напред назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]



Подаръкът


Оставаше близо час до излитането на самолета. Марина седеше на една от пейките в чакалнята, а около нея се суетяха родителите й. Кожената дамска чанта беше на коленете й и тя я стискаше с две ръце, сякаш всеки момент някой щеше да се опита да й я вземе. Погледът й шареше из залата и младата жена отговаряше на въпросите за багажа и документите, машинално, без да се замисли.

Деян стоеше настрана от групичката. Чувстваше се излишен, палеше цигара от цигара и непрекъснато поглеждаше часовника си. Отстрани изглеждаше, сякаш няма търпение Марина да си тръгне от живота му час по-скоро. В действителност, не искаше да си признае, че раздялата предизвиква у него безсилен гняв. Гледаше бившата си приятелка и тя му се струваше различна и далечна. Тъмнорусите й коси бяха прибрани на опашка и не се стелеха на тежки къдрици по раменете. Блясъкът в сивите й очи беше угаснал. Самодивата, в която се беше влюбил, бе напуснала приказката и се отправяше към материалния свят. Беше обърнала житейската си философия наопаки и отиваше да работи в Америка. Тя заминаваше отвъд океана за пари, а някога му беше казала, че се нуждае само от любовта му, за да съществува. Това за него бяха само думи – той не можеше да живее от любов, никой не би могъл.

Марина кимна разсеяно на някаква забележка на баща си и се изправи. Остана почти минута неподвижна и се приближи към Деян. Вдигна очи към лицето му, но сякаш се обезсърчи и се загледа над рамото му.

– Надявам се, че всичко ще е наред при теб. Ще поддържаме връзка, времето ще мине неусетно – каза той.

Не искаше да говори с нея, но мълчанието беше неловко и му се стори задължително да го запълни с нещо банално. Думите прозвучаха безсмислено, защото не бяха искрени. Тя щеше да остане там четири месеца – малко, но напълно достатъчно, за да се отдалечат един от друг необратимо. Бяха различни и това бавно, но сигурно рушеше връзката им. През последните седмици не се бяха виждали, макар че живееха на две преки един от друг, та какво оставаше за хиляди километри.

– Да – потвърди тя, а след това се опита да улови погледа му. – Хареса ли ти подаръкът ми?

– Какъв подарък? – автоматично попита Деян.

Тя прехапа долната си устна и лицето й леко поруменя.

– Този за рождения ти ден – обясни тихо, но по тона й пролича, че вече съжалява за въпроса.

– О, да, разбира се! – незабавно отвърна той. – Ти винаги избираш толкова... оригинални неща...

Не го беше отворил. Рожденият му ден беше минал преди три седмици, но той не бе намерил време да разгледа малкия пакет. През целия си живот беше получавал пари от родителите си по празници. Това му се струваше удобно и практично. Марина бе единственият човек, който отделяше време, за да обикаля магазините заради него. И всеки път му подаряваше ненужни неща – книги, произведения на изкуството или кожени портмонета. Той ги поглеждаше, благодареше й, а след това ги прибираше някъде, където потъваха завинаги.

Марина се усмихна пресилено.

– Помниш ли, когато бяхме заедно на пикник? Какво си говорехме...

По нейна идея бяха отишли на излет извън града един единствен път. Седяха на едно одеало в тревата и тя не спираше да говори. Разказваше му за детството си и приказките, които беше научила от прабаба си. Той не беше запомнил почти нищо, защото по това време главата му бе пълна със сметки и отчети. Съдържанието на думите й не го интересуваше, опияняваше го звукът на гласа й и златният отблясък на слънчевите лъчи в косите й. През онзи ден Марина беше почти нематериална, а той не можеше да си позволи да се откъсне от действителността.

– Да, спомням си – отвърна Деян и изпита съжаление, че онзи странен ден никога няма да се повтори. – И какво?

– Нищо... Беше хубаво... – тя се обърна и погледна към таблото на стената. – Време е да тръгвам!

Самолетът излетя.

Деян се прибра в квартирата си. Усещаше празнота – магията, която винаги витаеше около Марина, беше изчезнала. Той нямаше правото да я задържа. Приятелката му сама бе направила избора си и беше постъпила разумно. Парите бяха това, което винаги не им достигаше. Тя казваше, че за нея няма значение, но той не можеше да се примири. Работеше непрекъснато, бореше се за вниманието на шефовете си и се ядосваше, когато повишаваха хора, положили по-малко усилия от него. Водовъртежът на кариерата го увличаше и след като постигнеше целта си, той си поставяше нова. Това, което беше получил, никога не го задоволяваше, винаги се стремеше към повече.

Деян седна на леглото и внезапно забеляза малкия пакет на Марина на етажерката. Знаеше, че съдържанието няма да го впечатли, но усети вина. Хартията беше яркочервена, в нюанса на влюбените и уличните светофари, но въпреки това не беше привлякла вниманието му. За него имаше далеч по-важни неща. Времето летеше, времето беше пари, а парите бяха всичко.

Той разкъса опаковката и откри малка картина с маслени бои в рамка от светло дърво. Изобразяваше порцеланова ваза с диви цветя – същите като онези, от които Марина си беше направила букет по време на излета им. От цветовете сякаш струеше светлина и няколко минути той не можеше да откъсне поглед от пъстрата мозайка. Никога не би дал пари за картина, особено пък за такава. Помисли си го и сам се изненада, че от това му стана тъжно. Имаше някаква необяснима романтика в това да купиш картина с цветя за човек, когото обичаш. Да му подариш букет, който никога няма да увехне и който ще му напомня за теб, когато те няма, когато си на другия край на света.

Деян остави картината на масата с изображението надолу и видя, че на гърба има надпис. С красивия си, ситен почерк Марина му пожелаваше „верни приятели, много усмивки и щастливи мигове“. А след това буквите ставаха неравни, сякаш дълго се беше колебала, преди да продължи: „Не ти пожелавам пари, защото те никога не са достатъчни, за да си купиш нещо истинско“. Той се усмихна, но му се искаше да изкрещи. Всичко беше свършило. Нищо не можеше да промени, въпреки че под „С обич: Марина“, тя беше добавила още едно последно, отчаяно изречение: „Все още можеш да ме спреш!“.

 


напред горе назад Обратно към: [Красимира Стоева][СЛОВОТО]

 

© Красимира Стоева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух