напред назад Обратно към: [Цветан Диковски][СЛОВОТО]



Съветите на Петър Юродивия


Адриан се изкачи по каменистата пътека и спря пред оградата на кошарата, където от десетина години се бе усамотил Петър Юродивия. Със свито сърце очакваше дали този мъдър и прозорлив човек ще му отдели поне половин час от ценното си време.

Дълъг път бе извървял, преди да стигне до тук. Атеизмът още от началото на неговото осъзнаване не импонираше на мистичната му душа и той бе преминал през какви ли не учения – книги за йога, за спиритизъм и астрални полета, докато най-сетне след дълги лутания намери вратите на православния храм. Ходеше на църква с голямо желание, но нещо все му убягваше, чувстваше у себе си нещо, по-силно от него, което го обсебваше на моменти и не можеше да се справи с него. Веднъж една възрастна жена видя изтерзаното му лице и го разпита какво му е. Покани го на кафе и след един дълъг разговор го насочи към колибата на Юродивия. Тази християнка го предупреди, че той не разговаря с всеки, но е човек, който води аскетичен живот и получава благодатни откровения свише. Младежът се обнадежди и при първия удобен случай, когато не беше на работа, хвана автобуса до селцето, а после се изкачи пеш до планинската местност където живееше юродивият отшелник. Беше дошъл в ранния следобед, вървял бе под лъчите на палещото слънце повече от два часа с голямата надежда, че ще намери лек за своята болка.

От кошарата се разнесе кучешки лай. Излезе един около седемдесет годишен дребен, но доста подвижен човек, с побеляла коса и рошава брада, облечен в излинели и изцапани дочени дрехи:

– Ето, че Господ ми изпраща един помощник – усмихна се приветливо старецът и отвори импровизираната дъсчена порта. – Навреме идеш, синко, тъкмо навреме. – Адриан се наведе да му целуне ръка, но той не му позволи. Бай Петър го накара да измете кошарата, да изхвърли с количка купчинките тор, да донесе няколко кофи вода от близката река и да ги сипе в голямото корито от което поеше стадото. След това, младежът подкарваше овцете, докато той ги издои. Вече минаваше пет следобед, когато възрастният човек го покани на масата. Малко прясно сирене, маслини, хляб това беше скромната трапеза.

– Кажи сега, синко, какво те води насам!? – Отвори приказка старецът. Едва сега младежът усети особеното му благодатно излъчване. Адриан му разказа за своите продължителни лутания, за това, как е стигнал до вярата в Бога, за това, колко труден е животът му и колко самотен се чувства:

– Освен това, бай Петре, има нещо у мен, което не е наред. От години, още от най-ранна детска възраст, имам чувството, че не е трябвало да се раждам мъж.

– И защо мислиш така?

– Ами, много пъти вместо момчешките игри, ми се искаше да играя на кукли, криех се и се обличах в женски дрехи. Обичах да дружа с момичетата и им завиждах, че могат да играят своите игри. Майка ми харесваше, че и помагам в домакинската работа. Заради това и други хора са ми казвали, че не е трябвало да се раждам момче. Заради това често моите връстници и по-големите момчета ме биеха и ме наричаха „женчо“. Като станах по-голям, започнах да изпитвам влечение към момчета вместо към момичета. Така станах гей. Не успях добре да го скрия и заради това отнесох много подигравки. Преместих се в друг град, но човек не може да избяга от себе си. Откакто ходя на църква ми поолекна, но често се случва да ме нападат плътските желания. Върша неща, от които после се срамувам. Изповядах се пред един свещеник, той ми каза, че ще горя в ада заради тези неща и че се гнусял от мен, че такива като мене трябвало да ги отлъчват от Църквата. Това още повече ме обърка. Сега и в храма като стоя и все ми се струва, че ще падне кубето върху мен и ще ме затрупа, че Бог ще ме заличи от лицето на земята:

– Ох, какви станаха някои съвременни попове – с болка въздъхна старецът – слепи и глухи за човешката болка, сложили расо, само за да преживяват по-леко!

– Не говорете така! Нали са учили, подготвяли са се?

– Знам ги аз за какво са се подготвяли! Един отишъл да прави кариера, друг да мързелува! По плодовете ще ги познаете (Мат. 7:16), казва Писанието. Наскоро се отбих в една църква, за да запаля свещица и да си купя тамян. Един поп, както четеше молитва над някакъв човек, па му издрънча мобилния телефон. И той прекъсна молитвата, проведе си разговора, после пак продължи. Къде му е вярата? Това ли му е молитвеното чувство? Аз не казвам, че няма и добри свещенослужители, но много от тях са лицемери, актьори, чиновници. Но да ги оставим, да не си слагаме и този грях! А никой ли не ти е казвал, че Бог е любов (1Йоан 4:16), че Той е отдал Единородния си Син, принесъл Го е в жертва за спасението на човешкия род (Йоан 3:16)?

– Чел съм, бай Петре, в книгите го пише, но някак си не мога да го усетя. Не зная бяс ли има в мене, какво ли... В началото ходех на църква с голяма радост и после се усещах като новороден, но с течение на времето, това чувство се изгуби.

– Три са нещата, които ни отдалечават от Бога и Неговата благодат: „похотта на плътта, похотта на окото и гордостта житейска“ (1Йоан 2:16). Тъй пише светият апостол. Първоначално си се чувствал така от това, че си получавал Божията благодат. След това тя е станала неизменна част от живота ти и затова чувството вече не е било същото. Пък и врагът на човешкото спасение е започнал да те дърпа назад. И затова си започнал да се връщаш към старите си греховни навици. Това до голяма степен е нормално, синко, колкото повече се стремиш напред и нагоре, толкова повече ще те дърпа дяволът да те смъкне в пропастта.

– И все пак, никой не можа да ми обясни, защо се случва това с мен. Защо изпитвам тези противоестествени влечения, защо точно по този начин? И други младежи на моята възраст вършат грехове, но поне го правят по естествения, нормалния начин. Те си намират гаджета, правят секс с тях. Вярно, грях е, но поне не е против човешката природа. Пък мен ме избива да върша неща, от които сигурно и животните се гнусят. Защо, бай Петре? Можеш ли поне ти да ми отговориш? Хората казват, че си свят човек, че Бог ти открива тайните на човешките сърца. Помогни ми! Моля те!

– Хората дрънкат глупости – промърмори старецът. – Много им разбират светските глави от това, що е святост. Ако бяха преминали през онова, през което аз съм минал, ако биха знаели за греховете, които съм извършил, никога нямаше да празнословят така и да ме наричат праведник! Дори преподобни Мойсей Мурин докато се е занимавал с разбойничество е бил по-праведен от мене. Но ти, синко, ще идваш често при мен и аз ще имам време всичко да ти разкажа. За да не се заблуждаваш като черковните бабички, дето си мислят за мен, че съм светия, или като светските жени, които ме смятат за екстрасенс или оракул:

– Тогава какъв си? Не си ли човек Божи? – Запита Адриан:

– Вече ще станат дванайсет години от деня, в който напуснах хубава служба с добра заплата, семейството си и порасналите внуци, за да дойда тук. И през цялото време се мъчих да угодя на Бога, но все не успявам. Все си мисля, че грехът ми е толкова тежък, че и още сто години да прекарам тук между овцете и дърветата, няма да бъде простен. – Юродивият подпря рошавата си брада с юмруци и заби поглед в земята. – Грехът, мило момче, грехът, именно той застава между нас и Бога, той ни дърпа надолу, той ни превръща в роби. И твоето страдание започва от един голям грях. – Младежът се замисли. Напрягаше си ума, прехвърляше делата си. Той знаеше, че любовта, която бе изпитвал е противоестествена, че е извратил своята природа, затова сметна, че именно заради тези грехове е понесъл това тежко и строго наказание:

– Ех, Господи, колко е страшно, да гледаш децата да страдат заради греховете на родителите си! – Въздъхна старецът. Младежът наостри уши, за първи път чуваше нещо подобно. Той бе успял да научи, че всеки носи своята лична отговорност пред Бога, за всяко дело, за всяка дума, дори за всяка мисъл:

– Как така?

– В един откъс от евангелието се разказва как Господ Иисус Христос изцерява един сляп, но преди това учениците Му Го питат: кой е съгрешил, този или родителите му, за да се роди сляп (Йоан 9:2). Явно е, че въпросът не е правилно зададен, защото този млад човек не е вършил грехове преди да се роди, но неговите родители със сигурност са имали тази възможност. Но това не единственото място в Словото Божие: Още когато дава десетте заповеди на еврейския народ, Бог нарича себе си „Бог ревнител“, Който заради греховете на бащи наказва до девето коляно... (Изх. 20:5)

– Но нали Бог е любов, ти сам го каза преди малко?

– Това изобщо не противоречи на Божията любов. Бог е създал човека добър, да върши добро, а той сам е извратил своята природа и е затънал в злото. И тъй като злото му е противоестествено, човешката природа се е повредила, човекът е започнал да страда от болести, да му се случват нещастия. Повреденото човешко естество е започнало да създава и увредено потомство. Така са започнали да се раждат деца слепи, глухи, парализирани. Само защото техните родители и дедите им са тънели в грехове и престъпления. Но нима Бог е виновен за това? Цялата вина си е на човека.

– Добре, но какво общо има това с моя случай?

– Върху теб, мойто момче, е легнал грехът на майка ти. Именно той те притиска като камък и не ти дава дори да дишаш свободно. А той е тежък, много тежък грях... – Адриан се замисли, откъде би могъл юродивият да знае какви грехове е вършила майка му, но се сети за думите на онази възрастна жена, която го бе насочила към тази колиба, че този аскет е получил дарба на прозорливост, че вниква в тайните, че получава откровения от Бога:

– Сигурно ти се иска да попиташ за какъв грях става дума? Няколко години преди да се ожени за баща ти, майка ти е имала връзка с един свой съученик. Тя тъкмо е завършвала училище, а той съвсем скоро е отишъл в казармата. И нали пуста любов я тегли, тя му е отишла на свиждане. Тогава много войничета държаха квартири из гарнизона. Та в една такава квартира пренощували. И там както са се любили, тя е забременяла. Усетила се навреме. Трябвало да намери изход и била готова вече за сватба. Но аскерлият нещо започнал да се дърпа. Разбрала че не може да му има доверие и че любовта му е празни приказки без никакво покритие, заплюла го в лицето пред портала на казармата. Но проблемът си оставал. Пък и по онова време се гледаше с друго око на нещата. Изтеглила пари от спестовната книжка и отишла да направи аборт в друг град, уж ходила на почивка. Всичко минало без особени проблеми и така едно прекрасно момиченце не успяло да се роди на бял свят. – Адриан настръхна. Старецът разказваше нещата едва ли не като пряк очевидец. Умът му се напрягаше, за да разбере, какво точно иска да му каже Юродивият с този разказ. Досега не се бе замислял за това грях ли е абортът или не, пък и него като мъж това не го касаеше толкова:

– Все пак, какво общо има това с моя проблем? – Наруши мълчанието той:

– Това съвременните жени, всичките възпитавани в безбожие, отдавна са загубили и свян и съзнание за грях. Че това си е живо убийство! Да унищожиш едно дете, да го лишиш от живот, да го пратиш в мръсния канал. Другите убийци поне могат да ги осъдят, да лежат в затвора, да изкупят по някакъв начин греха си. А тези жени какво? Лицемерят, правят се на света вода ненапита, лъжат, крият се! Но от Бога и от Неговия съд не могат да се укрият. Защото Той вижда всичко и изпитва съвестта на всекиго. – Адриан по никакъв начин не успя да направи асоциация между тежкия грях на майка си и обърканото от най-ранното му детство душевно състояние. Бай Петър усети това и продължи:

– Ти вярваш, че душата е безсмъртна, нали?

– Да, нали така учи християнството? Тя ще се отдели от тялото при физическата смърт на човека.

– Пръстта ще се върне в земята... а душата ще се върне при Бога, Който я е дал (Екл. 12:7). Така пише в свещените библейски книги. Би било пълна глупост да си мислим, че можем да унищожим човешката душа. Веднъж зачената тя никога не може да престане да съществува.

– Значи аз имам такива женски наклонности, защото първото дете е трябвало да се роди момиче, така ли? – Запита Адриан:

– Не е толкова просто, синко. Душата на човека е част от него още преди раждането. Та нали още преди да се явим на белия свят там вътре в майчината утроба ние се оформяме, и като душа, и като тяло. Има определен момент, в който започва да бие сърцето и такъв, в който може да се регистрира дори мозъчна дейност! И само един невежа или един безумен безбожник би седнал да оспорва, че душата не е със зародиша още в утробата. Една от големите заблуди на съвременната медицина и на жените, които абортират е тази, дето си мислят, че душичката на зародиша отива заедно с него в канала. И как би могло да стане това, когато тя не е материална? Ние вярваме, че при физическата смърт, независимо дали е естествена или не, душата се отделя от тялото. Но абортът, ако и да е убийство, ако и да е лишаване от живот, не е и смърт в пълния смисъл на думата. Нали за да има смърт, трябва да има и раждане? А раждане няма. Тогава, как може да твърдим, че душата ще иде при Бога, след като не е вкусила раждането, след като не е изпитала и нормална смърт?

– Тогава какво?

– Тогава душата на зародиша остава. Тя просто не се отделя от тялото на майката при аборта.

– Но защо? Не може ли Бог да я вземе при себе си?

– Нали когато е създал хората Бог им е казал: „Плодете се и множете се!“ (Бит. 1:28), не им е казал „Правете си удоволствието и хвърляйте децата си на кучетата!“ Създал ги е, за да живеят, за да се подготвят за безсмъртие. Душата не може да изтече в канала, както може би им се иска на тези жени и на гинеколозите. Тя не може и да се отдели от тялото по нормалния начин, защото това дете, този зародиш все още не е самостоятелен организъм. – Адриан смътно и интуитивно долавяше онова, което искаше да му каже юродивият старец, но го изчака да продължи:

– Този духовен зародиш е създаден за живот. И на това създание му се полага да живее, да ходи по белия свят, да се храни, да учи и да се труди като всички останали хора. И затова, тази духовна същност се прилепва към следващия зародиш заченат в майчината утроба. Но то не го прави съзнателно, не го прави даже инстинктивно. Просто това е начинът да излезе от майчината утроба – единственият естествен път към живота. Това просто е законът, който Бог е вложил в своите създания и който ние хората нямаме никаква власт и сила да променим. – Сега младежът осъзна какво иска да му каже старецът, но му трябваше време да го осмисли:

– Просто към твоето тяло, наред с душата на Адриан, се е прилепила и душата на твоята неродена сестричка. Тази, която майка ти е трябвало да роди, когато е била още деветнадесетгодишна. Нейната душа си носи всички потребности, които има една жена. Тя също иска да обича и да бъде обичана. У нея е заложена и потребността да зачене и роди дете. Именно от там тръгват твоите проблеми. От греха на майка ти, от едно безочливо деяние. Но и на нея тогава не е имало кой да и каже, че е голям грях, че това е убийство. Когато го е направила е била много объркана, съвестта и досега не й дава покой.

– Добре, бай Петре, а ако не се роди друго дете, тогава какво става с тези души, с душите на тези зародиши?

– Ако някои от тези, които са правили аборт се покаят искрено, ако изповядат греха си, Бог може да промисли за тях и да им прости. Но има случаи, при които тези неродени деца започват да им се явяват в сънищата, да предизвикват кошмари. Може тези жени да започнат да чуват гласовете на убитите в утробата им деца, да попаднат в лудницата. Грехът е тежък и носи своите последствия. Затова някои мъже и жени се подлагат на операция за смяна на пола, затова се отдават на различни форми на извратена любов, защото другата душица също иска да има свой живот.

– А за такива като мене няма ли изход? Аз не се съмнявам в нито една твоя дума, но цял живот ли ще водя тази духовна борба, цял живот ли ще нося още една душа? Тя цял живот ли тя ще ме притиска към земята, ще ми налага своите чувства и желания?

– Има изход, синко! Стига да повярваш в Божието всемогъщество! Стига да си убеден, че Той може да ти помогне! Изход има!

– Какво трябва да сторя?

– Помоли се от сърце Бог да прости този грях на майка ти! Може би да не стане от една молитва, може да се наложи да се молиш месец, година или две. Но Бог няма да те остави! Най-добре би било, ако майка ти се покае, ако тя изповяда този смъртен грях. Така ще бъде най-добре за теб. И помни, никога не изпадай в отчаяние или униние! Колкото и да ти е тежко с молитва и вяра в Бога се старай да побеждаваш трудностите! – Младежът чувстваше в себе си такава духовна хармония, каквато не бе изпитвал и в първите дни, когато започна да ходи на църква.

– Може ли пак да дойда?

– Винаги си добре дошъл! Другите като ги карам да работят, мрънкат че ще се изцапат, но ти прежали новите дънки и въпреки, че малко си поел миризмата на овчи тор, ще си отидеш от тук изпълнен с Божия благодат.

– Може ли да разкажа на мама за нашия разговор?

– Не бързай! Трябва да мине време, трябва да я въведеш първо в храма, да добие понятие за това, що е грях пред Бога. Кой знае, може някой ден да ми гостувате двамата. Но трябва време... Имаш ли с какво да се прибереш? Вече е късно, а аз трябва да изведа още веднъж стадото.

– Ще взема такси от селото. Позволи ми преди да тръгна да ти целуна ръка! Нищо че не си свещеник. Ти направи за мен толкова, колкото никой свещеник досега не е правил. – Старецът се усмихна и му позволи да изрази синовната си обич. След това го благослови на ум и проследи с поглед смаляващата се надолу по пътеката фигура. После се върна в колибата, падна на колене пред малкия дървен иконостас с неугасващо кандилце пред него и вдигна ръце към небето:

– Чуй, Боже, молитвата на един грешник! Смили се над твоя раб Адриан и по какъвто начин Ти знаеш, помогни му! – В това време младият човек окрилен слизаше към селото и към спирката на автобуса и подкрепян от молитвата на стареца сякаш се събуждаше за нов живот. Защото бе намерил изход от лабиринта. Той не се сърдеше на никого, просто бе щастлив, че Бог му откри възможност да промени съдбата си и да се освободи от страданието.

 


напред горе назад Обратно към: [Цветан Диковски][СЛОВОТО]

 

© Цветан Николаев Диковски. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух