напред назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]



Пътешествие


„Определено имам нужда от разнообразие! Трябва да направя нещо различно. Би било хубаво, ако имаше място където да не съм ходил... Мога да посетя Алида, само че там последния път беше скучно... — Ид беше объркан и не можеше да реши. — Дали пък да не отида някъде, където не съм бил отдавна... Но за кратко време! Всичко толкова бързо ми омръзва! Например... или пък..., но това беше през 1245г... И непременно трябва да сложа шоколадова глазура на поничките...“

 

Ана Дейн се събуди и бавно започна да осъзнава, че се намира в собственото си легло, огряно от слънчевите лъчи. В главата й имаше невъобразим хаос от мисли. Стори й се, че е сънувала нещо изключително важно през нощта. Имаше нещо, което задължително трябваше да направи или пък не трябваше да прави  в никакъв случай, защото последствията щяха да бъдат фатални. Не можеше да си спомни за какво ставаше въпрос. После се разсъни напълно и единственото, за което се сещаше беше, че някой искаше да ходи на почивка някъде.

Тя стана и закуси препечени филийки с масло. През този ден нямаше лекции в университета, но за сметка на това трябваше да свърши куп други неща. Чувстваше се чудесно, въпреки натоварената програма. Докато се обличаше, си тананикаше и дори си сложи повече грим от обикновено. Навън беше прекрасно априлско утро — топло и слънчево. Никога до тогава не беше виждала толкова синьо небе без нито едно облаче. Прохладният вятър леко галеше лицето й, докато вървеше към автобусната спирка и слушаше цвърченето на врабчетата. Тя усмихнато поздрави една съседка и си помисли: „Колко добре започва денят днес!“  

Съвсем беше забравила за онова събитие, което, ако се случеше или не се случеше, можеше да направи денят „неповторим“ .

 

За Том Стивънсън това беше един най-обикновен вторник. За един мъж на средна възраст, семеен, с три деца и постоянна работа, дните не се различават кой знае колко един от друг. Особено пък вторниците.

Той нямаше ни най-малко предчувствие, че нещо може да се случи. Стана около 7 часа, облече се набързо и закуси със семейството си. Децата, както винаги, вдигаха шум и това малко го раздразни. Съпругата му пък изреди всички сметки, които трябваше да платят до края на месеца и не пропусна да се оплаче от арогантността на новите съседи.

Том я изслуша спокойно, без да вземе отношение по-въпроса. Преди да тръгне я целуна разсеяно, като през това време си мислеше за съвсем други неща, свързани с работата му.

Заведе децата на училище и започна работния си ден. Едва ли някое утро можеше да бъде по-обикновено за него.

 

Ана отиде в библиотеката и остана там повече от три часа. Част от учебниците, които търсеше, бяха в читалнята и трябваше да ги чете там, като си води записки. След това дълго се колеба какви книги да вземе за сестра си. Накрая някакъв проблем с компютъра допълнително я забави.

Въпреки всичко, момичето успя да запази доброто си настроение. Когато си тръгна, вече беше време за обяд и тя се отби в една закусвалня наблизо. Взе си пилешка пържола с картофи и понички с шоколадова глазура, а след това внезапно го видя.

Беше около 50-годишен мъж, среден на ръст, облечен небрежно. Тя беше напълно убедена, че не го познава, но въпреки това почувства някакво странно привличане. За миг през главата й мина мисълта, че изключително важното нещо е свързано именно с този човек. Плати на касата, взе таблата с обяда и отиде да седне на неговата маса. Имаше много други свободни места, но тя изобщо не се замисли. Направи го напълно автоматично.

 

Том се изненада, когато това непознато момиче любезно попита дали мястото е свободно и седна до него. В нея имаше нещо странно. Може би начина, по който го гледаше. И в същото време почувства непознато усещане за близост. Не, тя не го привличаше във физическия смисъл на думата — стори му се по-скоро безлична, леко пълничка и с очила. Ставаше дума за нещо духовно.

А Ана се смути от собственото си поведение. Искаше да го заговори, но не знаеше как. За щастие, той започна пръв.

— Медицина ли учите? — и посочи учебниците, които беше оставила на края на масата.

— Да, студентка съм в трети курс. Искам да стана психиатър. Разбира се, това са доста дългосрочни планове!

— Хубаво е човек да мисли за бъдещето си. Но не трябва да забравя и да се забавлява — виждам, че четете криминални романи.

— А, те са за сестра ми, която обожава Агата Кристи. Тя е още ученичка и има повече време да чете...

— Синът ми също харесва такива книги.

— На колко години е?

— На 13. Всъщност той е средния — имам още двама — на 9 и на 15 години...

Двамата не усетиха как разговорът потръгна и се задълбочи. Ана никога не беше предполагала, че може да разкаже толкова много лични неща на напълно непознат мъж. В същото време чувството, че не го среща за пръв път, се засили. Тя сподели всичките си планове и голяма част от идеите си. Успокояваше я мисълта, че не казва нищо компрометиращо, а и едва ли щеше да го види отново. От своя страна Том я изслуша внимателно, даде й някой съвети, обясни й собствените си възгледи и изобщо не съжаляваше, че я е срещнал. Беше му приятно да си побъбри с някой преди да продължи. Половин час по-късно всеки страничен наблюдател би ги сметнал за близки роднини.

След като обядваха, Ана усмихнато се сбогува:

— Радвам се, че си поговорихме. Трябва да бързам, защото имам час при зъболекаря и се страхувам, че ще закъснея...

— Да ви закарам ли?

Тя го погледна объркана, а той добави:

— Като си платите, разбира се! — и посочи спрялото отпред такси.

 

— Отивам в южната част на града до стадиона — обясни Ана. — Ще трябва да побързаме!

— Няма проблеми! За нула време сме там! — усмихна се Том.

Тя огледа колата от любопитство и веднага забеляза големия кръст, който висеше на верижка от огледалото за обратно виждане. Това я раздразни. Религията беше сред темите, които благоразумно не бяха засягали. Знаеше, че е нетактично и неуместно, но не се стърпя и попита:

Наистина ли вярвате в бог?

— Католик съм! Защо?

— Ами не искам да ви обидя, но това ми се струва глупаво!

— А вие в какво вярвате?

Тя се замисли за момент:

— В нищо ирационално! Все пак живеем в 21-ви век...  След всички научни открития е напълно ясно, че няма бог...

— Науката не ми пречи да вярвам! Дори малко ми е жал за вас — сигурно има много неща, които не можете да си обясните научно и това ви измъчва... — с леко съжаление отвърна той.

Ана усети, че е настъпил моментът да се съгласи с него. Даваше си сметка, че това не беше нито времето, нито мястото да спори, но се засегна:

— По-добре е да нямаш обяснение, отколкото да се заблуждаваш с глупави измислици!

— И коя, според вас, е най-голямата заблуда? — погледна я той с насмешка.

— Ами например това за Рая и Ада... Просто е абсурдно... И е напълно невъзможно да е истина!

— А какво има тогава след смъртта?

— Нищо! Там просто няма нищо!

Той се беше обърнал и я наблюдаваше. Тя първа видя огромния камион, който изскочи иззад завоя. Извика, но вече беше прекалено късно да се избегне ударът. Том не успя да реагира и само си помисли: „Господи, как можах да се разсея! И поне тя да си беше сложила предпазния колан!“  А Ана най-сетне разбра: „Значи това беше нещото! Ами плановете ми! Не! Не искам да умра!“

 

Съзнанието на Ид плуваше в пространството. Беше му трудно да се съвземе. „Аз не изчезнах! Разбира се! Аз не съм Ана Дейн! За известно време бях, но всъщност не съм...“

Някъде там до него се рееше съзнанието на Фи. Те се сляха и между тях протече обмен на информация.

— Ти беше Том Стивънсън, нали?

— Да. За пръв път ми се случва да срещна съседно съзнание във виртуален свят. Беше много странно преживяване!

— Да, определено! — съгласи се Ид. — Но пък и аз не посещавам често виртуалния свят „Земя“.

— Според мен той е един от най-сполучливите! Тази илюзия за сетивно възприятие е толкова реалистична.

— Интересно е... Наистина започваш да си мислиш, че „виждаш“ , „чуваш“ , „вкусваш“ , „усещаш болка“... Бях забравил всичко това! Всъщност не бях го посещавал от 1245 година.

— Прескочил си много събития! Аз бях във „Франция“  по времето на „Инквизицията“. Това беше най-интензивното и реално сетивно възприятие, което съм имал някога. Разбира се, докато ми се случваше бях почти обезумял, ужасен и отчаян. Но това му е най-хубавото — през цялото време си в такова състояние на съзнанието, че вярваш, че става наистина.

— Това е естествено. Как би могъл да преживееш нещо пълноценно, ако знаеш, че е илюзия. Трябва да си мислиш, че е действително.

— Но за съжаление сега вече Земята не предлага толкова силни усещания. Станала е доста по-цивилизована.

— Напълно! — охотно се съгласи Ид. — Толкова се е променила от 1245 година. Тогава имаше много по-малка посещаемост и рядко някой оставаше повече от „40—50 години“. Сега, доколкото разбрах, в този виртуален свят има над 6 милиарда посетители и повечето смятат да останат поне за „70 години“.

— О, някои стоят и повече, но над 70 е напълно безсмислено — започваш страшно да се отегчаваш. По-добре по-често, но за кратко. А какво ще кажеш за тази забавна идея с разделението на полове и „раждането“ ? Това е изключително плавен начин да навлезеш в една нереалност! — сподели Фи.

— Да, не е както в други светове, където преходът е толкова рязък, че се чудиш какво става! Но едно нещо определено не ми хареса! Тази идея за „смъртта“ , която е направо абсурдна!

— Но „смъртта“  показва само края на конкретното посещение! Ще се съгласиш, че е идиотско да стоиш на Земята непрекъснато. Все пак има и други виртуални светове — възрази Фи. — Освен това е приятно след всичко да осъзнаеш, че си вечен и неизменен!

— Друго имах предвид. Докато бях на Земята, вярвах, че един ден съзнанието ми просто ще изчезне и повече няма да ме има. Изключително много се шокирах, когато „катастрофирахме“ ! Помислих си, че всичко ще свърши! Чак се учудих, че още съм.

— Така е, но има хора, които вярват в Рай и Ад, в прераждане или друга форма на задгробен живот. Аз също си мислех, че има нещо такова. Тези идеи са много далеч от истината, но все пак те успокояват. Отразяват най-съществения факт — съзнанието е вечно, за него никога няма да настъпи краят!

— Аз обаче имах нещастието да бъда от хората, които не признават религията. Вярвах в смъртта като нещо окончателно и това ми се струваше логично. Просто се чудя откъде се е взела тази безсмислена идея!

— Кой знае! Тези виртуални светове се конструират на подсъзнателно ниво от посетителите си... Ако те притеснява не ходи повече там!

— Ще си помисля! Може би по-нататък Земята ще се промени в друга, по реалистична насока!

— Пожелавам ти приятно прекарване, където и да отидеш! — завърши Фи и се отдели.

„А сега... Може би едно по-дълго посещение на виртуалния свят Алида. Да, добре ще е! С тези мои кратки почивки все правя планове и си тръгвам, преди да съм ги изпълнил!“

 


напред горе назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]

 

© Красимира Стоева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух