напред назад Обратно към: [Мария Гюзелева][СЛОВОТО]



Бобени зърна


Разпиля се челядта на дяда Вълка на вси страни.

Седем отрочета му се пръкнаха през годините — седем дъщери и вече шест се задомиха. Ето, завчера изпрати и Събка снаха в близкото село. Колко рев, колко сълзи само, докато се сбогуваха, а после...

„Всяка неделя ще ти идвам на гости“, обеща му тя, ама дяда Вълка много-много не вярва.

Нали е жена, кой знае какво ще й дойде наум.

„Тя и Дана викаше тъй, а нито веднъж не е дошла да ни види“, мислеше си той, пушейки чибука си. „Айде, Вяна и Катерина са през девет села в десето, но Дана и Рада... на три часа път с кон... “, клатеше глава той и току поглеждаше към най-малката — Майда.

Бабичката му се бе споминала преди три години и единствената му опора досега бяха Събка и Майда.

А сега...

Сега му остана само Майда...

„А като се омъжи и тя, кукувай си сам-самичък... Кокошките и кучето ще ти правят компания... “, сърдеше се сам на себе си той, но чуеше ли звънкия смях на Майда, забравяше всичко.

 

***

Веднъж, докато чистеше фасула от шушулките, дяда Вълка откри една по-различна. Отвори я и вътре — що да види? — девет бобчета лежат. Две от тях бяха съвсем сбръчкани, едно — по-малко сбръчкано, а другите — бели— беленички, кое от кое по-гладки...

Стои дяда Вълка и не може да им се нагледа. Радва им се като дете и се смее сам.

Чини му се, че има някаква магия, ама по-голяма магия от тази на природата, има ли?

— Ей тия двете сбръчканите са бабичката ми и Рала — прибра си ги земята, Бог да ги прости; по-малко сбръчканото бобче съм аз — зер малко ми остава и на мене, а тия... тия са щерките... Дана, Рада, Вянка... какви сте ми младички и хубавки... — говореше си той, като взимаше бобовите зърна в големите си пръсти. — Събке, Катке, дал ви Бог добро, все да сте такива... А товачко е Майда... Красавица и половина, да й се ненагледаш... — шепнеше дяда Вълка на най-хубавото бобче с черната бенка. — Ех, що не може да си е все при мене гиздосията... Тю, изтървах го! — ядоса се след миг той и тръгна да търси къде се е търкулнало. — Трябваше да го държа по-здраво. — упрекна се той и очите му се насълзиха.

„Сега и петела може да ми го клъвне. “ — помисли си старецът.

— Къш бре! — скара му се той и петелът, който се разхождаше гордо край него, изкукурига.

— А си го изял, а съм те заклал! — закани му се дяда Вълка и го потупа по гърба. –Ти си ми добре. Я какъв харем си имаш. А пък аз син си нямам и сума ти щерки омъжих. Сега като си земе и Майда мъж, ще си кукувам сам— самичък... Тя вече трябва да се връща от чешмата... Ех, бобчето ми...

 

***

— Е, Майдо, днес вече ще проводя при тейко ти сватове. Колко време само вода ти напивам Господ знае... — обърса устата си Момчил и погледна изгората си.

Майда сведе очи.

— Стар е тейко. Кой ще го гледа?

— Как кой ще го гледа? Аз и ти ще го гледаме, Майдо... — засмя се Момчил и приседна на каменното корито. — Ще му помагам, като собствен баща ще го имам... Нали знаеш, кръгъл сирак съм, Майдо... Туй що го имам с две ръце съм го изградил... С много труд, ама и с много любов... Затуй искам стопанка като тебе. Ако трябва, ще те открадна... Ама с баща ти ще те открадна...

Майда се засмя тихо.

— Тейко е свикнал с всичко тук. Как ще го остави?

Момчил се плесна по коляното и я погали по бузата.

— Ще дойда при вас. Заврян зет ще стана, ама ще си моя. А пък къщата си на учителя Йосиф ще оставя. И без това няма къде да живее. В замяна ще научи децата ни на ум и разум.

— А хората? — дръпна се Майда. — Какво ще кажат хората, Момчиле?

— Ех, Майдо, нали знаиш, хорските уста са като мелница. Винаги ще намерят какво да мелат... Айде сега търчи да обадиш на тейка си, че сватове скоро ще пратя...

 

***

Дяда Вълка място не можеше да си намери от радост.

И Майда щеше да се мъжи, ама щеше да е при него. Зет му искал да види къде е отраснала тая гиздосия. Пък ако му харесало, щял и свойте деца да отгледа в нейната къща.

Е, това последното, нещо противоречеше с хорските разбирания, ама можеш ли нещо да кажеш...

 

***

А на сутринта дяда Вълка, докато премиташе двора, видя под едно камъче хубавото бобче с черната бенка. А до него, кой знае откъде, се бяха търкулнали още две бобени зърна: едното сбръчкано и сиво, а другото гладко и голямо...

 


напред горе назад Обратно към: [Мария Гюзелева][СЛОВОТО]

 

© Мария Гюзелева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух