напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава III. Както се казва, в навечерието


В Козлодуй имаше пет или шест хиляди епизодични купувачи на книги и пет или шест истински букинисти. В ония времена хубавата книга беше вид дефицитна стока за продавачките, задължителна част от интериора за снобите и пролука в завесата за онези, които наричаха с не много обидната дума „интелигенция“.

Пътьом може да се отбележи, че любителите на книгите в соцлагера се различаваха твърде много от събратята си в далечните страни с гнила, несоциалистическа демокрация. Вярно, че и едните, и другите събираха редки за своите светове книги и бяха готови да дадат всичко, за да ги поставят след безброй перипетии по рафтовете на библиотеките си. Но с това се изчерпваше приликата помежду им. Защото разглезените им западни колеги изръсваха за оръфан лист, който, да речем, Бодлер е изпълнил с безсмислени драскулки след някой тридневен запой, хиляда или може би сто хиляди долара. А очевидци разказват как са плащали за парче хартия, на което Съмърсет Моъм е правил план на плевнята си, толкова, колкото струва едноетажно жилище от триста квадрата за бедно калифорнийско семейство.

Както казваше Божидар, редовите членове на буржоазните букинистки клубове бяха наказани за своята назадничева нагъзничност и техният живот щеше да остане завинаги безрадостен, беден и скучен. Никога, нито за миг те нямаше да изпитат трепета да отгърнат за пръв път на трийсетгодишна възраст, че и по-късно „Капитан Блъд“, „Черният корсар“, „Винету“ или „Артезиански трапери“, както симпатично се изрази веднъж продавачката от зеленчуковия в Козлодуй. Те четяха тези книги още преди да им се появят младежки пъпки, без да вникнат в расовия проблем или да осъзнаят грабителската същност на колониалната система. В резултат расовият проблем почти изчезна през седемдесетте години, а колониалната им система се разпадна от само себе си още по-рано. През това време техните връстници отсам желязната завеса се учеха как да предават бащите си и да трепят както партизаните милицията... опа, полицията от редки по съдържателност книги, които вече никого не интересуват, а и повече никога няма да бъдат отпечатани и по тази причина ще станат още по-редки.

Не по-различно стояха нещата със западните книголюби и когато те навлизаха в крехката юношеска възраст. Тогава те прелистваха техните „Улица Консервна“, „Великият Гетсби“ или „Нежна е нощта“ – главно на онези страници, на които героите използват целуване и други различни, отхвърлени от съветските учени сексуални техники, и увлечени от неприличните сцени, пропускаха истинските проблеми на капиталистическото общество. Така те едва на стари години разбираха, че никога няма да си купят небостъргач в Манхатън или златно клекало за тоалетната си. И отчаяни, прекарваха остатъка от живота си в някоя вила във Флорида, предимно на яхтата си, за да не подстригват безспирно омразната трева в скромния си, нямащ и три декара двор.

Докато нашите започваха с яките писателски стълбове на новия живот от кариеродата на Параславов и СтъцъДраскалов, които успяха, заедно с нагаждачите от другите браншове, да изградят новия еталон за изкуството: фалшиви герои с гръмогласни подлизурковски душици, подмяна на истинските хора с марионетки ментета, дървени, плоски и елементарни като марксистки тараби, и лъжа, лъжа от край до край с прослава на пролетарските изтрепвачи на буржоазията – колкото повече лъжа, изтрепвачи и прослава, толкова по-соцреалистично изкуство. Защо го правеха? От някаква наивна пантеистична вяра, че новите богове в партийните висини носят старите библейски истини? Да, но те самите обясняваха за същите тези истини колко са мухлясали, овчедушни и зловредни. Тогава? Може би всичко беше заради страха и безсилието да използват по предназначение някога разпространените като магарешки бодил честност и доблест? Или вършеха всичко от обикновен идиотизъм? Така поколения читатели постепенно достигаха до соцфароразпръскващия късен комревсимволичен Маяковски и тоя връх на революционно-патологическия поръчков антиекшън – „Майка“ на Горки. И когато по-късно прочетоха „Архипелаг ГУЛАГ“ и разбраха какво е правила партията майка, съвсем спонтанно заизливаха обзелите ги чувства чрез сакрални изрази – главно от типа „тяхната мама“ – за главните герои, и „неговата майка“ – това пък специално за всеки конкретен автор.

Завинаги бяха лишени нашите западни побратими и от най-разтърсващата радост за букиниста, достъпна у нас за всеки редови любител: несравнимото с нищо преживяване, наречено „опашка за книги“.

От всички видове опашки, известни на социализма, най-близо до нея по същество и като усещане е редицата от хронични алкохолици, които чакат пред съветски магазин71, в който са пуснали „портвейн“, „пиво“ и – дай Боже всекиму – водка. И в двата случая става въпрос за потребност на духа; и в двата случая на опашката се стои безкомпромисно и до дупка. Най-накрая, щом се докопат до заветната придобивка, тя се консумира взривно в тесен приятелски кръг и носи почти еднаква по сила духовна утеха.

И докато букинистите „оттатък“ придобиваха желаното в светли, добре отоплени помещения, където стоят насядали като хиени край умиращо животно и чакат да им падне ей там оня ръкопис на Нострадамус или пък първото издание на Шекспир, за когото още спорят дали е съществувал, в ония времена – в студ, пек, дъжд и сняг – нашият букинист стоеше на опашки.

Само човек, който е прекарал някоя и друга година от живота си по тези опашки, може да разбере истинската цена на книгата. И пак само такъв човек може да проумее как книголюбите „отсам“ прекарваха безсънни нощи в сиромашка радост от книга, която букинистите „оттатък“ подминават, сякаш е сборник с предизборните речи на предишния им губернатор.

Но сме длъжни да поясним, че далеч не всички букинисти клечаха по опашки. Божидар отдавна беше забелязал и дефинирал противниковата неклечоклечаща група. Членовете на писателския съюз например не клечаха. Противните на всеки свободен автор многоглави литературни цербери критици – тоже. Да не говорим за разните маршални секретари и генерални председатели, техните заместници и заместниците на техните заместници. На тях книгите им се носеха по ония специални списъци, заедно с полагащата им се част от пролетарския интернационализъм – прясно начуканите пържоли, карловските луканки и касите с бира „Загорка“. Но те и магазинерките в зеленчуковите, редакторите от печатните, бихме казали, органи, или, да речем, по-крадливите работници от системата на книгоснабдяването също не клечаха по опашките, макар че не бяха в списъците. По онова време разни партайгеносета и номенклатикуровци, печените крадци от държавното, официозните литературни критици и останалата подобна паплач бяха верните храненици на системата. Затова те лицемерно ще се преструват на неинформирани и никога няма да се съгласят, че е имало такъв, както и някакви си други най-различни проблеми, които са вгорчавали или – не може да бъде – превръщали са в непоносим живота на клечащите. Ако започнеш да им разправяш нещо подобно, по-едностранно развитите от тях ще ти теглят една комунтаристическа майна, а по-интелигентните високомерно и раздразнено ще ти кажат, че всички приказки за това как е бил отровен животът ни са само злонамерени измислици и некачествена (това вече е най-обидното) публицистика. Еех, не е публицистика това, драги поизчезващи вече другари. Но тези другари съвсем никога няма да се съгласят, че те са алхимиците на оная бавно действаща отрова. Така ще е, докато не посетят една друга Библиотека72 и не видят личното си тъничко томче. Нека се надяваме, че я има. Би следвало да ги има тия томчета. Не може всичко, което са ни причинили, да бъде без награда. Нещата не могат да са толкова безнадеждни.

Подобни мисли минаваха през главата на Божидар, но разбира се, без прозрения в бъдещето и без мистичната им, осъдена от прогресивната работническо-селска философия част. Та такива ми ти работи, както би отбелязал Николай Николаевич, пък и Иван Иванич. А работата беше в това, че Павел и Божидар бяха букинисти. Това беше последната шега на съдбата и Този, който я управлява, пожела редицата от банални и на пръв поглед съвършено несвързани събития да бъде завършена от едно позвъняване в ранните часове на настъпилия вече понеделник.

 

Към този момент схемата, както биха се изразили атомните енергетици, вече беше събрана. По-късно, след Чернобил, тази пелинова схема73 щеше да стане популярна сред специалистите като „натрупване на малки грешки и незначителни на пръв поглед обстоятелства“.

Най-напред в нашия случай инж. Къбоков тръгна за риба, но вместо това затъна до уши в сладката тиня на порока. Можеше да укроти желанието си да дебне едри смъдоци и да съблазнява чужди жени, а вместо това да остане с приятелите си и кротко да лови сънливи дунавски шарани или дори обикновени беззащитни каракуди. Обаче не. И понеже един грях най-често повлича друг, той предложи на приятелите си интелектуален продукт, твърде различен от истината. Заради това Били Лъжеца се върна у дома си навреме, или, ако сме по-точни, съвсем не навреме. Така една редица незначителни обстоятелства прати Били в Оряхово. По другата линия на събитията, пак заради инж. Къбоков, Гелето едва не се удави и в резултат си зададе разни каверзни въпроси74 за смисъла на съществуването. Именно заради това той определи посоката на живота на двама им с Димитраки към парилката и те поеха натам, вместо да се разотидат мирно по домовете си. И ето ти дребен проблем: Вушката нямаше да бъде на смяна в понеделник, а една нереализирана художественотворческа душа нарисува незначителна от художествена гледна точка карикатура. По-нататък в резултат на дребен спор инж. Армянов изпрати на обход инж. Къбоков и той не разгледа схемата на един АВР. Но то така става, като не можеш да си държиш устата затворена. Междувременно Съдбата се бе погрижила и за други незначителни неща, за които ние още не знаем. Например заради такова нищо не значещо нещо, като нарушението на закона, един началник-смяна реши да отмъщава на държавата, представете си. Друг пък трябваше да се отклони за съвсем малко от работното си място, пак за нещо много дребно – някакви си оловни сачми. Колко са пет торбички от тях в сравнение с огромния реактор? Нищожно и съвършено пренебрежимо, ей тонечкос малко. Толкова малко, че всеки склададжия ще ви се изсмее изумително, снизходително, а накрая и презрително, ако го попитате къде са се дянали. В схемата се намесиха и други второстепенни фактори, като лошото време, интернационализма и простотията на разни началници. Сега като си спомним, времето не беше лошо.

Списъкът от дребните грешки започваше с коляното на един пароотбор в турбинен цех, което беше спукано трета седмица или може би втори месец – вече никой не помнеше откога (от три месеца). В една капиталистическа атомна мощността мигом щеше да бъде намалена, турбината спряна и пропускът заварен. Това щеше да стане само защото този пропуск, дори и безшумен, дразни тъпото капиталистическо чувство за отговорност на някой техен, примерно началник смяна турбинен цех. И директорът не само нямаше да гъкне за загубената енергия, а щеше да кимне благосклонно на тоя началник, ако го срещне в коридора, докато мъкне директорските си сакове за голф. Тук, в условията на поредната енергийна схватка с буржоазията, такова нещо не можеше и през ум да мине на някого. Така адският шум имаше възможност да ядосва текущите шефове, да оглушава минаващите наблизо и да докарва до лудост турбиниста долна зона, чиято работна клетка бе в непосредствена близост до това явление. В съответствие с по-лекия, освободен от вътрешно напрежение поглед върху разни проблеми, някакъв дръвник беше забравил да закупи от Холандия някакъв си специален кабел. Ай сеа, чудо голямо. Ръководството на Атомната пък приемаше червения график като част от географската даденост на региона. Това на практика се отнасяше към дребния въпрос откъде в областта ще се намират подходящи кадри за атомна централа, защото, между нас казано, по тези ширини не е имало дори свестни воденици. Така надеждата да се намерят необходимите специалисти по ядрена енергетика от някое близко интелектуално средище за мелене на брашно посредством падаща от високо водна сила пропадаше. Към нашия списък вероятно се числи и електрическата схема на пултовете за управление на БЩУ, която ги поставяше от дните на пуска в една категория по енергозахранване със снабдения с доилна техника кравешки обор в местния втори стопански двор. Ние обаче не можем да определим дали това е дребна грешка, или незначително обстоятелство. Както е казал поетът, което не знаем – не знаем. Най-накрая, в понеделник предстоеше превключване – това пък беше по график.

Няма да спорим, ако някой е на мнение, че всичко сякаш е подредено от някой многорък търпелив и изобретателен злосторник. Няма и да гъкнем, ако тоя въображаем някой каже, че натрупването на случайни обстоятелства и незначителни грешки е само удобна измислица, целяща да прикрие лицемерно и с научна наглост виновника, чието име всички знаят. Всеки има право да си мисли каквото си иска. Важното е, че към момента на нашия разказ схемата вече е почти готова. Оставаше да се добави само втората безсънна нощ.

Така че Божидар и Гелето вече звъняха на вратата на сем. Пантарееви.

Отвори им самият рожденик. Отвътре полъхна весела глъч, а от рожденика полъхна на ракия с неясен произход и салата с лук.

– Хайде, бе, много закъсняхте – каза Павел леко завалено и с неопределим апломбi.

– Абе, аз му викам на Гелето, хайде да се измъкваме, че пиенето може и да е свършило вече – и без това никой няма да забележи, че ни няма, ама той... не можело така, трябвало да стоим до края на смяната, както било по инструкция – влезе от вратата в тон Божидар.

– Няма страшно, пиене има – засмя се Павел. – Хайде, влизайте.

Пантарееви живееха в малък двустаен апартамент, който навсякъде в родината се смяташе напълно достатъчен за инженерно семейство. Още повече, че панелните кутийки тук бяха с една категория по-високо от повечето градове, защото за стая се броеше и кухнята. При условие, разбира се, че може да се нарече кухня помещение с размери на средно голям килер, на една от стените на който архитектът беше избил прозорец – най-вероятно в пристъп на душевна депресия. Ако обобщим, сем. Пантарееви живееше в тристаен апартамент, а празнуваше в една от трите многобройни стаи, определена за хол.

Божидар не знаеше колко гости беше поканил Павел, но изглежда, повечето от тях си бяха отишли или още избираха подарък. Компанията, с малки изключения, сякаш се беше пренесла направо от последния купон у тях. Нямаше ги досадниците. И Никифор.

В замяна тук беше Станислав Вушев – ДИБ на II блок в смяна Г, заедно с жена си Вера. Тя беше рускиня, потомствена московчанка и дъщеря на някакъв техен зам.-министър. Беше навикнала на специално снабдяване, слугиня вкъщи и пиене според големите във всяко отношение руски мерки. Затова Вера никога не готвеше – поне Божидар не я беше виждал, грижеше се за сина си в паузите, през които не си правеше маникюра, не переше и не говореше български. Готвенето и прането бяха територия на Вушката, а синът им растеше, може да се каже, безгрижен.

Обаче имаше и друга изненада. Срещу Павел, в полупрозрачна кремава блузка и поличка на розови цветенца, която беше дълга колкото да не се виждат съвсем пликчетата й, беше седнала Мариана. Нещо като торта със сметана, само че не за рожденика.

Божидар срещна погледа й, погледна към онова място, към което и тя може би неосъзнато искаше, преглътна внезапните си неприлични помисли и седна до Павел. Гелето си избра място до масичката на колелца – гордост на домакините и поставка за пет-шест шишета с разни гроздовици и сливовици, сред които, като породист петел сред кооперативни кокошки, се мъдреше бутилка на Джони Пешака.

– Какво ще пиете? – попита Павел.

– Аз съм на гроздова – каза Божидар, – а на Гелето сипи малко лимонада. Той скоро си прави пластична операция и лекарите му казали само това да пие – да не му се отлепи носът.

– Ти гледай твоят да не пострада – отговори наперено Рангел.

– Хайде, наздраве и добре дошли – каза Павел и обърна на екс водката си. И той беше руски възпитаник.

– Наздраве! – каза Божидар. – От името на всички ти пожелавам успехи, щастие и разни други тъпотии... От името на двама ни пък с Гелето и лично от свое име ти поднасям тоя подарък.

Божидар бръкна в торбичката си и... извади антологията на Антоний Арнаудов "Наричаха ги Бийтълс". Тъкмо беше започнал да я чете.

– Охо, и аз имам скоро рожден ден – засмя се Детелина.

– Аз нямам скоро рожден ден, обаче можеш да дойдеш на тържеството по случай развода ми – каза Иван и повечето се позасмяха. Смешно беше, когато някой изрази гласно мисли, които тайно минават през ума на всички ни.

Пък и всеки би поканил и по по-незначителен повод човек като Божидар. А защо? Защото той беше ценен приятел-книгоразпространител. В дните, когато зареждаха книжарниците в околността, Божо пътуваше – най-често на автостоп – с един голям сак. Книжарките му даваха определени бройки от търсените заглавия, а като притурка към тях пробутваха, съгласно указанията на партията, някои от стотиците залежали боклуци на соцреализма, за да бъдат продадени като „комплекти“. Но той четеше много бързо и се изхитряваше да открие сред баластрата и някои по-свестни книги, които успяваше да продаде – е, като си поизкриви малко душата – и самостоятелно. Така снабдяваше с най-търсените заглавия и без "нагрузка"75 приятелите си. Разбира се, тези, които го канят редовно.

– Дай, бе, дай да я видим – каза Вушката. – Дай най-после да разберем защо толкова ни харесваха навремето.

– Изданието е много ценно. Има списъка на всичките им тави – каза Павел.

– Обаче май са я печатали на някоя печатарска машина за партизански позиви – изкоментира Иван полиграфското й оформление и веднага се плесна по устата.

– Хубава ли е бе, Божо? – върна се към същността Детелина.

– Хубава е – отговори уклончиво Божидар. – На мен например най-много ми хареса, когато говореха с Елизабет... или май с папата, не, чакай... не беше ли с Хайле Селасие – абе, не си спомням точно, обаче нещо ги попитаха, а те отговориха в смисъл, че да или нещо подобно. И беше много весело. И накрая всички пяха She loves You, ye, ye, ye...

– Деспе – обърна се Павел към жена си, – пусни малко грамофона. Нали се сещаш какво?

Може би никой в Козлодуй не можеше да разбере защо и как се беше образувало сем. Пантарееви. Вярно, всяка жена би се омъжила за мъж като Павел. Само че защо той се беше оженил за Деспина – това беше въпросът. Божидар също се беше питал какво беше намерил приятелят му в жена си, освен това, че е грозна, дебела и мързелива. Но в Деспина тези качества се съчетаваха балансирано и вероятно тази хармоничност, заедно с това, че пушеше и пиеше като разведена рускиня, беше привлякло неудържимо инж. Пантареев...

За изненада на Божидар тя стана веднага и извади от един от шкафовете някаква плоча. Не беше я виждал, но се досети каква ще бъде музиката.

– Дами канят – обяви Павел и стаята се напълни с неповторимия глас на Пол. Michelle...

„Старите песни винаги напомнят нещо на старите хора“ – помисли си Божидар, като един от любимите си герои – Александров, в оная сцена от „Бялата стая“.

Беше преди много години, на едно събиране в студентската квартира. Пак празнуваха рожден ден – на Сашо, сина на хазаина. Бяха се надомъкнали разни копелдаци, завършили все английски гимназии. Сашо беше свалил дъщерята на декана на Химическия факултет и това бяха нейни съученици и състуденти от каймака на софийския хайлайф: на тоя баща му в ЦК, на оня – секретар, важен председател или поне посланик. Тогава Божидар видя за пръв път и Мишо Белчев – той още не беше станал естрадна звезда и беше дошъл с китарата си. Имаше питиета, каквито по онова време Божидар можеше най-вече да разглежда през витрините на „Кореком“, по „Грундинг“-а вървяха само най-хубавите хитове – главно Бийтълс, а Мишо изкара няколко парчета, които направо разтопиха мацките. Стана голям купон. И тогава в центъра на вниманието пак се оказа не рожденикът, а някакво страхотно маце. Всички тузарчета се скъсаха да й се натискат. „Копеле – беше му пошушнал тогава Сашо, – ако свалиш тая гърла, ще ти ходатайствам пред бащата да не плащаш наем поне до края на годината.“

Тогава той само се засмя и му каза:

– Направо ви изстина една пета от доходите.

Към края на купона един от тежкарите – синеок, изтупан сваляч и син на някаква важна партийна клечка – не оставяше Павлина да седне. Докато танцуваха, дрънкаше, без да спира, на английски, за да й покаже каква голяма работа е, и накрая на нея така й писна, че досадата в погледа й можеше да се прочете и през оксиженно стъкло. Божидар знаеше схемата на Сашовите купони и чакаше времето за „близки запознанства“. А схемата беше проста: към края, след като мацетата се размекнеха от срамежливо изпитите две-три питиета, започваха да вървят все бавни парчета. Тогава дистанцията се стопяваше, ръцете почваха постепенно да се плъзгат все по-надолу от кръста, жертвата отпускаше доверчиво глава на рамото и в резултат се озоваваше на някое легло или канапе... Докато се завърти ролката с блусовете, Божидар разсеяно и небрежно отпиваше от чашата си истински Chivas Regal и само два пъти погледна в очите Павлина. Първия – с интерес на познавач, а втория – с разбиращ и леко насмешлив поглед.

Когато тръгна Michelle, той стана и ловко премести стола си на пътя на нахалното софийско копеле, което пак се беше засилило да кани Павлина, извини се лицемерно, и докато то обмисляше дали да заобиколи, или да премести препятствието, той вече поемаше ръката на топмодела на купона.

После... после я изпрати до тях по пустите софийски улици. Тя му беше дала доверчиво ръката си, а пред кино „Витоша“ я прегърна през рамо. И така вървяха три години. До онази вечер, когато той се появи в квартирата й, след като не й се беше обаждал цял месец. Каза й истината и докато си тръгна, тя се смееше и не искаше да повярва, че се е оженил.

А най-смешното беше, че месец след оня... ами да, малко тъжен блус хазаинът се оправда с лекарствата за подаграта си и вдигна наема с петдесет процента.

– Божидаре – чу той гласа от предишната нощ до ухото си, – ще танцуваш ли с мен?

Мариана се беше изчервила като розовите цветенца на поличката си.

Песента вече привършваше, но Божидар стана. И още като сложи ръката си на кръста й, усети как тя потръпна и се притисна в него.

– За какво си мислеше? – пошепна тя.

– За тебе – излъга Божидар.

– И какво си мислеше?

– Ами как ти разкъсвам сладките гащички и без да те събличам, направо почваме да се... Нали се сещаш? – прошепна й Божидар.

– Да – пошепна Мариана и той усети как омалява в ръцете му.

„Ний май ще почнем направо на дансинга“ – помисли си Божидар.

– Божо, Божо – провикна се уж закачливо от другия край на стаята Детелина. – Да внимаваш, че веднага ще докладвам.

– Няма нищо бе, Ина, те още само танцуват – защити го Павел.

Божидар тъкмо се чудеше какво да каже, когато музиката престана. Мариана стисна плахо ръката му, пусна я и се отдалечи, без да го поглежда. Беше явна покана и той се почувства съвсем като в спомена.

– Като гледам изданието, сякаш вече започвам да си отговарям на въпроса защо тези четирима хлапаци ни харесваха толкова много навремето – каза Станислав.

– Защо бе, Вуше? – полюбопитства Детелина.

– Ами, гледай ги – навсякъде са истински. Това е. В песните им за любовта имаше любов, в песните за приятелството – приятелство. Ако някого не харесваха – казваха му го в очите. Когато се подиграваха с някого, не го правеха зад гърба му. Ако искаха да напсуват някого нелитературно, правеха го пред всички, а не като нас – вкъщи, и то наум. Те имаха смелостта да бъдат докрай това, което са, а не онова, което някой им налага да бъдат. Ето затова ни харесваха... И ние покрай тях като че ли живеехме без лъжи и лицемерие. Поне докато траеше музиката им.

Всички се умълчаха. Вушката рядко говореше, но още по-рядко казваше нещо, което няма смисъл да се чуе. Само Иван не схвана дълбочината на момента.

– Истината е хубаво нещо, но длъжността ми е по-скъпа – адаптира той афоризма за истината и за Платон към социалната среда и всички се разсмяха.

– Ето, това е правилната аксиома на поведението ни – каза Божидар.

– Защо бе, Божо? – попита Детелина, която все не можеше да разбере кога той прави някой от постоянните си театри и кога казва наистина онова, което мисли.

– Вуше, нали си чел „Голямата скука“...– каза Божидар. – Е, там, малко преди Емил Боев да прецака за пореден път ЦРУ, двамата със Сеймур се припичаха на една пейка в парка и си бъбреха за разузнаване. И понеже Сеймур – нали си спомняш – много се беше привързал към Емо, докато избираха край за романа, той му предложи да дойде сам и доброволно в неговия свят. Защото той поне бил откровен в грозотата си, докато светът на г-н Боев бил лицемерен като идеологията си. Та тогава, под лъчите на есенното датско слънце, онова мекере Погодил Номерайнов напъха в устата на отрицателния герой най-точната социологична характеристика на социализма. И беше тъкмо на място, защото те нали бяха на конгрес по социология...

Божидар изчака малко и добави:

– За мен социализмът – Божидар се подхилкна, – социологично погледнато, е най-впечатляващият, най-мащабният и най-отвратителен пример за лъжа и лицемерие... Тъй че Иван е прав: какъв избор имаме, ако искаме да оцелеем, освен да се слеем със социалната среда?

– Тъй ли? Че аз казах ли такова нещо? – попита Иван с изражение на глупака от руските приказки и всички отново се разсмяха.

– Деспе, дай да пуснем някоя друга хубава плоча – каза Павел. Вече се беше ядосал на Божо. На кого изнасяше лекциите си? На правоверните? Тяхното вкаменено верую беше от застинала революционна лава. Или на средностатистическите граждани? Те бяха инертни, страхливи конформисти, склонни на всякакви компромиси и дребни предателства. Никой от тях нямаше да иска да се чувства на конгрес на опортюнистите. С такива приказки можеше да се постигне само едно: да докара маса проблеми на себе си и на приятелите си. За какво дрънкаше тогава – и то точно на рождения му ден... Ей такива като него са ги пращали да размишляват на тишина във временно поозатворените простори на обширния остров Белене.

– Нали имате плочата на Смоуки? – попита Мариана.

– Да бе, Марианче, какво искаш да пусна? – попита Павел. Преди малко и на нея се беше ядосал. Хайде, станала му любовница, станала. Нейна работа. Ама сега така пред всички... Но то нали любов, охтичава кашлица и комунистически убеждения не можели да се скрият, сети се той за една от Божовите мъдрости и се засмя на мислите си. Кво да прави? – симпатяга беше Божо. Приятел му беше.

– Каквото и да е, Павче. Всичките им песни ми харесват – чу се приятният глас на Мариана, чиито обертонове сякаш приканваха някого за нещо.

– Пусни Living next door to Alice76 – каза Божидар. И когато Крис Норман заразказва за Алис, покани Вера.

През това лято Божидар забеляза, че тя излиза често на балкона да си прави слънчеви бани или просто да гледа пейзажа, а веднъж дори прибра прането. И понеже сем. Вушеви живееха в отсрещния блок и два етажа над тях, а Вера излизаше облечена обикновено с къси полички, Божидар можеше да разглежда отблизо моделите на пликчетата й. Веднъж тя го забеляза и му махна с ръка, въпреки че се досети какво гледа. Те и преди това се познаваха, но може да се каже, че оттогава започна нов етап. Защото, когато го зърваше през деня в кухнята, тя често сменяше късите си полички с хавлии или с домашни пеньоари, които час по час се разтваряха. В резултат свикналият на самонаблюдения Божидар забеляза, че по-често от преди си намира работа в кухнята или в северната стая. Тази невинна игра продължаваше вече два месеца.

– Станислав често ми е разказвал за теб, но аз не вярвах, че си такъв отявлен дисидент – каза тя веднага след като затанцуваха.

– Е, може и да съм дисидент, но не съм от опасните – засмя се Божидар.

– Какво имаш предвид?

– Всичко, което имам, се вижда77 – отговори с известната баналност Божидар. – Системата ме разпозна веднага. Още в девети клас моят класен ме кръсти „бацилът на разложението“.

– От това дисидент не се става.

– Разбира се. Работата е там, че после започнаха да ме съдят на комсомолски събрания. Аз се готвех упорито за заседанията. Започнах да чета лоши книжки и да слушам упадъчна музика по радио „Лаксемберг“. Така станах дисидент.

Вера се разсмя.

– Станислав ми е разказвал, че имаш голяма библиотека.

– Ами заповядай, ще ти я покажа... – насочи Божидар разговора към темата с показването на най-различни колекции.

– А Солженицин чел ли си? – отклони темата Вера.

– Попадал ми е.

– „Архипелаг ГУЛАГ“ попадал ли ти е?

– Да. Преди десетина години един приятел емигрант ми превеждаше части от тая книга от испански. Той ми разказа и за прочутата реч на другаря Хрушчов78 на сесията на ООН. Но аз тогава не повярвах нито на едното, нито на другото.

– Сега вярваш ли?

– Преди време в Ленинград мои приятели букинисти ме запознаха с човек, който е лежал по лагерите – седемдесетгодишен старик, който още се държеше. Професор по лингвистика, който знаеше седем езика. Главният учен Йосиф Висарионович сменил абстрактия предмет на неговите изследвания с ръчноприложен. Та той ми разказваше за прекрасната природа на Колима и за трудовата си биография – как е рязал дърва при минус четирсет и как е пълзял из минните забои... Въобще зная, че съветските слонове са най-големи79... А обувката от арсенала на марксистката лексика гледах на друго място. Много ми хареса. Все едно, че им казваше: „Пак добре, че бия с обувката, щото ако не мирясате, ще ви зачешем с ракетите.“

Верочка се засмя с глас. Приятно й стана.

– Къде си научил така руския? Говориш без никакъв акцент.

– Слухът ми е много музикален. Освен това съм тренирал специално – в кръчмите, а също на черния пазар. Там си лафим с ченгетата на местния жаргон на крадците. Мръсните думички в руския пък ги упражнявах с хубавички рускини. Те също нямат акцент.

– Говориш като циник.

– Да, аз съм от школата на дисидентите циници.

Вера се засмя и Божидар констатира, че смехът й съвсем не беше неприятен.

Песента вече привършваше.

Мариана погледна към тях, наранена от собствената си ревност, и Божидар я успокои с дискретен, изразителен поглед.

– А тогава защо обичаш Есенин?

– Това пък кой го измисли?

– Станислав ми разказа как веднъж си рецитирал наизуст „Ана Снегина“.

– Това е клевета. Тогава пропуснах всички пасажи за Ленин – отвърна Божидар и двамата се разсмяха.

– Знаеш ли, с теб е интересно да се разговаря.

– Нали ти казах, че непрекъснато се упражнявам – пошегува се Божидар вместо церемониален поклон в края на танца.

– Струва ми се, че не трябваше да го казваш това за социализма – каза тихо Павел, докато Божидар сядаше на мястото си.

– Защо бе, Павче? – попита той, въпреки че вече съжаляваше. – Пред повечето от присъстващите тук съм казвал и по-лоши неща за социализма.

– Пред повечето – да, но не пред всички.

– Да се говори истината, е лесно и приятно80 – процитира Божидар и вече съвсем съжали, че се е раздрънкал. Но не можеше да се спре. Мариана гледаше така предано, с такова обожание своя Божо. Той беше героят в нейните очи, а не някоя от тия хърби наоколо. Даже Павлина не го беше гледала с такъв възторг, когато извърши най-чутовния си подвиг – премести стола пред онова софийско копеле и го разби сразяващо. Абе, никой не го беше гледал така. Ей сега щеше да разпери всичките си пера. – Деспина, намали малко грамофона, искам да ви покажа нещо.

Той извади от торбичката си синята папка, която постоянно мъкнеше със себе си.

– Преди две седмици бях в София и се отбих у един приятел. Той ми даде едно рядко издание: броя на „Нюзуик“ от 12 април. Божидар извади списанието от папката си. – Днес мислех да превеждам статията, но се наложи – той погледна Гелето, – бе наложи се спешно да правя обход в зоната и не успях. Обаче не е нужно да знаеш английски, за да разбереш снимките. Струва си да ги разгледа човек.

– Я бе, Божо, я да видим – първа не изтрая Детелина.

– Дадено, бе, обаче елате тук, че е опасно да разнасям списанието – каза Божидар и всички се разсмяха. – Мисля, че и заглавието не се нуждае от превод. Brezhnev: The Final Days.

– Той прилича на мумия – каза Вера.

Така си и беше. Вместо верния неостаряващ марксист-ленинец и глава на могъщото государство от снимката, сякаш от отвъдното, ги гледаше един смъртно болен, лицемерен и жесток тиранин.

– И какво сега, искаш да ни покажеш как ни лъжат с официалните плакати ли? – попита Детелина.

– Не бе, Ина. Това е невинна лъжа. От нас крият нещо много по-важно от това, че Брежнев е изкуфял, умиращ дъртак. Но кое е то – остава за домашно упражнение.

– Много гадно изглежда – каза Мариана.

„Ами затова го крият, защото толкова си приличат със социализма, че човек неволно се досеща за аналогията“ – за малко да й отговори Божидар, но си замълча. „Само че за Леонид Илич най-вероятно скоро ще ударят камбаните на „Василий Блажени“, докато социализмът очевидно е безсмъртен“ – продължи да мисли вяло той и като му свърши инерцията попита:

– Павка, нали са тук двата тома на Иван Хаджийски?

Божо помнеше всички важни книги, които познатите му бяха купували от него. Тези беше открил забутани на един рафт в някакво родопско градче, където бяха престояли маса години. Местното население там не се беше възползвало от полагащата му се квота за социологична литература.

– Сега ще ви покажа нещо много сладко – той отвори по интуиция втория том и от първи път откри страницата, която му трябваше. – Само да мине Back to Bradford81. Сега канят кавалери – каза Божидар, остави книгата, като пъхна една салфетка между страниците, и подаде ръка на Мариана.

Отстрани бяха приятна гледка. Той не беше посещавал уроци по танци, но имаше усет за музиката. Мариана също притежаваше чувство за ритъм, към което се добавяше и нещо друго, вече очевидно за всички. Не само защото се беше изчервила отново.

Песента свърши и последното парче от плочата – Wild Wild Angels82 – играха пак заедно на светлината от лампата в коридора. Той завъртя Мариана към стената, притисна я за секунда значително по-надолу от кръста и тя прошепна в скоропоговорка:

– Недей, моля ти се, подкосяват ми се краката. Ще те чакам у нас. Нали ще дойдеш?

– Ще дойда – прошепна той и я пусна малко преди края, да не си помислят нещо лошо гостите.

Когато светнаха лампите и останалите насядаха, той се прeсегна за томчето на Хаджийски.

– Както сме насядали сега на масата, ще ви покажа един лист с разни гозби и яденета. Хаджийски го цитира, бих казал така, с пролетарски яд на някои „мъченици на живота“, които... „като отидат в ресторант „България“ – зачете Божидар, – по половин час държат долното меню и се мръщят, че нямало нищо за ядене“.

Менюто беше от 28 август 1940 г. и от него ставаше ясно, че българската буржоазия по онова време си е похапвала „чига сос Капри, яйца поше с. Естерхази, есетра с масло или на скара, медалиони маркиз, каленоли финансиер, мозък сицилиен, стек аншуа, ростбиф алангле, турнедо Росини, а също така разни агнешки гювечи, гъска с ябълки, аспержи, както и шашлик по кавказки“. Общо 51 „заглавия“.

И докато компанията се дивеше и хилеше над ястията, чиито имена може би се произнасяха из тия вилаети за пръв път от четирсетина години насам – поне от хора като тях, Божо измъкна от папката една брошурка с корици от виненочервен гланциран картон. На корицата горе пишеше "ХII конгрес на БКП", а долу – „София, 31 март-4 април-81“.

– Какво е това бе, Божо? – веднага запита Детелина.

– Ами меню – каза той и отвори на първата страница.

Там с красиви тъмночервени букви това и пишеше – „меню“.

Две-три минути минаха в разглеждане на „изданието“. Ако някой можеше да чете мисли, в момента щеше да открие с каква ниска популярност се ползва партията хранилница. Божо пак беше измислил сценарий за поредния виц.

– Сега да видим дали ще познаете защо ви го показвам – каза Божидар.

– Защо бе, Божо? – предаде се веднага Детелина.

– Тук има повече ястия, отколкото в менюто на „България“. Петдесет и две са. С едно повече. И това е единствената разлика. Иначе и в двата случая хората са разделени на две категории: едните могат да поръчват софрите, а другите могат да разглеждат – или отрупаните маси през витрината, или самите менюта като антикварна рядкост.

Детелина нищо не каза.

– Все пак във втория случай елитен отряд от работници и селяни е успял да стигне до софрата. А в първия е коренно различно. Там трудещите се не могат да опитат от гювеча, защото експлоататорите не са им платили „според труда“. Въпреки че все се питам не е ли по-хубаво заплащането по принцип да е според оная им работа.

– Ти само за себе си мислиш – каза Иван и всички се разсмяха.

– Божо, ти отхвърляш даже принципа да се заплаща според труда. Какво не ти харесва? – попита Детелина, решена да защитава тоя последен рубеж. Тя беше чувала за лекциите на Божидар на тая тема. От тези сказки полза нямаше, но за тях се чуваше.

– Инче, той, Божидар, пише сега няколко есета. Като ги завърши, ще ги изкара на спиртографа83 в ПТО-то84 и Ленчето ще ни ги раздаде – опита се да отклони разговора Павел.

– И от милицията сигурно ще има подкрепа. Ще отпечатат и труда му. Десет странички, от които девет – обвинителен акт, една за адвокатските пледоарии и два реда за последна дума на подсъдимия: разкайвам се, граждани съдии, и моля за снизхождение – изхили се Иван.

– Защо ти харесва да ти плащат „според труда“ бе, Ина? – попита Божидар, без да обръща внимание на опитите да го отклонят от мисията му.

– Ами защото е справедливо бе, Божо.

– А, какво каза? Справедливо. Обществото трябва да бъде справедливо. Това е най-важното: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“. Само че кое – на кого? И по колко? Как да установя например колко заслужава за труда си другарят Мичев и колко – милиционерът на портала?

– Другарят Мичев заслужава най-много – каза с пионерски плам Иван.

Божидар замълча за момент.

– Виж, Ина, през студентските си години аз реших този проблем. Изобретих машина за измерване не само на труда, а и на човешката същност. Прозрението ме осени, когато за пръв път се замислих над глупостите от читанката по политикономия. Дотогава само се мъчех да ги запомня. Та сега си представи едно много сложно и важно съоръжение. В сравнение с него БЩУ-то е като пулт за управление на съветска редосеялка. Това е моята гордост: човекооценителят на инж. Къбоков. Измерването е на прост принцип: пъхат те вътре, машината започва да святка, да мига, да дрънчи и след малко те изплюва с едно картонче, прищипано за яката с телбод, като етикет от химическо чистене. На него е описан най-подходящият за личността обществен статус. Данните съдържат всичко: от сумата на застраховката до модела на паметника за вечното ни жилище – довърши Божидар.

– И най-вече материалното възнаграждение за труда ни – добави Иван и дори Детелина се разсмя.

– Дядо ти Мордохай не разполагал с моята машина – продължи Божо. – По онова време стойността на стоките се измервала с простия статистически механизъм, наречен „пазар“. Обаче този начин бил много разхвърлян и не допадал на твоя дядо. Той бил възпитан на германски ред. Затова смело изхвърлил пазара. Нямало вече с какво да измерва стойността и затова, за да заплати справедливо на любимия си пролетариат, той измислил, че тя се създава и се мери с труда. С някакъв „абстрактен, изкристализирал, овеществен“85 и нам още кви глупости труд. Колко ще е стойността? Ами колкото абстрактен труд има в нея. А той колко е? С какво да измерят труда ни бе, Ина? Виждала ли си прибор за измерване на труд? Ти, от твоята инженерна висота, ще се интересуваш ли от величини, чиято големина въобще не може да бъде измерена? Нали чуваш колко е тъпо: величина, дето не й знаем величината. И щом като не можем да установим колко е трудът, каква ще бъде справедливостта на мярка, която никой не знае колко е всъщност? Нали виждаш какво се получава? Като изхвърлиха частната собственост и пазара, твоите марксисти разрушиха структурата, в която принципът за справедливост се нарушаваше частично, и създадоха друга, в която той изобщо не може да бъде спазен. И тогава защо да се трудя, щом продуктът на моя труд няма да бъде оценен справедливо? Сещаш ли се сега какво става с основния принцип на социализма „Всекиму според труда“? Мисля, че разбираш колко безсъдържателен и абсолютно неосъществим е. Може да се сетиш и до какво доведе липсата на мотивация за производство: до три от най-епохалните открития на новия строй: дефицита, опашката и принудителния труд.

– Чакай, чакай – подскочи веднага главната му опонентка, – какъв принудителен труд? Тя не беше чувала за Архипелага. Вярно, знаеше за Белене, но си мислеше, че е било подходящо място за разни криминални типове – да са по-далече от обществото. Беше чувала, че там е имало и политически, и това не й харесваше, но не се беше замисляла много-много. Имало е, сега вече нали нямаше. „Не, това заяждане вече надминава всякакви граници – помисли притеснено тя. – Утре някой ще ни натопи, и после върви се оправяй“. И сърцето й се сви, защото знаеше, че оправяне няма.

„Май наистина прекалих“ – помисли Божидар, улови ясния укор в погледа на Павел и бързо продължи:

– Ами бригадите в помощ на селското стопанство например.

– Ти не си ли ходил с удоволствие на бригада бе, Божо? – не се укроти Детелина.

– Разбира се, че ходех с удоволствие – съгласи се Божидар. – Иначе щяха да ми намалят поведението или да ме изключат от комсомола. И бездруго дереджето ми не беше много розово. Хубаво беше – продължи да си спомня инж. Къбоков, – особено на лятната бригада в десети клас. През цялото време гледахме да сме по-близо до момичетата, когато се навеждаха.

И добави, докато останалите се смееха:

– А пък да знаеш как крадяхме на тая лятна бригада. Подготвяхме се за живота. Забърсвахме де каквото завърнем. Даже мед успяхме да измъкнем от кошерите до лагера. Голям майтап беше.

Той замълча за малко и добави:

– Искам да ти кажа, Ина, че на тези бригади бачкахме яко само аз и още един будала като мен. Останалите гледаха да се кротнат под сенките. Още тогава бяха разбрали, че няма смисъл да блъскат по баирите... Какво да правят тогава, ако им се прииска да „повишат жизнения си стандарт“, както казва Теодоракис86 ? Как ще вдигнат „реалните си доходи“? – Божидар въздъхна. – Ами много ясно: ще побързат да насочат усилията си там, където произведеното се преразпределя... Ето ти логиката, с която твойте марксисти-ленинци мотивираха усилията ни. И за броени петилетки преобърнаха икономиката ни – от икономика на производството в икономика на преразпределението. Или на връзките. И всички започнахме да преразпределяме, да преразпределяме, докато най-накрая по-хитрите забелязаха, че могат направо и ачик да си крадат. Нали разбираш защо разните закупчици, магазинери, бармани и началник-складове станаха хранените хора на системата? А пък ако искаш, и сама можеш да откриеш от кои местенца това преразпределение става по-лесно, а и по-мащабно.

Божидар млъкна за момент и неочаквано изтърси:

– На всичко отгоре твойте ленинци така ме прецакаха, че още плача нощем.

– Какво те прецакаха – оживи се Иван.

– Как какво? Отнеха ми изобретението, бе. Угасиха откривателския ми плам. Попариха младежките ми мечти. Докато изобретявах гениалната си машина, тея тъпанари направили разни комитети: по труда и работната заплата, по планирането и по нам кво още. Измерването на труда е тънка работа и затова ги кръстили с френска дума. Сега нали виждаш аналогията? – обърна се той към Детелина. – Вместо борсите и сергиите – дворците на соцбюрокрацията. Те са заместителите на машинарията, дето я изобрети навремето един беден, но талантлив студент. И в тях комитетските хора дават оценка на "труда" ни. Как бе, Ина? Добре поне, че щатните таблици все още не ни ги прикрепят с телбод към актовете за раждане.

– Добре бе, Божо, ти тогава защо работиш? – попита след кратко мълчание Детелина.

За секунда през главата на инж. Къбоков премина целият омразен му вече образ на тъй наречения негов труд. Може би трябваше да отговори, че най-напред, работи насила, защото е презрян буржоазен индивидуалист и не може да търпи това вечно ръмжащо животно – колектива, който безпогрешно разпознава такива като него и бързо ги натиква в очовечаващата кал на производствения процес. После периодично свиква събрания да обсъжда и клейми вбесяващата им непричастност към точещите се безспир, подмамващи масата (главно бунаците), движения за ударен „труд“ и прилага към омразните индивидуалисти психоинквизиции с предупреждения за изгаряне на административно-пролетарска клада или размазване с непрестанно боботещия валяк на класово-партийното недоволство. И което е най-тежко, ежегодно ги отхвърля от списъците за летуване на бунгалата в Приморско. Трябваше да ги светне, че изобщо не иска да оценят труда му, а продукта, който е произвел, защото иначе може да излезе, че и последният идиот, който пренася камъни от една купчина на друга и обратно, се е трудил повече от него. Да, това трябваше да каже и да го извика високо, но тогава още не можеше да го формулира точно. Беше му в главата, но в някаква мъгла – да, да, розовата мъгла край Темза – и не можеше да изрази вродената си омраза на презрян индивидуалист към това (за него) всеобхватно лепкаво мекотело с многобройни профсъюзно-отечественофронтовски пипала: комунистическия труд. Затова вместо няколко дразнещи въпросния колектив фрази, нафрашкани с егоизъм, индивидуализъм и емпириокритицизъмj, каза нещо съвсем прагматично и обществено приемливо:

– Ами, аз отдавна се трудя по марксистки, за време: да ми мине смяната и да ми върви стажът. А каквото не ми се полага по щат, си го набавям чрез преразпределение. Ето, днес например си преразпределих малко крушчици и разни други работи.

– Божидаре, в „Капиталът“ трудът се измерва с времето, а за него има часовник – сети се Радослав. Той вече бе започнал да се притеснява от еретичния характер на разговора. Знаеше, че еретиците доста често ги изгарят. Искаше му се всичко да приключи и му се стори, че намери явно опровержение на тази теория за... ами да, за пълна несъстоятелност на социализма.

– Къде го тоя часовник, бе? – пресрещна го във въздуха Божидар и вече наистина се ядоса. – Да не би да е онзи на „точно време“ или може би на софийската гара? Или това е някакъв специален часовник, който се показва само на членовете на Политбюро?... И какво трябва да мери тоя часовник? Някакво „обществено необходимо работно време“. А как обществото решава колко е то? На всенародно обсъждане ли? Спомняш ли си как е дефинирано това „обществено време“? С един куп напълно неопределими „средни производствени условия“, „средни равнища на техниката“ и – само слушай! – при някакво „средно умение и интензивност на труда“. Чу ли това, което казах? Не виждаш ли тъпия логически кръг? Как ще измерваш тоя проклет труд с някаква фикция, в която не стига, че е включен самият той, ами влизат разни негови „умения“, че даже и неговата „интензивност“? Ама че простотии... Не разбираш ли, че няма, никога не е имало и никога няма да има нужда да мериш някакъв „труд“. Трябва ти да премериш стойността или поне цената. И хората измислили име на единицата още преди четири хиляди години. Викат й пари. Приборът за измерване се нарича пазар. А настоящият еталон се нарича щатски долар. Часовете служат за друго. В частност с тях можеш да мериш времето, което сме пропилели... докато сме следвали тъпите завети на марксизма. И като си помисля, колко хора са загинали заради фанатичната вяра на маса наивници в такива пълни безсмислици. Колко разбити и съсипани животи, колко беди и злощастия напразно. Отчайващо напразно.

„Какво говори той, та това е... – помисли си уплашено Детелина. -Той напълно отрича... Тя се побоя да произнесе наум всичко онова, което Божо на всеослушание беше обявил за основно световно зло. – Ако така приказва, някой сигурно ще го натопи. Той наистина прекали. Лошото е, че и ние ще изгорим покрай него. Като нищо.“

И тя се огледа, сякаш да проследи мислите, които се промъкваха сред внезапната тишина, застинала като желе в стаята след думите на Божидар.

А той беше хванал главата си с ръце и стоеше така сред всеобщото мълчание. Явно беше много ядосан и само заради това си позволи да се изкаже така непочтително за най-великото учение на всички „обществено необходими времена“. Иначе той беше добро, интелигентно и бихме казали... трудолюбиво момче.

Като се поуспокои, той си наля чашата до половина и я изпи на екс. Въпреки че не беше съветски възпитаник, и той беше научил нещо хубаво от братушките.

Щом тръпката от алкохола попремина, Божидар изпусна по стар руски обичай кратка полупиянска въздишка, понечи да си замези, но погледна часовника си и стана.

– Брей, то станало четири часът, бе...

– Чакай бе, специалист, къде се разбърза? – попита Павел.

– Днес ще карам и дневната на Чавдар – отговори Божидар. – Ще отида да дремна малко. Ти няма ли да тръгваш? – обърна се той към Станислав.

– Няма, вуйче, нали някой трябва да напише доклада за тая вечер... – захили се Вушката и го успокои – взел съм си заменки. За днес ме сменя Чирпанлията.

Майтапеше се Вушката. Но ако Божо продължаваше да се закача с Верочка... То бива, бива, ама... На никой мъж не му е приятно да закачаш жена му. И не беше задължително да се пишат доноси. Имаше толкова начини да направиш на някого живота черен. Но в случая по-интересно беше, че преди да отговори на Божидар, Вушката вече почти се беше навил да си кара дневната. Да... както казват, не е нужно да си купиш кон, за да се срещнеш със съдбата в Багдад87. Или там нещо подобно.

– Е, щом е тъй – каза неопределено Божидар и едва сега забеляза ожуленото петно върху лявата буза на Вушката.

Досущ като от юмручен удар.

"Хъ, значи това било – помисли Божидар и му стана неприятно. – И за какво са се били?"

Въпросът беше интересен, но инж. Къбоков не търси дълго отговора му. И правилно. Интересните въпроси рядко имат бързи отговори.

Преди да си тръгне, той забеляза, че Мариана го гледа, сякаш с излизането му животът й губи смисъл, махна с ръка от вратата и след малко вече правеше „обходче“ по стаите у тях. Не се виждаха следи от пожар и даже чиниите бяха измити. Без да се съблича, инж. Къбоков се просна на леглото и почти мигновено заспа. Беше толкова скапан, че в съня му не го посети дори любимият му кошмар – онзи с гърменето на централата. Беше го сънувал поне десетина пъти и почти винаги фойерверкът го заварваше на портала. Тогава инж. Къбоков виждаше как над приличния на силоз главен корпус, боядисан кой знае защо в тъмнозелено, се появява нещо като малка атомна гъбичка, просветваше и ярка, кратка светлина, но гръм никога не се чуваше. От самата хореография на съня му беше ясно, че това не е атомен, а според както казва науката, парен взрив, но въпреки това изпитваше ужасен страх, примесен със самосъжаление. Един глас му казваше да се втурне към радиоактивните руини и да спасява оцелялото, но кое – хората, оборудването или нещо по-абстрактно, това инж. Къбоков не можеше да разбере. Имаше обаче и друг глас, който му шепнеше да не се пише герой, а да бяга в Козлодуй, да вземе жена си и децата си и да се изнасят презглава към Хърлешкия баир. И тъкмо когато вторият глас вече вземаше връх и Божидар започваше отчаяно да търси в съня си превоз – обществен или в колата на някой приятел, той се събуждаше потен и със свито сърце – нито избягал със семейството си от кошмара, нито загинал себеотрицателно в атомните пламъци.

Нищо не засънува инж. Къбоков, а и нямаше нужда, след като най-после щеше да се срещне със страха си наяве. Той така и не чу как някой плахо почука на вратата, натисна дръжката и влезе. Вратата у тях не се заключваше и цял Козлодуй знаеше това. Не видя и как Мариана погледна в стаята и докато се ориентираше в непознатата обстановка, забеляза часовника, който беше спрял на два часа.

 

Вече се разсъмваше. В дома на семейство Пантарееви бяха останали само Вушката, Радослав, Детелина и Били Лъжеца. Павел се прозяваше открито, а Деспина караше трети сън в семейната спалня. Гостите обаче не си тръгваха. Беше хубаво – отвън новият ден нахлуваше през прозорците, по „Хоризонт“ тихо пееше Васко Кеца, имаше още много пиене и разговорът спореше като пролетна оран или зяносване на държавни пари. В момента и темата беше спорна.

– Вуше, що не му кажете на Божо да не приказва така навсякъде. Може да си докара големи неприятности – обади се Радослав с известа (не?)доброжелателност и определено количество страх.

– Аз откога му разправям, че ще го бият – каза Били, – ама той, изглежда, е свикнал и не се стряска особено.

– Може и да му се размине пердахът – каза Вушката.

– Защо? – попита по оня въпросително-несъгласен начин Детелина. Тя се беше поуспокоила малко, но предчувствието за неминуеми неприятности все още не се беше разнесло.

– Може би наближава нещо ново, по-различно от това, което знаем досега.

– След зрелия социализъм какво трябва да следва? Пак той, но вече попрезрял – попита и сам си отговори Били. После и сам се разсмя, но веднага сконфузено замълча.

– Може би нещо такова. А може би нещо съвсем различно – каза Вушката.

– Колко по-различно? – попита Детелина. Нещо й подсказваше, че Верочка е донесла новини от великата братска страна.

Вушката наистина знаеше много и важни неща. Беше наясно, че по мъглявите върхове на управлението стоят хора, които съвсем не са глупави. Те бяха перфектни, безмилостни апаратчици, обрекли себе си да бъдат безпощадните риби лоцмани, които водят голямата добра акула на социализма, за да може тя, както казваше Божо, да изяде малката, лоша, идейно крайно неприемлива капиталистическа акула. По тоя славен път водачите се бяха обкръжили от полкове разлютени буквоядци, като им бяха поставили задачата да планират живота вместо тайнствената сила, която го вършеше преди това. От маниакална обремененост, от премерено угодничество, съзнателен цинизъм или обикновена простотия те изхвърляха всичко, което – съгласно указанията „от горе“ и по своя лична преценка – можеше да попречи на великата цел. Така изхвърча зад борда онова, което спояваше обществото – и дразнещия с милозливостта си Христов морал, и частната собственост, която наивниците от много поколения смятаха за вечна и непрекосновена, а след тях изметоха почти всички оцелели през вековете обществени механизми. Нищо чудно – те бяха решени да изхвърлят и самия живот, щом той не пасва с поразяващия замисъл за промяната си. По силата на тая логика такива като Божидар трябваше неминуемо в някой подходящ момент да поемат индивидуалистичния си път към социалното или друго подходящо избрано дъно. Обаче за техен късмет почти веднага се появи един непреодолим хроничен дефект: дефинираният с бойните си аксиоми „социализм“ се оказваше все нещо сбъркан и вождовете от всички калибри трябваше без отдих да го поправят – отначало като нова, лъскава, почти извънземна възторжено-идиотска картечница, а накрая – като блокирала изпоръждавяла бракма, с която не е ясно дори дали могат да се трепят капиталисти. И такива като Божо ги забравяха в общата суматоха. Трябваше да се експериментира. Успехът, както учеха „великите кормчии“88, щеше да дойде – по-неотменен и от първите два знака след десетичната запетая на числото пи. Тези изобретатели на социални фантасмагории не даваха пет пари, че в експериментите им участват живи хора. Някой беше отбелязал, че на практика под странна форма царството ни преживява един етап, който е бил рано прекъснат от Баязид Светкавицата – късния, а може би средния или най-ранния феодализъм. Вушката и сам виждаше как всички видни секретари и председатели се бяха превърнали във всемогъщи феодали, боляри и по-дребни местни князчета, а поданиците им трябваше да изтърпят всичките им приумици, замаскирани като исторически необходими стъпки към измислицата за комунистическия рай. Беше говорил с баща си за тези опасни за огласяване аналогии. Вушката се сети за него и се усмихна. Баща му беше странен човек.

В първите му откъслечни спомени той беше някакъв добър чичко, който се връщаше късно от работа, оставяше на дивана голяма кожена директорска чанта и сядаше на фотьойла до нея, сякаш се боеше някой да не му я открадне. После пускаше радиото и забиваше глава във вестниците. В началото баща му четеше големия колкото чаршафа от детското му легло „Работническо дело“ така задълбочено, като че ли трябваше да го научи наизуст за следващия ден. По-късно той сякаш престана да се бои, че ще го изпитат и няма да може да си спомни някоя по-трудна дума от трета страница. Преглеждаше вестниците набързо и подвикваше на майка му „Верче, сипи една ракия, че ми се е надула главата“. През следващите години той съвсем престана да ги чете. С връщането си баща му хвърляше пощата където завърне, тръшваше се в новото си кожено кресло и започваше да ругае. „Мързеливци – мърмореше той озлобен неясно на кого. – Крадци.“ Мина известно време и той започна да прави обобщения на глас: „Нашата работническа класа е съставена главно от мързеливци и от крадци. А във вестниците работят най-вече особено даровити изключителни лъжци“ – казваше. „Не говори така, Андрей – увещаваше го тихо майка му, – може някога да се изпуснеш пред хората.“ Сякаш баща му, коскоджамити директор, щеше да се „изпусне“ пред хората на площада и да посрами себе си, семейството си и колектива. „Това е истината – упорстваше баща му, – това е истината. А тези отгоре са безогледни лъжци и авантюристи, защото знаят всичко, използват ни като товарни мулета и ни баламосват. Ей на, днес...“ И той започваше да разправя поредната история с възмутения глас на носител на несоциалистически морал, пропуснат по недоглеждане от народната власт.

Постепенно Вушката научи най-различни неща за завода, чийто директор беше баща му. Най-необяснимото бе, че продукцията му е три пъти по-скъпа от цената, на която се продава, и затова се „дотира“ от някакви идиоти – безропотни селскостопански селяни. И ако тя не се продава в соцлагера, просто никой няма да я купи. Защото изделията са с толкова ниско качество в сравнение с подобните западни образци, че даже изхвърлянето им на боклука само ги оскъпява излишно. И че това няма значение – щом партията е решила този завод да съществува, значи трябва да е така.

Това, че работещите в тоя завод пролетарии са мързеливци и крадци, Вушката знаеше от по-преди.

Имаше много неща, които не разбираше, но въпросът, който най-много го тормозеше, бе защо хората като баща му, които виждат истината, не я разправят на останалите и после заедно не променят нещата. Когато научи какво очаква тези, които са против партийните директиви, той отначало не искаше да повярва. Не вярваше да са истина ужасите за Белене, за които два-три пъти ставаше дума у тях. И когато разбра за Архипелага като студент, отново първоначално съвсем не искаше да повярва – може би защото не го беше виждал. Но поне това, как баща му се пропи, стана пред очите му. Една нощ той се върна доста късно съвсем пиян, успя да изфъфли само „Добър вечер“, седна внимателно на фотьойла и сякаш се вкамени облегнат, затворил мълчаливо очи. По радиото имаше хубава музика – разни шансони, а към края пуснаха Cevalier du ciel89 и после Seul90. Стори му се, че от красивия глас на Луис Мариано91 тъмнината отвън се превърна в спокойно нощно море и отвъд прозореца не е плашещият го мрак, а меки и безшумни морски вълни. Вушката разбираше съдържанието – майка му знаеше френски, а той покрай нея го беше научил доста – и си помисли, че баща му ще се съвземе, отнякъде ще се появи и истински кон и ще препуснат – ако не по небето, поне отвън по улиците, за да позеленеят от завист съучениците му. Но баща му продължи да стои като домашен паметник, сякаш за да напомня завинаги на сина си докъде води упоритото желание да си честен. Накрая майка му се престраши и го попита какво е станало, той въздъхна, каза тихо, но отчетливо „Уволниха ме“ и когато погледна към тях, Вушката видя, че очите му странно блестят. Разбра с времето, че някакви хора, които са много нависоко и надалеч, бяха превърнали живота на баща му (и техния също, защото майка му се разболя, а него безславно го свалиха от длъжността отряден председател на класа) в истински ад, но защо им позволяваха това? Дълго време спокойствието и радостта не бяха гости у тях. Косите на баща му се прошариха, но пък престана да пие, а късно вечер започна да слуша „Гласът на Америка“ и „Радио Свободна Европа“92. Постепенно нещата се пооправиха и един ден пак го назначиха директор в една водеща фабрика за чорапи. Наистина, не беше главен, а заместник, но все пак директор. Животът им се позакрепи, светът започна да му се струва по-дружелюбен и особено докато следваше в Съюза, Вушката разбра много неща и се изпълни с някакъв необясним оптимизъм.

Но той дори не се и съмняваше – повечето от всесилните соцфеодали отдавна знаеха онова, което вече бе на път да открие сам, а именно, че има нещо генерално и капитално сбъркано в тъй наречения социализъм и той въобще не е военен, развит, зрял, зелен или патологично реален, а май утопичен, имагинерен и най-вече изненадващо временен. Това, последното, беше най-стряскащо. Защото какво щеше да стане с онаследяването на феодалните им привилегии, което те вече бяха осъществили неявно? Щяха да ги загубят. Затова трябваше бързо да ги трансформират – както казваше Божидар – в единствените общовалидни пълномощия за управление: многоцветните, миришещи на експлоатация и пролетарска пот парични знаци. Значи бързо надясно, а след това – на мечтания бряг. Бащата на Вера също беше подушил отдавна накъде е тръгнал флагманът на пълната с пробойни соцфлотилия. Той беше доста високо в йерархията и като добър родител, понякога със загадки, а друг път с прав предпазлив текст, споделяше най-важните, наистина полезни тайни, до които бе допуснат или за които се беше досетил сам. Дъщеря му не знаеше какво да ги прави, защото не можеше да ги използва при маникюра си, но поне ги разказваше като непозволени и пикантни клюки на Вушката. Така той научаваше за най-важните ходове, които се предприемаха задкулисно от народната съветска власт. В основата си това беше отдавна замислен и последователно провеждан таен завой към тъй омразния на оня ехееей първи ЦК експлоататорски строй. Вушката не знаеше какво точно става на предната линия, където яростно-безсмисленият и както се оказа, временно-полеви обществен режим трябваше постепенно да премине в здравия разум и изпитаните механизми на западните демокрации. Той отдавна подозираше, че социализмът е неосъществима измислица, но беше убеден – както почти всички останали като него, че е още по-невъзможно да бъде заменен с каквото и да е друго. Въпреки това виждаше не по-зле от Божидар онова, което беше пред очите на всички и което основната част от тях не можа да осмисли и така и никога не успя да разбере.

Най-простото бяха малките оазиси на капитализма, кръстени с ласкавото като душата на разнежен съветски вожд име „Берьозка“, с тежкарското и нахално като член на ЦК „Тузекс“, с гадното унгарско „Конзумекс“, безсмисленото като паве полско „Певекс“ и загадъчното българско „Кореком“93. Те бяха мястото, където на несъстоялия се социалистически хомункулус се разрешаваше да се очовечава чрез един режисиран, в рамките на възможното, сблъсък с чудния свят на свободната инициатива. Най-сложното пък беше огромната система на тоталното доносничество, която се появи вместо изключения от марксистките навигатори основен обществен регулатор – тая дразнеща измислица на подкупните американски учени94 – обратната връзка. А най-впечатляващото беше направляваният с прости иригационни средства поток от вицове и анекдоти. Той беше естественият отдушник на събиращата се опасна обществена пара при изграждането на новата, набързо струпана вавилонска кула. Безименните, но прилежно картотекирани за случай на нужда техни автори и разпространители трябваше да се съхраняват временно, като консерви с изтекъл срок. Дет’ се вика, неприятно, но щом се налага...

Затова и Вушката отговори както винаги – достатъчно ясно за тези, които можеха да разберат, и достатъчно мъгляво за останалите.

– Не знам – каза той, – но ако нещата се развият по някакъв предварително утвърден сценарий, както досега винаги е ставало, такива като Божо само ще подготвят трудящите се за предстоящите завои. А ако работите се разсъхнат или той започне да прекалява, виж, тогава като нищо може да изяде тоя пердах, дето сега му се разминава, заедно с лихвите.

Малката компания потъна за кратко в мълчание. Понесоха се разпокъсани мисли за лихвения процент, за това, какъв е сценарият – какъв може да бъде, ама че въпрос – и за пердаха, ох, ох, нашите не си поплюват, хич даже. После тези мисловни фрагменти и други парчетии се разтвориха в тишината на страха – да не са те на място на... да не би случайно... не, не, не, пази Боже... ех, майка му стара. Накрая цялата тая амалгама замръзна в някакво стъклоподобно безразличие, през което се виждаха нечии проблеми, ама мноого далеч, и те, честно казано, слабо ги засягаха.

Поприказваха без желание за това, за онова и изведнъж се разбързаха да си тръгват.

Когато гостите най-после се ометоха, Павел поприбра малко масата, повъртя се замислено и после поклати глава с оня типичен жест на човек, който знае актуалната китайска мъдрост, че тия, дето напират да им ударят сто тояги, вместо да се разминат само с петдесет, може би наистина си ги заслужават.

Абе, майната му на Божо. В края на краищата, както е казал един друг, некитайски автор, всеки гледа мене си.

 

Из донесението на секретния сътрудник Курчатов на другия ден:

„Източникът съобщава, че негов приятел е бил на рожден ден на инж. Пантареев. Присъствалият там инж. Къбоков е показвал с цел подигравка и злепоставяне менюто на ХІІ конгрес на Партията. Със същата цел е показвал и снимка на другаря Леонид Илич Брежнев, взета от списание „Нюзуик“. Не е ясно как се е снабдил с това списание, но моят приятел предполага, че е от някой приятел на Къбоков в София. Б. Къбоков е стигнал дотам, че е критикувал публично учението на Маркс. Присъстващите са се противопоставили на тия опортюнистически идеи. Уточнено е и коя е една от многото му любовници. Това е Мариана Христова от химцеха.“

 

Началникът на смяна Г в реакторен цех Любослав Костов домъкна последния чувал с цимент от съседния строеж точно в два часа посреднощ. От специализацията си в Съюза беше донесъл часовник с кукувичка и когато отвори вратата, тя тъкмо се беше разкукала.

„Кукай, кукай, да ти еба майката“ – помисли Любо и тръшна чувала насред коридора. Съблече тъмносиния гащеризон, който беше отмъкнал от централата при ремонта на парогенераторите, и влезе в кухнята. Извади от хладилника последните два домата, наряза ги на едро и си сипа чаша домашна ракия. Отпи кратка глътка според добрите български традиции, замези и се загледа през прозореца.

Целият ден беше пълна отврат. Не беше си представял той така нещата. Любослав Костов се възприемаше като здравомислещ човек. Когато отиваше край близките блата, това беше не за да вика блатните духове и да ги уговаря за съвместни мероприятия, а за да накопае конощипи и тлъсти червеи. В горите наоколо не очакваше да срещне елфи и разголени феи, а власи и цигани, които крадат дърва или косят от общинското, както и горския, който ги цака с по десетина лева за лични нужди. В реката не търсеше русалки, въпреки че понякога му се беше искало да има. Обаче какви русалки, когато в нея пикае и такова, с извинение, половин Европа. И когато остана след войниклъка в централата, не беше заради щастието да работи на Първа атомна като някой комсомолски дрисльо, а защото получаваше четири стотака и половина, спечелени заслужено с яка работа в зоната. Отвсякъде погледнато, му се струваше, че стои здраво на земята. Но днес направо го издухаха. А точно за днешния ден си беше направил съвсем друг план...

В събота се наложи жена му да замине спешно за Горна Оряховица – майка й се беше разболяла – и взе със себе си и петгодишния им син. Това направо го уби. Нямаше да празнуват заедно и той се вкисна още като се прибра от автогарата. Затова се и обади на Дамян. Не му се седеше вкъщи самичък като кукувица. Сутринта, след нулевата, която изкара в Б смяна вместо Слави, двамата се замъкнаха за риба на отсамния бряг, над изгорелия траф. Закотвиха под шарените сенки на рехавата горичка покрай брега, на малка поляна под падналите тополи. Мястото беше чудно. Власите разправяха, че преди да построят Атомната, тук ловели рибата със закривена карфица. Риба обаче отдавна нямаше и Любо знаеше защо. Но и те не бяха дошли край реката заради рибата. Целта на занятието беше да изпият една бутилка водка – поне отчасти да замести тържествения обяд в "Карначето". Взеха двете пръчки ей така, за всеки случай. Любо не можа да изтрае и помъкна и новата си разгъваема кутийка, пълна с кукички и тежести. Вътре беше сложил и плувките от балсово дърво, които купи от София по три лева парчето.

Хвърлиха въдиците, колкото да са във водата, отвориха водката и започнаха тържеството. Беше позадрямал към обяд, когато го събуди гръм. Любо се надигна на лакът и огледа небето – нямаше и следа от облаци. Помисли, че му се е счуло, почеса се по вечно рошавата си глава и тъкмо се накани отново да си полегне, когато пак издумтя. Беше нагоре, над падналата топола, но от полянката не се виждаше. Любо сръга Дамян.

– Ставай!

– Кво става, да не е ударило на някоя въдица?

Третата експлозия му спести обясненията. Отрядът на Чапай трепеше рибата на козлодуйския бряг с бомби и посред бял ден. След десетина минути лодката му спря на двайсетина метра по-надолу. Любо се приближи до Чапай като местно селянче до партизански командир и доста мазно попита:

– Кво става, има ли риба?

– Ами, няма и половин чувал – отговори Чапай и се изплю сръчно през зъби.

Любо се повъртя малко и тактично се отдалечи. Чапаевци не му обърнаха повече внимание, очистиха набързо мрежата, с която събираха убитата или зашеметена риба, запалиха мотора и отпрашиха нагоре по реката.

– Видя ли как ловят, мамицата им? – каза Любо.

– Ега ти наглостта – каза Дамян.

– Кво му пука на Чапай? Да не би някой да посмее да му търси сметка?

– И мен да ме закриля шефът на МВР-то, и аз ще ловя с бомби. Такива балами с билети като тебе само отнасят глобите – каза Дамян.

Любо го изгледа ядосано – беше организиран член на Ловно-рибарския съюз от десетгодишен.

– Абе, да се лови риба с бомби, е пълна гадост, бе. Затова тук не можем да хванем кьорава риба. Ей такива простаци като Чапай я избиха, да им еба майката. Да пълнят гушите на шефовете, майка им да еба.

Дамян сконфузено замълча.

– Това си е углавно престъпление, бе – продължи Любо. – Откъде вземат тротила, а? Само за кражбата от арсенала дават десет годинки. А тези тук гърмят насред Козлодуй, сякаш имат завод за муниции, бе. И не им пука, да им еба майката.

Любо псува и руга още десетина минути, докато накрая му поразмина. Допиха каквото беше останало от бутилката и пак задрямаха.

Към четири следобед Любо се събуди от нечие силно разтърсване. Отвори очи и тъкмо щеше да продължи одевешните животворни мисли, когато високо над себе си видя мустаката мутра със зелена фуражка. Мутрата го гледаше намръщено и подозрително.

– Ваши ли са въдиците?

Любо се изправи. Беше ловният надзирател заедно с още двама гавази. Като видя дружината, Дамян също стана.

– Мои са – каза Любо.

– Дай си билета – премина интимно на „ти“ ловният.

Любо се вбеси от катаджийския му тон, но не каза нищо. Отиде до рибарската си раничка, извади билета от найлоновата торбичка в джоба и чинно му го подаде. Оня го пое разочаровано и запрелиства страниците.

„Мръсно копеле – наруга той на ум властта. – Като трепят рибата с бомби под носа ти, си траеш. А на такива балами, дето са си платили билета – на тях ще им разкатаеш фамилията... Сякаш не знае тоя гадняр, че за две кукички на Дунава по закон и билет не се иска.“

Любослав Костов тъкмо беше отворил уста, за да му каже на въпросния гадняр няколко силни думи, но оня го изпревари.

– Защо не си вписал излета?

В първия момент Любо направо изтъпя.

– Амче ние нищо не сме хванали – каза той сащисано.

Зелената фуражка обаче очакваше точно тази реплика.

– Ти не знаеш ли, че излетът се вписва, независимо дали си хванал нещо, или не? – застреля го ловният.

Любо успя само да отвори уста като гърмяна риба, когато надзирателят го довърши.

– Айде, от мен да мине. Сега няма да ти съставям акт. Само ще впиша нарушението ти в билета и ще ти откъсна една квитанция за пет лева. Носиш ли пари в себе си, или ще ги внесеш в канцеларията? – запита отмъстително властта и красноречиво придвижи билета към джоба на куртката си.

– Имам пари. Ще си платя глобата – каза през стиснати зъби нарушителят.

Блюстителят на реда прибра петолевката, но за квитанцията, кой знае защо, забрави. А и Любо не му напомни. Тактични бяха тогава хората. Пък и той, човекът, като се прибереше в канцеларията, щеше да я напише. Да, имахме си пълно доверие тогава. Не като сега.

Когато наказателният взвод пое нагоре по реката, Дамян се обади:

– Нали се сещаш къде са се запътили?

Сетил се беше, разбира се. То аслъ кво имаше за досещане: Ицо Циганина сигурно вече пържеше дребницата, която изтрепаха бандюгите на Чапай. Сега трябваше само да глобят някой будала – за пиенето.

– Видя ли ква стана? – изхили се Дамян. – От Чапай рибата, от тебе – касата с бирата.

Смешно му беше на човека. Да не го бяха глобили него, я.

Но лошите чудеса още не бяха свършили. Когато взеха да прибират такъмите, съдбата му нанесе най-коварния удар: гордостта на въдичаря – новата му разгъваема риболовна кутийка – беше изчезнала заедно с цялото съкровище от кукички, тежести и красивите балсови плувки по три лева парчето. Но Любослав и Дамян напразно обвиниха шайката на ловния надзирател. Кутийката открадна, докато спяха, големият син на... Да. Точно той.

Ето как щеше да завърши празникът за Любослав Костов – с унижение, глоба от пет лева без квитанция и отчайващата загуба на подаръка от жена му. Защото тя му подари скъпоценната кутийка вчера, като разбра, че трябва да тръгне за Горна и няма да празнуват заедно годишнината от сватбата си.

В такива случаи почти всички мечтаят за отмъщение – главно чрез изпепеляващ огън или поразяващ гръм от Божията ръка. Странно е това предпочитание към електростатичните ефекти, когато те все не се случват. Обаче има описан фантастичен случай, когато Провидението ни настига чрез една незабележима смачкана пеперудка. А какво ще кажете за кражбата на една кутийка?

За Любо точно тя стана капката, която преля чашата. Вечерта, като се върна вкъщи, той най-напред накъса билета си, хвърли го в кенефа и пусна водата. Погледа злобно как се въртят и изчезват в дупката парченцата от неговата лоялност към държавата, след това се залости в кухнята и до дванайсет се беше натряскал. Точно в състояние на алкохолно опиянение му стана безпощадно ясно, че именно държавата е неговият най-лют враг. Към полунощ началникът на смяна Г в реакторния цех отмъкна за отмъщение пет торби цимент от първия строеж, който му се изпречи пред очите. И половин торба му беше предостатъчна, за да запълни дупките по пода в банята в новия им двустаен апартамент. Но той открадна пет – да се намират. Пък и толкова имаше в складчето. Сега оставаше само да вземе от централата два-три буркана епоксидна смола, за да залее замазката и да нарисува плочки с блажна боя. От четири месеца врънкаше магазинера на единствения в Козлодуй бояджийски дюкян да докара три квадрата от известния по тия места единствен вид мръснокафява теракота.

Е, вече нямаше да го врънка.

 

Към десет вечерта инж. Бенеамин Каракашев или галено Бени, началник-смяна СУЗ в смяна Г, събу терлиците, с които ходеше вкъщи по разпореждане на жена си Лалка. Без да бърза, обу маратонките, отвори вратата и внимателно я затвори, вече от външна страна. После тръгна по стълбите с изражение, сякаш беше тръгнал да се дави и това решение беше неотменно.

В продължение на два часа неговата съпруга му беше пилила нервите с опявания за несполучливата сделка с халката, която донесе от Съюза.

„И каква беше за нас ползата от екскурзията ти? Сигурно това, че две седмици беше шофьор на Божидар – обобщи тя накрая. – Добре че поне не се притеснявах дали ще ми изневериш. Рускините обичат решителните мъже с пари, а не мухльовците“ – така му каза...

През май двамата с Божидар бяха в Съюза на едно турне, което той щеше да помни, докато е жив. Този път инж. Къбоков бе избрал него за помощник по културно-търговските въпроси.

Бенеамин не вярваше на небивалиците, които му разправяше Божо, но накрая склони – къде от любопитство, къде от станалото вече неудържимо желание да се разкара малко от основната клетка на обществото. Беше дошъл в Козлодуй, за да избяга от спомените за последната си нещастна любов. Те го връхлитаха подло и изневиделица като калифорнийско торнадо – китна портокалова плантацийка. Опустошаваха го безпощадно като африкански скакалци – малка нивичка в бедна негърска държава... А Дарина наистина беше страхотно маце. С нея се чувстваше като оня синеок нахакан пич, когото на времето срещна на „Славея“95. Беше хванал за ръка една красавица от сънищата на мъжете и час по час се оглеждаше, за да покаже колко е пронизителен погледът му. И Бени, макар че не беше толкова висок и синеок, а някак среден на ръст и с кестенява коса, която рано бе почнала да се прошарва и оредява, така бе държал ръката на своята Даря. И през цялото време беше усещал с гърба си как тези нещастни софиянци се обръщат след тях с онези чувства, с които човек гледа загубените си, изтлели през годините или вече осъществени, но уви – от друг, мечти. Ето, от тези спомени избяга. Мислеше да постои тук малко, но жена му, която подозираше измяната, използваше неговия мек и сговорчив характер, за да го задържа на това отвратително място. Най-накрая Бени не издържа мъченията и тръгна с Божидар към приключението на живота си.

Оказа се, че историите за неговите търговски пътешествия съвсем не бяха само поредният му зевзеклък, както смятаха повечето от приятелите им. Той го шашна, когато още първата вечер, като пристигнаха в Киев, едва ли не посреднощ, хвана някакъв мющерия насред централния им площад и му пробута дванайсеттомника на Дюма за хиляда истински рублички. Но още повече се шашна, когато приятелят му започна да изследва стотачките на светлината на уличното осветление. Купувачите бяха двама и по-младият направи презрителна физиономия – сякаш някой се съмняваше в автентичността на кръщелното му свидетелство. Обаче по-възрастният поклати глава, каза "Он знает..." и се разбра, че кръщелното свидетелство на по-младия може и да не е фалшиво, но сторублевите съветски банкноти определено могат да се фалшифицират.

Това беше първата крачка към доверието помежду им и когато Божо му предложи да се отбият от маршрута, без да искат разрешение, и да отпрашат към Суми, защото щеше да чака там някакъв авер от Харков, Бени се съгласи. В хотела обаче им казаха, че не могат да пренощуват по никакъв начин и трябва да се върнат незабавно в правия път. Но Божо като им каза, че са от побратимения град Враца, те се разчувстваха и склониха да останат някой и друг ден, но не много дълго. За късмет в града имаше „слет“96 по случай Деня на победата. Тук се бяха събрали цял куп герои от Отечествената и фоайето приличаше на зала от музей за ордени от войната. Бяха надошли два пъти героят на Съветския съюз Алексей Фьодоров97, три пъти героят Иван Кожедуб98, майката на Гагарин и цяла рота обикновени генерал-майори с по една звезда. Полковници имаше съвсем малко. Инж. Каракашев не можеше да повярва на очите си, когато видя легендарния летец изтребител, свалил шейсет и два вражески самолета. Като ученик беше писал реферат за него и си мислеше, че съществува само на постамента на паметника си, а сега се случи да пътуват заедно в асансьора от петия етаж чак до партера. Когато друг път пак слизаха, имаше друг генерал. На третия етаж влезе ветеран с пагони на полковник и огромни бакенбарди. Сигурно не ги беше подстригвал от Берлинската битка.

– Тавариш генерал – каза полковникът, – давайте три рублички за водчица.

Инж. Каракашев потресено гледаше как генералът веднага извади един омачкан "траяк" и го подаде на полковника. Това беше то, фронтовата дружба.

– Вий откъде сте, момчета? – попита генералът.

– От България – отговори Божидар.

– Аа, България. Знам я. Хубава страна – каза генералът сякаш с малко съжаление, че навремето толкова късно са я превзели. – Витя – прекъсна той спомените и се обърна към полковника, защото се сети за нещо много важно, – не ми се вярва тук да има, но провери пак за "Пшеничная".

– Да, Фьодор Михайлович – каза полковникът Витя.

На рецепцията имаше само една жена с тъмна забрадка и той я попита кои от по-известните герои от войната са тук. Тя го погледна и каза, че ако иска да види герои от войната, трябва да отиде на гробищата. „Те вече половината са пълни с наши афганци99 “ – така му каза и на него чак тогава му мина през ума, че и в Русия черните забрадки означават същото, което и в България, и че може би представите му за героизъм от училище не са съвсем точни. Трябваше сам да се досети, че съветската действителност е постоянен извор на героизъм.

Срещата с тая действителност беше малко потискаща, но после всичко потръгна.

Скоро в тяхно разположение се оказаха много съвсем редовни рублички. И чудесата потекоха. Отсядаха само в шикарни хотели, замезваха с черен хайвер и задморски риби в най-елитните кръчми и портиерите се надбягваха кой да им отвори вратата. Нищо чудно – той с очите си видя как в "Метропол" Божо веднъж пъхна в джобчето на един цял червонец. Онзи само дето не му целуна ръка. Разните западняци подхвърляха на бедния човечец отделни по-смачкани рублички. Това им се откъсваше от свидливите капиталистически сърца. А Божо – так! – и му бутна истинска новичка десетачка. Точно в тоя хотел, в който влизаха само граждани с чуждестранни, несъветски паспорти, той загуби първия от многото басове. Още като видя хотела, инж. Каракашев се шашна. Не беше виждал такава сграда. А вътре... вътре имаше панорамен асансьор, двуетажен часовник кукувица с герои от руските приказки и цяла търговска уличка, засадена с онези дръвчета, които са символ на руската душа – истински белостволи брезички.

– Гледай, гледай – каза Бени, като видя това чудо. – Даже и брези са сложили. Как ли са ги пресадили?

– Брезите са изкуствени – подсмихна се Божо.

– Ти се майтапиш. Това са си истински дървета.

– На бас по десет долара.

– На бас – каза разпалено Бени и загуби веднага. Не му мина през ум, че може и самият инж. Къбоков да се е вързвал по същия начин.

Но Божидар му опрости дълга и после поляха случката в японския ресторант. Там за супа от най-обикновени водорасли, каквито имаше колкото щеш в топлия канал на централата, за японска ракия, която беше по-слаба и от сръбска парцуца, и за някаква риба, която готвачът беше нарязал, но после беше забравил да опържи, Божо изпраска двеста долара. По черния курс това си бяха хиляда съветски рубли. За една вечер опукаха парите, които московски учител получаваше за цяла година. "Боже, Господи" – спомняше си често инж. Каракашев.

Обаче истинското чудо беше в Тула.

И по пътя Бени беше видял покъртителната беднотия на съветската деревня100. Божидар му беше разправял, но той не му вярваше, докато не видя с очите си съветските колхознички, застинали на рибарски столчета край жалките си къщурки с покриви от поцинкована ламарина. Те предлагаха достиженията на колхозната цивилизация – главно лук и ряпа, а за по-заможните – и цяло кило ябълки за двайсет копейки. Беднотията беше навсякъде, но Тула... Тула беше истински кошмар.

По пътя ги спряха само веднъж. Проверяваха една кола преди тях и той доста се поизпоти. Бяха в района на закрит град101 и ако милицията разбереше, че са чужденци, докато се изясни, че са само недисциплинирани братски туристи, кой знае колко време щяха да прекарат в мазето за некартотекирани чужди агенти. Но Божо излезе и на простонароден руски заобяснява, че бързат при приятели, които ги чакат вече трети ден, защото чак сега са изтрезнели. Единият от милиционерите се разсмя и абсолютно убеден, че разговаря с руснак, недоумяващо попита "Что за номер у вас, ребята?". Но другият го успокои, че това са новите одески номера. Като чу името на легендарния град, съветският милиционер си заопипва бдително джобовете, погледна палката, сякаш да се увери, че е още в ръката му и им махна да се разкарват по-бързо.

Влязоха в града на руската оръжейна слава към пет следобед. Тогава Бенеамин видя картината, която после го стряскаше насън. По безкрайно дългата главна улица, кална като колхозните дороги, по които през четирийсет и първа са затъвали германските завоеватели, като отприщено стадо сиво-черни биволи течеше тълпа от тулски работници. Повечето от тях влизаха хаотично в магазините, където, струпан в тенекиени тави, ги очакваше основният тукашен хранителен продукт – потъмняла като оръжейна смазка мас. Навярно беше китова и я бяха докарали по линията на пролетарския обмен ескимосите с белите си красиви кораби-канута. Приключилите с покупките излизаха и заедно с останалата част от тълпата се вливаха в сиви панелни блокове, където сигурно всеки пазеше собствените си запаси от тлъста мас.

Това беше руският социализъм – точно такъв, какъвто го беше описвал инж. Къбоков през скучните нощни смени.

Тогава Бени не му вярваше. Той беше ходил само в Москва, но то и Божо не беше ходил кой знае къде. А в града с Червения площад и Спаската кула имаше всичко: месо, колбаси, обувки, дрехи... Е, асортиментът на месото и колбасите се изчерпваше с два-три вида, а не с десетки като в германските супери, за които му бяха разправяли, но какво от това. Нали имаше? Дрешките и обувките също бяха в няколко модела и изглеждаха... абе, да, скръбно, но в края на краищата съветските хора строяха най-прогресивния строй и както не им трябваше разточителното излишество на западните супермаркети, така не им бяха нужни и вредните за делото на пролетариата средища на буржоазна мода. Ето, разноцветни басмени рокли имаше доста. А как добре стояха те на тия хубави млади рускини... Ами евтините инструменти и уреди, ами шевните машини, шевните машини на смешни цени? Всяка жена поръчваше такава на мъжа си. Инж. Каракашев още при първата си командировка домъкна с голям зор една и сега тя събираше праха зад завесата в коридора. Но да оставим това, ами „Детский мир“? Той такъв магазин за играчки не беше виждал. Вярно, навсякъде се точеха километрични опашки за всичко, но то къде не беше така? Пък и ако всичко беше както трябва, те щяха да са в комунизма, а него съветските хора още не бяха построили. Не, добре си беше. Имаше разни битови неуредици, но те бяха солчицата на големия социалистически гювеч... Откъде можеше да знае той, че цялата огромна страна работи, за да могат международните работници и селяни, които идват в столицата на победилия отвсякъде социализъм, да виждат поне някаква имитация на това подразбиращо се от самата идея за равенството разумно изобилие. Така те щяха да повярват, че и в своите страни могат да построят тоя чуден строй на справедливостта и умереното, без излишен лукс, благоденствие. За тази свежарска, революционно-изпързаляща камуфлажна идея за превръщането на един град в соцвитрина за сметка на стряскащата изумителна беднотия на хиляди други той отникъде не можеше да знае. По какъв начин да види как изглеждат останалите съветски села и градове? Летяха със самолет, а когато пътуваха с влак, това ставаше винаги само нощем, без никаква възможност за слизане на пероните на междинните гари. Но сега видя истинското лице на великия Съюз и вече знаеше. Оттук нататък Бени вярваше на Божо безрезервно. Затова не се поколеба, когато той му каза да купи златния пръстен...

Бяха спрели в едно кафе насред пътя между Киев и Одеса. Беше му писнало да върти волана, а и бяха гладни. Божидар беше поел всички разноски по време на пътешествието, така че си хапна, без да се притеснява за парите. И тъкмо щяха да тръгват, когато край колата се завъртя някакво младо украинско тарикатче.

Тарикатчето им правеше тайнствени знаци и се озърташе тревожно, сякаш беше откраднало семейно бижу и сега се притесняваше да не би отнякъде да се появи мустакатата му леля и да го хване за ушите.

Божидар свали стъклото и очаквателно загледа тарикатчето.

– Искам да купя калъфите на седалките ви – каза то.

– Няма проблем – каза Божидар и излезе от колата.

– Само че нямам пари и искам да направим замяна.

– Какво предлагаш? – попита Божо.

Тарикатчето отново се озърна за леля си и извади отнякъде масивна жълта халка. Изглеждаше златна и доста тежка.

Божидар влезе в колата и разгледа под лупа печата. Печатът беше истински и гарантираше руско злато с проба 583. За всеки случай той гризна халката леко със зъби – металът беше мек като истинско четиринайсеткаратово злато.

– Вземай го – каза Божо.

Бенеамин се подвоуми за момент, но когато приятелят му каза "Вземай го, бе, гарантирам ти, че е истински", излезе от колата и почна да сваля калъфките.

– Освен тях искам и още нещо – направи умен ход младият търговец на семейни бижута.

– Колко грама е пръстенът? – полюбопитства Божидар.

– Не зная, но трябва да има десетина грама. Взех го от леля си, без тя да знае – изясни честно произхода на семейното злато руският парень. И добави: – Имам голяма нужда от пари, но вече доста време не мога да го продам. У нас златото не върви много. В магазините има колкото щеш и трябва да го продам по-евтино. Но тогава могат да се усъмнят. А седалките мога да продам по-лесно.

Звучеше логично, убедително и очевидно честно.

– Какво друго искаш? – попита Божидар.

– Ей това костюмче – посочи към колата безпаричният руски младеж, тласнат към кражбата от явна нужда и от безразличието на местната комсомолска организация към проблемите на подрастващите.

Бени беше окачил да съхне в колата оръфаното си спортно костюмче с дънкова кройка. Все още не му се хвърляше и затова го беше изпрал.

– Дай му го – каза Божидар.

Бени го откачи, свали калъфките, които младежът нарече кожени явно от уважение към възрастта им, и взе златото.

Близо час след сделката той продължаваше да се притеснява. Не че не вярваше на Божо – вярваше му. Обаче на късмета си не вярваше, ей това беше проблемът. Божидар, за да го успокои, пое както винаги отговорността.

– Ако не е златно, ще ти помогна със стотина лева в България – направи той поредния си великодушен жест.

Докато минат границата, Бенеамин смени скривалището на пръстена поне пет пъти и все му се струваше, че митничарят ще го открие само като го погледне в очите.

Но митничарят тъкмо беше заловил контрабандисти, гризеше конфискувана от тях ябълка и не си направи труда даже да погледне в багажника.

След границата Бени за пръв път повярва в провидението. А когато се върнаха и той подари халката на жена си, в продължение на цяла седмица тя нито веднъж не му каза, че е мухльо. За пръв път, откакто беше донесъл шевната машина.

Беше минало по-малко от месец от турнето, когато Лалка забеляза, че златото започва да цапа с нещо зелено пръста й. Божидар няколко пъти ги успокои, че руското злато си е такова – съдържа мед. Обаче Лалка започна да разглежда подозрително пръстена след всяко миене на ръцете си и оня ден той отиде до Враца – при един приятел златар. Той беше мръднал по магазините, щото „нещо пуснали“ и някакъв специалист, който го заместваше, направи експертизата.

– Руско злато – каза авторитетно специалистът.

Той лъсна на шлайфа пръстена и златната му същност се открои неоспоримо за всички. Една от жените на опашката тъкмо беше почнала да го навива да й го продаде, когато влезе майсторът. Той погледна пръстена, погледна към него и попита с интерес:

– Къде ти пробутаха това менте, в Чехия ли?

Оказа се, че чешките майстори на старинни семейни бижута от доста време подпомагат съветските безпарични младежи, които обитават крайпътните кафета и притежават мустакати свидливи лели. А център на тази благотворителна дейност, както е известно открай време, е красивият крайморски град Одеса.

Божидар удържа на думата си и му даде сто лева, но те очевидно не стигнаха, за да се покрият всички материални и морални щети. И жена му не спираше да го яде. Наистина много се беше изтормозил напоследък. На всичко отгоре и този сън, който сънува снощи.

Бяха в първобитнообщинния строй. Инж. Каракашев стоеше на брега на някакво поточе и гледаше с интерес как отсреща гори колибата на Божо. Не можеше да му помогне – мостчето над потока, което строиха заедно, се беше съборило. Да, можеше да прецапа и да отиде да му помага да гаси. Но не искаше да си мокри краката. Всеки от селото знаеше, че водата е вредна. А и Божо така го изложи на един лов... Даде му стария си боздуган и той се счупи, когато удари с него дебелата глава на някакъв неудомашнен вол или нещо подобно. Животното го подгони и добре че Божо го уцели с копието си. Е, помогна му, но преди това го изложи. Жена му в съня му беше казала: "Виждаш ли Божидар какъв е юнак, а ти си един мухльо." Буквално същите думи, които беше чул преди малко.

Не, това вече беше прекалено.

Затова и инж. Каракашев излезе от дома си с онова, както ни се стори, решително изражение. Но сега, като се вгледаме по-внимателно, виждаме, че сме ви подвели: той всъщност не искаше да се дави. Походи малко с нещастен вид по улиците, походи, помисли си за бягство, за отмъщение и за това, че в тоя противен град в десет вечерта няма отворена кръчма.

После се прибра.

Останалото кво да го разказваме.

 

Из донесенията на тайния сътрудник Дияна:

"Приятелка на източника съобщава, че Б. Къбоков е внесъл фалшиво злато от Съветския съюз. С него се е опитал да плати свои задължения. Фалшификатът е разкрит при експертиза във Враца."

 

Чирпанлията беше седнал на диванчето в хола и гледаше първа програма. Даваха поредния съветски филм, на екрана се изграждаха някакви женски и мъжки образи на новия социалистически човек, някой някого убеждаваше за съветска власт, с която оня беше уж принципно съгласен, само че не чак толкова, от това се пораждаше градивен конфликт и той се развиваше към закономерната победа на прогресивните сили над случайните опити за нормален живот, но Димитър не следеше действието и преживяванията на героите. Гледаше, без да вижда, и си мислеше за жена си Емилия. Тя беше хубава, тъмноока пловдивчанка, родена сякаш да бъде модел на прочутата свръххъшовска, антисофиянска свръхгрупа пловдивски художници. Как се беше оженил за нея той – обикновеното селянче от Чирпан, с босоного детство, причудливо самоизграден мек характер, неправилни черти на неюначната си физиономия и редееща черна коса – сам не знаеше. Вярно, родът му беше от героичното село Гита – едно от гнездата на марксизма в Старозагорско. Но колко от прадедите си знаеше Чирпанлията? Двама прадядовци и една прапрабаба. Името на съответстващия й дядо бе загубено безвъзвратно при преместването й неизвестно откъде до там, където беше отишла. „Може и да е нямало такъв“ – мислеше си Митака. Естествено бе да не знае, че неговият изчезнал във времето прадед бе от далечна слънчева Башкирия и тая връзка му влияе кармично. Тъй че много неща бяха обвити в мъгла за Митака. В замяна на това му беше повече от ясно, че Емилия го бе напуснала. Но странно, това не бе разпалило в него прочутата с люта слава чирпанска кръв.

Иначе чирпанлии бяха такива – люти. Родният му град бе известен с това, че е роден и за огнения поет Яворов, както и със събуждащото смътно помнещи се юнашки пориви руйно вино, с водата си, която съгласно пиянските народни песни съдържа негасена вар, и с баталния характер на чирпанските сватби. На тях през стари времена прочутите чирпански ножове са докарвали повече жертви, отколкото във всички сражения между Германия и върлия й враг Никарагуа по време на Първата световна, или – да вземем друг пример – в не чак крайно кръвопролитна битка на средно голяма македонска чета.

При социализма тоя милитаристичен характер на чирпанските бракосъчетания бе сведен до съответния миролюбив норматив – един умерено приспивен граждански ритуал, воден с изкуствено приповдигнат глас от някоя флегма в отдела за гражданско състояние на съвета. Все пак някъде дълбоко в народното съзнание тлееше споменът за предишните героични времена, но поради всеобхватния дефицит, в частност и на кухненското оборудване, ножове не се намираха лесно. Чирпанлии обаче бранеха упорито традициите и произвеждаха прочутите битови сечива от ресорна стомана или, при крайна нужда, от листове за ножовка и дръжки от „перциглас“.

Противно на обичая, Чирпанлията се бе оженил със сдържано радостно чувство. Сватбата, като се изключи напиването на двама-трима от гостите, протече вяло, без героични изблици и под доминацията на пловдивските роднини. Те бяха твърдо убедени, че зет им никога няма да бъде от тяхното голямо добрутро, но все пак дариха на младоженците десет хилядарки и един новичък москвич – напълно достатъчни за бъдещия им живот с ясен селски уклон. В последвалата скучна семейна драма с мекия си и сговорчив характер той бързо попадна под чехъл и дори десетгодишният им син веднъж в час по история, на урока за юначния и мустакат Филип Тотю, бе забелязал, че на баща му воеводски е само гласът му.

И в централата Чирпанлията не дойде в авантюристичен порив или от кариеристични амбиции. Е, искаше му се да е някакъв началник, но така, по-среден, ако е възможно. Ако пък чак толкова нямаше никакви вакантни места – можеше и по-голям. По-важното беше, че в Козлодуй щяха да имат самостоятелно жилище, а самото населено място се намираше почти безопасно далеч от тъщата. Той не бе мечтал никога да работи в атомна електроцентрала. Като малък най-напред искаше да стане пожарникар. После, след едно недобре разгоряло се подпалване в килера, което предизвика нарочно и съвсем спонтанно, се уплаши и прагматично се отказа от лъскавата пожарникарска каска. Погрешността на решението му го впечатли дълбоко и той реши, че злото – във вид на един як чирпански лобут от баща му – го е постигнало само заради това, че не е разгледал предварително последствията. След това прозрение той постепенно придоби навика да разчопля обстоятелствените пояснения и да обмисля всеки свой ход подробно и пространно. Някой може да каже, че всъщност случилото се няма никакво значение. От значение е била кармата. Както е трябвало да стане, така е станало. Все едно. Обмислянето на всяка крачка изглежда отстрани като нерешителност, като незнание и дори като безхарактерност. Затова, когато Митко излезеше на дъската, често му подсказваха – мислеха си, че пак не си е чел урока. Неговата мудност стана причина връстниците му да избягват да играят с него дори на шах. Как да играеш с някой, който половин час обмисля първия си ход. И учителите му не го обичаха – не трябваха на социализма такива... мислители. Други хора бяха нужни – бързи, изпълнителни, напористи. А пък класната му как го мразеше – сякаш някой от семейството му беше нарушил с вража пропаганда девическия й мир. Въобще, не му потръгна. Искаше му се да направи нещо изключително, например да спаси от пожар – защо от пожар? – някоя своя съученичка (имаше една за спасяване, даже няколко имаше); да, искаше му се да стане герой – в мечтите си нещо средно между противоречивият Муса Кеседжия, незаслужено неизвестният из Козлодуйско Уаят Ърп и Салават Юлаев – прочутият башкирски национален положително-отрицателен такъв. А ако можеше да се появи и на стентаблото... Но не. Така си караше, на заден ход. В продължение на доста време той загуби ориентирите си за бъдещето, което е нормално за повечето от обикновените хора, а те са повечето. Накрая, след известно колебание, в единайсти клас Митко реши, че е най-добре да стане ветеринар или още по-добре – да изкара курсове за бармани. Те бяха мноого високо в обществената йерархия. По-високо беше само министър, но не беше много сигурно. Обаче родителите му го принудиха да се запише за инженер, защото така животът му щял да е най-лек. А сега, де.

– Учи, мама, да не ти е тежък животът като нашия – казваше често майка му.

– Учи, сине, ей го, гледай го нашия инженер: само седи, нищо не прави, а заплатата му върви и стажът му за пенсия си тече – казваше баща му, който се числеше към водещите работници в областта на лимонадоналиването в една местна тепека102.

Митко, като поразмисли-поразмисли – и се съгласи. Нямаше да обикаля като гламав в дъжд и сняг и да се разправя с безсловесни твари, сред камари от фъшкии и кравешки – такова де, неудобно е да го напишем. Нямаше да го има и онова затормозяващо напрежение на труженика барман – да не те хванат, като крадеш, да не те начетат, като лъжеш. Вярно, парите бяха никакви, но пък работата беше солидна, на бюро. Записа се, издържа изпитите отлично, даже много добре, и влезе в някаква там хранителна специалност. Следването му мина неусетно. Правителството се грижеше за студентите, защото инженери трябваха много. За това, за онова... Дет’ се вика, една печка да запалиш, пак трябваха поне двама. Единият дърва ще донесе, другият кюнците ще лъсне. Партията бе осъзнала необходимостта от тоя помощен персонал на работническата класа, беше планирала необходимата бройка и се грижеше който влезе – да завършва. Не че и тук нямаше проблеми – имаше. С тоя свой обичай да мисли Митко създаде някои напрегнати ситуации за ръководството, като например това, че обвини персонала на стола в системна кражба на кюфтета и други подобни. Като се вземе предвид, че такава беше общата практика, такова обвинение изглеждаше тенденциозно и направо обидно. Но това беше, докато борецът за студентски права отиде на бригада в Полша, където един симпатичен дядка му каза изстраданата от народа мъдрост, която бе научил в далечния руски Север. „Думаешь, не думаешь, царем не будешь“103 – така му каза. Митака спря да мисли толкова активно и ето че и той, като всички останали, си взе изпитите, дипломира се. След като завърши, веднага започна работа по разпределение в местния винпром. Вече като водещ чирпански инженер реши да се ожени за Емилия, която го плени в стола на пловдивския Хранмаш при една от поредните безсмислени командировки. После пловдивската рода начело с тъщата го притисна да става началник или да се местят в тоя плашещ го от малък град и той – къде, къде – побягна към Атомната. Тя беше национален строеж и Чирпанлията лесно се откачи от разпределението104. В АЕЦ-а първоначално бяха малко недоволни от хранително-вкусовия характер на образованието му, но предвид пренеприятната липса на кадри и след като изпиха някоя и друга дамаджана чирпанска скоросмъртница, началниците му решиха, че нищо не пречи да се научи да кара реактора. В края на краищата общите инженерни принципи на всички съоръжения са еднакви, а всеки знае, че дори в спиртоварните има реактори или нещо подобно.

Ето как, благодарение на провидението и на партийните повели, Митко хем успя да се спаси от прекия надзор на тъщата, хем получи възможност да се развива в Атомната. Отначало се търсеха оператори на реактора. Те се водеха седми разряд като видните кофражисти, фаянсаджиите и майсторите на родопски бичмета. Беше занятие, почетно за всеки инженер – и Митака стана оператор. После имаше нужда от старши – направиха го. Нареди се търпеливо на опашка за ДИБ, изчака, и – ето че и такъв стана. Чирпанлията беше бачкатор. Беше забелязал отдавна, че в тая държава всички и навсякъде поголовно и перманентно мързелуват. Всички, с едно единствено изключение. Имаше една странна група от хора, някакъв особен род работяги, които бачкаха независимо от това дали имат полза, дали им се заплаща труда, при какви условия живеят и всичко останало. В централата такива също имаше. Ники беше такъв, Божо бачкаше яко, в зоната имаше един майстор стругар, дето на всеки, който го помоли, майстореше нещо за без пари или най-много срещу една скромна почерпка. За себе си Митака знаеше, че е точно такъв загубеняк. Ако се беше родил в Америка преди два века, щеше да бачка като луд на плантацията на някой робовладелец от Юга. В Сахара пясък би пренасял от една дюна на друга. На Северния полюс сняг можеше да произвежда безропотно с довеждаща до нервни тикове поточна линия. Просто чувстваше в себе си сили да работи и това му беше приятно. Може би Атомната не беше най-подходящото място за прилагане на неговия труд, но какво от това. С упоритост и трудолюбие всичко се постига – така го беше учил дядо му.

В личния му живот също всичко се нареждаше. Обичаше жена си, имаха си момченце и момиченце. Той се съгласяваше с Емилия кажи-речи за всичко, грижеше се за децата вкъщи, переше, готвеше. Добре си живееха. Жилище си имаха, работата го устройваше, а и тъщата беше далеч.

И ето че сега жена му го бе напуснала. Избяга при друг ДИБ. На раздяла каза само: „Не мога да трая повече да съм слугиня в едно загубено село, на един още по-загубен мъж. Не дойдох от Пловдив тук, да вися вечно по опашки... да се разправям с власи и селяндури... и да чакам години, докато моя мухльо купи поне една кола... за да можем да пазаруваме като хората от Лом и от Враца... и да водим децата на доктор, когато има нужда. Край. Напускам те“ – каза, събра си багажа, взе си куфара и тръгна да взема и децата, но той за пръв път реагира, без да обмисля. Каза й с войводския си глас: „Не ме предизвиквай, нали знаеш, че съм от Чирпан.“ Тя му се озъби: „От Чирпан си, но си мухльо!“, а той й рече „Искаш ли да провериш? Почакай само да отида до кухнята да взема ножа“ и Емилия така се бе стреснала, че си тръгна, без дума повече да отрони.

Сега не знаеше какво ще прави занапред. Майка му беше дошла да помага за децата, но така не можеше да продължава вечно. Трябваше да обмисли нещата. Не можеше да вземе бързо решение. Той и на работа си беше мислил, че ако се случи нещо непредвидено, нещо, което не бе разглеждал предварително – и може да закъса. Докато беше СИО105, си казваше „Нали има ДИБ, той ще ми разпореди какво да правя“. Сега той беше босът, нямаше кой да го напътства, нямаше кой да му подскаже. Затова държеше – беше го обмислил – да е в смяна, в която старши инженер-операторът е печен. И когато Вушката го помоли да го замести, първоначално се опъна, но като разбра, че СИО ще е Божидар, се съгласи без дълго мъдруване. Божо беше печен.

Чирпанлията се пресегна, изключи телевизора, изправи се и застана нерешително насред стаята, сякаш се колебаеше дали в тоя момент да не положи основите на важната за националното самосъзнание народно-башкирска индо-германска философия, или по-напред да отиде до тоалетната. Защо башкирска – той си я обичаше тая далечна, загадъчна страна. Но всичко само изглеждаше така, а на практика Митака се чудеше дали да си ляга, или да му удари преди това една чирпанска джибровица.

Тоя път не се чуди много дълго. Народът отново остана излъган. Но то така му се пада.

 

Григор Мичев се прибра вкъщи след полунощ с аварийния джип. Отключи вратата, надникна в кухнята, сякаш очакваше там да има някого, и влезе в хола, без да се събува. Поспря за миг на прага, пак отиде до кухнята, извади лед от хладилника и се върна в хола. Отвори шкафа на библиотеката, извади шише "Балантайнс", остави леда и питието на масичката и се тръшна във фотьойла с гръб към прозореца. Наля си три пръста и изсипа леда в чашата.

От няколко месеца беше започнал да пие сам. И преди да се разведе с жена си, Мичев рядко приемаше гости у дома си и още по-рядко ходеше у познати. Като се изключат дъщеря му, племенника и още една-две приятелки на жена му, семейството му нямаше близки хора. Но откакто Красимира го напусна, най-честите посетители на дома му бяха шофьорът му и управителката на стола. Дъщеря му учеше в Английската в София и идваше в Козлодуй само за два-три дни през някоя от по-дългите ваканции. Отначало празният апартамент го дразнеше. В него прекалено много неща му напомняха за жена му и той често се хващаше, че продължава като повредена плоча мислено да преповтаря някой от сериозните им конфликти. Най-много го беше засегнал последният им разговор. „Ти не обичаш хората – беше му казала на раздяла жена му. – За теб те не са повече от пешки в твоя безкраен административен шах. Ти и нас не си ни обичал. Съжалявам те, защото човек не може да живее така. И ти няма да издържиш дълго.“ Да, засегнала го беше. Приличаше на предсказание, на внушение, което действа, без сам да разбираш как, и от един момент нататък сякаш наистина започва да се случва. Но бясната въртележка на работата му скоро измести тези мисли и само понякога вечер, когато се прибереше в празния апартамент, те се връщаха като натрапчив тревожен рефрен. Тогава някъде дълбоко в себе си той чувстваше, че от живота му е изчезнало нещо много важно и то не може да бъде заменено. Не искаше да си го признае от гордост, но Красимира му липсваше. Въпреки всичките им караници и разправии, сякаш домът му беше по-уютен, когато тя живееше още в него. Сега обаче я нямаше. И уж не беше сантиментален, а му беше криво. Но животът продължаваше, а той искаше да го посреща прав. И понеже Григор Мичев не пушеше, а и никой не го беше виждал пиян, като че ли най-честите отдушници от смазващото напрежение на длъжността му и по всичко изглежда, нерадостната му съдба бяха краткотрайните и безразборни връзки с полусемейни-полуразведени жени, ловните излети със сплотената местна дружинка и криещите особена разтоварваща сила задгранични командировки.

Беше вече два часът, но сякаш не му се спеше. В четвъртък трябваше да лети за Виена за една от редовните срещи на МАГАТЕ106. Генералният за миг си представи тоя красив дунавски град. Обичаше да ходи той там. Хубаво беше във Виената, майка му стара. Дворци, градини, опери, фонтани... А магазините, а? Много, бе... Затова там се стремяха да бъдат командировани всички – отговорни другари, опитни разузнавачи, представители по разните работи, членове на писателския съюз, търговци на гюлово масло, директори на атомни централи, а също извергите дисиденти. Все там – Виена, та Виена. В тоя град имаше всичко. Кеф ти култура, кеф ти намалени дънки, кеф ти разузнаване, после Winerschnitzel, кеф ти дори дисидентстване, кеф ти – е, малко накрая, ама все пак – атомни работи. Да не забравим наливната бира – O, mein Gott. Мичев употребяваше умерено от всичко и нещата вървяха. Само едно облаче тъмнееше на хоризонта: в последно време отношенията с агенцията видимо се обтягаха. Разбира се, на малобройните комисии, които идваха на проверка в централата, се плащаше редовно. Мичев не беше толкова високо в йерархията, за да знае кога, как и по колко получават някои от експертите, така че да не се обтягат отношенията с прогресивната международна общественост. Той знаеше само парченца от тайните, недостъпни за простосмъртните, но и те му позволяваха да бъде наясно, че видните ни приятели от разни международни агенции получават... е, според труда си. Генералният не знаеше, че по-голямата част от парите преминаваха през еврейската фирма "Раби технолоджи", чието седалище беше във Виена. Не знаеше също, че собственикът й, Соломон Рабин, управлява един от "разпределителните кранове" по веригата, през която от електронен гигант в България периодично изтичаха десетки милиони долари за заобикаляне на КОКОМ107 и за стратегическите проекти на партийната олигархия. Обаче братовчед му знаеше.

Знаеше също, че в МАГАТЕ, освен по официалните канали, получават информация и по други, не толкова официални. От няколко месеца забележките на агенцията все по-често бяха отвъд тона на доброжелателни препоръки, а това не можеше да се обясни само с капиталистическата й проклетия.

Определено тази бе причината последната среща между Мичев и братовчед му да не бъде у тях, а в кабинета му в ЦК.

– Слушай, Григоре – започна той от вратата. – Трябва ли да ти напомням, че съм член на Политбюро? Сложил съм те на това място не от роднински чувства. Не искам до края на годината да даваш на МАГАТЕ нито един повод за препоръки. Особено по отношение на ядрената безопасност. Ние не плащаме на разни сополанковци, за да може тук някой да се изтакова на метеното. Не искам и съветските специалисти да се оплакват от подготовката на персонала. Ти ме уверяваше, че няма да имаме проблеми с кадрите. Нали ти е ясно за кого ще бъдат, ако случайно се появят?

На генералния му беше ясно. Той имаше смътни спомени за Ликург108 и Солон109 и не беше чел Тацит110, Гай Салустий Крисп111, както и любимия на Макиавели Тит Ливий112. Не беше се ровил из средновековната история на италианските републики, френските и английските крале и германските княжества. Философията и принципите на общественото устройство му бяха ясни в обема, необходим за да издържи „както подобава на комсомолец“ идеологическите изпити в института. Там всичко беше ясно: „битието определя съзнанието“, „вся власть советам“ и прочее. Не му остана време да прочете даже „За обществения договор“113, който се цитираше препоръчително в читанката. Тази оскъдна, но здрава философска основа въобще не му пречеше да се ориентира безпогрешно в механизмите на социалистическата държавност. Знаеше, че единственото нещо, което има реално значение в нея, е йерархията. В свeта, в който живееше, властта беше толкова по-безконтролна, колкото бе по-голяма и съдбата на тези „отдолу“ зависеше изцяло от решенията и капризите на правоимащите, които по дефиниция и по рождение бяха „отгоре“. А братовчед му обитаваше онези нейни етажи, откъдето се управляваха съдбите на всички. Нямаше истински играч, който непрестанно, със зъби и нокти да не се катери към тези мечтани върхове. Натам, към подоблачната, към вечните богоизбрани нобили се стремеше с всички сили и Григор Мичев. Но засега не стигаше и до коленете на участниците в играта и никой нямаше да се церемони с него, ако объркаше нечии планове. Най-вече на „северната мечка“, както се изразяваше в тесен кръг братовчед му.

Затова карикатурата в стенвестника го ядоса не на шега.

„Ей, диванетата му с диванета – мислеше си Мичев. – Ама пада ми се, като се водя по акъла на разни философи.“

Той имаше предвид партийния секретар на централата, който беше завършил АОНСУ114.

„Нека да им дадем някаква възможност за разтоварване...“ Кретен. Утре той ще им съобщи решението за спиране на вестничето. Нека да му се разтоварят малко наум. Още една грешка, и ще го разтоваря и от партийното секретарство.“

Мичев отпи половината от разреденото уиски и извади от чантата си докладната на Божидар. Прочете отново мнението на директора по експлоатация и подхвърли купчината листове на масичката.

„Още едно диване – помисли кисело Мичев. – Трийсет листа зяносал... Научни методи, тестери, ЕИМ, тренажори... Като че ли е писал курсова задача. Ще ми обяснява проблемите на подготовката на оперативния персонал. Сякаш не знаем какви са и какво трябва да се направи.“

Мичев отпи пак глътчица, пресегна се и отново разлисти „курсовата работа“.

„Екипи, психосъвместимост, подбор... Ний не можем да се отървем от червения график четири години, той ще ми философства за екипи... И тоя кореец какво ще го правя" – сети се той без всякаква връзка. Въпросния специалист го натресоха от министерството. Лично аташето по научните въпроси от корейското посолство дойде да му придаде тежест. Мичев си спомни как братският дипломат оглеждаше с научно-разузнавачески поглед съоръженията и от време на време вдигаше очи нагоре, сякаш избираше откъде най-добре могат да атакуват корейските бомбардировачи. „Утре ще изпратя Никифор да си губи времето с тях“ – помисли си Мичев и допи питието си. После стана, загаси лампата в хола и влезе в спалнята. „Тоя Божидар...“ – зачовърка го пак нещо. Още първия път, когато инж. Къбоков влезе в кабинета му, усети някаква неприязън. Тогава му се мярна, че ще има проблеми с него. В ония времена социалистическата управленска наука нямаше нужда от реакционните шамано-будистки измислици за астралната същност и сблъсъците на разноцветните аури. Усетът за кадрите се изграждаше при нескончаемите административни суплеси и тръшкания с използването на „передовия“115, както се казваше, съветски опит. Мичев беше усвоил основните хватки от братовчед си, тренировките тук бяха непрестанни, а и съветските другари го наблюдаваха отблизо. Не, усет имаше определено. „Неслучайно не го харесах тогава. Не спря да си пъха носа, дето не му е работа. Като нищо може да ми извърти някой номер... – помисли той. – Всъщност какво може да ми направи? Нищо. Само ми лази по нервите.“ Беше му писнало от Божидаровци. Такива като него реално не правеха нищо, освен вечно да мърморят и критикуват. Но поне да е за храната в стола, нещо да мрънка там за снабдяването или за някой от омръзналите му битови проблеми... Но, не. „Екипи му дай на тоя юнак – помисли генералният с необяснима симпатия, – че и тренажори. Ама я да го сложа да седне на моя стол, тогава да го видя.“ На това място му стана хубаво, защото експериментът беше само мислен. А и честно казано, на никого нямаше и през ум да мине да сложи на директорското кресло такъв като Божо. Да. Той беше директорът на Атомната и той я градеше от нищото на мястото на Голямото козлодуйско блато. Да я построи сега, а после... После беше ясно. Един ден и най-бездарният от биографите му щеше да може да избичи за кариерата му класически тритомник. А Божидар? Той беше само едно малко стъкълце от великата кадрова мозайка. Можеше да го изхвърли от паното и на негово място да сложи друго стъкълце.

Мичев въздъхна и се отпусна без желание на леглото. И сега, почти в просъница, му мина през ум просто решение. Беше ясно, че инж. Къбоков неминуемо ще му създаде проблеми. В такъв случай родното, а и съветското директорознание препоръчваше черната овца да се постави в ресора на потенциалния конкурент и бъдещ враг. Уста Колю Фичето не бе майсторил троянски коне, но стоителите на социализма бяха овладяли тая конструкция и я прилагаха масово в народното стопанство. И другарят Мичев беше направил по нея някоя и друга рационализация. Когато проблемите възникнеха, а при Божо те нямаше да закъснеят, можеше да струпа цялата вина върху главата на Никифор. „Я, как пък точно за него се сетих“ – зачуди се генералният. Искаше му се още да помисли, но умората го победи и след минути той вече спеше тежък, неспокоен директорски сън.

Беше край голяма тежка софра на някакъв банкет – тежък и неспокоен, както споменахме. Бяха все директори, но той позна с неприязън, че това бяха всъщност неговите заместници. Срещу него беше седнал братовчед му и наливаше вино от кана, в която имаше две половинки от лимон. Сипа му, всички погледнаха към него и казаха „Наздраве!“. Мичев вдигна чашата и се опита да отпие, но не успя. Опита отново – пак не успя. „Тоя номер ми го е направил само мистер Сенко“ – помисли си той и тогава изведнъж отнякъде се появи шут. Имаше голяма уста и го гледаше като Квазимодо. Генералният беше гледал филма „Парижката Света Богородица“ и много добре си спомняше как гледа тоя изрод. Шутът започна да му прави маймунско „муси“, като го сочеше на всички и ги приканваше да му ръкопляскат. Мичев се ядоса не на шега. Много добре знаеше той кой се крие зад тоя шут, но не можеше да си спомни името му. "Ще ми паднеш ти на мене" – помисли си Мичев и затърси по-голям кухненски нож. „Не го прави“ – чу той може би същия глас, който навремето предупредил августейшата Калпурния116 за Мартенските иди. В тоя момент братовчед му махна с ръка и каза „Да приключваме“. Всичко изчезна и генералният засънува друг, не толкова важен сън.

Къщата утихна. На масичката в хола остана самотната купчинка листове, осветена съвсем слабо от уличните лампи. Все пак, ако човек се взреше, в левия ъгъл на първия лист можеше да разчете неравния почерк на директора по експлоатация Стоян Долапчиев, известен още като Малкия Долап:

„Несериозно. Без приложение в работата на централата.“

 


71 Съветски магазин – става дума за магазините за алкохол в едновремешния Съветски съюз. Поради масовия алкохолизъм на руснаците пред тези магазини винаги имаше опашки.

72 Една друга Библиотека – тук се има предвид Хрониките на Акаша.

73 Тази пелинова схема – игра на думи: на украински чорнобiл означава пелин (Artemisia absintum).

74 Каверзни въпроси – от „каверзный“ (рус.) – трудно разрешими, заплетени въпроси с оттенък на неодобрение, (русизъм). В предприятия, където руски специалисти имаха водеща роля в монтажа и техническия надзор, такива русизми бяха особено често срещани. Те присъстваха също така в речника на повечето партийни функционери, а оттам – чрез масмедиите – се установяваха трайно и в говоримия език.

i Доста по-късно великият поет Бойко Ламбовски определи подобни апломби като „бихевиористични“.

75 Нагрузка – натоварване (рус.). Русизъм, влязъл навремето в употреба точно за пробутването на хилядите тонове залежала бездарна соцлитература на котерийните писатели заедно с, уви, редките, хубави, истински книги.

76 Living next door to Alice – Да живееш в съседната врата до Алис (англ.).

77 Всичко, което имам, се вижда – героите говорят на руски, а преводът е „все, что имею, оно в виду“. Игра на думи с „ввиду“ (предвид) от предходния въпрос на Вера – „Что ты имеешь ввиду?“.

78 Прочутата реч на другаря Хрушчов – на 12 октомври 1960 г. пред ООН Н. С. Хрушчов (1894-1971), тогава първи секретар на ЦК на КПСС и председател на Съвета на министрите на СССР, удря с обувката си по катедрата, разгневен от дебат за колониализма.

79 Съветските слонове са най-големи – намек за Архипелага, но само за познавачите. Обикновените (простите) хора възприемаха този израз най-вече като подигравка с непрестанните напъни да се изкара всичко съветско най-голямо. Всъщност СЛОН е абревиатура от Северные лагеря особого назначения, (също и на Соловецкий лагерь особого назначения), основни изобретения на съветските водачи – комунистически чекисти и прочия измет. Зверствата, които извършват там тия проклетници, са толкова неописуеми, че едно сравнение с тях на Освиенцим и Дахау показва колко повърхностно е усвоил фюрерът уроците на великите си учители – камарадите и гроссе геноссета таваришчи Ленин и Сталин (нека да не оскверняваме излишно страниците на книгата). Странно е, че първият началник на СЛОН се казва Айхманс. Също като Айхман.

80 Да се говори истината, е леко и приятно – думи на Йешуа Ха Норци (Иисус) от „Майсторът и Маргарита“.

81 Back to Bradford – Завръщане в Бредфорд (англ.), песен на Смоуки.

82 Wild Wild Angels – Необуздани ангели (англ.), песен на Смоуки.

83 Спиртограф – машинария за печатане по онова време.

84 ПТО – производствено-технологичен отдел.

85 Абстрактен, изкристализирал, овеществен – част от безсмислените прилагателни, използвани от К. Маркс в „Капиталът“ при дефиниране на „обществено необходимия труд“ за производство на дадена стока.

86 Теодоракис – Тодор Живков (подигр.). Негово е и използваното тогава съчетание „реални доходи“. Сякаш някой ще се интересува от имагинерните си доходи. По негово време се родиха и „реалната“ икономика, за разлика от любимата им въображаема „планова“ и други реалии, от които за автора е най-тъп „реалният“ социализъм – реалността нямаше нищо общо с измислиците за същността му.

j Емпириокритицизъм – десетилетия след описаните събития, когато поставях пояснителните бележки към настоящата книга, случайно ми дойде наум да погледна как изглежда за съвременниците тази теория, създадена от Рихард Хайнрих Лудвиг Авенариус (1843-1896) и Ернст Мах (1838-1916). Първото място, където погледнах, беше Уикипедията. Започнах да чета и до мен веднага достигна, както би казал Божидар Къбоков, миризмата на марксистките чорапи на Тодор Павлов и останалите идеолози – класиците на диалектическия емпириокретенизъм. Нищо не се беше случило за тях – нито Студената война беше приключила с техния разгром, нито стената, която бяха градили с необясним бяс – отдавна рухнала, нито могъщият и нерушим Съветски съюз се беше изпарил в небитието, нищо. Затова и емпириокритицизмът продължаваше да си е „реакционно субективно-идеалистическо философско течение“, „враждебно на материализма“, „защитаващо интересите на империализма“ „служещо на попщината“ и прочее, призоваващи за научен джихад, класификации. Накрая те напомняха, че за щастие това омразно течение е ликвидирано нацяло, заедно с всички махистки школи и с участниците в тях (няма начин да ги е пропуснал), от техния кумир, великия теоретик и основополагащ практик на избиването на милиони хора посредством революции, преврати, терор и с каквото падне, тавариш Бланк-Ленин.

Да се молим на Бога да не ни праща повече тези масови убийци да обосновават причините за избиването на опонентите си с подръчно-научни средства. И дано когато четете тази книга, местата в интернет, където можете да срещнете тези червени, отровни марксистки гъбки, да са станали значително по-малко или поне навсякъде да са оградени с предупредителни надписи на английски и китайски. Лично аз (въпреки, че единственото масово движение, в което съм членувал за кратко, бе „Екогласност“, и не ми е чужда идеята за защита на природата) не бих пропуснал преди ограждането им да ги поизтъпча малко с гадните си емпириокритистични обувки. В края на краищата те са ме възпитавали.

Затова и вие се молете Господ да ни даде по един сравнително бърз и не много болезнен начин оня покой, който ще умири и вашия свят, като го избави от нашите нестихващи бойни научни диспути. Време е най-после да мирясаме.

Обаче не искам моят паметник да е редом с техните, мамка му.

87 За да се срещнеш със съдбата в Багдад – става дума за прочутия разказ на неизвестен автор (вероятно арабски) „Смъртта говори“. Вж. напр. Джефри Арчър „Тревата там е по-зелена“, сборник разкази, изд. „Бард“, 2001.

88 Великите кормчии – „Великият кормчия“ е наричан Мао Дзъдун (1893-1976), китайски диктатор, през чието управление са унищожени по неофициални данни около 50 милиона души.

89 Cevalier du ciel – небесен конник (фр.).

90 Seul – сам (фр.).

91 Луис Мариано (1914-1970) – псевдоним на Мариано Еусебио Гонзалес Гарсиа, френски певец от испански произход, особено популярен в България в края на петдесетте и началото на шейсетте години.

92 „Гласът на Америка“ и „Радио Свободна Европа“ – радиостанции, финансирани от Конгреса на САЩ през годините на комунистическото мракобесие. По „Радио Свободна Европа“ от 1975 г. до 1978 г. в частност се излъчват откъси от книгата „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. През 2003 г. Конгресът прекрати тези радиопредавания.

93 Загадъчното българско Кореком – няма никаква загадка. Както все още може да се намери информация в мрежата, името на тези мечтани някога от всеки българин валутни магазини е абревиатура от скучното Comptoir de representation comerciale (на български „кантора за търговско представителство“). Тези навяващи скука „кантори“, които впоследствие се оказват изненадващо вълнуващи, са създадени първоначално към външнотърговското предприятие „Булет“.

94 Американски учени – науката за управление Кибернетика (от гр. kyberno „управлявам“) е създадена от великите Норберт Винер (1894-1964) и Джон фон Нойман (1903-1957) – както може човек да се досети, американски евреи. Разбира се, в тъпата българска Уикипедия за баща на тая наука е набеден Иван Петрович, а за истинските й откриватели се споменава само тирето между датите роден-починал. Първият Нобелов лауреат на Русия, великият Павлов, получава наградата по медицина и физиология и е нямал и най-малка представа за такава наука, а още по-малко е предполагал, че тя е общоприложима навсякъде, където някой се опитва да управлява една система. На всичко отгоре с политика Иван Петрович изобщо не се е занимавал (и в Уикипедията го пише), а това е мястото, където тоталното и яростно отричане на основните принципи за управление от марксизма доведе до най-големите беди в човешката история. Затова и днес, повече от половин век след громящите кибернетиката статии на разни съветски тъпанари, руснаците още не са успели да наваксат загубеното – и в компютрите, и в управлението на държавата си, и въобще.

95 Славея – площад „Славейков“ в София (жарг.).

96 Слет – събор, конгрес на членове на масова организация (рус.).

97 Алексей Фьодоров – Алексей Фьодорович Фьодоров (1901-1989), по време на Втората световна война командир на Черниговско-Волинското партизанско съединение, генерал-майор, два пъти герой на Съветския съюз.

98 Иван Кожедуб – Иван Никитович Кожедуб (1920-1991), легендарен съветски летец от времето на Втората световна война, свалил 62 вражески самолета, три пъти герой на Съветския съюз, маршал.

99 Пълни с наши афганци – По време на разказа войната в Афганистан е в разгара си. Решение за нея се взема на заседание на Политбюро на ЦК на КПСС от 12.12.1979 г. Не успях да открия в Мрежата с какво са се занимавали съветските депутати на тая дата. (По ирония на съдбата, 12 декември е ден на Конституцията на Руската Федерация, приета през 1993 г.). На 25 декември 1979 г. съветските войски нахлуват в Афганистан. Войната се води при характерното за комунистите пълно информационно затъмнение и продължава 9 г., 1 м. и 19 дни. По различни данни в нея загиват около 14 хил. съветски войници. Около 53 хил. са ранени, а 6 хил. остават завинаги инвалиди. Жертвите от афганистанска страна са приблизително1 млн. Истината за тая война ще остане скрита, докато намери своя Виктор Суворов.

100 Деревня – село (рус.).

101 Закрит град – В бившия Съветски съюз имаше селища, в които заради маниакалните съображения за секретност можеше да се влезе само с разрешение на специалните служби. Някои такива селища бяха отбелязани само на свръхсекретните карти.

102 Тепека – трудово-производителна кооперация, едно от основните звена на соцпроизводството.

103 Думаешь не думаешь, царем не будешь – И да мислиш, и да не мислиш, цар няма да станеш (рус.).

104 Лесно се откачи от разпределението – по онова време всеки, завършил висше образование, получаваше (с малки изключения) разпределение за работа. По идея този, който не отидеше там, където го пращат, трябваше да връща парите за образованието си – нещо, което на практика никога не се случваше. Когато някой искаше да се спаси, той намираше начин да заобиколи закона – както за всяко друго нещо в България (по онова време, а май и след това).

105 СИО – старши инженер-оператор на атомен реактор. Оперативен ръководител на екипа, който управлява реактора.

106 МАГАТЕ – Международна агенция по атомна енергия към ООН.

107 КОКОМ – Координационен комитет по експортен контрол на НАТО, който по времето на желязната завеса контролира износа на оборудване и технологии за социалистическия блок.

108 Ликург – визира се древният (700-630 г. пр. Хр.) спартански цар и законодател, чието животоописание пръв прави значително по-късно Плутарх (ок. 46-127 г.) в своите „Успоредни животописи“.

109 Солон – ок. 634-559 пр. Хр., атински законодател и реформатор на целия тогавашен обществен живот, поставил основите на атинската робовладелска демокрация, архонт на Атина. Един от първите атически поети.

110 Тацит – става дума за Публий Корнелий Тацит (ок. 56-ок. 117 г.) – римски историк, юрист и политик. Своите най-известни произведения „История“ и „Анали“ пише ок. 98-116 г.

111 Гай Салустий Крисп – 80-35 пр. Хр., римски историк и политик. Едно от най-известните му произведения е „Югуртинската война“ (41-40 г. пр. Хр.). Пръв посочил, че когато в една държава високата нравственост се замени с поквара, неминуемо следва разруха и гибел.

112 Тит Ливий – 59 г. пр. Хр.–17 г. сл. Хр., един от най-известните римски историци.

113 За обществения договор – едно от основните произведения на Жан-Жак Русо (1712-1778), цитиран в Уикипедията като женевски философ от французите и българите франкосаксофонисти и френски философ от руснаците, е писател, изследовател и композитор, чиито идеи повлияват основно Френската революция от 1789 г.

114 АОНСУ – Академия за обществени науки и стопанско управление (в миналото).

115 Передовия – от передовой (рус.) – водещ, челен, авангарден, модерен (русизъм).

116 Калпурния – Калпурния Пизонис, третата жена на Юлий Цезар. Плутарх в своите „Успоредни животописи“ споменава, че тя е сънувала пророчески сън за убийството през нощта срещу 15 март 44 г. пр. Хр. (Мартенските иди). Както е известно, на тази дата заговорници, сред които е и Марк Юний Брут, убиват Цезар.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух