Обратно към: [Мария Гюзелева][СЛОВОТО]

Безмълвен вик. От тишина

пространството отново се оглася.

Промъква се безшумно есента,

строшила слънчевата чаша.

И гледай ти  — парчетата  валят

над улици, къщя, дървета.

Усмихва се безкрайната мъгла,

мете лъчистите парчета.

Кога ли някой ще ги залепи?

Кога и със какво лепило?

...Незнаейки, сънуваме лъчи,

които чашата разлива...

Обратно към: [Мария Гюзелева][СЛОВОТО]

© Мария Гюзелева. Всички права запазени!