напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава VI. За мадоните в руските кръчми, за тайнствени мафиоти, слънчасали косери и скучаещи атомни енергетици


Дали разсъмна вън, или снегът

осъди тази нощ да бъде бяла?

Сълзи на ангели – снежинките валят,

понесени от вятър карнавален.

 

Не гледай тъмния прозорец и не питай

защо надничат призраци – не зная.

Душите ни – две нежни сенки - скитат

из белите пространства на безкрая.

 

Безсъние от музика... И пустота в очите...

Снегът навън е тих и непосилен –

сълзи от тъжни ангели, които

до края на нощта ще ни закрилят.

 

Иван Груев. Аве Мария, XX век

 

Ако у Божидарови имаше часовник с кукувичка, тя тъкмо щеше да е изкукала четири пъти. Но нямаше и затова стопанинът на къщата стоеше до прозореца в кухнята, обгърнат от тишината на спящия град, от рой тъжни спомени и от протрития си омазан халат.

Беше изминала една седмица от авариите в централата и ден по-малко, откакто се върна Радостина. Седем спокойни, топли слънчеви дни от отлитащото лято, през които се случваха само хубави неща – или поне така изглеждаше. Децата се радваха на подаръците, които донесе майка им от Съветския съюз, Божидар оправи бойлера, вечер играеха бридж или някоя друга любима игра и дори в работата му всичко се нареди – Никифор вече му беше съобщил, че го изваждат от смените и че го прави свой пръв и незаменим помощник.

И през тази безметежна седмица нито веднъж не го посетиха любимите му кошмари... До тази нощ. Но ето че само преди час беше пак на оная безименна улица до Таганка1 и отново виждаше проклетата количка за сладолед, продавачката до нея и омразния тип без лице от синята волга. И пак беше коленичил в праха, а сълзите се стичаха по лицето му и капеха по земята.

– Господи, няма ли спасение, няма ли милост? – прошепна Божидар.

Но нямаше.

И той продължи да го повтаря – като заклинание, като плаха молитва, като стих от някаква проклета, несвършваща песен, докато накрая не издържа и пак се отнесе, опрял чело в студеното стъкло.

И пак беше есен, а той пътуваше към Нововоронеж, където го чакаше неговата съдба.

 

*

Сутринта на перона във Воронеж ги посрещна някакъв дребен началник от учебния център, облечен в безличен кафеникав костюм, с бяла найлонова риза с протрита яка и вратовръзка, която, изглежда, беше произведена от бракуван маскировъчен халат. Той ги поздрави с изкуствен патос, осведоми се как са пътували с любезно изражение на недоспал митничар и ги поведе към изхода.

На площада пред гарата ги чакаха уазка на централата и симпатична жена на средна възраст, облечена в тъмносиньо спортно костюмче. Казваше се Ала Кузнецова и отговаряше за групата им през периода на обучение. Тази мъглява формулировка означаваше, че трябваше да следи дали чуждите специалисти уплътняват правилно времето си, имат ли непозволени контакти със съветски женщини и не препиват ли в компании без осигурен докладчик. В резултат чуждите специалисти се скатаваха от работа от първия ден, препиването спираше веднага след като свършеха коняка и рублите, а върху забежките с жени имаше пълен контрол, но без входна такса.

Вторият член на делегацията – Егор Алексеевич, освен че притежаваше такава интересна вратовръзка, изигра важна роля и при тръгването, като изчака всички да се качат и каза една от любимите на всички руснаци думи: „Поехали.“

Божидар вече беше идвал в централата, но останалите за пръв път минаваха през околностите на Воронеж, нафрашкани със суперсекретни обекти, и любопитно блееха през прозорците с тайната надежда да зърнат силозите за СС-202 или поне някой завод за свръхзвукови бомбардировачи, маскиран между купите сено на местния колхоз3.

Но ракетни силози и секретни заводи не се виждаха.

До Нововоронеж минаха през две-три села, които, изглежда, не се бяха променили особено от времето на Есенин, когато боядисването на дограмата се е смятало за неоспорим признак на богатство и просперитет. Как беше? – „У каждого крашены ставни, у каждого сад и гумно...“4

Обратното беше.

В руските степи гори се срещат тук-там. Ако си спомняте, точно за дърва се избиха радовци и криушани. Но и да не си спомняте, пак това беше причината. Затова трудно се строят любимите на другаря Ленин дървени „хаты“5. Камъните също са рядкост, а и керемидите по тукашните места очевидно са били изобретени късно. Затова руската деревня6 се състои от почти еднакви по форма и големина едноетажни къщурки с тенекиени покриви и дървени оградки. Руският мужик е нарекъл къщата си „избà“.

Някога в часовете по руски се учеше един тъп разказ за мужика Степан. В него се разказваше как в добре синхронизирана акция кулаците подпалили колхоза и избàта му. Планът бил да го накарат да се втурне и да гаси избàта си, а в това време да изгори проклетият колхоз. Обаче Степан не се разсеял, а продължил да гаси общонародното. После колхозът построил на Степан нова избà.

Постъпката на Степан се привеждаше като назидателен пример за правилен отговор на въпроса кое е по-важно да се спаси – частната или колхозната собственост. Но за човек, който е видял какво представлява избàта, решението на Степан ще изглежда естествено по съвсем друга причина: да се спасява избà е пълен серсемлик. Стените, ако са дървени, изгарят неспасяемо; покривът, както сами се досещате, не гори, а вътре обстановката е като при обран вехтошар – каквото е останало, не си струва трудът да го замъкнеш на боклука, камо ли да го спасяваш от пожар.

От купчина такива изби, които с беднотията си могат да разплачат гранитно паве и даже палестински терорист, се състоят десетки хиляди руски „деревни“. А от тези, през която минаваха, само на двайсет-трийсет километра и на някакви си двеста-триста години се издигаха венттръбите на Нововоронежката АЕЦ. Но... никой от малката група български специалисти – по понятни причини, а също така и от още по-малката група посрещачи – по още по-понятни причини, не изкоментира пейзажа.

След около час автобусът спря пред единствената в Нововоронеж гостиница7 „Дон“. Вътре ги посрещна управителката, разгледа ги, сякаш за да ги идентифицира от снимка за издирване, и ги покани да им покаже стаите. На инж. Къбоков, като шеф на групата, се полагаше самостоятелна комната. Останалите бяха настанени по двама. Ала Кузнецова им връчи програмата, Егор Алексеевич попита за неясни моменти и понеже такива нямаше, двамата им пожелаха приятно прекарване до края на деня. Тогава в едно от двете кафета в Нововоронеж щеше да се проведе и официалното запознаване – традиционните глупави вечери на българо-съветската дружба.

Не беше особено вдъхновяващо, но денят така и така беше загубен.

Настаниха се бързо. Стаите бяха доста прилични: имаше легло, оръфано бюро с дърворезба от саморъчни надписи на гостите на хотела, а също стол и поставка за куфари. За повече лукс в покоите на ръководителя беше добавен черно-бял телевизор, който, естествено, не работеше. Въобще, бяха се постарали и се беше получило нещо средно между руско общежитие преди неотложен ремонт и английски приют в лоша година. Дори бяха успели да възпитат хлебарките и те веднага се изпокриваха, щом в стаите се приберяха уморените специалисти. Инж. Къбоков обиколи групата, колкото да даде на всички общи наставления „да внимават“ и „да не се излагат“, после се излегна на леглото и потъна в дълбок здравословен сън.

Към шест вечерта цялата българска група се затътри към „Фиалка“. Пред входа на кафето ги очакваше малък митинг. Петнайсетина руски ребята8 напъваха да влязат в заведението, а могъща лелка с дрезгав глас препречваше входа с тялото си и с решителност, достатъчна за цял взвод картечари. На две-три крачки от нея стояха трима руснаци. Божидар ги погледна бегло. Нямаха значки за принадлежност към местната мафия, но за младия мъж до вратата не беше и необходимо. Той ги изгледа като шеф на гилдията – дрипави търговци, дето само цапат чаршията, и извърна поглед.

Инж. Къбоков не се докачи, а разбута внимателно тълпата, спря до лелката и на хубав руски запита за причината за безредието.

– Днес има вечер на българо-съветската дружба – избоботи лелката, – а тези хаймани искат да влязат за разпивка от обяд.

– Ние сме българската група – започна елегантно преговорите инж. Къбоков. – Разбирам, че се опасявате от неприятности. Но ако не ги пуснете, вие ще сте на тръни през цялото време. Ние също ще сме напрегнати... Това не са ли пак неприятности? И кой ще спечели от подобно напрежение? Нека да влязат, на наша отговорност – продължи Божидар и докато поемаше кръста, внимателно пъхна в джоба на картечарката десет рублички. – Всичко ще е наред, не се притеснявайте. Пък защо и вие да не се почерпите, като е празник.

Отбраната се поколеба, но... да, на този млад мъж можеше да се има доверие. Какво можеха да направят? Най-много да запалят сградата. Ще се повеселят, ще полудуват. Млади хора са. Още другарят Сталин е съветвал да се даде път на младите. А десет рублички са си десет рублички. Бариерата се вдигна и в кафето нахлу свободната съветска младеж.

Едва се бяха настанили на софрата на дружбата, когато пред Божидар кацнаха три запотени бутилки „Столичная“.

– Ние не сме поръчвали – осведоми той келнера.

– Това ви го изпраща Валерий – каза представителят на заведението и дискретно завъртя глава към масата на дарителя.

Инж. Къбоков погледна в същата посока. Беше шефът на гилдията. Знаеше си.

Официалната част започна с тъпа реч и тутакси завърши след гаврътването на първата водка. Около час след началото на разпивката Божидар се премести на масата на Валерката.

Оказа се, че жеста на Божидар беше оценил не кой да е, а самият Валерий Краснов – „кръстникът“ на региона. Беше на около трийсетина години, с късо подстригана коса и очи с цвят на протрити дънки. Говореше на жаргон, който Божидар малко познаваше, но пък през няколко изречения, за да уточни нивото на разбиране, питаше: „Понял, блядь?“9.

Покрай многото си достойнства Валерката се оказа начетен младеж, който цени високо съветската книга и е готов да я изкупува по няколко хиляди бройки месечно. Възможностите на организацията бяха наистина впечатляващи и ако схемата се задвижеше, инж. Къбоков можеше да си докарва по за една черна волга на тримесечие. За да не си помислят новите му партньори, че е дребен играч, Божидар въобще не обели дума за мострите, които носеше от България.

По-нататък не си губиха времето с празни приказки и тъпи тостове, а наблегнаха на водката и мезетата, които приготвяха в кухнята специално за резидента.

Към единайсет антуражът на Валерката напусна „Фиалка“ и помъкна Божидар към някаква конспиративна квартира. По пътя спряха да изяснят някакви професионални въпроси с двама парни. Специалистите по комуникациите от екипа оправиха нещата набързо. Пердахът беше миролюбив и здравословен като физзарядка. Накрая набутаха провинените в крайпътните храсталаци. Божидар стоеше отстрани като почетен гост, а до него беше милиционерът, който бдеше да не би побоят да излезе извън конституционните рамки. Очевидно всичко беше съгласно нормативите и представителят на властта тръгна да докладва, удовлетворен от видяното.

В конспиративната квартира ги посрещнаха две мацета, сладки като френски кифлички. И двете носеха къси тъмносини полички и полупрозрачни дантелени блузки с китни буфан ръкавчета. Приличаха на мажоретки, само че вместо да заподскачат и палаво да раздрускат хубавите си цицки, те изгледаха инж. Къбоков с един от ония развратни погледи, които, както казват познавачите, карали да набъбват мъжките ташаци.

– Влизай, блядь – покани го гостоприемно домакинът и махна с ръка на сладураните: да носят водката, мезетата и останалите атрибути за предстоящия интелектуален разговор. – Ако искаш някоя от тези кукли за тая вечер, само кажи – допълни Валерий, когато влизаха в хола, но Божидар само се усмихна на поканата на домакина като странстващ проповедник – в смисъл не че има нещо напротив, но някак си е неудобно заради ранга му, а и още не си е изпил чая.

Колкото и да се напъваше да изглежда печен обаче, той не успя да прикрие шашването си, когато прекрачи прага. Дотогава инж. Къбоков беше гледал само орязаното копие на „Кръстникът“ и нямаше откъде да знае как изглежда домът на „капо ди тути капи“ за руски регион. Стаята изглеждаше голяма почти колкото кабинета на другаря Мичев, но това не можеше да бъде вярно. Фрашкана с книги библиотека запълваше една от стените до тавана, а по другите висяха старинни икони в сребърен обков и три картини на неизвестен майстор. Беше един от големите руски таланти, за които никой скоро нямаше и да чуе. В далечния ъгъл имаше бюро, правено сякаш по поръчка за шефа на руския клон на Манхатън банк, а вдясно от вратата, около ниска махагонова маса, бяха разположени четири разкошни кожени кресла. „Струва си да му отстъпя на тоя младок половин милион фунта при преговорите – помисли в стила на стаята Божидар. – Изглежда оправен и ще свърши работа.“

– Сядай, блядь – каза дружески Валерий, посочи едно от креслата и сам се настани на срещуположното.

– Хубава ти е бърлогата – каза Божидар и докато сядаше, зяпна за пореден път. – Това отсреща е първото издание на Шекспир на руски, нали? – посочи той седем дебели черни тома на третата лавица.

– Да. Виждам, че не съм се излъгал. Личи си познавачът. Ти си един от малцината, които са го виждали. По принцип тук рядко каня външни хора.

Божидар замълча и заразглежда библиотеката, като се мъчеше да не изглежда като руски селянин, пуснат в германски гастроном. Тук имаше толкова старопечатни книги, че нямаше да се изненада, ако откриеше и „Слово о полку Игореве“10, забутано между първото издание на библията на старославянски и някои... е, някакви там книжа от личната библиотека на Бердяев11, Гиляровски12 или нещо подобно.

– Ти си доста по-различен от твойте сънародници – продължи Валерий.

– Какво ми е по-различното?

– Всички, които се влачат тук, веднага започват да пробутват разни парцали и боклуци. Бас държа, че и ти носиш, само че не обели и дума. Докато разговаряхме в кафето, не зяпаше нашите курви като загорял зек13. А на твойте... пичове им течаха лигите. Горд си, не може да ти се отрече, а и носиш на пиене. Това ми хареса. Освен това... – започна Валерката, но на вратата се почука. – Влез – каза резидентът.

Една от кифличките дотътри масичка на колелца и занарежда пред тях чаши и чинийки.

– Остави ни, Леночка, сами ще се оправяме – прекъсна я Валерий и я погали по крачетата нагоре, докато й запретна поличката до кръста.

Леночка хихикна развратно и излезе.

– Да, освен това ти умееш да мислиш като мениджър – употреби Валерий тая непозната тогава за повечето руснаци дума, – разбираш нуждата от организация и това също ми харесва. И трето, не си ченге.

– Откъде си сигурен?

Божидар не се опитваше да се прави на интересен, но му стана неприятно разни резиденти да го разглеждат като филе на вилица: а бе, прясно изглежда, но най-важното е, че не е свинско.

– Театрото пред кафето – поясни Валерий. – Нито едно нашенско ченге нямаше да изиграе такава балада. Ако всичко си го изиграл, значи си артист от висока класа, а за такъв гастрольор щяха да ме светнат, блядь. Освен това те гледах и в градинката. Ти за пръв път попадаш на такава стихосбирка, нали?

– Да, за пръв път – каза Божидар и си помисли, че мафиотските босове изобщо не били случайни хора. – Досега не ми се случвало. Сигурно защото не съм познавал такъв...

– Какъв?

– Mafioso. Capo di tutti capi14.

– Така ли се казваме на италиански?

– Изразът е универсален.

– Това говори за мащабите. Не си ли се замислял? Целият свят е пълен с лобита, ложи и приятелски кръгове – използва Валерката понятието, до което и българската политическа мисъл щеше да стигне след години. – И нямаш никакъв шанс да се класираш за нещо по-сериозно – продължи той, – ако не се числиш към някаква подобна... общност на интереси. Аз виновен ли съм, ако това е така?

– E sara mia colpa, se cosi e.

– Какво каза?

– Повторих на италиански „Виновен ли съм аз, ако това е така?“. Това са думи на Макиавели, когато разсъждава за скверната същност на управлението – каза Божидар. – Но ти си прав. Погледнато по същество – това са си все мафии. Е, има някакви различия – главно в изразните средства – засмя се той.

– Зависи от цената на играта. Ако тя е достатъчно висока, средствата стават едни и същи: не се подбират. И това трябва да ти е ясно, щом си чел Макиавели. Но си прав, че има някои национални особености. Американците предпочитат снайпера, италианците – гаротата, а в Северна Ирландия си падат по армейски взривове.

– За това говорим. А вие какво предпочитате? Чувал съм, че навремето сте се ориентирали към маузера, но онези тарикати от ЧК15 са ви прецакали.

– Сега сме универсални.

– Значи е така, както предполагах – липсват ви традициите – изхили се Божо.

– Да, може и така да се каже. Между другото, ти къде си изпраскал така руския?

– В Атомната. Там е пълно с ваши специалисти, които говорят само на руски. Сигурно се притесняват, че ако заговорят на друг език, няма да запазят руското си самосъзнание. И току-виж – замязали на хора.

Валерката се подхилкна. Вече му беше ясно с какво явление си има работа.

– Други езици знаеш ли? – попита той.

– Немски.

– А други?

– Английски. И италиански, както споменах в началото – засмя се Божо. – Но ги говоря по-слабо от руския и немския.

– Къде си ги учил?

Божидар му каза, но тоя човек не мирясваше и в следващия половин час инж. Къбоков разказа като пред донаборна комисия всичко за себе си.

– Добре – каза накрая Краснов, удовлетворен от чутото. – Трябва ми човек като теб. Уговорихме принципно нещата. Адреса тук го знаеш... Сега ще ти дам една връзка в Ленинград и една в Москва. Запомни тези телефони – и Валерий написа номерата на една салфетка. – Готов ли си?

Божидар погледна номерата, каза „Да“ и когато резидентът го накара да ги повтори, му каза цифрите отзад напред.

– Ти имаш феноменална памет, блядь.

– Е... – вдигна скромно рамене стажантът.

– Добре. Ще звъниш така: набираш, чакаш три сигнала и затваряш. После пак набираш, чакаш два сигнала и пак затваряш. На третото звънене ще ти отговорят след първия сигнал. Казваш „праща ме Валерий“. Човекът ще ти определи среща. Ако имаш някакъв проблем – закъсаш с парите, трябва да разкараш стока или нещо такова – звъни им. И още нещо. Докато си тук, все едно, че само бегло се познаваме. Понял, блядь? Хайде сега да минем при тайфата в бара.

„Колко странно – помисли си Божидар. – За пръв път в живота ми някой ми казва: „Трябва ми такъв човек като теб.“ Трябваше да стигна до руската мафия, за да го чуя. Социализмът не ме харесва от малък. Обаче мафията ме хареса. Мичев никога не ми е давал телефона на служебния си апартамент. Обаче Валерий ми даде на конспиративната си квартира. Няма вече да съм отчаян. Все пак на някого съм нужен.“

В „бара“ бяха още четирима апапи, които поркаха яко и въобще на масата цареше творчески безпорядък. Мезетата бяха скромни: традиционните три-четири вида рибни филета и две купички чер хайвер, гарнирани с резенчета лимон и масълце на розички, а в някаква остаряла сребърна тава се мъдреше една средно голяма есетра, начовъркана с вилица. Усещането за ежедневие и скромност се подсилваше и от омарите и гъшия дроб: не бяха прясно докарани от Франция, а бяха консерви – представете си, каквито можеше да се намерят във всеки спецснаб16. Дори приборите бяха от най-обикновено сребро и ги използваха вероятно заради антисептичните му свойства – явно и тук ония марди от кухнята не миеха вилиците като хората. За пиене имаше традиционните четири вида водка и обикновен двайсетгодишен грузински коняк. Какво още имаше? А, да, по масата бяха разхвърлили половин каса шампанско, за да може всеки да пие от собствената бутилка и да не възникват неприятни спорове. Поне това беше съобразено. Беше, както казахме, всекидневна скромна разпивка, но резидентът придаде тържественост и лично попита Божидар какво ще пие. Той каза „водка“ и пред него се появи запотена бутилка „Столичная“.

„Добре, че има водка, вместо това тъпо шампанско“ – помисли Божидар с изражение на арабски шейх, който го използва само за да си изплакне краката преди молитва. Вярно е, че не можеше да понася сладникавото „Советское шампанское“. Обаче руснаците си го обичаха.

Е, имаше и светъл лъч. Един от юнаците свиреше на китара, а двете компаньонки от сърце и душа пееха неприлични руски частушки. От рода на „Парень17 девушку ебет, хочет познакомиться“ – все такива им идваха.

– Пропуснах да те питам къде си виждал първото издание на Шекспир – каза Валерката на ухото на Божидар, за да не смущава музикалния съпровод.

– В Москва.

– При Лазар Яковлевич ли?

– Да, при него и на още едно място – каза Божидар и го изгледа слисано.

– Светът е малък – демонстрира обширни познания по география резидентът.

– Ти да не би да си го купил от...

– Не – прекъсна го Валерий. – Този екземпляр ми подари един от нашите известни дисиденти.

– Да не би да е Виталий Маркович? – попита Божидар и сега беше ред на Валерката да го изгледа изненадано.

– Да, той ми го подари. Откъде го познаваш?

– Един приятел ме заведе у тях преди време. Професорът е голяма работа. Много неща научих от него – главно за суровия живот в далечната тундра.

– Той разказа ли ти за надзирателя си от Колима?

– Не. Какво се е случило?

– А, историята е дълга, но поне добре свършва. Преди две години тоя тип – виж, даже не си спомням името му – го намерили в някаква одеска уличка. Лежал си кротко на тротоара... Нищо необикновено, само дето бил по-тежък от нормалното с цял пълнител олово. Всичкото си го натъпкал в устата. Много са лакоми тези бивши надзиратели. Не зная защо, но Виталий Маркович реши, че трябва да благодари на мен. Сигурно са му казали, че аз съм услужил на неговия познат да се възнесе така щастливо. Всъщност нямам с това нищо общо, но – нали разбираш? – не можех да откажа на човека.

И двамата сякаш се вдъхновиха от късмета на скромния съветски труженик и дълго си говориха. През това време шампанското не свършваше, мезетата и хайверите си стояха сякаш все така недокоснати, а момичетата пееха ли, пееха. Бяха минали неусетно два часа, когато Валерката реши да разнообрази програмата.

– Разчистете масата – каза босът. – Искам да покажете на госта ни нашия роден руски балет. Имаш ли предпочитания за музиката, блядь? – обърна се той към Божидар.

– Давай от „Лебедово езеро“ или, ако искаш, нещо от Стравински18.

– Класика. Похвално. Остави го оня чифутин... Толя, пусни каквото иска човекът – обърна се той към един от юнаците. – Сега ще видиш истинския балет, а не педерастките измислици на оня...

– Фокин19 – подсказа Божидар.

– Да, Фокин. Добре, приятно ме изненадваш. Обаче той, хореографът... си е като автора. Хайде, бе, Анатолий, пускай някакво „па де дьо“. Нашите лебеди са само два – обърна се поверително към Божидар резидентът, – но в истинското изкуство бройката няма значение.

Прозвуча като в оня виц: „Ти не му гледай оная работа. Душата, душата е важна.“

Балерините палаво се покатериха върху масата и Божидар видя за пръв път истинския танц на трите... е, двата лебеда, но както бе отбелязано, броят на гъските нямаше значение. Важно е какво иска душата. А душата на всеки мъж – дори и на тези лицемери, които гледат с престорен интерес хилавите фантазии на разни постановчици – копнее само за едно: балерините да са без това проклето трико и той, а не оня педераст – балетмайстора, да ги хваща за хубавите голички цици. И – ох, ох, оох – между хубавите, дълги, голи бедра. А сега фантазиите ставаха реалност. Дрешките на сладураните отлетяха като ято бели лебеди, те започнаха сладко да се дупят, да вирят крачета към тавана и да показват сладките си кифлички. Лейтенантите на резидента се запротягаха през масата с отворени уста и явно искаха да им ги хамкат20 – а бе, също като нуга21 халвичка на Сирни заговезни. Ето, това беше силата на истинското изкуство. Оживлението беше всеобщо и ако народните танци бяха продължили, инж. Къбоков може би щеше да има какво да разказва за челния съветски опит. Но не би.

– Изчезвайте – каза внезапно резидентът. – Оставете ни сами с Божидар.

И всички изчезнаха.

– Разбирам те, блядь. Сигурно и ти си претръпнал като мен – каза с леко фъфлене Валерката. – Мога да имам всяка жена от тук до Владивосток – и той направи широк жест, за да очертае приблизително необятната територия. – Дори и секретарят на обкома22 не може да има ония жени, които мога да имам аз. Само че не искам. Нищо не остана в душата ми, блядь, нищо.

Валерката наля догоре чашата си.

– Оказва се, че ти си бил и поет, блядь – изтърси пиянски Божидар.

Резидентът го изгледа и двамата едновременно се захилиха.

– Ти ми харесваш. Понял, блядь?

Чукнаха се, Валерката направи движение на мислен брудершафт, Божидар му отвърна и гаврътнаха чашите. Това беше последното, което помнеше.

Събуди се към седем сутринта, свит на някакво канапе. От Валерката нямаше и следа. Изпрати го една от сладураните и той за малко щеше да изпорти епичния си образ. Толкова силно беше желанието му да я погали по бедрата като боса й, че и – защо да си кривим душата – между тях.

Прибра се в хотела в седем и половина, но това не направи лошо впечатление.

Към осем потеглиха към Атомната. Уазката криволичи половин час из мирната воронежка степ – колхози, селски съборетини, нивя, жита... И изведнъж – так! – Атомна централа. Уж някакви гигантски силози – сиви и гадни, за фураж уж, за зърно, а също и други селскостопански постройки – халета или може би по-големи обори, в които живеят местните огромни съветски крави... Обаче не, комините я издават – насочени като дула към небето. И на разузнавачите от космоса им става ясно: Не са това силози и кравеферми, а аналогична атомна централа... Посрещнаха ги радушно, все едно бяха натоварени талпи, които е по-добре да останат отвън до оградата, направиха дежурния инструктаж и – бам, в централата. Влязоха в зоната и групата се облещи: подовете на коридорите бяха покрити не с епоксидна смола със задължителните два слоя лак, а с пластмасови листове – като обложки от ученическа тетрадка, само че по-дебели и с по-голяма площ.

„Това, като се заплеска, няма спасение с разни дезактивации, само подмяна“ – беше помислил Божо още първия път. И беше попитал веднага: „Лесно ли се подменят листовете?“ „Не знам – беше му отговорил простодушно ръководителят на групата, – не са ги сменяли, откакто ги сложиха. – Но се усети и добави: – Пък и няма нужда, тук е чисто като в аптека.“ И като ги успокои колко е безопасно, се отправи към едно от фонтанчетата да пийне вода, че му пресъхнала устата. Обаче не пи, а само се жабури две минути, точно както се препоръчва в инструкцията по дезактивация, и после се изплю дискретно. На всички вече им беше ясно колко е чисто. Но това трябваше да си остане между тях, защото беше секретно. След ден-два, още като се натряскаха за първи път, руските им приятели заразказваха и други секретни истории: как две пияндета изтървали неутронен източник и един юнак спасил бригадата, като го взел с голи ръце и го пуснал в контейнера, и сега профорганизацията му купила чисто нови западногермански протези; как две чистачки спасили АЕЦ-а от технологичен гаф – избърсали някаква радиоактивна вода край реактора с парцалите, и как после ги наградили с орден „Червено знаме“ от най-хубавите, посмъртни образци; и как на една Атомна веднъж щели да гръмнат яко, обаче се разминало само с едно „фъсссс“ и от това се получило едно незначително радиоактивно езерце, поне два пъти по-малко от великия Байкал, и още ей такива. Още тогава Божидар си беше помислил, че руснаците се отнасят към атомното ядро като към вража сила по време на Отечествената – трябва да бъде разгромено с подръчни сили и някой от стандартните образци за героизъм – закриване на амбразура с тяло, хвърляне под танка с пояс от гранати или поне стрелба до последно от картечница, за която профилактично са ни привързали с яка желязна веригичка. И му беше станало ясно, че и в Козлодуй нещата вървят по този път. Обаче руснаците печелят войните, а ние ги губим.

Божидар си спомни тези истории, докато ги разтикваха по същия маршрут из котата на ЩАО, без да ги пуснат, както преди, по-настрани и по-надолу – сигурно там фонтанчета бяха по-нарядко и гледката не беше толкова свежа. Излязоха скоро, групата се пръсна и инж. Къбоков си помисли, че тая специализация ще е същата тъпотия като предишната.

В потвърждение на прогнозите му следващата седмица мина вяло и еднообразно. Единствените преживявания бяха антрикотите и ескалопите за обяд и скучните разпивки във „Фиалка“. През тях Божидар откри, че въпреки скромните разходи парите му бързо намаляват и че всъщност тренажорът не го вълнува особено. Все по-често мислеше за това, че трябва да продаде двата чифта дънки, кожената тужурка23 и куфара с книги и плочи, които домъкна от Козлодуй. За дънките имаше купувачи – беше се запознал с трима колеги от ереванската атомна централа. Тужурката хареса на най-високия от тях. Божидар веднага го кръсти инж. Киристиджан – като един двуметров образ от детските му спомени. За книгите и плочите обаче трябваше да отиде до Воронеж, а за целта трябваше да се измъкне от опеката на Ала Кузнецова и от хватката на управителката на „Дон“. Първото не беше особено трудно. Но управителката не беше минавала само курсове по бдителност към профсъюза и непрекъснато, настойчиво и – не може да се отрече – доста професионално проследяваше къде отиват.

На всичко отгоре автобусът за Воронеж спираше точно пред гостиницата и Наина Церебровна винаги излизаше да го изпрати, сякаш загрижена да провери дали са удобни седалките и да не би шофьорът – какъв срам – да си е сложил вратовръзка, която не е в тон с чорапите.

Наина Церберовна, както я прекръсти още първия ден Божо, определено показваше зачатъци на шесто чувство, защото почти не обръщаше внимание на останалите му колеги, а него следеше така, като че ли беше прототипът на Разколников. Това го дразнеше и той бързаше да разкара стоката не само заради приятното чувство да е с две-три хилядарки в джоба, а и заради тръпката да прецака в лицето на тая проклетия необятната като самия живот съветска система за проследяване.

Съдбата обаче беше решила да добави към тези причини и още една, естествено, съдбоносна.

Ето как се случи всичко.

В понеделник се върнаха от тренажора към пет и половина. Тъкмо се чудеше дали да се помотае из градчето, или да слезе към Дон, когато арменските му колеги почукаха. Вече се бяха пазарили и след малко в джоба на Божидар отдъхваха от преживяното хиляда рублички – по сто и петдесет за дънките и седемстотин за тужурката. Това бяха парите, които един съветски доцент получаваше за пет месеца, и самочувствието на инж. Къбоков достигна едва ли не академични височини. И точно в този момент Гари, шефът на арменската група, предложи да полеят сделката във „Фиалка“.

Кафето беше още празно. Седнаха маса в дъното, близо до малка площадка – дансингът в заведението. Поръчаха бутилка „Столичная“ и разни мезета – желирани езици, колбаси, руска салата, която тук още не беше известна, и тям подобни.

– Кухнята е като в добрите московски ресторанти – каза Божидар, колкото да се намира на приказка.

– Грижат се, няма как: Нововоронеж е със специален статут, тук случайни хора не попадат – каза Гари и се заозърта, сякаш да открие онези, другите, дето все попадат уж случайно, а пък всъщност неслучайно – нали разбирате.

– Знам – каза Божидар.

– Като дойдеш в Армения, там ще видиш какво е кухня – напъчи се Оник, като добавяше „блядь“ почти след всяка втора дума.

– Трудно ще ми бъде да дойда у вас. Няма да ме пуснат на самостоятелна екскурзия, а в момента въобще не знам дали има някакви групи – каза Божидар.

– Това не е проблем. Ще ти пратим покана от нашата атомна – каза Гари.

– Ти само донеси повече дънки и тужурки – засмя се инж. Киристиджан.

Божидар също се засмя. Много добре знаеше, че дънките в Армения вървят по триста рублички, а за кожено сако може да вземе от хилядарка нагоре, ако е черно и с чекистка кройка.

– Книги обаче не носи. У нас няма голям пазар за книги на руски – каза Оник и добави: – Ние сме имали литература, когато руснаците още не са познавали буквите.

– Непременно трябва да дойдеш – каза Гари и изгледа кратко, но красноречиво умника.

Очевидно знаеше, че българи и руснаци пишат с обща азбука. И за да смени темата, напомни как арменците обичат българите заради това, че са се застъпили за тях и са им помогнали при поредното и най-голямо клане от турците.

Изгнанники, жалкий обломок ничтожный

народа, который все муки постиг,

и дети отчизны, рабыни тревожной,

чей жертвенный подвиг безмерно велик...24

– започна Гари „Арменци“ на руски.

– Ние всички знаем стихотворението на Яворов – добави като петокласник инж. Киристиджан.

Хубаво, че го прекъсна. Не му се слушаше превод на поезия, още по-малко на Яворов. Знаеше наизуст всички негови големи стихотворения и знаеше също, че са непреводими. Но не му се обясняваше, че „клети“ не е „жалкие“, че такава дума има само в българския, защото съдбата им е на клетници, а в руския няма и затова превеждат „Клетниците“ с „Отверженные“. И Юго не я е знаел и само затова е използвал Les Misérables. И тази дума се отнася за изгнаниците, а не за разни обломки и прочее парчетии. Нямат в езика си „народ мъченик“, нямат „майка робиня“, нямат „немили-недраги“. Какво се пънат да превеждат тогава? А как „чутовен“ може да се преведе с „безмерно“? В руския отново няма сходна по сила дума, а разликата между двете е като между паметника на Шипка и надгробната плоча на баба му.

Трябваше да се ядоса, но заради изпитата водка им пусна само един скеч от репертоара.

– Яворов не може да се преведе на руски – каза Божидар.

– Защо? – попита Оник. – Езиците са близки.

– Не може. На нито един език не става – каза инж. Къбоков. – Сблъсквал съм се с проблема.

– Да не си преводач? – попита Гари.

– Не. В Германия се опитах веднъж да преведа „Две хубави очи“ – той го каза на български и го преведе на руски – на една Ута или Гертруда – не си спомням вече. Яворов го е писал за първата си любов – Мина. Много е поетично. Мацките направо се разтапят. Бях пожънал доста успехи с българския вариант. Отначало с една съученичка, после с няколко колежки – захили се Божо. – Обаче с немкинята не стана.

– Защо? – попита пак Оник.

– Закъсах още на първия стих. Как да преведа „хубави“? Zwei augen25 – добре. Ама „хубави“ – как да го преведа? Като gute, schöne или като wunderbare? В италианския е по-лесно. Там ще мине due occhi belli26. Ама на немски?

– Не знам – предаде се Оник. – Аз на немски знам само meine Beine zwischen deine27.

Всички се засмяха. Разбираха езика и им стана хубаво.

– А на английски пробвал ли си? – попита Гари.

– Специално проверих и в английския. И там е пълна каша. Pretty, lovely, comely, beauty... Направо са се олели.

– Така е – каза Гари, – езикът им е много богат.

– Какво стана с германката? – попита Оник.

– Издъних се – каза Божо и всички се засмяха.

– Ти говориш перфектно руски – каза Гари. – Не съм чувал чужденец да говори така. Пердашиш като руснак.

– Подготвил съм се за устния изпит – каза Божо и всички пак се засмяха.

– Тук е по-добре да си личи, че си чужденец – даде прагматичен съвет Гари. – Рускините ще ти се лепят една след друга.

– Значи руското „хорошие глаза“ е като българското „хубави очи“, така ли? – попита Оник. Очевидно увеличаваше запаса от думи – за всеки случай.

– Да – каза Божо. – Occhi belli не е същото. Чуй само: occhi belli – той го каза като италиански тенор, дето го е ударил хормонът, и всички се захилиха. – Абе, въобще, поезията е непреводима.

„Само да ми падне някоя синеока рускиня – помисли Божо. – Ще й кажа аз, че очите й са хубави... няколко пъти. Как само ще й го казвам.“

Келнерката донесе питиетата и ги сложи намусено на масата. Знаеше, че я очаква тлъст бакшиш, но беше ядосана – пак на нея се падна да прислужва на подранили клиенти. Бакшиш щяха да й оставят и ако бяха дошли един час по-късно.

– За дружбата – вдигна внезапно ентусиазирано традиционния първи тост Гари.

– За дружбата – каза Божидар, въпреки че точно в този момент за дружбата, честно казано, не му се пиеше.

Когато донесоха втората бутилка, кафето се беше понапълнило. Бяха пристигнали две весели компании, няколко доста засукани рускини от контингента и още двама, които сякаш бяха дошли директно от изтрезвителя. Тук беше и останалата част от българската група. В дъното на салона, на единствената маса с табелка „резерве“ бяха седнали трима юнаци от екипа на Валерката.

Божидар гледаше с отсъстващ поглед залата, слушаше с половин ухо инж. Киристиджан, който разказваше за някаква авария в тяхната централа, и поддакваше с престорен израз на съпричастност.

Истината беше, че въпреки краткото щастие от хилядата рублички Божидар, общо взето, се чувстваше нещастен. Но в това нямаше нищо чудно – той си беше такъв от малък: нещастнотъжноглупаворомантичноконституциален. Влюбваше се непрекъснато, после се разочароваше, а се случваше и да отхвърлят поривите му. Всъщност май така ставаше по-често. В такива случаи Божидар се нахвърляше върху книгите, отдаваше се за известно време на увлечения по някакъв спорт или се учеше да се бие и да свири на китара. Но нищо не успя да направи съвършено. Съвършени бяха само жените. За известно време. След това идеалът се разрушаваше и той отново изпадаше в период на меланхолично самоусъвършенстване – като гладна мечка, събудена посред зима, която учи самостоятелно циркови номера – уж ще й потрябват в живота. Глупости. Интересуваше го истински само търсенето на Истинската Жена. Затова още при първата командировка беше разбрал, че необятната руска шир го привлича неудържимо и че се чувства тук като у дома си. Защото Идеалът беше съставен от руси и синеоки жени, а наоколо, докъдето поглед стига, повечето бяха все такива. И когато ги разсъбличаше с неприлични погледи, откриваше колко много от тях са млади, с бяла кожа и хубави, едри гърди. Трябва ли да казваме, че инж. Къбоков обичаше точно такива?

И всеки ден, да не говорим за скучните нощи, Божидар виждаше една и съща омайваща картина: той беше в просторно, топло помещение, което подозрително приличаше на една незабравима баня от картина на Енгр28. Накъдето и да погледнеше наоколо, чак до хоризонта, инж. Къбоков виждаше полусъблечени и дори чисто голи синеоки и руси красавици, които се изтягаха блажено и сладострастно и го гледаха с премрежени погледи. И за опитното око на инж. Къбоков нямаше съмнение: да, те всички го очакваха, те го подканяха, те го желаеха, те направо и безсрамно искаха да ги обладае – открито, страстно и незабавно.

Обаче имаше една пречка към щастието: инж. Къбоков беше женен.

Душевната му колизия продължи три дни – напрегната, мъчителна и неравностойна. На третия ден привечер стана ясно: моногамията беше загубила. От полесражението инж. Къбоков отиде право във „Фиалка“. Но до края на командировката нито веднъж не срещна поглед, който недвусмислено и красноречиво да му каже: вземи ме тази вечер, у нас, в коридора, в асансьорната кабина, или – защо да търсим място – обладай ме ей тук, на масата, аз съм твоя, инж. Къбоков.

А без такъв ясно обещаващ, поразяващ като тулска двуцевка поглед инж. Къбоков не искаше да рискува. За това колко сложна и противоречива беше душевната му борба, може да добавим, че до този момент той не беше успял да изневери на жена си.

Сега нещата бяха почнали да се развиват в същия план. Ето защо инж. Къбоков беше нещастен.

И в Този Момент... В Този Момент вратата на кафето се отвори и влезе Тя. Придружаваха я две красавици от онези, които пускат в кадрите, преди да се появи главната героиня. Те са сладки и чаровни и тъкмо вече ти се иска всяка една от тях, когато влиза Тя. И още щом я видиш, разбираш, че те са просто „служанки“29 и оня подлец – режисьорът, ги е използвал само за да те върже на фльонга. От този момент нататък вече можеш да гледаш само Нея. А Тя беше с тъмноруса коса, малко по-височка от средния ръст, с осанка на мадона от картина на Модиляни30, с интелигентно лице, със съвсем лек, дискретен грим и естествено червени, чувствени устни. А очите й... очите й бяха приказно сини и просто осветиха притихналата зала в същия – защо да търсим други думи – в същия приказен цвят.

Инж. Къбоков обаче в Този Момент разглеждаше чашата си с изражение, което би имал Онегин, ако попаднеше в някоя от ония руски кръчми, в които пият бирата в трилитрови буркани от туршия. И нямаше да забележи руската мадона, която се беше спряла на вратата, ако Оник не беше изтърсил вдъхновено: „Вот, блядь, посмотри, какая пиздочка!“

Често спорят кой език е по-богат – например английският, френският или руският. Разказват разни легенди за изразната мощ на английските докери, арабските водачи на кервани и самобитните сръбски овчари. Ние нямаме кой знае колко компетентно мнение, но поне на нас не ни е известен друг език, в който да може да се опише всичко само с пет-шест думи, така, както го могат истинските знаячи на руския. Чували сме какво ли не – от битови сцени в комунална квартира до избрани глави от „Война и мир“ и не по-малко епични страници от доклад на секретар на обком, предадени само с въпросните няколко думи (е, не броим предлозите). Ето ви и картина на излитане на космически кораб, заедно с незабравимо внушение за самия полет: „Стоит, блядь, такой хуевый, хуевый... (произнася се въодушевено – като селяндур, видял за пръв път как пикае слон). А потом (сега вече и maestoso31) как захуячит!.. А потом (с тъничък гласец) пиздит, пиздит, пиздит...“ Нали е върховно?

Ако бяхме питали Божидар, щеше да ни каже да си помислим колко достоверно предадени, а и полезни за употреба ще бъдат произведенията на великия Ленин тъкмо в този вариант на руския.

Но както и да е... Важното в случая беше, че точно спонтанната реакция на този език отвори очите на инж. Къбоков, за да може в тях дълбоко да бръкне пръстът на съдбата.

Първото нещо, което си помисли бе, че му се стори страшно позната. Беше сигурен, че преди някъде я е виждал, само че къде?

Не можеше да си спомни.

Мадоната мина покрай него и той усети полъха: като от пролетен ветрец през цъфнала вишнева градина, като от борова гора в снежна коледна нощ или може би като дъха на Мария Магдалена при първата й предбрачна целувка. Приказно сините очи веднага забелязаха точно него – бедния български инженер, и той почувства горещата тръпка – сякаш пират беше пъхнал дървения си крак в разпалена камина. Така инж. Къбоков най-после прочете в този поглед посланието, което напразно бе очаквал през целия си живот.

След около половин час във „Фиалка“ нямаше празни места. Местният диджей беше надул свирките до дупка и руснаците танцуваха – така, както само те си знаят.

– Абе, тези какво танцуват? – обърна се внезапно Оник към Божидар, но той не се изненада. Когато беше в компания, все към него се обръщаха по разни въпроси. На челото му пишеше, че е експерт.

– Това е един рядък вариант на шейк. Казва се калмикски шейк, защото така го играят калмикските скотовъдци при минус трийсет по Целзий.

Арменците се захилиха. Много се кефеха, когато някой си правеше гаргара с руснаците.

– Обаче виждаш ли как играят наш’те? – продължи Божо.

Българската група танцуваше онзи модерен танц – нали се сещате? – с леки поблъсквания на части от тялото и подритвания по задника. Българите винаги са били поне с конска дължина пред руснаците по линията на културния обмен.

– Виждам – каза Оник. – Те още малко, и ще почнат да се хващат за задниците.

– А, ти сам го каза. Ей това е изкуството на танца. Виждаш едно, а си мислиш за друго. Или по-точно – само за едно. Но ти схвана сексуалния подтекст. – И понеже Оник го гледаше неразбиращо, му поясни. – В България, блядь, и ние като вас се прекарваме един друг от маса време. И понеже половината сме мъже, в танците се появиха ей тея хомосексуални елементи. Тук, блядь – изхили му се Божо, – ще танцувате така при някоя от следващите ни специализации.

– Ти да видиш в Армения какви танци имаме – каза Гари.

– Като дойда, ще изиграем един танц със саби. Може и нещо по-миролюбиво. А сега ви оставям – каза Божо, като гледаше в една определена посока.

Инж. Къбоков стана и се присъедини към танцуващите.

– Голяма работа е тоя Божидар – каза на арменски Оник.

„Така е“ – кимна на същия език Гари.

Когато пуснаха първото бавно парче, Божидар поиска ръката на мечтата си.

И така, тя се казваше Наташа.

 

*

Наташа видя Божидар още от входа. В кафето имаше трийсетина мъже, но тя видя най-напред точно него. Не го познаваше и не го беше виждала преди тази вечер. Не знаеше нито как се казва, нито че изглежда така, а не иначе. Когато влезе във „Фиалка“, тя не търсеше някой определен мъж. Още по-малко пък – мъжа на мечтите си. Честно казано, него отдавна вече не го търсеше. И нямаше значение за какво въобще беше влязла в кафето. Не е хубаво да се коментира защо една жена влиза някъде. Това го правят ченгетата, портиерите, клюкарките от махалата и писателите на детективски романи в края на четивото. А ние не сме такива. Поне не в този момент.

Можем да приемем, че го забеляза случайно. Но от друга страна, защо след това, когато в кафето дойдоха още мъже, тя вече не искаше да погледне никой друг? Излиза, че не случайно го е забелязала.

Още преди да осъзнае, че не й се иска нито да добави, нито да махне нещо от външността му, тя забеляза нещо много странно: уж наоколо имаше много хора, а й се стори, че е съвсем, съвсем сам. Изглеждаше толкова самотен, сякаш очакваше някой ангел да слезе от небето и много добре знаеше, че това никога няма да стане. „Дали ме е забелязал... Ако сега ме погледне, значи ме харесва“ – помисли си тя и той начаса го направи. Усети странна топлина и наведе очи. Мина й през ум „Само да не се влюбя“, а после, че музиката е хубава и й се танцува с него. Не беше си го помислила и той вече й протягаше ръка. Наташа се изправи машинално, подаде му своята и тръгна след него.

Още като я завъртя първия път, усети, че е талантлив танцьор. Сякаш отгатваше къде ще се окаже тялото й в следващия момент и където и да беше, неговите ръце вече я чакаха. Оставиха ги сами на дансинга и когато музиката свърши, от масите им заръкопляскаха. Стана й малко неудобно, но пък не може да се отрече, че, от друга страна, й беше много приятно.

Не беше танцувала така с мъж и й хареса много. Освен това се оказа изненадващо лесно.

– Ти имаш дарба да танцуваш, казвал ли ти е някой? – чу тя гласа му до ухото си.

– Не. Но винаги съм искала да мога. А ти къде се научи да танцуваш така? – попита тя.

– Не съм учил специално. А и се получава само ако съм с много красиво момиче. „Ей, какви глупости дрънкам. Кой знае какво ще си...“ – помисли си той.

Наташа се засмя и го погледна.

„Господи, много е хубава. Прилича на мадона от Модиляни“ – помисли тривиално Божидар.

Пуснаха следващия блус и когато синеоката сложи ръце на раменете му, той прошепна:

– Казвам Божидар. А ти как се казваш?

– Наташа.

Помисли си, че името й е някак си съвсем обикновено. Сякаш беше очаквал да се казва различно и несъвпадението малко го разочарова, но като го повтори няколко пъти, започна да му харесва. След четвърт час вече беше свикнал така с него, сякаш му е била любовница още в училище.

Тя хареса неговото име отведнъж.

Следващото парче беше Spanish eyes и той й преведе текста. А после диджеят изрови отнякъде и Nathalie32 и Божидар й каза, че Натали значи „рождена“ и това е нейното име, а накрая игра така сдържано и с някаква горчива тръпка, сякаш беше загубил всичко, но не му пукаше, и... а бе, като Антъни Куин в „Зорба гъркът“33. Или като Егор Прокудин в „Калина алена“34. Всички ги гледаха и разбраха, че го прави за нея, и тя направо се разтопи. Когато музиката свърши, й се искаше да го целуне пред всички, но само го погледна. Както казват в треторазредните постановки, можеше само да го целуне.

Пуснаха отново блус – Green, green grass of home35, и тя отпусна глава на рамото му.

Хубаво се получи. Божидар знаеше песните предварително – нали той самият подари преди два дни плочата на диджея. А тоя симпатяга се реваншира с Nathalie.

– Не искаш ли да отидем някъде другаде? – попита тихо Божидар.

– Искам – каза тя.

Той я хвана за ръка, без да каже повече нито дума, и тя го последва също както преди малко. Прошепна му „Нека само да си взема чантичката“. Мина й през ум, че може би трябваше да запознае приятелките си с Божидар, но щом си взе чантичката, вече не изпитваше никакво желание да го направи. Начинът, по който се бяха втренчили в него, никак не й хареса и тя ги почувства толкова чужди, че чак се зачуди какво е правила с тях досега. Обърна се разстроена, но като срещна погледа му, веднага й мина. Излязоха от одименото кафе и вратата тракна зад тях. Отвън беше чудесна октомврийска нощ – една от онези, които ни се случват веднъж в живота и които обикновено така и не разбираме, че са минали край нас и са ни докоснали с нещо, което напразно и отчаяно сме търсили през останалите години. Да, тази нощ бе настъпила сега и те вече вървяха към неясните й сенки. Тя го хвана под ръка, като че ли го беше правила стотици пъти, и тръгнаха по пустите улици на закрития град36.

Вървяха мълчаливо – сякаш се прибираха у дома си, в хубавия си старинен, потънал в зеленина и обезателно малко тъжен викториански дом... Разбира се, че има зелена трева пред него, тъпаци такива – нали е истински home... Една млада, красива жена и нейният излязъл от мечтите й представителен, мъжествен и чувствен съпруг... Естествено, че се е облякъл – нали иначе през целия път щеше да му опява за костюма с оная педерастка венецианска кройка... Празнували са някакъв само свой празник и сега се връщат в красивия си дом, при красивите си деца... и при проклетите си красиви викториански мебели, канделабри, кралски укази в позлатени рамки, старинни картини и оръжия, старинни квитанции за данък сгради, витрини, пълни с непотребни предмети, които руснаците наричат „безделушки“, и още цял куп боклуци, трупани от три века в мазето. А можеха и да продължат – бавачката, която я беше отгледала, сега се грижеше за тримата им синове и двете им дъщери или... колкото там копелета имат. Тя ги обичаше и нямаше да им се сърди.

– Трябва ли да се прибираш скоро? – попита Божидар.

– Мога да остана още малко.

– Ще се прибираш скоро или ще останеш само още малко? – засмя се той.

– Да, смешно се получи.

– Къде искаш да отидем?

– По това време тук няма особено богат избор.

– Има ли други отворени заведения?

– Има още едно кафе, но там не си струва да ходим.

– Защо?

– Нали знаеш, че у нас има неписани правила.

– Да, зная: „Почему это не позволено? Потому что этого нельзя“37 – изимитира той краткия диалог по основния въпрос на съветския гражданин и основния отговор, който му даваха през последните шейсетина години. – Принципът е открит още от древните римляни: Quod licet Iovi, non licet bovi38.

– Какво означава това?

– Което е позволено на Юпитер, не е разрешено за простите членове на профсъюза – подсмихна се Божо.

Наташа се засмя.

– Ако искаш, да се поразходим, а после ще те изпратя до вас. – И добави: – Това е позволено, нали?

Наташа каза „Да, это льзя“39, погледна го и той се разсмя:

– Не знаех, че в руския има толкова сладка дума за „може“.

– Странно, че не я знаеш. Ти много хубаво говориш руски. Акцентът ти е като на ленинградчанин – каза Наташа.

Вече знаеше, че харесва не само руския му. Но още не се беше предала съвсем.

– Харесва ми да го говоря. Но той звучи най-хубаво, когато разговаряш на него с красива жена. – А ти откъде знаеш, че акцентът ми е такъв?

– Защото съм от Ленинград – засмя се тя. – Ти бил ли си там?

– Да, няколко пъти.

– Харесва ли ти?

– Много.

– Кое ти харесва най-много?

– Хотел „Карелия“. Много хубав хотел. Като влезеш, вляво е „Берьозката“40, вдясно са асансьорите, а долу, в мазето – валутният бар. Много е удобно. Влезеш в „Берьозката“, накупиш си разни шарени бутилки и докато се дотътриш до асансьора, вече си вързал кънките. Там те извозват заедно с финландските групи и багажните колички. Даже често заработвам някоя рубла. Финландците ги качват обикновено мъртвопияни, докато аз различавам някои от етажите и ме използват като разводач. Но аз ги водя все във валутния бар – да си допием. Ей така си живеем: до първия етаж и обратно във валутния бар.

– А в Ермитажа41 не си ли ходил? – Наташа се смееше на измислиците му.

– Разбира се, че съм ходил. Ермитажът и „Карелия“ са двете места в Ленинград, където можеш да ме откриеш. Ако не съм опиянен напълно от изкуството, значи съм се прибрал да си допия в хотела.

– Поне крайцера „Аврора“ не си ли виждал?

– А, това не. Лекарите са ми забранили – захили се Божо. – Щом го видя – дори на снимка, и получавам някаква много тежка форма на морска болест. Веднага почвам да драйфам.

Наташа се засмя с глас.

„Много хубав глас има. Да можеше да чуя как ми казва... разни други неща“ – замечта се Божо и окачи на физиономията си изражение на гимназист с разбито сърце.

„Какво съм се разкиснал? – помисли си той укорително. – А Ваньо, дето стои вече пет години заместник-началник – на него какво му е, а? А съседите от горните етажи, като не работи асансьорът – те, те какво да кажат? Ами комунистите, като не могат да построят социализма? Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже“.

Наташа крадешком го погледна. „Странно, колко близък го чувствам... Сякаш сме били заедно откакто се помня“ – помисли тя и отнякъде вече знаеше, че животът с него може би ще е труден, но в никакъв случай няма да е скучен.

Бяха навлезли в парка. Оскъдната светлина на оцелелите тук-там лампи се промъкваше през разредените листа на дърветата. Минаваха покрай пуста танцова площадка, оградена с мрежа. Приличаше на парче от някакъв далечен и примамливо свободен, но тъкмо затова недостъпен свят. Встрани от нея имаше детски кът с разнебитени люлки, слон пързалка и скелет на ракета, направен от железни тръби. Боята им беше олющена и се виждаха тъмните петна на избилата ръжда. В полумрака приличаха на съоръжения от панаир, които трупата бе решила да изостави в последния момент, защото няма да издържат още едно пътуване. Беше тихо. Толкова тихо, че можеше да се чуе как листата на брезите се ронят по пътя им.

– Обичаш ли есента? – попита Наташа.

– Да. Дори ми се е искало понякога да започва от средата на лятото. В края си то и бездруго е съвсем безполезно.

Той си спомни за едно такова лято. Беше малко преди единственият му приятел да умре в някаква проклета стая в онкологичната болница. Животът му – такъв, какъвто беше дотогава – се разпадаше и той беше излязъл извън града, сякаш да търси спасение или поне надеждата, че го има. Вървеше по някакъв коларски път. Беше му все едно къде ще иде, стига да може да избяга от мислите си. Полето беше пусто – само гроздоберът не беше минал и обраните дървета стърчаха притихнали в маранята, тревата беше пожълтяла и изсъхнала, а коловозите се бяха превърнали в горещ прах – като пепел в изгасващо огнище. Сякаш на света бяха останали само зноят, тишината и слънчасалите косери край пътя. И спомени, от които ти идва да се удавиш.

Наташа го погледна. Дори в полумрака можеше да се види, че той пак се отнесе. Вече беше забелязала, че го прави. Както се шегуваше или се смееше, и... изведнъж изчезваше някъде.

– Какво ти е?.. – тя прехапа устни. За малко да му каже „мили“. – Сякаш беше далеч оттук.

– Как позна?

– Не зная. Изглеждаше някак си... тъжен. Къде беше?

– Спомних си... края на едно лято. Нищо особено. Просто краят на август не ми е на късмет – засмя се той.

В гласа му се прокрадна някаква меланхолия и тя веднага й се предаде. Почувства, че отвори пред нея някаква врата, но бързо я затвори – уж зад нея няма нищо, а всъщност там крие нещо много скъпо и тъжно – може би хербарий от любовни цветя или колекцията си от бирени капачки. А и нямаше как да разбере шегата му, защото още не знаеше, че е роден в края на август.

– А краят на октомври? – попита тя и двамата се засмяха.

– До вчера и октомври беше много тъп. Само че днес... Тази вечер в кафето... Беше хубаво, нали?

– Да. Беше много хубаво. Никога не съм танцувала така – каза тя тихо.

– Наистина ли?

– Да.

„Ето че вече имаме общ спомен – помисли си той. – Не, влюбени сме и имаме общи спомени. Всички до един хубави.“

Той я погали по ръката и му се стори, че тя потръпна.

– А ти обичаш ли есента?

– Да. Пък и тази беше много хубава. Вече е октомври, а още не е студено. За пръв път в живота ми има такова дълго циганско лято.

Божидар я погледна. Каза му го така, сякаш късното лято беше единственото хубаво нещо, което й се беше случвало.

– Циганското лято става като приказка, ако има и панаир. Нали знаеш – с виенско колело, люлки, пушкаджийници и сергии, на които продават захарен памук. Панаирите ми бяха любимо място. Чаках ги през цялата година. Пристигаха смешници с дресирани маймунки и атлети, които вдигаха огромни гири, а понякога имаше гълтачи на ножове и стаи с криви огледала... Но никога не видях шатра с гадател. Имаше само морски свинчета, които теглят късметчета за петдесет стотинки.

– Ти пробвал ли си да си узнаеш късмета?

– Не. Аз харчех левчетата си за виенското колело и захарен памук. Така и не успях да науча съдбата си.

Тя се усмихна и тихо го попита:

– А когато панаирът свърши, всички си тръгват, нали?

Божидар я погледна.

– Да. И като минаваш по площада, си личи къде са били брезентовите палатки. Обаче тях ги няма вече – каза той и я погледна отново.

– Това последното беше малко тъжно.

– Това им е хубавото на панаирите – винаги са малко тъжни.

– Иска ми се и аз да съм била на някой.

– Тук, изглежда, не ти е било много весело.

– Нали си чувал за руската хандра?

– Да – усмихна се той. – Аз съм известен български специалист по руски хандри и сезонни мигрени. Моя е теорията, че Лало и Сарасате са писали най-меланхоличните си мелодии при някоя есенна командировка в Съюза...42 Водката е свършила, а магазините са били затворени.

Наташа го гледаше и се смееше.

„Хубаво ми е с него... Какво ми става? – помисли тя. – Толкова е странен. Смее се на всичко, но остава някак си... тъжен. Дано да не е женен. Само не това.“

– Мина ли ти малко? – попита той.

– Да. „Да, мили“ – добави си тя наум. – Ти наистина си щурчо, знаеш ли?

– Да, само че ти си първата, която ми го казва по такъв начин. Досега най-често са ми го съобщавали в някоя педагогическа стая. И обикновено използваха други изразни средства.

Тя отново се засмя.

Повървяха така мълчаливо. Не мислеха къде отиват. Сякаш скитаха из дива гора, а не в местния парк. Дали вече предчувстваха какво ще им се случи? Кой знае.

– Минавало ли ти е през ум, че може би заради есента повечето ви поети са такива меланхолици?

– Да. И аз съм си го мислила... – И знаеш ли, най-много обичам точно най-меланхоличния от тях.

– Есенин, нали?

– Да – тя го погледна.

– А искаш ли да позная кое най-много обичаш от него?

Наташа се засмя.

Божидар замълча, погледна я и продължи тихо:

Иду я разросшимся садом,

Лицо задевает сирень.

Как мил моим вспыхнувшим взглядам

Состарившийся плетень.

Когда-то у той вон калитки

Мне было шестнадцать лет,

И девушка в белой накидке

Сказала мне ласкаво: „Нет!“

Далекие, милые были...

Тот образ во мне не угас.

Мы все в эти годы любили,

Но мало любили нас.43

Тя спря. И дъхът й спря. Винаги й се беше искало да е тази девойка с бяла пелерина край прегърбения плет – малко тъжна и много красива. И да я обичат като Ана Снегина, и изведнъж да изчезне в Англия, и бившият й съпруг да загине много трагично, и да накара сума ти мъже да плачат заради нея. И да намери онзи, истинския. А другите да си плачат.

– А ти... ти откъде знаеш тези стихове?

– Запомнил съм ги. Преди много време.

Винаги му се беше искало да ги каже в такъв момент. Беше си представял – как са заедно с момичето, в което е влюбен до уши. Най-добре безнадеждно. Тя обаче не знае или поне си дава такъв вид. „Да – спомни си той, – трябваше да вървим сами вечерта по някоя тиха уличка в някакво забутано градче. Вечерта да е последна и да е есен. Циганско лято като онова, на Ницше: „Мое кратко лято – горещо, тъжно и блажено.“

– Защо замълча? – попита Наташа. Усети, че изчезна отново.

– А, замислих се пак... за разни глупости.

– Ти не си човек, който мисли глупости.

– Откъде знаеш?

– Може би защото имам нюх.

– Красиво момиче, което обича Есенин и има нюх... Такива момичета обикновено не живеят сами.

– Живея с дъщеря си.

Трябваше да се досети, че с мадоните е така – при тях винаги има младенец.

– Сигурно ти е много трудно.

– У нас на всекиго е трудно. Толкова трудно, че няма накъде повече. Но в замяна на това пък животът ни от ден на ден става все по-лек.

Божидар се засмя и стисна ръката й.

– Как се казва дъщеричката ти?

– Юлка. И е на пет години.

– На тази възраст децата тъкмо стават интересни.

– А ти откъде знаеш?

– Обичам децата – отговори неопределено Божидар.

„Той е женен – помисли Наташа. – Какво да направя... Такава ми е съдбата.“

Гората внезапно свърши. Повървяха още малко мълчаливо. Улиците бяха пусти, а прозорците наоколо – тъмни. Само на малко площадче светеха три и Божидар ги загледа. Бяха един до друг – може би от едно жилище. Сякаш бяха единствената следа от живот в тоя забутан град.

– И на мен ми харесват. Най-често светят и трите. Малко е тъжно – отгатна тя мислите му.

Но не му каза как преди две години почти винаги заплакваше, когато минаваше оттук на връщане от сестра си. Трите прозореца светеха и някой някого очакваше. Или поне така изглеждаше. А у тях прозорците бяха тъмни. И никой не я чакаше. Никой.

Божидар сякаш го почувства и без да му казва и някаква странна близост мина между тях. Той се спря, погали я по лицето, а тя притисна дланта му, като надигна рамото си.

– Аз живея наблизо – каза Наташа. – Ела, ако искаш.

– Искам – каза Божидар и преглътна.

Живееха в едностаен апартамент на първия етаж в олющен четириетажен блок. Тя отключи и каза простичко: „Влез“.

Божидар прекрачи прага. Беше сякаш в някаква мъгла от предчувствия за онова, което предстоеше да се случи. Беше го търсил толкова години. Това не трябваше да бъде мълниеносна свалка след някой глупав купон, не беше кратко удоволствие с жена, на която тутакси забравяш името. Това трябваше да го развълнува издъно, не, направо да го разтърси, да го порази и той да го приеме безусловно, като някаква висша сила, на която единствено може да се опре и да построи живота си. А сякаш беше и някаква бариера за враждебния свят, някакво скътано място, някакъв последен заслон, където да може да се скрие от лицемерието, което го обграждаше, от релефната омраза, която чувстваше край себе си, от страховете и отчаянието си, от целия си... ами да, безсмислен живот. Наистина беше търсил тази среща непрекъснато и май вече отчаяно, беше си я представял – как ще се случи, какво ще изпита, как после...

Но на, сега не мислеше за нищо и даже не се огледа. Забеляза само някакво старо тъмносиньо палто, което висеше на закачалката в дъното на коридора, и влезе след Наташа в кухнята.

– Седни и почакай, докато прибера Юлка от съседката – каза тя.

– Добре.

– Веднага се връщам.

– Добре. Чакам те.

Чу как външната врата се отвори и се затвори.

Не му се чакаше. Само за да прави нещо, заразглежда кухничката. Нямаше нищо за гледане: стандартна кухненска мивка, три стенни шкафчета, маса, два стола и газова печка до стената. Беше чисто. Приближи до прозореца и опря чело в студеното стъкло. Виждаше се пуст двор, бледо осветен от лампа в далечния му край.

Тъкмо сядаше, когато външната врата хлопна. Вратата на кухнята се открехна и през процепа се подаде малка русокоса глава. Сините очи на Наташа го погледнаха от лицето на детето и... това беше любов от пръв поглед. Беше го изпитвал. Преди много години. Непознато дете, с което просто се обиквате, преди още да си му проговорил. Казваше се Надя и беше дъщеря на приятели на хазаите му в София. Спомни си очите й. Бяха сини. Спомни си също, че й направи играчка с малко цвете, което търси дълго из изпотъпканата трева на съседните градини и дворове. Приличаше на мъничка кукла в люлка от зелен лист. Тя си игра с нея целия следобед. А той я гледаше как се смее щастливо и си мислеше, че всичко това – семейство, жена, която обича, и синеока дъщеричка – вече няма как да му се случи. Беше някакъв облачен ден от късната пролет или като че ли от ранното лято. Да. Беше забравил. Някои неща се забравят. Човек не може да помни всичко.

Юлка дотича до стола му. Той я взе, прегърна я и тя се сгуши доверчиво в него. Сякаш не я виждаше за пръв път. Сякаш беше неговата дъщеря. Сякаш всичко онова преди дванайсет години не се беше случвало и това беше неговото истинско семейство.

– Боже мой – каза Наташа и повтори: – Боже мой – беше застанала на вратата и ги гледаше. – Кой си ти?

– Защо питаш, мила?... – започна той, но прехапа устни и извърна поглед.

Когато я погледна отново, тя се усмихваше. Нямаше как да пропусне такава дума.

– А ти, ти коя си? – попита тихо Божидар.

Наташа отклони погледа си.

Той направи една крачка, без да пуска Юлка, протегна ръка и я погали по лицето, както до трите прозореца. Тя пак притисна ръката му и трепна леко.

– Коя си ти, Нат?

– Не зная, мили... – хареса й как я нарече и й се искаше да му каже нещо, но още не смееше. – Искаш ли да отидем в хола?

– Да.

– Трябва да сложим Юлка да спи.

– Добре.

Юлка не пусна ръцете си от шията му и когато влязоха в малката й като кутийка спалня. Той я остави внимателно, обърна се към Наташа и я прегърна, без повече да крие възбудата си.

– Почакай, докато сложа Юлка в леглото – каза шепнешком Наташа. Беше се зачервила и косата й беше поразрошена.

– Хайде, побързай – каза Божидар и влезе в хола.

– Идвам, мили.

Онова, което търсеше, вече щеше да се случи. Като сянка край прозорец му мина мисълта, че още може да се спре. И в същия миг вече знаеше, че няма да го направи. Седна на спалнята, после стана, загаси лампата и отново седна. В полумрака виждаше силуетите на оскъдните мебели, а сърцето му глухо биеше. Струваше му се, че вече не може да издържи да чака, когато вратата на спалничката леко изскърца и Наташа се приближи до него в тъмнината. Прегърна я силно и притисна глава до гърдите й. Тя се отпусна на коленете му и двамата политнаха назад, върху леглото. Разсъблече я бързо, като почти късаше дрехите й и ги хвърляше заедно със своите някъде в тъмнината. Когато легна върху нея, и двамата трепереха. Миг преди да я обладае, помисли като в просъница за Радостина, за единайсетте години без изневяра и че всичко това свърши. После тези мисли изчезнаха.

Наташа застена. Никога не беше чувал така да стене жена. Имаше и още нещо, което в първия момент не можа да разпознае просто защото никога не го беше срещал. И той за пръв път – без да мисли, без да разбира или осъзнава – просто почувства, че нито една жена дотогава не го беше обичала истински. И това чувство се смеси с всичко, което се надигаше в него, и остана до края.

Не усетиха кога мина нощта. Заспиваха за малко и се събуждаха като в треска едновременно, за да продължат със следващия път. Беше някъде към шест, когато му се стори, че тя отново заспа. Отмести ръката й от кръста си и стана. Трябваше да си тръгне – не искаше някоя любопитна тьотя да го види как излиза от дома й. Взе дрехите си, целуна я и се изправи. Устните й бяха червени и леко подути от целувките. Беше невероятно красива в здрача на утрото, а позата, в която спеше, просто дърпаше ръката му да се пъхне между бедрата й. С последни усилия на волята си тръгна към кухнята. Не беше стигнал до средата на коридора, когато тя се показа полугола на вратата.

– Не тръгвай – каза тя с глас, сякаш повече нямаше да го види.

– Обичам те – каза той.

– Обичам те – отвърна тя като тихо ехо и увисна на врата му.

В полумрака тялото й сякаш излъчваше матова светлина. Взе я на ръце и я понесе обратно към леглото.

 

*

Прибра се в хотела малко преди да тръгне служебният автобус.

Денят в централата мина, като че ли изтърпяваше в затвора оставащите часове от несправедлива присъда, а тъмничарите не го пускаха, докато не свърши проклетата им смяна. На всичко отгоре се издъни на тренажора. Шефът на учебния център Валентин Потапов водеше занятието и му погоди номер с онази задвижка за техническа вода в схемата за охлаждане на главните циркулационни помпи. Божидар не видя как тя примига на затваряне, а в симулацията на последвалата авария броеше колко пъти се среща буквата „Н“ по фасадките, тананикаше си руски частушки и кипна зоната. Валентин Павлович го гледаше невярващо и не можеше да разбере защо любимецът му върши простотии на пулта.

– Какво ви става, Божидаре? Сякаш не сте на себе си. Защо пуснахте само две от помпите за аварийна подпитка? – попита той съвършено разстроен.

– Защото в името им има само две букви „Н“ – отговори като олигофрен Божидар и Валентин Павлович веднага обяви почивка.

През нея инж. Къбоков успя да открие голям пирон и тръгна да търси по-тихо място, където да се усамоти и да се отдаде на творческия порив, събуден от любовта. Така се натъкна на компютърната зала на тренажора. Вратата беше с код, но Божидар познаваше устройството и понеже руснаците бяха поставили за икономия само едно винтче на капачката, го развъртя с монетка от една копейка. После блокира ключалката, завинти прилежно капачката и се намърда в тайнственото помещение. Влизането беше абсолютно забранено и имаше защо: на посетителя щеше да му стане ясно, че в епохата на интегралните схеми логическите вериги на симулатора бяха реализирани с лампи, големи колкото едри тиквички. Вътре беше горещо като в леярна и той съблече сакото си, преди да се отдаде на изкуството. Когато го откри Валентин Павлович, Божо беше завършил шедьовъра си: голямо сърце, пронизано от груба, явно изкована в руски завод стрела, и надпис „Б и Н“. От прободната рана се стичаше кръв, която се събираше в локвичка, а оттам със сложно иригационно съоръжение се отвеждаше за напояване към голямо дърво. На него имаше надпис „Дърво на живота“ и грозна, но очевидно щастлива птица, която пееше с ноти текста „Amore e palpito“44 от арията на Алфред от първо действие на „Травиата“.

Преди да припадне, Валентин Павлович го освободи до края на деня от омразния тренажор, но с това още повече влоши положението.

Желанието му да види Наташа беше толкова нетърпимо, че само случайните остатъци от здрав разум го спираха да не тръгне да я търси по цеховете. Половин час преди края на работното време излезе на площадчето пред учебния център с надеждата да я срещне, като се прибира към градчето. Нямаше я, естествено. Автобусите за работещите в централата руснаци тръгваха от друго място. Да не би да се смесят с чужденците. Проклетата им система за следене.

Качи се в уазката последен. Гърлото му беше свито и стомахът го болеше, сякаш беше отровен.

Ако се беше наблюдавал внимателно, щеше да установи с изненада, че през този ден не излъга нито веднъж.

Тя го чакаше на спирката пред хотела. Поиска му се да я целуне на улицата пред всички, но не го направи. Само хвана ръката й.

– Знаеш ли – каза й тихо той, – през целия ден мислех само за теб.

– И аз – каза тя и го погледна.

– Хайде да се махаме оттук.

– Хайде.

– Къде искаш да отидем?

– Където ти искаш. Само че не мога да вървя бързо – засмя се Наташа и го погледна.

– А тази нощ как ще издържиш? – пошепна Божидар на ухото й.

– Ще издържа – засмя се тя.

Той я целуна. Но Наина Церберовна не ги посрещна на вратата и така и не ги видя.

– Юлка къде е?

– Сестра ми ще я вземе от детската.

– А после?

– Ако искаш, ще отидем у тях.

– Хайде преди това да хапнем във „Фиалка“.

– Добре, и аз съм гладна.

– Сигурно не си обядвала.

– Също като теб – каза тя и Божидар се разсмя.

Кафето беше празно. Седнаха на една от масите до прозорците. Виждаха се крайните къщи на градчето, а там някъде надолу и на югозапад течеше реката и той си помисли, че е като в някоя френска кръчма от романите на Ремарк. Само дето нямаше калвадос.

– Искаш ли да пийнем нещо? – попита Божидар.

– Не, мили. Но ти ако искаш, пийни.

– Какво да хапнем?

– Каквото ти се иска на теб.

Поръчаха си желирани езици и „Бьоф Строганов“. Келнерката ги донесе веднага, сякаш им ги беше приготвила предварително. Погледна дискретно Божидар, после се усмихна заговорнически на Наташа и се отдалечи.

„Кога е успяла да научи?“ – зачуди се Божидар и му стана приятно от известността на връзката им сред обикновените хора.

– Сигурно си мислиш, че в такова малко градче всичко бързо се разчува – каза Наташа.

– Да, точно това си мислех.

– На теб това не ти... пречи, нали?

– Не, не ми пречи – каза той и изведнъж му се допуши.

– Какви цигари обичаш най-много?

– Давидов. Как се сети точно за това?

– Не зная – каза синеоката.

– Тъкмо си мислех, че ми се пуши. Не чувстваш ли, че всичко започна да става много странно?

– Странно е от самото начало. От мига, в който те видях.

Той се вгледа в очите й и после плъзна погледа си към гърдите й. Тя го настъпи под масата.

– Искаш ли да тръгваме? – попита той.

– Искам, само че ми свиди желираният език. А и днес тук е много хубаво.

– Знаеш ли, като седнахме, си помислих, че тук сякаш сме...

– Като Жоан и Равик в някое бистро, нали? Стоим си сами на малка маса, пием калвадос, а от прозореца се вижда Сена... Ти пил ли си калвадос?

Тя се засмя и наведе глава като глезено момиченце.

Божидар я погледна и остави внимателно вилицата.

– Нат... Коя си ти? – преглътна той.

– Не зная, мили. Защо питаш така?

– Ти сякаш четеш мислите ми.

– Не, мили, не ги чета.

– Тогава как ти хрумна, че сме като тях?

– Не зная. Просто ми хрумна. Чакай, може би защото скоро четох „Триумфалната арка“ отново.

– Кога? – попита той и вече знаеше, че тя щеше да каже „през август“.

– През август – каза Наташа. – През отпуската бях в Ленинград за няколко дни. Видях се с някои мои близки и познати. Последния ден, на 27-и вечерта, бях при Лена – една моя състудентка и някогашна приятелка. Тя има... баща й е голяма клечка и има огромна библиотека. Преди да си тръгна, тя се беше напила. Аз й завиждам – за книгите, за работата, на която назначиха нея, а не мен. Беше се разлигавила, едва стоеше на краката си и потроши нарочно един кристален сервиз... Както и да е, тогава аз си откраднах една книга. Издърпах я напосоки. Беше „Триумфалната арка“. Тя едва ли ще забележи някога, че липсва.

Божидар затвори очи.

На 27 август, два дни преди рождения си ден, взе три бройки от новото издание на „Триумфалната арка“ от книжарницата в Хърлец, заедно с „нагрузка“45 от още цял куп макулатура. Вечерта извади Arc de triomphe от сака. Беше я чел и препрочитал десетки пъти. Защо му се прииска точно тогава да я разгърне отново? Кой знае. Може би си спомни как я четеше през един друг август, преди много години. В студентската квартира. Беше се върнал от „Пирогов“. Там я намери, след като я търси два дни. Беше... бяха се разделили. Той така и нямаше да я потърси, ако Ангелина не се беше обадила, че не може да я открие у тях и никой не знае къде е. Когато се качваше с асансьора към интензивното, вече знаеше какво е станало. Тя беше на единайсетия етаж, в последната стая отляво в дъното на коридора. Лежеше на леглото до вратата, с лице към прозореца, полузакрит с кафяво избеляло перде. Беше бледа, но иначе изглеждаше сякаш съвсем нормално. Само дето беше останала без ходила. Беше се хвърлила под влака по-предната нощ. Някакъв влак по околовръстната линия...

– Какво ти е, мили?

– Нищо. Хайде да излезем.

– Добре. И без друго гладът ми сякаш мина.

Станаха и Божидар остави пет рубли на масата. Бяха два пъти повече от това, което струваше поръчката.

– Можеше да оставиш по-малко пари – каза Наташа, като излязоха. – Така много ще ги разглезиш. И внезапно добави: – Мразя ги тези алчни повлекани и клюкарки. Ако можех, щях да им зашия джобовете.

Божидар хлъцна и я загледа – като сърна от зоопарка, която е усвоила камилски трикове и можеше да плюе върху обувките на нахалните зрители.

– Добре. През оставащите дни няма да им давам и за лимонада от автомата.

– Не искам да мисля за оставащите дни.

– И аз не искам.

Наташа го хвана под ръка и тръгнаха към центъра. Слънцето залязваше някъде далеч на запад, зад Дон и степите, населени с казаци на Шолохов, колхозници от руски филми със селска тематика и засекретени ракетчици – те пък от песните на Висоцки. По улиците почти нямаше хора, а тези, които срещаха, ги поглеждаха бегло и мълчаливо отминаваха.

Спряха в градинката пред киното. На огромен плакат над входа, на някаква палуба, маскиран сред корабна утвар и разпилян едрогабаритен инвентар, се беше притаил героят от „Пираты двадцатого века“.

„Трябва да й кажа. Не мога повече да премълчавам, че съм женен“ – помисли Божидар, но вместо това каза нещо друго.

– Искаш ли да дойдеш с мен в Москва? – попита той, като седнаха на скамейка в края на градинката. – Там ще бъдем поне три дни. Ще се настаним в някой шикарен хотел и ще офукаме парите от командировката.

– Искам – отговори веднага тя и се засмя.

Чувстваше се като граф Монте Кристо от някой по-жизнерадостен вариант на романа. Когато разбра, че е затворник, беше на деветнайсет години – също като Едмон Дантес. Това, в което беше хванат като зазидан, беше уютно колкото тъмницата на замъка Иф и Божидар беше прекарал в него по-съществената част от живота си. Успя да се измъкне почти случайно. При това – съвсем сам. Нямаше го неговия абат Фариа и той изучи Борджиите факултативно и от личен опит. Говореше езиците с лекотата на графа и беше приказно богат като него – поне докато свърши двете хиляди рубли. На рамото му беше склонила глава Нат – по-хубава от всяка измислена гъркиня или испанка. За да бъде всичко по познатия сценарий, имаше и врагове, на които щеше да отмъщава. Най-напред на Жоко. После на... После на кого? Май нямаше друг. Е, можеше да отмъсти на салджията, че го предаде и гавазите на Чапай избиха рибата под третата върба. Можеше да отмъсти и на продавачката в бакалията. Там нещата бяха по-трудни. Тя беше много могъща, но... да, имаше, определено имаше какво да прави.

И Божидар гордо изправи глава.

– Не ти ли се иска да отидем заедно в Италия, във Франция или в Испания? – попита ненадейно Наташа. – Иска ми се да пътувам с теб. На кораб с платна или нещо такова.

Можеше да го намери и насред океана.

– Да. Ще стоим на палубата, хванати за ръце, и ще гледаме вълните и залеза, а на хоризонта ще се виждат бледи сини планини от далечни острови – подхвана темата Божо. – Само че ще трябва да сме сами.

– Защо, мили?

– Защото иначе моряците ще те заглеждат алчно, аз няма да изтрая и ще трябва да се колим с тях с ножове, секири и разни ръждясали сечива. Докато ги изтрепя всичките. А мен ще ме ранят със сабя и ще ми остане мъжествен белег.

– Тогава не искам с кораб – каза тя уплашено.

– Ако искаш, можем да плаваме с яхта. Ще бъдем съвсем сами.

– Добре, с яхта може.

Божидар се засмя. Много му харесваше, че тя с такава лекота го следва в ролите му.

„Толкова ми е хубаво с него – помисли Наташа. – Само че всичко скоро ще свърши.“

– Утре към девет ще ходим до Воронеж. Искаш ли да дойдеш?

– Да, мили. Но няма да ме пуснат от работа.

– Как така няма да те пуснат за един ден? Ще се обадим, че си възпрепятствана, и готово. При нас за един ден отсъствие се смята за нетактично да безпокоиш шефа си. А и той въобще няма да забележи.

– При нас... при мен не е така. Ще трябва да искам отпуска. А щом ще искам – по-добре ще е, когато тръгваш. Едва ли ще ми дадат повече от три дни.

– Защо?

– Трудно е да ти обясня – Наташа се усмихна и той почувства, че... нещо й тежеше. – С кой влак тръгвате?

– С вечерния. Пътуваме винаги през нощта, нали знаеш.

– Зная.

– Утре ще ти взема и билет за влака.

– По-добре не се опитвай сам. Билети за Москва се купуват изключително трудно.

– Какво трудно може да има да се купи билет за влак? – попита невярващо Божидар.

– Ще видиш. Дано само ме пуснат. Да знаеш само как искам да дойда с теб.

– И аз те искам много.

Тя се засмя.

– Знаеш ли, за пръв път от години правя план за следващите дни.

Слънцето беше залязло. Малкото площадче пред киното пустееше. Изглежда, нямаше вечерни прожекции. Божидар стисна ръката на Наташа, въздъхна и наведе глава. Замисли се за тъпия си живот и за всичко, което изживяха с Радостина през дванайсетте години, които изтекоха покрай него. Като горчиво вино, като разтопен сняг сред камъните на планински поток, като водата покрай брега в залива с плачещите върби – бърза, понякога мътна и почти винаги студена.

Вече беше време да й каже.

– Зная, че си женен, мили – каза Наташа.

Божидар въздъхна и затвори очи.

– Да, тъкмо исках да ти го кажа.

– Зная, мили. И имаш три деца... Нали? – попита тя съвсем тихо.

Божидар въздъхна.

– Да, Нат. Исках да ти кажа на няколко пъти, но все не ми стигаше смелост. Така е – женен съм и имам три деца. И сега ми се иска това да не се е случвало.

– Не говори така.

– Права си. Не биваше да го казвам. Но това е истината... Знаеш ли, откакто те срещнах, като че ли не мога вече да лъжа. Сякаш нещо ме спира. А оттогава вече минаха два дни – каза той и се засмя.

– Кажи ми тогава обичаш ли ме? – попита веднага тя.

– Обичам те – засмя се той и си помисли, че ще е хубаво да живеят заедно. И когато се връща вкъщи, тя да го чака. После й го каза.

– И аз го искам, мили. Това е всичко, което и аз искам. Но няма да стане. Просто няма да стане.

– Защо?

– Ти не си такъв човек. Не мога да си представя, че ще причиниш нещастие на близките си. Как тогава ще го причиниш на децата си? Нали ги обичаш?

– Обичам ги. И не искам да им причиня нещастие. Искам да се оженя за теб. „Също като в „Ожени се за мен“, само че тя не е Сали. – помисли той. – Marry me...46 Heiraten ist kein Pfederkauf...47 Natasha diventa mamma, e non si spoglia piu48. Давай поженимся. Толкова е тъпо. Като fuck me. Толкова е тъпо всичко.“ – Божидар се огледа с невиждащ поглед. – Искам само ти да дойдеш в България и да се оженя за теб.

– Не мога да дойда при теб, мили. Без да сме женени – не мога. Знаеш, че няма начин.

Така беше. „Гаден социализъм – помисли Божидар. – Не можеш да напуснеш държавата си. Тя може да те прати където поиска. На БАМ49, на война, в комунална квартира – където поиска. Но ти не можеш да мръднеш по своя воля никъде.“

Вариантът беше само съпружеската одисея. Друго спасение нямаше.

– Проклето, гадно, плешиво сифилистично копеле – каза доста високо Божо.

– За кого говориш? – стресна се Наташа.

– За тоя, дето е измислил проклетата ви държава. Садистът Володя Улянов, по-известен с педерасткия си псевдоним.

– Какво ти е направил той, мили? Не говори така.

– Права си. Нищо не ми е направил. Само дето всички ни е натикал в мръсния си кучешки гъз.

– Успокой се, моля ти се. Някой може да ни чуе. Знаеш какво ще стане.

Божидар млъкна.

– Ще дойда при теб. Ще се запиша за екскурзия. Все ще се вредя за няколко месеца.

– Да, така може и да стане. Но най-напред трябва да се разведа. После ще измислим начин да дойдеш. А можем да се оженим и тук. Всичко ще се нареди, ще видиш.

Наташа го погледна – той щеше да направи всичко заради нея. За пръв път го почувства.

„Каза ми само няколко думи и аз се успокоих. Още малко, и ще повярвам, че е възможно. Край. Вече съм пълна откачалка – помисли си тя. – Господ се смили и ми взе всичкия ум“.

– Хубаво ме гледаш – каза той. – Хайде да отиваме у вас.

– Да. От вчера там те чака една влюбена жена – каза храбро Нат, обви с ръце шията му и го целуна.

Много, много му се събра на инж. Къбоков през тази командировка. До преди два дни имаше семейство – жена и деца, които мислеше, че обича, имаше приятели, перспективна работа, дом... не, дом нямаше. Но поне имаше квартира на символичен наем и дори без електромер – ей така, харчиш си електричеството на воля, а в края на месеца плащаш три лева „база“. Е... и работата, честно казано, не беше особено перспективна. Но командировките, какво им беше лошо на командировките в Съюза? Тъкмо започнаха да го пращат по-често – за втори път, така да се каже. А сега – край. Влюби се и ще се развежда, нали? Ще се разпадне семейството му – Радостина ще прибере децата веднага след развода, че и преди това. А приятелите? Какво „приятелите“? Кой ще остане приятел с човек, който напуска жена с три деца заради някаква разведена рускиня? И то от ония, дето само търсят как да увиснат на врата на някой чуждестранен дипломант от университета „Патрис Лумумба“ само и само да се измъкнат от страната на слоновете и победилия социализъм. Ако е партиен член – няма да остане приятел. А ако не е? Пак няма. От само себе си се разбира, че квартирата ще бъде дадена на друг атомен енергетик, семеен. Каква стана тя? Маестро, пердашете марш. Еей... И за какво е всичко това? За някаква си любов. Любов към какво, моля ви се? Към партията? Инж. Къбоков не обичаше партията. Нещо повече: беше крил дълбоко тоя факт до първото си участие в избори, когато накъса листата на ОФ. Подличко, без да го види никой, в тъмната стаичка... Тогава любов към кого? Към родината? Ам’че той на всеослушание разправяше как на Слънчев бряг се е отказал от народността си и е разговарял на немски и на руски с конете, пардон, с келнерите, а после и с други, по-второстепенни български граждани. Е, вярно, и на руски, но и на немски, главно на немски. Щом е така, за каква любов говорим? Към някаква Наташа. И каква е целта на тази любов? Да я съблича и да я гали между бедрата. Любов... Та това си е живо... животинска страст! Вижте го! Не мисли за жена си, която му е слугувала и го е търпяла единайсет години. Не мисли и за децата си. Що пердах са изяли, а сега и това ще им погоди – да живеят по-зле и от сираци. Защо, защо тръгна по този път, инж. Къбоков? Знаеш ли какво те очаква на здрачаване?

Но инж. Къбоков не знаеше и вместо да мисли предвидливо за последствията, целуваше Наташа.

Докато се целуваха, тя усети мигновената му възбуда и се дръпна засмяна, а после се огледа.

Между тях ставаше нещо, което изглеждаше като магия. И май не само изглеждаше. Погледна към нея в мига, в който и тя го направи.

– А сега ще отгатнеш ли какво мисля? – попита той.

– Да – каза Наташа, – това е съвсем лесно.

Не му се ходеше у сестра й. Въобще не му се ходеше.

 

*

Кафето изглеждаше много мизерно. Уж си беше същото като вчера: масите, столовете, менюто от деня на откриването, кръглите канцеларски глобуси и проклетията на персонала – всичко си беше същото. Обаче ги нямаше хората, които му придаваха колорит и чар. Кафетата, както кръчмите и бистрата, се правят от хора като Божидар, Валерката и Нат. Тях ги нямаше тази вечер и нищо чудно, че изглеждаше като селски хоремаг, издокаран за някой банкет след някое годишно отчетно събрание.

На една от масите вечеряше половината българска група. Тук бяха електричарят Георги Карастоянов, по-известен като Жорето Мръсника, един оператор-технолог на турбината със скромното име Пенчо и единствената жена в групата, кипаджийката Маргарита. Марго беше симпатична и със злачно тяло. Божидар я беше виждал гола и на калъпче в едно от малкото сравнително чисти помещения в зоната. Оправяше я със страст и в позиция „трон“ адашът му Тодор Славчев50 – началник-смяна в реакторен цех. Божо тогава се обучаваше за инженер-оператор, миткаше навсякъде из зоната и влезе ненадейно, като мърмореше някакви сложни псувни, защото си беше олял галошите с радиоактивна вода. Прелюбодейците използваха масивен стол, който беше единствената мебел в помещението. Божидар се беше чудил откъде са го домъкнали и за какво са го сложили в празното помещение. Тя беше седнала в скута на Славчев с гръб към вратата и се извърна зачервена, когато инж. Къбоков влезе.

После на БЩУ51 често го поглеждаше заговорнически, когато ставаше дума за изневери. Но инж. Къбоков не искаше да закача любовниците на приятелите си. Стигаше му и познанието – нали разбра кой и за какво е сложил стола.

Групата добре си похапваше. Бяха разпродали „стоката“ и можеха да си позволят малко лайф. Пийваха водка, замезваха с каквото дал Господ и одумваха Божидар. Кого другиго, ако не него.

– Така си мисля. Много яко е хлътнал. Кой знае къде я натиска сега и я държи за сладкото задниче. Ох, ох, оох – довърши някаква своя мисъл Мръсника.

Ей затова му викаха така.

– Стига, бе – каза Марго може би с малко ревност.

– Във всяка група досега е имало такива проблеми – каза Пенчо. – Миналия път Къдравия нали се върна с трипер.

– Всички имаха, ама ти не знаеш – захили се Мръсника.

Изневерите и пазаруването на руска ширпотреба и злато с проба 583 бяха единствените несъмнени резултати от специализациите, но Пенчо не можеше да прави задълбочени и обобщаващи изводи, а Мръсника разсъждаваше повече за терминологията. Там беше силата му.

– Много смешно – каза Марго. – Всички ги било прихванало... Сякаш сте държани на въже, бе. Оливате се с водка от първия ден и веднага хуквате след някоя рускиня.

– Ти к’во, да не завиждаш? – каза Мръсника.

– За какво да завиждам, бе? Руснаците са такива мърльовци... Вечно са пияни.

– Е те точно затова и жените им ни харесват. И заради големите ни курища – каза Мръсника и се захили. – Той и на Божидар му е бая големичък.

– Хайде, по-полека. Харесвали ги били. Те ви знаят ангелите, бе. Само някоя да ви погледне, и сте готови – каза Марго и се замечта. И тя беше чувала другата новина.

– Аз никога няма да се оженя за рускиня – каза Пенчо. – Нали в Козлодуй ги виждам какви са повлекани. Нито една не е домакиня като наш’те жени. И половината от тях вече са разведени.

– Това е, защото руските възпитаници са путьовци – каза Мръсника. – Жените им не ги обичат. Показали са им катеричките си само заради едно: да ги измъкнат от Съюза. К’во да ги мислим. При Божо нещата отиват на развод, ей това е кофти. Втори ден вече го няма. Направо се е преселил при нея.

– Защо се изненадваш? Да не би жена му да е някоя красавица? – каза Марго.

– Абе, мислех си, че го познавам.

– А, точно него намери да познаваш – засмя се тя.

– Бе, ти много го защитаваш. Май вече ти го е тръкнал между кълките, а? – каза Мръсника.

– Ей, че си... – каза Марго, но си личеше, че мисълта като цяло не й беше неприятна.

– Какво като не е красавица жена му, бе? – каза Пенчо. – Кажи ми колко жени има в централата като нея? А тия три деца как се гледат, а? Като куклички са.

Мръсника го изгледа.

„Мъж като него не може да изтрае с жена като Радостина – помисли Марго. – Пък и тая проклетница направо го е омагьосала.“

После тя си представи, че е на мястото на проклетницата и й стана сладко и томително. Чак премаля.

– Айде, стига сме го мислили. Той е оправен. Кой знай за кой път я оправя вече, а. Ох-ох-оох – завживява се Мръсника. – И после се гушкат и си говорят сладки мръсотийки на руски, а? Охааа. Ама е хубава тая рускиня, ама е хубава...

– Айде полека, че ти потекоха лигите. Научи и ти език като Божо, че си говори с някоя – каза Марго.

Жегна я, тоя мръсник. Наистина беше хубава, проклетницата.

– Искаш ли да ти покажа какво значи език? – каза Мръсника и всички се засмяха.

Чукнаха се, пийнаха и помълчаха, докато намерят тема.

– Марго, ти за колко продаде дънките? – попита Мръсника.

– За сто и петдесет, за колко – отговори Марго и разговорът пак потръгна.

 

*

Божидар и Нат прекараха у сестра й близо три часа. Обстановката беше като в руски апартамент, а те всички изглеждат еднакво: като стари конюшни или като фалирал бар, които отчаяните собственици са преградили безразборно със стени, за да се получи поне някакво подобие на стаи. Мебелировката на такава стая винаги е като купена от битпазар и се състои от полирана маса с отвратителен или най-малко дразнещ цвят, столове и етажерка или легло. Стаите са задължително с голи подове и потъмнял паркет, а жакардовите килими, които би трябвало да ги покриват, са окачени по стените – за уют, както и да стъпват по тях по-рядко след третата водка.

„Не всичко е загубено – помисли си Божидар, щом разгледа апартамента. – Те обезателно ще въстанат отново. Не може да се живее дълго в такава пълна отврат. Трябва само да се изчака да назрее добре революционната ситуация. След това – бааам! – и епохата на грозните гардероби ще бъде пометена“ – изхили се той наум.

Бъдещите революционери предупредиха още от вратата, че не са се подготвили добре за малкия празник. „За такива случаи е нужно най-малко две седмици, за да намерим поне малко сельодка и хубава водка“ – извиниха се те и ги поканиха в стаята с масата и етажерката. Но Божидар беше подготвен. Бяха купили предварително с Наташа от представителния магазин в центъра истински грузински чай и коняк, а домакините добавиха шоколадови бонбони и разни пирожки. „Ето, виждате ли, получи се празнична трапеза като на втория ден след осми март“ – каза Наташа и всички се засмяха. Пиха с фалшив патос за „добре дошли“ и скоро Божо констатира, че семейството на бъдещия баджанак изглежда по-тъжно и от апартамента. Сестра й се казваше Людмила, беше с пет години по-възрастна от Наташа и все още не бе успяла да се разведе. За компенсация обаче беше успяла да надебелее до онази типична за пълнеещите рускини степен, когато във външния им вид се появяват изразителните черти на костромските крави. Пиеше повече от мъжа си и омете от нерви половината бисквити и шоколадови бонбони. Съпругът й Саша беше типичен руснак и изглеждаше толкова невзрачно, че Божидар се притесни дали ще може да го познае, ако го срещне на улицата.

Гостуването може би щеше да се провали, ако не беше Юлка и ако Наташа още със сядането не беше предложила да играят преферанс – игра, която руската интелигенция много обичаше. В България Божидар минаваше за експерт по бриджа и знаеше още поне двайсетина игри с карти, но тази точно не я знаеше. Юлка му помагаше, като крадеше картите на останалите и му ги носеше. Напредваше бързо и когато Саша го похвали, не пропусна да цитира Висоцки:

Мы сыграли с Талем десять партий -

В преферанс, в очко52 и на бильярде, -

Таль сказал: „Такой не подведет!“

Всички се засмяха.

– А – каза Людмила, – ти знаеш и песни на Висоцки?

– Това изненадва ли те? – попита Нат.

– А в България могат ли да се намерят негови плочи? – попита конструктивно Саша. – Ние много си обичаме песните му.

– Досега у нас има издадени две тави – отговори Божидар.

– Тук много се търсят – каза Саша. – Ако донесеш, можем да ги продадем веднага.

– Няма проблем – заклати обещаващо глава Божо, но пропусна да информира любителя на Висоцки, че и в момента носи двайсетина парчета на най-популярните състави.

На черно една тава вървеше по двайсет-трийсет рублички и не му се искаше да прави такива скъпи подаръци. Дори и на бъдещия баджанак.

Наташа го погледна, той се позасмя и добави:

– Аз и сега нося няколко. Ще ви подаря последната плоча, която излезе в България. Тя е от официален концерт и не звучи като пиянките му, но пак си е той.

– Можем да направим добър бизнес не само с плочи – каза замечтано Саша. – Тук вървят дънки, кожени куртки, книги, маратонки...

– Знам. От една командировка може да се изкарат по две-три хиляди рубли.

– А как ще минеш митницата? Няма ли да конфискуват стоката? – попита Саша.

– Кой е казал, че стоката трябва да минава през митницата – просветли го Божидар. – Книги и плочи на стойност до десет лева могат да се пратят от България и в колетче по пощата.

– Това е много умно, направо е гениално – каза Саша. – По колко можеш да пращаш на месец?

– Остави човека на спокойствие – намеси се Наташа. – На преферанс ли играем, или ще правим търговска кантора?

Наистина беше безгрешна. Ако бяха продължили още малко, на бъбривия просветител на начинаещи руски търговци щеше да се наложи да обяснява доста неща. Преди всичко трябваше да им каже за Валерий Краснов, а това не беше тема за разговор по време на роднински преферанс. Даже въобще не беше тема за разговор.

– Не искате ли да поиграем на някоя друга игра? – каза Божо. – Аз не мога да усетя дълбочината на преферанса. Не съм равностоен.

– Ти и без друго през цялото време играеш за Наташа – каза завистливо Людмила и Божидар и Нат се засмяха.

Юлка също започна да се смее и да се търкаля по земята.

Божидар предложи да играят на вист, канаста, мариаж и още на табланет и „черна Донка“, но това не бяха руски национални игри, компанията не ги знаеше и отказа да ги усвоява. Накрая предложи да ги научи да играят покер или бляк джак, но партията не беше допуснала хазартът да стане част от руската душевност и това предложение също бе отхвърлено.

– Ти бил ли си на запад? – попита Саша, впечатлен от ерудицията на инж. Къбоков в такава несъмнено прозападна област на знанието, като игрите с карти.

– Да – излъга спонтанно Божидар, – много пъти.

– И къде? – запита жадно Людмила.

– В Западна Германия, Франция, Италия... Швейцария – изреди инж. Къбоков половината материк.

Наташа го погледна изненадано.

– Сигурно знаеш и езици – каза Людмила.

– Зная немски почти колкото руския, а също така говоря английски, италиански и малко полски.

Това за немския прозвуча като сравнение с родния език, а „малко полски“ можеше спокойно да замени с „малко суахили“, но беше вярно. Инж. Къбоков послъга само за италианския, защото цялата му практика по този език, ако не броим един инцидент в миналото, се свеждаше само до няколко превода на порносписания. Все пак не можеше да се отрече, че го знае говоримо. Пичовете на БЩУ много се кефиха, когато им преведе мъчните думи. Не че всичко и така не си беше ясно, но друго си е, когато чуеш превода.

Компанията гледаше Божидар по начин, по който може би питерските есери биха гледали на митинг Александра Колонтай53 – с възхищение, завист и неприкрито, но дозирано озлобление.

„Провървя й на тая дрисла“ – помисли Людмила и погледна с презрение съпруга си. Ако погледът й имаше достатъчно сила, Алексей Степанович вече щеше да се е смалил до размера на тамбовско грахче.

„Тоя е абсолютно ченге – помисли с неприязън Алексей или Саша и в главата му се мярнаха мисли като „как иначе“, „добре, че...“ и „хеей, тоя може да прекара и универмаг през митницата, а ми говори за колетчета.“

Само Наташа сияеше и Божидар отново прочете в погледа на руска жена онова страстно (каква дума само) послание – за обладаването й пред очите на всички, чисто гола и направо на масата. Казваме „в погледа на руска жена“ изрично, защото преди много години така го беше гледала Севдалина. Можем само да гадаем за причините, но на тръгване той си спомни точно за нея.

 

*

Беше в София през есента на 196... Тая година се беше паднало циганско лято, по слънчевите улици хората изглеждаха спокойни и дори щастливи, листата на кестените се ронеха по жълтите павета на „Царя“ и градът приличаше на малък оазис в ледената пустиня на загадъчната студена война. Парковете бяха пълни с пенсионери и млади майки с детски колички, а студентите се трупаха както винаги на малки тумбички пред Мензата54, пред МЕИ55, ВИТИЗ56 и ССА57. По улиците можеше да срещнеш Радой Ралин, Гяуров, Дечко Узунов или Гунди, а понякога, ако имаш късмет и се вглеждаш внимателно, можеше да забележиш сред тълпата и ниската фигура на самия министър-председател – с очила и в елегантен сиво-синкав костюм. Любопитните провинциалисти можеха да позяпат регулировчика „Тосканини“, а в късните утринни часове по плетените столове на „Бамбука“58 можеха да видят насядали кротко един до друг дисиденти и тайните агенти, които ги следят, облечени с модни дрехи, шити сякаш при един шивач. Събрани на групички по интереси, те пиеха кафе в малки изящни чашки, разхвърляни артистично по бледоохрените плетени маси, пушеха луксозни вносни цигари и разговаряха помежду си за най-различни вълнуващи неща.

В едно такова утро Божидар седеше на пейката в малкия вътрешен двор пред Университетската библиотека. Беше период, когато все още се измъчваше, разкъсван от съмнения за извращенията на марксизма и неговата истинска същност и четеше вманиачено „Капиталът“. Беше му писнало да се върти нервно пред отрупаната с книги маса и да се насилва да листи тъмносините овехтели томове. Затова сега отдъхваше, облегнат назад в небрежна поза – с тъмен моден костюм, френска вратовръзка и изражение на скучаещ аристократ. Не че това изражение не беше нормалното му, но сега специално беше подсилил ефекта. Причината беше едно разкошно маце, което зърна на излизане от овалното фоайе. Знаеше, че такива красавици не издържат дълго в нездравословната среда на потъналите в прах университетски читанки и излизат час по час – за глътка свеж въздух и за да пообщуват с приятни колеги с изражение на скучаещи аристократи.

Тази беше доста упорита и изтрая повече от десет минути, преди да се появи на слънчевата площадка. Божидар завъртя леко и дискретно глава – точно колкото дипломат, зърнал съблазнителна част от женски крака на официален прием в приятелско посолство.

Красавицата не беше сама. Придружаваше я някакъв висок тип със сив костюм, леко гърбав нос и прошарена не като за възрастта му коса. Несъмнено имаше чар.

– Ти докога ще стоиш тук? – попита типът.

– Сигурно докато затворят. Трябва да изчета още три статии за Пенчо Славейков – каза красавицата.

– Аз тръгвам – каза типът. – Ще ти се обадя следобед.

Красавицата остана на площадката. Подухваше лек ветрец, слънчицето грееше, чирикаха врабци... Къде да влиза в тая дупка, читалнята.

– Свободно ли е мястото до вас? – чу Божидар очаквания въпрос.

Той я погледна с окуражителна усмивка, предназначена само за изключително красиви поданички, и махна аристократично с ръка: „Да, свободно е.“

Красавицата приседна и кръстоса невинно крака.

Докато стояха мълчаливо, и двамата усетиха как между тях се появи някаква странна близост. Сякаш се познаваха отдавна и сега бяха излезли заедно на разходка или нещо подобно.

– Трудно се четат разни тъпи статии, когато навън е такава хубава утрин, нали? – каза Божидар, без да променя позата си, и я погледна с разбираща усмивка.

– Да – каза красавицата и си помисли, че събеседникът й е много привлекателен мъж и че костюмът му стои много елегантно. – Много приятно е. Наистина не ми се влиза вътре.

– Това са май последните дни на лятото.

Тя отново го погледна. Гласът му беше топъл и мелодичен. Каза нещо обикновено, но по някакъв много особен начин. Сигурно така щеше да прозвучи и ако беше казал, че това са последните дни на земния живот – с някаква неуловима насмешка, лека меланхолия и почти без съжаление.

Постояха мълчаливо още няколко минути.

– Знаете ли, измислих едно спасение – каза Божидар, внезапно стана и й подаде ръка, сякаш я канеше да потанцуват. – Хайде да излезем навън. Ще поскитаме по улиците, ще минем през парка, а после можем да се замъкнем на някое кино. Хайде.

Тя се изправи машинално и подаде ръката си. Погледна го изумено, после и двамата се разсмяха.

– Чакайте поне да си взема чантата – каза тя, смеейки се.

Едва на излизане от библиотеката се сети, че не му знае името.

– Казвам се Божидар – посрещна я той на вратата с усмивка и с протегната ръка.

– Аз се казвам Севдалина – засмя се тя и ръцете им отново се събраха заедно.

Минаха през тунелчето на изхода хванати като влюбени. Той не пусна ръката й, а и тя не си я издърпа. Просто не можеше да се познае. Никой досега не беше я свалял за пет минути. Имаше цял куп обожатели още като ученичка. А след като през май стана „Мис Университет“, желаещите да я обичат можеха да запълнят голямата зала в ректората. Тя разкарваше безцеремонно всички: принцът от приказките не се беше появил. А сега върви след този непознат мъж като... Тя не успя да намери точната дума, но се разстрои.

– Трябва да вземем такси. Днес не мога да ползвам служебната кола – каза Божидар.

– Къде ще ходим? Каква служебна кола? – дойде на себе си Севдалина.

– Най-добре е да отидем до центъра да проверим за билети. Нали не си гледала „Мечта, наречена Анада“?

– Не съм. А служебната кола чия е? Ти не си ли студент?

– Студент съм, само че в МЕИ. А колата е на посолството – подхвана Божидар началото на една от най-опашатите си лъжи.

– Какво посолство? – попита Севдалина и се усмихна слисано.

– Как какво посолство? Консулството – поясни Божидар. – Италианската легация.

– А ти какво общо имаш с Италианското посолство?

Божидар спря и каза с изражение на скромен принц, който е принуден да разкрие инкогнитото си и се чувства неловко, че ще притесни простите хорица със знатния си произход:

– Ами, по независещи от мен обстоятелства, баща ми е негово превъзходителство италианският посланик.

– Ти се шегуваш, нали?

Божидар показа с извинителен жест, че не се шегува и това, за съжаление, е така.

– А откъде тогава знаеш толкова добре български? – с радостно недоверие запита Севдалина.

Сърчицето й щеше да изхвръкне. Сбъдваше се мечтата й. Принцът несъмнено беше пред нея.

– Майка ми е българка – оформи безочливо новата си фамилия Божидар.

– Поговори ми тогава на италиански.

Ако го беше попитала нещо далеч по-елементарно – като да речем как се казва баща му или къде се намира Италианската легация в София – Божидар може би щеше да се изхили и да се предаде. Но по поставения въпрос беше подготвен.

– Del mio pensiero, tu sai regina, tu di mia vita sai lo splendor. Il tuo bel cielo vorrei ridarti, le dolci brezze del patrio suol; un regal serto, sul crin posarti, ergerti un trono vicino all sol – занарежда той с интонация и темпо на неаполитански футболен коментатор, който през свободното си време пее в хора на местната опера.

– Боже, колко мелодично говориш. Ти наистина си италианец – каза примирено и щастливо Севдалина.

Тя налучка вярна следа с мелодичността, но не можеше да знае, че измисленият син на италианския посланик изтананика в речитатив текст от романса на Радамес от първо действие на „Аида“. Красивите студентки вече не ходеха на опера и Божидар инстинктивно избра точно текст от либрето, а не от канцонета или естрадна песен.

– А каква е колата? – продължи тя, колкото за една последна проверка.

– Най-обикновен „Мерцедес 220 S“ – безпогрешно назова Божидар известната и обичана от студентите дипломатическа марка.

Всичко съвпадаше. Нямаше място за съмнение.

Божидар спря някакво такси начаса – абе, като академик Урумов от „Нощем с белите коне“59. През онези години такситата не спираха на кого да е. Но за академици и синове на посланици... Да, какъв незабравим ден. А вечерта, след като излязоха от кино „Москва“, той я хвана през кръста.

В онези години филм, в който имаше кадри с жена по комбинезон, се считаше почти за порно. А в този за няколко мига Анада беше гола. Чисто гола. Беше хубав филм. Поетичен и точно по темата.

След филма едва дочакаха да се измъкнат от тарапаната пред изхода. Започнаха да се целуват в някаква пряка на „Витошка“ и Севдалина за пръв път разбра как омекват краката на жените. Стигнаха до блока, в който живееше, без да разбира какво става, и едва намери сили да каже: „Тук живея.“

– Трябва ли да се прибираш? – попита той. – Рано е още. Не искаш ли да отидем другаде?

– Къде, в посолството ли? – опита да се пошегува тя.

– Защо в посолството? – засмя се той. – Можем да отидем в „Русалка“ или в „Горублянското ханче“. Ако искаш – и в някоя кръчма на Витоша – пак се вживя в лъжите си Божидар.

Той изреждаше най-реномираните заведения в София, като че ли четеше списък от закусвални, а стипендията нямаше да му стигне да плати в тях и аперитива. Ако портиерът не ги изгонеше още от вратата, разбира се.

– Не мога – каза тя. – Не съм се обадила. А и баща ми...

Тя не довърши, но Божидар усети, че баща й... и не зададе повече въпроси.

– Всъщност той утре заминава в командировка.

– Ами тогава... – започна той.

– Няма да мога да изляза – прекъсна го тя. – Имам сестра на десет години и... Но ако искаш, ти можеш да дойдеш у нас.

– А майка ти?

– Тя почина. Отдавна.

Божидар я помилва по лицето. Тя го прегърна, целуна го и изтича по стълбите. Той постоя малко пред входа и после тръгна по светлия булевард.

На другата сутрин валеше дъжд и от прозореца на квартирата го посрещна унилата есенна гледка на мокри улици и на противни, посивели от влагата блокове в краен софийски квартал. Божидар опря нос в стъклото и дълго гледа навън. През мъглата от ситни капки всичко изглеждаше като неясен и потискащ сън – сякаш светът беше измислен от вълшебник с лошо зрение в пристъп на неудържима меланхолия. И докато гледаше навън, Божидар почувства как зад някаква друга пелена в него зазвъня по-силно някакво смътно безпокойство, един приглушен от някого вик от детството му, и постепенно се запревръща в доста ясно предчувствие. Още малко, и помощната природна картина заедно с избледнелите вече от времето внушения щяха да му помогнат да се спаси от парченцето криво огледало. Трябваше само да изрече: „Не биваше да лъжа“.

Но в душата на инж. Къбоков ставаха странни, сякаш режисирани от полуслепия вълшебник отвън неща и вместо да се разкайва безполезно, той съчини жизнерадостен план.

Дъждът валя през целия ден. Надвечер Божидар се изтупа с най-хубавия от трите си костюма – сивия, облече си шлифера и се изниза тихомълком. Когато влезе в блока на Севдалина, свали издайническата дреха и тръгна към мазетата. Жилището беше строено през трийсетте и подземният етаж беше сух. В далечната 196... още нямаше демокрация и мазетата не се заключваха с метални врати и катинари, големи колкото гири на щангист. Божидар бързо намери по-закътано коридорче и провеси шлифера си върху някакви тръби. Дори не го погледна, когато зави към изхода. Качи се, подтичвайки, до апартамента на Севдалина и натисна звънеца.

Тя отвори и увисна на врата му.

– Ти дойде – каза тя невярващо и Божидар разбра колко много точки е спечелила легендата за консулския син.

– Хайде да тръгваме – каза той след целувките.

– Къде?

– Да се разходим. С колата съм – излъга той смело.

Без кураж няма успех.

– Ти наистина си сух – най-после забеляза тя, поглади сакото му и облегна глава на рамото му. – Не мога. Нали снощи ти казах. Тя отстъпи, хвана ръката му и го дръпна леко: – Хайде, влизай.

Божидар преглътна. Севдалина тази нощ щеше да бъде негова и единствената пречка да не съблече красивата й тъмночервена рокля още в коридора беше малката й сестра. Но още докато тримата се гонеха из стаите в разни весели игри и тананикаше на сестра й италиански песнички и канцонети, Божидар непрекъснато виждаше в очите на Севдалина онзи изгарящ поглед... да, на Анада.

И нощта сякаш беше от този филм.

Два дни валя дъждът и те не излязоха от стаята. После есенното слънце проби изтънелите облаци, а бащата на Севдалина се върна от командировка. Но той, като всички софиянци, не беше кой да е и негов далечен роднина се оказа известен преводач от италиански и специалист по посланически родословия.

Така романтичната италианска връзка приключи и животът на Божидар потече постарому. Нищо не се промени. Дори не му бяха откраднали шлифера.

 

*

„Как ли щеше да тръгне животът ми – мислеше си инж. Къбоков на връщане от роднинското парти, – ако тогава не бях... Сега щях да съм женен за Севдалина... Той въздъхна замечтано, защото знаеше какви чудеса правят красивите жени с подрастващите юноши. – Хъ. Може би вече щях да съм голям шеф – в института, в някой комитет или нещо подобно... Или поне посланик в Италия – изхили се наум инж. Къбоков.“

– За нещо смешно ли се сети? – не можа да го разгадае за пръв път Наташа.

– А, спомнях си разни глупости от предишния си живот – пошегува се той и Нат се засмя.

„Добре де, тогава излъгах от... е, може би от страх, че иначе няма да мога да я сваля – помисли Божидар. – Само че после, после защо продължих? Бях влюбен в нея. Защо продължих да я лъжа? А сега? Сега какво ме накара? Аз май приличам на Били Лъжеца. Май всички му приличаме. Проклет социализъм... Толкова ли дълбоко е напъхал лъжата в нас?“

Въпросът беше интересен, но нямаше смисъл да се самоизмъчва прекалено дълго над него. Затова Божидар услужливо застана от другата страна на прозорчето за изповед и бързо и великодушно опрости греховете на инж. Къбоков. Трябваше да мисли над новия си образ, а той беше привлекателен и задължаващ: млад и талантлив специалист по атомни централи, по руска поезия, поп музика, състезателен бридж и женски сърца. А, да, между другото, и скромен полиглот. След безкрайни скитания из далечни непознати страни, отегчен от триумфални арки, елитни кръгове, швейцарски езера, наклонени, но непадащи кули, и красавици, от които спира дъхът (но които не са докоснали сърцето му), той най-после е срещнал мечтата на живота си.

Мечта, наречена Нат.

Ето, за това си заслужаваше да мисли. Юлка беше останала при сестра й, нощта беше пред тях, а след нея ги очакваха още три дълги горещи дни и нощи.

 

*

– Хайде да минем по друга улица – каза Наташа.

– Защо, какво й е на тази?

– Минава край лошото кафе.

– Нищо. Мен лошото ме тегли още от малък.

Наташа се засмя и го погледна.

„Какво ли е преживял? Той е дисидент. Стопроцентов... Съпруга на дисидент. Колко хубаво. Ще отида с него на заточение... Там поне няма да сме разделени. Той ще е сред съмишленици – ще се събират вечер и аз ще им правя чай и пирожки. Ще сядам винаги до него и ще слушам разговорите им. И ще можем да сме заедно колкото искаме“ – и тя пак го погледна. Добре, откачена съм. Влюбена съм, откачена съм и искам да знам за него всичко: какво обича, в кои дрехи ме харесва най-много, кои книги са му любими, коя музика... Всичко. И кои са били любовниците му, за да ги удуша.“

Ала не знаеше нищичко и беше неспокойна.

Например не знаеше, че Божидар има странни и рядко срещани тогава умения. Ако го знаеше, нямаше да се притеснява, че минават край някаква съмнителна кръчма. Само че за тези негови умения знаеха само един-двама от най-близките му приятели. Дори жена му нищо не знаеше.

Всичко започна от десантния батальон в Сливен – там го бяха пратили да отбие воинския си дълг. Негови приятели имаха не по-лоши физически данни, но тях не ги пратиха. Там пратиха него – да укрепне, да възмъжее... Спукаха му гьона. Той не обичаше да се бие от малък. Но там се научи. Имаше чудесни двигателни рефлекси и това го забеляза даже оня проклетник – сержантът. Затова танцуваше с такава лекота, както вече знаеше Наташа. Не беше учил – беше си най-обикновена дарба. Пък и като са те карали да танцуваш със сандъчета с муниции или с баките... Големи купони падаха.

После, докато следваше, се запозна с Ким. Нашите вече бяха разбрали, че съветското самбо не е най-доброто, което има в света на бойните изкуства, и бяха поканили специалисти по карате, айкидо и таекуон-до. Но само за избрани – заниманията бяха закрити и такива ненадеждни елементи като Божидар нямаше как да ги огрее. За какво да ги пускат – после да бият милицията ли? Но той се вреди. Едва ли щеше да се случи, ако не беше Христо – братът на хазайката му. Беше голям образ. Без да е известен спортист, той следваше ВИФ – беше преценил, че само там има шанс да завърши висше и да прекара в щастливо мързелуване дните си. Самото наименование на катедрите и специалностите беше анекдотично и Божидар час по час го бъзикаше – кой е доцентът му по гюлле, имат ли специалност скачане на въженце и защо не открият катедра по табла, тапа и гюлбари60. А и Христо му разказваше какви ли не тъпизми за вифаджиите. Той и изпита си по БКП беше взел, като се издокарал с шлифер ала Вълко Червенков, каскет и значка на Ленин на ревера... Но важното е, че беше страхотен връзкар и успя да го запознае с един от майсторите. Ким го хареса веднага и му показа доста неща за две години...

Оттогава тръгна пълното мълчание около тайните му занимания. В общежитията ставаше в пет, за да не го гледат в парка разни ранобудни пенсионери. Съквартирантите му мислеха, че е изкрейзил на темата сутрешни кросове, а той отработваше техниките на кери ваза и се катереше тичешком по дърветата. Тогава откри, че така се разтоварва страхотно от напрежението от ежедневните си сблъсъци със... социалната среда. И на острова ходеше толкова често заради липсата на любопитни наблюдатели. Поне веднъж месечно пътуваше до София – уж на пазар и по антикварите, а най-вече заради четири-петчасовия спаринг с един свой приятел. Бяха започнали заедно, но той се беше отдал на бойните изкуства изцяло и имаше вече разни черни пояси. Обаче Божидар почти винаги му поднасяше някоя изненада, съчинена в тополовите гори или по поляните на острова.

Затова Нат не биваше да се притеснява, когато видя онези тримата в сянката на дърветата. Божидар ги беше видял преди нея.

Бяха подминали кафето и вървяха бавно, когато онези излязоха от тъмнината.

Божидар им хвърли по-обстоен поглед. Изглеждаха съвсем обикновени пийнали руснаци. Нещо му се стори подозрително, но в първия момент не можа да разбере какво точно. Затова пусна ръката на Нат.

– Здравей, Наташа. Отдавна не сме се виждали с теб – каза средният.

– Здравей, Дмитрий – каза тя и Божидар трепна от гласа й.

„Митя значи. Октомвриец млад“ – изхили се наум Божо. Имаше едно такова стихотворение от детството му: „... И Царицин станал славен Сталинград. Ех, ти Митя, Митя, октомвриец млад.“ Казаците бяха заклали мъничкия революционер Митя и затова стихотворението завършваше с известна тъга.

– Къде отиваш толкова късно? – попита Митя.

„Не изважда ръката си от джоба – откри Божидар какво не е наред. – Ето какво било.“ Вече знаеше какво държи и очисти съзнанието си, както го беше учил Ким.

– Прибираме се – тихо каза Наташа.

– Оо, множествено число – каза Митя. – А нас няма ли да поканиш? Или си ме забравила?

Наташа инстинктивно хвана ръката на Божидар и се доближи до него.

– Остави ни на мира, Дмитрий. Моля ти се.

Опита се да му го каже твърдо, но не успя.

– Я виж, моли ме – и той посочи молителката на компанията. – И тогава... нали пак ме молеше.

Нат изхлипа и погледна отчаяно Божидар.

– Ти, изглежда, си най-големият гадняр в околността – каза му Божидар.

– Оо, твоят мухльо и руски знае. Що не ни запознаеш – да си поговорим за теб. Или още не си му пуснала?

– Стой тук, мила. Не се плаши – нищо лошо няма да ти се случи. Нали ми вярваш? – каза той и я дръпна зад себе си.

Двамата гардове на Митя се размърдаха и Божидар направи две крачки напред. Вече бяха в обсега му.

– Сега ще се запознаеш. Вече няма как да ти се размине – каза Божо. За да го дразни, зае стойка, която беше кръстил „учителят по танци“. В основата си беше айкидо стойка, но той добави няколко движения на пийнал нехранимайко.

– Охо, каратистче? – каза Митя уж подигравателно, но май малко го бъзна. Затова измъкна ръката си и острието на ножа изскочи с характерното щракане. – А това виждаш ли го?

– Знаех си, че няма какво друго да държиш в джоба си – каза Божо и му се ухили гадно.

– Сега ще ти резна гръкляна – изхриптя Митя и замахна отдолу за удар в гърдите му.

Божидар не парира удара, както го беше учил сержантът, а се отклони от линията на атаката, разходи руския бабаит по дансинга с елегантно катате дори сихо-наге, и докато го събаряше, изкълчи рамото му с любов. Митя изрева, но Божидар не се разсея, а използва инерцията и изрита с маваши гери юнака, който беше минал зад гърба му. Чу как изпука челюстта му и се отпусна в стойка, като изпразни дробовете си. Митя се търкаляше в праха, а неговият напарник61 беше прегърнал тихо асфалта. Като се събудеше, щеше да има проблеми с миенето на зъбите, но то така и така не продаваха водка в тубички.

Остана само третият парень и Божидар си помисли, че ще се откаже. Но беше подценил руската упоритост. Юнакът измъкна къса верига и замахна към него. Божидар се отклони от удара, скочи и от въздуха красиво издъни мутрата на последния боец. Той се накани да литне, но само малко подхвръкна и се тръшна на земята. Трябваше още да поработи върху летенето.

Божидар се огледа. Наташа стоеше неподвижна и се държеше с две ръце за лицето. Още не беше дошла на себе си от случилото се. Митя пълзеше към дървото, а другите двама отдъхваха по земята. Той погледна единия, после другия – щяха да се свестят след малко. Взе от земята ножа, счупи острието му и го захвърли, прекрачи юнака с повреденото чене и спря до Наташа.

– Успокой се, мила – погали я той, – нали ти казах, че нищо лошо няма да ти се случи.

– Ти ги уби, мили, нали? Какво ще стане с нас сега? Тя зарида, отпусна се на рамото му и го прегърна.

– Не съм ги убил, не се плаши – каза той и едва сега си даде сметка какво е станало.

Бяха опитали да се гаврят с Нат, той беше озверял и беше нанесъл средни... – той се огледа – да, „средно тежки“ телесни повреди на трима пийнали руснаци. Те нямаха никакъв шанс срещу него. Както се шегуваше един негов приятел шахмайстор, когато играеше без топ срещу някоя ливада – можеше да ги бие само с една ръка. Цялата схватка беше продължила секунди и нямаше свидетели, но той забеляза как някой излезе от кафето. От това разстояние не можеше да разбере кой е – най-вероятно беше портиерът. Те винаги подушват неприятностите.

На полесражението се разшаваха. Митя се беше довлякъл до първото дърво, придържеше рамото си и стенеше.

– Хайде да тръгваме – каза Божидар. – Трябва да отидем до един приятел.

– Те ще ни намерят, мили. След малко, като дойдат ченгетата и... ще ни намерят.

– Не отиваме да се крием. Имам план – каза Божидар прочутата фраза, която отпосле щяха да използват всички режисьори на американски филми.

Той я прегърна през рамо и тръгнаха, но размисли и спря пред Митя.

– Одеве не можахме да се запознаем, кретен. Казвам се Божидар. И запомни, ако пак я обидиш, даже и насън, ще те намеря и ще видиш как изглеждат в карате ударите за убиване. А рамото ти изкълчих с техника от айкидо. Не карате, а айкидо. Разбра ли ме?

– Разбрах – каза със стиснати зъби Митя. Изобщо не му се спореше.

 

*

По пътя Нат само изхълцваше „Ти ме защити, мили. Толкова те обичам“ и „Какво ще правим, ако те арестуват?“, но той я притискаше към себе си и това веднага я успокояваше. Беше много лесно.

За да стигнат до Валерий, трябваше да минат през целия град. Когато се качиха и той спря пред вратата, Нат се сви уплашено.

– Тук ли ще влизаме?

– Да.

– Почакай! Откъде го познаваш? – опита да го спре тя, но Божидар вече беше натиснал звънеца.

Вратата се отвори веднага и на прага се показа един юнак от екипа. Божидар се опита да си спомни името му. „Музикантът. Толя. Анатолий“ – сети се той.

– А, Божидаре, какво те води насам посред нощ? – попита Анатолий и погледна към Наташа.

– Тук ли е Валерий?

– Тук е. За какво ти е?

– Виж, Толя, закъсах яко. Много сериозно е и трябва да го видя.

– Добре, ще му кажа. Почакай малко.

– В какво си се забъркал, мили? – пошепна Нат веднага щом вратата се затвори. – Това е...

– Зная кой е. Не съм се забъркал в нищо, мила, повярвай ми.

Вратата пак се отвори.

– Влизайте – каза Толя.

Валерката ги чакаше в коридора.

– Виждам, че разговорът май наистина ще е сериозен – каза той.

– Нямаш представа колко си прав – каза Божо.

– В такъв случай дамата ще ни извини – каза той. – Толя, предложи на гостенката ни нещо ободрително в бара – изглежда доста пребледняла. – Влизай, блядь – покани той Божидар в хола.

Божидар окуражи Нат с поглед, усмихна й се и влезе след домакина.

– Чакай малко – каза Валерий, когато Божидар надве-натри му разказа екшъна, – значи си натръшкал трима наши, сред които е имало един с нож, а друг – с верига, така ли?

– Да.

– Защо не ми каза, че имаш такива умения, блядь?

– Защото... – започна Божо, но резидентът го прекъсна:

– Добре, станалото – станало. Ще поговорим друг път.

Той се пресегна, взе телефона и набра някакъв номер.

– Здравей, Инокентий Василиевич – започна Валерий, – как си?.. Караме я. Знаеш ли, при вас може би ще дойдат трима със... – той погледна към Божидар – със средни телесни повреди... А, те вече са се обадили... И при кого са?.. Аха. Добре, кажи му, че искам да говоря с Митя веднага след като ги прегледа... Абе, Митя Квасцов, оня бабаит, дето... – да, знаеш го. Това е всичко засега, Инокентий, благодаря ти предварително.

– Какво стана, при ченгетата ли са вече? – попита Божо.

– Не, в болницата са, каза Валерий и набра друг номер.

Другият номер даваше свободно.

– Та значи опухал си ги, а, блядь? – засмя се той.

Божидар замълча – нямаше какво друго да добави към новината.

– Слушай сега – каза дон Валерий, – ще ти помогна, но ще ми бъдеш длъжник. Ясно ти е, нали.

– Да, ясно ми е.

– Добре. Сега си вървете с... Наташа.

Божидар го погледна.

– Спокойно, бе – каза Валерий. – Ти май и мен искаш да напердашиш. Нямам нищо общо с нея. И никога не съм имал.

– Какво е ставало в миналото й, не ме интересува – излъга надменно Божо.

– Правилно... Но ти май яко си хлътнал, а блядь?.. Добре, добре – не искам да те разпитвам.

Телефонът иззвъня.

– Слушам – каза Валерий... – Не зная, Инокентий, някакъв неизвестен юнак ги е отупал. Те как са?.. Измъкната от раменната става, така ли? А другият?.. Спукана челюст. Е, той и без друго само пие. А третият?.. Какво комоцио? Та той няма мозък от малък – засмя се Валерката. – Добре, дай ми го.

Валерката закри слушалката и му прошепна: „Твоят пациент“.

– Здравей Митя. Съжалявам за случката... Не, но искам да я забравиш... Ти си разстроен, станало е по друг начин. Спал си неспокойно, въртял си се в леглото и си паднал на пода... Ти наистина си объркан, Дмитрий. Леглото ти е било на по-висок етаж... Не, не се шегувам. И считай, че си уредил онзи дълг... Да. Оздравявай.

Валерий затвори телефона.

– Това е, блядь. Той няма да се оплаче, неговите авери – също. Така че можеш да спиш спокойно.

– Благодаря, Валерий – каза Божо. – Задължен съм ти.

– Няма да забравя – засмя се Валерий. – И, Божидаре – спря го той на вратата, – внимавай, тя е много хубаво момиче.

– Знам – каза Божо и се усмихна.

Нат изскочи от бара щом само чул гласа му.

– Какво стана, мили?

– Всичко е наред. Хайде да тръгваме.

Толя ги изпрати до вратата и им махна дружески.

– Спокойна ли си вече? – попита я Божидар, като излязоха на улицата.

– Не съвсем, но вече съм по-спокойна. Какво ти каза Валерий?

– Да не се притесняваш. Онези тъпанари са забравили всичко. След нокаут често се получава амнезия.

– Няма да те арестуват, нали?

– Няма. Така се надявах, че най-после ще вляза в кауша, но на – пак не ме огря.

– Не се шегувай с това, моля ти се. Не знаеш какво значи да попаднеш при тях.

– Чувал съм.

– Зная, че си чувал, мили. Но не си го изпитвал.

Божидар замълча.

– Искаш ли да се поразходим?

– Не. Искам да си отиваме у нас.

Божидар я погледна. Можеше да се досети какво й беше струвало всичко. Беше го помолила да не минават край това проклето кафе.

– Не се притеснявай. Вече ще те слушам и няма да се бия по улиците.

– Наистина ли? – тя се засмя.

– Да. Наистина. Не искам да се тревожиш.

– Те можеха да те убият, мили.

– Как така „ще ме убият“? А интернационалните им чувства? Къде остават?

– Ти се мъчиш да скриеш нещо зад смеха си. Затова се правиш на смешник, права ли съм?

„Шут, шут е по-точната дума“ – поправи я той наум.

– Аз се досещам какъв си, мили. Зная, че хора като теб имат... проблеми със системата. Ти я мразиш, нали?

– Да, мразя я. От малък. С някаква инстинктивна омраза. На училище, вкъщи, на бригада, на манифестация, по празници... Винаги съм усещал тая омраза някъде дълбоко в мен. Може би в някой вътрешен орган... Интересно, че и системата ме разпознаваше веднага и ми отвръщаше с взаимност. Вече като студент започнах да се питам защо и как се е появила. И защо точно в Русия. Но на, до ден днешен не съм разбрал. Не зная и защо белите не са успели да я унищожат. За мен тя е толкова аморална и алогична, че не би следвало въобще да я има. Освен като кошмар в главите на изобретателите си. Обаче на – съществува си. И на такива като мен не им остава нищо друго, освен да й се хилят и да й се плезят.

– Виж, мили, може би в България това твое... поведение те спасява. Но тук... тук никой не се шегува. Никой. Ти просто не можеш да си представиш колко жестоко е всичко тук. Слава богу, че си заминаваш – каза тя и тихичко изхлипа.

Божидар я прегърна. Нат опря глава в рамото му и добави почти беззвучно, като молитва: „Така поне ще си ми жив.“

– Ще те измъкна оттук. Скоро ще бъдем заедно, ще видиш.

Наташа се притисна в него. Искаше й се още малко да си мисли, че това ще стане.

– Хайде сега да се прибираме. И вече си ми обещал, че няма да се биеш, нали?

– Няма.

„Кой знае колко любовници има още. Докато ги набия всичките... Толкова е красива. За другото да не говорим – помисли си той и я погледна. Мина му през ум, че прилича на хетера. – Затова гърците и римляните са били такива развратници. Две-три такива жени да е имало в Атина или Рим, и – край. А за по-малките градчета и една е била повече от достатъчно.“

– Ти бил ли си се заради жена? – каза внезапно Нат.

– Не.

Тя се засмя.

– Много си щастлива – усмихна се той.

Тя пак се засмя и го погледна. „Наистина ми харесва да се бие заради мен... Ако зная, че нищо няма да му се случи – само да зная... Но ако нещо... Ако... Не, няма да мисля за това. Дано само миналото ми да не го накара...“ – помисли си за момент „да ме намрази“, но веднага го замени с „да не ме обича“.

Докато се приберат, Наташа нарочно избираше най-осветените улици и се молеше да не срещнат никого от предишните й познати. Искаше й се да я заговори, да я попита, да я упрекне. Чувстваше се виновна пред него за миналото си, искаше да чуе, че й... прощава, че й вярва, че я обича. Но той мълчеше.

Когато минаваха край блока с трите прозореца, те пак светеха. Не искаше вече да е сама. Не и след като го намери. Нямаше да го загуби. Нямаше да позволи на никоя да й го отнеме.

Неусетно бяха спрели. Той я погали, както предишната вечер.

„Искам да ми каже само една дума“ – помоли се тя безмълвно.

– Обичам те – каза той.

Беше хубаво, но сякаш не й стигаше. Искаше още нещо. Но то, изглежда, не можеше да се каже с една дума.

– Снощи, когато спряхме тук, много ми се искаше да те целуна. Всъщност през цялото време ми се искаше.

– Защо не го направи?

– Защото... исках ти първа да паднеш в краката ми. Но после, у вас... Сутринта устните ти нали бяха подути.

– Да – засмя се тя, – вчера повечето от колежките ми го забелязаха... А аз за пръв път щях да ти кажа „мили“, когато бяхме в парка. Нали си спомняш – когато ми каза, че август не ти е на късмет.

– А защо не ми каза?

– И да си помислиш, че съм паднала в краката ти веднага, как пък не.

– Не искам да падаш в краката ми. Всъщност... – той я погледна и тя се засмя.

Ами да, те само за това мислеха.

– Искам да падна в краката ти, мили, нека да падна в краката ти – зашепна тя. Беше ясно, че ще го направи като нищо.

Съвсем бяха откачили.

Защо, защо и на нас не ни се случи нещо такова. Защо нито веднъж някой не поиска да падне в краката ни?

 

*

Прибраха се прегърнати към три. Не беше техният дом. Ако някой ги беше видял, веднага щеше да му стане ясно. Защо някакъв мъж влиза посреднощ в къщата на разведена жена? Детето е при сестра й или при съседите. Влиза само заради едно.

Божидар си помисли какво е било и му стана криво.

„Той си мисли за мъжете, с които съм спала – помисли Наташа. – Ако ме попита, Господи... Ще му кажа всичко.“

– Искам да те попитам нещо – каза Божидар.

– Попитай ме, мили.

– Имаш ли хубав, истински чай?

– Да.

– Искам да ми направиш.

– Ще ти направя. Ей сега ще сложа вода за запарка.

– Сложи я и ела оттатък.

Той влезе в хола и се отпусна на леглото. Беше уморен, но не му се спеше. Гледаше към вратата и слушаше как Нат трака с чинийки и чаши в кухничката. И тогава забеляза... Стори му се, че стаята е... че сякаш нещо е станало с нея. Оскъдните мебели, двете снимки на шкафчето, покривката на леглото с цвят на старо злато... стените, таванът, леко накривеният абажур – всичко си беше същото. Но стаята беше различна. Всичко в нея му беше някак си много познато и близко. Полата й, преметната на облегалката на стола. Шнолата, паднала на пода. Възглавницата, която миришеше на косите й. Шумът от стъпките й в кухничката... Обзе го някакво странно спокойствие.

„Сякаш съм си у нас – помисли си той. – У нас, в старата ни къща. Върнал съм се от училище и си мечтая за разни глупости.“

– Как обичаш чая, мили?

– Познай.

– Само с малко захар.

– Да.

Тя беше навсякъде около него. Всичко наоколо беше пропито с гласа й, с дъха й... Затова стаята изглеждаше толкова уютно. „Как ми е липсвало всичко това... – помисли той. – Как ми е липсвала тя.“

Нат се появи в рамката на вратата. Носеше табличка с чаши за чай и му се усмихваше.

– Скуча ли без мен през тези пет минути?

– Не. Мислех си.

– За мен, нали?

– Да. За теб.

Тя остави табличката на шкафчето и легна до него.

– И какво си мислеше?

– Мислех си колко много си ми липсвала.

– Наистина ли?

– Да. Нали ти казах, че вече не мога да лъжа.

Тя се засмя.

– А предишният ми живот? Не те ли... притеснява?

– Какъв е бил предишният ти живот?

– Ти вече се досещаш, мили.

– Да, досещам се.

– Ако искаш нещо да знаеш, питай ме. Ще ти кажа веднага.

– Всичко е непривично за мен, Нат. Иска ми се да те питам много неща, но се страхувам да не те нараня.

– Наистина ли?

– Да.

Тя се притисна в него.

– И за мен всичко е непривично.

– Не си ли се влюбвала досега?

– Не, мили. Дори не съм предполагала какво е. Мислех си, че съм... повредена.

– Да не би някой да...

– Да ме е изнасилил ли?

– Да.

– Не. Само това не са правили с мен.

– Да не говорим, ако ти е неприятно.

– Приятно ми е. Искам да си говоря с теб за всичко. Само че ми е много непривично. Така си ми липсвал – тя се притисна в него. – Досега животът ми беше толкова объркан. А и аз никога не съм го подреждала. Отначало се съпротивлявах. Всичко около мен беше толкова враждебно, толкова жестоко. Разбрах го още в гимназията. Имах един учител по рисуване, Игор Афанасиевич. Беше изключително талантлив художник. Знаеш ли, той приличаше малко на теб... Отначало го приемаха като гений. Когато ни преподаваше в девети клас, той вече имаше няколко самостоятелни изложби. После... изведнъж започна да се държи странно. Ходеше като отнесен. Веднъж в час ни каза, че социализмът е най-голямата гадост, измислена от хората. Но още го търпяха. Лошото се случи, когато започна... когато видяха последните му картини. Някой го беше издал. Направиха обиск в дома му и му взеха всичко. Преди това ми беше показвал какво рисува. Бяха... изглеждаха като кошмарни видения... В тях имаше само ужаси и трупове... и въпреки това бяха посвоему красиви. Ужасно красиви – така изглеждаха. Разбираш ли? Сякаш беше рисувал кръговете на ада. Но най-страшното беше, че всички образи на мъчители и палачи бяха с лицата на... нали се сещаш?

– Да. А кой беше тарторът? Володя Улянов, нали? Не Хазяинът62, а самият той. Нали съм прав?

– Да – тя го погледна уплашено. Ти... не, не може да си ги виждал. Те прибраха всичко.

– Не съм ги виждал. Просто ми мина през ум, че може би твоят учител е прочел „Архипелага“.

– Да – тя пак го погледна. – Той веднъж ми каза, че е чел глави от някаква книга, която го потресла и преобърнала представите му. После и аз се досетих за коя книга ми е говорил. И още нещо. Случайно разбрах, че баща му е загинал в лагер. Прибрали го малко преди да ликвидират ГУЛАГ. Късмет.

– И какво стана с него?

– Самоуби се... Най-напред го уволниха. Две години не можа да си намери работа никъде – дори като чистач. Съкратиха от работа и майка му. Но на нея разрешиха да мете стълбищата на блоковете. Този удар на съдбата я съсипа. Стопи се за няколко месеца. Понякога я виждах да ходи като сянка по улиците, обаче нито веднъж не я заговорих. Почина, когато бях в първи курс на университета – уж от разрив на сърцето, но упорито се говореше, че се е отровила. Игор Афанасиевич я надживя с около месец.

Божидар я прегърна.

– И знаеш ли – той ми беше подарил три картини. Бяха от последната му изложба. Казах му, че ми харесват, и той просто ги откачи от стената. После, когато правиха обиска у тях, дойдоха и у нас. Спаси ни само това, че бях занесла картините при един приятел, да им сложи рамки. Стояха у тях, докато не се преместих. И тук ги продадох.

– На Валерий Краснов, нали?

– Да. Значи и това знаеш.

– Не зная, мила. В хола му имаше три платна. Помислих си, че са те. Бяха много красиви.

– Продадох му ги за хиляда рубли, когато се разведох. С тях накупих всичко вкъщи.

– Май доста трудно ти е било.

– Опитвах се да намеря спасение, мили. Нали ти казах – отначало се мъчех да се съпротивлявам. Надявах се, че ще срещна някого, който да ме обича. Казвах си: няма значение какъв е – важното е да ме обича. А аз си мислех, че никога няма да се влюбя. После исках да избягам. После... после се оставих да ме носи течението. И така беше до онзи ден. Това е всичко, мили. Останалото...

Тя стана и съблече роклята си. Беше с бял комбинезон, който й стигаше малко над коленете. Божидар преглътна.

– Ти обичаше ли го?

– Да. Като приятел. Той беше влюбен в мен. Но... след обиска у тях, изведнъж престана да ми се обажда. Все едно, че вече не ме познаваше.

– Може би те е подозирал. А може би е искал да те запази.

– Не зная, мили. И едва ли някога ще разбера. Но аз не съм го предала. Дори не се сещам кой може да го е направил.

– Нищо. Важното е, че не си го направила ти.

– Така е, но от това не ми става по-леко.

Божидар я притегли до себе си.

– Ти разказвала ли си на някого всичко това?

– Не, мили – тя се засмя над наивността му. – За пръв път го разказвам. Сама не зная защо го правя, но не мога да се сдържа. Чувствам те толкова близък, че мога да ти разкажа всичко, което поискаш.

Тя се притисна към него.

– Искаш ли да ти ги събуя? – зашепна той на ухото й.

– Да, искам.

След половин час Наташа още лежеше върху него.

– Правили ли сте го така с жена си? – попита тя внезапно.

– Не.

– Наистина ли?

– Да.

– Не искам да правиш това, което правим заедно, с никоя – зашепна му тя, като че ли бълнуваше.

Той я притисна силно.

– Добре. Няма да го правя с никоя. Лесно ще е, защото... няма да има друга.

– Не го казвай.

– Защо?

– Защото като го кажеш на глас, никога не се сбъдва.

– Тогава няма да го казвам.

Тя се плъзна до него и се надигна на лакът.

– Много любовници ли си имал?

– Не. Не и откакто се ожених.

– Жена ти е красавица, нали?

Божидар замълча.

– Имаш ли снимка? Искам да я видя.

– Нямам снимка. И не е красавица.

– Тогава защо си се оженил за нея? Можело е да ме чакаш – тя го погледна.

Не знаеше какво да й отговори. „Защо си се оженил за нея?...“ Не можеше да изкара от устата си една дума. Какво можеше да й каже? За онази самотна пейка в задния двор на ИСУЛ? За нея ли да й разкаже? Или за последната сутрин, когато тичаше отчаян по коридорите на онкото, за да търси оня проклет вентил? Или как после осъмваше след поредната безсънна нощ, сякаш чакаше да звънне тихо часовникът. А той може би беше спрял? Ами да, спрял беше. Отдавна. Преди дванайсет години. В онзи следобед. В болничния двор.

Божидар се надигна мълчаливо.

– Къде отиваш? – скочи веднага тя.

– Да си взема цигарите.

– Аз ще ти ги дам.

Той я погледна и двамата се засмяха.

– Не ми обръщай внимание, мили. Никога не съм се държала така. Не мога да се овладея – тя го прегърна и в очите й се появиха сълзи. – Животът ми без теб беше много... тъжен.

– Знаеш ли, има едно стихотворение на Некрасов. „Помнишь ли труб заунывные звуки, брызги дождя, полусвет, полутьму?“

Той замълча за миг. – Като че ли е същото. Само дето не вали.

– Не можах да се сетя веднага, мили – каза внезапно Нат. – Тя е била бременна, преди да се ожените, нали?

– Да.

– И още нещо се е случило... Нещо трагично, нали?

– Да – каза той и дори не се учуди. В живота му се беше появила шатра с магьосница. В онези панаири от детството му нямаше, но ето че сега се беше появила.

– Господи, как си живял с нея, без да я обичаш?

– Не е точно така.

– Но не си бил влюбен в нея, нали?

– Не.

Нат въздъхна облекчено, но още не мирясваше.

– А ученическа любов имал ли си? Кажи ми, имал ли си?

Той се засмя.

– Какво ли питам? Сигурно са вървели на тълпи след теб.

– Е, чак толкова – засмя се той. – Имах само едно по-сериозно увлечение. Казваше се Любомира. Беше написала цяла тетрадка със стихове за мен.

– Знаех си.

– Тя свиреше на пиано. Прекарвах често вечерите си у тях.

– Като дойда в България, ще я отровя – каза Нат.

– Нищо не правехме, мила. Техните бяха там. Майка й ни носеше разни торти и кейкове. Бяхме пред очите им. Само веднъж...

– Какво „само веднъж“?

– Само веднъж я съблякох.

– Мъртва е.

Той се засмя и я прегърна. Нощта беше почнала да изсветлява. Можеха малко да поспят. После щеше да настъпи предпоследният ден.

 

*

Тая нощ Митя Квасцов почти не спа. Рамото го болеше адски при всяко размърдване. Час по час гълташе таблетки аналгин, болката минаваше за известно време, той се унасяше за малко, но после чувството, че го е настъпала гума на самосвал, се връщаше.

„Мамицата му на това копеле – мислеше си Митя. – Хубаво ме подреди. И то пред тия две плямпала... Утре всички ще знаят. Ще ме подиграват, докато съм жив. Мамка му.“

Беше градил дълго авторитета си на безмилостен побойник и атаман на малочислени отряди от млади съветски разбойници. Още от прогимназията се биеше постоянно, но първият, когото би до безсъзнание, беше едно тъпо копеле, което се опитваше да се подиграва с фамилията му. За малко да го изключат, но го спаси това, че беше сирак. Баща му беше загинал на строежа на атомната – един пиян кранист беше стоварил куката на главата му. Животът му оттогава се проточи тъп и безрадостен. Наистина, имаше една привилегия – това, че старият беше загинал на работа, а не беше, да речем, паднал мъртъв от препиване. Беше си нещо като мирновременен еквивалент на герой от Отечествената. Е, не му даваха да пазарува от спецснаба или в берьозките, но те и героите от Отечествената не можеха. Но поне като набиеше някое от другарчетата си, даскалите, а по-късно и ченгетата от педагогическата стая само го мъмреха или най-много да му опънат ушите. За Митя тези разправии бяха просто една неприятна добавка към тъпото ежедневие, в което бяха натопени и неговите връстници. Какво можеше да прави той в това забутано градче? Да учи прилежно и да ходи на кръжоци ли? И после да стане някое инженерче, което да угасне по строежите и да чака някоя кука да се стовари на главата му? „Не, мерси“ – отговаряше си сам Митя. Това му беше толкова противно, колкото да гледа епичните филми на военна тематика. Митя знаеше другата истина за войната – в нея нямаше нищо героично. Баща му беше разправял. Тя беше нещо безмилостно и гадно, впрочем като самия живот. Какво му оставаше? Да се скита с малката си бандичка, да се бие и да натиска съученичките си по съботните забави в парка... Но колкото тъпо и безславно да течеше животът му, не можеше да се каже, че не се стреми към нищо. Например Митя си мечтаеше да има двайсетина костюма – така, както му беше разказвал един авер, който беше гледал някакъв американски филм, когато бил в Унгария. Там главният герой имал специален дълъг гардероб, в който висели повече костюми, отколкото има в ЦУМ. Не че там имаше кой знае колко, но все пак. Щеше да си ги сменя той по два пъти дневно, но щеше да ги носи не с вратовръзки, а с ризи с мъжествено разгърнати яки или, ако поиска, и с моряшки фланелки. Друго, за което си мечтаеше, беше да има поне толкова любовници – по една, а защо не две за всеки костюм. Щеше да ги сменя като фланелките. „Не, моряшките фланелки няма защо да ги сменям“ – мислеше си често той. Можеше също да има и цял бар, пълен с водки, коняци и шампанско, както имаше тоя тежкар Валерий Краснов. Той мразеше Валерий, но харесваше барчето му. За такива неща мечтаеше Митя, както и приятелите му, но му беше ясно, че за да ги има, трябват пари. Но не жалки съветски рубли, а истински, леко изтъркани от употреба, приятни на пипане американски долари. Да, всичко можеше да има, ако има много пари. И той знаеше откъде да ги получи – от търговията с всички онези стоки, които съветският човек високо цени, но не може да намери в магазините и даже в спецснабовете, защото и там се изхитряваха да ги продават под тезгяха. Знаеше той много добре откъде и как, само че Валерий Краснов държеше мечтаната от цялата тайфа борса, наречена неудачно и дразнещо „черна“. Докато завърши училище, нито една от тези мечти не се осъществи. Няколко години по-късно Дмитрий отмъсти за баща си и преби тъпото пиянде, което го беше направило сирак. Виновникът за безрадостното му детство се беше споминал три дни след побоя, без да дойде в съзнание. И въпреки че ченгетата много добре знаеха кой е раздал тая справедливост по сицилиански, никой не му потърси сметка. Всички следи водеха към него, обаче на – нямаше желаещи за свидетели. Двамата с Валерката много се чудиха на това. После и следователят се отрече от него. Митя пък от чиста човещина облада другарката му след един приятелски запой, на който Виктор Владимирович падна мъртвопиян от стола.

Тя после от благодарност за жеста все го защитаваше пред разните другари, които идваха на гости: „Митя Квасцов, така и така, ни помогна да намерим това сервизче“; или „той ни донесе тези хубави джинси за дъщерята“; или „добре, че беше Митя, да ни намери малко рибка и хайверче за празника“. Другарите също почнаха да търсят услугите на Митя, а той им услужваше, защото всички знаеха, че тоя човек е човек на дон Валери и му услужваха с каквото там поиска, и така.

С една дума, размина му се.

От този момент Митя Квасцов стана легенда сред местните младежи и идол на юначните бандюги. И сега – такъв шамар. Някакъв неизвестен чужденец го беше набил безславно, и то пред свидетели. А Валерий Краснов не му беше позволил да си отмъсти. Мамицата му.

Да, беше унижен пред всички авери в градчето и по кодекса на честта, тъй както Митя го разбираше, това си беше смъртна обида. Но всъщност то не беше главното. Това, което не му даваше покой, беше, че тоя... Божидар, беше свалил Наташа. Въпреки че пред своите хора Митя се държеше с нея като с келнерка или се правеше, че не я забелязва, всъщност истината беше, че не можеше да я забрави. Беше хлътнал по нея още първия път, когато я видя във „Фиалка“. Тя току-що беше дошла от Ленинград и беше в компанията на някакви свои колеги от централата. Още от мига, в който го погледна, вече беше готов да направи всичко за нея. Но тя винаги се държеше с него само приятелски. Дори когато тръгна славата й на разведена... Можеше да я има насила когато поиска. Но Митя не искаше само едно яко ... – ето, и сега му беше кофти, като си мислеше така. Странно, другите жени не означаваха нищо за него. Държеше се с тях грубо и цинично, но с Наташа... Ако си беше мечтал за нещо друго, освен да е жив баща му, това беше тя да е негово момиче. Беше готов и да се ожени за нея. Надяваше се, докато тя един ден не му каза открито, че могат да бъдат само приятели. После си отмъщаваше, като биеше свалячите й. Тя не на шега се беше уплашила и веднъж беше събрала кураж и го беше помолила да престане. Тогава Митя пак се разкисна и й обеща. Ето за това й напомни той пред кафана. Но когато й го казваше, се получи, без да иска, друг, обиден подтекст. Като я видя с тоя пич, направо му призля. Шибаният чужденец я беше свалил за ден и я беше имал – то си личеше – а той, Митя Квасцов, от когото трепереше цялото градче, какво трябваше да прави? Да гледа отстрани как тоя шибаняк я...? Нее... „Мамицата му, мамицата му, мамицата му“ – мислеше си Митя.

На сутринта след кошмарната нощ той взе първия автобус за Воронеж. Слезе на гарата и после с тролея отиде до центъра. Там, в централна поща, даде поръчка за Москва. Когато чичо му се обади, вече беше решил какво да прави. Каза му, че пристига с първия влак, който успее да хване.

Когато българската група пристигнеше в Москва, той щеше да я чака. Влаковете от Воронеж спираха на едно място.

Нямаше да я пропусне.

 


1 Таганка – име на площад в Москва, жарг. от „Таганская площадь“. Със същото име има улица и спирка на метрото.

2 СС-20 – прочути съветски тактически ракети от времето на студената война.

3 Колхоз, съкратено от „коллективное хозяйство“ – съветско стопанство с държавна земя.

4 У каждого сад и гумно. У каждого крашены ставни – стихове от поемата „Ана Снегина“ на руския поет Сергей Есенин.

5 Хаты – хижи, селски дървени къщи (рус.). В романа често се срещат русизми, а също и руски думи, за да се придаде атмосферата на онази епоха. В повечето случаи употребата им има ироничен подтекст. (бел. авт.)

6 Деревня – село (рус.).

7 Гостиница – хотел (рус.).

8 Ребята – младежи (рус.). Думата се използва и като обръщение.

9 Понял, блядь? – Разбра ли, курво? (рус., жарг.). Често употребявано жаргонно съчетание в някои среди, приблизително съответстващо на българските изрази „копеле“ и „пич“ или на популярното най-вече в американските филми „fuck you“.

10 Слово о полку Игореве – прочута древноруска поема от края на XII век. Авторът й е неизвестен.

11 Бердяев, Николай Александрович (1874–1948) – руски философ, изгонен от СССР през 1922 г.

12 Гиляровски, Владимир Александрович (1853–1935) – руски писател на книги за нравите и обичаите на стара Москва. Най-известната му книга е „Москва и москвичи“, 1926.

13 Зек, от „заключенный“ – затворник (рус., жарг.).

14 Capo di tutti capi – тук в смисъл дон на всички донове на мафията (ит.).

15 ЧК, от „Чрезвычайные комиссии“ – държавни органи за преследване и унищожаване на враговете на съветската държава, създадени от Ленин през 1918 г., съществували до 1922 г. и заменени с други подходящи организации.

16 Спецснаб, от „специальное снабжение“ – специални магазини, от които е била снабдявана единствено управляващата върхушка на съветската държава (жарг.).

17 Парень – младеж (рус.).

18 Стравински, Фьодор Иванович (1882–1971) – руски композитор и диригент, след 1910 г. живял в чужбина.

19 Фокин, Михаил Михайлович (1880–1942) – руски балетмайстор, реформатор на балетния театър от началото на ХХ в.

20 Хамкане – обичай на Сирни заговезни да се завързва с дълъг конец халва, която най-възрастният член на семейството върти, а останалите се мъчат да хванат само с уста.

21 Нуга халва – бяла халва с орехи.

22 Обком – областен комитет на комунистическата партия в Съветския съюз.

23 Тужурка – много популярна в СССР кожена куртка, любима дреха на чекистите.

24 Изгнанники, жалкий обломок ничтожный... – превод на Яворовото стихотворение „Арменци“ на руски от Михаил Зенкевич (Поэзия Европы, т.II, част 1. Москва: Художественная литература, 1977).

25 Zwei augen – две очи (нем.).

26 Due occhi belli – две хубави очи (ит.).

27 Meine Beine zwischen deine – моите крака между твоите (нем.).

28 Енгр, Жан Огюст Доминик (1780–1867) – френски художник, един от основните представители на класицизма.

29 Служанка – прислужница (рус.).

30 Модиляни Амадео (1884–1920) – италиански художник, който създава особен интимен свят на крехки, пълни с музика образи.

31 Maestoso – тържествено (ит., муз.).

32 Nathalie – песен на Жилбер Беко (фр.).

33 Зорба Гъркът – герой от едноименния роман от гръцкия писател Никос Казандзакис (1883–1957). По този роман е направен и едноименен филм, главната роля в който изпълнява Антъни Куин.

34 Калина алена (Калина красная) – киноповест на руския писател Василий Макарович Шукшин (1929–1974), заснета с негово участие в главната роля.

35 Green, green grass of home – Зелената трева на моя роден дом (англ.), песен на Том Джоунс.

36 Закрит град, по терминологията в СССР – град, в който влизането е по специален режим. Често не съществува на обикновените географски карти.

37 Почему это не позволено? Потому что этого нельзя – Защо това не е разрешено? Защото това не трябва да се прави (рус.).

38 Quod licet Iovi, non licet bovi – това, което подобава на Юпитер, не подобава на вола (лат.).

39 Да, ето льзя (шег.) – в руския език няма дума „льзя“, образувана е от „нельзя“, както в българския език от „не може“ – „може“.

40 Берьозка – магазин в СССР, в който по онова време се продава само с валута. Аналогичен е на българските корекоми.

41 Ермитаж, от фр. ermitage (място за уединение) – най-големият музей на изкуството и културата в Русия и един от най-големите в света. Построен е от Екатерина II през 1764 г.

42 Съюза – Съветския съюз, жарг. от времето преди разпадането му.

43 Иду я разросшимся садом... – откъс от поемата на Есенин „Ана Снегина“.

44 Amore e palpito – любовта е трепет (ит.).

45 Нагрузка – натоварване (рус.). Практика през време на социализма, при която поради ограничения им тираж търсените хубави книги се продават заедно с бездарни произведения на котерийни соцписатели.

46 Marry me – Ожени се за мен (англ.).

47 Heiraten ist kein Pfederkauf – Женитбата не е купуване на кон (нем.).

48 Natasha diventa mamma e non si spoglia piu – Наташа стана майка и не се съблича повече (ит.).

49 БАМ – Байкало-Амурска магистрала; железопътна линия, която свързва европейската част на Русия с Далечния изток.

50 Адашът му Тодор Славчев – Тодор идва от гръцкото Theodoros – „божи дар“.

51 БЩУ – блочен щит за управление; зала, в която са разположени пултовете за управление на най-важните системи в централата.

52 В очко – игра на двайсет и едно (бляк джак).

53 Александра Михайловна Колонтай (1872–1952) – съветска дипломатка, през различните периоди посланичка на СССР в Норвегия, Мексико и Швеция.

54 Мензата – студентският стол на Софийския университет по онова време.

55 МЕИ – Машинно-електротехнически институт в София по онова време (сега Технически университет).

56 ВИТИЗ – Висш институт за театрално изкуство (сега НАТФИЗ).

57 ССА – Селскостопанска академия.

58 Бамбука – прочута в миналото сладкарница в София.

59 Нощем с белите коне – роман на Павел Вежинов.

60 Тапа, гюлбари – игри на табла.

61 Напарник – партньор, помощник, другар от двойката (обезателно двама работници, войници или др.) за възложената им обща задача. Няма съответна дума в българския език.

62 Хазяинът – популярно прозвище на Й. В. Сталин сред висшата съветска администрация.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух