напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава I. Шутът и неговите парадоксални колеги


Няколко години след падането на Берлинската стена, през един от ония дъждовни октомврийски дни, когато всичко е толкова противно, че на човек му идва да се обеси, някъде около два часа след обед по почти пустото шосе от Враца за Козлодуй свистеше черен мерцедес. До преди няколко години в такива луксозни лимузини пътуваха правоимащите от секретар на окръжен комитет нагоре, посланици на вражески държави и наши разузнавачи, предимно при изпълнение на служебния си дълг. Сега подобни возила, всяко от които струваше колкото месечната издръжка на провинциална болница, разнасяха из царството директори на банкови клонове и финансови пирамиди, производители на менте алкохол, депутати от парламента и среднопоставени разбойници от борческите бригади. От време на време лъскавият пришълец с включени халогенни фарове с лекотата на хищник настигаше раздрънканите разноцветни жигулита и москвичи, които бяха прекарали по този път не една година и не една щайга зимнина. Мощната машина изсипваше върху им порция вода и кал от безбройните локви по пътя, подминаваше ги и след броени мигове изчезваше, оставяйки зад себе си като кометна опашка вихрушка от водни капки.

Колата караше шефът на охраната на известната старозагорска фирма „Рулер“ ООД Здравко Викторов – около трийсетгодишен, с тук-там прошарена черна коса, завързана на разбойническа опашка, леко брадясал, с тъмни мафиотски очила и облечен както подобава – в кожена тужурка и черни джинси. На седалката отдясно до него седеше гладко избръснат мъж, на възраст някъде около петдесетте, облечен в официален старомоден и малко изтъркан костюм. Имаше тъмнокафяви артистични очи, а леко къдравата му тъмнокестенява, прошарена вече тук-там коса беше подстригана на модна прическа. Приличаше на скучаещ аристократ, който минава през тази затънтена част на света може би за да потърси подходящо място за петия си замък, заради облог с иконома си или за да провери дали в тукашните реки не се въди случайно любимият му вид крокодили. Това беше управителят на фирмата инж. Божидар Къбоков. От кратките реплики, когато обясняваше пътя на шофьора, личеше, че той не пътува по тези места за пръв път, а от усмивката, която пробягваше по лицето му от време на време, ставаше ясно: да, той не е идвал по тези краища от дълго време и скучната, като край всеки друг път, гледка извиква у него някакви спомени.

Поради меланхоличната есенна картина или поради някаква друга причина той нито веднъж не пожела да намалят скоростта или да спрат в някое от мяркащите се новопостроени пътни капанчета, да пийнат кафе и ледена кола, да поседят край масичките и да погледат дъжда, унилите хълмове и префучаващите коли.

Като всички заети хора, инж. Къбоков не пътуваше от празното любопитство да види роднини, стари приятели или отдавна забравени места, а по работа, или, както вече се казваше по онова време и в страните от някогашния соцлагер, по бизнес. В Козлодуй управителят на „Рулер“ се надяваше да сключи с Атомната изгодна сделка и бързаше да пристигне там преди края на работното време.

След всичко казано можем да добавим, че той беше работил в централата десет години.

През целия път не се случи нищо особено, като се изключи това, че на влизане в Гложене подплашиха няколко мокри кокошки, които напразно изследваха пътя за изръсено от камионите зърно. Но безметежните времена, когато нямаше конкуренция и житото се ръсеше планово по шосетата, бяха безвъзвратно отминали. Сега по тях неуморимо щъкаха и обираха всичко наоколо постоянно гладните цигани, бездомни кучета и някои, пропили се още в предишния строй, селски социални елементи. Така че зърно нямаше. Когато отчаяните кокошки се разхвърчаха и разкудкудякаха, хищникът, който ги ужаси, вече напускаше мирното влашко село.

– Наближаваме – каза инж. Къбоков.

– Сигурно се вълнувате – каза Здравко.

– А защо трябва да се вълнувам? – попита инж. Къбоков.

– Ами от това, което съм чувал от вас, оттук май са ви принудили да напуснете. И сега, след толкова години, се връщате преуспял, управител на известна фирма, в мерцедес...

Здравко изпусна „и с шофьор“, но то си беше ясно.

– С една дума, има за какво да ми завиждат бившите колеги – посочи сърцевината на проблема инж. Къбоков.

– Така си е – каза Здравко.

Управителят на „Рулер“ замълча. Така си беше. Вярно, идваше за сделка, но тя по-скоро беше повод. Имаше я, имаше я пелиновата тръпка на отмъщението. Само че на кого искаше да отмъщава? На бившия директор, който го беше „принудил да напусне“, както тактично се изрази Здравко? На него откога му бяха посочили тъча. Или на специалистите от дългия списък на ведомствата, в които даде Анализа за мнение? Защо да им се сърди? Затова, че замълчаха ли? Нали затова сме оцелели – защото сме избягвали да задаваме въпроси и да изказваме мнения. Все едно дали за византийската политика, за хатихумаюна2 или за ергенския данък3. Или за безопасността на атомните централи. Тогава на кого? Да не би на приятелите? Даа, приятелите. Хм, приятелите. Ами тъй е то, приятелите – както би казал любимият автор на един от... приятелите му.

– Май объркахме пътя. Не трябваше да завиваме по лявото отклонение, обаче нямаше никаква табелка – оправда се Здравко като пред катаджия.

– Нищо. Обърни и да се върнем в правия път. Той както винаги си е вдясно – засмя се Божидар.

Обърнаха и след минута-две бяха на Хърлешкия баир.

– Отбий за малко – каза Божидар.

Беше зърнал символа на Атомната. Скулптурата от алуминий – съчетание от атом и турбинни лопатки в авангардистки за онези времена стил – все така си стоеше на върха. Само дето мястото беше пообрасло с храсти и бурени.

„Ето го първия свидетел на великите дни – помисли си Божидар. – От този пилон започваше АЕЦ. Гордостта на индустрията, флагманът на енергетиката, величественият паметник на българо-съветската дружба, както мъдро отбеляза веднъж другарят Кубадински4. Какви мащаби, какви необятни перспективи... Само колко обувалки можеха да се направят от алуминия. И защо я курдисаха? Сигурно за ориентир. Сякаш централата не се вижда оттук като на длан... Да, бе, забравих шпионите. Току-виж без нея вземат, че объркат Атомната с комбината за целулоза в Хърлец.

Но... поне майсторът й прибра пари за три апартамента.“

– Как ли са изтървали да я забършат циганите? – каза Здравко. – Добри пари могат да се вземат за нея.

„Колко пъти сме минавали покрай нея с децата, като се връщахме с колелата от поредната обиколка на околните книжарници – спомни си Божидар. – Хубаво беше... И какво остана от всичко?“

Той погледна пак към скулптурата. „Ориентир. И символ... Сигурно въобще нямаше да я забележа през буренаците, ако не помнех, че е тук.“

– Оттук най-добре се вижда пейзажът – каза Божидар. – Тук някъде бяха снимали и онези зевзеци от „Ку-ку“.

Той си спомни как се беше вързал, когато гледаше предаването „от мястото на събитието“ и как беше звънял по приятели в София след репортажа за аварията, за да пита с изведнъж продрезгавял глас какво е станало.

– Всъщност не беше необходима кой знае каква режисура, за да паникьосаш подплашените хорица – каза Божидар. – Българинът не е научен като американеца – да чака разни измислени хепиенди. Ний си знаем, че можем да се надяваме на най-лошото само в по-благоприятните случаи. И се сещаш, че чернобилските декори все още си стояха... Да. Не ми стана ясно само защо шефовете на Корумбашев не оцениха изследователския му принос. Може да се каже, че темата на Орсън Уелс беше поставена оригинално в квазидемократичната социална среда на посттоталитарното общество. Амче то звучи почти като кандидатска дисертация – изкоментира инж. Къбоков.

– Да, ама и вас са метнали – каза Здравко. Той нямаше понятие кой е тоя Орсън Уелс, а смисълът на останалото пък хич не му стана ясен.

„Как няма да ме метнат, като десет години все такива кошмари съм сънувал. И веднъж сънят не свърши на разсъмване“ – помисли Божидар.

– Това, както казва бате Слави, е една друга тема – засмя се той.

Бяха пристигнали.

Здравко спря пред „Белия дом“, както наричаха на шега преди десетина години сградата на администрацията.

„Дори такива малки шеги, които някога създаваха света ни, вече нямат смисъл – помисли Божидар и поклати глава. – Впрочем, като всичко останало.“

Инж. Къбоков слезе от колата, облече, без да бърза, модния си шлифер, сложи бомбето си с периферия колкото градски колодрум и взе от задната седалка на мерцедеса тежкарското си куфарче S.Z.Dupont. Подготовката беше завършена и той огледа площада като пенсиониран федерален агент – с уж разсеян, но всичко виждащ поглед.

Нямаше особено много свидетели на събитието. А и от тези, които се мотаеха наоколо, не познаваше никого.

– Паркирай и докато ме чакаш, хапни някое и друго радиоактивно кебапче – обърна се той към Здравко.

– Слушам! – отрапортува ухилен шофьорът му.

Божидар хвърли още един поглед към пустия площад. Ръмеше като в тъжен хепиенд – в някоя от ония сцени, когато главният герой вече е изпълнил мисията си, предателите са наказани, лошите са прецакани и единствените следи, които остават, са надгробни камъни и разбити сърца на красиви жени. Как беше – „един неизвестен пътник5 на един безлюден площад, в тоя далечен чужд град“... Това ли беше победата? И беше ли победил наистина? Вярно, бяха приели Анализа. Само че кога? След Чернобил, когато безстрастните компютърни прогнози, които вещаеха бедата, бяха станали нужни колкото на корабокрушенеца – бюлетин за бурите от предишния месец. Защото вече валяха тихите радиоактивни дъждове. А те ръсеха не само виновните. Какво възмездие беше това? Сега, шест-седем години след онези дни, лошите бяха станали собственици на преуспяващи фирми, с надгробни камъни тук се бяха снабдили предимно все негови приятели, а разбити женски сърца определено нямаше.

Не, този площад решително не подхождаше за триумфална арка. Смешно беше: Нострадамус от Козлодуй или Радамес на плаца пред Атомната.

Божидар премина краткия път до входа на администрацията, отвори както някога машинално вратата и влезе – както се влиза в някой от лабиринтите на миналото, където се пазят спомените за униженията в казармата, за жените, които са ни изневерили, за приятелите, които са ни предали, а от скоро време – и за известията за неплатени данъци.

 

На тридесет и шест години Божидар Къбоков беше типичен интелигент: с неясно положение в обществото, без определена перспектива в службата, с перманентни заеми от ВС каса6 и естествено, без собствено жилище.

Тази съботна сутрин той не беше на работа. Вкъщи нямаше никого. Децата му играеха някъде по улиците, жена му беше в командировка и все още никой от приятелите му не се беше домъкнал. Затова инж. Къбоков спеше сладко и сънуваше сутрешен сън. Беше на острова и пътуваше с колелото към голямата топола. На поляна край блатото се бяха излегнали няколко млади жени, които уж бяха на плаж, но като го видяха, започнаха да свалят банските си, а заедно с това и да му се усмихват съблазнително. Инж. Къбоков остави велосипеда и тръгна към тях. Бяха му много познати. Едната беше кестенява, но останалите бяха русокоси – точно каквито най-много обичаше. Те държаха някакви листчета, махаха му с ръце и му ги показваха, сякаш току-що му бяха написали на тях пламенни любовни призиви. „Ох, че са хубави“ – помисли той и забеляза, че е свързан към всяка с бели овчи черва. „Ха, черъвца – каза си радостно Божидар. – Ще си направя супичка.“ Той не беше наясно, че в българското сънопроизводство овчите черва са иманентен астрален символ на любовните връзки. Инж. Къбоков тъкмо беше наближил младите жени, когато пред него изникна от нищото доста голям и подчертано неприятен великан, който носеше келтски боен шлем с рога. И уж му беше непознат, но отнякъде знаеше, че това всъщност е неговият директор. Великанът тръгна към него заплашително и Божидар му приложи сложна хватка от източно бойно изкуство. Обаче директорът му – сега ясно се видя, че това е той – му приложи контрахватка. Биха се известно време, но накрая великанът застана неподвижно, съгласно сценария, Божидар го изрита с обикновен махленски шут и той изчезна. На мястото му се появиха някакви дълги лавици със сребърни камбанки. Божидар си помисли мимоходом, че може да ги използва за въдиците си, тръгна забързано към полуголите жени, които вече бяха негови, и... се събуди.

„Какъв хубав сън“ – помисли инж. Къбоков и реши да се поизлежава и да го досънува, въпреки че тая сутрин трябваше да оправя бойлера, който течеше вече втора седмица. Във всички блокове на централата имаше безплатна топла вода от парокотелката, само той беше с бойлер. Отказа се от единственото козлодуйско благо от чиста проклетия. Били му гръмнали радиаторите. Чудо голямо. Сменят се. Проблемът е докато ги намериш. А така плащаш ток на поразия... Да, ама апартаментът на инж. Къбоков нямаше електромер. Може би го бяха откраднали или въобще не го бяха поставяли, а на онези мързели от енергото не им минаваше и през ум да сложат нов. А и защо? Да го отмъкнат и него ли? Така че можеше да си гори ток колкото малко село. Все едно – инкасаторката му начисляваше три лева „база“. „А, ще го оправя някой друг път тоя скапан бойлер... Кой ме караше да го слагам? Можех да сложа „лилипути“7 на всеки кран“ – помисли мързеливо Божидар и се приготви да заспи отново. Но не му беше съдено – ранобудният му комшия от горния етаж вече беше започнал да бичи крадените от централата дъски за самоделната си библиотека. За какво го беше домъкнал тоя минициркуляр чак от Нововоронеж, ако не да бичи крадени дъски и да вбесява комшиите? Божидар се опита да изолира шума с възглавницата, но стърженето от съветската апаратура можеше да докара до отчаяние и пенсиониран кантонер в трети стадий на глухота. След като не успя да се справи с проблема, инж. Къбоков се надигна и удари главата си в шкафчето на собствената си саморъчно направена библиотека. Което незабавно извика въпроса кой го е накарал да се домъкне в тоя забутан град. Всеки може да си зададе такъв въпрос и е важно да може честно да си отговори. Божидар Къбоков си мислеше, че е тук заради жилището и естествено, естествено, ама естествено, за пари. А имаше още една причина – истинската, но нея той не беше измислил. Затова, може би заедно с козлодуйския вятър, в апартамент номер седем често нахлуваха разни неясни и доста тъжни мисли. Тогава Божидар обикновено отиваше в кухнята посред нощ, опираше чело в прозореца и дълго гледаше навън, сякаш искаше да зърне нещо, което бе загубил много отдавна и което му беше страшно необходимо. Но все не успяваше, може би защото обикновено се залавяше с нещо ненужно. Ето – и в този момент, сякаш за да потвърди думите ни, той затърси пипнешком чорапите си под леглото.

Понякога съдбата има странни прищевки. И сега, докато ругаеше неадресирано и безуспешно напипваше детски играчки вместо втория си чорап, случаят поднесе на Божидар Къбоков невероятна възможност.

Телефонът иззвъня. Божидар се вторачи в него, както подчинен гледа шефа си, когато оня му отказва лятната отпуска, после стана, довлече се до апарата и вдигна слушалката.

– Къбоков слуша.

– Божидаре – беше Гелето, – ще дойдеш ли на острова?

Божидар погледна часовника си и въздъхна. И бездруго беше вече късно да ходи до Клисока. А на острова можеше да успее да дремне на сянка под тополите и да досънува вълнуващия сън. Беше хубава идея.

– Друг ще идва ли?

– И Иван ще дойде. Вчера Емил и Киро са били до голямата топола. Шаранът е почнал да кълве.

Гелето несъмнено беше сърцевед и като почака, докато приятелят му смели информацията, добави конструктивно:

– Хайде, след десетина минути те чакаме пред нашия блок.

– Стръв има ли? – попита Божидар.

– А ти как мислиш? – засмя се Гелето.

Божидар тракна слушалката, огледа разхвърляната стая с поглед на режисьор, който не одобрява разположението на труповете след престрелка с терористи, и се затътри към кухнята. А тя беше чиста и подредена. Вечерта децата бяха измили чиниите и избърсали печката, но инж. Къбоков не се впечатли от усилията им. Беше горд, че ги е научил да се грижат за себе си и най-вече да вършат противната домакинска работа вместо него. По този начин му оставаше време, през което можеше да класифицира останалите задачи и да избере подходящ член от семейството, на когото да ги възложи. Като влезе, инж. Къбоков най-напред залепи нос за стъклото. Навън грееше слънчице, по небето нямаше нито едно облаче, а по улицата се виждаха обикновени козлодуйски граждани. Всичко обещаваше двата почивни дни да протекат славно и безметежно – тъй както в живота му се бяха изнизали стотици други преди тях. „Мдаа...“ – помисли инж. Къбоков и се помота още малко, после изведнъж се преобрази, събра раницата с бързина, на която би завидял и руски десантчик, написа бележка на децата и се измъкна от къщи.

 

След половин час тримата приятели вече бяха преминали ръкава със сала под Казана и сега натискаха педалите по изровените коловози.

Със своите десетина километра дължина и на места повече от километър ширина Козлодуйският остров изглеждаше огромен. Незаселен заради пролетните и есенните разливи, той се беше превърнал от само себе си в нещо като малък резерват. Навсякъде растяха тополови гори, пътеките сред тях бяха избродирани от следи на сърни и глигани, а по високите върхари гнездяха десетки щъркели. Когато през лятото водата се отдръпнеше, край блатата се събираше безброен пъстър птичи свят и от тях долиташе шум като от далечна арена, а рибата беше толкова много, че я ловяха, като я захлупваха с кошове. Козлодуйци бяха прекарали тук само няколко горски пътчета, за да могат да стигат с каруците си до царевичните ниви и да извозват сено и дърва, освободени от противните на народа държавни такси. Цивилизован по този начин, островът изглеждаше достатъчно див, за да удовлетвори и най-капризните любители на силни усещания. Божидар веднъж се изсмя, че ако вместо централата местните селяндури бяха построили няколко сала с вградени кебапчийници и бяха направили реклама в две-три западни ловно-рибарски списания, може би щяха да изкарват повече пари, отколкото от аеца. Обаче образованите и капризни пришълци не харесваха острова. Дразнеха ги недопустимите за техническа интелигенция неравности по горските пътища, неприемливата локална гъстота на комарите, както и нетърпимата липса на емайлирани ватерклозети. Затова почти никой от тях не идваше тук и тримата бяха прекарали сред тишина и спокойствие безброй безметежни дни.

Срещу изгорелия траф те слязоха от колелата, тръгнаха напряко покрай царевичната нива и в самия й край потънаха в тополовата гора. Хубаво беше на острова, но от всичко най-хубава беше тази гора. Не зная дали можете да си я представите. Вървели ли сте скоро през десетилетни каваци, по някой пуст коларски път, сред тишина, направена от безброй недоловими звуци и мирис на миналогодишна шума, на влажна пръст и крайпътни треви? Вървели ли сте рано сутрин, когато росата от поляните още не се е вдигнала, когато въздухът е с вкус на студена вода, когато дишаш с пълни гърди и чувстваш как животът в теб безспирно тече? Какво не бих дал, за да съм отново с тях през някое такова утро – поели по запустелия горски път с раздрънкани овехтели колела, нарамили въдиците и забравили за всичко друго на света? Какво не бих дал, за да крачим отново заедно в сенчестата тишина между старите тополи, да усещам пак мириса на опадали листа, прохладата на росата и вкуса на утринния въздух? Бих дал всичко.

А те тримата вървяха, без да забелязват нищо и без даже да подозират как и тополите, и росата, и коларският път, и дори споменът за тях постепенно ще изчезват в сянката на годините, докато един ден не останат само едва доловими проблясъци от неясна светлина, след които нахлува като вледеняващ вятър нетърпимото чувство за самота.

– Ний амен-амен стигнахме – каза Божидар.

– Ще хвърлим ли серкмето за таранки? – попита Гелето.

– Аз викам най-напред да хвърлим въдиците и докато шаранът ги разглежда, можем да изкараме малко тиня и водорасли – каза Иван, свали бялата си шапка идиотка и забърса потта от полуплешивата си глава.

– Ай стига, бе – изхили се киноартистично Божо.

Вървяха бързо и скоро излязоха на долното блато. Водата беше спаднала от горещините през последните дни и почти всичко, което хвърчеше на острова, преследваше малките рибки или претърсваше брега за хранителни остатъци. Ято яребици изхвърча вляво от храсталака, но на тримата нямаше да им направи впечатление и ако бяха накацали опечени по тревата. До мястото стигнаха мълчаливо. Оставиха колелата на сянка между тополите и се спуснаха до брега.

– Дотук имаме късмет – каза Божидар. – Ония прасета от фуражния още не са освинили реката с динени кори. Не съм виждал такава бистра водата от пролетта.

– Остава само шаро да кълве – каза Иван и кръглоликата му и малко заспала физиономия се освети от стаената надежда на вманячен рибар.

– Няма риба вече, нямаа. Избиха я с бомбите, тея катили – каза Божидар с топло чувство към бракониерите бомбаджии.

– Киро и Емил нали са хванали – каза Гелето, но пролича, че не вярва много на положителния си пример.

В тишината на късната утрин се чуваха хлопатарите на стадо крави на отсрещния румънски остров.

– Що не преплуваме до Копаница, вместо да чакаме някой шаран с извратен вкус да опита от качамака на Гелето? – каза Иван. – Нали едно време оттам е тръгвало печеното за хайдутите? Откога си мисля да възродим традицията.

– Мама ме е учила да не подражавам на разбойници – каза Божо.

– Ти пак се каниш да се заядеш – засмя се Иван.

– Може и да са разбойници, само че благородни. Като Робин Худ, Вилхелм Тел или... – запъна се Гелето.

– Или Дата Туташхиа8 – каза Божидар.

– А, точно него щях да ти посоча – каза Иван. – Какво имаш срещу тоя човек?

– Нямам нищо. Обаче те и тримата са само литературни и филмови герои.

– Вилхелм Тел не е само легенда – каза неуверено Гелето.

– Прав си, той е и главно действащо лице от опера.

– И какво от това? – попита Гелето.

– За тях конфликтът е измислен. Той само провокира чувството ни за справедливост. Ти можеш да си изградиш представи за героите, да се отъждествиш с тях или да ги отхвърлиш. Но всичко е наужким. Докато нашите хайдути са си били съвсем реални и при тях разбойничеството е съдебна констатация.

– На турския съд – каза Иван.

– Турски, ама съд. По една или друга причина, ние сме живеели в тяхната държава, а не те в нашата.

– Да, ама е било насила – посочи с пръст Гелето това позорно обстоятелство.

– Да не би онова, което е станало на Девети, да е било доброволно? – попита Божо.

– За такива като тебе – не... – бъзна го Иван.

– Добре, бе. Айде да не спорим, ами да инсталираме апаратурата – каза миролюбиво Божидар.

Все така ставаше. Беше мислил предварително върху много теми, които му изглеждаха важни. И кой знае защо, но обикновено стигаше до тези и теории, които бяха твърде, твърде далеч от ортодоксалните. Щом обаче се опиташе да ги сподели с някои от приятелите си, те начаса си фабрикуваха противоположно мнение и се обединяваха срещу него.

– Чакай, не се измъквай – каза Иван.

– Нали знаеш, че Божо смята споровете за загуба на време – намеси се Гелето и зацитира, като рисуваше с пръста си с характерни, поясняващи казаното, ораторски фигурки: – „Няма смисъл да се спори с хора, които не знаят какво твърдят, освен тях – с онези, които предварително заявяват, че не могат да бъдат убедени, а също така с радио, телевизия и с привържениците на комунизма. И най-вече с милицията и близките до нея среди.“ Нали тъй беше?

– В общи линии. Пропусна само дървения философ Тодор Павлов9.

– А ние към коя категория сме? – поинтересува се Иван.

– Тоя въпрос ви го оставям за домашно. Аз сега отивам да сека пръчки. Казват, че за такива като мен това било едно от най-подходящите интелектуални занимания, след чукането на камъни – подхилкна се Божо и се мушна сред върбалака край брега.

След около час на разстояние близо половин километър, на местата, където очакваха да удари шаранът или някоя ненужно едра бяла мряна, покрай брега вече стърчаха двайсетина пръчки, забити под ъгъл в земята. За върха на всяка беше завързано влакното на въдица, а малко под него се мъдреше, като наблюдател на ООН, голяма буца кал.

На малка полянка, доста далеч от основната батарея под третата върба, но затова пък на сянка, тримата бяха насядали край няколко пластмасови кутии. Ако се съдеше по съдържанието им, тия тримата сигурно бяха от някой приют за бездомни, дошли да хапнат на спокойствие остатъците, намерени в последната боклукчийска кофа. Имаше и едно отворено шише наркоопска гроздова, от чиято миризма мравките панически местеха мравуняците си на половин километър околовръст.

– Ха, наздраве – каза Божидар и гаврътна една от трите алуминиеви форми за крем карамел, които използваха вместо чаши.

– Геле, ти откъде беше откраднал купичките? – поднесе го Иван.

– От една врачанска закусъчна – отговори вместо него Божидар.

– Тц, тц, тц – затюхка се фалшиво Иван, – и аз бях тръгнал да търся, ама докато се натуткам, тия врачанлии бяха ошмулили всичко. Само в една закусвачница бяха останали големите тави в кухнята.

Божо се засмя и наля по още един пръст. На всички кражбата беше близка като на ония туземци от вица, осъзнали колко хубаво и вълнуващо е, когато откраднеш нечий кон, и колко неморално и осъдително е, когато някой отмъкне твоя. Абе, харесваха му тия двамата... да, може да се каже, разбойници.

– Май раншко започнахме тази сутрин – каза Иван. – След малко да не започнем да оплитаме въдиците...

– Той да удари, пък... – промърмори инж. Къбоков и размаха ръка, за да покаже колко са нищожни шансовете на шарана.

– Ако сега се върнем капо, само след седмица ще се реваншираме на Волга – каза Иван.

– Хайде, бе, аз вече почнах да си мисля, че няма да тръгнем – каза Божидар.

Инж. Къбоков нямаше кола и от месеци навиваше приятеля си, който имаше, да направят едно турне из соцлагера, за да „подпомогнат заедно културно-търговския обмен между братските народи", както се изразяваше за черноборсаджийските си воаяжи. А те в основата си се опираха на непонятната за здравия разум перманентна липса на стоки, които се търсят под дърво и камък в страните от лагера, на уменията на ценовиците в тях да формират необясними разлики в пъти на цените им в две съседни държави, и най-вече на неугасващия стремеж на социалистическите труженици да докопат онова, което невидими повелители бяха решили, че не им се полага.

Нямаше разумен човек от народното плебейство, който да не вижда шашващите абсурди на снабдяването и да не се досети, че са предизвикани от плановата икономика на любимия строй. Нямаше и мислещ човек, който да не се вбеси или поне да не се ядоса здравата в ония определени моменти, когато дефицитът на необходимото му благо се прояви точно като му е дошъл редът – след два часа дремуцане на опашката. Това май беше най-видимият резултат на най-прогресивната обществена система. Да, и грозните сгради. Обаче колко бяха хората като Божидар, които правеха поне нещо или нещичко, за да се запълнят безбройните липси на всичко най-необходимо? Съвсем, съвсем малко. А колко пък бяха готови да платят цената на една истинска промяна? Николко. Това беше отговорът. Едва ли имаше такива. Нещо повече. Дори и тези, които охотно участваха в обмена на контрабандни стоки, щяха веднага да се отрекат от такива като Божо, щом се появят онези цивилни сътрудници със страшните червени служебни карти. Да се отрекат и да го заклеймят. Буржоазна отрепка такава.

– Божидаре, що не отидеш да хвърлиш серкмето? – попита Гелето, на когото беше омръзнало да слуша как ще купуват обувки, джинси и всякакви полски боклуци, които ще пробутат в Съюза, оттам ще вземат злато, което ще продадат на самите поляци, после ще вземат плюш за Чехия, от Унгария пък ще купят сапун „Каола“ за румънските граждани, чиято народна власт отпускаше много пестеливо такива глезотии като миещи препарати, и така, докато се върнат богати и преуспели в родината.

И работата не беше в това, че тези търговски турнета изглеждаха безполезни: Божидар профукваше всичко спечелено още по пътя и от цялата далавера оставаха само спомени как са се натряскали в някоя елитна руска кръчма и след това са се замеряли с посребрени лъжички с чер хайвер или са поливали цветята на готвача със „Советское шампанское“c. Истинската причина беше, че някъде дълбоко в душата си Гелето не приемаше участието на приятеля си, а още по-малко своето, в контрабандистките набези – тая своеобразна невъоръжена и зле организирана съпротива срещу новото социално статукво, което го дразнеше непрекъснато – както впрочем всички останали като него. Защо обаче, той не можеше да реши. От страх може би? Не, едва ли. Или защото не можеше да преодолее едно парадоксално противоречие: на явната полезна същност на онова отхвърлено, отречено и заклеймено нещо, наречено свободна търговия, с още по-явната вредност на новото, провъзгласено за най-прогресивно взаимоотношение между хората, което се пораждаше на убийствените опашки и се възпроизвеждаше отново всеки следващ път? Това май бе добър отговор.

Всичко мина за секунди през ума му, без да оставя трайна следа – някаква малка мисловна вихрушчица, която вдига като ненужни хартийки и сухи листа само случайните остатъци от добродетелни принципи и позабравени прояви на честност... и разни дребнави умозаключения, потребни колкото уличен прах.

– Да, бе, що не вземеш и ти да свършиш нещо полезно? – каза Иван тъкмо навреме, да разсее затормозяващия мисловен шлам на Гелето.

– А, ето Ваньо ти го каза в очите – поднесе той оформящият се вече общ враг.

С тъмните си вежди и големи рогови очила на късогледите си очи приличаше на умната птица сова – наставник на децата. Обаче носеше най-често протрити, принципно нежелани от партията и дори забранени през един кратък период от десетина годин дънки, и това разваляше педагогическото впечатление.

– Като гледам, конкуренцията вече е опоскала тая локва. Май ще трябва да се ходи до горното блато – каза Божидар, въздъхна и се огледа за съчувствие.

Но приятелите му явно бяха коравосърдечни хора.

– Що не вземеш да се поупражняваш на тревата? – каза Иван и посочи с ръка полянката. – Нали все за тренажори мрънкаш. Ей ти възможност – хем ще си половиш, хем няма да чистиш серкмето.

Божидар се усмихна и си допи чашата. Стана, извади мрежата от раницата, взе малката кофа и се запъти към колелото. Повъртя се малко край багажа, ритна разсеяно задната гума, закачи кофата на кормилото и подкара нагоре по едва видимата пътека, в която треволяците бяха превърнали стария път за сечището.

 

Таня, или официално Татяна Михайловна Петрова, по баща Фьодорова, мина ръкава с тоя винаги плашещ я сал малко след девет. Бяха решили с Мариана да ходят на плаж през двата почивни дни. В четвъртък вечерта, след като изгледа от скука филма по телевизията, тя погледа по инерция какво става на екрана още минутка-две, после отиде до тоалетната, оправи леглото и изведнъж разбра, че не й се спи. На другия ден трябваше да изкара отегчителната като опашка за олио петъчна смяна, после да вземе детето си от градината, да приготви вечеря, след това да прибира разхвърляни играчки, да оправя проклетата къща, да гледа родните тъпи съветски филми, да трепе комари и да се бори с хлебарките. Неясно защо, но нещата в живота й въобще не се подредиха така, както й се искаше.

Когато се ожени за Чавдар и се разчу, че ще се преселва в България, всичките приятелки й завиждаха. Някои от тях бяха успели да отидат по „путьовка“ в България (как само се допълват двата братски езика) и разказваха, че там е топло като в руска баня, има неограничени количества салам, по дърветата растат от само себе си невиждани плодове, а на морето е толкова хубаво, че те хваща яд защо Червената армия не е превзела тая държавичка още през тринайсти век. И не беше за вярване, но там изобщо нямаше съветска милиция. Имаше някакви с подобни униформи, но веднага се усещаше, че в сравнение с родните чекисти те бяха като добрите герои Чук и Гек10. Всичко това беше непонятно за руския човек, особено онова за салама, а пък за милицията съвсем. Е, как тогава да не завиждат приятелките й? „Провървя ти – беше казала сестра й вечерта, преди да тръгнат с Чавдар за Москва, – ти наистина успя да се измъкнеш.“ А брат й повтаряше преди всяка водка „Ты у нас умница“, докато накрая се отряза като мотика. После го изби на поезия, час по час фъфлеше „Хороша была Танюша, краше не было в селе“11, размахваше чашата с водка и все не успяваше да я излее в ухото си. Баща й се беше изпраскал за случая с всичките си ордени от Отечествената, сякаш се канеше да се жалва в градския съвет по квартирен въпрос. Той удържа фронта половин час след брат й. След това и той заповтаря като трофеен грамофон, че през четирийсет и четвърта така и не му провървяло да мине през България, а трябвало да пази танка си край Турну Мъгуреле да не го откраднат влашките цигани. Михал Фьодорович редуваше спомените със залпове „Столичная“ и току подхващаше „Хороша страна Болгария, но Россия лучше всех“12. Таня знаеше, че реалностите най-често са противоположни на руските песни, и си мислеше, че дните занапред ще приличат на времето, прекарано с Чавдар в „Космос“, който тогава беше един от най-шикарните московски хотели. А там бяха в апартамент с финландски мебели, италиански мрамор в банята и цветен телевизор Philips в хола. Ченгетата на рецепцията установиха веднага, че е рускиня, но тя беше с чужденец и ако я следяха, това ставаше дискретно, с такт и отдалеч. И нищо чудно: тя беше вече като че ли зад стъклена стена, отвъд която те нямаха власт, и погледите им не я плашеха. Това беше свободата, за която мечтаеше, и на нея тя се радваше повече, отколкото на лукса в апартамента. Но всичко това бледнееше пред шведската маса в ресторанта. Когато Таня за пръв път влезе в залата, най-напред се спря слисано пред масите, отрупани с колбаси, рибни филета, салати, супи, боршове и аламинути.

„Какво се втрещи? – беше я попитал Чавдар. – Вземи две-три чинии и да наринем каквото там ти харесва. Няма значение колко – накрая плащаш все пет рубли.“

Точно така се изрази и това просташко „да наринем“ най-точно съответстваше на невероятното, немислимо разточително изобилие от храна. За нея. Но възрастните холандки, шведки и германки, които се разхождаха, понесли като кози някое зелево листо и купчинка картофки до него, очевидно се впечатляваха от деликатесите колкото швейцарски крави от манастирски кебап.

Хубави бяха онези дни. Но... лайфът трая два месеца, след като пристигнаха в България. После... после всичко свърши. Разведоха се с Чавдар преди три години. Оттогава в живота й нямаше нищо друго, освен отдавна омръзналото й ежедневие на лаборантка в радиохимична лаборатория, грижите за Валери, епизодични връзки със случайни мъже и постоянен страх да не я върнат в Русия. Таня предпочиташе да прекара тук сто години в самота като онзи... май Хозе Маркес, отколкото да се върне и за ден в родната действителност. Но все пак да стои сама й писваше и затова снощи отиде у Мариана. Поприказваха си уж за работата, но, честно казано, главно за Божидар, докато съседът се прибра към дванайсет и започна да се кара с жена си.

Вечерта беше топла, жабите в гьоловете край Дунава квакаха и пасторалното спокойствие на късното лято допълни действието на двете чаши джин с тоник.

Решението да отидат на плаж двете взеха закономерно, бързо и единодушно.

Сутринта към девет Таня заведе Валери при съседката си от горния етаж. С нея често си помагаха. Каза й, че ще го вземе към обяд и почти на бегом стигна до сала. Мариана я нямаше. Една каруца вече беше качена, а следващата трополеше между тополите. Реката тихо проплясваше от допира с дървената платформа, пътниците бъбреха на влашки, а около сала цамбуркаха уклеи. Салджията погледна бегло късите й панталонки и Таня ясно прочете в погледа му желанието да я доразсъблече заедно с продължението. Но мераклията учудващо бързо схвана колко малък е шансът да го огрее и тутакси направи физиономия на мълчалив защитник на ортодоксалния морал, пазен грижливо през вековете от капитаните на влашки салове. Татяна Михайловна се качи. Сама.

След като слезе от сала, тя се направи, че не забелязва погледите на двамата власи, които се мотаха около каруца със сено. И двамата бяха турбинисти в Божидаровата смяна.

– Добрутро – каза единият. – На плаж ли си тръгнала?

– Да – каза Таня. Очевидно беше, че не е тръгнала за дърва.

– Ти си първата за плаж – каза другият. – Отзарана минаха с колелата само Божо, Гелето и Иван. Ама те идват тук за риба. Ходят все до голямата топола.

Ясни й бяха тези – уж да поприказват, а всъщност да погледат по-дълго бедрата й. Е, и на нея й харесваше да усеща мъжки погледи, но не тук и не на тези двамата.

– Аз не ловя речна риба – подсмихна се Таня и зави по пътя надолу покрай реката. Уж бяха решили с Мариана да ходят на плаж в горната част на острова, ама на – тръгна надолу.

След завоя тя престана да усеща погледите им, а след стотина метра и глъчката покрай сала съвсем затихна. Реката пътуваше надолу заедно с нея също като в детските й години, когато ходеше заедно с баща си и брат си за риба на Дон. Тогава й се струваше, че могъщият воден поток сякаш тече през самия й живот. Веднъж цял ден се спускаха покрай самотни дървета, хутори и пожълтели безкрайни нивя. Тогава си беше помислила, че това е може би вечността – да се плъзгаш тихо покрай брегове с рехави горички, къщурки, жълти поля и хора, които гледат към теб, сложили ръка над очите си – да пътуваш по реката, да пътуваш... безкрай. Но ето, че тихият Дунав бе сменил тихия Дон. Все пак онази река от детството й още проблясваше понякога в мислите й като сребърна нишка – някъде далеч, където знаеше, че вече няма да се върне. Ако Таня беше по-романтична натура, можеше да поседне под някоя плачеща върба и да се потопи във вече губещите своите ясни очертания заливи на спомените. Или поне можеше да се разходи боса покрай брега и да погази като немирно дете в приятно хладната вода. Тогава може би нищо от тази история нямаше да се случи. Но за късмет тя мислеше трезво и изведнъж си даде сметка, че е за пръв път в тази част от острова и не знае накъде върви. Продължи все така безидейно и стигна до някакво разклонение. Таня се поогледа и зави инстинктивно наляво по пътчето, което минаваше през сечището, след това покрай малко блато и накрая изчезваше в гора от стари тополи. Не след дълго пътуваше сред прохладата на десетилетните дървета. Гората свърши отведнъж и пред нея се откри голям залив с пясъчна коса.

Наоколо нямаше жив човек.

Таня спря, колкото да разгледа набързо географското си откритие: отсреща имаше остров – български или може би румънски, а на него се виждаха крави. Кравите изглеждаха малки, от което следваше, че островът е далеч. Пясъчната коса беше доста дълга, пясъкът беше чист, а водата й се стори плитка. Сигурно беше и топла. Нямаше причини да е недоволна. Тя слезе на брега и избра едно по-закътано местенце покрай върбалака.

Надолу по брега се виждаше високо дърво. Това трябваше да е голямата топола. Таня остави чантата си на земята, опъна малко чаршафче и си свали панталонките. Банският й беше с цвят на незабравка и прикриваше символично хубавите й гърди. Тя се излегна на чаршафчето и се загледа в реката. Напоследък я обземаше типичната руска хандра13, но самотният бряг и слънчевите лъчи добавиха сега още по-типичната за рускините сладострастна нега. Тя полежа малко, после стана, свали горнището на банския и се излегна – уж на нудистки плаж. А всъщност искаше да я види Божидар.

Ето за това беше цялата работа.

 

Слънцето беше напекло и Божидар усещаше как капките пот по лицето му започваха да се сливат на малки вадички. Той караше колелото с една ръка, въпреки подскачанията от неравностите на пътеката, а с другата отмахваше надвисналите от двете страни клони на храсти. Въздухът беше натежал от миризми. Миришеше на трева, на река, на тополи, на блата и мокри брегове, на царевични ниви и изпръхнала земя, на изсъхнали листа, върбова кора, коприва и къпинови храсти. Миришеше на остров. Хубаво беше тук и Божидар неведнъж беше бродил по пътищата край старите сечища, изровени от тракторите и ремаркетата, с които работниците изнасяха отсечените дървета. Веднъж хвана малко гардже, което подхвърчаше в измъчени опити да излезе от дълбокия като канавка коловоз. Децата бяха вързали с въженце крачето на нещастното туземче за едно колче край палатката и цял следобед го учеха да говори влашки. Друг път на завоя, малко преди пътеката да влезе в гората, беше затънала шкодата на единствения софиянец, на когото беше помогнал някога. Тоя куку беше минал посреднощ ръкава срещу каса бира и една брадвичка от шведска стомана, които беше дал на салджията, за да го прекара на острова. Божидар беше зарязал въдиците за два часа, докато сечаха клони с ловджийските си ножове и ги постилаха в дългата десетина метра локва, за да измъкнат колата от калта.

Когато се върна, като награда за тая изненадваща отзивчивост на една от пръчките се беше закачил единайсеткилограмов сом – първата подходяща за разправяне риба, която хващаше.

Божидар можеше да си спомни и за други случки през безбройните дни, преживени на острова, и да се настрои по-романтично или поне по-подходящо – както подобава на избраници на съдбата в решителните минути преди началото на велики дела. Но... той бързаше и мислеше най-вече, че е горещо и до горното блато остават десетина минути яко каране. След първата върба пътеката се сливаше със сенчестия горски път. По дълбоките коловози, които не изсъхваха напълно дори през август, се караше трудно, но пък наоколо беше прохладно и тихо. Към края на гората Божидар свърна вдясно, слезе от колелото и тръгна между дърветата. След около двеста метра между тополите проблесна мътното сребро на застояла вода.

Той излезе на блатото точно край върбалака, остави колелото и напълни кофата с вода. После отсече три пръчки, залепи в тънкия им край по шепа качамак и ги забучи на удобни за хвърляне места. След това излезе от водата, запали цигара и седна на брега. „Защо така ми харесва тук? – помисли вяло Божо. – Може би защото се връщам назад към природата. В естественото ни, така да се каже, лоно.“

Това, разбира се, бяха глупости. Всички истории, че човек ходи на пикници само от някакво си желание за връщане назад към природата, са пълна боза. Може и да има нещо подобно, останало от времето, когато сме живеели щастливи по дърветата. Някакъв затаен копнеж, някакъв атавистичен порив към свободата, какъвто човек изпитва, когато е, да речем, на оперативка при шефа, на събрание на домсъвета или на предизборна среща с народния си представител. Как по някое време тогава му се приисква да скочи, да размаха една дълга, яка тояга и да изреве с цяло гърло: „Ихууу... Ихааа... Вашта... (цензурирано).“ Не спорим, има и такъв порив, но истинската причина винаги е една: да се скриеш поне за малко от екзистенциалната същност на действителността, която ни отнема изразната свобода и вместо това ни предлага едно уморително, продължаващо според някои вече милион години, очовечаване, а според други – развитие точно в противоположната посока с уви, наближаваща развръзка. Инж. Къбоков обичаше острова тъкмо заради това: тук беше оазисът, в който можеше да избяга от духовната козлодуйска пустиня. Тук можеше да се скрие от завистта на колегите, че има четиристаен апартамент без електромер, и на спокойствие да измисли нещо – ако не друго, поне какво търси в тоя загубен град. И в този безметежен отрязък от време, докато чакаше да се съберат малките таранки, които се канеше да лови със серкмето, Божидар можеше да използва шанса, за който стана дума в началото. Можеше да направи опит да поразмишлява цели двайсетина минути сред тишината, нарушавана само от поетичните звуци на острова, при това под сенките на тополите, сред упоителния мирис на дунавско блато. И да открие най-после защо проклетата централа го докарва до страхова невроза, защо мрази соцманифестациите, не харесва власите и не обича особено генералния си директор. Окрупнявайки изводите, можеше да осмисли защо Сталин, Чърчил и Рузвелт са се спазарили в Ялта и как прочутата западна демокрация е оставила туземците около Балкана под карантина в лагера на социализма – като в изолационна на инфекциозно отделение. Можеше дори да проумее защо дядо му, Бог да го прости, е купувал в захлас земя в навечерието на национализацията, вместо да продаде всичко и да избяга, да речем, в Швейцария. В интерес на истината Божидар се сети за дядо си, но от мотивите, поради които той преживя славните години на колективизацията в България, вместо да ги прекара в компанията на пъстри крави в някой швейцарски кантон, му дойде наум само този, че не е знаел швейцарскиd. Божидар можеше да продължи тези спокойни, тихи минути до час или два и да открие маса основни истини и закони – така както на времето в института беше преоткрил температурния демпфер, ротационната помпа и даже някаква теорема, при това само с петдесетина години закъснение. После можеше да поеме трудния, но славен път на пророците, можеше да начертае план за плавен преход към демократично общество, после да го разкаже на хората и да промени света. Но инж. Къбоков не мислеше за нищо. Гледаше невиждащо пред себе си и когато в изпразнената му глава се появяваха някакви мисли или може би мислички, те подскачаха като малките рибки в блатото. А те вече кръжаха около мамалигата и сигурно благодаряха на рибешкото провидение, без въобще да подозират кой е приготвил софрата и какви са неговите по-далечни намерения.

„По какво се различават блатото и животът ми? – помисли меланхолично Божидар. – Тъй като гледам, цялото ято се е скупчило около една мизерна шепа качамак, също като нас, като се счепкаме на опашката за кило банани или пакетче кайма. Кое от двете е по-мизерно, а?“ Но май изоморфизмът14 се изчерпваше с това. Защото рибите не участваха в соцсъревнование, не ходеха по манифестации, нито на бригади в помощ на тая идиотщина – текезето15. „Вярно – сети се той, – ние можем да се скатаваме на воля, а в блатото за мързеливите се грижи профсъюзът на щуките. Обаче в замяна рибоците са свободни, а ние не сме. Само че какво е животът, Санчо, без свобода? Какво излиза? В блатото има живот. А в моя живот май няма много живот. И дори да има мъничко, това живот ли е? Уж имам семейство, пари, жилище, приятели... Сякаш всичко ми е наред. Е, работата си май вече не я обичам много-много. И социализма трудно го изтрайвам, но все още успявам да преодолея желанието за повръщане. Само дето всичко ми е съвсем объркано. Не мога да го намеря това несбъдващо се щастие – помисли си той малко отчаяно. – Сякаш на оная проклета пейка нещо се счупи в мен. И вече толкова години не мога да се съвзема. Така ли ще е занапред? – сякаш попита някого той. – Май това е светлото бъдеще, което ме чака“ – въздъхна инж. Къбоков, после се изправи и взе без желание серкмето.

След половин час, окалян и изморен, той вадеше от мрежата блатната трева и празни черупки от охлюви след последното хвърляне. Като я очисти, Божидар я закрепи с тел за багажника, поизми се, качи се на колелото и го подкара с една ръка надолу към голямата топола, като с другата държеше пълната кофа, в която пътуваха към въдиците петдесетина измамени таранки.

Той не видя как на местата, където беше хвърлял мрежата, водата постепенно се избистря и как рибите, избягали към средата на блатото, се завръщат на ята, без да разбират нищо от случилото се с малките си рибешки умове.

 

Щом влезе в коловозите на влекачите, пътят стана доста неравен и Божидар трябваше да балансира кофата с таранките като келнер на скиорска писта. На последния завой преди пясъчната коса колелото заподскача и седлото го удари болезнено по тестикулите. Но вместо да падне, той се подпря на него и се превъртя над рамката, без да разплиска нито капка. Приземи се с лекота, огледа се, сякаш се притесни дали някой не го е следил да открадне номера му, и приседна на един дънер да си вземе дъх.

Беше горещо даже под сянката на тополите. „Сигурно такава е била горещината, която разтопила оловния войник от приказката и той не видял повече оная русокоса силфида“ – помисли си Божидар. От жегата или от слабост след удара въобще не му се ставаше. Някак си изведнъж изгуби желание да лови риба. И в този момент между върбалаците до брега му се привидя нещо като... Ами да! На брега имаше гола жена. Божидар мигом забрави коварния удар и се запромъква с прибежки и пропълзявания към един прикрит рубеж, от който се откри вдъхновяваща панорама.

Под лъчите на обедното слънце на безлюдния бряг върху малко бяло чаршафче лежеше и дори не лежеше, а блажено се изтягаше чисто полугола жена. Беше Татяна от химцеха. Инж. Къбоков преглътна и си спомни, че тя отдавна се застояваше на БЩУ-то16 през дневните смени, рееше замъглен поглед по пулта и невинно кръстосваше краката си, при което за секундичка се виждаха белите й пликчета. На няколко пъти Таня му даваше явни знаци, че го харесва. Веднъж я хвана уж неволно за налетите цици, като се сблъскаха на стълбището. И замалко да започнат, но отдолу се качваше някой и той само я стисна за стегнатото задниче с една от страстните си физиономии. После виждаше, че тя очаква от него следващата стъпка, но не я направи. "Ох, тая хубава рускиня!" – простена отново мислено Божидар и се заоглежда как да се маскира по-близо до наблюдавания обект. Може би това беше щастието, за което копнееше горе край блатото, докато вдъхваше заедно с миризмата на тиня и водорасли и неясното ухание на нещо предстоящо. Трябваше само да се промъкне по-близо, да се наслади на гледката и после – вдъхновен – да побърза към приятелите, които го очакваха. И всичко щеше да тръгне по друг път. Но не би. Още преди да завърши с подготовката, той взе друго решение. Измъкна се внимателно от върбалака и се върна трийсетина метра нагоре по пътя, като се стараеше да не вдига шум. После слезе до брега и тръгна бавно по пясъка към разголената рускиня, уж вървейки покрай реката. Таня гледаше в тая посока и го видя веднага щом се показа от прикритието на храстите. Божидар задържа за секунда погледа си на гърдите й и я погледна в очите. Тя проследи погледа му, но не промени съблазнителната поза, а само си наметна някакво розово пешкирче.

– Здравей, Таня – каза с пресъхнало гърло Божо.

– Ох, Божидаре, уплаши ме – отговори Таня, но не изглеждаше, че се кани да бяга.

– На плаж ли си дошла?

– Да, хубаво е тука. Водата е топла, тихо е... Много е приятно – бъбреше Таня, но си личеше, че не мисли за пясъка и водораслите.

– Гледам, че си се къпала. Още си мокра – каза Божидар и пак погледна към хавлийката. – Сама ли си тук?

– Щяхме да идваме с Мариана, но тя не дойде на сала и аз тръгнах сама.

– Не съм ви виждал тук по-рано.

– Ние обикновено ходим на горния край на острова, ама... Тия власи от сала така ме зяпаха, докато чаках, че тръгнах напосоки само и само да се махна.

– Имало е какво да гледат – каза Божидар, замълча малко и добави пресипнало: – Много си хубава.

Таня не отговори нищо, погледна го и спря за миг погледа си на панталоните му. Те бяха издути мистериозно и причина за това със сигурност не беше носната му кърпа.

Божидар колебливо направи няколко крачки към нея, приседна на чаршафчето и бавно я погали по гърдите. Тя се обърна, сложи ръката си върху неговата и прошепна:

– Недей...

Божидар смъкна гащичките й, видя как тя сладострастно се разкрачи, свали ненужните си вече дрехи и... както казват в лицемерните пуритански романи, „насочи копието и бързо проникна в крепостта“. Той я хвана с дясната ръка за хубавия бял задник и започна да я... (цензурирано) с една непонятна, може би за нас, страст. Ездата ставаше все по-бърза и по-бърза, докато... Е, докато и на най-хубавата приказка дойде краят, както се е изразил в друго време и по друг повод големият датски писател Ханс Кристиан Андерсен.

Половин час след като съдбата спря инж. Къбоков до малкия евин плаж край сухата върба, той вече нахлузваше панталоните си – изсмукан, с изстинала пот и с устремени в съвсем друга посока мисли. Мина му през ум, че все пак бе реализирал една от мечтите си. Беше я изклатил яко. Дет’ се вика, като мощен бриз – пробита балтийска лодка, като фугасен снаряд – китна подмосковска виличка, като малко цунами – крайморска крестьянска колибка. Погледна я прощално със самочувствието на варяг, който носи на руския народ така необходимите му просветление и държавност.

– Ела довечера – каза Таня и се изправи.

– Не знам дали ще мога... Трябва да тръгвам. Иван и Гелето кой знае как ме благославят долу до тополата.

– Ти и Гелето сте като близнаци – каза ревниво Таня и го доближи.

Божидар я целуна.

– Не ми се сърди, но те и довечера ще са у нас. Нали си чувала за рибарските купони вкъщи.

– Чувала съм за всичките ти купони, не само за рибарските. Защо тая вечер купонът да не е у нас? – каза Таня и си пролича какъв й се иска да бъде.

– Може и да дойда, ако извикаш Мариана – изтърси Божидар първото, което му дойде на ума.

„Дали пък няма да го направи?“ – помисли той, но не разви мисълта си, погали я по бузката и тръгна към колелото. И докато се качваше, внезапно изпита смътно угризение, че пак е изменил на брачната клетва. Баба му, Бог да я прости, му беше казвала, че греховете се трупат като камъни в душата на човека и го теглят надолу. В школото даскалите материалисти от първия ден му бяха завтълпявали, че Бог не съществува, но внушенията на баба му останаха, скрити дълбоко под атеистичните марксистко-ленински пластове.

„Интересно – помисли си Божо – колко са станали камънаците при мен. Сигурно са вече цяла камара.“ Тази мисъл тутакси отлетя някъде и той пое по пътеката.

Ето как странно се стекоха нещата през този предиобед и инж. Къбоков – за кой ли път – не успя да използва благосклонното разположение на звездите за нещо голямо или даже още по-голямо. Вместо да преобрази света, да излекува държавата или поне да оправи бойлера, той се заби на острова, пропиля деня и падна дотам, че изневери на жена си в сцена, достойна за третокачествен порнофилм. Но в края на краищата, дори падението на някого е може би част от нечий величествен замисъл.

 

Иван и Гелето скучаеха в импровизирания лагер до третата върба. Рибата все още не кълвеше и наблюдателите на въдиците се поклащаха мързеливо от течението. Лекият ветрец едва-едва раздвижваше листата, а над острова беше легнала гореща тишина. Иван също беше полегнал в сянката на тополите и разсъждавайки над някакви важни проблеми, неусетно беше заспал. Гелето се повъртя безцелно около въдиците и седна до предпоследната, върху полуизгнилия дънер край огнището на предишния им лагер. От половин час, вместо да гледа наблюдателите, той хвърляше малки бучки пръст и камъчета във водата и съсредоточено разглеждаше вътрешния си ергенски мир.

Напоследък наистина не му вървеше...

Миналия четвъртък обеща на Росен, че ще вземе втората му дневна в една дълга комбинация от заменки. Росен искаше да изпрати брат си, който заминаваше за Джамахирията в понеделник следобед и единствената възможност да не маха на самолета от Козлодуй беше да пътува за София направо след нощната смяна в понеделник. Нямаше кого друг да помоли освен него – бяха на „червен график“, не помнеше вече откога. И Гелето се беше съгласил, какво да прави. "Ей, това разпределение съвсем ме разби" – помисли вяло той.

Беше дошъл в Атомната направо след института. Пристигна един следобед с мотора и една раничка на гърба, сякаш идваше на някой по-продължителен пикник. „В началото беше хубаво, майка му стара“ – помисли си Гелето. Работата в централата беше интересна, а и не изглеждаше чак толкова опасна. Какво като беше Атомна. Можеше да остане тук до пенсия. Всичко тръгна добре, но скоро нещата се объркаха. Авариите се заредиха една след друга и уж за да спасяват плана, започнаха да нарушават поголовно инструкциите по експлоатация. Един ден Гелето най-после се замисли какво може да ги сполети в действителност. И бързо разбра: тук залогът не беше само производството на електроенергия и тръбенето за неизчерпаемите възможности на съветската наука и технологии. Ставаше дума за демонстрация на мощта на соцлагера и за защитата на глобалните съветски интереси. Ако срещу тях беше някаква си ядрена безопасност, кой щеше да спечели битката, а? Можеше да се разчита единствено, че оперативният персонал винаги ще успява да се справя с шибаните ситуации, в които час по час го набутваха. „Само че в тоя тъпанарски социализъм всичко е наопаки“ – сети се той за основното Божидарово прозрение. Защото в чии ръце беше съдбата на Първа атомна? На пришълци от цяла България. Иван веднъж беше казал, че са се изсипали тук като орда от Аспаруховата конница. За по-мръсната и по-нискоквалифицирана работа пък – за разните му там оператори на спецводоочистките, турбинисти долна зона, дежурни помпиери и дозита17 – бяха хванали влахундерите от региона. Кой преди работил в някой цех, кой в магазин или стопански двор. А бащите и дядовците им пасли овце и кози, крали дърва и ловили шарани из местните блата. Въобще, потомствени атомници. Но екипите, които трябваше да „карат“ реактора, нямаше как да ги сформират набързо от околните апеката18, дърводелски цехове и фуражни заводи. Участниците в тях трябваше да са завършили съветските ядрени институти или поне някоя атомна специалност във ВМЕИ19 или Университета. Обаче тези специалисти бяха капризни, вечно мрънкаха, недоволни от храната в стола, от крещящата липса на опера или от потискащия размер на дунавските комари, и оставаха във влашката културна среда само колкото да им изтече разпределението. После напускаха, като отнасяха ненужната си на друго място квалификация, сантиментални спомени от младостта си и библиотеки от арматурно желязо. А тези като Гелето, които все още носеха кръста, трябваше да бачкат и на местата на перманентно напускащите, като карат понякога по две, че и по три смени поред. Божидар все мърмореше, че това текучество означавало фатална липса на кадри, а също и несработени екипи, което пък било още по-фатално. И непрекъснато пророкуваше – предимно все фатални последствия, сякаш работеше по съвместителство във филиал за лоши прогнози към Делфийския оракул. Гелето обаче смяташе, че нещата не са чак за окайване и не се замисляше много-много за риска да сбърка някое от копчетата на реактора от недоспиване. Той така и така често ги бъркаше. За беда операторите от БЩУ ставаха раздразнителни след безсънните нощи и към недоволството си от живота в противния Козлодуй добавяха и една непоносимост към закъсненията, което много го тормозеше. От това идваха главните му проблеми и той напоследък все по-често си мислеше, че май наистина е време да се омита. „Ей, майка му стара, ако онова тъпо ченге ме беше пуснало...“ – помисли той разстроено.

В централата имаше разни предубедени педанти, които твърдяха, че Рангел Тодоров, както всъщност се казваше Гелето, закъснява редовно за работа. Строго погледнато, това изобщо не беше вярно: истината беше, че понякога той не идваше навреме, а друг път не успяваше да бъде чак толкова точен и закъсняваше значително повече. Сами разбирате, че за никакво „редовно закъснение“ не може да става и дума. Точно затова, когато договаряха комбинацията със замянката, Росен му повтори най-малко три пъти: „Само да не вземеш пак да се успиш!“ А Рангел го успокояваше: „Ее, казах ти, бе. В осем без петнайсет съм кацнал.“

Гелето беше оптимист и винаги вярваше, че следващия път няма да се успи. Обаче се успиваше.

И ето на, в понеделник се събуди навреме за пръв път от месец. Беше сънувал някакъв глупав сън. Уж беше на училище. Вървеше по някакви дълги коридори с червени и зелени лампи по стените и много стаи. Влезе в една от тях и видя, че изпитват Божидар. Той свиреше на голяма златистожълта тръба и когато свърши, учителят каза: „И така не е зле, но можеш по-добре.“ После погледна към Гелето, махна му с пръст и каза: „Трябва да ходиш навреме на работа. Напоследък все закъсняваш. Хайде, ставай, че ще изпуснеш автобуса.“ Гелето веднага се събуди и видя, че е седем часът. „Я, гледай ти. Тоя път не се успах“ – помисли той, доволен от атеистичното си чувство за отговорност, защото си мислеше, че то го е събудило. Само това с автобуса не се връзваше, защото градският транспорт упорито отказваше да го чака, и откак купи жигулата, той ходеше на работа само с нея. Но нямаше време да разсъждава за някакъв си сън. Стана, без да се мотае, и след пет минути беше готов. Погледна през прозореца по навик – колата си стоеше долу. Стори му се малко непривично застанала, но той не обърна внимание и тръгна към вратата. Насред пътя обаче се спря – очевидно загря какво липсва в пейзажа – и доближи отново до прозореца. Нямаше майтап. Жигулката наистина стоеше непривично до тротоара и в това нямаше нищо чудно, като се вземе предвид, че ги няма колелата й. Но тоя, който ги беше забърсал, нямаше лошо сърце и беше поставил акуратно трупчета на мястото на липсващите гуми и джанти.

Тоя ден отиде на работа към единайсет. Ченгетата го вбесиха, като се хванаха за пропуснатия срок за преглед, вместо да търсят крадеца. После чака половин час аварийния джип, защото шофьорът беше отишъл да си купува пиленца. До централата се замъкна с някакъв случаен автобус. За малко щеше и него да изпусне. Добре че шофьорът го видя в огледалото за обратно виждане и натисна спирачката така юнашки, че задните правостоящи се изтъркаляха отпред, а предните се опитаха да излязат през стъклото, но не успяха. После разправят, че шофьорите на автобуси нямали сърца. Лъжа е това, лъжа. Да, а накрая за капак се оказа, че е забравил пропуска си в колата и тоя тъпанар милиционерът половин час не го пускаше, защото му имаше зъб. Уцели проклетникът му момента за отмъщение... Когато се появи на БЩУ – зачервен, рошав и раздърпан, приличаше на анархолиберал, който идва от изборно събрание. Росен го погледна, но продължи да приказва с електричаря, сякаш никой не беше влязъл. Нюра седеше на стола до пулта и пиеше поредното кафе, но и тя го погледна, сякаш беше прозрачен. Гелето забеляза, че никой не му се усмихна, и почувства, че в момента май не е особено популярен сред колегите си.

– Тоя път наистина прекали – каза Нюра.

Гелето замълча виновно.

– Поне да беше се обадил по телефона – започна да се навива тя. – Знаеш много добре, че брат му заминава за Либия. Ти наистина си напълно безатгаворен.

Когато се ядосаше, Нюра започваше да говори със силен акцент или направо преминаваше на руски. Не искаше да се кара с нея, но тя продължаваше да се вживява и той й кресна да престане с тъпите си поучения.

После съжаляваше, че го беше направил. Някъде дълбоко в него тъмнееха странни безформени остатъци от нещо, чието име все още не беше забравил. Добре де, заслужаваше упреците, само че... защо пък? Какво чак толкова беше станало? Тук всички правеха неща, за които уволнението щеше да е като великодушна проява на благоразположение. Едни крадяха сръчно каквото завърнат, други отдъхваха в спокоен или неспокоен сън на работното място (един психолог констатира дълбокомислено зависимост от типа нервна система), трети пердашеха белотче или барбутче, сякаш това беше най-важното им служебно задължение по инструкция, четвърти бичеха часпром пред очите на всички, а пети и шести пиеха така юнашки, че накрая успяха да изкъркат и спирта за промивки на реактора. Той пък закъсняваше... малко... понякога. Е, и? Беше като всички. Нали всички бяха равни? Тогава защо останалите бяха като че ли под специалната закрила на профсъюза, а него го ядяха за едно закъснение? Ето, това го вбеси и затова... да, повиши тон. Но Нюрочка не беше свикнала така и сега Гелето беше аут поне за седмица. А може и направо да му бяха били шута.

Той обаче отдавна се беше досетил, че в живота в тая държава има нещо дълбоко сбъркано. Нещо като да тръгнеш за риба, само че въдицата ти да е счупена, влакното да се къса час по час, кукичките да са тъпи и ръждясали и точно когато след много ядове си закрепил едва-едва положението, да се спънеш и да изриташ кутията със стръв в реката. Какъв късмет, а?

– Геле, на най-долната кълве – стресна го Иван. – Да не чакаш да захапе пръчката?

Рангел се изнесе на бегом, хвана влакното и дръпна ядосано.

– Полека, бе, ще му изкъртиш зъбите! – продължи с тъпите си остроумия Иван.

След като засече, Гелето почувства тежестта на рибата и се уплаши. Беше голяма риба. Не беше ловил такова нещо. Дърпаше бавно и на двайсетина метра успя да я изкара на повърхността. Беше над метър дълъг див шаран и като нищо имаше поне петнайсет кила. Когато го обърна към брега, му се стори, че ще се откачи. Преживя за миг как си отива и отпусна два-три метра, за да не се оплете в коренището отляво. Шаранът потегли за следващата обиколка и изчезна към дълбочините.

– Иде ли? – извика Иван, но Рангел не му отговори.

Усещаше силата, с която се тресе влакното, и отново започна да се чуди дали ще издържи. Откачи горната примка от пръчката и премери на око дължината на оставащото влакно. Можеше и да стигне, за да го извие към плитчините по-надолу. Той изчака малко, докато му се стори, че шаранът започна да опъва по-слабо, и го затегли обратно. Въпреки че през цялото време не беше издал и звук, Иван беше усетил какво става и дотърча с кепа точно когато шаранът заплува успоредно на брега, без въобще да се покаже на повърхността.

– Видя ли го? – попита той с прегракнал глас.

– Много е голям – без да го поглежда, отговори Гелето и заотпуска отново, усетил, че рибата задърпа неудържимо.

– Подкарай го към заливчето – там мога да вляза по-навътре и да го гребна. Къде беше там коренакът? Хей да му се не види. Отпусни още! Отпускай де! – ядоса се Иван.

– Как да му отпусна, бе? Не виждаш ли, че няма повече? – ядоса се и Гелето.

– Абе, опъвай тогава, майка му стара, пък каквото е писано, тва ще е – продължи Иван с наставленията, но изведнъж млъкна: на петнайсетина метра от брега раздразненото животно скочи като делфин на тренировка, дебелото влакно изсвистя, но не се скъса и шаранът запори към тях по повърхността, сякаш се канеше да ги атакува.

Наистина беше огромна риба.

Иван нагази до кръста във водата и топна големия кеп. Божидар го беше правил по поръчка, но за тази риба май не беше по мярка. Близо до кепа шаранът усети клопката, но нямаше време да шавне – зложелателят му от първия път успя да го гребне и го стовари върху тревата, на десетина метра от брега.

– Брех, маа му стара, кво направихме ний, бе! – изхлипа Гелето, клекна до оплетения в кепчето шаран и започна да откача кукичките на капана от огромната му уста.

– Голямо нещо, а? Ех, да можеше сега отнякъде да ни види другарят Мичев... – каза Иван и в гласа му се промъкнаха тайни нотки на надежда, че един ден другарят Мичев, чиито очи излъчваха толкова строгост и директорско достойнство, че не можеше да се установи цветът им, най-после ще забележи колко всестранно е развит, ще се досети, че точно такива хора му трябват в борбата, и ще го направи началник-цех.

Рибата изплющя мощно, Гелето се стресна и едва не падна. Изправи се и загледа опитите на рибока да се измъкне от мрежата. Винаги изпитваше някакво съжаление към разни нещастни животни и риби. Приличаха му на... него самия. Оплетен безнадежно, но все пак с някаква необяснима вяра, че ще успее да се измъкне. В този момент Иван се втурна към въдиците – пръчката до тази, на която изкараха шарана, се огъваше и по бързите силни удари личеше, че и на нея се е закачило нещо едро.

– Не зяпай шарана като садист, ами дай бързо малкото кепче – каза Иван.

Гелето подкара в тръс към първата върба, като мимоходом поглеждаше към въдиците. На втората липсваше наблюдател.

– Ваньо, сложил ли си навсякъде кал, бе? – извика Рангел.

– Не дрънкай глупости, ами дай кепчето!

Гелето доближи тичешком до стръмния бряг и хвана влакното. Наблюдателят беше отхвърчал на около метър. „Кво става тук, бе? Брех, майка му стара!“ – помисли умно той, преди шаранът да опъне като пръч. Гелето също опъна, но хлъзгавата глина не беше добра опора и той се запързаля към водата. Пръчката се огъна, кордата се приплъзна, той пусна влакното от страх да не го скъса, и като размаха ръце, за да се залови за нещо по-надежно, цамбурна в реката. Беше отличен плувец и за каса бира щеше да се навие да плува и с туристически обувки. Но тук течението беше бързо и коварните въртопи веднага го затеглиха към дъното. Опита се да забие пръсти в брега, но глината се оказа изненадващо твърда. Пръстите му се плъзнаха, оставиха жалки кални следички и реката го повлече. Той загреба яко с ръце и зарита с крака, но това не помогна. Водата го дърпаше, сякаш за глезените му бяха вързани гюллета като ония за средновековните морски покойници. Нямаше шега – потъваше. Вече почти се беше отчаял. Инстинктивно усети, че му остава още малко. Трябваше да направи нещо, само че какво, какво? И изведнъж отнякъде му дойде на ум, че ножът му е на кръста. Може би секунди, преди да запуска прощалните мехурчета, най-после се сети да го забие в брега и да се придърпа.

– Гелеe – провикна се Иван отново, – носиш ли кепчетооо? Или да викам Божооо?

Рангел изпълзя няколко метра по-надолу и приседна на тревицата. Наоколо беше тихо и спокойно. Само сърцето му лумкаше. Той въздъхна дълбоко. Миришеше на напечена земя, тополова гора и царевични ниви, дивите пчели жужаха около гнездото си във върбата, дочуваха се и някакви далечни звуци, а реката правеше весели въртопчета и ромолеше невинно до брега, като че ли преди малко не го беше теглила към дъното. „Бех, да еба майка му, аз щях да се удавя, бе“ – помисли той, сякаш не го засягаше особено. Но си представи как водата носи като талпа един неидентифициран труп, а именно неговия, и му стана много кофти. Потръпна – и от студа, но сякаш повече от смътното чувство, че нещо много важно не е наред в живота му, обаче какво точно, какво... Постоя на полянката, загледан в нещо невидимо, въздъхна пак, изправи се и забърза към раницата на Божо. Там се спъна с калните си кецове в хляба, грабна кепчето и хукна обратно.

Когато дотърча, Иван седеше на брега и гледаше надолу като гросмайстор, който току-що е сложил дамата си на бито поле по време на училищен сеанс.

– Кво стана, къде е рибокът? – каза Гелето.

– Отиде си – каза тъжно Иван и се обърна. – Абе, Геле, казах ти да търсиш кепчето до раницата на Божо, бе, не в реката – оживи се веднага той.

– И до върбата удари. Изтърсих се, докато се опитвах да го извадя. За малко да се удавя.

– Язък. Тъкмо щях да кажа на Божо, че аз съм хванал шарана – изхили се Иван. – А с рибата какво стана?

– Там трябва да си е – каза неуверено Гелето. Съвсем беше забравил за нея.

Хукнаха нагоре покрай брега. Когато стигнаха, влакното стоеше увиснало. – Това е, няма никой – каза Иван. – Дай да вържем онова прасе, че току-виж и то си отишло.

Гелето го погледна и аха-аха да му каже „то аз щях да си отида, кво да ме е грижа за някаква си риба“, но замълча. Извади от мокрите си джобове прогизнала цигарена кутия, изпсува и изтича до полянката. Измъкна от раницата на Божидар тънко въже и резервната му кутия цигари и забърза надолу към шарана. Той доста ги позатрудни, докато откачат останалите куки на капана от огромната му уста и го вържат през хрилете. Накрая забиха до брега едно колче, омотаха на него края на въжето и пуснаха рибока във водата. Той се поопъва, поопъва и после се кротна на дъното да размишлява за връзката между свободната воля и дължината на въжето.

Нямаше и пет минути, откакто Гелето хвърли въдицата, на която извади шарана, когато на съседната отляво удари. Иван тъкмо да хване влакното – отлетя наблюдателят и на по-горната.

Гелето първи изкара рибока, но когато се наведе да го гребне с малкото кепче, шаранът изплющя с опашка, хвърли му едно корито вода и той изтърва влакното.

– Не си играй с тоя сак за пеперуди, ами ги изваждай ей така – каза Иван и издърпа на брега своя по един много селски начин. – Откачай ги и ги хвърляй в тревата. После ще ги търсим и ще ги тъпчем в живарника. Не вярвам да се окопаят – изхили се той, когато Рангел най-накрая извади отчаяния от късмета си шаран.

Ловиха близо час и половина.

– Я, ама то няма ни една въдица във водата – каза Иван, когато извадиха последната риба.

– Значи е време да спираме.

– Хайде да хвърлим пак до върбата. Може да клъвне нещичко по-едро – каза Иван и в гласа му се прокрадна алчност, но не можеше да се установи дали само рибарска.

– Стига толкова. Уморих се. Дай да не насилваме съдбата.

Искаше му се, искаше му се на Ваньо да хване някой голям шаран, но Гелето май не си мислеше само за рибарското щастие. Доста омърлушен изглеждаше. Може би наистина се беше уплашил. Пък може и пак да беше получил пристъп на тежкия си хроничен мързел. Хванеше ли го, нямаше отърване. Не оставаше друго, освен да извадят от водата живарника и да поприберат останалия урожай. Като привършиха, запалиха по една цигара и загледаха мърдащия куп. Успяха да преброят двадесет и два шарана и пет едри мрени – сигурно бяха повече от петдесет кила.

– Не мога да повярвам, че хванахме толкова риба – каза Гелето, но не личеше да се радва кой знае колко.

– Ми то не си е за вярване – каза Иван. – Обаче – добави той след малка пауза – в цялата работа има нещо, което направо ме убива.

– И кво е то?

– Ами за пръв път мога да разправям истината за риболов, а никой няма да ми повярва.

– Е, тъй е, като лъжеш непрекъснато, накрая идва момент да не ти вярват и в редките случаи, в които казваш истината. Но ти не се самобичувай. Давай да му ударим едно по тоя случай – подсмихна се Гелето.

Бяха скътали шишето на сянка до тополите. Единствено него бяха прибрали. Нямаше какво друго да правят, докато се върне Божидар, освен да ударят по една хоремажка20. Преди това само напъхаха рибата обратно в живарника и го топнаха във водата. Седнаха под сянката на десетилетните каваци и напълниха чашите.

– За най-щурия ни късмет, откакто ловим на острова – каза Гелето и изпи своята със замах.

– Да, бе, наловихме толкоз риба, разведрихме се... Само дето казваш, че не си успял да се удавиш. Не че съм сигурен кой в момента е пред мен, но все пак мога да ти вярвам донякъде.

– Ти замислял ли си се някога какво е смъртта?

– Казвали са ми, че от нея се умира – изхили се Иван.

– Сериозно те питам.

– Ти по-добре си мисли какво нещо е животът.

– До преди малко си мислех, че поне в моя има нещо много сбъркано. Но тогава пък защо се спасих горе до върбата?

– Стига, бе. Какво ще правим без теб в тоя забутан град? С кого ще ходим за риба? Аз, ако не ловя ей такива шарани, по-добре да съм като в оня лозунг – цял живот мъртъв. Ами в централата, какво ще стане? Само ти се бориш срещу военното положение, дето иска да го установи тавариш Мичев. Той май и Божидар това иска, само че редът му ще е с друга цел. Той не иска да строи социализъм.

Гелето го погледна. За друго му се искаше да поговори. Не се беше замислял досега така за живота и за... оная, с безотказната косачка. Наистина, за какво живееше? Защо беше дошъл тук? Някой го беше пратил ли? Защо не можеше да се ожени? Хайде, това бяха сложни въпроси. Някой можеше ли да му каже защо откраднаха точно неговите гуми? Или поне защо все се успиваше? Защо толкова много не му вървеше, а? Сякаш някой се разпореждаше с неговия живот. Кой, орисницата му? Или може би онзи, който преди два часа го извади от водата... За това му се искаше да си поприказват. Да, ама Иван не можеше да погледне на нищо сериозно.

– Интересно говориш – промърмори Гелето. – Обаче – той изпусна от устата си малко воня на долнокачествена ракия и погледна часовника си – нам пора сматывать удочки, блядь21.

– Не ми говори на тоя изкилифинчен език – каза Иван, – ами давай да събираме въдиците. Божидар ако закъснее още, току-виж сме изтървали последния сал. Тогава ще се прибираме с плуване.

– Чуваш ли колелото му как дрънчи по пътеката? – попита Гелето.

– А ти чуваш ли какво си говорят таранките в кофата му? – изсмя се Иван, но въпреки това се ослуша. Божидар наистина идваше и след малко изскочи на полянката.

– Какво е станало тук, бе? – попита той и се огледа като полковник, чиито подчинени са спечелили сражението, докато е бил по малка в шубраците.

– Ти иди виж какво има в живарника и какво сме вързали – каза Гелето.

– А стига, бе – каза Божо като видя живарника и после успя само да изхълца „Кво е туй чудо“, като зърна рибешкия цар.

– Ние те чакахме, чакахме и накрая решихме, че си се удавил. Викам му на Гелето: „Ами той се е удавил, дай поне ние да половим малко риба“ – каза Иван.

– То и аз за малко да се удавя горе до върбата... – подхвана Гелето и спря изчаквателно.

– Какво стана? – попита Божидар.

– Ами, цамбурнах с все дрехите. Едвам се измъкнах на брега. Ако не бях се сетил да забия ножа в глината и да се придърпам, щях отдавна да съм на дъното.

– Хъ, тъкмо да се отървеш. То това тук живот ли е? – каза Божо.

– От преди час все си мисля защо изобщо живеем – каза Гелето. И двамата му приятели възприемаха случката сякаш на шега. Но на него хич не му беше до смях.

– Как защо? За да строим социализма, бе – изсмя се Божо.

– Аз ви питам сериозно – докачи се Гелето. – Просто ми отговори.

– Не зная – каза Божидар. – Сякаш трябва да свърша нещо важно, а не зная какво. И даже май са много неща. Ама няма кой да ми каже поне едно.

– Трябва да отговориш най-после на чувствата на Мариана – поднесе го веднага Иван. – Тя те гледаше много страстно на последната манифестация.

– Ясни сте ми, ами... Хайде да се прибираме – каза Гелето.

– Чакайте, бе, закъде се разбързахте – заврънка ги Божидар като първокласник, който иска още малко да се повози на въртележките. – А таранките какво да ги правим... Бе дай да хвърлим две въдици, докато изпием ракията. Може пък да удари смъдокът.

Иван се почеса зад ухото, а Гелето вдигна рамене в смисъл "чичо Геле дава на Божко да си поиглайка".

Приготвиха две въдици с живи рибета, опънаха ги под върбата и се отправиха към шарената сянка.

И в това имаше нещо символично. Защото Иван беше забелязал пръв в света, че най-ранното откритие не е колелото нито пък, както погрешно смятат някои, топлата вода. Разни умници час по час контрират с баналното и опротивяло на всички „Ти кво сега, топлата вода ли ще откриваш?“ или „Хайде да не изобретяваме отново велосипеда“. С една дума, вижте ни колко сме информирани и здравомислещи. Но не. „Това с топлата вода и велосипеда са пълни глупости – беше казал веднъж Ваньо. – Кога са открити те, бе? Сигурно в ранното средновековие... Всъщност в първия си откривателски порив човек е напипал гениалната идея за обеления банан. А като похапнал, тоя тип изобретил шарената и дебелата сянка.“

„И всичко това е станало по нашите земи, защото тук е била люлката на цивилизацията. Нали бе, Ваньо?“ – беше изфъфлил Божо и беше добавил ни в клин, ни в ръкав: „Мен само Тодор Павлов може да ме бие по олигофрения.“

Сега, под шарената сянка, това най-велико наше откритие, мислите им пак течаха пълноводни като оня Дунав, пред който се е изправил навремето Аспарух, докато пътувал с юначните си експроприаторски орди към обвитите в мъгла и влахославянотраковизантийска22 култура тукашни места.

– Хубаво е на острова, майка му стара – каза Гелето.

Иван замълча – в момента не му се оспорваше неоспоримото.

– Така е. Тук е мястото, където един ден ще осъществим четирите идеала на дзенбудизма – каза Божо. – А знаеш ли защо е толкова хубаво?

– Не знам – призна си Гелето.

– Не си ли забелязал, че социализмът не минава през ръкава, бе? – подхилкна се Божо. – Аз тоя, дето е полепнал по мене, го отръсквам още на сала.

– Като куче бълхите си, нали? – включи се веднага и Ваньо.

– Затова е, Геле, затова. Ти в гората срещал ли си социализъм? – запита Божо и сам си отговори: – Няма. А в блатото? Аз одеве пак проверих – там няма и следа. А по реката да си виждал?

– Аз по реката съм виждал да плава какво ли не. Обаче точно това, дето питаш, не съм го виждал – каза Иван.

– А, ей затова тук е тъй хубаво: щото няма социализъм. Само власите пренасят по малко, но той се изтрайва – похилкна се Божо и се изправи. – Айде, вий тука мислете, а аз ще ида да половя малко риба – разпредели той задачите и тръгна към брега.

Уста Геле сипа на уста Иван от хладната ракия и каза:

– Едно не мога да разбера: уж тук е хубаво, а никой от нашите не идва. И после само мрънкат, че в Козлодуй нямало развлечения...

– Е, на хората им се иска да ходят на театър, на опера. За кво да дойдат тука? – каза Иван. И той си падаше по операта. Една от мечтите му беше по време на представление, когато няколкостотин зрители са затаили дъх на сцената, в която Отело души Дездемона, той да закрещи от балкона с истеричен глас: „Удуши я! У-ду-ши яяя!“

– Опера – каза Гелето. – Да си чувал, като се събере компания, някой да пее друго освен „Градил Илия килия“?

– Ти кво искаш? Да пеят руски частушки ли?

– Хъ, да пеят каквото си искат. Се ми е тая. Друго исках да кажа. Аз си мислех, че в Козлодуй са дошли хора с характер. Струваше ми се, че сред тях има достатъчно и любители на приключенията. Как няма да им хареса тогава островът? Тук си е направо като в рая.

– Да, бе, как пък не. Там ще е пълна скука, бе. А гледай тука колко е гот – ловим си риба, не ходим на работа... И от жената ме разделя един хубав пълноводен ръкав – захили се Иван. – Точно тва ни трябва.

– Прав си, бе. Всъщност тук е... като в оная местност пред вратите му. Нали си му чат. Някъде там из предградията.

– А, взе ми думите от устата. Предградията на рая. Това е нашто място. Няма праведници, няма грешници. Само вечен лайф. Тогава за кво са ти други хора? Да не искаш тук да заприлича на варненски плаж? Представяш ли си как са налягали по чаршафите, а някое сладко детенце пръска пясък с крачето си право в устата ти. И ти се иска да станеш и да му праснеш сладката главичка с едно по-големшко сладко камънче.

– Хей, голяма си гавра – засмя се Гелето.

– Обаче ако почнат да се мъкнат, ще има и добра страна. Като си тръгваме, ще прибираме по малко въдици – квото там са пропуснали да забършат в бързината, начи – каза Ваньо и се засмя просташки.

– Прав си, бе – поклати глава Гелето. – Наистина е по-хубаво, че не идват. И без друго не мога да ги понасям тия чукундури. Прав е Божо, че социализмът ни видиотява.

– Видя ли сега? Ха наздраве, за просветлението ти.

– Ако ги нямаше неколцината приятели и острова, отдавна щях да съм се омел оттука. Чудя се Божидар как издържа. Не знам как се оправят с тия три деца. Тук даже един свестен лекар няма. Нали чу последното изпълнение на д-р Ванчов?

– Не. Кога е умрял?

– Хе-хе – подхилкна се Гелето. – Петко разправя как оня ден ги преглеждал с брат му. Питал го с каква вода си мие краката и Петко казал „с топла“. А тоя плондер му рекъл „Ми от това си настинал. Топлата вода изнежва.“ После влязъл брат му. Докторът и на него задал същия въпрос, и Гошо, нали вече знаел какво е предписал на брат му, отговорил „със студена“. Пък Ванчов рекъл „Е, че бива ли да си миеш краката със студената вода, бе? Че то от нея настинката ти е в кърпа вързана.“

– Знаех си аз, че не бива да си мия краката – каза дълбокомислено Ваньо. – Обаче ти доктор Салабашева май не я броиш за лекар, а?

– Тя пък каква лекарка е? Какво друго прави, освен да подписва болничните листове и да крие данните от облъчването?

– Не знам. Що не я питаш?

Гелето се позасмя.

– Отдавна се чудя, ти защо стоиш тук?

– За пари, бе – каза Иван. Е, и началник-цех му се ставаше, но каза само за парите.

– Хъ – каза Гелето.

– Ти сигурно ме мислиш за алчен. Но я си представи, че ми се наложи да погребвам едновременно тъщата и тъста и в това време ми потрябват пари и за четири изкуствени крака – по два за брат ми и за жена му. Човек трябва да мисли с перспектива.

Рангел прихна на идиотщините на Иван, но не каза нищо. Не намериха друга тема и продължиха да пият мълчаливо.

Гелето си мислеше, че на острова е хубаво и хич не му се прибира вкъщи. И че не му се ходи никак, ама никак на работа. „Отчуждил съм се от труда“ – подсмихна се той и си спомни как в първи курс, преди да замине за Съюза, беше хлътнал в София по едно готино маце, което се оказа изграждаща се интелектуалка и го мъкнеше по лекции и семинари, главно на философско-исторически теми. Малко преди да й каже, че това е прекалено напрежение за неговата крехка и чувствителна душа, отидоха на някаква лекция за отчуждението към труда според прогресивните германски философи – там Хегел-Мегел и другите. Лекторът с красиви архитектонични изречения надълго и нашироко обяснява за отчуждението на трудещите се от основното им занятие при капитализма – разните му потосмукачни системи на Форд и Тейлър23, безмилостна експлоатация, продажни профсъюзи и всичко останало. Доказа човекът, че отчуждение несъмнено има. Най-накрая някой от задните редове подвикна „А как е при социализма? Има ли отчуждение от труда?“, и предните редици се разшумяха неодобрително. „Отговорът на въпроса е, че няма отговор“ – каза с тактичен каламбур лекторът и предните редици продължиха да шумят неодобрително, а от задните някой изръкопляска непочтително. „Има ли отчуждение от проклетия труд – помисли Гелето. – Ама че идиотщина. Всичко ни е опротивяло и всеки го знае. Какво да правим тогава? Аз какво да правя, като не ми се навира между шамарите като Божо?“ Внезапно пак се сети за случката преди час край върбата. "Ама как щях, а? Тц, тц, тц. Майка му стара. Цамбур – и край. Отишъл си животецът... И тогава какво излиза? Не знаем за какво живеем – помисли си той и въздъхна. – Ама то и мойто един живот... Не ми върви, и това е. Обаче може пък..." И незнайно откъде в него се появи някаква смътна надежда, че един ден ергенският му живот ще се промени към по-добро. Но какво точно – да се ожени за по-скромната сестра на някоя принцеса или просто да не го преследват за закъсненията му за работа, или пък може би нещо съвсем друго – не му беше много ясно.

Ваньо в това време пък си представяше как съвсем скоро ще намери начин да спечели много, ама много пари. Не като Божовите глупости, а наистина много пари. Като начало щеше да му стигне един по-големичък пътнически куфар, пълен с пачки нови двайсетолевки. А можеше да добави и още два, по-малки. Много харесваше дипломатическите – онези с жълтите закопчалки. Само че какво щеше да прави с тях? И докато пресмяташе как ще изхарчи толкова пари, от време на време мислеше какъв голям шаран хвана Гелето. Да, можеше и той да го хване, ама на, на Гелето се падна.

Шишето беше вече празно, когато една от въдиците затрептя с нервните, бързи подръпвания на смъдока и после изведнъж отпусна. Божидар скочи, засече с рязко движение и затегли влакното. Единствените му зрители не си направиха труда поне да станат.

– Голямо парче е – извика Божо.

Иван изобрази досада, примесена с доминиращ мързел, а Гелето предпазливо премина от положение "полулегнал" към стойка "полуседнал". И двамата скочиха едва когато Божидар им тегли една бърза казанлъшка и кресна да дадат кепчето.

Когато дотичаха до въдиците, на десетина метра от брега като подводница от руски филм величествено излизаше на повърхността най-възрастната в региона от Комарно до Тутракан бяла риба. Беше толкова голяма, че можеше да глътне едногодишен шаран, без дори да си отваря наполовина устата. Когато Божо я насочи към кепчето, тя ги изгледа със студен стъклен поглед, като че ли преценяваше дали стават за ядене. Изглеждаше, че наминава на стари години по тези брегове ей така – да види роднините и старата топола и да завещае дължината си на потомците. Малко преди кепчето тя изви успоредно на брега, подмина жалкото устройство, с което се канеха да я ловят, куката се откачи или тя я изплю с омерзение и без да бърза, продължи разходката си покрай върбалака.

Божидар хукна след нея и точно на малката плитчина на десетина метра надолу се хвърли отгоре й. Бялото рибище разпери бодливите си перки на средно голяма ламя, убоде го болезнено поне на пет места и с няколко мощни удара на опашката изчезна от погледите на тримата юнаци.

– Бех, да му еба майката! – каза Гелето.

– Ее, това чудо беше по-голямо от шарана, бе – сащисано каза Иван.

– Ех, майка му стара! – изруга отново Гелето.

Божидар се измъкна на брега, сложи ръце на кръста и загледа водата, сякаш току-що беше изтървал в нея семейните бижута. Постоя така малко, без да обели дума, после се хвана за главата, изпъшка, сложи ръцете си отново на кръста и погледна към небето – като че ли търсеше там комета за знамение. Иван вече беше отворил уста да изръси нещо, но Гелето го погледна и той си затрая. Божо тръгна към тополите, а Гелето и Иван останаха до реката. Повъртяха се малко и започнаха да прибират въдиците.

След половин час само набито око можеше да различи следи от риболов по пустия бряг. Колелата на тримата подрънкваха към блатото и заедно с настъпващата тишина край сребърната река постепенно се настани и призрачното настроение на прохладен следобед от привършващото лято.

Когато тримата преминаваха ръкава със сала, водата в залива край върбите и голямата топола заигра с отблясъците на залязващото слънце.

После в далечината заблестяха Вратите.

 

Към девет вечерта същия ден в северната стая в апартамента на Божидар, около единствената овална разтегателна маса в Козлодуй се беше събрала разнородна компания. На почетното място стоеше шефът на Божидар и Гелето, дежурният инженер на смяна А, софиянецът Никифор Армянов – висок черноок мъж с леко къдрава коса и чело на аташе по културните въпроси. До него се бяха наредили дежурният инженер на блок Радослав Дебренски от юначния град Сандански – също висок, но не много черноок, и жена му Детелина – красива тъмноока великотърновка, за която имаше вече един написан роман и още поне два ненаписани. Следваха членовете на постоянното присъствие – Гелето, Иван и зам.-шефът на реакторен цех Павел Пантареев от Варна, все високи и снажни, както и началникът на смяна СУЗ24, букинистът Дарин Ценовски от някакво врачанско село, разбира се, и той висок и синеок. Тук беше и Валентин – козлодуйски сваляч, бард и пиянде. Приличаше на Джулиано Джема, но само в един от филмите. Той ги срещна на сала и пристигна с китарата, подушил гювеча. Почти неканен дойде и един влах от РМЦ-то25, той обаче кривокрак и тантурест. Видя ги пред блока на Божидар, като разтоварваха рибата. Казваше се Йонеско или пък Флореско – и тримата не си спомняха името му, а и не беше удобно да попитат. В края на краищата, това не беше парти с покани. И да се появи човек на някое подобно приятелско запиване, нямаше нужда да взема фрак под наем. Нямаше нужда и да е поканен. Важното беше да се присъедини към душата на компанията. А душата на тази компания беше един четирикилограмов шаран, приготвен по тайни влашки рецепти с плънка от орехи и нарязан на ситно запържен лук.

Към единайсет същата вечер Димитраки Маринов, наричан галено Дидо, известен в някои среди и като Метаксаки Мартинов, след като затвори две от кръчмите и лично се убеди, че и третата, по-далечна, е хлопнала кепенците, кръстосваше от половин час като Ботев четник пустите улици и търсеше къде да си допие. За целта Димитраки използваше прост алгоритъм: заставаше пред някой блок, отбелязваше прозорците, които светят, и се мъчеше да си спомни чий е апартаментът и има ли в него хубава ракия. Беше изследвал вече два блока без никакъв успех и тук, на третия, при това на съвсем нисък етаж, не само че светеше, но и през широко отворения прозорец се чуваха добре познати гласове на пийнали нехранимайковци.

– Кажи ми защо направиха централата в Козлодуй? Кажи де? – разпалено питаше Божидар някакъв опонент. – Да осигурят поминък на власите или да направят тук средище на прочути пияндета в памет на войводата, затова ли? – продължаваше да се самонавива Божо.

– Божидаре, Божидаре, успокой топката – обади се един плътен глас, който не можеше да бъде сбъркан.

– Как да съм спокоен бе, Ники? Това чудо ще гръмне, бе! Не може да караме атомна централа като воденица – чу Димитраки любимото сравнение на Божидар.

Метаксаки беше изследовател и знаеше кои са любимите теми на инж. Къбоков и как ги градира в зависимост от количеството изпита ракия. Съдейки по това, което чу, бяха в разгара и да няма тук пиене, беше все едно да свършат бюлетините по средата на изборите. Качи се, без да бърза, сигурен в крайния успех, и почука интелигентно на вратата.

Отвори му домакинът.

– Охо! – каза Божидар. – Влизай.

Димитраки влезе, събу обувките си, ориентира се мигновено и се насочи към пиршеството.

– Охо, инженер Маринов – каза Никифор, като го видя.

– Буна сара, домнулета – изфъфли инж. Маринов.

– Охо – излигави се Иван и пропя с глас на пийнал козел: – Закъсня, закъсняяя...

Димитраки обаче констатира за себе си, че не е закъснял. Вярно, по масата се виждаха само малки островчета от мезетата, но пиене имаше повече от достатъчно. Той седна до Гелето, притегли най-близката празна чаша и си наля колкото му искаше душата. А душата му обичаше пълни чаши.

– Тоя път май наистина сте изпонатръшкали рибата – каза той. – Цял Козлодуй говори за някакви огромни рибища и шарани.

– Иди да видиш какво има във ваната – обади се Детелина. – Големият шаран е дълъг повече от метър и двайсет.

– Ти пак заприказва като на конгрес – каза заядливо Павел. – Все едно казваш "Повече от 150 лева средна заплата". Каква е тая манипулация? Колко повече? Хиляда ли? Кажи си просто, че заплатата е 155 лева, а шаранът е дълъг 104 сантиметра.

– Ина, нас най-често така ни манипулират – с недомлъвки, намеци и единични примери. Това „Повече от 150 лева средна заплата" може да ми прозвучи за достатъчно да мога като средния западногерманец да си купя кола на старо, цветен телевизор и хладилник. Обаче с тия „повече от 150 лева“ може да си вземеш най-много някоя раздрънкана влашка каруца. И като разбера това, ще бъда много, ама много разочарован от социализма – предложи социална хипотеза Божидар.

Той не беше ходил в чужбина, освен из лагера, а и такива като него нямаше кой да ги пусне в далечните студени западни страни.

– Ти и сега не си много очарован от него – каза Детелина.

– Е, така си е – призна си чистосърдечно Божидар.

– Геле – намеси се оперативно Никифор, – вземай китарата, да сменим малко станцията.

Гелето го погледна, взе китарата от Валентин и подкара известната, подходяща за поетично-тъжни пиянски запои, руска песен "Ех, раз, еще раз...".

– А душа полна тоской и ночь такая луннаяяя... – запротакаха като наквасени казаци Божидар и Иван.

– Инж. Маринов, вдигнете тост! – каза Никифор и Гелето заигра по струните като пред туш.

– Корнет Оболенский, налейте винаа – пропя Божо, както се вика на руски, "невпопад"26.

Димитраки се изправи. С тъмната си къдрава коса и сини очи със стаен плам на алкохолик, зърнал естетично басейнче от ракия с фонтанче, той приличаше на млад поет на изпит за прием в жадувания от всички писателски съюз. Дидо въздъхна и започна:

– Когато излязох от "Карначето", по улиците вече нямаше никой...

– Ако беше женен за Нюрочка, тя щеше да те чака пред кръчмата – хем да не си самотен, хем да не те бие пред хората – изтърси веднага Иван и всички се разсмяха.

Димитраки помириса ракията и продължи:

– Вървях между блоковете и си мислех: "Има луна, може даже да е пълнолуние, има и звезди, светят уличните лампи... и прозорците на онези, които са успели да си откраднат от централата достатъчно електрически крушки. Но тази светлина ли трябва на човека, за да оцелее в невероятната, неописуема, патологична козлодуйска тъпотия?"

Той направи ефектна пауза.

– Да пием за светлината от прозорците на приятелите, която не само ни показва пътя и ни спасява от крушение, но и сгрява душата ни като тяхната отлежала ракия – завърши Метаксаки с изкуствен патос и гаврътна на екс чашата.

– Да живей! – извика Божидар.

– Химна! Химна! – завика Детелина. – Божо, пусни химна!

Божидар се надигна – знаеше, че тя няма да се умири – и тръгна към шкафа с плочите.

– "Многая лета" ли ще пускаш, татко? – показа се на вратата големият му син. Докато говореше, до него се наредиха по-малкият му брат и петгодишната им сестра, която предварително си беше запушила ушите.

– Блокът пак ще свири, нали, татко? – каза тя.

Божидар извади плочата с църковнославянските песнопения на Борис Христов. Записът беше правен в "Александър Невски" с капелата "Светослав Обретенов" и години по-късно всички щяха да го пускат за щяло и нещяло. Но тогава в Козлодуй ехтеше само от техния балкон.

"Благоденственное и мирное житие, здраве же и спасение..." – прогърмя от осемдесетватовите колони басът на изгнаника.

Това беше техният химн. Не беше много подходящ за днешния случай, но не можеше да откаже.

"И на всем благое поспешение!" – тресеше се блокът.

И двамата му синове вече стискаха ушите си. Детелина беше станала, но останалите не последваха примера й.

"И сохрани его, на многая летааа!" – гръмна в края гласът на Борис Христов и забиха камбаните на "Александър Невски".

– Последният куплет не беше ли за големия смъдок? – каза Иван, щом иглата застърга.

– Дай да говорим за друго – каза Божидар.

– Ей, майка му стара, наистина беше огромна риба – каза Рангел.

– Дай да говорим за друго – повтори Божо.

Но нямаше за какво. Да почнат да се оплакват какво няма в магазините или колко е забутан Козлодуй – не вървеше след обилната вечеря и изпитата върла ракия. Оставаше за работа. Побъбриха малко за централата, но някак си не се получаваше след "Многая лета". Гелето констатира с удивление, че май религиозните химни действат и на тези, които народната власт беше възпитавала от деца във войнстващ атеизъм, а после отнякъде изплува мисълта за несъстоялото му се удавяне. Цялата компания се умълча. Първа Детелина каза на мъжа си, че е време да тръгват. Радослав стана, а след него се надигнаха Никифор и Йонеско или Флореско. Като видя общия ентусиазъм, Валентин също се изправи и взе китарата на рамо с надежда домакинът да го покани да поостане с престорена любезност, а той да го изненада и наистина да остане.

– Е, хайде и аз да поемам – каза той и понеже номерът не мина, ще не ще, се изниза, заедно с останалите.

Божидар го изпрати с облекчителна въздишка и погледна в стаята на децата. Бяха си легнали, но не спяха.

– Май гостите ви попречиха да заспите, нали? – попита той, сякаш имаше и друга причина.

– Не много, малко повече – утеши го умно дъщеря му и всички се засмяха.

– Хайде, лека нощ и да сънувате галош – каза Божидар, махна им с ръка от вратата и загаси лампата.

– И да го гризем цяла нощ, нали, татко? – каза Дени.

– Заспивайте, заспивайте – каза тихо Божидар и затвори вратата.

– Сега, като се ометоха гостите, дай да направим едно бричле, а? – подвикна от стаята Гелето. Хич не му се прибираше у тях.

– Давай – въздъхна Божо и седна срещу него.

– Тоя навлек Валентин ти ли го покани? – попита Димитраки.

– Навлеците се самопоканват, нали знаеш? – отговори Божо.

– Той май е ухо на Мичев – каза Рангел, докато раздаваше.

– Казва се "другаря Мичев" – обади се мазно Иван.

– Дайте сега да не говорим за работа – каза Божидар. – Писнало ми е да се събираме уж да се повеселим – и веднага да подхващаме все една и съща песен: кой кретен съборил последно блока, издънките на тръбарите27, свинщините на шпайца28 и най-отвратителното: кой на кого донася.

– И най-потресаващото: колко е гадна храната в стола – каза Иван.

– А, пропусна най-вдъхновяващото: коя наскоро е опънал Пичев – каза Дидо.

– Пас – каза Гелето.

– Едно без цвят – каза Иван.

– Пас – каза Божидар.

– Две трефи – опита стандартната Стеймън-конвенция Димитраки и подхвърли без никаква връзка с темата: – Абе, тая Татяна много се е разгонила напоследък. Нищо чудно Гришата да се облажи през постите, откакто кака Краси го изостави.

– Да ти дам салфетчица? – захили се Иван.

– Ти да не искаш да кажеш, че ми текат лигите от завист? – каза Дидо.

– Не, бе, ти толкова мазно каза "Гришата", че си помислих дали нямаш блажно по устата от мезето – отвърна Иван.

– Айде пак по служебни въпроси – намеси се Божидар. – Геле, попитай, като ти дойде редът, какво научи Иван от анонса на партньора.

– Научих, че на Татяна й се такова и въодушевено вдигам на две кари – каза Иван.

"Ти, ако знаеш, че и твоята се е разбесняла, май няма да си толкова въодушевен" – помисли Гелето и добави на глас "контролно упражнение", демонстрирайки най-малко петорно каро.

– Две без коз – въздъхна Димитраки, все едно че удря малка ракийка, и докато Божидар се правеше, че мисли, телефонът иззвъня.

Той отиде в хола и вдигна слушалката.

– Къбоков слуша – каза той, което прозвуча като "Махайте ми се от главата".

– Божидаре, защо не дойде?

Беше Таня.

– После ще ти се обадя – каза тихо Божидар и затвори.

– В централата ли ще довършим робера? – обади се от другата стая Иван.

Божидар забави отговора за секунда, докато съобрази кой е на смяна.

– Абе, ще трябва да заместя Андро. И без друго имах само три точки – поде идеята Божидар.

Щяха да разберат, че не са го търсили от централата. Но можеше да каже, че някой си е направил тъпа шега или нещо подобно. После щеше да мисли.

– Ами ние тогава да отиваме да търсим четвърти – каза Иван.

– Божо, тук гледам има още малко ракия. Ще я взема, да не би децата да я намерят през нощта и да се изпонатровят – каза Димитраки и посегна към бутилката, но в последния момент си помисли, че става за срамотиите, и се отказа.

– Чао, Божо – каза от вратата със съжаление от името на тримата Гелето.

 

– Не ми се прибира вкъщи – въздъхна Димитраки, когато излязоха от блока на Божидар.

– Не ти се прибира у вас или ти се ходи някъде да си допиеш? – поднесе го Иван.

– При мен нещата вървят заедно – отговори Димитраки. – Само че къде да отидем?

– Защо не отидете до парилката? – подсети ги Иван.

Преди шест-седем години Павел, Вушката, Димитраки, Гелето, Никифор и още пет-шест от съветските възпитаници превърнаха едно наводнено мазе в блока на Гелето в по-голяма атракция от Ботевите тържества. Мичев, който също беше съветски възпитаник, отпусна няколко кубика хубави чамови дъски, а ударни групи изнесоха полулегално от централата цимент, фаянсови плочки, епоксидна смола и най-разнообразна арматура. След пет месеца, през които част от екипа се занимаваше със строително-монтажни работи, а останалите крадяха материали от съседните строежи и от централата, мазето заприлича на елитен клуб: истинска руска парилка с хитроумно направени нагреватели вместо класическите камъни, билярд, купен с пари на профсъюза, малка спортна зала и кръчмичка с кодовото име "стая за отмора".

– Е, това е идея. Там в хладилника снощи остана половин каса бира – сети се Метаксаки. – Може да пийнем по две-три бири и после да се разотиваме. Геле, ти кво ще кажеш?

– Добре, бе, и на мен не ми се прибира – определи неявно посоката на живота им Рангел. Заедно с нощната тъма в него пак бяха нахлули тормозещите въпроси за същината на живота и други празни мисли.

– Хайде, чао. Друг път ще почерпите за съвета – каза Иван и си тръгна.

– Чао – побърза да го отпрати Димитраки, да не би той да промени решението си и бирите на глава от населението да станат пак по-малко. Но опасенията му бяха напразни – Иван дори не се обърна и след малко се скри между блоковете.

– Гледай как му върви на Божо – каза без връзка с основната тема инж. Маринов.

– Какво имаш предвид? – попита Гелето.

– Ами има добра жена, три деца, а лови и най-големите шарани. И бас държа, че сега го повика някоя любовница – поясни с пиянска откровеност Димитраки.

– Големия шаран го хванахме двамата с Иван – уточни Гелето.

– Е, значи остават другите късмети – каза Димитраки.

– Божо е умен мъж, мен ако питаш, даже прекалено умен, а на умните е редно и да им върви по малко – каза философски Гелето.

– Щом като е умен, какво търси тук? Аз, да речем, съм по разпределение, ти си тук, щото ти е толкова акълътe, а той какво търси? Не е кариерист, отказва демонстративно да се нареди даже на опашката за ДИС29, не строи къща... и профуква всичко, дето изкара. За какво стои в тоя шибан Козлодуй, кажи де?

– Може да е заради приятелите, бе – каза Гелето първото, което му дойде наум.

– Глупости. Той може да си намери приятели навсякъде.

– Тогава може заради жилището да е – продължи с нежелание Рангел.

– И това са глупости. Божо има многодетно семейство, бе. Където и да отиде, все ще му дадат един тристаен в някой термитник. Нали така им вика на панелките.

– Ами, тогава не знам. Що не го попиташ сам?

– Е, аз не съм чак такъв приятел с него.

– Друго нещо тормози ли те?

– Да. Защо никой не го закача, като плещи така за социализма? Това ми кажи.

– Че него кой го взема насериозно, бе? А ние, като не се движим по партийната права, нас защо не ни закачат?

– Геле, никой в централата не си прави такива гаргари с властта. А той го прави на всяка крачка. Даже лекции изнася на персонала: колко са тъпи комунистите, че вярват на измислиците на Мордохай Леви30.

– Не знам. Може времената да са се променили... Пък и къде по-далеч да го пратят? Тук и така си е живо заточение.

Инж. Маринов въздъхна в явно несъгласие и замълча.

Когато стигнаха до блока на Гелето, прозорчето на парилката светеше.

Бирите отново бяха намалели.

– Кой може да е тук по това време? – зачуди се Метаксаки.

– Може някой да е довел гости извън графика – каза Гелето, докато слизаха по стълбите, и по навик направи физиономия, като че ли ще мирише престояло швейцарско сирене. Когато направиха парилката, чистиха наоколо, но вонята от предишните заливания на мазето с отпадните води на блока беше неунищожима като хлебарките.

Вратата беше заключена и докато Димитраки се опитваше да отвори, отвътре се чу познат глас.

– Кой е? – беше Вушката.

– Ние сме – отговори дружно Дидо.

Ключалката изщрака и Вушката се показа на вратата.

Явно беше изненадан и не можеше да се каже, че е приятно.

– Не съм сам.

– Изпихте ли бирата? – мина към същността Димитраки.

– Бира има, но не съм сам – запази баланса на интересите Вушката.

– Ние само ще си вземем пиене и се омитаме – каза Метаксаки и избута временния хазаин от вратата.

След него влезе и Гелето. Вушката понечи да каже нещо, но инж. Маринов пресече преддверието и нахлу в "стаята за отмора", където беше заветният хладилник.

Гелето чу познат глас на жена, която каза "Можеше поне да пачукаш" – сякаш я бяха заварили разсъблечена в банята, изгледа Вушката, колкото да провери прозрението си, че влечението към рускините е по-силно от приятелството, и влезе в гостната.

В обзаведената като старинна механа стая, на дивана с възглавниците в поза на куртизанка, която току-що е обезпокоил някой нахален вестоносец, седеше Нюра. На масичката имаше две празни чаши, празна бутилка "Столичная", чиния с остатъци от салати и пепелник, пълен с угарки – сякаш келнерът го беше оставил така, за да не наруши традициите на заведението. Не беше ясно дали към тях влизаше и облеклото на една от двете най-хубави рускини в Козлодуй. То се състоеше всичко на всичко от един бледожълт арабски пешкир, увит около тялото й.

– До каква температура достигнахте в парилката? – попита Гелето.

– Не ставай циничен – каза Нюра.

– Като гледам, и тук е било доста горещо – продължи Гелето и се огледа, сякаш за да установи температурата по вторични признаци.

– Престани с цинизмите – повтори Нюра. Не можеше да допусне някой да се подиграва с любовния плам при изневярата.

– По-добре се облечи, че иначе някой може да свали пешкирчето и да те ощастливи отново.

– Не я обиждай повече. Не ти е собственост – каза Вушката.

– Хайде да излезем – каза Димитраки, който се беше спрял досами хладилника, но май вече не мислеше за бирата.

– Ще излезем, само че преди това... – не довърши Гелето и тръгна неориентирано към двамата.

Добре че пътят му стигна да канализира сложните си чувства.

Вушката беше боксьор, но както често става в такива случаи, понесе удара му почти без реакция. Когато обаче Гелето замахна с крак към чатала му, Вушката се извъртя и след това с едно кроше го просна на пода.

Гелето се удари при падането и от носа му потече кръв. Нюра се разкрещя на руски да престанат, скочи от дивана, хавлийката й се свлече и Димитраки, вече изтрезнял, я видя за пръв път гола. Преди да избяга от стаята, тя се наведе за миг – да вземе кърпата.

Ето, това бе най-хубавата гледка през тази топла, протяжна, пълна с драматизъм и доста изнервящи сексуални фантазии нощ.

 

Инж. Маринов вървеше без посока и сам из пустото междублоково пространство. Наоколо, в срамежливата светлина от няколко улични лампи, стърчаха призрачно блоковете термитници, в които, съгласно разчетите, прекарваха полагащата им се част от нощта атомните енергетици. Виждаха се хилави дръвчета, кофи за боклук и няколко хаотично паркирани жигулита и москвичи, които изглеждаха като захвърлени от ядосаните си собственици. Отгоре на всичко, както щеше да напише един колега на младия инженер, стоеше небето, направено сякаш от разредена козлодуйска кал и характерни площадни миризми, фино омесени с мътна светлина, една мъничка, но значима част от която бе произвел самият инж. Маринов. Той се огледа, поклащайки глава със сдържано разочарование, за една последна проверка. Съдейки по тъмните стъкла на прозорците, енергетиците спяха и шанс да се намерят няколко съживителни глътки ракия нямаше. Инж. Маринов се бе примирил предварително с тоя доста изнервящ факт, но пред уморения му от алкохолната недостатъчност поглед продължаваше да възниква от нищото и да изчезва на същото недостъпно място оная все пак почти наполовина пълна бутилка.

Защо се бе пропил тоя талантлив младеж от работническо-селско семейство, комсомолец при това? Тая мисъл сигурно бе минавала през ум на всеки, който го познаваше в Козлодуй. Само че никой не се интересуваше истински – иначе можеше да понаблюдава, да поразпита и поне да си зададе въпроса какво търси в този отдалечен от света център на влашката ирационална мисъл такъв млад и безспорно умен мъж като него – както се беше запитал и самият Димитраки, когато се беше сблъскал с подобна загадка за друг човек. Точно така, какво търсеше в тоя „шибан Козлодуй“, както сам се изрази инж. Маринов, самият той? Всеки виждаше: със своята къдрава тъмнокестенява коса, със сините си очи и романтично извити вежди, които караха местните булки да мислят за полети на чучулиги, сочни ливади за тичане, пикници на сянка под вековни дървета с неизвестни имена и за други повече или по-малко поетични неща, този атомен инженер приличаше на действителен член на творчески съюз. За какво беше дошъл тогава тук, вместо да е в някой шумен, кипящ от подходящи художествени изяви град, където да е бард на едновремешното мъжко достойнство и душа на местната бохема, в самия епицентър на скандали, изневери и истински пиянски живот? Нямаше семейство, за което да се грижи, приятели за чашката можеше да си намери във всяка отворена кръчма, не бягаше от лошата си слава и не го търсеха за обичайната физическа саморазправа баламите, дали му пари назаем. Тогава може би беше дошъл тук за по-голяма заплата? Едва ли. Вярно, в Атомната тя му стигаше за насъщните хляб, кюфтета на скара и шише ракия с една седмица по-дълго, отколкото на друго място, но всеки, който си направеше труда да попроучи въпроса, щеше веднага да открие, че инж. Маринов е от богато партизанско семейство. В подобни общности има поне един-двама високо издигнати другари, които са на такива постове, че „Загорка“-та31 и виното им се носят с каси, за мезетата се грижи съответният клон на „Родопа“32, а юбилейни банкети, конфеденциални другарски срещи и прочее запои има толкова начесто, че за времето между тях не можеш да изтрезнееш. Добре щеше да си живее и той, ако не беше разбрал нещо, което го разбиваше всеки ден. Когато след смъртта на майка си се премести да живее у чичо си, отначало всичко му харесваше. Чичо му имаше хубава униформа, идваше да го вземе кола с перденца, леля му правеше чудни палачинки и можеше да яде шоколад на корем. И когато тръгна на училище, всичко изглеждаше идеално. Вече знаеше, че е от партизанско семейство, беше горд със златните пагони и червени лампази на чичо си, а леля си обожаваше. Отначало си мислеше, че леля му е чиста душа от книга с хубави приказки. Чиста душа и партизанка. Заедно с нея и с чичо си той градеше новия живот. Светът изглеждаше ясно устроен и добре подреден.

Малка и крехка като японска статуетка от обречената династия Цин33, точно леля му го подреждаше храбро и неуморно – така, както се беше грижила за ранените от отряда, докато самата тя не беше уцелена от случайния куршум на един пиян стражар. На десети, когато отрядът слезе от Балкана, тя беше останала в землянката – раната й се била подлютила и не можела да се движи. Оперирал я и я спасил един стар доктор с интелигентен фашистки вид, който по-късно бе разстрелян затова, че бил лекувал ранени германски войници. Тя отначало не искаше да повярва, че са го убили. Тогава за пръв път се усъмни, но не в крайната цел, не. Осъди, при това имаше смелостта да го направи на събрание, само методите, с които се надяваха да я постигнат. Нейните другари от отряда не забравиха този искрен опортюнизъм и за доста време тя остана встрани от мътния поток на новия живот. Когато след десетина години всички завиха по новия път, открит от съветските другари, дойдоха поостарелите партизани и приятелски й се извиниха. „Що не поемеш отдел „Агитация и пропаганда“ в градския?“ – казаха. И тя, със стоплена душа, прие.

Подаде си оставката на първия пленум. За пръв и последен път прояви лицемерие и се извини, че трябва да се грижи за сина на сестра си. Тя се беше разболяла лошо и всички я разбраха. Истинската причина беше нейното вироглаво несъгласие с най-правото нещо на тоя свят – партийната линия. След смъртта на сестра й вече не я поканиха отново. Наистина я бяха разбрали. Докато Димитраки порасна, в живота й не се случи нищо друго, освен грижите за него, вярата в идеите и разправиите с пияния й съпруг. Оказа се, че чичо му е повече обикновен пияница, отколкото славен партизански хайдутин. Трудно бе за леля му да носи тоя срам, но тя никога не преклони глава, не се отрече от нищо, в което бе вярвала, и не пожела да замени живота си на черна врана в раздулото се до небето партизано-яташко ято.

Докато Димитраки растеше, едно след друго се случваха невероятни, поразителни неща, всяко едно от които можеше да преобърне представите на кой да е здравомислещ човек. Нищо обаче не бе в състояние да разколебае леля му. Нито разтърсващите съвестта факти за съветските концлагери, нито вонята от българската политическа кухня, нито очевидната за всички простотия на управниците, нито тяхното лицемерие и способността им да лъжат с лекотата на професионални измамници, нищо. Даже жалката метаморфоза от безконтролна власт към битов алкохолизъм на съпруга й, който подвикваше пияно-командирската „Невено, налей ми още ракия“, не сломи вярата й в спасението на човечеството чрез социализъм и съветска власт.

Димитраки обаче се промени. Отначало играеше възторжено на партизани и стражари, зубкаше си стихотворенията, пълни с революционен екшън и разгромена буржоазна сган, а когато почиваше, учеше руски, за да бъде полезен на себе си и обществото. Промяната започна, когато един ден се сети да попита защо живеят по-добре от другите. Беше неделя, обядваха агнешко печено с картофено пюренце и салата от марули и репички, и тоя въпрос изведнъж му дойде наум.

– Защото заслужаваме – отговори по военному чичо му.

– Чичо ти е генерал, а генералите се трудят повече от обикновените хора. Затова е справедливо да получават повече – намеси се леля му.

– Но така ставаме по-богати от останалите – продължи упорито той.

– В известен смисъл – съгласи се мъгляво и без желание чичо му.

– Нали правдата е на страната на бедните – каза убедено Димитраки, – защо тогава минаваме на страната на богаташите? Така няма да сме вече от добрите.

– Малък си още да ги разбереш тия работи. По-добре си учи уроците – каза чичо му, изпи на един дъх ракията си и го погледна недоволно и строго.

Мина известно време, през което малкият тогава инж. Маринов прочете книгата за Тимур34 и неговата команда. Запленен от положителния пример, Димитраки реши сам да направи някакво добро дело. И какво, какво – намисли да помогне на леля си. Във войната й с чичо му и беше безусловно на нейна страна срещу тоя генерал-майор с прокапиталистически уклони. Затова той изпразни бутилките му с ракии, напълни ги с чешмяна вода и зачака развръзката. Тя не закъсня. На обяд в събота чичо му си сипа чаша от домашната, отпи една голяма глътка и тутакси я изплю като отрова на килима.

– Абе, кой тука ми е... – каза със стаен бяс партизанският помощник-командир и зарови в хладилника. Отвори следващата бутилка, помириса я, след това повтори процедурата с последната и извика с генералски глас: – Невено, ти ли направи тоя саботаж?

– Аз го направих, чичо – призна си с гордост Димитраки. – Леля нали все разправя, че не е хубаво да пиеш. Помислих си, че така може би ще откриеш отново вкуса на чистата вода и ще спреш да се наливаш с ракия – използва той израз от една приказка и думите, които час по час чуваше от леля си.

– Ела, ела, сине майчин, ще ти покажа аз вкуса на нещо друго – каза чичо му, улови го за ухото и му обърса един генерален партизански шамар.

Така бъдещият инж. Маринов откри за себе си, че новият строй лицемерно разменя местата на прокламираните от него ценности с това, което отрича и заклеймява, и се отнася с обидни и без съмнение доста болезнени диктаторски методи към тези, които доброжелателно го критикуват. Постепенно той добави още десетки примери на подобно разминаване между, тъй да се каже, вдъхновяващото идеално и тъй често болезненото материално. Това нямаше да го впечатли толкова, ако не беше един отчайващ парадокс. Леля му, която той искрено обичаше и която за него бе една истински добра жена, изпитваше необяснима, сляпа вяра в тези идеи, идоли и всякакви идиоми и идиотщини, чиято несъстоятелност и зловредност доказваха чичо му и целият свят наоколо. Нямаше как да не си помисли, че тя е чисто и просто една самотна, честна, но заблудена женица. Той издържа, натоварен с тези проблеми, докато завърши. На абитуриенския си бал младият кандидат-дисидент за пръв път опита алкохола, който така презираше дотогава, и откри, че от него се изпада в състояние, в което измъчващите го проблеми стават дълбоки колкото улична локва. Ако искаш, можеш да я прескочиш, а може и да цопнеш в нея за собствен кеф и да опръскаш с хубава рядка кал всички наоколо. Така бъдещият инж. Маринов започна да се бори с особената свобода от алкохолното опиянение и изгарящото угризение на другата сутрин, че отново се е напил.

За последвалите събития важна роля изигра и още една особеност, а именно това, че Димитраки бе особено чувствителна натура с насока – както бе популярен тогава изразът – към художественотворческата интелигенция. Таланта му откри неговата класна, когато видя едно копие на Бешкова карикатура, което Димитраки направи в час по история. Понеже карикатурата бе антибуржоазна, само му направиха поощрителна забележка – зер беше генералпартизански племенник, а и тази прогресивна насоченост на неговата дарба можеше да донесе ценни точки на училището за спечелване на заветното преходно знаме на соцтруда. Ръководството възлагаше големи надежди на талантливия юноша и за в бъдеще, но той избра нещо съвсем друго и тръгна да става беден инженер, измъчван от оперативки и началник-цехове садисти, и без капчица авторитет дори пред бюфетчийката на служебната лавка, да не говорим за повелителката на зеленчуковия. Защо – сам не знаеше. Може би защото реши, че това е най-краткият път, който ще го отдалечи необратимо от дома на чичо му, както и стана. Докато следваше, сякаш забрави призванието си на художник. Тук обаче той бе далеч от потискащите го преди проблеми и настроението му да твори се върна. Напоследък беше намерил и едно бойно приложение на таланта си – да рисува карикатури в стенвестничето на централата. Необяснимо беше кой и защо позволи на няколко индивида от социалното инженерно дъно да правят такова недоносче, без самите да подозират (дали?), че на практика дават площ с размер на цял рисувателен лист на идеологическите диверсанти и техните врагове. Защото вестничето не съдържаше положителни резултати от токопроизводителния процес, нито например материали за живота на дървосекачите от братска Чукотка, нито поне позитивна информация за работата на профсъюзите, която е изцяло такава. Не. То се пълнеше с каламбури, пародии, подозрително актуално звучащи вицове и дори с критични материали, в които се подлагаха на съмнение качествата на някои известни, може да се каже по-така низови ръководители (завоалирано, разбира се). Уж като добавка, която често се превръщаше в гвоздей на програмата, във всеки брой имаше и дразнещи ръководството карикатури на социалистическата действителност, чиито автор беше точно младият инженер Маринов.

Сега преживяното го беше вдъхновило и му се прииска да го изрази върху белия лист. По тази причина той внезапно се спря, завъртя се в правилната посока, воден от загадъчното вътрешно чувство, което помага на средно натряскалите се творчески натури, и след минути се прибираше в запуснатата си, разхвърляна като душата на мързелив ерген едностайна инженерска квартирка. Като отвори вратата, му се стори за миг, че мракът вътре е сякаш някакъв кондензат от всичко неприятно и плашещо в живота му – самотата, неудовлетворението, че все още не е успял да направи нищо значително, тревожното чувство, че сякаш проваля живота си и най-вече дълбоко стаеният страх от онова, което можеше да се случи в централата. Побърза да щракне лампата, но тя весело изпука и угасна. Той бързо намери резервна, смени я, помисли си „Слава Богу, че съм си откраднал достатъчно крушки от централата“, взе бяло блоково листче и седна пред масата. Загадъчната откровеност и ненаказуемост на Божидар веднага го направи основен герой в новото произведение, задникът на рускинята се превърна в генералния директор на централата и скоро карикатурата за новия брой бе готова, а Метаксаки кротко спеше до леглото си и сънуваше оная поза.

Когато след две години инж. Маринов се ожени, първите два-три месеца искаше жена му да застава все в нея.

 

Иван Стоянов, известен още като Лъжан Стоянов или Били Лъжеца, се прибра от Къбокови някъде към полунощ.

Прякора Били Лъжеца му го измисли Божидар. Веднага след като се запознаха, той беше забелязал уникалната способност на Иван не само да лъже непрекъснато – това кажи-речи всички го можеха, пък и го правеха. Той създаваше история на лъжите си: развиваше ги във времето, помнеше безпогрешно докъде беше стигнал предишния път и пришиваше новата опашата лъжа така естествено и на място, като да беше следващо мацване с четката на ренесансов художник на епични платна.

Божидар му лепна прякора след един риболов, когато натопи неволно приятеля си.

Бяха тръгнали за острова във вторник. Божидар му подхвърли, че ще ходи, Иван каза "То и аз съм свободен, бе, кога тръгваме?" – и толкова. През двата дни, докато ловяха нещастни платики и червеноперки, Били се държеше като безгрижен отпускар и Божо даже за миг не се усъмни, че приятелят му е нелегално на острова. В четвъртък следобед се върнаха в Козлодуй и Божидар отиде до централата, за да уговори една замянка. Пред портала го срещна партийният секретар и понеже знаеше, че са приятели с Иван, попита дали го е виждал. Без да мисли, Божидар издрънка като последния баламурник:

– Ами в Козлодуй си е. Бяхме за риба и преди два часа се върнахме от острова.

– Как тъй е бил за риба? – шашна се партийният, без да може да определи дали от нахалната Иванова лъжа или от простодушната честност на Божо. – Той ми каза, че отива в командировка до Плевен за доставка на манометри. Трябваше да се върне вчера, но не се обади никакъв. От сутринта го търсим...

Като се прибра, Божидар веднага каза на Иван за гафа и още на другия ден го кръсти Били Лъжеца.

Ваньо научи за прякора си доста време след това. Стана съвсем случайно: той се прибираше в стаята си след обход в зоната35 и когато минаваше покрай лабораторията, чу как Божидар се хили с цяло гърло. Приятелят му почти винаги беше в центъра на някоя магария, смееше се високо и щастливо като кавалерийски капитан и не се зевзечеше само докато спеше.

Иван отвори вратата, за да се присъедини към веселието точно когато Божидар питаше някого във вътрешната стая на лабораторията:

– И Били Лъжеца ти каза, че преди два дни е ремонтирал манометрите на помпите, така ли?

– Да – отговори уверено другият, – даже каза, че е подменил един от тях с образцов от лабораторията. Повредата била сложна и трябвали някакви чаркове, а в склада нямало.

– Гледай го ти Били как е овладял телекинезата от далечно разстояние – зачуди се Божидар.

И понеже другият продължаваше да гледа неразбиращо, Божидар се захили:

– Абе, Емо, оня ден ние бяхме с него за риба, бе. На помпената. Той върза Хитров, че отива на трети блок да проверява схеми и датчици и към десет вече зареждахме въдиците.

В този момент Иван се появи на вратата и запита:

– Били Лъжеца чака отвънка. Да го поканя ли? – и се разхили, доволен, че са го разгадали.

За лъжите му се разказваха легенди. Нямаше ситуация, от която да не се измъкне сух от водата. И сега, като се прибираше от Божидар, той приложи дребната тактическа лъжа с безшумното влизане, изобретена малко след откриването на вратата. В нея най-трудното за експерт като него беше да си събуе обувките. Докато се промъкваше на пръсти към спалнята, пътьом надникна в детската: двете му деца – Румен и Снежка – спяха в креватчетата си. Снежка се завъртя по корем и простена в съня си, но той не обърна внимание. Преди да отвори вратата на спалнята, погледна в кухнята. На масата, до неприбраните чинии от вечерята, се мъдреше бележка, забодена с карфица за хляба.

"Отивам до Мариана. Ние вечеряхме. Ще се върна към 11. Зоя."

Жена му беше позакъсняла, но това не се случваше за пръв път, а и той се връщаше посред нощ. Иван нямаше как да знае, че Мариана съвсем не си е вкъщи, а на друго, значително по-интересно място. Още по-малко можеше да предположи, че в този момент неговата съпруга, обгърнала с ръце косматия задник на началника му, стене при всеки от мощните напъни на един от най-големите ебачи в централата. В интерес на истината, Пешо Хитров имаше огромен хей, а по класификациите на Кама Сутра Зоя беше "кобилка", така че двамата образуваха едно хармонично цяло като нашия далечен прародител от Царичинската дупка. По-точно те образуваха такова цяло за трети път в течение на последните два часа. След като бяха сменили поне десетина пози, сега Хитров обладаваше жената на заместника си "по селски" върху просторната семейна спалня тип "Русалка".

Но Иван нямаше как да види чудната гледка, нито да чуе как жена му и един чужд мъж си говорят такива мръсотии, каквито той никога не би допуснал, че може да излязат от устата на неговата... русалка. Защото така нежно наричаше Ваньо жена си от времето, когато се запознаха в Плевен.

Бяха се срещнали за пръв път през едно лятно съботно утро в „Дома на книгата“. Тогава той беше напет "фазан"36 в Школата за запасни офицери, където пращаха повечето завършили млади висшисти. Знае се, че животът в тогавашните казарми е бил беден откъм културни съставки, а в тази дори в библиотеката бяха оставили само книги с военна тематика, в които отношенията между половете се свеждат главно до послания с трасиращи куршуми, обмен на гранати и военнополеви реплики. Ето защо Ваньо беше загорял за културни преживявания. На онази възраст, а и по-късно, той не се самоизмъчваше с безполезни въпроси за неясната същност на житието. Не си окачаше на шията вечните морални камънаци. Въобще не вярваше, че на света има нещо вечно, освен вечната 37 и като банално следствие от това нерушима (все пак частично би могла (евентуално) да се разруши, но категорично не и изцяло) българо-съветската дружба. Повдигаше му се от дрънканиците на ротния за патриотичния му воински дълг. Прозяваше се до изкълчване на челюстта от приказки за изпепеляваща любов и разни други алабализми. За него беше важно животът да може да се живее. Бяха го пуснали в градска и той се заби в тая тъпа книжарница, защото му бяха казали, че там е пълно с руски групи. Известно бе, че тяхната женска част гледа доста благосклонно на младия подофицерски състав от българските сухопътни сили. Ето на това се надяваше Ваньо – да омае набързо някоя синеока рускиня, да успее да я замъкне в храстите на Кайлъка и после... Ех, пълен с неизречими страсти войнишки живот... Руски групи обаче още нямаше и той вече разочаровано щеше да си излезе, когато я видя.

По това време Зойчето беше млада девойка, тъкмо завършила машинно инженерство в Русе. Бяха я разпределили в някакъв омразен плевенски завод, където щеше да погуби младостта си сред гадните мазни плевенски машини. Затова тя използва всички връзки на баща си и дори отдаде значителна част от девствеността си на един виден местен книгодеятел, но успя да получи назначение като продавачка в „Дома на книгата“, на щанда за класическа литература. Зоя обичаше тази тематика и най-вече любовните романи от малка. За пръв път позна мъжа по време на първата си кратка повест в седми клас, в лицето, да не кажем друго, на първия си братовчед. После продължи упорито, но все не можеше и не можеше да срещне онзи, който да удовлетворява критериите й истински и отвсякъде. Тази тема я вълнуваше необикновено, а имаше периоди, когато сякаш можеше да се отдаде – е, не на първия, когото види, но поне на тези след него.

Точно в такъв момент през онази лятна събота влезе Ваньо. Те срещнаха погледите си и стана ясно, че и двете страни силно желаят сексуална близост. После Зоя отмести погледа си надолу, с което му показа, че няма да доминира в бъдещия им семеен живот. Окуражен (забележете само думата), Ваньо се доближи, уж да поиска някаква книга. Тя го попита нещо специално ли търси, а той в отговор измуча, сякаш беше получил експресивна афазия38. Зоя се засмя. Тогава той й призна, че не обича книгите и елегантно излъга, че е влязъл само защото я е видял. После продължиха да си говорят и да се накланят един към друг. Срещнаха се вечерта, походиха, подокосваха си ръцете и той събра смелост да я хване през кръста. Пътьом се отбиха в някаква сладкарница, но погледът й стана толкова настойчиво-подканящо-обещаващ и прочее, че станаха и тръгнаха направо за Кайлъка. Натам се насочваха нуждаещите се старшини-школници, предпазливи командировани мераклии, рано (абе, таман навреме) полово осъзнати ученици и ученички, воаьори и ексхибиционисти, както и тази част от плевенската общественост, която няма подходящ терен за разходки на чист въздух и тъй укрепващите организма изневери. Може да се каже, че Кайлъка беше нещо като умалено, окастрено и творчески запуснато копие на Булонския лес, в който, по описания на прогресивните френски писатели, е била създадена през вековете значителна част както от парижката аристокрация, така и от известния по цял свят парижко-френски пролетариат. Тук пък се създаваше една неизвестна на официалната статистика част от плевенското гражданство, да ги еа, и много, много жизнерадостни плевенски циганета. По пътя Зоя и Ваньо се разминаваха с други участници в движението, които бързаха като тях към кайлъшките потайности или вече се връщаха удовлетворени и отаковани. Там, на третия път, тя му показа позата със стиснати крака, която той кръсти "русалка“. На нея пък й направиха впечатление неговата пламенна тромавост и непохватността, с която я събличаше. Заради това тя го кръсти „мечо“.

Ожениха се, щом той отби безсмисления си воински дълг. Помотаха се близо три годинки в Плевен: тя – като продавачка интелектуалка, той – като млад непотребен инженер в завод, чието име така и не успя да научи правилно. Ваньо вече виждаше как ще гаснат през годините с мижавите си интелигентски заплати в някоя полуобзаведена панелка, играеща роля на обиден упрек от тъста и тъщата, когато на хоризонта се появи Атомната.

Тук (да е жив и здрав тъстът) той стана веднага началник, макар и средно голям или всъщност по-малък, но временно; парите, които получаваха, бяха добри и всичко сякаш си дойде на мястото. Децата растяха, в съботите успяваха да понапазаруват с колата (да е жив и здрав баща му) от Враца и Лом, намериха си приятели и дните се заизнизваха като в роман за победилия социализъм. Съвсем скоро, докато чакаше в супера на опашка за олио и разни други дреболии, той внезапно си даде сметка (незнайно защо точно там и тогава), че обича семейството си и че животът му харесва.

Ваньо си спомни за тая опашка в секундите, след като прочете бележката. Странно нещо е човешката памет: едно нещо запомня, а друго забравя. И защо, знаем далеч не винаги.

Той още гледаше листчето замечтано, когато чу зад гърба си стъпки от боси крака. Обърна се: беше дъщеря му.

– Боли ме коремчето, тати! – простена детето и повърна на пода.

Иван успя да я хване, когато политна напред, взе я на ръце и я понесе към кухнята. Пусна водата, обърса устата и лицето на дъщеря си и наля вода в една чаша от мивката. Снежка беше бледа – личеше, че не й беше минало. Иван отиде в хола и потърси в бележника на масичката телефона на Мариана, но не успя да го намери. Беше изпил повече от половинка ракия и ако се наложеше да кара дъщеря си до болницата, рискуваше да направи голяма беля. Докато се опитваше да измисли какво да прави, чу как Снежка се закашля и отново повърна. Румен също се събуди и се разрева. Реши да повика Бърза помощ и едва в този момент се сети, че телефонът не работи от петък, а той нарочно не се обади за повредата, за да не могат да го търсят от централата. Оставаше още една възможност и без да мисли повече, Иван се затича един етаж по-надолу, където живееха Хитрови. Позвъни припряно на вратата, без да изпитва угризения, че ги събужда, и зачака, като се молеше шефът му да си е вкъщи.

Хитров се показа полугол и като видя заместника си, излезе и притвори вратата, но Иван не обърна внимание и изрече в скоропоговорка: "На Снежка й е много лошо и трябва да повикам Бърза помощ, а телефонът не работи, дай, моля ти се, да се обадя от твоя." Шефът му понечи да каже нещо, разпери ръце в жест, който беше нещо средно между "заповядай, само че по-тихо" и "чакай, не е удобно", но Иван го заобиколи и влетя в коридора. В този момент някой пусна казанчето на тоалетната, Иван се поизвърна инстинктивно и видя как в осветения правоъгълник на вратата се появи Зоя – само по късо комбинезонче, под което прозираха сладострастно гърдите й и вече наказаната й катеричка.

Също като русалка, която бе намерила своя нов мечо.

Така едно леко хранително отравяне (каквато диагноза постави впоследствие прочутият в Козлодуй и околностите му "дохтор" Иванчов) стана причина Били Лъжеца да излезе от строя за три съдбоносни дни. Толкова трая душевната му борба, докато разсъждаваше за лъжата като такава и за странните й и съвсем, съвсем неочаквани проявления в живота на женения мъж. После Били подаде заявление за развод в Оряховския районен съд.

 

Последните гости още слизаха по стълбището, когато Божидар набра номера на Таня.

– Ти ли си? – попита направо тя.

– Аз съм.

– Нали щеше да идваш?

– Не е ли вече късно?

– Късно за какво? – отговори с въпрос Таня.

– Добре, идвам след малко. Ей сега изпращам Иван, Гелето и Димитраки, и идвам.

– Хайде, чакаме те – каза Таня и линията прекъсна.

Божидар разтреби набързо масата, колкото да убие времето, докато компанията отвън се разотиде. После погледна в стаята на децата. И трите спяха дълбоко. Изгаси лампите и излезе.

Нощта беше топла, но Божидар трепереше. Докато стигне до блока на Таня, се оглеждаше по улиците, като че ли беше тръгнал да краде. А май така си и беше в действителност.

Изкачи пъргаво стълбите и почука тихичко. Татяна отвори веднага, сякаш беше стояла до вратата. Беше по полупрозрачна нощница, гърдите й напираха сладострастно и Божидар преглътна.

– Влизай! – прошепна тя и го поведе за ръка към спалнята.

– Къде е Валери? – прошепна Божо.

– Заспа в хола – каза Таня и отвори вратата.

В стаята беше тъмно, но в прокрадващата се светлина от уличните лампи му се стори, че на леглото има някой, и той се обърна към Таня.

– Шшшт! – сложи пръст на устните му тя и едва тогава Божидар загря онова множествено число по телефона.

– Мариана заспа. Чакахме те, но ти така и не се обади. Тя много те харесва... През последните две седмици сме си говорили за теб всеки ден. Но аз не те ревнувам. Е, не е вярно съвсем – засмя се тихо Таня и му свали панталоните ведно с гащетата.

После се свлече на колене.

Като някаква бърза сянка премина споменът за една друга подобна нощ. Но онова беше... изпитание. И беше минало.

Мариана се размърда на леглото и Божидар се дръпна.

– Хайде да идем на леглото – прошепна той.

– Добре – прошепна Таня, съблече се и легна.

– Ами ако събудим Мариана? – попита тихо Божидар.

– Защо, ти не искаш ли?

– Обърни се – прошепна Божо.

Гледаше към Мариана и я видя как отвори очи. Вече не се преструваше на заспала. Божидар яхна Таня и още след първите движения запъшка през зъби, а и тя застена открито. Почти се докосваха с Мариана и тя виждаше всичко. Беше толкова възбуден, че ако не беше сутрешната езда, нямаше да издържи и минута.

– Искаш ли да събудим Мариана? – прошепна Божидар на ухото на Таня.

– Да – прошепна тя.

Божидар протегна ръка и отметна чаршафчето, с което се беше завила Мариана.

– Съблечи си нощничката – прошепна той.

Тя го погледна, онемяла от срам и с някакъв отчаян упрек, но после седна в леглото и я съблече.

– Махни и пликчетата – прошепна пак Божо и тя ги свали, като гледаше настрани. И нейните гърди бяха страхотни, а и останалите й форми го караха да мисли само за едно. Приличаше на Таня, но косата й беше кестенява, а очите – кафяви, и не гледаше развратно, но какво от това.

Божидар я придърпа, тя се изви на дъга под него и го прегърна. Дори в този момент той не се досети, че го обича – иначе защо да се съгласява на всичко това.

– Много си хубава... – прошепна Божидар и почувства как по горещото й тяло започнаха да преминават тръпки.

– Обичам те, обичам те – зашепна Мариана на всеки негов тласък, а и той едва не се разхълца като Фауст мигът да не свършва.

Но... всичко свършва, както вече веднъж имахме възможност да отбележим.

Божидар се отпусна върху й, притисна я силно и тя му отвърна. После легна до нея по гръб и чак тогава му мина през ум, че бяха забравили за Таня. Тя лежеше притихнала и когато Божо я погледна, каза: „Аз май съм излишна“, изправи се и тръгна към вратата.

– Къде отиваш? – попита Божидар.

– В другата стая при Валери – каза тя и Божидар усети напрежението в гласа й.

Вратата леко хлопна и те останаха с Мариана сами. Тялото й проблясваше матово в полумрака. Божидар се унесе за малко, после се сепна и погледна към нея. Стори му се самотна и малко чужда. В тишината сякаш усети времето, което с неуловим, абсурдно беззвучен съсък превръщаше живота им в рехава мъгла от спомени, и за миг се замисли какъв ще е този. Какъв, какъв... Може би приятен, а може би не, разтапящ се в сенките на годините или отвян от техния вятър, съвсем ненужен и далечен, като полъх сред тополите или като непотребна книга, като шепот в акациеви храсти или избледняла фотография на човек, чието име сме забравили, или като хубав сън, изчезнал безвъзвратно на сутринта. Защото сме го изхвърлили неусетно и страхливо от паметта си.

– Ти май си уморен – каза тя.

Уморен беше. Истината бе, че е направо скапан – от напрежението в смените, от разправиите с местните аборигени, от въпросите без отговор, които го измъчваха от години, от непрекъснати угризения и от спомени, от които не можеш да избягаш.

– Не, не съм – излъга той, и още докато го казваше, си спомни една друга стая в друг, далечен град, думи, които пак беше шепнал в тъмнината, ръце, които го прегръщаха и един друг глас... Господи, как му липсваше гласът й! Но тогава какво правеше тук? Защо беше дошъл?

– Искам да сме сами – каза тя. – Не искам да те деля с никоя.

Божидар въздъхна и се усмихна като на дете, което иска недостижима играчка.

– Тогава защо дойде?

– Сама не зная. Сякаш не исках, но не можех да изтрая.

– Сигурно си си представяла какво ще правим с Таня.

– Представях си. А и тя ми каза какво се е случило днес.

– Много си хубава – прошепна той на ухото й и я погали по гърдите.

– И ти много ми харесваш – притисна се тя към него.

– Наистина ли?

– Още първия път като те видях и... Но ти дори не ме забелязваше.

– Не съм очаквал, че с теб ще е толкова хубаво.

– Не се ли сещаш защо?

Божидар въздъхна.

– Мисля, че е малко късно да се влюбваме.

– Може би си прав, но... при мен вече се случи.

– Аз съм женен.

– Знам – каза тя.

Божидар я целуна и докато я целуваше, започна да я гали на онова място между краката. Тя стисна ръката му и той – усетил нов пристъп на сили – се завъртя отгоре й.

И както веднъж изкоментира в тесен кръг Жорето Мръсника, започна една сладка, жестока и безутешна... (цензурирано).

После в просъница легна до рамото й и след броени секунди заспа непробудно като пън.

Когато се събуди, през завесите струяха първите лъчи. Внимателно измъкна изтръпналата си ръка и се надигна на лакът. Мариана отвори очи:

– Време ли е вече? Постой още малко.

– Трябва да тръгвам.

– Аз нямам телефон и не мога дори да ти се обадя. Няма ли да се видим отново?.. Жена ти кога се връща? – засипа го тя с въпроси.

Стана му малко жал за нея. В светлината на утрото изглеждаше наистина много хубава и той я целуна.

– Ще ти се обадя – каза той.

– Довечера си на работа, нали? – попита тя и Божидар долови тревога в тихия й гласец.

– Да – каза Божидар и вече съжаляваше. Беше се зарекъл да не изневерява повече на Радостина. И беше устискал близо две седмици. Почти колкото абсолютния му рекорд по издръжливост, без да пуши. А сега – направо се саморазгроми. За едно денонощие – два пъти. При това ей така, сякаш на шега. Баба му щеше да каже, че това е грях. Да, но сега му беше по-удобно да не си мисли за греховете като маркировъчни камъни, зад които започва тъмната гора на лошите. Пък и какво толкова лошо беше направил? Той въздъхна. Знаеше, ето това беше тъпият проблем, отнякъде знаеше, че сега не биваше да е тук, но на – беше. Защо?

Много пъти бе опитвал да си отговори кое го кара да прекрачва морални граници, които сам си беше поставял. Баща му, старият Къбоков, му беше дал просто обяснение: още с появата си тъй наречената номенклатурна кастообразна клика бе иззелаf възпитателните функции на църквата и религията и бе подменила християнските ценности с партийни сурогати, които им приличат като отровни двойници. Просто беше: всичко е оправдано, ако води до някаква елементарно благородна цел; всичко е позволено, стига да води уж по-бързо до безсъдържателната химера за комунизма, около която, като вързано за кол магаре, се въртяха – както често се хилеше Божидар – дървените философи на марксизма. Да, беше го разбрал, но какво от това? Сам беше в капана и от него сякаш не можеше да се измъкне. Май могъщата машина за внушение, която бяха създали апологетите на тая фалшива религия, беше успяла на мястото на Христовите завети да набие и в неговата глава катехизиса на насилието. Гениално циничната мисъл39 на брат Игнаций, изплагиатствана бездарно от Основоположниците, беше изненадващо завладяваща, особено ако ти я поднасят заедно с малебито още в детската градина. И това не беше поредният безсмислен лозунг на стената. Това беше устойчива, издълбана в мозъците на почти всички схема на мислене и следователно на действие. Разбира се, от някогашните първи буреносни пориви бяха минали десетилетия и никой не даваше пет пари за вече омръзналото светло бъдеще, но схемата остана. В нея по един завладяващ начин мястото на фантасмагориите за комунизма лесно заеха личното благополучие и егоистичния интерес. Защо да не се превърнат в целта, която оправдава всички средства? Кое да ги спре? Моралните бариери на Божиите заповеди? Тях отдавна ги бяха разбили и изхвърлили на социологичното сметище.

Всичко това проблесна за кратки мигове сред накъсаните му и уморени мисли.

„Нищо чудно и аз, като всички останали, съм възприел аксиомите на тая противна теория – мина му през ум. – Затова час по час си издавам самооправдателни присъди. Но може би все пак някъде дълбоко в душите ни да е останала частица от Божията искрица?

– Какво се замисли? – попита плахо Мариана.

– Нищо – отговори той без желание.

„Ама че съм идиот, оставих децата съвсем сами цяла нощ“ – сети се Божо най-накрая, облече се набързо, каза „Аз ще тръгвам, докато клюкарките от блока още не са се събудили“ и махна на Мариана, сякаш отпътуваше с влак. Отвори и затвори вратата тихичко и крадешком и тръгна надолу по стълбите. Бързаше и не чу как някъде дълбоко в него един камък изтрака на вече доста голяма купчина.

Навън го посрещна последният ден от седмицата.

 

Из донесенията на секретния агент Курчатов:

"Източникът съобщава, че негов приятел е бил на събиране у Божидар Къбоков. Сбирката е била по случай успешен риболов на Къбоков, но сe е обсъждала темата за доходите при социализма. Приятелят го чул да злепоставя политиката на правителството и да дава явно предпочитание на западногерманския капитализъм. Инж. Къбоков заявил открито, че не харесва социализма. След като свършило пиенето, компанията се е разотишла. Къбоков е отишъл някъде – най-вероятно при жена. Приятелят подозира, че Къбоков има любовница, и то не само една, и с това подрива устоите на морала в Козлодуй."

 

Както беше казал един приятел на Божидар, Козлодуй беше типично социалистическо градче: с мръсни улици, грозни блокове, вонящи тоалетни на автогарата и дълги опашки за всичко, което ви дойде наум. „Кой реши – помисли си Божо, докато вървеше край няколко кофи, от които го блъскаше неописуемият с литературни средства аромат на отлежал боклук, – кой реши, че в това тъпо влашко село с три кръчми и два стопански двора със смърдящи обори, силажни ями и злачни торища... по които децата на инженерите събират гъби за препитание... в този затънтен край... в който навремето всеки паша, очарован от идеите на Адам Смит, е можел да изпраща заточеници за икономия на падишахството, в този... Какво щях да казвам? Да бе, кой тъпанар реши, че баш в Козлодуй трябва да се установи нещо и то да бъде точно атомна централа? Защо не беше например един суперцех за армеена чорба? Или пък можеше да бъде модерен електронен хиперкурник за прелетни гъски. Щеше да е абсолютна новост: хем щяхме да продаваме пух срещу валутаg, хем да извършваме разузнавателни полети над разни вражески държави. Защо поне не издигнаха един мощен комбинат за производство и ремонт на някакви автоматизирани мотики? Всички щяха да са пак с толкова, че и с повече работни места. И все с местни специалисти.“

Пенеше се Божо, а когато го правеше, езикът му беше картинен и остър – като добре наточен интелигентски молив с миниатюрни фотоси на чисто голи жени. Само че колкото и да се пенеше, беше все тая. Някой, безличен като политбюро и дори не като политическо, а като възможно най-ръбесто, тъпо и бездарно бюро от соцталашит, бе взел решението, Атомната – построена, и няколко хиляди заточени специалисти вече добиваха тук ядрена енергия. Това беше същият този Някой-Никой, който, скрит зад емблематичната съставна дума и стряскаща неколкобуквена абревиатура, с едно драсване на автоматичната си писалка „Союз“ вече бе направлявал многократно живота на хиляди хора с класическите стадни методи. Бащата на Божидар му беше разправял колко възторжено беше посрещнал всичко тъй нареченият народ. С жизнелюбиви партизански песни („Напред, в последен смъртен бой“, „Като един да умрем“ и прочее) и жизнеутвърждаващи митинги (Смърт, смърт, убийци) бяха приветствани Свободата и нейният първи защитник – Народният съд. Пак с песни40 и безброй вицове, развеселяващи живота на останалите извън тях, бяха ознаменувани лагерите в Белене и на други по-каменисти места, след това национализацията, колективизацията, индустриализацията, съветизацията, ако трябваше и кастрацията – всичко с песни и с жизнерадостните народни хора и ръченици. Какво тогава да му мислят ония чворове от политбюро: атомната в Козлодуй – и толкоз. Затова сега такива като Божо, Гелето и особено Били Лъжеца „алчни пришълци, дошли тук за пари“ (както казваха власите), нямаше какво много-много да мрънкат. Просто трябваше да си седнат на алчните интелигентски задници, да изпълняват плана и през свободното си време да очовечават туземците по метода на директните сблъсъци, както и да решават различни цивилизационни проблеми – повечето останали от ранния период след епохалното изобретяване на наклонената вада. Доста усилия костваше и вторичното преоткриване на заплащането с пари (разбира се, само временно) вместо натуралната замяна на жизненоважни продукти срещу профсъюзни отстъпки – най-често любимите на местното население отсъствия за копане на конфуто с последващо спане на работното място в централата.

Принудени да оцеляват в местните сурови условия, през делнични дни атомните специалисти ходеха насам-натам, отдадени на безсмислените усилия да намерят в някой магазин нещо, което нямаше в нито един от останалите. Така поне създаваха илюзията, че на това място има някакъв живот. Дойдеха ли обаче двата почивни дни, те изчезваха неизвестно къде и градът заприличваше на експериментална зона в американски щат, чиито жители са избягали панически в резултат на нехуманни експерименти на Пентагона или на спонтанен призив на местното женско дружество.

И днешната сутрин не правеше изключение.

Ако не се брояха дежурните представители на трудовия народ от нарисувания калкан на съседния блок, наоколо не се виждаше жива душа. Божидар пресече бързешком малкото мръсно площадче, за да намали шанса някой да го зърне, и излезе на главната улица. На ъгъла сякаш го бяха причаквали Емил и Киро. Бяха тръгнали за риба, но в сините си работни дрехи, откраднати от централата, приличаха на китайци, станали рано, защото не могат да изтраят, без да ринат пръст за преградна стена на Хуанхъ или друго важно съоръжение, хрумнало предния ден на местния партиен мандарин.

– Здрасти, Божо – каза Киро.

– Много рано си станал – каза Емил. – За конощипи41 ли си ходил?

– Абе, заиграхме се снощи на бридж и чак сега се прибирам.

– Из Козлодуй се носи мълвата, че вчера си избил рибата – каза Киро.

– Е, чак пък толкова... – излъга скромно Божидар.

– Сега е наш ред – каза Емил.

– Наслука – каза Божидар без особен ентусиазъм и тръгна.

– Я кажи, като купи толкова шаран, поне евтино ли го взе? – изсмя се Киро, когато Божидар беше пресякъл улицата.

Нямаше какво да му отговори. Весели бяха – техен бе редът да избягат от тая слабо охранявана лудница, в която ги дебнеха капаните на соцурбанизацията и разгневени от социалните контакти власи. Той оставаше – натопен до шия в местната простотия, в угризения, за които китайски поети твърдят, че са вечни, и в разширяващото се размито множество на пропилените шансове. Какво можеше да им каже? Само им махна с ръка и продължи към, както сам би казал, собствената си килийка в общия термитник от блоковопанелен тип.

Когато отвори вратата на апартамента, дъщеричката му тъкмо излизаше от тоалетната.

– Къде ходи толкова рано, татко? За стръв ли?

– Да. Хайде, лягай, лягай да поспиш още малко – каза Божидар и без да проследи изпълнението на препоръката си, се вмъкна в спалнята и се тръшна на леглото.

Към десет го събуди големият му син.

– Татко, няма хляб. Аз щях да купувам, но днес магазините не работят... Можехме да направим палачинки, но няма мляко... И затова решихме с Милен да те събудим – подели той отговорността от рискованата постъпка.

Не му трябваше много време, за да съобрази, че снощи бяха омели всичко. Надигна се тежко. Нямаше нужда да се облича – беше спал с дрехите. Излезе от къщи и тръгна към единственото място, където можеше да намери хляб по това време – кръчмата на площада. Тя обслужваше предимно ранобудните козлодуйски пияндета, но Божидар се надяваше с малко хазартен шанс да измъкне поне половинка от ценния продукт.

След броени минути вече беше до целта.

Кръчмата беше една от забележителностите на Козлодуй. Разбира се, не с обстановката си. Не можеше да се очаква едно средище на алкохолиците от махалата да изглежда като виенска сладкарница. На оскъдната светлина, която се процеждаше от немитите вече две петилетки прозорци, можеха да се видят мръсни и опушени стени, стандартни, вечно клатещи се маси, дървени столове и тезгях, обкован с поцинкована ламарина. По него имаше мокри петна, от които лениво излитаха и кацаха няколко преяли мухи. На "барплота" се беше подпрял възрастен мъж с вид на пенсиониран касапин, който беше захапал цигара и гледаше към отсрещната стена. Зад кръчмаря се виждаше отворена врата, която водеше в склада.

Към тази епична картина можеше да се добави и историческата врата, която в момента инж. Къбоков тъкмо затваряше. Абе и вратата си беше най-обикновена, но на нейното място преди стотина години бе стояла онази културна забележителност, която порядъчно сръбнал Ботев четник прострелял през паметната нощ, след като Войводата стъпил на козлодуйския бряг. Реликвата беше приютена в местния музей, за да напомня за най-същественото участие на козлодуйци в ония незабравими събития.

Трима-четирима потомци на свидетелите на въпросния исторически акт вече дремеха край оръфаните маси пред бутилки с мездренска бира.

Божидар позна един от тях – беше от кръга на Чапай.

– Какво да бъде? – попита кръчмарят.

– Ами една бира и един хляб – каза Божидар.

Защитени от дълбокия ров на годините, сега можем смело да отбележим, че мездренското пиво по онова време се различаваше от конската пикня само по това, че се пенеше по-слабо. Но тогава инж. Къбоков предвидливо започна с бирата, защото без предварителна декларация, че се присъединява към дружинката махмурлии, хляб нямаше да има.

Кръчмарят го изгледа – може би както Войводата би изгледал турски журналист, който иска да пипне пищова му, само че не с толкова огнен поглед, но все пак извади изпод тезгяха една бира, тропна я на плота, без да я отваря, и влезе в склада. Беше топла.

След като се потутка вътре, колкото да избере най-скапания самун, кръчмарят се появи и плъзна хляба към него по тезгяха. Мухите се разбягаха отвратени.

– Може ли да взема бирата за вкъщи? – попита предпазливо инж. Къбоков.

– Без бутилка не може – отсече влахът равнодушно като германски полицай. Ред имаше в тая държава.

– Ето ти два лева, пък като минавам, ще я върна – продължи обработката Божо. – Почерпи се за мое здраве – добави той, да не би кръчмарят да помисли, че двата лева са депозит.

С два лева можеше да купи половин каса бира, но все пак влахът направи едно движение с ръка като "хайде, от мен да мине" и прибра парите. Както всички важни хора в онова царство, и барманът знаеше: редът си беше ред, а двата лева си бяха два лева. Божидар взе спечелените с честен рушвет хляб и ненужната бутилка и се отправи към вратата.

– Си ги избил тая риба42, бе – чу той зад гърба си и се обърна на изхода. Беше човекът на Чапай.

– А, хванахме малко – каза инж. Къбоков, усмихна се неискрено, отвори дубликата на историческата врата и зави към улицата.

По пътя Божидар хвърли бирата в една от кофите за смет, като си мислеше, че поне две седмици няма да има смисъл да ходи на острова.

Чапай беше най-известният разбойник в Козлодуй. Филип Илиев – един от малкото власи, които работеха в реакторния цех – беше разправял как юначният му сънародник, преди да влезе в затвора, огъвал арматурата за къщата си на ръка. В кауша влязъл, защото претрепал някого в другарски разговор. Но това беше вече минало и сега Чапай беше човек за поверителни поръчки на шефа на козлодуйското МВР. Което в частност означаваше, че четата му щеше да отиде точно на местата, където ловяха Божидар, Киро и Емил, и да хвърли с изследователска цел няколко шашки тротил в дълбочините, където се беше събрал шаранът. Така се осигуряваше прясна риба за градските тежкари, а при екстрени случаи – за разни шефове от София, които час по час се мъкнеха в Атомната. Понякога – Божидар ги беше виждал в акция – те не само не се криеха, но често нахално използваха и моторницата на централата. И от кого да се крият? Цялото това парче от света – като се почне от Хърлешкия баир и се стигне чак до Валялунга – си беше тяхно. Божидар си помисли, че Чапай и полковникът заслужаваха да им пъхне по една шашка в... тъй де, на едно място, да им драсне фитила и да ги хвърли в по-дълбочкото. Но преди това да ги снима за стентаблото. "А сега кажете "В името на бога, Монтрезор"43... Ех, че хубаво щеше да е.

Инж. Къбоков се унесе за момент в тая сладка мечта, но после се върна към грубата реалност, каза със стиснати зъби "Ей, да еба мамицата ви" и съвсем вкиснат се прибра вкъщи.

На влизане затръшна по навик вратата, събу обувките си и подаде хляба на Добрин. Големият му син се обърна и подвикна:

– Миленчо, занеси хляба в кухнята.

Добрин приличаше на майка си – с кафяви очи, права коса и добродушен вид, но под него се криеха упоритост и качества на водач, закалени в постоянното прехвърляне на възложените от баща му задачи.

– Какво да правим с голямата риба, татко? – попита Милен отчасти конструктивно, отчасти за да отклони изпълнението на поръчката. С неясно откъде взетите си пъстри очи, той имаше и някои редки таланти. Например можеше да забатачи "по обективни причини" всяка работа, която му беше неприятна. Баща му беше забелязал способностите му и се опитваше да ги промени, вместо да се зарадва, че върви по правия път: нали всички, в това число и той самият, вършеха същото.

– Ще я пазим до вторник, нали тогава се връща майка ви – каза Божидар. – Къде е Деница?

На секундата от банята се подаде къдрокосата глава на дъщеря му.

– Ние се сприятелихме с голямата риба, татко – изчурулика тя и като се показа на вратата, пролича, че през последния половин час май е плувала във ваната заедно с новия си приятел.

Но Божидар не оцени комичността на положението, кресна на дъщеря си да се преоблече, опъна ухото на Добрин, защото отговорностите си вкъщи прехвърляше обикновено на някого от двамата си синове, и се отправи към спалнята.

– Не искам да чувам звук, ясно ли е? – кресна им той още веднъж и хлопна вратата.

– Татко пак е ядосан – констатира Добрин. – Дени, хайде иди да се облечеш, че ще настинеш – каза той.

– Няма! – заинати се сестра му, за да изкара на някого яда си от обидата.

– Ей сега ще кажа на татко – заплаши я превантивно Милен.

– Няма да му кажеш, защото той теб ще набие най-напред – отговори сестра му с безпогрешна логика.

В отговор Милен я задърпа към тяхната стая и това беше явна грешка. Сестра им ревна и баща им веднага се показа на вратата.

– Нали ви казах, че искам тишина – извика вече с цяло гърло Божидар. Той изплющя една плесница на Милен, подритна дъщеря си, която вече тичаше към стаята, и затръшна вратата.

Децата поплакаха малко, Добрин поглади по главицата сестра си и каза с мъдрост, на която го беше научил животът:

– Милко, хайде да измием чиниите и да приготвим нещо за обяд. Само по-тихо, иначе пак ще изядем шамарите.

– А кога ще играем? После ли? – попита с надежда Деница.

– После, после – каза Добрин.

– Обаче аз искам онази кукла с червената блузка от магазина – каза Дени.

– Щом толкова я искаш, открадни си я – каза Милен.

– Защо така й разправяш? Не е хубаво – каза Добрин.

– Що да не е хубаво? Татко как краде крушки и други неща от централата – посочи му опровергаващ пример Милен.

– Хайде да крадем, хайде да крадем – запя въодушевено Дени.

– Млъкни, бе, диване – подритна я братски Милен и Добрин веднага й запуши устата, за да не ревне отново:

– Нали ти казах да пазиш тишина? Или искаш татко пак да ни напердаши?

– Не искам – каза разсъдливо Дени и тръгна към кухнята натъжена, че тайнственото и примамливо крадене, за което беше чувала от братята си, пак се отлага.

Ако инж. Къбоков можеше да чуе тоя и други подобни диалози, доста щеше да се изненада какво се случва зад гърба му в неговото собствено ведомствено жилище. Да, интересни процеси течаха в козлодуйските семейства. Очакваше се в най-скоро време тая обществена форма да отмре, съгласно замислите на великия Енгелс. Известно бе, че семейството се държи главно на частната собственост, а тя по онези времена беше успешно ликвидирана в цели няколко държави. Затова семейната полуумряла форма се крепеше само на някои нейни оскъдни останки, наречени за удобство "лична собственост". Но както Божидар беше забелязал, в Козлодуй, изглежда, вече се установяваха чаканите от всички взаимоотношения между половете. Изследователите ги бяха открили отдавна в основополагащия за новата цивилизация род на индианското племе ирокези. Водещите инженери и дори по-второстепенни специалисти чрез едно по-общо ползване на съпругите си постепенно се превръщаха в мечтаните интимни другари, или накратко на индиански "пуналуа". Като помислим, какво по-хубаво от това една група интимни другари да притежават група интимни другарки. Добре, ще кажете, това е така, но какво отношение имат тези процеси към нашата история?

Както е известно, кражбата, особено когато е некадърно извършена, най-често има отрицателно въздействие върху бъдещето на героите. Във всеки случай се признава повсеместно поне за лошо възпитание. А възпитанието на подрастващите по онова време в Козлодуй (както впрочем навсякъде) беше главно в ръцете на местните лелки от детските ясли и градини. Те веднага бяха забелязали, че възпитателният процес е проста работа, при това къде-къде по-малко уморителна от копането на царевица или бъркането на мамалига. Затова се бяха настанили в тоя процес и прилагаха изпитаните схеми от личните си стопански дворове. Там тези схеми действаха безотказно. Какви хубави кокошки произвеждаха само. А сега излизаше, че едва ли не те са виновни. Че какво ги възпитаваха те? Нищо. Най-много някого да изкъшкат, а друг да прикъткат. Как тогава... Всъщност да кажем, че се обръщаше кой знае какво внимание на тези особености на възпитанието, ще е доста пресилено. Тук всички бяха заети с изграждането на Атомната и нямаше време да се занимават с маловажни и незначителни въпроси. Но все пак лелките с неатомен и бихме казали, направо селскостопански изглед дразнеха. Затова новите форми изглеждаха примамливи: те щяха да върнат добрите пуналуални44 традиции и майките – тези желани от всички интимни другарки – щяха да поемат дружно грижата за тичащите волно рошави, сополиви атомничета. Така постепенно от живота щяха да отпаднат сладките за индивида, но вредни за обществото изневери, а с тях и досадните, изтощаващи съдиите бракоразводни процеси. Отгледаните пък в здравата среда питомци щяха да придобият тъй важните за живота трудови навици и веднъж завинаги да забравят лошия навик да присвояват социалистическа собственост.

Това беше бъдещето. Обаче в апартамент седем тая отмираща социална форма засега все още се държеше, противно на общите очаквания. Изглежда, беше хубаво да си имаш временно някакво по-традиционно семейство, а заедно с него и една група интимни другарки.

Дали и Божидар мислеше така? Не. Може би някъде в тъпото му детство се бяха случили събития, които го бяха лишавали от тъй наречената семейна среда. Може би той ги бе възприемал болезнено – да речем, заради незадоволителна работа на отрядния съвет или разбираем пропуск на кварталната офеорганизация45, и сега се опитваше да компенсира загубеното с нещо несъществуващо. Или пък от интелигентска амбиция не искаше да признае поражението, че фантасмагориите му се разпадат. Или се опитваше да се скрие в тази остаряла обществена форма от някаква непонятна сила, която го преследваше също тъй неотклонно, както проклетият стършел мутант е преследвал оная нещастна крава Йо. Все едно, важното бе, че той искаше да вижда в дома си някаква, макар и най-често условна, крепост, която защитава един в много отношения измислен от него, но в останалата си част все още близък на всеки свят. Тогава защо беше онзи глупав сексетюд на самотния плаж в залива? Защо беше и неговото нелепо среднощно продължение с Мариана?

Освен онова полуобяснение не ни идва нищо наум, а и не е наша работа. Важното е, че щом Божидар потъна в поредния кратък безпаметен сън, повече нищо особено не се случи в дома крепост на сем. Къбокови.

 

 


2 Хатихумаюн – реформаторски акт, въведен на 18 февруари 1856 г. от султан Абдул Меджит І (на турски букв. „щастливо писмо“). С него в рамките на Османската империя се прокламират равните възможности и граждански права на мюсюлманите и хората, изповядващи друга вяра – гяурите (предимно християни).

3 Ергенски данък – особено мразен данък, с който бяха облагани бездетните над трийсет години. Съществувал по времето на социализма (до 1990 г.). Синоним на намесата на държавата в личния живот на хората.

4 Kубадински – Пенчо Пенев Кубадински (1918-1995). По онова време член на Политбюро на БКП, зам.-председател на Министерския съвет и председател на Националния съвет на ОФ. Ловец номер 1 на България. Герой на многобройни вицове за простотията, безочието и нахалството на българските държавници.

5 Един неизвестен пътник... – перифраза на края на романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ от Богомил Райнов.

6 ВС-каса – взаимоспомагателна каса. В миналото – извънбанкова схема за ползване на заеми, за което служители от дадено предприятие се сдружават и с месечни вноски осигуряват необходимия капитал.

7 Лилипути – бързонагряващи бойлерчета при социализма.

8 Дата Туташхиа – роман на Чибуа Амираджиби (р.1921), издаден в България през 1980 г. Със своята дълбока философия и брилянтен език романът предизвиква навремето много спорове и дискусии в праобразите на героите от „Предградията“. Някои от темите, над които многократно разсъждава Амираджиби, са неясният характер на доброто и злото, опитите на главните герои да ги предизвикат и обратният характер на резултатите в дългосрочен план. Обикновенно главният герой – благородният абраг (разбойник) Дата – донася само проблеми на тези, на които се опитва да помогне.

9 Tодор Павлов – става дума за една от иконите на марксистите в България – акад. Тодор Павлов. Той е един от стълбовете на комунистическия кошмар. Глашатай на т.нар. исторически материализъм и други глупости. Организатор на конференция за разгрома на генетиката в България. Преследвал безмилостно всяка искрица на свободомислие нявсякъде, докъдето е можел да стигне. Стигал е доста надалече и до много хора.

c По онова време великият и могъщ Съветски съюз произвеждаше реки от тъй нужните на работниците и селяните шампанско и коняк. Ръководителите на световния пролетариат не искаха да признаят правото на братския френски народ на такива отричащи всеобщата същност на интернационализма капиталистически работи като „запазена марка“, „запазено наименование“, „интелектуална собственост“ и други подобни буржоазни измислици. Затова съветските хора пиеха неуморно „Съветское шампанское“. В България също имаше такива напитки. Например на етикета на настойката от второкачествен спирт и конячна есенция, която радваше местните пияндета, пишеше:

Златна котва.

коняк

Скоро ми се случи, бях из Одеса и Симферопол. И какво се оказа? Духът на безцеремонното плячкосване на всякаква собственост там все още си е жив. И бившите съветски хора пак спокойно, без капчица срам си пият арменски и украински коняк и шампанско – родно производство. На тези неуморни носители на социалистическия морал и през ум не им минава, че има и други закони, написани в една изхвърлена навремето от тях стара, по-мъдра и от живота книга.

10 Чук и Гек – симпатични герои от едноименен разказ на Аркадий Петрович Гайдар, с истинска фамилия Голиков, (1904-1941). През ония години те бяха особено популярни. Странно е как авторът е успял да придаде на повечето от своите герои качества, които будят желание за подражание, въпреки трагизма и жестокостта на епохата и собствената си не много радостна съдба. Самите им имена са вече находка. Имаше и модел детска шейна мечта, който така се казваше – „Чук и Гек“. Наскоро в мрежата срещнах обява за продажба на такава шейна.

11 Хороша была Танюша, краше не было в селе – хубава беше Танюша, по-красива нямаше в село (рус.) – начална строфа на стихотворение (1911) от Сергей Есенин (1895-1925), руски поет, по последни разкрития убит зверски от болшевиките.

12 Хороша страна Болгария, но Россия лучше всех – хубава страна е България, но Русия е най-хубава от всички. Популярна някога руска песен.

13 Хандра – песимизъм, усещане за самотност и необяснима тъга, примесени със скука и безделие – всичко това заедно е типично настроение за руснаците, особено през есента. Изглежда се предизвиква от студа, необятните пространства и вероятно от липсата на водка. Затова за него има и отделна дума в руския език.

d Навремето, когато пишех тази книга, заблуден от капиталистическото мракобесие и социалистическата си простотия, си мислех, че няма швейцарски – така, както няма, да речем, мексикански. Затова изречението преди звездичката трябваше да подчертае абсурдното и да се изхили на всичко, което ви дойде наум. Но ето, че дойде десети ноември и за пореден път изгря свободата. Каква беше изненадата ми, когато ми се отдаде за пръв път да отида в тая малка, китна и, бих казал, свободна държавичка. Оказа се, че има швейцарски и дори видях с очите си хора, които го говорят. Приличаше на тиктакане на златен часовник, премесен с мелодичните звуци на виолетова крава и характерния звън на чуждестранни монети в голямо количество. Хубав език.

Затова реших да оставя изречението непроменено. С настоящата забележка то играе същата роля, каквато исках за него в началото.

14 Изоморфизъм – еднозначно и обратимо съответствие между елементите на две множества. Множествата, между които се установи изоморфизъм, са несъществено различни (мат. еднакви са с точност до наименование).

15 Текезе – от „текезесе“ (ТКЗС) – трудово-кооперативно земеделско стопанство, основно изобретение на социализма. Иронично, често презрително съкращение, използвано навремето в простонародния говор.

16 БЩУ – блочен щит за управление. Залата, от която се управляват най-важните съоръжения на атомния енергоблок (атомен реактор, турбини, генератори и др.)

17 Дозита – служители от цех Радиационна безопасност и дозиметрия (ирон., жарг.).

18 Апеката (АПК) – акроним от аграрно-промишлен комплекс, последното изобретение на социализма, заменил ТКЗС-тата в желанието си да управлява неуправляемото земеделие, основано на обществената вместо на вековната частна собственост на земята.

19 ВМЕИ – Висш машинно-електротехнически институт, сега Технически университет (ТУ).

20 Хоремажка – от акронима хоремаг, съкращение по съветски маниер от хотел-ресторант-магазин.

21 Нам пора сматывать удочки, блядь – време е да се омитаме, да си обираме крушите и др. под.; игра на думи – букв. „време е да си намотаваме въдиците (рус.).

22 Влахославянотраковизантийска култура – от това съчетание народът, със свойственото му чувство за рационалност, постепенно е махнал излишното, народният гений го е преобразувал незначително и се е получил изразът „Мамата си трака“. Той доказва и тракийския ни произход.

23 Тейлър – Фредерик Тейлър (1856-1915), американски инженер, създател на научния мениджмънт.

24 СУЗ – система за управление и защита на реактора.

25 РМЦ – ремонтно-механичен цех. Това и подобните му съкращения на цехове се употребяваха в АЕЦ към момента на разказа.

26 Невпопад – не на място (рус.).

27 Тръбарите – турбинистите (жарг.).

28 Шпайц – операторски жаргон за специалния корпус – помещения със съоръженията на спецводоочистките, баци и т.н. Там се съхраняват и радиоактивните отпадъци.

e Повечето турцизми, с които е богат българският език, се използват от героите (както и от българите изобщо) в подигравателен смисъл, за засилване на обида и за изразяване на примитивност, изостаналост и простотия. И понеже желанието да се предизвикат неприятни чувства на другия до теб е сред основните стремежи на тая народностна форма, а останалите цитирани качества (според външни автори) са сред неотменните й характеристики от времето на хановете и преди това, турските думи се употребяват в българския език често.

29 ДИС – дежурен инженер на централа (на руски станция). Оперативен ръководител на екипа, който управлява атомна електроцентрала.

30 Мордохай Леви – истинското име на Карл Маркс.

31 Загорка – в ония времена тази бира бе емблематична за висок социален статус. С каса „Загорка“ се уреждаха огромен кръг от абсурдните проблеми на социализма – от доставка на безбройните жадувани дефицитни стоки до разбиващите душата бюрократични услуги, подмазване пред началството и ремонти на битова техника.

32 Родопа – месокомбинат с клонове във всеки окръжен град, основен производител на мечтаните от трудещите се маси панагюрски и карловски луканки, шпекови салами и свински филета, за които по празниците се извиваха километрични кръшни опашки.

33 Династията Цин – последната императорска династия в Китай, властвала от 1644 до 1911 г. На 1 януари 1912 г. Китай е обявен за република.

34 Тимур – герой на Аркадий Гайдар от повестта „Тимур и неговата команда“, също много популярна по онова време. Нейната поява предизвика т. нар. „Тимуровско движение“, в което деца и юноши се опитваха да вършат добри дела вместо да специализират в избиването на световната буржоазия. Такива книги поддържат надеждата, че Божията ръка винаги ще намери начин да подкрепи доброто у човека – дори във времената на такава жестока катастрофа като болшевишкия режим. По всичко изглежда, че той е само лоша карма, натрупана през вековете.

35 Зоната – жаргонен израз за зоната със строг режим. Обхваща всички помещения, където има радиоактивни съоръжения.

36 Фазан – старшина-школник от Школата за запасни офицери в Плевен (жарг.). Школата бе закрита на 28 май 2008 г.

37 Вечната и нерушима българо-съветска дружба – така при социализма се характеризираше връзката между двата народа. Подобни клишета и безсмислици са нормални за държава, която си беше избрала за име „народна република“ (народно народовластие) и беше „народна демокрация“ (пак същото). Все пак е интересно дали има вечни структури, които се рушат.

38 Експресивна афазия – езикова и говорна аномалия поради локално засягане кората на главния мозък, вследствие на което се разпадат основни говорни функции.

f В ония времена много се харесваше глаголът „експроприирам“.

39 Гениално циничната мисъл – „Целта оправдава средствата“ (на латински Exitus acta probat). Един от девизите на йезуитския орден, създаден през 1534 г. от Игнаций де Лойола.

g Комунистите засипваха лековерния народ с теории за вредната същност на парите, но в повседневната си практика даваха мило и драго да се докопат до уж проклетата, а всъщност мечтана, жадувана от дън душа капиталистическа валута. Най-ценни за тях бяха тези предприятия, които успяваха да пробутат произведените от тях по-качествени стоки на западния пазар. От онова време се цени истински доларът, а не разните миризливи злоти, левове, леи или рубли и кой знае защо използваните от всички писатели за отрицателни сравнения тугрици. Затова и националната ни валута ще бъде изхвърлена съвсем лесно на сметището – там, където според някои е мястото и на българската държавност.

40 Пак с песни – за известния „трудово-възпитателен лагер“ Белене наистина имаше весели песнички. Ето част от текста на една от тях (с джазова мелодия):

„О, джип, джип, джип, джип Белене, курортен пансион,
Три години бачкаме по новия закон.“

41 Конощип – попово прасе (Gillotalpa grillotalpa L.) (диал.).

42 Си ги избил тая риба – характерен влашки словоред и употреба на кратката форма на местоимението „тях“.

43 В името на бога, Монтрезор – цитат от разказа на Рей Бредбъри „Ъшър ІІ“ от „Марсиански хроники“.

44 Пуналуални – от „пуналуа“ – интимен другар (ирок.). През 1877 г. излиза книгата на американския учен етнолог Люис Хенри Морган (1818-1881) „Първобитно общество“. В нея той публикува резултатите от изследванията си на т.нар. ирокезки род – една от първобитните форми на семейни отношения, при която група мъже и жени, наричащи се помежду си „пуналуа“, са партньори и се грижат заедно за децата си. Използвано е в романа в подигравателен смисъл за струващите се тогава на автора нелепи теории на разни соцфилософи и други дръвници за „отпадане“ на семейството. С оглед на по-сетнешното развитие на българската действителност те вече въобще не му изглеждат толкова неосъществими.

45 Офеорганизация – Отечественофронтовска организация. По времето на разказа – казионна организация, в която членуват всички. Занимавала се е със събиране на вторични суровини, проследяване при избори кой е гласувал в квартала и др. под. Изроден наследник на Отечествения фронт от времето на Втората световна война, създаден от леви антифашистки партии, който извършва фаталния за България деветосептемврийски преврат.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух