Обратно към: [Бина Калс][СЛОВОТО]

Как се наричат състоянията,

които те разтварят като шум, като драскане

преодоляват бариерите на отражения,

          и идват, и отминават

в подводните течения на нощта.

          А светлината се губи сред скалите;

какво бихме могли да кажем за себе си тогава,

да забравим виденията,

                          които ни отдалечават

сред дюните и меката пътека по пясъка,

сред блестящия корал на пълнолунието,

                    посипано с лъскави перли.

Как ни е обградило морето,

          и после от утробата си как да ни изхвърли

на брегове,

         в които водата реже с люспите  

         на призрачни сенки, а някой върви и плаче.

Никакво зло не е по-голямо от усърдието да наказваш

от обич или омраза, все едно това е смола,

която слепва очите

                  и кой ще иска да узнае името ти.

Покланя се зората срещу студеното море

и виждам как статуите на дъното

раздвижат потъналите кораби

                        с плача на сирените –

за сърце, което не се достига,

за любов, която е безплодна

като остра сълза на една природа,

                           която не дарява,

но нейните гласове принадлежат

на виденията наоколо

и на моя глас.

Обратно към: [Бина Калс][СЛОВОТО]

© Бина Калс (Бина Калчева Стоянова). Всички права запазени!