Обратно към: [Бина Калс][СЛОВОТО]

И ни отнасят гибелни течения.
                                     Л. Левчев

Обещахме си да носим дълго

лачените обувки на детството.

Счупиха се отдавна огледалцата ни

от пантомимата на слънцето.

Подирени в спомените

се поклащаме в приливи — отливи.

Учиха ни да растем,

заровили ръце в небето,

без душите ни да обръгват

от ръждата на безпокойствата;

да преглъщаме онова,

което като влага разяжда

хоросана по къщите;

да помиряваме света със себе си,

света със другите,

ние и дърветата със сладките кори и птици,

дробящи плътта им.

С един жест към светлината,

с търпимата болка на проглеждането,

вътре в нас

       между слепоочията,

където се удря кръвта като сляпа камбана,

минаваме,

като следи на облаци минаваме,

като звуци от вдлъбнатините

на грамофонни плочи излизаме все по-слаби:

                                заглъхващи,

                                затихващи...

Зелени кораби, бели листа,

къде сте?

Едно препятствие

ни държи на синджир

и ни обезглавява.

Със Сътворението на водата...

Със Откровението на огъня...

А под дърветата — ние —

трева, която не расте във силните им сенки,

мълчим и като нощна стража,

с последните си очи,

с последните си жестове,

мачкаме кожата на пясъка —

пълни рани с мокра сол.

Рибарските мрежи улавят душите ни,

понякога върху гладките палуби,

понякога ниско под шапката на вълните.

Обратно към: [Бина Калс][СЛОВОТО]

© Бина Калс (Бина Калчева Стоянова). Всички права запазени!