напред назад Обратно към: [Стоян Николов][СЛОВОТО]



Влак


Винаги съм знаел, че ще загина при влакова катастрофа.

Когато бях малък, в България се строеше комунизмът. Чичо ми, Васил, беше капитан на кораб. Веднъж, след дълго плаване, донесе на нас с брат ми подарък — едно влакче. Брат ми Явор, с когото бяхме близнаци, пищеше от радост. Бяхме тригодишни, а повечето тригодишни деца правят така когато им подарят нещо, което им харесва. Може би бъдещи гении като Айнщайн и Да Винчи са се въздържали да издават неистови крясъци като малки, но брат ми не се притесняваше. Може би не му беше съдено да стане гений. А може и да му беше; така и не разбрахме. За разлика от него, аз обаче изобщо не се радвах на влакчето. Страхувах се от него.

Още тогава си представях смъртта си много образно. Е, не чак толкова образно, но някои детайли са се запечатали в главата ми и досега. Понякога, в лепкавите летни нощи в селото на баба ми и дядо ми, аз лежах в стаята си увит в напоен с потта ми чаршаф. Когато бях много малък, дори се изпусках от страх, и ядях пердах от баба ми. Често сънувах кошмар: аз стоя на ж. п. линия, а към мен се приближава черна сянка, подобна на огромна змия. Нощ е. Не се опитвам да се махна от пътя й; знам, че не мога. Чувам ритмичен звук от срещата на металните влакови колела със сглобките на релсите. Струва ми се, че това продължава с часове. С дни. Ритмичен туф... туф, туф... туф... туф, туф, зловещ туф, туф... туф, туф. Сигурно на вас не ви се струва зловещ, но с мен не беше така.

Никога не съм бил суеверен, но въпреки това приемах по презумпция, че ще умра размазан от влак и от нищо друго.

Тази ми убеденост ме правеше много нагъл. Извършвах всякакви престъпления. Да сте чули влакове да влизат в затворите, или да се използват за екзекуции? Не сте. Даже и китайците, ненадминати в любовта си към умъртвяването на престъпници, не са се досетили да убиват с влак.

Когато бях на деветнадесет години, майка ми влезе в нашата стая, и каза:

— Деца, елате долу. Искам да поговоря с вас.

Беше есен, и валеше дъжд. Обичах да се излежавам когато вали, така че при други обстоятелства бих възразил, но нещо в тона на майка ми ме разтревожи. Погледнах Явор, и той беше притеснен. Това, което хората говорят за някаква свръхестествена връзка между близнаците, е напълно вярно.

Слязохме тихо. Майка ни стоеше в средата на тъмната всекидневна. Изражението й беше сериозно. Просто каза:

— Деца, баща ви умира — тя направи пауза — Болен е от левкимия. Докторът каза, че му остават най-много три месеца.

Тя продължи да говори, но аз не я чувах. Много от вас биха казали, че не е хубаво такива неща да се казват на две хлапета. Майка ни обаче смяташе, че семейството е всичко на света (ха-ха) и, че ако сме единни можем да се справим и с най-големите трудности (ха-ха). Тъпо, нали? Човек ако не разчита само на себе си, не е за никъде. Тя обаче винаги беше откровена и честна с нас.

С брат ми бяхме много разстроени. По това време имахме навика вечер да излизаме от малкото градче, в което живеехме, и да отиваме на една поляна, под която имаше петдесетметрова пропаст. Там пушехме цигари и пиехме ракия. Нея я купувахме от дядо Стамат. Беше силна, ароматна и струваше само седемдесет стотинки литърът. Най-важното обаче беше, че старецът умееше да си мълчи. Не искахме някой да разбере как прекарваме вечерите си.

Без да се уговаряме, тръгнахме към поляната. Бяхме скрили три-четири бутилки в едно пълно с паднали листа долче. Взехме една, и седнахме. През есента тревата е леко влажна — като сърцевината на току-що разрязана краставица. Поляната беше обърната на запад, така че лъчите на залязващото слънце се пречупваха във всички цветове на дъгата през сълзите, напоили миглите ми. С брат ми сякаш се бяхме договорили да не се поглеждаме. И двамата се срамувахме, че циврим като лигави хлапета.

След като изпихме доста ракия, аз казах:

— Дотук съм с алкохола. Когато татко си отиде, трябва да се оправяме сами. Ставам сериозен човек.

Явор ми се изсмя пиянски, закашля се, и дълго се дави в тютюневите налепи по гърлото си. Не ми вярваше, това ме вбеси, и се скарахме. Сега, когато пиша тия редове от дистанцията на четиридесетте години, изминали оттогава, зная, че брат ми е бил прав да не ми вярва. Всяка вечер си говорех едно и също. С пиянска решителност повтарях „Няма да пия, няма да пуша“. Кой би ми повярвал на хилядния път? Но това вече няма никакво значение.

Решихме да си ходим. Докато тромаво се надигахме от хладната трева, в главата ми бушуваше невъобразим гняв срещу скапания Господ (семейството ни беше много религиозно), който щеше да отнеме баща ми от нас. Мразех го, и не ме интересуваше, че майка ни каза, че той е мъдър, и щом така е решил, така трябва.

— Щял да отказва алкохола! След двадесет години пак ще седим тук и ще прокарваме с тютюнев дим ракия от по седемдесет стотинки литъра — брат ми си падаше малко нещо поет-бунтар. Дори имаше няколко тетрадки със стихове, които никога не успя да издаде. — Ние сме нещастници! — по интонацията му разбрах, че имаше намерение да каже още нещо. Обаче не успя, защото се подхлъзна на мократа трева, и след миг изчезна зад ръба на скалата. Затичах се натам и го видях да виси на едно чепато храстче, което незнайно защо беше избрало за свой вечен дом ронливия ръб, покрит със съвсем малко пръст. Храстчето изглеждаше много жалко. Още го помня. Напомняше счупена от удари с дебела сопа ръка.

— Издърпай ме! Уф, разминах се на косъм! — брат ми очевидно се радваше, че е избегнал смъртта. Съвсем не беше така.

За негово (и за мое) най-голямо учудване, вместо да се притека на помощ на еднояйчния си близнак, аз приседнах на ръба близо до гореспоменатото храстче, запалих цигара, издухах шумно дима, и заговорих с менторски тон:

— Не сме и двамата нещастници! Само ти си нещастник! — имах чувството, че слушам отстрани, а не говоря аз — Ще откажа алкохола още днес! Е, и ти ще го откажеш, но не по своя воля— продължих зловещо — През 1997 година ще се видим. Обещавам, че дотогава няма да пия повече от 150 грама годишно. — Разсъждавах трезво и хладнокръвно. Думите сякаш излизаха сами от устата ми.

Виковете на брат ми, когото допреди десет минути обожавах, не ме трогваха ни най-малко. Продължих да му говоря. Вече не помня какво. Той пък ме проклинаше. Това не продължи много, защото скоро се изпусна, и след секунди глухо тупна на дъното.

Докато се прибирах, внимателно обмислях поведението си пред нашите.

Изиграх ролята си доста добре. Никой нито за секунда не се усъмни в думите ми. Нали бях доброто момче, за разлика от брат си— бунтар. Дори не разбраха, че съм пил.

Баща ми почина няколко месеца по-късно, а майка ми не издържа двата последователни тежки удара, и ме остави сам на света едва навършил двадесет и една години. Тъжно, нали?

Скоро избягах от България и се потопих в най-дълбоките дебри на френската мафия. Няма нещо, което да не съм опитвал. Около мен умираха едни, никнеха други, които също „гушваха букета“, но аз все се измъквах. Искаш проститутка? Нямаш проблем. Някой ти пречи да развиваш бизнеса си? Щракваш с пръсти, подаваш ми пачка, и си готов. Дрога, крадени коли? Аз съм насреща. Лъки Лучано беше най— големият нещастник в сравнение с мен.

Имах огромно предимство пред другите „гангстери“. Знаех как ще свърша, и се пазех от влакове. Бягах от ж. п. линии като дявол от тамян. Колкото повече опити за убийство и процеси преживявах невредим, толкова повече се уверявах в правотата на предчувствието си. Сега, когато пиша седнал удобно до гроба на близнака си, се чудя дали наистина е възможно, когато още не бях навършил една година, да съм плакал с часове, защото съм си представял влак. Как ли пък не? Тогава не бях виждал дори и автомобил.

След демократичните промени в България, аз се завърнах. И без това бях забъркал достатъчно каши в „страната на Жана Д' Арк“, както някои французи наричат родината си.

Приеха ме като дисидент и борец срещу комунизма. Със скромния капитал, който бях натрупал с пот на челото (ха-ха) започнах още по-скромен бизнес. Провървя ми. Спечелих уважението (или страха) на всички, и сега съм депутат. Един ден може би ще стана президент. Още съм млад. Знае ли човек?

Притеснява ме само, че когато казах на брат си, че ще се видим през 1997 година, имах чувството, че някаква висша сила говори чрез мен. Ако е така, е лошо. След три минути, започва проклетата 1997-ма.

Да, в Новогодишната нощ съм в гробищата. Нали човек трябва да прекарва празниците с близките си? Тъй като не се интересувам много-много от жени (не съм и обратен, пази Боже!), цял живот бях сам. Единствените ми близки сега са около мен. Поне останките им. Помислих си: след като те не могат да ми гостуват, защо да не дойда аз при тях?

Въздържанието от цигари, алкохол и емоции омекоти докосването на времето. Ето ме — наближавам шестдесетата си годишнина а, по моя скромна преценка, изглеждам на четиридесет.

Но защо ли казах 1997-ма? Не искам да умирам. Обичам живота си. Той е достоен и изпълнен със смисъл. Работа, трупане на капитал, борба за надмощие. Та нима в наши дни това не е всичко!?

Не знам защо седнах да пиша. Никога през последните четиридесет години не съм си позволявал волности или слабости. Ако някой мой политически или бизнес противник открие тези редове, няма да е приятно. Но какво да се прави, изглежда годините ме разнежват. Ще оставя писмото при завещанието си.

Не, няма. Искам да си отида с почести.

 

 

Б.А.

На 22.03.1997 г. И. С. получи някакво усложнение, свързано с апендикса, което лекарите биха могли да опишат по-добре от мен. Линейката се отзова светкавично на обаждането на иконома му, тъй като И.С. беше уважаван от всички, нещо рядко по тези географски ширини. Техниката понякога изневерява, та се случи колата на Спешна Медицинска Помощ да блокира на един ж. п. прелез. Ей така, от нищото.

Нямаше време да се изнесе пациентът, сирената на влака пищеше като полудяла. Екипът се спаси.

Разрази се голям обществен скандал. Шефът на полицията заповяда обстойно разследване. Пред съда всички медицински лица, присъствали на инцидента, дадоха клетвени показания, според които в момента, в който шофьорът е съобщил, че линейката е блокирала на ж. п. прелез, и влакът пристига скоро, пациентът е получил сърдечна криза, в следствие на която е напуснал този свят.

Но вие знаете... туф... туф, туф... туф... туф, туф...

 


напред горе назад Обратно към: [Стоян Николов][СЛОВОТО]

 

© Стоян Николов. Всички права запазени!


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух