напред назад Обратно към: [Цветан Диковски][СЛОВОТО]



Богородичната молитва


Игуменът отец Игнатий за пореден път прехвърляше броеницата и се мъчеше да се съсредоточи върху думите на молитвата: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий...“ Умът му отново се отклони, днес трябваше да докарат дървен материал за ремонт на покрива над западното крило. Бе дал капаро и сега се притесняваше, дали предприемачът няма да открадне парите, събирани стотинка по стотинка от дарения. Седеше на пейката пред вратата на манастирската църква с поглед забит в каменния плочник. Бе облечен в избелял, многократно кърпен подрасник, под гъстата брада се виждаше наполовина големият дървен кръст, с който той не се разделяше от деня на пострижението си. На главата носеше доста омачкана зелена скуфия. Изпод нея дългите му прошарени коси падаха на вълни по раменете. Откакто бе станал игумен нямаше покой ни денем, ни нощем. Манастирското братство не беше голямо, но бе сплотено и задружно. Понякога се случваше някоя кавга между монаси, но неговите мъдри слова бързо успяваха да възстановят хармонията в духовния живот. Напоследък други грижи не го оставяха: Старите сгради на светата обител имаха постоянна нужда от ремонти, алчни чорбаджии и предприемачи бяха хвърлили око на най-хубавите парцели от манастирските гори. Освен това той посрещаше поклонниците, участваше в ежедневните служби и разпределяше работата между братята. Вечер, когато се прибираше изтощен в килията си, пак не можеше да заспи спокойно, защото мислеше за това, което на следващия ден трябва да бъде свършено.

Този следобед се радваше на час свободно време и бе седнал на припек под пролетното слънце. Повечето от монасите почиваха в килиите си, само старият магер хокаше послушника, да мие по-бързо съдовете. Отец Игнатий положи старание да се съсредоточи, насочи ума си нагоре и се опита да се отърси от всичките манастирски грижи, обвързващи го със земния живот. След малко, въпреки усилията, мислите му пак се върнаха към покрива на западното крило. Дали не е по-добре да го покрият с плочи вместо с керемиди. Така няма да се отличава от останалите части на обителта. Броеницата се заплете между пръстите му. Внезапно тежката дървена порта проскърца и той вдигна глава. Към църквата се приближаваше към петдесет годишен мъж. По дрехите му с неопределен цвят и кройка се виждаха мръсни петна. Долната част на лицето му беше покрита със сплъстена, прошарена брада, през рамото бе преметнал голяма брезентова торба. Той неуверено пристъпи и поздрави:

– Добър ден, отче!

– Дал Бог добро, синко! Свещичка ли искаш да запалиш? – Набитото му око и вътрешния глас подсказваха, че този човек има повече нужди от свещичката и молитвата. Странникът бе спрял поглед върху дървената броеница и притеснено пристъпваше от крак на крак.

– Ами, аз исках да питам, отче, ще се намери ли някаква работа за мене?

– А какво умееш да вършиш? Тука са идвали и други, престоявали са месец-два, но редът в манастира е строг и те не се задържаха дълго. При нас, синко, правилото е „Ora et labora“ – труд и молитва. – Възрастният монах се вгледа в очите на този човек и съзря в тях голяма мъка.

– Каквото ме накарате, всичко ще върша. Дърва ще сека, в градината ще работя, ще мета двора... Пари не ща, стига ми храна и дрехи да ми давате. Пък все ще се намери някой склад или сайвант дето да спя.

– А не ти ли се иска да се замонашиш, да останеш в братството?

– Отче, отче, какъв монах ще стане от мене? Не умея да чета и пиша, не умея да пея, пък то черковните работи са за учени хора. Ще ви нося вода, ще ви работя нивите, пък вие ще се молите за мене. Дано Господ да ми даде едно местенце в Неговото царство, ей така в крайчеца, в едно ъгълче. Дано там да е по-хубаво, отче, щото в тоя живот нищо добро не ме споходи. – Странникът сведе глава и се загледа в обувките на игумена.

– Хайде, ела да видим, останало ли е нещо в магерницата за ядене!

– Отче, а може ли първо да се поклоня в църквата? Пари за свещи нямам и черковни молитви не знам, но ще ударя чело в земята да благодаря на Господа, че проявихте милост към мене. – По устните на монаха се появи блага усмивка:

– Божият дом е отворен за всички. Остави тая торба тука и влез да се поклониш! Как те викат?

– Ангел, отче.

– А откъде си родом?

– От село Самодивски кладенец.

– Брей, какъв Ангел се е родил сред тия самодиви – усмихна се пак игуменът. – Хайде, върви в църквата! – Опита се, докато чака, да превърти броеницата, но умът му сподири странника. Беше благороден човек и никога не оставаше безразличен към страданието на хората. Очите на новодошлия разказваха за това, колко е изстрадал и колко се е лутал преди да намери пътя към манастира. След десетина минути Ангел излезе от храма. По лицето му имаше следи от сълзи. Отправиха се към магерницата.

– Брате Пахомие, Господ ни е проводил един Свой пратеник и е заръчал добре да го посрещнем. – Обърна се игуменът към прегърбения магер. Въпреки че често се караше на послушниците, монах Пахомий не беше лош човек. Сърцето му се сви при вида на изстрадалия странник. Веднага извади половин самун хляб и сипа една голяма пръстена паница манастирска чорба. Ангел се прекръсти и засърба изстиналата супа. Опита се да поведе разговор, но игуменът му каза, че тук на обяд и вечеря не е прието да се говори.

След като новодошлият се нахрани, йеромонах Игнатий го поведе по дървените стълби на крилото за гости и го настани в една скромно обзаведена килия.

– Дайте ми някаква работа, отче! Не обичам да ям хляб даром.

– Почини си сега! Има време, ще поработиш. – Отново се усмихна игуменът. – И да знаеш, че камбаната пред магерницата бие пет пъти за вечеря. Да не пропуснеш вечерята, щото аз може да се залисам и да те забравя. Като чуеш клепалото, значи е станало време за служба. – Игуменът излезе и се върна с кат стари, но чисти и здрави дрехи.

– Сполай ти за всичко, отче!

– На Бога трябва да благодариш, Ангеле, защото всички блага са от Него. Почивай сега! От път идеш, от дълъг път.

– Откъде знаеш, отче?

– На челото ти е написано. И друго пише, че си Божи човек с чиста душа. – Монахът си бе спомнил нещо от житието на преподобни Алексий човек Божи. Той затвори вратата и тръгна към съборната църква. В това време от пътя се чу шума на първите каруци натоварени с трупите за новия покрив. Отец Игнатий се зарадва от това, което видя. Предприемачът бе излязъл читав човек и бе докарал най-хубавия материал, който можеше да се намери в околията. Монасите излязоха от килиите си да разтоварят. Игуменът влезе в църквата, да види дали няма някоя недогоряла свещ. Когато излезе видя новодошлият да помага на монасите в разтоварването. Нищо не каза, усмихна се, свали подрасника и се залови за работа.

Така Ангел остана на послушание в манастира. Много бе изстрадал и препатил, родителите му бяха загинали при пожар и той от дете бе останал бездомен сирак. Неговият чичо го бе прибрал в дома си, но вместо на училище, го бе пратил да му пасе овцете. После бе намерил начин да вземе двете нивици останали от родителите му. Когато момчето бе почнало да възмъжава, явно от страх, да не потърси нещо от бащиния си имот, сродникът го бе изгонил само с дрехите на гърба и една торба. Момъкът бе скитал от град на град, от село на село да търси препитание. Преспивал бе в изоставени къщи и сайванти, примирал бе от глад и студ. Пасъл бе чужди стада за едното ядене. Задържал се бе за по-дълго време тук там като ратай. Често бе понасял подигравки и бой от лоши хора. Рядко се бяха намирали добри люде, да се смилят над него, да го нахранят, да го приютят, да му дадат някоя стара, поизносена дреха. На черква майка му го бе водила като дете, но не бе имала време да го научи на нито една молитва. Така, след дълги митарства, един свещеник бе посъветвал Ангел да отиде в манастир. Не му беше казал в коя точно обител, но явно сам Бог го бе довел тук.

Странникът бързо спечели доверието на монасите. Вършеше всичко, което му кажат, помагаше и на другите в техните трудове, не пропускаше служба в манастирската църква, с голямо благоговение слушаше и се опитваше да вникне в думите на песнопенията и молитвите. Вярно, неук бе, но чистотата на сърцето му възпълваше това, до което умът не можеше да достигне.

Този следобяд игуменът пак бе седнал пред църквата и оглеждаше отдалече работата на майсторите. Отнякъде се появи новия послушник и приседна на пейката.

– Защо не почиваш? – Запита го отец Игнатий.

– Има нещо, отче игумене, дето не ми дава мира. Вече повече от два месеца съм в манастира, служба не пропускам и все се мъча да разбера какво четете и пеете, ама нали съм прост и неук и нищо не мога да запомня докрай. Разбрах, че най-важната молитва е „Отче наш“ ама и нея не знам както трябва. – Монахът си спомни, че често бе виждал в очите му сълзи, но го бе отдавал на благоговейни чувства и настроения. Той бе забелязал, че Ангел оказва особена почит към света Богородица, може би защото от малък бе останал сирак.

– Много грижи имам на главата, Ангеле, нямам време да седна да те уча на четмо и писмо. Ама има молитви, дето не са дълги, та може и ти да ги научиш. Знам, че много обичаш Божията Майка, често съм те виждал да носиш и да слагаш полски цветя пред иконата й. Има една хубава молитва към нея: „Богородице, Дево, радуйся! Благодатная Марие, Господ с тобою! благословенна ти в женах и благословен плод чрева твоего, яко Спаса родила еси душ наших.“* Искаш ли да я научиш? – Радостните сълзи в очите на Ангел красноречиво говореха за горещото му желание.

– Искам, отче, как да не искам!?

– Значи, започва така. „Богородице Дево...“ – Отец Игнатий започна да учи послушника на богородичната молитва. Превеждаше му я от църковнославянски, търпеливо го изчакваше да повтаря и запаметява думите. Не му трябваше много време да я научи. След няколко дни Ангел вече я знаеше цялата наизуст. От този ден насетне, тази молитва никога не слезе от усните му. Той я шепнеше докато носеше дърва за огъня в магерницата, докато копаеше в градината, докато метеше двора. Някои монаси, като видяха, че е схватлив, започнаха да го учат да чете и пише. След още два месеца, отец Игнатий му подари молитвеник и Псалтир.

Ремонтът на покрива бе завършен малко преди началото на зимата. След падането на снега, дотук се стигаше трудно и посещенията на поклонници бяха рядкост. Новият послушник бързо успя да спечели обичта и доверието на всички. Когато падна студът, той ставаше пръв и палеше огншщата и печките в стаите на най-възрастните монаси. Отделно от това изпълняваше възложените му от игумена и стареца послушания. С пукването на пролетта настъпи оживление, започнаха да прииждат поклонници от близо и далеч. Манастирът се славеше със своето аязмо с благословена – лековита вода. Чудотворни изцеления се случваха рядко, но и това бе достатъчно хората да идват с надежда за избавление от духовните си и телесни немощи. Над аязмото бе построен малък заслон с икона на Божията Майка. Това кътче бе едно от любимите места за уединение на послушника Ангел. Много често, вместо да почива следобяд, той идваше тук и загледан в иконата непрестанно повтаряше Богородичната молитва. Така неусетно се изтърколиха още няколко месеца. Един ден, след вечерня, преди да се приберат в килиите, игуменът задържа послушника.

– Синко, според мене е време да те подготвим да останеш в братството. Ти вече мина една година послушание. Малко е, но знам, че сърцето ти е свързано с манастира и никога няма да си тръгнеш от това място. Готви се за пострижение! – Сълзите отново сами потекоха от очите на послушника.

– Отче игумене, аз съм човек, грешен и недостоен, пък и като чета сричам!

– И Мойсей е бил заеклив, та брат му е говорел вместо него, ама е повел Божия народ от Египет, през пустинята, та чак до пределите Ханаански. Пък за това, че си грешен, всички сме грешници и всички на Божията милост се надяваме.

Три месеца по-късно, на Въведение богородично в църквата отекна гласът на игумена:

– Возми ножицу и подажд ми я! Брат наш Алексий постригает власи своя...** – Така послушникът Ангел стана монах Алексий. Той вече можеше да чете и участваше в манастирските служби. Чувстваше се така, сякаш бе открил изгубеното си в ранното детство семейство. Въпреки че знаеше и други молитви, монахът никога не спря да си шепне „Богородице Дево...“.

Минаха няколко години от пострижението му. Един ден игуменът го повика при себе си.

– Брате, Алексие, знам че си богобоязлив и трудолюбив човек. Сигурен съм, че Господ чува молитвите ти! Щеш ли, да се подготвиш, да те ръкоположи владиката за йеромонах? Няма да ти е лесно, ама ти си упорит и ще се справиш. – В очите на смирения монах отново се появиха сълзи. Той помълча малко и отрони:

– Мене няма да ме бъде дълго, отче игумене. Скоро ще ви напусна. И затова ми е много мъчно, и всяка нощ плача за братята. Вие ми бяхте повече от родни братя. Никой и никога не е бил толкова добър към мен, колкото бяхте вие. – Помълча малко и тръгна към вратата. Игуменът остана в килията си изумен. Той се надяваше някой ден този монах с голямо сърце да поеме ръководството на обителта или да стане духовен старец. Нещо му подсказваше, че праведникът казва истината.

Не мина много време и незнайна болест започна да суши тялото на монах Алексий. Въпреки литургиите и молитвите, въпреки усилията на двамата лекари от близките села, благочестивият човек бавно гаснеше. Но и в страданията от болестта устните му не спираха да шепнат: „Богородице Дево, радуйся, благодатная Марие...“ Три месеца прекара на легло, докато най-сетне изтощен, останал само кожа и кости, монахът напусна земния живот. На опелото почти нямаше външни хора. Много от монасите плакаха за своя събрат, от когото лоша дума не бяха чули и когото щяха да запомнят с неспирната богородична молитва.

След две години пред дървения кръст на гроба на монах Алексий поникна някакъв храст. По нищо не приличаше на другите горски храсти, които монасите познаваха. Плодовете му също бяха странни, приличаха на дренки, но бяха много по-едри и сладки. Игуменът не позволи да го махнат, реши че такава е била Божията воля. Веднъж един от монасите, който години наред страдаше от стомашни болки, вкуси от плодовете на храста и почувства голямо облекчение. Той разказа за случилото се на отец Игнатий. Скоро и другите братя научиха за целебната сила на плодовете. Всички в обителта говореха помежду си, че монах Алексий е свят човек. Мълвата бързо се разнесе извън манастира, много хора идваха и палеха свещи на гроба, като се молеха за молитвеното му застъпничество.

Десетина години по-късно, при едно посещение на владиката, заведоха го до манастирското гробище и му разказаха всичко. С писмена заповед митрополитът нареди, да се извади тялото и да се изследва източникът на това чудо. Когато разкопаха, откриха само костите, тялото бе изтляло, но там, където бе положена главата, измежду горната и долната челюст, именно от устата на монах Алексий тръгваха корените на чудотворния храст. Игуменът наведе глава, прекръсти се и каза:

– На колене, братя, да въздадем слава на Бога, който чрез този Свой раб, ни показа как трябва да живеем и да се молим. Отче и брате наш, Алексие, моли Бога за нас! Застъпи се пред Божията Майка!

Монах Алексий не бе канонизиран, но братството взе решение, да запазят гроба му и да не преместват тленните му останки в манастирката костница. Иноците продължиха да ходят и да палят свещички под скромния дървен кръст. Едни се молеха за упокой на душата му, а други за молитвено застъпничество. Една сутрин, като минаваше покрай гроба, един от монасите забеляза, че храстът отново е покарал. Той побърза да повика игумена. При вида на чудотворното растение йеромонах Игнатий се прекръсти и вдигна очи към небето:

– Благодарим ти, Господи! Благодарим ти, брате и отче Алексие! – Възкликна игуменът. В този момент, по необясним за него начин, умът му самичък започна да повтаря богородичната молитва: „Богородице Дево, радуйся...“ припяваше тихо душата му следвайки ритъма на сърцето. Очите му се насълзиха и той отново падна на колене, да почете паметта на този свят човек, който им бе дал пример за смирен и достоен монашески подвиг.

 

 

* Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марийо, Господ е с тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души.

** Вземи ножицата и ми я подай. Нашият брат Алексий постригва косите си... (из чина на монашеското пострижение)

 


напред горе назад Обратно към: [Цветан Диковски][СЛОВОТО]

 

© Цветан Николаев Диковски. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух