напред назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]



Джунгла, лед и залези


01:46:01  1:46:00  1:45:59...

Марк и Шарън се намираха в най-непроходимата и дива дъждовна гора, за чието съществуване не бяха предполагали. Заобикаляха ги непознати дървета. Дълги яркозелени лиани се спускаха между стволовете, увиваха се около листата на палмите, а краищата им се губеха в дебелия килим от папрат и ниски храсти. Лек вятър носеше дъх на гниеща растителност. Отдалеч долитаха песни на птици, неразбираем говор на папагали и крясъци на маймуни.

А обратното броене неумолимо продължаваше. Червените светещи цифри на монитора стриктно отбелязваха изтичането на секундите. Шарън погледна към малкия черен правоъгълник с излизащи от него тънки жици. Приседна на един дънер, покрит с мъх. Всеки момент щеше да се разплаче. Неопределено сви рамене и въздъхна.

— Прости ми! — каза тихо Марк. — Идеята беше лоша... Направих ужасна грешка, но те обичам... Не съм искал да те нараня...

— Недей! — тя постави ръка на устните му. — Не говори, не разваляй момента напълно! Аз съм тази, която реагира пресилено, а това е меденият ни месец. Нека използваме времето, което остава... Това място е прекрасно!

Младата жена се опита да се усмихне. Отметна дългите си рижи коси и снизходително погледна маратонките, загубили белия си цвят от калта и тинята на блатата. Включи стария цифров фотоапарат и махна с ръка на съпруга си:

− Застани там! Ето до онова дърво...

Марк си придаде бодър вид. Усмивката се получи добре на снимката, но веднага след като апаратчето изщрака, изчезна от лицето му.

— Точно зад теб има прекрасна розова орхидея — Шарън посочи клоните над главата му. — Ако ми я свалиш, ще бъда най-щастливата младоженка на света...

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя за теб, след като те доведох тук — каза той и свали обемистата раница от гърба си. Обхвана с ръце дънера и потърси издатини, по които да се изкачи до екзотичното цвете. Движенията му бяха сковани, а дланите му се хлъзгаха по гладката кора. На два пъти едва не падна. Когато победоносно откъсна розовата орхидея, Шарън плесна с ръце и извика окуражително. Горд от постижението си, мъжът предпазливо се спусна.

— Хей, ела да видиш това! — извика внезапно младата жена, загледана в храсталака и приближи фотоапарата към тревата.

Марк погледна над рамото й. В първия миг не успя да различи тънкото кафеникаво тяло на змията, бавно пълзяща сред гъстата растителност.

— Не се приближавай толкова! — нервно каза той и я хвана за ръката. — Може да е опасна...

Шарън се обърна и го погледна с лека насмешка, но когато заговори, в тона й имаше тъга:

— Не говори глупости! Ние сме най-опасните тук... Най-опасните същества на тази планета изобщо...

— За миг забравих!... Заповядай! — той смутено й подаде орхидеята.

— Невероятна е! — възкликна Шарън, като внимателно разглеждаше тънките розови листенца, избеляващи по края, посипани с кървавочервени петънца. Повъртя я в ръка, извади една фиба от джоба си и я закрепи в косите си. — Как изглеждам?

— Като кралицата на джунглата — отвърна Марк, разчувстван, и я прегърна. — Ти си моята кралица!

Тя се сгуши в прегръдките му и няколко минути стояха така един до друг, неподвижни и влюбени. Шарън се стресна и вдигна глава към него:

— Трябва да вървим — каза решително. — Скоро ще се стъмни. Върхът е някъде тук и трябва да побързаме, за да стигнем навреме!

— Какво значи „навреме“  за теб? — попита той кисело. — Преди залеза или преди края на броенето?

— А не е ли едно и също! — отговори спокойно тя.

 

00:52:35  00:52:34  00:52:33...

Марк вървеше пръв и безуспешно се опитваше да проправи пътека в гъсталака. Двамата с мъка се придвижваха сред преплетените клони на храстите, дърветата и виещите се лиани. Краката им затъваха в меката разкаляна почва. Рояци дребни мушици се носеха около тях, привлечени от плодовия парфюм на Шарън, лепяха се по ярката й тениска, оплитаха се в дългите й коси. Въпреки всичко, тя напредваше уверено и често се спираше, за да снима някое по-особено дърво, насекомо или цвете.

Най-неочаквано джунглата свърши рязко, като отрязана с нож, и те излязоха от плътната сянка под открито небе. След последното дърво започваше стръмен скалист склон и се извисяваше високо над дъждовната гора. Върху тъмните, образувани от застинала лава скали, нямаше нито едно зелено стръкче, нито следа от живот. Безбройните, неразличими един от друг звуци останаха зад тях и плавно се преляха във величествена тишина. А на върха на скалата — неочаквано близко, но сякаш в друг свят, нещо се белееше.

— Хайде, остана съвсем малко! — извика Марк и хвана любимата си за ръка. — Много скоро ще видим целия свят.

— Да — засмя се тя. — Предчувствам, че последният залез ще бъде най-хубав.

Слънцето беше ниско в небето и лъчите му хвърляха розови отблясъци. Заизкачваха се нагоре по неравната повърхност на скалите. На върха спряха поразени. Под краката им като дебел зелен килим се разстилаше джунглата. Над нея се носеха ефирни облаци. От другата страна на възвишението следваха нови  върхове от огромна планинска верига — непристъпни, побелели от сняг. Бяха зашеметени от гледката и не обърнаха внимание на студа. Дъхът се виждаше, а в скалните пукнатини ледът блестеше като полиран.

Шарън стоеше неподвижна, вперила поглед в хоризонта, където слънцето обагряше облаците в златисто, оранжево и виолетово. Марк откачи фотоапарата от врата й и отвори файла с кадрите, които бяха заснели по-рано.

— Дори под водопада Виктория нямаше толкова прекрасна гледка! — възкликна той.

— Остави това! — отвърна Шарън. — Включи го на автоматичен режим и ела при мен.

Тя седна на ръба на скалата, а той нагласи фотоапарата да снима през 10 секунди. Двамата се прегърнаха и се усмихнаха пред обектива. След това отново се обърнаха към залязващото слънце.

— За нищо не съжалявам! — каза спокойно Шарън. — Ако не ме беше довел тук, никога нямаше да видя такава красота.

— Вълнуващо е, но не се забавлявахме истински — мрачно призна Марк. — На няколко пъти ти много се разстрои...

Фотоапаратът продължаваше равномерно да щрака и да записва нереалната гледка сред бързо падащия мрак.

 

00:00:02  00:00:01 00:00:00

Марк и Шарън излязоха прегърнати от географското дружество за виртуални пътешествия.

Априлският следобед беше хладен и младата жена зиморничаво потръпна. На улицата ги посрещна обичайният за града шум от коли, гонещи се с умопомрачителна скорост, натрапчивият тътен от линиите на метрото, преливащите една в друга мелодии от баровете и ресторантите. Над главите им се издигаха стотиците етажи на небостъргачите, боядисани в мрачни цветове. Тротоарът беше тесен, изпълнен с бързащи хора. Без да забавя крачка, Марк се наведе към ухото на съпругата си и извика, за да бъде чут:

— Ние сме като скакалци. Размножаваме се, строим градове, живеем и унищожаваме всичко по пътя си...

— По-лоши сме дори, защото заради нас и скакалците ги няма — сви рамене Шарън. — Все пак пътешествието беше полезно, сега поне знам какво е било. Имаме невероятни снимки, а приятелите ни направо няма да повярват, като ги видят.

Шарън вдигна поглед към небето, покрито с мръснобяла пелена от прах и дим. Тя вече знаеше, че някъде там, зад плътния смог има слънце, но никога не го беше виждала с очите си.

 


напред горе назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]

 

© Красимира Стоева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух