напред назад Обратно към: [Сатирата][Цветана Гълъбова][СЛОВОТО]



Директорите на Сатиричния театър


За 30 години в Сатиричния театър съм работила при десет директори. Май са множко!

Боян Дановски 1958-1965 г. (ерудит, мъдрец, душевен аристократ);

Желчо Мандаджиев 1965-1969 г. (честен, патриотичен, много умен);

Методи Андонов 1969-1970 г. (голям творец, негоден за директор);

Мирослав Миндов 1970-1973 г. (добър човек, разбира артистите);

Николай Савов 1973-1979 г. (безвкусен театрал);

Младен Киселов 1979-1983 г. (изключителен талант, умен, човечен);

Станислав Стратиев 1983-1986 г. (вреден като директор);

Славчо Пеев – със Стратиев;

Благой Хаджиянков – междинно;

Пламен Марков – 1989-1996 г. (талантлив, работлив, почтен) и след него –

Рашко Младенов 1996-2006 г. (не го познавам, но ми е съмнителен);

Павел Васев – (също не го познавам, но храня надежда).

Преди аз да отида в Сатиричния театър, от 1956 до 1958 година директор е бил Стефан Сърчаджиев (безотговорен, но ярко театрален). За него като директор не мога да кажа нищо. Но доста по-късно разбрах, че в окончателната ми характеристика като преподавател от ВИТИЗ той е написал за мен: "Големи възможности, може да играе всичко, но има лош характер и не може да работи в колектив!" С тази неизвестна за мен оценка той ме е пуснал в живота и – напред към театралния колектив на Бургаския театър!

А може да е бил прав човекът? Откъде да знае, че съм възпитавана патриархално от баба и дядо, родени през 1884 и 1882 г. и не одобрявах това, че той заряза жена си Ана Фаденхет и трите си малки деца? За мен беше чудовищно да идват още малките му синове и да го молят за два лева за хляб, а той да изпълнява цели списъци с желанията на Леда Тасева.

Освен това аз роптаех, когато професорът спеше по време на репетиции. На всичкото отгоре посещавах лекциите по режисура на Боян Дановски.

Боян Дановски беше изключителен педагог. Негови студенти по режисура през 1950-51 година бяха Асен Траянов, Людмил Кирков, Любен Морчев, Методи Андонов, Станчо Станчев, Жарко Павлович. Разказите на Методи за лекциите на Дановски ме заинтригуваха и започнах да ги посещавам редовно. Слушахме го със зяпнали уста. Той допускаше и мен в разговорите. Методи пък любопитстваше как работи моят професор Сърчаджиев. Но от това Дановски не ревнуваше, намираше го за нормално.

Той уважаваше нашата връзка с Методи и затова, когато през 1960 година го покани за режисьор, прецени, че и аз трябва да бъда приета в състава на същия театър.

Най-добре за отделните директори разказва репертоарът, който е осъществен при тяхното ръководство. По-любопитното в моя разказ е как ставаше смяната на един директор с друг. Или по-точно – как изхвърляха директорите от Сатиричния театър.

Още при влизането ми в театъра през 1961 година заместих Милка Янакиева в "Дървеница" и бях разпределена в "Когато розите танцуват". Боян Дановски и Методи Андонов поставиха "Удържимият възход на Артуро Хи" на Бертолд Брехт. С тези две постановки Сатиричният театър направи своето първо задгранично турне в Югославия. Беше много вълнуващо. Във взаимоотношенията между нашите две балкански държави имаше голяма неяснота и последваха подробни инструкции, подготовки, коментарии за това как ще ни посрещнат, дали няма да ни арестуват и т.н.

Всички опасения се оказа напразни. Колегите ни посрещнаха като добри съседи, представленията ни имаха огромен успех, двамата изпълнители на Артуро Хи – Георги Калоянчев и Петър Пейков бяха удостоени с лаврови венци.

Когато се завърнахме в родината, мъдрият старец Боян Дановски постави на обсъждане в "четвъртъците" темата: "Какъв трябва да бъде пътят на театъра оттук нататък?"

Режисьорът каза, че не бива да се ляга на лаврите, трябва да търсят нови пътища и да се върви напред. Постепенно тези негови разсъждения започнаха да не се харесват на добилите самочувствие колеги. Те станаха подозрителни към Дановски – дали той не ги счита за изчерпани, дали няма да ги замени с други артисти.

И тръгна мълвата, че Боян Дановски ще прави еврейски театър. Неговият състав ще бъде горе-долу следният:

Гриша Островски – режисьор, Жул Леви – композитор, Валери Петров – писател, Йоско Розаков – актьор, Ицко Финци – актьор, Енчо Багаров – актьор, Петър Ступел – композитор.

Естествено, Дановски знаеше за тези приказки, но беше под достойнството му да се занимава с тях. Той просто търсеше новите пътища и ги намираше.

През 1962 година Методи Андонов и Гриша Островски поставиха съответно "Свинските опашчици" от Ярослав Дитл и "Импровизация" на Валери Петров и Радой Ралин. В "Импровизация" играеше целият състав, а за постановката помагаха и Методи Андонов, и Боян Дановски. Отделните сценки бяха злободневни, добре написани и се изпълняваха с голямо увлечение. Въодушевлението на публиката беше голямо.

Срещна ме един ден на улицата заместник-министърът на отбраната. Баща ми ме представи, а той попита участвам ли в "Импровизация". След като потвърдих, той каза, че дъщерята на негов приятел не може да участва в такова представление. Отговорих, че мисля точно обратното. Още докато се пишеха материалите за "Импровизация", Радой Ралин пусна в ход една показателна епиграма: "Зайчето Валери пише и трепери."

Така или иначе, влязохме в очите на управляващите. Разбира се, притиснаха първо партийната организация. Неин секретар по това време беше Божидар Лечев. На едно организирано обсъждане той извади партийния си билет и заяви, че го дава на този, който успее да докаже, че в този спекатъл има нещо вредно за държавата или за партията. Цялата партийна организация защити тогава спектакъла.

И ни оставиха на мира, но е било само привидно. Започнаха задкулисни игри, за които повечето от нас и не подозираха. В резултат на тях Божидар Лечев – този великолепен актьор, до края на своята творческа работа не беше споменат в нито една статия и напълно незаслужено беше лишен от звание. Тодор Живков не си спомняше кой е този актьор.

Лечев не им остана длъжен. Самоотвержено отстояваше през годините своята правота. Е, доста му скъсаха нервите, но и той не отстъпи.

Новите пътища се напипваха и в постановките на Методи Андонов "Михал Мишкоед" и "Кандидати на Славата" на Сава Доброплодни и Иван Вазов.

Най-забележителните актьорски постижения в "Михал Мишкоед" бяха на Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Божидар Лечев, Енчо Багаров, Жени Филипова, Хиндо Касимов и Илия Добрев. Особено забележителна беше стилистиката, открита от Невена Коканова, която играеше дъщерята. Това представление беше записано на грамофонна плоча и днес е интересно да се прослуша.

Спомням си, че играхме във Военната академия и пет минути след началото на спектакъла дойде един офицер от салона да предупреди, че гримът на артистите е много силен. Да, понякога военните си мислят, че всичко е като на маневри и нищо извън техните представи не съществува.

Втората част на това представление беше "Кандидати на славата". Много добри бяха Константин Коцев и Гриша Вачков. Аз играх Зафирка.

През 1964 година Методи Андонов постави "Мачово бърдо" от Мирон Иванов. На "Мачово бърдо" в един наш провинциален град избухва вулкан. Ами сега! Управниците са объркани, избистрят се разни идеи: да се направи изложение за печелене на пари, да се направят минерални бани, да се каже, че няма вулкан и да се загаси вулканът. Толкова беше смешно и абсурдно, че комисията, която дойде да гледа и да разреши спектакъла, се обърка точно както героите в пиесата.

Вулканът-представление обаче беше факт! Събраха се, мъдруваха и всичко възможно беше съкратено.

Въпреки това, основното жило не можеше да бъде изтръгнато. Трябваше да спрат представлението, а как? Хем да са демократи, хем да спират – не става.

Трите семейни двойки бяхме Парцалев-Радка Станкова – пожарникар; Коцев-Коканова – по културата; Калоянчев-Гълъбова – председател. Така ни осакатиха представлението, че Калоянчев веднъж ми каза зад кулисите да го следя да не си отиде – толкова му беше трудно да изкара докрай.

В края на сезона театърът тръгна на турне с "Мачово бърдо". Летните театри се пълнеха, публиката се радваше и ние играехме с удоволствие. И така стигнахме до Стара Загора. Управниците на града ни оказаха нужното внимание, заведоха колектива на почерпка в пивоварната, държаха се мило и гостоприемно, но на обяд Калоянчев ми сподели:

– Цветано, този шеф е досущ като моя човек в пиесата. Той ще дойде довечера да гледа и ще ме обвини, че съм го имитирал. Какво да правим? Дори да го променим външно, той пак ще се познае.

Вечерта публиката заприижда в осветения Летен театър на Стара Загора. Високоговорители озвучаваха целия парк. Започна спектакълът и в театъра настъпи абсолютна тишина. След няколко минути публиката подхвана един много целенасочен смях. Ние с Калоянчев само се спогледахме.

Цялата управа на града беше заела първия ред. По време на антракта първият ред опустя. А пък народът си умираше от смях. На нас никак не ни беше до смях. И се оказа след това, че още преди да се върнем в София, "където беше нужно" вече беше пристигнало изложение как театърът е дискредитирал градската управа на Стара Загора. Това беше краят на едно славно представление и начало на бедите на неговия автор Мирон Иванов.

При това положение вече бяха насъбрали достатъчно аргументи против директора Боян Дановски. И мафията тръгна да го сменя. Много ловко за целта беше омотан и Методи Андонов. В министерството, когато се излагали "аргументите" против Дановски, Методи се противопоставил и го защитил. Заради това, мафията го обяви за предател.

Ето защо, след тази среща на "високото място", тя взема бързи мерки и прехвърли своите действия върху Методи, като го заведе на една среща някъде "по върховете". Разчитали са, че нито Дановски, нито Андонов ще тръгнат да изясняват кой какво е искал и кой какво е отстоявал. Както и стана. Дановски просто си отиде от театъра.

Когато през 1974 година Методи почина, аз се обърнах към хората, работили с него, да напишат по нещо в негова памет. Никой от тези артисти, на които беше направил имената и кариерата, не си направи този труд. Само Димитър Вълчев – композитор и диригент на театъра, и Боян Дановски написаха. Думите на Дановски бяха знак за разочарование. Поисках среща, той ме изслуша, но не промени написаното за своя любим ученик. Доста по-късно от едно избухване на Стояна в гримьорната разбрах колко ловко мафията си е оплела мрежата, за да елиминира Дановски и да компроментира Методи.

Желчо Мандаджиев продължи управлението на Дановски, като сложи акцента на българската драматургия на Ст.Л.Костов, Йордан Радичков, Валери Петров, Иван Радоев, Панчо Панчев, Никола Русев, Добри Жотев.

Мандаджиев докара от Толбухин свои студенти – Климент Денчев, Мариана Аламанчева, Жоржета Чакърова, Коста Карагеоргиев, Славчо Пеев.

Не мога да възкреся как точно той престана да бъде директор, но помня, че се заговори, че ни готвят за директор Филип Филипов. Е, тогава щяхме да видим "белите вълци на Турну Мъгуреле". За да окепазят окончателно Методи, подеха акция да го направят директор и хитрият шоп се поддаде. Мандаджиев отиде режисьор във Варна, а след това стана директор там.

Методи Андонов също доведе в Сатирата голяма част от своите току-що завършили студенти и пренесе "Кавказкият тебеширен кръг" от ВИТИЗ на сцената на Сатирата. Е, това вече довърши мафията! За една година му видяха сметката. След едно прословуто събрание по този повод на Художествения съвет и партийната организация той просто си взе шапката и повече не стъпи в Сатиричния театър. Тогава започна неговият период в киното.

След него добрият човек Мирослав Миндов помогна на Константин Коцев да докара в театъра Кръстю Мирски, за да постави "Тартюф". И пак той ми помогна да изиграя госпожа Пернел. Така след Вещицата в "Старчето и стрелата" през 1969 година до "Час Пик" през 1975 година – седем години без да вляза в разпределение!

Мирослав Миндов направи пробив, защото и обстоятелствата му помогнаха. Жени Филипова каза в гримьорната, че не иска да играе тази бабичка. Аз пък й казах, че искам и може да ми помогне, като се обади на Мирски и Миндов. Те се съгласили и Миндов ме извика да подам молба.

Така, преди да се е усетила мафията, аз се явих на първата репетиция за ужас на Мутафова. Тя си помисли отначало, че ще я дублирам в ролята на Дарина.

Ако се види репертоара по времето на Миндов, обаче – доста мизерничко творческо присъствие! Прогонихме Дановски, Мандаджиев, Андонов – хак ви е! Каквото човек сам си направи, никой друг не може да му го направи!

По времето на Николай Савов имаше доста български автори, добри постановки и режисьори. Имаше стремеж да играят колкото се може повече артисти, допускаха се дубльорства. Савов все пак имаше добър съветник в лицето на своята съпруга Димитрина Гюрова, която беше някакъв шеф в министерството.

Младен Киселов постави с успех през 1976 година "Сако от велур", през 1979 година "И най-мъдрият си е малко прост" и "Рейс" през 1980 година След тези постановки и на най-злонамерените стана ясно, че в Сатиричния театър може да се върне творческият дух. Заговори се за това връщане. Но Киселов даде да се разбере, че миналото трябва да се помни, обаче е дошло време за нови идеи, за нов период и в Сатирата, и в българския театър като цяло.

И не щеш ли, точно потръгна, Младен Киселов беше запокитен в Националния дворец на културата. Така се започна епохата на Станислав Стратиев. За него вече писах по други поводи.

Пламен Марков се опита да направи постановка в Сатирата, но така яко го саботираха, че се отказа. Младен Киселов каза за него само:

– Запомнете това име!

При Пламен Марков като директор се случиха няколко много добри постановки. Той успя да построи в театъра Камерна зала. През 1994 година тази зала беше наречена на името на Методи Андонов. Прекрасно беше, че това стана за 20-годишнината от смъртта на Методи. Благодарна съм на Пламен и на целия театър, който направи чудеса, за да стане тази зала факт.

На голямата сцена във възпоменателната вечер през 1994 година взеха участие: Стефан Мавродиев – водещ, Йордан Радичков, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова, Невена Коканова, Васил Попов, Димитър Вълчев – на пианото.

В камерната зала чете Татяна Лолова. След нея всички се отказаха да говорят каквото и да било. И на двете "сцени" присъстваха президентът Жельо Желев и съпругата му Мария Желева. От действащите политици беше само Димитър Луджев, имаше бизнесмени, голям екип на вестник "Стандарт". От режисьорите видях само Леон Даниел с Грети Даниел и Георги Дюлгеров.

Никола Вандов написа във в. "Стандарт", бр. 83, 15 април 1994 г.:

"...Вечерта имаше и един магичен момент, в който след думите на директора на театъра и главен инициатор за построяването на зала "Методи Андонов" режисьорът Пламен Марков, завесата се вдигна, сцената беше абсолютно празна и само няколко светлинни кръга подчертаваха обема на пространството и дълбочината на едноминутната тишина в залата. Паметта на присъстващите трябваше да насели празната сцена, която с отломъци от своите спомени и вълнението, обхванало всички, говореше, че "припомненият" свят е значел нещо важно за мнозина от тях.

Защото за създателите на светове, на режисьорите като Методи Андонов не им трябва друго, освен, естествено цитирам Брук – "едно празно пространство и хора, които страстно искат да го прекосяват".

 

Днес вече никой не споменава камерната зала на Сатиричния театър с това име.

Прочетох някъде, че държавата България си няма мафия, защото мафията си има държава България. Точно както в Сатиричния театър!

Сатиричният театър нямаше мафия, защото сатиричната мафия си имаше театър!

 


напред горе назад Обратно към: [Сатирата][Цветана Гълъбова][СЛОВОТО]

 

© Цветана Гълъбова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух