напред назад Обратно към: [Грешна молитва][Валери Иванов][СЛОВОТО]



Анатема


В синевата на нощите

невидими сенки чезнат през очите на моята трева,

която невероятно проглежда,

щом змей пролази съня ми...

И се отпускам по гребена на мълчанието,

потъвам в неутолими облаци,

сякаш смерч опепелява душата ми.

И пътувам,

пътувам,

пътувам —

към залеза,

като зарево на влюбени шепоти,

зрънце щастие нося — капка сълза

от корена на онова „лудо биле“ —

за изцеление на непростимото...

Греховен се стича в стремето си вятърът,

узрял да прозре времетраенето на земетръса,

сравним с риска да си жив

в увертюрата на тлеенето.

По това омагьосано нанагорнище

се спускат покосени мечти и проклятия —

мои вещици вкиснати,

метреси и неприятели,

мои противозачатъчни пориви,

в които не вярвам

и в които не търся спасение,

оцелял с първото покълнало кокиче напролет.

Колко зима съществува в жаркото лято.

Буйно раснат моите стръкове —

дни снощни и нощи гневливи —

след битките с неустреляни недораслеци.

Изричам хули несторени и сторвам вината си праведна,

като еретик — неволно изсъскал, в името на безсмъртието:

„Анатема, Господи!“...

 


напред горе назад Обратно към: [Грешна молитва][Валери Иванов][СЛОВОТО]

 

© 2006 Валери Иванов Иванов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух