напред назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]



Отвъд Портата


Не съм сигурен дали светлината е прекалено ярка или мракът твърде непрогледен. Не мога да определя разликата. Нямам сетива. Всичко е в съзнанието ми. Усещам единствено мислите си. И спомените...

 

Портата бе невзрачна. На пръв поглед приличаше на обикновена врата – със същите размери и форма, чисто бяла, почти сливаща се със светлите тапети. Особеното й беше, че от другата страна нямаше помещение. Беше монтирана във външна стена и всъщност уж би трябвало да свързва стаята с празното пространство на нивото на третия етаж, право в короните на няколко вечнозелени дървета. Никой не знаеше накъде води Портата. Поне никой от нас – обикновените жители на Острова – тези, които все още не бяха преминали или никога нямаше да преминат.

Толкова бях съсредоточен в съзерцание на стената, че не чух първия въпрос. Наложи се стоящият срещу мен Отговорник да го повтори.

– Ти си Сам, по-малкия син на Архитекта Джордж, нали?

– Да.

– На колко години си?

– След три месеца ще стана на седемнайсет.

– С какво смяташ да се занимаваш, ако не успееш да се справиш тук?

– Вероятно със строителство, като баща ми – предположих аз.

– Обичаш ли живота на Острова? Харесва ли ти тук?

– Е, не се оплаквам... Обичам да гледам океана, да се разхождам в парка...

– А какво е най-голямото ти желание? – продължи той с равен глас.

Задаваше въпросите спокойно и с леко отегчение, но в тона му нямаше раздразнение или нетърпение. Вероятно това бяха обичайните фрази, с които се обръщаше към всеки посетител, който се опитваше да успее още от първия път. Замислих се за миг и плъзнах поглед по останалите мъже. Всички бяха преминали четиридесетте, но никой от тях не можеше да се нарече наистина стар. Изглеждаха в разцвета на силите си, интелигентни хора със сериозни лица, проницателни погледи и трезва преценка. Въпреки това се бяха провалили, а аз самият все още имах шанс да успея.

– Най-голямото ми желание е да премина през Портата – отвърнах спокойно.

Щеше ми се да мога да кажа нещо по-оригинално, но именно за това се намирах там.

– Защо искаш да преминеш? – зададе следващия си въпрос мъжът.

„Защото всички искат това!“ – тази мисъл незабавно ми мина през ума, но успях да я формулирам доста по-интелигентно.

– Защото това е единствената и неизменна цел на живота – казах уверено.

– А защо, според теб, това е смисълът на живота? – продължи все така безстрастно събеседникът ми.

Тук малко се затрудних, но веднага си припомних надписа на паметника в центъра на града. Знаех думите наизуст, защото си ги бях повтарял хиляди пъти в желанието си да проумея смисъла. Така че просто ги перифразирах:

– Защото отвъд Портата има по-добър свят от този, там всички са щастливи.

– И какво ще правиш там? – ведро попита Отговорника.

– Не знам... – поколебах се аз. Не успях да измисля нищо друго за толкова кратко време, но се надявах да оценят факта, че съм искрен.

– Добре, помисли си за това. Все още не си готов. Можеш да си вървиш! – усмихна ми се той.

Останалите дори не се намесиха и изобщо не възразиха. Това беше всичко. Изправих се и смутено се сбогувах. Не се почувствах зле, както бях очаквал, а по-скоро сякаш тежък товар се смъкна от раменете ми. Първият ми провал премина добре.

 

Излязох на слънчевата улица. Лек вятър носеше дъх на цветя и водорасли. Пред мен синееше гладката повърхност на океана, тъмноносиня, плавно заливаща пясъчната ивица на плажа. Из града бързаха работници и служители с угрижени лица, гонеха се боси деца. Гледах с опиянение ослепително белия площад. Само няколко минути по-рано се опитвах да приема мисълта, че никога повече няма да го видя, а сега отново се разстилаше пред погледа ми. Приближих се до мраморния паметник, заобиколен от няколко пейки. Изобразяваше великия учен, Изобретателя на Портата, а на висока колона беше изсечена част от речта му, запазена през вековете.

„... и всеки ще намери света, който заслужава. Чудният свят, чието осъществяване е чакал и който също го чака. Свят, който си е пожелал, към който се стреми с цялата си душа. Всеки ще има шанс да потърси собствено удовлетворение, без да пречи на околните. И ще настъпят мир, щастие и разбирателство – Раят на земята за втори и последен път...“

Цитатът звучеше привлекателно, но оставаше неразбираем. Захаросани приказки, на опиянен от успеха си човек. Думите бяха извадени от контекста. Целият текст е бил безвъзвратно изгубен при огромен пожар още през първите години след смъртта на Изобретателя. А това поставяше безброй въпроси. Какво имаше отвъд Портата? И какво представляваше тя? В онзи момент беше трудно да призная дори пред себе си, че съм смътно разтревожен.

 

Наслаждавах се на целия път до дома и едва когато наближих, усетих лека вина. Майка ми седеше в градината с плетка на коленете, но не плетеше. Взираше се съсредоточено в пътя, по който бях тръгнал сутринта и по който не би трябвало да се връщам. Онези, които се справеха с въпросите, преминаваха през Портата. Не ги оставяха да се върнат при семействата си, за да не разкрият пред тях правилните отговори. Сбогуването ставаше преди това и никой не знаеше, дали ще е за последно.

Почувствах, че майка ми е разочарована. Изпращайки ме, се беше надявала и молила никога повече да не ме види. Вече трето поколение никой от рода ни не успяваше да се справи. Всичките ми лели и чичовци, както и братовчедите ми до един се бяха отказали. По-голямата ми сестра Катлин също. Хари – брат ми, все още можеше да продължава да опитва, но не забелязвах никакъв ентусиазъм у него. Аз трябваше да защитя честта на семейството. Иначе всички щяха да ни гледат със съжаление и пренебрежение. Щяхме окончателно да се превърнем в провалило се семейство, което никой не уважава.

Разбирах добре реакцията й. Но как би могла да ме съди и обвинява! Тя самата също се беше провалила някога. Това е естествено – само непреминалите имат деца. Около две трети от всички жители на Острова никога не успяват да отговорят на необходимите критерии. Те се опитват до известно време, а после разбират, че е безсмислено. Започват да учат някакъв занаят, стават лекари, инженери, адвокати. Създават семейства и целта на живота им е техните деца да постигнат собствената им заветна цел. А които успяват да преминат, изчезват завинаги. Но къде?

– Здравей! Как мина? Ела да ми разкажеш! – тя ме хвана за ръката и ме настани до себе си на пейката, без да издаде истинските си чувства.

– Говорихме си... За общи неща, нали знаеш... – с неохота започнах аз. – Ти сигурно все още си спомняш въпросите, които са ти задавали някога.

Тя кимна с лека тъга. Срамуваше се от неуспеха си пред мен и в същото време толкова много искаше да я надмина.

– Как мислиш, защо не те пуснаха? – изтърсих внезапно. Вероятно беше жестоко от моя страна, но исках да науча колкото се може повече за Портата.

– Не знам, момчето ми... – тя объркано поклати глава. – Вероятно не съм се отнесла достатъчно сериозно към това. Предполагам, че не осъзнавах колко важно е да успея. Ти трябва се поучиш от моите грешки и тези на баща ти!

– Ако сега знаеше как да преминеш, би ли го направила? – хрумна ми внезапно.

– Няма начин това да стане, вече съм твърде стара...

– Може би, ако ги помолиш, ще ти разрешат... Питам те, дали би искала да отидеш! – настоях аз.

– Вече не! – майка ми се поколеба за миг, но отговори достатъчно категорично. – Това е като приключение, по-подходящо за младите, които имат сили и ентусиазъм за такива авантюри. Пък и как ще оставя баща ти, той дори не може да си свари кафе сам! И Катлин и бебето й... Всички много ще ми липсват...

– А аз няма ли да ти липсвам?

– Но, разбира се! Как можа да си го помислиш?! – и силно ме прегърна. – Но ще знам, че си на хубаво място и си щастлив! И... Ще те чакам да се върнеш!... – довърши съвсем тихо тя.

– Никой не се връща, мамо! – поклатих глава. – Портата води само в една посока, през нея не може да се мине обратно.

– Може да се върнеш по друг път – уверено каза мама. – С голям кораб през океана... или през космоса...

– Значи мислиш, че има други острови освен нашия? И преминаващите отиват там?

– Кой знае! Според легендата някога е имало много земя, а тук се е намирала една страшно висока планина. След Потопа от нея е останал само върхът. Разказвала съм ти тази приказка. Тя не изключва да има още планини, които сега също са острови... Но те са много, много далече и не можем да стигнем до тях по друг начин, освен чрез Портата. А може би тя води към някоя райска планета, открита още от времето, когато хората са летели през галактиката...

– Това са само предания отпреди Потопа! – въздъхнах аз. – Ти не знаеш дали са верни. Ако беше истина, защо все още никой не се е върнал с кораб или ракета?

– Може би и сега някой пътува насам, но за това е необходимо време... – усмихна се тя. – Сигурна съм, че и да не се върнеш, винаги ще бъдеш с нас. Не се поддавай на тъгата, не мисли, че ни изоставяш. Всички искаме само едно ? да бъдеш щастлив!

По лицето й потекоха сълзи и аз не посмях да споря повече. Целунах я и я оставих сама на двора под дебелата сянка на дърветата. И аз също исках да бъда щастлив! Но преди това исках да знам къде отивам.

 

В къщата се сблъсках с брат ми, който се спря и ме изгледа ядосано.

– Какво стана? – попита студено той.

– Не е ли очевидно! – отвърнах със същия тон.

– Е, можеш да се провалиш още един-два пъти, но после непременно трябва да успееш! – назидателно каза той. – Можеш да отидеш при Конструктора Дан. Днес ме видя и взе да разправя, че знае как може да се премине през Портата...

– Знае ли къде води? – прекъснах го ентусиазирано.

– Нямам представа. Иди да говориш с него.

– А ти не го ли изслуша?

– Няма смисъл. Много добре знаеш, че повече няма да опитвам.

– Окончателно ли се отказа? – удивих се аз – това беше нещо ново за мен.

Брат ми поклати глава замислено.

– Сега имам други планове. Хелън се съгласи да се омъжи за мен, така че за никакво заминаване не може и дума да става.

– Виж, ако Дан знае как да отговорите на въпросите, бихте могли да преминете заедно – предложих аз.

– Не се дръж като идиот! – скастри ме Хари. – Да си чувал някога да се преминава през Портата групово или по двойки! Това е нещо строго индивидуално. Дори не вярвам, че всички попадат на едно и също място. Помисли си, че е възможно всеки път да води към различен свят. Помниш ли думите до паметника: „... всеки ще намери света, който заслужава“. Никой не може да ме убеди, че всички хора заслужават един и същи свят!

– Не бях мислил за това – съгласих се аз. – И не ми харесва особено...

– И на мен не ми харесва, но може пък да греша. Надявам се да не съм прав и ти да си добре там, където и да е това! – внезапно гласът му стана мек и предразполагащ.

– Не съм... сигурен, че искам... – започнах да се запъвам.

– Нямаш голям избор! Ако не преминеш, татко ще се съсипе – отвърна убедено брат ми и напусна стаята, преди да успея да възразя.

 

Отново излязох на улицата и бавно тръгнах към големия парк в източната част на града. Имах нужда да обмисля следващото си представяне пред Отговорниците. Неизвестността ме парализираше и ми пречеше да разсъждавам.

Сред дърветата, на слънчева поляна с изглед към океана, видях насядали тридесетина души. В средата висок рус мъж със строго лице говореше високо и нервно жестикулираше. По сините тениски с бели щампи, които носеха повечето, познах, че са „Братята на Океана“, едни от най-ожесточените противници на Портата. Хората говореха за тях като за луди, които отричат най-висшата цел в живота за сметка на една дълбока заблуда.

Забелязах, че освен твърдите привърженици сред слушателите има и случайни минувачи, които се бяха спрели от любопитство. Машинално се приближих и седнах на меката трева в края на групата. Родителите ми неведнъж ме бяха предупреждавали да стоя настрана от тези потънали в манията си хора и навярно много биха се огорчили от постъпката ми, но исках да науча и противоположната гледна точка. А никой досега не бе доказвал коя от двете е правилна.

– Днес тук има млади хора, които не знаят какво да правят с живота си... Аз имам какво да им кажа... – говореше ораторът. Помислих си, че сигурно ще ми се наложи доста да поседя, докато чуя каквото ме интересува, но мъжът се усмихна и премина към най-спорния въпрос. – Вероятно много хора в наши дни разсъждават върху естеството на Портата. Тази врата наистина ли води към съвършеното място? Голяма част от нас приемат това на вяра, без да се замислят. Но ако е така, защо ни допускат до нея след разпит? Въз основа на какво отхвърлят желанието на едни и удовлетворяват мечтата на други? Би било много по-човечно всички заедно да преминем в по-добрия свят. С какво право Отговорниците ни задържат тук! Раят трябва да е достъпен за всички! Нима Изобретателя не казва това в речта си? Нима всички ние сме недостойни да бъдем щастливи? Вие недостойни ли се чувствате?

Въпросът беше риторичен, но последва дълга пауза. Мъжът внимателно се взираше в лицата на присъстващите и преценяваше настроенията им.

– Ще ви оставя да размислите над този въпрос, но ще ви задам още няколко. Какви основания имаме да вярваме в Портата? Знаем, че Изобретателя е искал да направи чрез нея достъпно идеалното общество и абсолютното щастие. Никой не се съмнява в благородните му намерения и неуморни усилия. А дали е успял? Кой от Отговорниците ще гарантира това, след като никой от тях не е напускал Острова, а никой от преминалите не се е връщал. Дори самият Изобретател не се завърна тук, за да оповести триумфа си. Той самият е изчезнал там, в неизвестността... А защо да не предположим, че проектът му е бил пълен провал? Помислете си само! Знаем какъв е бил планът, но никой не може да анализира резултата! Дали Портата е път към блаженство или към гибел? Какво ни дава право да рискуваме живота на децата си в името на недоказани предположения?

Той спря да говори и изтри струйка пот, която се стичаше по челото му. Лицето му беше напрегнато и зачервено. Няколко младежи използваха момента, за да се изправят и отдалечат, без да прекъсват речта. Вероятно не бяха съгласни с оратора, но вече изглеждаха объркани и разколебани. Аз не мръднах от мястото си. Повече от всякога исках да чуя края. След кратка пауза той продължи, този път неприкрито гневно. Гласът му кънтеше из целия парк.

– Портата трябва да бъде унищожена! – разпалено жестикулираше мъжът. – Това е суеверие, ритуал с отдавна забравени корени, метод за унищожаване на най-добрите представители на нашия народ! Как бихте се почувствали, ако непрекъснато на централния площад се извършваха кървави жертвоприношения на младежи? Не би ли се вдигнало тогава цялото население срещу такъв варварски обичай? А не е ли това, което се случва сега, още по-ужасно, защото се върши постоянно пред очите и мълчаливото одобрение на всички нас, като никой не смее да се противопостави...

Множеството се развълнува и зашумя. Няколко гласа се извисиха над глъчката:

– Долу Портата!

– Да я разрушим!

– Смърт на Отговорниците!

Ораторът ги успокои с властен жест и пламенно продължи:

– Не трябва да се борим с една несправедливост, извършвайки друга. Пътят ни не е насилието, а разумът. Стремежът ни е да дадем ориентир на младите хора, за да вземат сами правилното решение. Ние „Братята на Океана“ не искаме да разрушим обществото, а да му дадем разумна и достойна цел, към която да се стреми. Трябва да забравим миражи, легенди и навици, които замъгляват разума ни. Трябва да търсим по-добър свят, но не през Портата, а от другата страна на океана. Пред нас стои тежката задача да си припомним постиженията на предците ни, да ги възстановим и надминем. Необходимо е само да се обединим и да търсим познанието. Ще построим кораби и ще тръгнем на път отвъд хоризонта, напред, където вярвам все още има просторни земи, велики цивилизации и разумни хора като нас...

Темата се промени, а тъкмо този въпрос не ме вълнуваше особено. Тихо се измъкнах. Острови сред океана – заветната мечта на братята. Шансът да успеят беше минимален. Неведнъж експедиции от безразсъдно смели изследователи са поемали „отвъд хоризонта“, разполагайки с най-добрата техника. По-голямата част от тях прекарваха в открито море дълги месеци и се връщаха без резултат. А от други не получавахме никаква вест, но това не означаваше, че са открили земя. Хрумна ми, че може би и ние – стремящите се към света отвъд Портата, сме същите безумци.

 

Никога няма да забравя начина, по който ме гледаше майка ми, когато за втори път се отправих към сградата в центъра на града. В очите й имаше сълзи и тя не можеше да ги прикрие. А аз не исках да я погледна, защото знаех, че възможността да се завърна я плаши повече от това, което можеше да ми се случи от другата страна на Портата.

– Сбогом. Ще се постарая да не ви създавам повече проблеми, мотаейки се наоколо – казах аз, едва сдържайки цялата мъка и раздразнение, които изпитвах.

– Знаеш, че е за твое добро... – опита се да ми обясни тя, но аз не отговорих, а закрачих надолу по пътя.

В чакалнята пред залата, в която заседаваха Отговорниците, видях Сандра. Мисля, че на един от древните езици името й е свързано с пясъка. Не че разбирам нещо от първобитна история, но това винаги ми се е струвало подходящо – косите й са гъсти, дълги и чупливи, с онзи невероятен оттенък, който придобива плажът по залез. Тя жизнерадостно кимна и ми намигна, а аз се настаних на стола до нея.

– Здравей! – започна весело, а наситено сините й очи блестяха. – Радвам се да видя познато лице тук. За първи път ли идваш?

– За втори. А ти?

– Първи и, надявам се, последен! – и тя ме дари с една от най-ослепителните си усмивки. – Оптимистка съм докрай! Ти най-добре знаеш...

Запознахме се още като деца. Играехме и си споделяхме всичко. Израснахме заедно, а ето че сега седяхме един до друг на път за Портата. Имах планове и за бъдещето в случай, че така и не премина. Ако и двамата не успеехме, съвсем сериозно смятах да й предложа да се омъжи за мен. Макар че много хора биха приели подобен брак за неравностоен. Семейството ми щеше да е като прокълнато. Всичките й братя и сестри бяха успели да преминат, а моите роднини вече трето поколение търпяха само провали. Дали щеше да иска да свърже живота си с човек като мен...

– Какво си се замислил толкова? – прекъсна ме тя. – Изглеждаш угрижен. Много си смешен, като се намръщиш така! Хайде по-весело! Ето... аз нямам никаква представа какво ще ме питат, но не се тревожа изобщо.

– Според теб какво има зад Портата? – попитах аз и се постарах да изглеждам спокоен.

– Там е най-хубавият свят, със зелени поля, много цветя..., мили хора, които се обичат и уважават един друг и... така нататък. Все такива неща! Надявам мястото от другата страна да ме изненада приятно.

– А близките ти няма ли да ти липсват? – настоях аз, защото въодушевлението й не ми допадна.

– Те вече ми липсват – тъжно отвърна Сандра и ме погледна с упрек. – Знаеш, че всички отдавна са там!

– Имах предвид баща ти, който ще остане тук. И приятелите ти... Острова...

– Татко е доволен, че всичките му деца досега преминаха. Ще бъде още по-удовлетворен, ако така стане и с мен. След смъртта на мама, само нашите успехите го карат да се чувства безкрайно щастлив. А след като си тръгна, може би ще се ожени повторно. Всички момичета ще искат да имат съпруг с толкова висок социален статус. Колкото до мен, аз вярвам, че ако там наистина ме чака най-хубавият свят, то нищо няма да ми липсва. Всички, които обичам – татко и приятелите ми, ще бъдат там...

– Как ще бъдат там, след като завинаги ще останат тук? – възразих наистина ядосан.

– Сигурно има някакъв начин.

– Защо мислиш, че онова място е толкова хубаво? Имаш ли доказателства?

– Не, нямам! Но вярвам в него! – отвърна тя откровено. – Другият вариант е да приема, че близките ми са вече мъртви или отчаяни от положението, в което се намират.

– Извинявай! Не исках да прозвучи, сякаш те разубеждавам! Просто съм объркан. И не знам какво да правя – признах тихо.

– Всичко е наред. Разбирам, че се колебаеш и може би имаш основание. Но аз съм съвсем сигурна в това, което искам. Нямам търпение час по-скоро да премина отвъд. И вярвам, че ще бъде чудесно!

Приготвих се да й кажа всичко хубаво, което мислех за нея. Може би дори да споделя истинската причина, поради която не й желаех успех. Исках да остане на Острова, за да бъде до мен. Един от Отговорниците се появи и я извика. Преди да влезе, тя ми стисна ръката и още веднъж се засмя.

Измина около половин час. Стоях там и не мислех за нищо. Чаках я да излезе. Надявах се отново да видя ведрото й лице, макар и разочаровано. Да чуя смеха й, да се любувам на прекрасните й коси. Седях и я чаках, но тя не се върна.

Един от мъжете ме покани в залата.

– А Сандра? – нервно огледах помещението, макар че разбрах какво е станало.

– Тя премина – отвърна Отговорника. – Може би днес е щастлив ден и ти ще си следващият!

Не знам дали искрено си пожелах да съм следващият, защото всичките ми мечти рухнаха изведнъж. Дори да се справех, това може би не означаваше нищо. В главата ми кънтяха думите на Хари. Можех да премина само половин час след нея и да се озова някъде другаде, да не успея да я намеря. И все пак имаше някакъв шанс. На Острова със сигурност никога повече нямаше да я видя.

 

Стоях в залата, облян в ледена пот. Така и не успях да се съсредоточа. Четиримата мъже ми се струваха враждебни и намусени, макар че вероятно сам си въобразих това.

– Е, кажи, Сам! – започна един от тях. – Какво ново идваш да споделиш с нас? Реши ли какво ще правиш, след като преминеш?

– Не, не съм – казах аз нервно. – Най-напред вие ми кажете какво има отвъд. Накъде води Портата?

– Не си ли чел речта на Изобретателя? – спокойно попита събеседникът ми.

– Разбира се, знам я наизуст! Но тя не казва нищо друго освен, че там имало един много хубав свят. Къде е това там? Отговорете ми и аз ще ви кажа какво бих правил, ако попадна в него.

– Ние не знаем какъв е този свят. Никой от нас не е бил там и ти го знаеш – продължи Отговорника, без да се ядоса. – Значи не вярваш, че прекрасното място съществува?

– Не, не че не вярвам! – възразих разпалено. – Просто вие ми задавате такива въпроси, на които не може да се отговори по принцип... Ще реша какво да предприема в зависимост от обстоятелствата.

– Щом нямаш планове за след преминаването, защо толкова много искаш да напуснеш Острова?

– Много е важно за семейството ми. Никой от нас не е успявал от три поколения. Крайно време е вече! Аз трябва да го направя...

– А би ли опитвал, ако нямаше семейство? – намеси се един от мъжете, който беше мълчал до този момент.

– Не знам – отвърнах аз и веднага осъзнах, че правилният отговор е бил „да“.

Тестът не приключи толкова бързо, но след този въпрос вече знаех, че няма начин да ме пуснат да премина.

 

Няколко дни по-късно се реших да отида при Конструктора Дан. Той беше един от най-активните хора, които познавах, и много допринасяше за техническото развитие. Непрекъснато четеше запазени книги отпреди Потопа и се опитваше да възстанови тогавашните машини и технологии. В течение на няколко години беше усъвършенствал слънчевите батерии, а само преди година построи електрическа кола, която можеше да развива неподозирана скорост. Е, за съжаление, на Острова нямаше къде да се отиде с нея – градът беше малък, а извън него се намираха само обработваемите селскостопански площи. В същото време хората го смятаха за особняк. Години наред безуспешно се опитваше да премине отвъд. Нямаше семейство и деца и всички се чудеха как е осмислил живота си. През този следобед, докато вървях към дома му, аз имах основателно предположение – той беше посветил всичките си сили, за да открие тайната на Портата.

Дан ме посрещна в малък работен кабинет с големи прозорци, гледащи към океана. Всички повърхности в помещението бяха отрупани с книги, чертежи, схеми и модели на непонятни за мен съоръжения. Наложи се да премести част от записките си, за да освободи място да седна. Той самият се облегна на перваза на прозореца. Тъмните му очи ме наблюдаваха с интерес.

– Чух, че имаш информация за Портата – започнах аз, а Конструктора само кимна. – Знаеш ли какво представлява тя? Имам предвид в чисто технически смисъл...

– Ами това, което съм виждал, представлява отвор в стената – засмя се той. – Единственото, което мога да твърдя със сигурност е, че хаби ужасно много енергия всеки път, когато някой преминава през нея. Изразходваното електричество е толкова, колкото употребява целият град за няколко месеца. Не знам какво значи това. Може би е начин за бързо пътуване в пространството... или времето. Защо не и двете!

– Мислиш, че е път към миналото преди Потопа?

– На теория всичко е възможно. Това би била много интересна възможност, особено за хора, които се интересуват от история. Бих искал да я проуча, но никой не ме пуска на първия и втория етаж, където са техническите устройства. Страхуват се, че бих могъл да повредя нещо и вероятно са прави.

– А ако нещо вече се е повредило? – дойде ми на ум внезапно. – Тя действа от много десетилетия и ние не познаваме механизма й. Ако се развали, някой би ли забелязал?

– Предполагам, че ако възникне проблем, просто няма да може да се преминава през нея. Все пак не изключвам възможността това да се случи, без да разберем. Това ли те притеснява?

– Не само. Защо има тест? Не откривам логиката. Ако Изобретателя е открил нещо толкова прекрасно, както го описва, би трябвало то да бъде достъпно за всички.

– Не е нужно! Не всички хора имат еднаква нагласа. Различни сме...

– Значи според теб, родителите ми не са достатъчно добри, така ли? И ти също! – веднага използвах аргумента на „Братята на Океана“.

– Нямам това предвид – продължи той, без да се засегне. – Може би, преди да стигнеш до мястото, има някакво изпитание и повечето хора не са подготвени да го издържат. Вероятно Отговорниците спират тези, които не са подходящи, за тяхно собствено добро.

– Какво е това изпитание? Как мислиш?

– Не знам. Но със сигурност не е непреодолимо. Ако имаш много силно желание да успееш, ще се справиш.

– Не знам дали искам. Чудя се какво ли е там. Някаква идея?

– Единствено предположения. Човек никога не може да е сигурен – сви рамене той.

– Опасявам се, че би могло да е нещо неприятно. А ако не е идеалният свят на мечтите ни?

– Слушай – уверено каза Дан, – аз се съмнявам в много неща, но по този въпрос никога не съм се колебал. Вярвам, че Изобретателя наистина е постигнал това, за което се говори в откъса от речта му. Прекалено много уважавам учените от онези времена, за да допусна, че ще направят някоя издънка, а после съзнателно ще накарат целия народ да повярва в нея. Те са били велики хора. Не знаеш какви неща е имало някога! Много от тях не могат да бъдат възстановени заради ограничените ресурси на Острова или пък не биха улеснили бита ни, но това не ги прави по-малко гениални. Опитвам се да построя част от изобретенията им, никой не знае кога какво ще ни потрябва...

– Значи не знаеш какво представлява Портата! – въздъхнах разочаровано.

– Не, но имам идея как би могъл да издържиш теста и да покриеш критериите.

– А защо сам не си се опитал да преминеш? – полюбопитствах аз.

– Въпрос на навик! Когато живееш толкова години на едно място, се привързваш към него. Не ми се иска да изоставя работата си дори за да отида в Рая. Освен това, ако ти успееш, ще знам, че съм на прав път. След това ще мога да помогна и на други млади хора.

– Добре. Кажи какво си открил!

– Спомни си въпросите. Непрекъснато питат защо искаш да преминеш. Какви са твоите мотиви?

– Да отида на по-хубаво място..., макар че не знам дали наистина е хубаво! Правя го заради семейството ми. Те ще се съсипят, ако се проваля!

– Да не би да си казал нещо подобно и на Отговорниците? – попита Дан и избухна в смях.

– Ами... да! – отвърнах смутено.

– Значи един вид се жертваш заради тях! Много благородно! – иронично отбеляза той, а след това продължи съвсем сериозно. – Това е ужасно тъпа причина! Никой няма да те пусне, ако представяш нещата така. Трябва наистина да искаш да отидеш от другата страна и то не като самоцел, защото някой казал, че било хубаво. Трябва да имаш идея какво ще правиш, след като си вече там.

– Как да имам планове, след като не знам какво е онова място! – разпалено възразих аз. – Нека ми обяснят къде ще попадна и аз ще има кажа какво бих направил!

– Подходът ти е погрешен. Поне измисли някакво предположение!

– А ти какво би направил? – критично се намесих аз.

– Ами, например, ще си построя къща.

– Това не ми върши работа! Никога не съм строил къща и нямам представа как се прави. А ако се озова в някаква пустош, откъде ще взема материали? Или пък, ако попадна в центъра на оживен град. Ще бъде много глупаво да започна да строя къща!

Дан ме погледна отегчено и с досада махна с ръка.

– Абстрахирай се от конкретния пример – предложи той. – Това е без значение. Мисълта ми е, че ти трябва да имаш някаква цел след преминаването. Не може желанията ти да се изчерпват само с него. Всъщност, ако не беше семейството, би ли се опитал?

– И те питаха същото. Не знам.

– Така ли им отговори?

– Да. Просто не мога да спра да разсъждавам за това, което е отвъд.

– Там ти е проблемът! Прекалено много мислиш. Хората, които мислят не преминават през Портата, а стават „Братя на Океана“, строят кораби и тръгват да търсят нещо, което го няма. Ако се присъединиш към тях, за няколко часа ще те убедят, че си взел най-правилното решение и ще сложат край на всичките ти съмнения. Въпросът е, дали това ще те задоволи! Ако смяташ, че ще си щастлив на Острова до края на живота си, значи нямаш нужда да се явяваш повече на този тест. Според мен Портата е възможност да промениш нещо, което не харесваш. Тя е средство, а не цел. Има ли нещо, което те дразни тук или пък не можеш да постигнеш?

– Искам да видя Сандра – казах с лека тъга.

– Кой?

– Една приятелка, която премина. Липсва ми!

– Нещо друго?

– Не ми харесва, че хората вече се държат с мен пренебрежително и ако не успея, до края на живота ми ще ме третират като отрепка... Има много неща, които не са наред тук. Дали там е различно?

– Може би да. Това е въпрос на вяра. Преминават тези, които откриват надежда в Портата и искат да успеят чрез нея. Помисли си дали искаш да отидеш някъде другаде, да правиш нещо различно и какво точно. Мисля, че това е отговорът, който очакват да получат от теб.

– Звучи разумно – съгласих се с неохота аз. – Наистина не съм сигурен, че го искам.

– А това е най-важното! И не мисли повече за близките си. Всеки от нас си има възможности и твоите са такива. Те ще го приемат. Няма да си първият в семейството.

– Ще бъда поредният! – отвърнах кисело. – А ако реша да остана тук, ще ми покажеш ли проектите, с които се занимаваш? Изглеждат интересни.

– Разбира се! Винаги си добре дошъл, а аз си търся последователи.

И той приятелски ме изпрати до вратата. Въпреки че Дан не успя да отговори на въпросите ми, получих богат материал за размисъл.

 

През следващите дни се опитвах да открия всички дреболии, които мразех на Острова. Търсех причини, за да поискам да го напусна завинаги. Представях си какво ще правя, ако остана, с какво ще се занимавам, как ще се чувствам. Трябваше да намеря нещо, което да осмисли остатъка от живота ми. Въпросът беше дали то е в родния ми град, или в неизвестността. Всеки път, когато страховете ми се възвръщаха, си представях обнадежденото лице на Сандра, която толкова много искаше да отиде там, и отново усещах прилив на сили... И лека тъга.

А една сутрин се събудих от истеричните викове на баща ми. Станах и бързо се облякох. В трапезарията видях разстроените си родители и брат ми, който предизвикателно се беше изправил насред стаята. Гледаше ги гневно и обвинително и не беше склонен да се предаде.

– Как можеш да говориш за отказване! – крещеше баща ми. – И ти ли искаш да провалиш живота си, както всички на този проклет Остров! Имаш шанс да постигнеш най-големия успех, а си готов да го отхвърлиш с лека ръка... Ако го направиш сега, винаги ще съжаляваш! Чуй го от мен, защото и аз постъпих неразумно навремето и след това години наред съм си блъскал главата в стената за това...

– Може би съжаляваш и за това, че имаш деца! – отвърна високо брат ми. Усетих, че едва се сдържа да не прати всички по дяволите. – Защото не мислиш за мен, нито за Катлин или Сам! Ние тримата трябва да правим каквото ни кажеш, а в противен случай нищо не струваме. Когато сестра ми се отказа, ти престана да говориш с нея, сякаш никога не е съществувала. А всъщност тя направи точно това, което си направил и ти на нейната възраст! Сега се отричаш от мен, а вероятно ще постъпиш така и със Сам, защото той също не иска да преминава през Портата! Не те интересува дали сме щастливи, мислиш само за общественото си положение...

Баща ми стоеше, пламнал от ярост, и не можеше да повярва, че някой би могъл да прояви дързостта да му говори така. Сякаш не знаеше как да реагира. Майка ми се беше отпуснала на един стол и неудържимо плачеше. Тя вдигна глава и промълви през сълзи:

– Не е вярно! Ти не можеш да си представиш какво е да живееш години наред тук с мисълта, че не си успял, че нямаш никакъв шанс да реализираш мечтите си...

– Откъде знаете за какво мечтая! – възмутено извика Хари. – Питали ли сте ме някога?! Единственото, което искам, е да се оженя за Хелън и никога повече да не ви виждам!

Той тръгна към вратата, но мама отчаяно го хвана за ръката.

– Ти не си даваш сметка какво става! – ридаеше тя. – Аз искам най-доброто за децата си...

Не знам какво си мислеше той в онзи момент, но аз открих това, което никога нямаше да имам на Острова. Не можех да издържа повече на тази сцена и напуснах стаята. Не ми обърнаха внимание, защото не бяха забелязали присъствието ми. Запътих се уверено към центъра на града. Бях научил какво искам да получа от Портата.

 

През този ден пред залата нямаше други желаещи и Отговорниците веднага ме приеха. Настаних се уверено на стола срещу тях и зачаках въпросите.

– Ти беше тук съвсем наскоро, Сам! – започна единият от тях. – Много добре знаеш какво питаме обикновено и предполагам, че няма да ни дадеш същите отговори, както миналия път. Вероятно си стигнал до някакво прозрение?

– Да – съгласих се аз. – Сега знам защо искам да премина. Опитах се да си представя, че оставам тук завинаги. Преди си мислех, че само родителите ми ще бъдат безкрайно нещастни от това, но открих, че греша. Аз също бих се чувствал неудовлетворен, и то не защото Островът е лошо място или пък не бих могъл да намеря нещо приятно, с което да се занимавам. Не бих понесъл отношението на другите, които винаги биха се отнасяли с мен като с пропаднал човек, независимо от постиженията ми. Та тук всички по дефиниция са неудачници!

Направих кратка пауза. „Всички“ несъмнено включваше и самите Отговорници, но от друга страна те го знаеха. Опасявах се да не ги разгневя особено много с подобно изказване, но те не реагираха. Получих знак да продължа.

– Не искам да се чувствам непълноценен. А ако остана, рано или късно, реакциите на околните ще ме накарат да изпитвам точно това! И то въпреки самочувствието, което имам сега. Искам да живея спокойно! Предполагам, че светът отвъд поне малко прилича на този, който познавам. Ако е така, там ще върша нещата, които обичам да правя тук. Ще уча, ще започна да се занимавам с техника, защото скоро разбрах, че в миналото е имало големи постижения в тази насока... Искам да намеря Сандра – момичето, което премина преди няколко дни. Имам да й казвам толкова много неща, а не ни стигна времето... Надявам се да открия обратен път към Острова. Все си мисля, че трябва да съществува такъв! А ако няма, то тогава аз ще го създам! Ще се върна, за да видя отново близките си. Тази сутрин нямах време да се сбогувам с тях, но искам да са щастливи и да бъдат с мен в прекрасния свят, който ни обещава Изобретателя на Портата...

Замълчах. Не ми идваше наум нищо друго, което бих си пожелал. Отговорниците се спогледаха и си направиха някакви непонятни за мен знаци.

– Хубави планове си направил – ведро каза единият. – Надявам се да осъществиш поне част от тях. Ела!

Първоначално не можех да приема мисълта, че съм успял, нито да си дам сметка какви ще са последиците от това. Малко по-малко осъзнах колко много ще се изненадат и колко щастливи ще бъдат родителите ми, когато научат. Приближих неуверено до Портата. Когато я отвориха, не видях нищо от другата страна – пред мен беше само гъста мъгла с неопределен цвят. Не изпитах страх или колебание. Без да кажа нищо повече, пристъпих напред.

Последната ми мисъл беше, че в най-лошия случай ще умра или ще загубя разсъдъка си.

 

Не съм сигурен дали светлината е прекалено ярка или мракът твърде непрогледен. Не мога да определя разликата. Нямам сетива. Всичко е в съзнанието ми. Усещам единствено мислите си. И спомените...

Чудя се с какво думите ми при последната среща с Отговорниците, ги убедиха да ме пуснат през Портата. Дали постъпиха правилно? Не мога да определя къде съм, какво ме заобикаля, какво има тук, отвъд. Това ли е изпитанието, за което говореше Конструктора? Как да го преодолея? Вероятно все пак съм казал нещо, което да подскаже, че ще се справя. Разказах им желанията си, но как бих могъл да ги осъществя на това странно място. Дори не знам какво става с тялото ми! Сърцето ми продължава ли да бие? Все още ли дишам?

Внезапно рязко си поемам въздух. Така е по-добре! Усещам пулса си – учестен и неравномерен. Всичко започва да си идва на мястото. Сега трябва да разбера къде съм. Това е големият въпрос. Какво има зад Портата? Накъде води тя?

Съсредоточавам цялото внимание върху очите си. Сигурно е ужасно тъмно, щом не мога да различа нищо. Би трябвало зениците ми да се разширят и да успея да открия някакви очертания. Започвам да търся светлината. Всичко изчезва и остава една единствена мисъл – светлина, светлина, светлина... Стоп! Нещо проблесна пред мен. Първоначално беше съвсем бледа звезда, но докато я гледам става все по-ярка и различима. А сега откривам и други около нея. В космоса ли съм? Едва ли! Там има само вакуум, няма кислород, а аз съм все още жив.

Ослушвам се. Наистина ли е така ужасяващо тихо или напрежението ми пречи да чувам. Какъв звук би могъл да се носи из това непонятно пространство? Мелодия. Бавна и нежна. Толкова успокояваща. Нереално позната! Като че ли сам си тананикам наум. Само че песента не е в главата ми, а все по-ясно звучи. И това не е моят глас, а този на майка ми. Същият, който някога ме приспиваше в горещите летни нощи.

Сега разбирам всичко! Вече знам какво има отвъд. Каква странна игра на съдбата – никога не бих предположил, че точно това е правилният отговор. „... и всеки ще намери света, който заслужава. Чудният свят, чието съществуване е чакал и който също го чака. Онзи свят, който си е пожелал и към който се стреми с цялото си същество...“

След Портата няма нищо!

Само чиста материя, от която човек може сам с мисълта си да създаде това, което желае. Света. Своя свят. Сега мога съвсем свободно да реша какво да правя с живота си. А аз вече знам как искам да го прекарам, къде и с кого...

Портата наистина дава шанс на хората да сбъднат мечтите си. Но преди това те трябва да имат мечти...

 


напред горе назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]

 

© Красимира Стоева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух