напред назад Обратно към: [Сатирата][Цветана Гълъбова][СЛОВОТО]



Тодор Живков и живковизмът


Отварям енциклопецията от А до Я, издание от 1974 година Там е записано, че през 1950-51 година Тодор Живков е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. Тогава аз съм ученичка в 11 клас на 23-то Единно училище в София, председател съм на класа и в края на годината ми намалиха поведението. Причината беше, че отказах на класната да направим нова украса за 24 май. Исках да караме с първомайската, защото нашият художник Владислав Паскалев (сега професор) трябваше да се подготви по математика.

Директорката окачила заповедта за наказанието точно преди матурата по руски, а съучениците ми я откачили и искали тя да бъде оповестена след бала.

Аз научавам случайно за намаленото поведение. Заместник-директорката Драгова ми обясни, че мога да поправя поведението си по време на матурата. Заявих, че оттук-нататък аз няма да поздравявам нито един от учителите, които не са ме защитили, а на абитуриентския бал в стола написах на таблото, където се пишеше обикновено менюто: "Хвалу и клевету приемли равнодушно, и не оспоривай глупца..." А. С. Пушкин

Издържах си матурата, изядох от яд една тава руска салата, поправиха ми поведението, кандидатствах в Държавното театрално училище и бях приета първа в класа по актьорско майсторство и четвърта в класа по режисура. Послушах съвета на членовете на комисията и записах актьорство в класа на Филип Филипов.

Във втори курс класът ни беше поет от проф. Стефан Сърчаджиев. Започнахме да играем откъси от пиеси и проф. Георги Костов беше против да играем "Слуги на двама господари" от Карло Голдони. Точно по това време зам.-ректорът Дерменджиев решил да направи портрети – снимки на видни театрали за украса на фоайето. С целия си акъл аз откачих снимката на проф. Костов и я захвърлих под сцената на 5-а аудитория. Маргарита Тихинова, тогава студентка по режисура, направила писмен донос и ме извика ректорът проф. Д.Б. Митов за обяснение. Попита ме дали професорът не ме е закачил нещо, че съм му свалила снимката. Отговорих му, че ако ме беше закачил, аз щях да му откача главата, а не снимката. "Дъбът" много ми се зарадва и се смя от сърце. Но се сети, че ме е извикал да ми се кара, вдигна бастуна и нареди веднага да извадя портрета и да го закача на мястото му. Не го направих! Тогава проф. Сърчаджиев събра класа, даде същата заповед и заплаши с изключване, ако не кажат кой е свалил портрета. Състудентите лазиха из прахоляка под сцената, извадиха портрета и ми го дадоха да го закача във фоайето. Закачих го, но с лице към стената. После другите го обърнаха и случаят приключи.

От 1954 година Тодор Живков беше вече първи секретар на ЦК на БКП, а аз – актриса в Бургаския театър по разпределение. По това време артистите ги изпращаха "на бригада"– да кажат стихотворение на събрание на трудовите колективи, а там ги черпеха с кренвирши от банкетите. Реших, че това повече не може да продължава така и заявих, че за участията си артистите трябва да получават по 10 лева. Защото, когато ми дойде водопроводчик, аз му плащам за ремонта, а не го черпя с баница. Преборих се! Възложиха ми да обучавам учители по литература на "художествено четене". Когато видях учебниците, казах на учителите, че в тях има написани глупости. Пак скандал! Извикаха ме в отдел "Култура" на градския комитет на БКП и аз с учебник в ръка трябваше да доказвам твърденията си.

По едно време властта се вторачи в конската ми опашка. Имах дълга коса и за удобство я връзвах. Плитките отрязах още във ВИТИЗ, за да мога да слагам перуки. Но ученичките и младите жени в Бургас взеха да ми подражават и да си връзват косите на конски опашки. Един ден бях на пазара, за да купя щайга с ягоди. Един цивилен милиционер ме спря с думите:

– Лиляно, ма, аз казах ли ти да махнеш тази опашка!

– Първо, не съм Лиляна. И второ – ще ми говорите на Вие!

– А, ще й говоря на Вие!

И нареди на едно младо милиционерче да ме води в участъка. То пък ходило на театър и ме позна. Предложи ми да върви напред, а аз – след него, за да не ме прекарва през града "под конвой". След дълго влизане и излизане от стая в стая ме заведоха при най-главния милиционер. Казах му, че с тази опашка спестявам на театъра пари за перуки, защото ми правят прическите с моята коса. Той ме посъветва да си сплета опашката на плитка.

За своя бургаски период съм разказала в Кн. 3 от поредицата "Лица" на Румяна Емануилиду и в сп. "Театър", кн. 1-2 от 2003 г.

Искам да подчертая, че съм имала куража и винаги съм се справяла с "живковизма", защото в досието ми е отбелязано, че съм от семейство на активни борци против фашизма. Баща ми и чичо ми имат биографии на комунисти и след 9-ти септември 1944 г. аз се озовах от тази страна на бариерата. А през 1964 година самата аз станах член на БКП. Приключих с членството през 1989 година Не така стояха нещата с моя баща, който беше държан в милицията на Лъвов мост една седмица и изтезаван, за да свидетелства, че Трайчо Костов е предател. После той с чувство за хумор казваше, че фашистите не са могли да потрошат кокалите му, но комунистите са го направили.

Никога не съм се чувствала ограничавана да говоря, каквото мисля, за политиката на БКП. Открила съм обаче, че някои от моите изказвания за привилегиите на управниците, повишаването на цените, смяната на имената на турците и други не са оставали вписани в протоколите, които изпращаха до Градския комитет на БКП, а оттам – в ЦК на БКП.

Казах, че не може цяла опашка за маслини да гледа безучастно как докарват с микробус в лъскави тенджери храна за управниците.

Казах, че в делегации по филмови фестивали ходят все едни и същи колежки, без да са играли в показваните филми.

Казах, че е престъпно нехайството на управляващите, които скриха от българите за аварията в Чернобил.

Казах, че е грешка на БКП преименуването на българските турци.

Казах, че цялата работа на Ленинския районен комитет на БКП може да се върши от един секретар с трима сътрудници – всички други са излишни.

Само ще прибавя, че "мафията" в Сатиричния театър успя да каже на Тодор Живков: "Др. Живков, толкова те обичам, а пък Методи Андонов казва, че не разбираш от театър!!!" А всъщност това го бях казала аз. Прочетох във вестника, че Тодор Живков гледал в Младежкия театър пиесата на Мирчовски за Васил Левски и много я похвалил. Аз отидох да видя този "похвален" спектакъл и казах, естествено пред всички, че на мен пък не ми хареса. После давах обяснения пред партийното бюро какво съм искала да кажа, защото Саркис Мухибян занесъл "където трябва" моите думи. Малко ми е неудобно да напиша какво точно казах на Саркиз (когото, въпреки всичко, много обичах като артист), но то горе-долу гласеше "ти ли бе,......такова дебело, арменско, ще ме учиш на партийност и какво мога и какво не мога да говоря?!"

Проф. Сърчаджиев написал в моята характеристика при завършване на ВИТИЗ, че не мога да работя в колектив. Научих за тази характеристика, едва когато колегите ми от Сатирата решиха да отбележат през 1982 година моята 50-годишнина. Аз отказах това честване, като изтъкнах като мотив болестта на моя внук. Дали щях да се променя, ако знаех по-рано мнението на проф. Сърчаджиев? Едва ли.

Докато студентките ухажваха Методи, аз настойчиво спорех с него, че 4-то действие на "Ревизор" не е на нивото на целия спектакъл. Освободих го от всички битови ангажименти и грижи за децата, за да може да твори.

Играех вечер, репетирах сутрин, направих чудесни роли. Баща ми ме съветваше да се боря за звание. За мен такава борба е под достойнството ми.

Много скоро след назначаването ми в Сатиричния театър достигнах максималната актьорска заплата от 290 лева. За седемте години, когато пътувах за концертни участия с Парцалев, Калоянчев, Мутафова, Нейчо Попов и Саркис Мухибян, получавах за един месец колкото е целогодишната ми заплата и така се сдобих с всичко необходимо за дома.

Когато през 1974 година Методи почина, Държавният съвет отпусна на децата ни по 100 лева пенсия до завършване на образованието им. А аз плетях на приятели и си докарвах втора заплата по този начин. Така се грижех за двете деца и те не бяха лишени от нищо.

За 36 години трудов стаж днес държавата ми дава 140 лева пенсия, отне ми жилището, за да го "върне" на г-жа Нора от Израел, а аз живея в 110-годишна селска къща при Петър Слабаков.

Чудя се да се ядосвам или да се смея на напъните, които някои хора започнаха след 10-ти ноември 1989 година за набиране на заслуги и геройства. Дори се замислям, дали и аз не се изявявам като активен борец срещу тоталитарната система с моите критики?

Но така или иначе, в моя дом на ул. "Марин Дринов" 28 беше създадена онази първата, славната Екогласност! Ще ми говорят те на мен!

Смешно, нали?! Смешно, но не чак дотам! Защото виждам и днес какво става с българските деца, как живеят инвалидите, как се чувстват пенсионерите, как изсичат българските гори, как се грижат за здравето на хората, къде са българските войници! Това не е смях, а сатира...

 


напред горе назад Обратно към: [Сатирата][Цветана Гълъбова][СЛОВОТО]

 

© Цветана Гълъбова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух