напред назад Обратно към: [Цветан Диковски][СЛОВОТО]



Ристу Кукуруза


Трибуната се намираше пред мавзолея на вожда, украсена с големи венци и арки от цветя. Над нея плющяха червени знамена и най-верните синове и дъщери на партията посрещаха манифестиращия народ, като го поздравяваха с помахване на ръка. Христо се бе изпънал на едно от челните места с вирнат нос и изпъчени гърди. Около него бяха министри, депутати, членове на политбюро. Той гледаше от високо как долу се ветрее алената коприна и как се поклащат лозунгите. Изпитваше презрение към онези слаби и страхливи наивници, които партията бе успяла да подчини и превърне в роби. Те произвеждаха блага и издигаха в култ труда, за да хранят и носят на ръце хора като него. В ушите му кънтяха възгласите: „Слава! Слава!“ Изведнъж, необяснимо защо, те започнаха да се превръщат в нечленоразделни звуци подобни на кучешки лай: „Ау-ау-ау!“ Знамената, лозунгите, фанфарите и манифестиращите тълпи избледняха и изчезнаха. Вместо гордо изправен на трибуната, Христо се оказа легнал върху неравните каменни плочи на тротоара. Вдигна глава от ръката, която бе използвал за възглавница и се опита да се изправи. Изпъшка защото всичко го болеше, изпсува кучето, което го бе събудило и то побягна с подвита опашка. Вдигна се с известни усилия, изтупа дрехите си и бръкна под куртката отзад. Всичко беше наред, пистолетът си беше на мястото – в кобура на колана. Спомни си, че снощи пак се бяха запили в кръчмата. Беше държал реч срещу враговете на партията и мръсните капиталисти. В такива случаи никой не смееше да му опонира. От една страна се страхуваха да не попаднат в месомелачката на милицията, а от друга Христо често се аргументираше размахвайки заплашително пистолета си пред лицата хората. Някои моменти му се губеха, но да си тръгне мъртво пиян от кръчмата и да заспи на улицата не му се случваше за първи път. Намираше се на две пресечки от къщи, извади от джобчето на панталона си часовника и го погледна, време беше да ходи на работа. Мразеше работата си, мразеше невежите селяни с които работеше, мразеше целия свят. Понякога мразеше и себе си, защото ако не беше такъв пияница щяха да го издигнат, сега щеше да е най-малко в окръжния комитет на партията. Сестра му се беше крила по землянките, беше бягала, беше затваряна по фашистките зандани и можеше да му помогне. Сега тя беше министър и само благодарение на нейните връзки все още не бяха го махнали от поста партиен секретар на ТКЗС-то. Да, имаше власт и думата му се чуваше, но усещаше, че хората го презират заради пиянството и го мразят заради многобройните интриги и доноси. На много хора беше изгорил чергата и немалко семейства бе зачернил по времето на народния съд.

Отправи се към стопанството, мина през големия портал украсен с червени знамена и се спря при трактористите, които преглеждаха машините преди сеитбата. Работниците го поздравиха и продължиха работата си. Дразнеше се, че не му обръщат внимание, но понеже нищо не разбираше от машинарии, не можеше и някакви уместни въпроси да им зададе. Сега бе време за засяване на царевицата и Христо изпълняваше стриктно партийните разпореждания да следи за изпълнението на сроковете, да внимава за злоупотреби и саботажи. От месеци насам му се мотаеше една далавера в главата ама трябваше да я обмисли хубаво, щото ако го хванеха щяха да го накажат. Той нареди да извикат бригадира. В стаята влезе мъж над четиридесетте с омазани в машинно масло дочени дрехи.

– Иване, седни тука! – Сухият мургав човечец седна, като се чудеше, какво толкова специално има да му казва партийният. Обикновено получаваше заповедите от други началници.

– Знаеш ли оня блок в Ибаковото при Свирчовата гора?

– Да, другарю секретар, зная го. Какво за него?

– Колко е голям?

– Ми, около петдесет декара.

– А кога ще го сеете? – Секретарят втренчи кръвясал поглед в бригадира.

– В петък, другарю секретар.

– Изпрати някой твой човек и пиши че тази година е раздаден за лично ползване! Част от него ще раздадем на кооператорите, а двайсет декара ще останат нераздадени, ама за това ще знаем само ти и аз. Ти лично ще разпределиш парцелите. – Иван настръхна, партийният секретар искаше да си насади частна нива в кооперативния блок. За такива неща биеха яко през пръстите. Той се размърда неспокойно.

– Ама, другарю секретар... – опита се да възрази той.

– Слушай, ти само си затваряй устата, ще има и за тебе! – Бригадирът се замисли. Знаеше, че с това, което ще изкара от тази царевица, ще има възможност да закърпи някои дупки в семейния бюджет. Щеше да има възможност да купи и по нещичко на децата. Предложението беше съблазнително и той вече бе готов да се съгласи, но като си помисли какво рискува, реши тази работа да бъде без него.

– Не става! Ако научат от окръжния комитет на партията може и до съд да се стигне.

– Кой ще научи бре, серсем такъв? Нали всичко минава през мене? Нали аз ги пиша тия доклади до окръжието на партията? За всичко първо мене ще питат, пък аз знам какво да говоря. И пак ти казвам, и за тебе ще има! – Иван се съгласи, но не толкова защото го блазнеше идеята да прибере някое ремарке царевица, а по-скоро защото се страхуваше този да не му направи някоя мърсотия.

– Хайде, заминавай! И в събота да дойдеш лично да ми докладваш какво си свършил!

– Добре, другарю секретар, но пак си мисля, че тая работа ще свърши зле...

Бригадирът излезе прав. След два месеца някой подаде сигнал в окръжния комитет на партията и оттам веднага пристигна заповед да се направи проверка. Секретарят беше врял и кипял в интригите. В рапорта си написа, че бригадирът е нарушил заповедта на председателя на кооперацията – тази част от блока да бъде раздадена за лично ползване. Обвиненията за присвояване на държавно имущество паднаха върху него. Иван бе уволнен дисциплинарно и наказан с глоба от петстотин лева, която семейството му трябваше да изплаща повече от година. Въпреки че знаеха цялата истина от партийното окръжие защитиха секретаря. На него пък не можа да му мине яда, че не успя да обере царевицата и да използва връзките си, за да я продаде. След този случай хората още повече го намразиха и зад гърба му започнаха да го наричат Ристу Кукуруза.

Христо проживя още петнайсетина години сподирян от омразата и презрението на хората. Ракията изсуши черния му дроб и го вкара в болница, където не след дълго почина. Устроиха му почетно погребение, лично сестра му – министър на пощите дойде за да го изпрати. Придружаваха я с няколко коли кадри от висшия партиен ешелон и още един автобус народ. Траурните маршове се редуваха с хвалебствени слова. Другарите му описваха неговите заслуги в антифашистката борба и приноса му за изграждане на новия строй. Изтъкваха, колко голяма загуба е сполетяла семейството му и партийната организация. В края на краищата, когато тържествената част свърши, спуснаха ковчега в земята, забиха червена дъска с изрязана петолъчка и си отидоха. Някои хора скришом се кръстеха и благодаряха на Бога, че най-сетне ги е оттървал от този изрод. Студеният февруарски вятър засипа гроба със сняг и хубаво го заледи.

След половин година по някакъв стар обичай се събраха най-близките му хора, за да прелеят с вино и вода. Когато приближиха недалеч от гроба, сестра му от далече забеляза, че там нещо се жълтее. Когато стигнаха видяха, че гробният парцел е опасан с набучени в пръстта царевични кочани.

– Мамицата им ще разкатая! – Псуваше Петко – зетят на Христо – тия мръсни фашисти, тия изроди и в гроба не спряха да го мразят! Само да ми паднат! Той е герой, той е велик човек!

След няколко години издействаха на името на Христо да нарекат една от улиците в града. Писаха хвалебствени статии за него, сочеха го за пример. По митинги и събрания му приписваха дела, които всъщност никога не беше извършил. Но градчето никога не забрави кой е, в спомените на хората той остана като интригант, пияница и престъпник. Всички го запомниха с прозвището Ристу Кукуруза, защото народният опит е доказал, че стореното зло не се забравя толкова лесно...

 


напред горе назад Обратно към: [Цветан Диковски][СЛОВОТО]

 

© Цветан Николаев Диковски. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух