напред назад Обратно към: [Сатирата][Цветана Гълъбова][СЛОВОТО]



Георги Парцалев


Актьорът Георги Парцалев почина на 30 октомври 1989 година, но началото на кончината му се корени години преди това. Някои колеги не можеха да му простят, че зрителите го обичаха и ценяха повече, отколкото тях.

Зная, че докато е жив и последният човек, който е общувал с Парцалев в живота или от сцената, той също ще бъде жив. Но не мога да се примиря, че още никой не е разказал за него – такъв, какъвто беше в действителност. Пишат само глупости. Дали ще успея сама да съхраня нещо от неговия многостранен живот? Нещо от непознатия за зрителите човек?

Не, този тон не ми харесва! Да започна от начало, както аз си знам!

През 1961 година, когато ме приеха в Сатиричния театър, Георги Парцалев е бил на 37 години. Само месец след назначаването ми в театъра, той ме нарече "полковник". До ден-днешен си останах с този прякор.

Представям си колко втрещен е бил този деликатен човек от моето държание. Защото всичко, което смятам за нередно, аз го изричам на глас. Правя забележки при закъснения за репетиции, за пушене в гримьорната, за шум зад кулисите. Споря с режисьорите, изказвам мнение, изобщо – бъркам се във всичко. Първото му впечатление от мен е било командажийството. Е, при това положение как по друг начин може да бъде наречен такъв нахален субект – някаква 29-годишна пикла, освен "полковник"! Ето, това се нарича талант!

Той ме нарече "полковник", а не фелдфебел. Полковникът може да бъде лош, строг, но е справедлив и човечен, нивото не е фелдфебелско.

През 1962 година репетирахме и играхме заедно в "Свинските опашчици". Точно бяха пуснали приказка, че Парцалев е толкова смешен за публиката, само защото говори смешно. Режисьoрът Методи Андонов се зае да покаже, че това не е вярно – Парцалев е смешен, защото има сценично присъствие от най-висока проба.

Играеше Нуц и имаше само две реплики. Методи му ги отне и тях и ги даде на Златина Дончева, която играеше съпругата му. Така Парцалев по време на целия спектакъл не продумваше нито една дума. Въпреки това смехът на публиката при неговата игра беше до задушаване. На всеки спектакъл Парцалев показваше нови и нови импровизации. Имаше толкова смешни находки, че и ние по сцената едва се удържахме. Зрителите ни прекъсваха с ръкопляскания и тропаха с крака от възторг при неговата игра.

На едно от представленията Председателят (Нейчо Попов) подробно обяснява кога Зоотехникът (Парцалев) трябва да заколи още едно прасе за празника – точно когато оркестърът свири туш. Така никой в селото няма да чуе квиченето. Нуц (Парцалев) много внимателно го слуша, гледа го в очите и държи в ръка халба с бира.

Обясненията на Председателя са по-дълги и объркани от друг път и Парцалев му подава бирата, иска да му помогне. Но бирата е истинска, а Нейчо е абсолютен въздържател и се прави, че не забелязва поканата. Тогава Парцалев направи деликатен намек, че трябва да отиде до тоалетната и търси къде да остави халбата с бира. И това не помогна. Тогава той леко открехна джоба на сакото на Нейчо и изля в него бирата. Председателят все още нищо не усеща. След бурния смях в залата той само се досеща, че Парцалев е направил нещо, но не знае какво. Останал сам на сцената, Нейчо се мъчи да разбере какво става. Залата вече примира от смях и аплодира. Нейчо бърка в джоба си и от там изважда кърпа, обилно напоена с бира – смях, аплодисменти. Те се усилват, когато хастарът от американ не издържа и по крачола на панталона бирата се стича на пода. Председателят напуска сцената, оставяйки след себе си мокри дири. Смехът и аплодисментите не спряха дълго.

Това беше още един пример, че Парцалев не само говори смешно, а просто е един голям, незаменим и недостигнат артист. Всеки спектакъл на "Свинските опашчици" беше истински театрален празник. Режисьорът Рангел Вълчанов не пропускаше нито едно представление. Той пристигаше, където и да се намира из страната. Отначало само гледаше, а веднъж реши да се включи и той в самото представление. Невена Коканова също участваше, но имаше дубльорка и реши тогава да се направи на младо момче, което влезе в бръснарницата на Константин Коцев да бъде обръснато. Последва непредвиден диалог, че то още няма брада, да се маха от бръснарницата. После дойде заповед за наказание от директора Боян Дановски.

Имах усещането, че Дановски също се забавляваше от импровизациите, но считаше за свой дълг да въведе ред. На сутринта след всяко представление на дъската при входа висеше заповед за наказания, а в традиционните четвъртъци (определени за творчески разговори с артистите) той правеше подробен разбор кое е добър театър и кое – не чак до там...

Веднъж Боян Дановски подробно обясни на трупата, че на сцената може да се прави всичко. Могат да стават и най-абсурдни действия, но зрителят в залата не трябва да губи смисъла на нито едно от тях. И тук, за ужас на част от компанията, Боян Дановски изтъкна колко важна е моята роля. Каза, че тя движи действието и непрекъснато връща зрителя към сюжетното развитие – така той можел да следи защо се прави това или онова, независимо как се прави. Ето, как неусетно дойде и моят ред да се похваля.

Моята героиня не се стремеше да извади смях от залата, но имаше много значителен принос за цялото представление. Естествено, беше направен незабавно опит да се докаже, че това не е вярно. Изтъкна се, че някои определени сцени са смешни, защото изпълнителите в тях са гениални смешници.

Скоро след това за концертно изпълнение в зала "България" беше извадена една "изключително смешна" сцена – т.н. "Сцена на стълбата". Залата обаче през цялото време се чудеше за какво става въпрос, какви са тези глупости и маймунджилъци. Така и никой не се усмихна на тази сцена, която иначе, вързана в спектакъла, докарваше зрителите до неистов смях. Така думите на Боян Дановски бяха потвърдени от практиката.

С Георги Парцалев съм играла в още много представления. Ето, някои от тях: "Импровизация" – 1962; "Михал Мишкоед" – 1963; "Мачово бърдо" – 1964; "Ревизор" – 1966; "Големанов" – 1966; "Мистерия Буф" – 1967 г. А и за други представления с него, в които не съм участвала, бих искала да разкажа, но – подред!

 


напред горе назад Обратно към: [Сатирата][Цветана Гълъбова][СЛОВОТО]

 

© Цветана Гълъбова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух