напред назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]



Просто игра


На Зоя

 

През деня в боровата гора винаги беше много тихо.

На едно хълмче имаше полянка, а в центъра й – двуетажна дървена къща. На първия етаж в просторната всекидневна на пода седяха четирима младежи и играеха белот. По-точно, току-що бяха приключили поредната партия.

Ник пресмяташе резултата. Той беше висок, слаб и безличен, но с високо самочувствие и претенции за оригиналност. За него нямаше никакво съмнение кой печели, но държеше да обяви резултата, за да изтъкне превъзходството си. Напоследък на Лин и Джени не им вървеше. Той погледна разсеяно към двете момичета и за пореден път мислено отбеляза, че не стават за нищо друго, освен да ги биеш на карти.

Лин седеше по турски и упорито съзерцаваше незапалената камина в другия край на стаята. Не искаше да среща обвинителния поглед на приятелката си. Беше наясно, че е станала причина за поредната загуба. Тя просто не можеше да играе. Наддаваше когато и каквото й хрумне не защото имаше подходящи карти, а само за да се заяжда. Ефектът почти винаги беше катастрофален. Останалите я мислеха за глупава. В действителност беше изключително разсеяна. Отгоре на всичко не беше привлекателна – рижа, с много лунички, остро носле и изражение на мишка.

Джени беше приятна на вид, висока и стройна, с дълга, права черна коса и големи тъмни очи. За сметка на това беше твърде сериозна, скучна и без никакво чувство за хумор. Дразнеше се лесно и се сърдеше за дреболии. Всички конфликти започваха от нея. В този момент изглеждаше на път да избухне и едва сдържаше вълнението си.

Малко настрана от тримата Крис се беше приближил до прозореца и гледаше навън. Той беше висок, едър и мургав. Резултатът не го интересуваше. За него белотът беше просто игра. Колкото да минава времето на място, където нямаше нищо друго за правене. В къщата нямаше електричество, но за сметка на това дните бяха дълги, а вечер огънят създаваше уютна атмосфера.

Крис огледа приятелите си един по един. Не беше сигурен дали ги харесва, но тяхното присъствие го успокояваше. Създаваше му илюзорното усещане, че всичко е наред.

 

Ник записа резултата и тържествено го съобщи на останалите.

– Само 148 точки за вас на 176 за нас. Ние с Крис пак печелим. Така че равносметката е 507 на 498.

– Ние водехме в резултата почти през цялото време! – възрази Джени. – Изгубихме на 0 само последната игра. Мислех си, че ще започнем да намаляваме дистанцията, а вие вече имате 9 победи повече от нас!

– Съжалявам – обади се тихо Лин. – Не трябваше да наддавам „Всичко коз“ след като ти обяви „Пика“.

– Ти по принцип трябва да наддаваш само когато имаш силни карти! – каза поучително Ник.

– Опитвам се! Правя всичко, което е по силите ми, но все ми идват седмици...

– Вече си мисля, че никога няма да изравним – каза тъжно Джени. – Чувствам се изморена от толкова неуспешни опити да ви догоним. Омръзна ми! Тръгвам си. Ще трябва да си намерите някой друг, който да ме замести...

Тримата застинаха, объркани от думите й. Дори самата тя се почувства неловко. Не й беше идвало наум просто да стане и да си отиде. Идеята й хрумна внезапно и й се стори изключително примамлива. От друга страна, усещането, че нещо не е наред, се засили.

– Не говори глупости! – обади се Крис. – Това е само игра и все някой трябва да загуби!

– Съгласна съм, но сега искам да си отида вкъщи.

– Какво ще кажеш да нулираме резултата и да започнем на чисто – предложи Ник.

– А аз ще играя с Лин – добави Крис. – Не е необходимо да се ядосваш за глупости и да вършиш необмислени неща... Прекарваме си чудесно тук!

– Не искам. Просто трябва да си почина от тази тъпа игра и от вас! – отвърна троснато Джени.

Тя никога не отстъпваше и без други обяснения напусна стаята. Прекоси бързо верандата и тръгна по тясната пътечка към гората. Крис я проследи с поглед, докато синята й рокля се скри между дърветата. Все още не можеше да осъзнае случилото се, но светът му вече беше започнал да се разпада.

 

– Не можем да я оставим да си отиде! – каза Ник.

– И то поради толкова глупава причина! – добави Крис.

– Ами да! Сега с кого ще играем? – намеси се Лин.

– Не става дума само за картите! – ядоса се Ник. – Има много по-значителна причина, поради която не биваше да я пускаме!

– Каква? – попита неразбиращо момичето.

– Не съм сигурен... Не знам защо, но съм убеден, че е нещо важно...

Крис беше пребледнял и разтреперан.

– Тя трябва да се върне и да продължим както досега! – каза той. – Отивам да я намеря, а вие не мърдайте оттук. Надявам се да не ми е много трудно да я убедя...

Той бързо излезе, а Лин и Ник се спогледаха в недоумение.

 

Лин постоя известно време замислена, после отиде до телефона.

– Какво правиш? – попита Ник.

– Ами нали Джени се прибира вкъщи... Сетих се, че не съм се обаждала на семейството ми и аз не знам откога... Не че имам нещо конкретно да им казвам – ще им звънна просто така – тя набра номера и изчака. – Странно! Никой не вдига. Може да са на село... ще пробвам там.

Ник махна с досада и излезе на пейката пред къщата. Чувстваше се все по-зле. Петнайсетина минути по-късно Лин отиде при него развълнувана.

– Телефонът винаги дава свободно. Няма значение какво набирам. Пробвах всички номера от тефтерчето на Крис...

– Изчака ли достатъчно?

– Разбира се!

– Сигурно има повреда в линията. Кога за последен път си се обаждала?

– Ами аз... всъщност днес за първи път... А ти?

– Никога не съм говорил по този телефон. И изобщо нямам спомен някой от нас да го е използвал.

– Не ти ли се струва неестествено? От толкова време сме тук... – Лин изглеждаше объркана.

Внезапно Ник беше поразен от една много проста мисъл, която за първи път му се стори важна.

– Всъщност преди колко време дойдохме в къщата? – попита тихо той.

 

След изненадващия въпрос последва мълчание. И двамата откриха, че не знаят отговора. До този момент времето не беше имало значение за тях. Нямаха календар, но не мислеха, че им трябва. Всички дни изглеждаха еднакви – топли и слънчеви. Сутрин ставаха, закусваха, играеха карти, понякога се разхождаха, после пак играеха... Вечер палеха камината и се наслаждаваха на причудливите сенки, които хвърляше огънят по стените.

– По колко игри играем на ден? – попита Ник, осенен от прозрение.

– Около 7–8, но не съм сигурна.

– Да кажем, че са 10! Резултатът сега е около 1000 изиграни игри. Това ще рече... Тук сме вече повече от три месеца!

Лин ахна. В тази толкова елементарна сметка нещо я изуми. А именно, че никога не й беше хрумвало да я направи сама.

– Значи от няколко месеца си седим тук, откъснати от света, играем карти и не ни пука за нищо от това, което става навън – продължи той. – Единствената ни връзка със света – телефонът – вероятно никога не е работел. Всичко това е абсурдно! Просто не може да бъде...

Лин не слушаше размишленията му. Тя стоеше срещу него пребледняла и внезапно обхвана главата си с ръце.

– Помниш ли какво правехме преди да започнем да играем тези над 1000 игри? – проплака тя.

– Какво имаш предвид?!

– Сега започнах да си припомням нещо невероятно. Почакай за момент... – и тя изтича по стълбите към втория етаж.

 

Джени вървеше решително през гората. Беше твърде ядосана, за да се съобрази с чувствата на останалите и предпочете да ги игнорира. Едва след като се отдалечи от къщата, се поуспокои и си даде сметка, че е действала импулсивно. Вината за неприятния резултат не беше само на Лин, пък и при последните раздавания наистина им се падаха слаби карти. От друга страна, възможността да играе с Ник не беше за изпускане – той винаги наддаваше разумно и имаше завиден късмет.

Джени се спря разколебана. Огледа се и нещо веднага й се наби на очи. Все още се намираше на пътеката, но мястото й се стори непознато. Зачуди се дали, унесена в мислите се, не се е отклонила. Нямаше начин – това беше единствената връзка с магистралата и автобусната спирка. Би трябвало да минат оттам на път за къщата. С изненада осъзна, че пристигането й се губи. Изведнъж всичките й спомени се размиха. Градът, в който живееше, семейството и приятелите й, безбройните случки от миналото... Всичко се губеше в мъгла като сън в момента на събуждането. Всичко отвъд гората изглеждаше нереално, отдалечено и призрачно. Единствено дървената къща, играта на карти, Крис, Ник и Лин останаха истински.

Объркана, Джени се позачуди какво да направи, но реши да продължи по пътеката.

 

Докато чакаше Лин, Ник се зае да разгледа къщата, сякаш никога преди не я беше виждал. Предметите, които го заобикаляха, му се сториха съвсем чужди, защото до този момент ги беше приемал за даденост.

Влезе в кухнята и погледът му веднага се спря върху касата с бира в ъгъла. Той се наведе и внимателно я огледа. Всички бутилки бяха пълни, а в това нямаше логика. Бяха пили бира предишния ден. И по-предишния също. В действителност го правеха всеки ден. Би трябвало да има празни бутилки. Много празни бутилки! И консервени кутии също. Четирима души, които се хранеха по три пъти на ден, това правеше значително количество празни кутии.

Излезе през задната врата на поляната. Покрай стената старателно бяха подредени на купчина нацепените дърва, с които палеха камината. Нямаше и следа от импровизирано сметище за боклуците им. Той също нямаше спомен да са ги хвърляли някъде. И още по-лошо – нямаше представа откъде се взимаха продуктите. Откакто бяха в къщата, не бяха ходили до града.

Ник се върна в стаята и се подпря на плота на кухненската маса. Машинално вдигна една бутилка бира и втренчено я заразглежда. Стори му се съвсем наред. В главата му настана пълен хаос. Колкото повече мислеше, толкова по-неразбираемо ставаше всичко. Ситуацията започна да го ужасява. Осъзна, че не само не си спомня кога за последно е ходил в града, но дори няма представа как изглежда самият град.

 

Лин тичешком се качи на втория етаж. Там имаше три стаи – двете, в които спяха, и едно малко килерче, в което никога не влизаха. Преди обаче бяха ходили и там. Тя много добре знаеше това, защото вече си спомняше. Още преди да отвори вратата, беше съвсем сигурна какво щеше да види – малко прозорче на отсрещната стена, а под него старо бюро от светло дърво.

Тя отвори най-горното чекмедже и веднага намери това, което търсеше – две тетрадки – едната чисто нова, а другата изписана със ситен равен почерк. Не беше нужно да я разлиства, знаеше съвсем точно съдържанието й, защото сама я беше писала. Грабна ги се спусна обратно по стълбите. Намери Ник в кухнята.

– Спомни ли си? – попита го тя, като се опитваше да не се разплаче на глас.

– Да си спомня какво? – отговори той механично.

– Какво правехме, преди да изиграем тези 1000 партии белот.

– Не. Какво правехме?

– Играехме белот!!!

Той я гледаше с неразбиране. Би се усъмнил в разсъдъка й, ако вече не се съмняваше в своя собствен.

– Тук е записано! – разтвори тетрадката тя. – Резултатите от игрите... На последната страница пише 765 на 772. Това са над 1500 игри.

– Значи сме тук повече от половин година!

– Не. Не си ли спомняш?! Ние никога не сме ходили някъде другаде! Винаги сме били тук!

Бутилката се изплъзна от ръцете на Ник и се разби върху каменните плочи на пода. Хладната бира се разля върху краката му, но той не забеляза, защото беше успял да си спомни и много неща си дойдоха на местата.

 

Крис вървеше през гората и тревогата му растеше. Ясно чувстваше, че нещо не е наред, но му беше трудно да го определи. Трябваше да настигне Джени, преди да се е загубила, и да я върне обратно. Тя в никакъв случай не биваше да излиза от гората. Тази натрапчива мисъл непрекъснато се повтаряше в съзнанието му. Без да забавя крачка, той се опита да открие източника на паниката си. Сякаш в главата му имаше невидима стена, отвъд която мислите му не искаха да преминат. Търсеше отговора, но усещаше, че не иска да го научи. Беше твърде разрушителен и не беше сигурен, че ще може да го понесе.

Насили се да мисли за това, въпреки инстинктивния си ужас. Продължи да си задава въпроси. Защо? Защо тя да не трябва да излиза от гората? Просто ще стигне до шосето, ще изчака на спирката, ще се качи на автобуса и ще си отиде вкъщи... Какво толкова лошо би могло да й се случи? Нищо...

Истината дойде така внезапно и беше толкова зашеметяваща, че той едва не падна. Спря и се подпря на едно дърво. След това се свлече в подножието му и седна на земята. Нямаше нужда да я търси...

Тя не можеше да излезе от гората. Автобусната спирка не съществуваше. Нищо извън самата гора не съществуваше.

 

Лин и Ник отново седяха на пода пред камината. Тя тихо плачеше. Той пръв се посъвзе от преживения шок и заговори:

– Бяхме в тази стая. Помня го, сякаш е било преди няколко часа. Ти стоеше срещу мен, Крис – от дясната ми страна, а Джени – там до прозореца. Тя не беше на себе си. Повтаряше, че не е възможно навън да няма нищо, че не ни харесва и колко е ужасно, че сме единствените, с които може да разговаря. Тогава Крис й каза, че никога не се знае и може би всеки от нас си има дом и други приятели извън гората...

– Ние сами си измислихме спомени и минало. После измислихме целия свят... – промълви Лин.

– Всеки от нас разказа как си го представя. Спорихме колко други като нас би могло да има, как живеят, какво правят... Накрая постигнахме съгласие.

– Но от това светът не стана по-истински! – отбеляза Лин. – Всички хора, които съм обичала, са само моя фантазия! Ужасно е!

– Стига си ревала! – извика Ник. – Това не се случва само на теб! Допреди малко и аз вярвах в шест милиарда души, огромни градове и невероятни технически постижения, които никога не са съществували. Сега знам, че няма нищо.

– Джени е виновна за всичко! – проплака момичето. – До тази сутрин бяхме толкова добре – и през ум не ни минаваше, че нещо не е наред. Не трябваше да си тръгва. Тя не само мислеше, че има нещо навън, но и толкова силно го вярваше, че се опита да отиде там...

 

Крис седеше и разсъждаваше. Главата му щеше да се пръсне от усилието да разбере какво се случва. Спомни си деня, когато измислиха всичко. Тогава бяха само те четиримата, къщата и гората. Мобилизираха цялото си въображение и създадоха свят, в който да не са сами. Вярно, че това си остана заблуда, но вършеше добра работа. Белотът отвличаше вниманието им и не се замисляха да се заемат с друго занимание. Вярваха в съществуването на нещо друго навън и не се нуждаеха от доказателства. Някаква подсъзнателна бариера ги спираше да си задават неудобни въпроси. И все пак рано или късно беше логично нещо да се обърка.

Той отчетливо си спомняше деня, когато започнаха да си фантазират, но чувстваше, че това все още не е всичко. Не се сещаше какво е било преди. Как се бяха озовали там – четиримата в къщата сред гората...

Изпитваше неописуем ужас при опитите си да проникне отвъд новата преграда в съзнанието си. Усещаше, че може би не бива да го прави. От друга страна беше започнал и не можеше да спре.

Внезапно се почувства самотен. Тишината го потискаше. През онзи ден Ник беше казал, че не харесва спокойствието на гората. Според него в една гора не биваше да е тихо – напротив тя трябваше да е изпълнена с живот и песните на птиците. Този въпрос тогава им се стори маловажен и не го обсъждаха, но сега Крис мислено одобри идеята. Нямаше нищо по-лошо от това да се чувстваш единственото живо същество в целия свят. Знаеше го от опит.

 

Ник и Лин искаха час по-скоро да се отърват от новите си открития. Понякога истината е непоносима. Искаш да я научиш, но не можеш да живееш с нея. Ник донесе дърва и запали камината. Лин хвърли в огъня двете тетрадки – тази, която беше намерила на втория етаж, и другата, в която си бяха записвали до сутринта.

– А какво ли е било преди? Имам предвид гората и къщата... Те истински ли са или ние измислихме и тях? – попита плахо тя.

– Не знам. Сигурен съм, че това наистина не го знам, а не просто съм го забравил. Предполагам, че ги е имало и преди нас. А откъде се взехме ние, изобщо не смей и да ме питаш!

– Не те питам. Не искам да знам. Искам всичко да е като тази сутрин, като вчера и предишните дни! Само трябва да унищожим доказателствата.

– Дали ще е достатъчно? Ще можем ли пак да забравим?

– Мисля, че да. Май и преди сме горили тетрадки. Когато Крис и Джени се върнат, ще започнем отначало, сякаш току-що сме пристигнали на почивка – сви рамене тя. – Допреди час и през ум не ни минаваше, че светът е илюзия. Бяхме щастливи, защото вярвахме в него.

– И все пак е факт, че нещата, които ни правеха щастливи, спомените и плановете, не са истински.

– Може би не е толкова важно дали нещо е истина или не, стига да вярваш в него...

 

Джени продължаваше да върви и дори й се стори, че вижда края на гората и магистралата, когато чу нещо. Беше някакво странно шумолене. Заслуша се, после разбра – птича песен. Никога преди не беше чувала птички в гората. Звуците идваха откъм гърба й и тя се обърна. Любопитството надделя над желанието да си отиде у дома. В мига, в който тръгна обратно към по пътеката към къщата, всичките й тревоги изчезнаха. Разбра, че това е правилното решение.

По-нататък звукът се усилваше – превръщаше се в неописуем, но странно приятен хор от цвърчене, чуруликане и писукане. Така той я отведе до Крис. Намери го седнал в подножието на едно дърво край пътя, изпаднал във вцепенение.

– Какво ти е? Добре ли си? – наведе се тя над него.

Той вдигна глава и тя видя в очите му такова отчаяние, та чак се уплаши.

– Кажи ми, че си истинска, че не съм те измислил аз! – прошепна той.

– Какво говориш? Разбира се, че съм.

– Ти не разбираш. Аз бях тук, преди да има гора. Вас тримата също ви нямаше...

– Наистина не те разбирам. Успокой се! Аз съм тук, а Лин и Ник са в къщата. Сега ще отидем при тях и всичко ще е наред. Съжалявам, че се държах така, но бях ядосана.

Тя му помогна да се изправи. Той залитна и се подпря на дървото.

– Сигурен ли си, че си добре?

– Мисля, че да... Много съм уморен, имам нужда да си полегна... Чуваш ли птичките?

– Да. Досега не бях обръщала внимание. Чудно, нали?

– Аз си мислех за тях, а после започнаха да пеят. И ми хрумна, че така съм си помислил за вас и ... Не! Извинявай, говоря глупости. Дори и да е така, от това нищо не печеля. По-добре е да вярвам!

 

Беше поредният топъл и слънчев ден. В дървената къща сред гората четирима младежи играеха белот. Или по-точно току-що бяха приключили поредната партия. Джени гордо пресметна резултата и обяви:

– 68 на 152. Ние с Ник вече водим с 285 на 277.

– Отивам за бира в чест на поредния триумф – каза Ник и се запъти към кухнята.

Лин, която много добре осъзнаваше причината за поражението, плахо погледна към Крис, но той само й се усмихна. Една загуба не можеше да развали настроението му. За него белотът беше просто игра. Колкото да минава времето.

Той стана и се приближи до прозореца. Затвори очи и се заслуша. Почувства се необяснимо щастлив.

През деня гората беше изпълнена с хиляди звуци.

 


напред горе назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]

 

© Красимира Стоева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух