напред назад Обратно към: [Тодора Радева][СЛОВОТО]



Ръце, какво ми носите


на Катя,
която може да лети
при всякакви обстоятелства

 

Отвори клепачите си трудно. Сънят още лепнеше по тях. И бавно се процеждаше надолу, по пижамата на тънки, сини райета, към бледия лъч светлина, който се провираше колебливо през тъмните завеси. Надигна се леко и по-скоро по памет обходи странните шарки на килима, стария дървен стол с широка облегалка, нахвърляните книжа и албуми по бюрото. Знаеше, че дълго е бил в онази зона между съня и будното състояние, където спомените, реалността и желанията се преплитаха в течлива, лепкава смес, от която въображението създава свой свят. И все още не беше сигурен дали е успял да се завърне в стаята, където ревниво пазеше самотата си.

 

Седна на леглото и веднага почувства умора. Тези сънища винаги бяха едни и същи. Силуети на хора, които едва разпознава. Думи, ненужни и охлузени, за които не иска да си спомня. Желания, никога неизречени, но висящи над всичките му „важни“ решения в живота. Провлачения вой на саксофон, който се разпада в странни, хрипливи звуци. Звън от бутилки, преплетени цветове, преливащи в чашите. Някой го вика. От толкова дълго живееше сам, че дори беше забравил името си. Събужда го лекото докосване на ръцете й.

 

Когато я вижда за първи път, тя стои до прозореца. Не гледа навън, нито в стаята. Нито е вглъбена. Просто присъства до прозореца в тази последна вечер от пленера. Без да си дава сметка за интереса, който предизвиква.

Не можеше да откъсне поглед от ръцете й. Странно, защото другите щяха да запомнят дълбоко изрязаното деколте, гърдите й, почти половината отвън, повод за разговор. Дали са истински или е с онези сутиени с подплънки, случвало ми се е веднъж, казва Боби, една си остави бюста на стола. Всички се смеят. Да, друг щеше да забележи меките, тънки, бежови косъмчета, които заглаждаха кожата на мястото, където се сливат двете половини. И как изпъкваха шийните прешлени отгоре, което правеше мекотата на гърдите още по-учудваща, по-желана. Но той не можеше да откъсне поглед от ръцете й — с ниско изрязани, равни нокти с тъмночервен лак, потропват едва-едва по стъклената чаша, после небрежно минават по косата, прибират някой кичур, замислено шарят около устните. Искаше изящното им движение и как докосват неволно, естествено. Искаше ги притихнали една в друга, с тънки, сини вени отгоре и една малка издатина застинала болка. Гадаеше настроението й по тях, характера, виждаше обещание в ясните, дълбоки линии на любовта и живота. Нарисува ги преплетени спокойно пред стъклена чаша, в която се виждаше неясен силует на мъж.

 

Когато я намери, тя дълго гледа картината. Изглеждаше тъжна. Бих искала... обърна към него с лека усмивка, бих искала да съм такава, каквато ме виждате. Докосна лицето му. Пръстите й се плъзнаха едва-едва по скулите към устните, но той имаше чувството, че оставят дълбоки белези. Ръцете й бяха очи. Разглеждаше света чрез допир. Бавно, търпеливо. Където беше нужно, се връщаше, обикаляше отстрани, докато бъде допусната, докато притисне силно точното място. Сякаш не беше виждал, не беше осъзнавал тялото си преди нейните ръце. Разкриваше се под тях. И се променяше.

 

Така ли става, мислеше си по-късно пред полупразната бутилка. Това ли е — някакъв детайл, нещо дребно, незначително, влязло случайно в главата, изведнъж те променя, отключва друг образ в теб, от което произтичат странни, нежелани последствия. Не споделяш с приятели, защото биха ти се присмели, а и няма как точно да го обясниш. Дали и с тях става същото, дали допускат да им се случи. Няма как да ги попита. Жена му става подозрителна, макар че той не потърси ръцете на другата повече.

Затвори се в ателието си. Не пускаше никого. Рисуваше я в различни състояния. Ръцете й, играещи с гърдите, гърдите й, издигнати от въздишка, устните, закрити с длани.

След три месеца непрекъсната работа показа на жена си серията картини „ Ръце, какво ми носите“ . Тя дълго мълча, избърса скришом една сълза и каза много тихо — това не знам как ще ти го простя, не знам дали ще мога.

Но му прости. И беше неотлъчно до него, усмихната, на една от най-успешните му изложби. Не пропускаше да спомене, че именно тя му е подарила за пръв път стиховете на Дилън Томас. Но пропускаше да го попита защо постоянно се оглежда на премиерата, кого чака, за какво мисли, докато пуши на прозореца и не чува въпросите й, защо все по-дълго стои сам в ателието си.

 

Когато реши да дойде в този апартамент — панелен, в краен квартал, с течащ покрив — малкото му останали приятели се опитаха да го разубедят. Дори жена му ( която имаше всички основания да го мрази, защото я напусна, както й каза, понеже е твърде е добра и заслужава някой да я обича истински ), дори тя изпита съжаление към него. Направи го в момент, когато картините му се продаваха повече от всякога, след две успешни изложби в чужбина. Той им каза, че е очарован от мястото. Че тук би трябвало да бъде построен манастир. Че може да потъне в тишината (не само защото няма коли и вечер се чуват песните на щурците от ливадата зад блока). Че тук е намерил покой.

Би могъл още да им каже, че винаги се е чувствал сам. И в най-тъжните, и в най-щастливите си мигове. Вече знае цветовете на самотата. И вижда присъствието й във всичките си картини — в някое случайно трепкане на ръката, в едва забележимото потъмняване, в това, което е пропуснал. Би могъл да им каже, че точно под ръцете на онази жена за една вечер ( по-точно следобед ) прие самотата си като своя съдба, престана да бяга, да се опитва да я запълни с нещо друго. Опозна различните й състояния — спокойна, трескава, студена, сладостна. Знаеше кога може да я прогони с ноктюрните на Шопен, кога да пусне саксофон, кога да я остави да рисува вместо него. И знаеше, че понякога тежи в гърдите горе и нищо не може да я помръдне.

Но не им каза това. И никога, през всичките тези години, никога не се изкуши в самотните си ритуали — когато яде или когато се разхожда — никога не се изкуши да си представи какво би било, ако срещу него седеше жена му (бившата му жена), ако имаха дете или ако беше потърсил отново ръцете на другата, ако беше опитал да провери колко дълго ще действа магията им.

 

Стана от леглото, обу си чехлите, погледна книгата на бюрото. Отдавна знаеше, че отровата идва заедно с гроздето. Трябваше да се приготви за излизане. Днес идваше жената, която му готвеше и чистеше. Но той никога не я оставяше да го заговори — за преждевременната смърт на сина й, колко е умно детето на дъщеря й или какво има в другите къщи, които чисти.

В тези дни се разхождаше до манастира, а ако беше студено, сядаше в кафенето на ъгъла. Не позволяваше нищо да нарушава самотата и установения ред. Не допускаше да мисли за миналото. Само над сънищата нямаше контрол и понякога се случваха сутрини като тази.

Изправи се и погледна ръцете си. Знаеше, че никога няма да свикне, да приеме кривите пръсти, подутите сухожилия. Трябваше му почти половин час, за да успее да ги раздвижи и да ги скрие в черни ръкавици.

За първи път усети болката в онзи плодотворен момент от живота си, когато с месеци не излизаше от ателието и рисуваше картина след картина. Усещаше изтръпване, лека скованост сутрин и понякога силно стягане отвътре. Но не обръщаше внимание. Това го вдъхновяваше. Мислеше си, че е вид наказание. Защото изостави жена си. Защото обожаваше ръцете на друга жена ( макар че едното нямаше нищо общо с другото). Рисуваше с настървение. Приемаше го като изпитание, от онези, които помагат на човек да израсне, променят начина, по който вижда, чувства, и най-вече начина, по който е склонен да се изразява. Докато един ден не изпусна четката. Гледаше безсилен как се плъзга по платното и оставя грозни червени петна по картината, статива и пода. Ръцете отказваха да му се подчиняват, а болката стана нетърпима. Лекарите казаха, че е безнадеждно, че ще става все по-зле. Престана да рисува, да се интересува от света, жените, дори от изкуството. Искаше да остане сам, със собствените си демони и страхове, далеч от изкушенията да търси утеха — в друг човек или пък в тайнствен замисъл на по-висша сила.

 

В този квартал не познаваше никого. Предполагаше, че си беше спечелил славата на странник, с двете си разходки всеки вторник и петък, с черни ръкавици на ръцете, независимо от сезона. ( Единственият друг, който ходеше с ръкавици, но бели, беше кварталният луд, следван винаги от майка си.)

Дръпна завесите и загледа приближаващите сиви облаци. Днес явно трябваше да стои в кафенето. Жалко, защото предпочиташе да отиде до горичката край манастирчето. Обичаше дърветата там, да седне под тях, да не мисли за нищо и изведнъж да го облее звънът на камбаната.

Тогава чу шума. Първо отдалече, едва доловимо. Последва го, но знаеше какво е още преди да го различи. Не можеше да сбърка чувството за безизходица, отчаяното желание да се отскубнеш. Приближи се до комина и след малко чу триенето на крилете в стената. Глупава птица! Как е могла да влезе тук. Какво ли е търсила.

 

Седя цял час пред чаша кафе, гледаше как се излива дъжда, как се блъска в стената с непредвидим тласък на вятъра, и си мислеше за нея. Когато се върна, се опита да се качи на покрива, за да види откъде е влязла и дали може да й помогне, но вратата беше заключена. За миг се почуди дали да не попита някой съсед къде да намери ключ, но се отказа и се прибра.

Седна да обядва. Спомни си как като дете гледаше друга птица, на остъклената тераса, беше се провряла някак през малкото отворено прозорче. Спомни си как искаше да излезе и да отвори големите прозорци. Как го беше страх от пърхането й, от ударите в стъклото. Ужасяваше се, че тя може да го докосне. Мислеше, че ако той беше птица, би изчакал, би се успокоил, помислил, би избрал верния път. Гледаше я как рови в боклука, каца долу и след секунда стремително излита към стъклото, блъска се, после маха безсилно с криле. Искаше да й обясни какво да направи, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че не може да й помогне. Че е влязла тук по случайност и пак по случайност ще излезе. Той може само да се опита да отвори прозореца, да й даде по-голяма възможност.

Отново чу пърхането. Странно, че не слизаше по-надолу. Вероятно на долния етаж бяха зазидали комина. Стана, качи се на стол и провря няколко трохи през отдушника. Каза си, че няма какво повече да направи, но мисълта за птицата го преследваше цяла нощ.

 

Стана по-рано от обикновено и без да мисли отвори ателието си за пръв път от шест години. Беше чисто и подредено. Когато работеше, не позволяваше на никой да влиза, да гледа или да пипа нещо. На статива имаше недорисувана картина. Изведнъж му се прииска да не беше пускал чистачката вътре, да е пълно с прах и паяжини, които да обвиват картината, да я довършват, да я бележат със знака на разрухата. Но не се остави дълго на тези чувства.

Махна платното и постави ново. Дълго и болезнено раздвижваше ръцете си. Накрая успя да хване четката. Започна да рисува, но формата му се изплъзваше, беше загубил техниката, усета си. Обзе го негодувание и срам. В безсилен гняв плисна боята върху рисунката. Захвърли четката, искаше да продупчи платното, да изпочупи всичко. Но само се отдръпна назад, седна и въздъхна дълбоко. Знаеше, че трябва да продължи, че тази битка е важна не само за него.

 

Реши, че за птицата ще е достатъчно да види някак мястото, където иска да отиде. Ще бъде привлечена по магичен начин от него. Започна да изпълва платното със синьо, безкрайно синьо. Едно след друго се родиха седем небеса, в различни нюанси, изкушаващи с чистия въздух, с необятността си.

После си представи как ли се чувства, свряна в ъгъла на комина. Нарисува тъмнината и една по-светла ивица в нея — спасителна мисъл, път, който трудно се забелязва, но води към изхода.

Накрая реши, че не е важно какво точно изобразява. Продължи убеден, че самият факт, че рисува, по някакъв начин ще й помогне. Не спря цял ден и заспа от изтощение.

 

Събуди се уморен. С главоболие, с насмешка си припомняше ентусиазма от предишния ден. Отиде до комина. Не беше сигурен дали наистина чу нещо или само си въобразяваше. Реши, че е безсмислено да пусне още трохи през отдушника, но го направи. Излезе да се разходи и още преди да седне под любимото си дърво, разбра какво е нужно.

Опита се да върви бавно към пазара, но не му се отдаваше. Размахваше ръце, сякаш искаше да убеди сам себе си в смисъла на това, което е решил. Хората го заобикаляха отдалеч. Скоро стаята му се изпълни с кутии латекс, във всички нюанси на кафявото. Подмятаха се още парцалчета, четки, бяла боя и острия мирис на разредител. Наложи се да премести печката, за да му е по-удобно. Дълго избираше подходящия цвят, накрая започна старателно да рисува по стената на комина. Внимателно пресъздаваше вдлъбнатините и неравностите на кората. Не се страхуваше от треперенето и своеволията на ръцете си. Те оставяха своите следи от годините, от едно бавно, самотно, вкоренено съществуване. Знаеше, че тази птица ще разбере. Че би искала точно такова дърво за свой дом.

 


напред горе назад Обратно към: [Тодора Радева][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух