напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XI. Радостина


Est campis, ubi Troia fuit.1

Publius Vergilius Maro

Eneida, III, 12

Божидар тръгна от централата към пет. Свърши работата си бързо, но по който и от етажите да минеше, непрекъснато чуваше „О, Божидаре, къде се загуби бе, милионер такъв“ или нещо подобно, от което ставаше ясно, че се радват да го видят и че слухът за преуспяването му го е изпреварил. Не можа да се откачи преди края на работното време, а и, честно казано, не му се искаше. Беше доста вълнуващо да срещне приятели, които не беше виждал десетина години. Но можем да отбележим, че ако не беше дошъл с мерцедес и шофьор, може би нямаше да е толкова вълнуващо.

В общи линии посещението мина успешно. Шефовете приеха подаръците и явно им се зарадваха. Това беше хубав знак. Все едно боговете бяха приели даровете, само че от практична гледна точка беше много по-полезно. Древните са разхищавали материала и са си губели времето, като са ухажвали отделни влиятелни фигури от пантеона на безсмъртните, вместо да насочат усилията си към хората, които ще им свършат работа. Божидар обаче рядко повтаряше чужди грешки и се беше ориентирал както винаги – не много бързо, но правилно. Довчерашните невзрачни негови колеги се бяха трансформирали в авторитетни собственици на фирми за ремонти, доставки, пъблик релейшън, логистично обслужване и разни други подозрителни занимания, които имаха една очевидна цел: да извършват скучните дейности по поддръжката на Атомната вместо бившите държавни организации по един интересен и вълнуващ начин, а именно с техните структури, оборудване и материали, но с подчертано личен характер на присвояване на крайните финансови резултати. От централата се лееше пълноводен поток от разноцветни банкноти към джобовете на бъдещите крупни атомни капиталисти и Божидар се надяваше една малка вадичка да потече и към него. Под натиска на разни враждебни на предишния строй западни организации в Атомната се извършваше масов внос на оборудване и най-разнообразни дейности за стотици милиони долари. Дет' се вика, стигаше му да си купуват от него валутата. Благотворното западно влияние се виждаше веднага: колегите бяха добили един доста оперен и здравословен загладен вид. Но то няма как да е другояче, когато се храниш по-редовно. Вярно, гледаха малко подозрително, но пък подчертано ведро. Е, колите им бяха все още старички, но Божидар знаеше, че това е само видимост. Просто не искаха да дразнят завистниците от разни държавни организации с напрягащи абревиатури. Да, новите дейности бяха наистина вълнуващи и примамливи. Затова Божо направи необходимите жертвоприношения във вид на обичайния процент за изоставените на произволите на съдбата държавни служители и нещата отиваха на добре. Както беше казал някой, чувстваше се като пътник на носа на кораб, запътен в морето.

Вече беше към два сутринта и той се прибираше в хотела. Последните няколко часа прекара у Дебренски. Беше хубаво. Бяха в друг апартамент, децата им бяха пораснали и двамата като че ли бяха малко поостарели, но всичко останало беше както преди. Поне така му се струваше в началото.

– Е, как се чувстваш сега, като разбогатя? Щастлив ли си?“ – беше го запитала направо Детелина след дежурните въпроси за Радостина, за децата, за общите приятели и дали няма да се върнат в Козлодуй.

Не можеше да се изплъзне от отговора с някой виц или анекдотична притча от рода на „В какво се състои щастието на рибките“*. Малко бяха хората, на които би отговорил на такъв въпрос, и Радослав и Детелина бяха двама от тях.

– Зависи как разбираш щастието – все пак направи опит да се отклони от темата той. – Нарочно ли го свързваш със забогатяването?

– Не бе, Божо, тук скоро пуснаха слуха, че си станал милионер. Попитах те така, за да ти се израдвам – каза с малко неудобство Детелина. – Друго имах предвид – нали всичко се промени. Вече е така, както ти се искаше: демокрация, частна инициатива, отворени граници... И най-вече – нали го няма омразния ти социализъм.

– Това със социализма, ако беше вярно, щеше да ми напълни сърцето“ – се подхилкна веднага той.

– Как тъй „ако беше вярно“, нали партията вече не ни управлява“? – реагира веднага тя.

– Ти наистина ли го мислиш това? – запита насмешливо Божо. – Не виждаш ли у кого са парите? Нали си спомняш от лекциите ми каква е тяхната най-важна роля? Те са пълномощия за управление. Щом са пак в старите муцуни, кой тогава ни управлява бе, Ина? Ами останалото да не би да се е променило? Погледни тъпите ни олющени блокове, погледни мръсните ни улици и гари. Да не би да са други? Даже дърветата са си пак онези от социализма. Само дето са станали по-дебели пънове. Най-прогресивният строй си продължава с пълна сила, Ина.

– Ти си прав – засмя се Радослав. – Същото е с тая разлика, че магазините вместо с нашенски боклуци, сега са пълни с турски.

– Вий, мъжете, ако не се подкрепите... Не бе, Божо. Нали вече имаш пари? Значи и ти си сред управляващите. Ето, това се е променило. Или не си милионер, както се говори? – бъзна го Детелина.

– Е, милионер съм бе, Ина – захили се той. – Имам една бяла финансова къщичка, дето бичи долари като печатница. Вече не се крия, като ги продавам, а мошенича с официален лиценз насред града. Сега печеля на ден повече, отколкото обикновените хора успяват да изкарат за цяла година. И не си мечтая за вносна кола както някога, а имам цял паркинг с разни мерцедеси и беемвета. Само не знам колко са ми милионите, щото вечер, като почна да ги броя, се уморявам и заспивам.

– Това не ти ли стига да си щастлив? – продължи да се заяжда тя.

– Не, не съм си представял така щастието – каза с горчивина той. – Отвратен съм от това, което става в България. Не харесвам как целокупният български народ се проявява на поправителната сесия по капитализъм и не виждам нищо хубаво да очаква такъв народ в бъдеще.

– Защо?

– Защото е мързелив, крадлив, алчен, завистлив и неуправляем – направи Божидар една изчерпателна характеристика на основните черти в народопсихологията.

Беше им казал всички чистосърдечно, а накрая я попита тя как би се чувствала, ако има фирма, в която екипът лентяйства и краде на поразия, конкуренцията е нелоялна, партньорите я прецакват, а държавата души всички с двете ръце. Забеляза веднага, че Детелина не прие думите му и личеше, че е доста раздразнена. Сякаш си беше помислила нещо като „Ей, Божо наистина е станал капиталист“. Не можеше да разбере какво си мисли Радослав, но се виждаше, че и на него не му е приятно.

На Божидар му беше ясно, че двамата няма да се отъждествят скоро с нито една от класическите категории: да се влеят в потока наемни работници някак си не вървеше, а да бъдат алчни експлоататори, не искаха – пречеха им трайните внушения от часовете по научен комунизъм. Засега се бяха настанили в удобната славянска категория на интелигенцията – хем не си роб на капитала, хем имаш моралното право да го осъждаш, а пък пада и някой лев в повече.

Интелигенцията винаги се е смятала специална категория по отношение на заплащането.

След краткия Божидаров анализ на бита и душевността на българския народ преминаха към клюките от централата, но първоначалното настроение не се върна.

– Ти нали знаеш, че Павел още тогава напусна? – попита Детелина.

– Зная, че е в София – каза Божидар и се подсмихна. Явно неговата война със системата се беше превърнала в отправна хронологична точка. Нещата се бяха случвали преди „тогава“ и след това.

„Сигурно оная епична битка тук се смята за начало на нова ера. Преди инж. Къбоков и след него“ – помисли той и се постара да скрие усмивката си.

– А Гелето е в Америка – каза Радослав.

– Да – каза Божидар и си помисли, че той бе един от малкото, които не го бяха предали в онези напрегнати дни, когато се бореше за Анализа.

– Били Лъжеца е в Русия при баща си – каза Детелина, – но ти навярно и това знаеш.

– Да, той отиде там още след Чернобил.

– Казват, че е забогатял и се разкарвал като теб в разни тежкарски коли – каза Радослав.

– Знам, знам – каза Божо и се подсмихна. Преди няколко месеца случайно срещна Били в Стара Загора. И двамата се зарадваха и половин час се тупаха по рамената. Били му каза, че е тук във връзка с покупката на завод от ДЗУ-то2. Беше петък и Иван остана да пренощува у тях. Радостина беше в Търново при майка си и двамата си направиха, както едно време, лафче до първи петли. Били му се похвали, че се вози в една от лимузините на Брежнев, каза му, че първия си милион е направил, като са рязали за скрап подводници от флота в Мурманск, и му загатна, че е връзка на руската мафия в България. Говориха си колко е перспективно да се инвестира най-вече в хотелски комплекси, но и че е хубаво от време на време да се купува и по някой завод. Абе, почти му беше повярвал. В един момент даже щеше да изпрати поздрави на Валерката – да заздрави братските връзки. После си легнаха, а когато стана на сутринта, Били си беше тръгнал. Каква беше изненадата на Божидар обаче, когато в понеделник върна сумата от касата на касиера. От пачката долари липсваха доста банкноти. При това Били беше вземал умно по малко от тези, които бяха малко на брой, и повече от онези, които бяха в по-голям излишък. Общо руският милионер беше забърсал към петстотин долара – колкото да може да се прибере вкъщи. – Той ми беше на гости – добави Божо. Говорихме си и за бизнеса му.

– И откъде е забогатял, каза ли ти? – полюбопитства Детелина.

– Нямам представа как е спечелил всичките си пари, но за известна част от тях със сигурност зная откъде са – подсмихна се Божо. – Обаче е сугубо конфиденциално.

– Еее, хе, хе, хе – засмя се Радослав. – Няма кой да ни каже как се забогатява и това е.

– Ти видя ли се с Никифор? – попита Детелина.

– Не – отговори Божидар без желание.

– Сигурно още го обвиняваш, нали? – попита Детелина.

– Каквото било – било – отговори Божидар.

– Може би рангът не му позволяваше да постъпи по друг начин – опита се да го оправдае тя.

– Да – каза Божо, – сигурно рангът не му е позволил.

– Той сега е в немилост, нали знаеш? – попита Радослав.

– Не. Какво значи в немилост?

– Ами от маса време е дежурен инженер на пети блок – каза Радослав.

– В немилост щеше да е, ако беше дежурен на помпената станция – каза Божо.

– Не говори така – каза Детелина. – След като си бил директор, и това е наказание.

„Не след като си бил директор, а след като си предал приятеля си“ – помисли Божидар. Стана му криво, защото виждаше как и Радослав, и Детелина избягват темата за Анализа. Искаше му се поне те да му кажат, че разработката му е била... Е, можеха да не използват точно „епохална“, но той, българският език, е богат на синоними.

– Ти сякаш не си му простил – продължи тя и се засмя. – Нали е християнско да се прощава бе, Божо. Прости му, бе.

– Аз не съм християнин. Навремето баба ми ми мътеше главата с религиозни предразсъдъци. Но това беше, докато навърших шест годинки. После партията ме възпита атеистично. Затова сега не мога да прощавам.

– Ами опитай се да забравиш – каза тя.

„Само че не мога, Ина, защото отдавна живея предимно в спомените си – помисли си Божидар. – Ако ги няма и тях, къде ще отида? Трябва да се изнасям на улицата. Пък и много скоро може да ми се наложи наистина да забравям. Все такива неща, на които досега се е крепял животът ми.“ Той въздъхна и попита, сякаш между другото:

– Някой друг от нашите да се е преселвал в по-добрия свят – от левкемийка или левкозичка?

– Ти за кои знаеш?

– За Виктор, Дида и Пенчо.

– Има още – каза Детелина и му ги изброи. Не бяха от близките им приятели. – Полека-лека си отиваме – напомни меланхолично тя обречения характер на процеса.

– За това и тук доста ни помогнаха. Само че на кого му пука? – каза Божо.

– Не си прав. Ние всички го преживяваме тежко – каза Радослав.

– Не става дума за вас, а за системата. Да не би някой да знае какво е станало с тези, дето напуснаха? Колко от тях са болни или вече са... Да не би някой да ги е следил?

– Знае се, бе. Нали имаме специална здравна служба – каза Ина.

– А тя как ще го направи, когато хората са се пръснали из цялата страна, а данните са унищожени или манипулирани? Ами онези, дето идваха от тецовете да бачкат при презарядките – заради дозовото ни натоварване и проклетите съкратени срокове? Нали помниш как дремеха по нощите край разглобеното оборудване и разни боклуци с табелки за радиоактивност? И що да не го правят? Нали им дрънкаха, че в Атомната е чисто като в аптека? С тях какво е станало, знаеш ли? Как само подписваха медицинските им картони... По-лесно от извинителна бележка... Не си ли спомняш лекциите бе, Ина? „Всички системи на социализма се израждат и вършат точно противното на прокламираните ценности и принципи.“ Цялото ни здравеопазване беше точно такова: скапани болници, оборудване от времето на Авицена и перманентна липса на лекарства. За персонала пък бяхме неприятни, защото отнемахме от времето му за интелектуален отдих. Обичаха ни единствено тлъстите болнични хлебарки. Спомням си как лазеха по нас с нескривано удоволствие.

– Ти скоро бил ли си в болница? – попита Детелина.

– Да, скоро бях – трепна Божидар, но се постара гласът му да не го издаде. Не искаше да им разправя защо е бил.

– Не видя ли, че сега е много по-лошо?

– Ами ти какво очакваше? Целокупното докторство да се труди за общонародните интереси, вместо да си гледа частната практика, това ли очакваше? Нали докторята и катаджиите държаха първото място по рушвети, преди да ги изместят митничарите и магистратите? Да не си мислиш, че са се променили, щото са си сложили нови баджове? Те са си пак същите. Обаче преди поне се бояха да не ги наклепа старшата сестра или някой по-идеен колега. Сега какво да ги спре? Текстът на Хипократовата клетва ли? Това е, Ина: старата соцпрактика продължава в новите капусловия. Ти да не би да си очаквала нещо друго?

Радослав и Детелина замълчаха, но се виждаше, че не си спомнят лекциите, а с изводите им въобще не са били съгласни.

„Съвсем безсмислено е било всичко – прозря най-накрая истината Божидар. – Напразно съм се мъчил да им отворя очите... Те никога не са ми вярвали. Също като Драго.“

Докато живееха в Козлодуй, Драго беше един от неговите най-добри приятели. Идваше често у тях, по едно време бяха много близки и Божидар говореше открито пред него точно за всички механизми на израждане на социализма, за мерзката му същност и още от тоя род – все неща, за които можеше да пострадат яко и той, и всички край него. Драго го слушаше мълчаливо, гледаше умно през очилата си и целият му вид излъчваше съгласие, което не може да изрази с думи поради затворения си характер, а пък не ръкопляска само защото ще смути трудовия отдих на съседите. През тия панели всичко се чуваше... Така минаха доста години. И ето че след толкова стаж в Атомната му дадоха като награда специализация във Франция. За работата тя му беше нужна колкото на практикуващ файтонджия – курсове по автомобил и трактор. На всеки беше ясно, че тeхните централи и нашата си приличаха само по характера на процеса. Оборудването им беше сякаш от някое далечно бъдеще, а инструкциите им по експлоатация не бяха, както при нас, само сбито изложение на всичко, което можем да нарушим безнаказано и когато ни скимне. Но в такива командировки пращаха не за да се усвоят нови хватки за управление на реактора и да се добие по-широк поглед върху деленето на урана, а с цел отдих, културен туризъм по супермаркетите, както и да си спести специалистът малко ценна валута. Например основният резултат от престоя на един колега в Щатите бе, че успя да си купи трабантче от корекома и често с американска опитност го паркираше под носа на разни тромави местни жигулита. Друг пък беше успял да обходи всички кръчми в радиус от три мили около хотела, но после плати за краткото си щастие – жена му се разведе с него, защото не й беше донесъл френско костюмче и обувки, а само някаква мижава шемизетка. Обаче за Драго френската специализация изигра ролята на атомен фар, който освети тъмните места в разбирането му на социалните процеси, и когато се върна, той цяла нощ разказва със свои думи и като свое откритие, че лайфът там е много, мнооого готин, за разлика от живота тук, който е точно толкова тъп и гаден. Сякаш инж. Къбоков не му го беше повтарял непрекъснато в продължение на десетина години. Излизаше, че въобще не беше слушал.

„Да – помисли си Божидар, – изглежда, просветителските ми напъни са били съвсем напразни. Единствената полза май е била, че приятелите ми са се чувствали неудобно. Давали са си вид, че ме слушат, колкото да не ме обидят. Или за да си напишат доклада на сутринта.“

Малко преди да тръгне, той си помисли, че с повечето от познатите му вече не го свързва предишното приятелство и че всъщност то не е било и приятелство. Да, нищо вече нямаше да е както преди, но той нали точно това беше искал.

Радослав и Детелина го изпратиха до входа на блока. Беше хладно и той им махна да се прибират. Когато след двайсетина метра се обърна, те вече не се виждаха.

Божидар тръгна бавно покрай познатите притихнали блокове и след малко вече му се струваше, че се прибира у дома. Спря, когато стигна до руския блок. Така го наричаха, защото в него преди живееха съветските специалисти. Бяха съборили баничарницата на спирката и влашките къщи от другата страна на улицата, но той си стоеше все така непоклатим. Наблизо беше и блокът, в който живяха с Радостина и децата десет години. Беше се отклонил от пътя за хотела заради него. Погледна към кухнята на стария им апартамент. В дните, когато живееха там, по тези часове обикновено прозорците светеха. Но сега бяха тъмни.

Той се качи по стълбите и застана пред вратата. Табелката посочваше, че вътре не живее семейство Къбокови, а друго, местно семейство. Бяха боядисали вратата, а на елтаблото се мъдреше електромер. Божидар се подсмихна злорадо, защото, когато тръгваха от Козлодуй, беше казал на новия наемател и за контакта към световната енергосистема. Беше го открил случайно, като поправяше инсталацията. Отвъртя бушоните, но като зачовърка, токът хубавичко го тресна. Проумя истината чак като изключи и главното елтабло. Бяха го шунтирали – да се топлят строителите през зимата – и после бяха забравили да махнат времянката. Сега, след двайсетина години, благодарение на него тук все още имаше парченце от безгрижието на онези дни.

Постоя малко пред вратата, погледна към елтаблото и към стените, чиято боя се лющеше както винаги, и тръгна надолу по стълбите. Не живееше тук.

Когато излезе пред входа, му беше много криво. Имаше още една причина, поради която дойде в Козлодуй. Беше нещо повече от поредния кошмар наяве. Това, заради което бе дошъл, го задушаваше и вече не му бяха останали сили да го понася. От него не можеше да избяга никъде, освен в спомените. Тръгна бавно към хотела, но до ъгъла се поспря и се облегна на дървото, както го правеше почти всяка нощ преди много години, когато се върна от Съюза.

Когато погледна нагоре, прозорецът светеше в нощта и в рамката му се очертаваше силуетът й.

 

*

През тази седмица, докато чакаше Божидар от командировката в Учебния център в Нововоронеж, Радостина беше странно неспокойна, без сама да може да разбере защо. Минаваха й наистина разни мисли за изневяра, но май не бяха по-често от обикновено.

А и с тях тя беше свикнала. Вече десет години живееше със страха, че един прекрасен ден ще се върне от работа и ще завари Божидар с някоя любовница. Или ще намери кратичка бележка на масата: „Напускам ви. Сбогом.“ Или ще чуе как й казва: „Никога не съм те обичал. Ожених се за теб, защото... Знаеш защо.“ И всяка дума ще се забива в нея като гвоздей в отдавна скроен кръст.

Подобни мисли измъчват истински само когато се появят за пръв път или внезапно. Тогава те са наистина като убиец, изскочил иззад ъгъла. Но за Радостина те бяха като малките бодлички от кактусите на балкона, които се забиваха понякога в ръцете й, докато местеше саксийките. Тя търпеше невидимите убождания – болеше слабо, при това само ако тръкнеш ръката си точно там, където е трънчето.

Така живееше и в това нямаше нищо необикновено. Всеки ден хиляди, стотици хиляди виждат сцени, които никога не се забравят, намират листчета с присъди от две думи или чуват омразния скрежет на прощалните реплики. И тръпнат от предчувствия. Понякога срещат убиеца. Но най-често са трънчета от семейния кактус.

Затова, докато Радостина притичва до прозореца, за да види дали Божидар вече не се връща, може да се разкаже необикновената история на тяхното запознанство.

 

*

Радостина срещна Божидар през един обикновен есенен ден, на едно безлично софийско площадче, което нямаше дори име. Беше облечена в една от всекидневните си рокли и отиваше, както обикновено, на лекции в „Дървеница“ заедно с приятеля си с доста селското име Борян.

Тя отдавна очакваше да се запознае с Божидар. Борян толкова пъти й беше разправял за най-добрия си приятел, че Божидар й изглеждаше познат като телевизионен говорител, срещнат случайно на улицата.

Направи й впечатление, че я погледна с интерес. Стисна ръката й приятелски, не се превземаше, като говореше, и често се смееше със заразителен, искрен смях. Имаше излъчване, което сигурно го правеше любимец на жените, но не беше неин тип.

Божидар пък видя срещу себе си едно мило, приятно момиче с права кестенява коса, свенлив поглед и симпатичен говорен дефект.

Така той влезе в живота й – като приятел на човека, когото обичаше. Нищо повече. За три години Радостина научи доста за миналото му и видя всички качества, от които се възхищаваше Борян. Знаеше, че приятелството, на което беше свидетелка, е необикновено. Не това, че бяха българи, които нито веднъж не видя да се карат, колкото и невероятно да беше това. Не беше и това, че Божидар можеше да изхарчи стипендията си за половин година, за да им купува дрехи и обувки, а Борян заряза изпитите си, когато приятелят му беше изпаднал в някаква криза. Такива неща са ставали многократно и са документирани – главно като художествени измислици. Имаше нещо друго, неуловимо и непредаваемо, което караше дори продавачките в магазините понякога да им се усмихват дружелюбно, а от това, както е известно, няма по-висока похвала. И контрольорите в трамвая не ги проверяваха, когато казваха „Карта“, освен един-единствен път, и човекът половин час се извинява да не би да ги е обидил. Така беше – тяхното приятелство събуждаше доверие, а и те тоя път наистина имаха карти за пътуване. Да, не беше за вярване, но това приятелство съществуваше. Радостина знаеше, че може да разчита на Божидар почти колкото на Борян. Но това с нищо не премести границата в техните отношения. Пък и той никога не направи опит да я ухажва или да й покаже, че гледа на нея не като на бъдеща съпруга на приятеля си, а като на интересна жена. И статуквото изглеждаше непоклатимо.

Но както става обикновено, Някой друг беше решил друго и ето вече единайсет години тя беше женена тъкмо за Божидар.

Радостина беше обичала Борян дълбоко и силно. Той беше първата й любов. Беше за нея всичко. Но беше мъртъв. Тя беше свикнала с тази мисъл и не се връщаше често към миналото. Затова живееше храбро с всекидневните проблеми – с грижите за децата, с подреждането на дома им, с изслушване на Божидаровите идеи и с осигуряване на текущите заеми. С една дума – с настоящето, колкото сиво, прозаично и непривлекателно да изглеждаше то на обкръжаващите я мислители. Но тази вечер, докато чакаше Божидар, спомените й неусетно я отнесоха назад, към една друга вечер, когато вече беше ясно, че няма какво повече да очаква...

 

*

Онзи ден започна с облачна и хладна сутрин.

Тя се беше се събудила рано, ако придремването между два кошмара можеше да се приеме за сън. Очакваше я един от най-тежките дни в живота й и когато тръгна към болницата, мислено се прекръсти. Борян беше постъпил в ИСУЛ3, след като цяла година го бяха лекували безуспешно от един вид туберкулоза. В този ден трябваше да станат ясни изследванията и сърцето й беше свито от лоши мисли и предчувствия.

Божидар я посрещна пред главния вход. Портиерът не ги спря, а след това вече нямаше кой да им обърне внимание – нали бяха в болница. Божо се намъкна в отделението и след малко излязоха с Борян.

Още като ги видя, и вече знаеше. Успя някак си да не се разплаче, докато го питаше какви са изследванията.

– Нека да слезем долу в дворчето – каза Борян.

– Казвай сега какви са – попита Божидар, когато седнаха на проклетата им любима скамейка.

– Видях си болничния лист. Дадоха ми го от лабораторията да го занеса на д-р Димчев и аз в коридора прочетох резултатите от биопсията – каза Борян. После им каза и диагнозата.

Радостина затвори очи. Сълзите й напираха, но стисна зъби да не заплаче. Това се случваше на него. И на нея, но най-вече на него. Нямаше да му помогне със сълзи. Можеше да реве с глас, като се прибере в общежитията. Сега трябваше да издържи. Но не успя и две капки се запързаляха по страните й. Борян я погали, тя се притисна в него и тихо изхлипа.

Божидар се изправи. Не знаеше точната прогноза на заболяването, но завършваше на „ома“ и въпросът най-вероятно беше не как се лекува, а колко време му остава.

– Какво казаха лекарите? – попита той.

– Може би ще се наложи да изкарам в онкото един-два курса по химио– и рентгенотерапия.

„Значи вече има метастази“ – помисли Божидар и усети горчив вкус в устата си.

– Засега още нямам разсейки – каза Борян.

– Тъпанари – каза Божидар. – Мамицата им...

И тримата си мислеха за докторите, които цяла година бяха лекували Борян по първоначалната диагноза, без да се впечатлят от липсата на каквото и да е подобрение. И на кого да му пука? Нали преизпълняваха леглоплана: толкова пациенти приети, толкова изписани, еди-колко си отписани, вън от болницата остават толкова и толкова здрави. А той вече маса време стои нито изписан, нито отписан. Ама че безобразие. Само заема леглото... Накрая, сигурно за да се отърват, го пратиха за три месеца в санаториума в Кръстец. Кретени.

Замълчаха, сякаш в памет на всичко, което си беше отишло. Беше първата от мъчителните паузи на мълчаливо безсилие, които ги чакаха занапред.

– Имам един роднина – лекар е в някакво отделение в Първа градска – каза Божидар след малко. – Ще го потърся днес.

– Той може ли да помогне? – попита Радостина.

– Надявам се.

„Той не се надява. Казва го само за успокоение“ – помисли си Радостина.

И каква надежда можеше да има, след като във всеки учебник пишеше, че ефект от лечението в такива случаи има само ако заболяването е в някакъв начален стадий. Бяха пропуснали повече от година след появата на първите симптоми. Тя погледна Борян. Стори й се по-красив от всякога. С тъмната си къдрава коса, сини очи и волева брадичка приличаше на италиански киноартист. Колко още щеше да го вижда?

– Врабец, вземи ми някакъв сандвич – каза той.

Тя веднага тръгна.

– Не я оставяй сама вечер. Ако имаш възможност, нека да спи при теб в квартирата – каза Борян, когато Радостина влезе в сградата.

– Добре – отговори Божидар и повдигна рамене.

– Не ми се яде никакъв сандвич.

– Разбрах.

– Изкопай го тоя твой роднина. Искам да зная колко още ми остава.

– Заболяването ти може и да се лекува.

– Не ме баламосвай. В книжарницата във фоайето има литература по въпроса. Вече направих справка.

– Каква е прогнозата?

– Летална. От две до четири. Не зная в какъв стадий се намирам, а тия некадърници само ще ме мотаят и едва ли ще ми кажат. Съмнявам се дали въобще ще разберат.

Божидар пак повдигна рамене.

– Божо, грижи се за нея – внезапно каза Борян.

– Ще се грижа.

– Не така, имам друго предвид.

Божидар го погледна.

– Да – каза приятелят му, – това си мисля. После... да се ожениш за нея.

– Това сега защо го казваш?

– Защото знам, че няма да ми се размине. Чувствам го. Трудно ми е да говоря. От тук нататък ще събирам цялото си мъжество, за да умра на двайсет и пет години... А ти си помисли. Няма да имаш по-добър приятел от нея.

Божидар погледна нагоре към небето и пое дълбоко въздух.

– Добре – отговори той. Искаше му се да каже нещо друго, но се отказа, като срещна погледа на Борян.

– Обещай ми.

– Обещавам ти – отвърна Божидар, без да разбере как точно тази дума излезе от устата му и какво всъщност обеща.

 

*

Когато Радостина затвори вратата към дворчето и тръгна по коридора, плачеше тихичко на глас, но никой не й обръщаше внимание. В края на краищата, това беше болница и в онези години там всеки плачеше от нещо: болните – от болките си, близките – от притеснение, лекарите – от ниските заплати и липса на законна частна практика, а сестрите – от яд, че ги карат да работят за разни мързеливци, които по цял ден се излежават и вечно се оплакват от нещо. Дори санитарите плачеха – те пък от хлорната вар на кенефите. При този всеобщ рев кой да обърне внимание на едно плачещо момиче?

Навън беше късна пролет. Облаците се бяха разпръснали, слънчицето напичаше, прелитаха птици, отсреща грееше свежата зеленина на градинката пред ИСУЛ и онзи, който умееше да чете по лицата край себе си, можеше да усети как напрежението на разтревожения човешки мравуняк се разсейва на концентрични окръжности в разстояние на стотина метра от входа му.

По пътя за сладкарничката и Радостина престана да плаче. Но ръката, която стискаше гърлото й, не го пусна.

Нямаше голяма опашка и тя бързо купи сандвич. Искаше й се да е нещо по-хубаво, но нямаше откъде и тя успя да добави само един шоколад „крава“. Помисли си, че просто нещата са такива: салам „кучешка радост“, шоколад „крава“ и медицински грижи като за четириноги. И същата съдба. Едва на връщане й мина през ума, че сандвичът може би е само повод двамата да могат да разговарят сами, и сърцето й съвсем се сви. Това, което Борян и Божидар не биха искали тя да чуе, можеше да бъде само едно: нямаше някаква надежда.

Когато излизаше през вратичката към двора в тъмносивата си ученическа пола, избелял кафеникав пуловер и с ненужния сандвич в ръка, приличаше на отчаяно врабче, което носи трошици към полусъбореното си гнездо. Но това нямаше да трогне дори софийски поет орнитолог. Пък и кой да ти се заглежда в очите на отчаяните врабчета?

 

*

Кой, кой я беше орисал с такава съдба? Защо трябваше да обикне човек, на когото е писано да умре млад? Не стигаше ли това, че се налагаше да живее в проклетия оздравителен лагер на социализма, а трябваше да прекара и безкрайни месеци в студените, скръбни болнични коридори, сред неизличимия мирис на формалин, непочистени тоалетни и човешко нещастие? Защо се роди в тая държава, в която хората откликват на чуждата мъка колкото данъчните – на финансовите проблеми на длъжника? И защо това стана точно през този проклет тринайсети век, откакто племето по тези земи търси разпиляната си история, загубената си вяра и изтлели надежди?

Защо?

 

*

Радостина се прибра в общежитията към полунощ. Портиерката не каза нищо, но я изгледа с неприязън. Не обичаше разни... да й развалят рахата.

Съквартирантките й спяха и тя влезна в офиса на етажа. Беше предвиден за домакински нужди, но студентките крадяха еманципирано и вдъхновено и в помещението бяха останали само бетонните умивални и безполезна паянтова масичка. Картината в стаичката беше скръбна – както казваше Божидар, пътят към комунизма беше постлан с тежки лишения и други кражби. Но Радостина не мислеше за скапаното общежитие, нито за скапаната болница, нито за нищо от това, което й се случи през тоя скапан ден. Някой бе изтрил очертанията на бъдещето й, сякаш бяха ненужни следи от предишен час на черната дъска, и тя си мислеше, че не знае какво да прави и че Борян ще умре. Докато гледаше към угасналите прозорци на отсрещния блок, тя почувства, че дните й занапред ще бъдат също като тях: дълги редици тъмни квадрати и тук-там малко светлинка.

И тогава тя заплака.

 

*

Изписаха Борян от ИСУЛ след два дни и те се преместиха в квартирата при Божидар. Имаше една празна стая за през лятото, а после... после щяха да продължат да живеят ден за ден, без значение къде.

В квартирата беше кошмар. Старият хазаин беше скромен и пестелив човек и беше дал под наем целия апартамент, а също така таванската стая, кухнята и гаража. Той самият беше пенсиониран министерски чиновник и като такъв живееше сред природата в далечно пернишко село.

Радостина дълго не можа да запомни кой живее в необятния апартамент. В една от стаите се беше настанило някакво бездетно младо семейство. Мъжът беше рус, със сини очи и обикновено във Франция или някъде другаде. Жената приличаше на сибила от високопланинско италианско село и се появяваше само между два сеанса, които извършваше с девера си в отсъствие на мъжа си, за да не се смущава той при проникването й в отвъдното. В спалнята до хола живееше младият хазаин с още някакво типче – може би техен роднина, което имаше вид на олигофрен, ходеше из апартамента по пижама и джапанки и час по час питаше колко е часът. В хола, който за интимност беше разделен със завеса, освен Божидар живееха още двама. Божо наричаше единия Шерифа и тя никога не научи истинското му име. Вторият съквартирант се беше мярнал само два пъти – може би да провери дали още е свободно леглото. В мазето на приземния етаж живееше някакъв неосъществен щангист на име Желязко и един студент във ВИФ. Когато минаваше сутрин през коридорчето покрай стаята, чуваше дрънченето на уредите и тежките им пъшкания. Точно такива пъшкания се чуваха и късно вечер, но пък дрънчене на железария не се чуваше. Изглежда, се упражняваха с други уреди.

За пълнота на усещанията в квартирата се мъкнеха приятели и приятелки на младия хазаин, любовници на Божидар, участници във вечерните игри на другарски покер, а също някаква полякиня, за която никой не знаеше при кого идва. От време на време се появяваше и лелята на Шерифа – знойна жена с черни коси и млечнобяла кожа. Тя обикновено оставаше да преспи при племенника си, за да не му е страшно самичък, и му разказваше много вълнуващи приказки. От тях и двамата охкаха непрекъснато, а от стаята, в която се усамотяваха, се чуваха реплики от рода „Хайде, пронижи ме цялата“, но то така сардоничните феи се обръщат към жестоки принцове.

Божидар беше кръстил квартирата „Приют за душевноболни „Пьотър Илич Чайковски“.

 

*

Радостина живееше като в лош сън. Борян не искаше все още да влиза в онкото. Тя виждаше как се измъчва и не смееше да настоява. Денем обикновено се разхождаха из парка или търсеха за преглед разни специалисти, на които най-често плащаше Божидар. „Има ли разсейки“ – питаха специалистите след дежурните общи лафове. „Засега не“ – отговаряше Борян. „В такъв случай има надежда – ободряваха ги специалистите и хвърляха скрити погледи към часовниците си. – А имате ли роднини зад граница?“ „Не“ – отговаряха им. „Значи няма да можете да се лекувате там“ – казваха специалистите и клатеха глави с разбиране – в смисъл, че човек е орисан със съдбата си, а и в коридора чакат още нуждаещи се. „Колко ще струва прегледът“ – питаше Божидар. „Няма определена такса, но дайте там пет-шест лева“ – отговаряха уклончиво специалистите. После прибираха парите и ги отпращаха с бодър глас, окуражаващи погледи и леко подтикване. В един момент това им писна и те престанаха да ходят по лекари. Тогава Божо предложи да отидат при Ванга, но Борян все отлагаше, лятото почна да отминава, а с него и надеждата, че ще намерят спасение. Междувременно мина и Студентският фестивал в София. От него Радостина си спомняше само големите разноцветни балони, които чешките студенти подхвърляха на публиката, строена в редици от двете страни на булевард „Витоша“. Те се опитваха да направят празника непринуден, да предизвикат истинска, а не режисирана и фалшива симпатия. Но властта беше взела превантивни мерки и на пътя на всеки балон незнайно откъде изскачаха униформени или цивилни сътрудници. Строги и непреклонни, те го връщаха, преди да попадне в публиката и да осъществи чужд на социализма контакт. Чешките студенти пак подхвърляха балоните и викаха „Дубчек4, Свобода5“ с явен символичен подтекст. Но милиционерите и цивилните сътрудници отново връщаха балоните, а на лозунга не откликваха. Пък и зрителите като че ли си мислеха, че целият номер с балони, каквито не се продават по сергиите и изглеждат специално поръчани, е също режисура, но на враждебни на социализма сили. И не подхванаха техния лозунг, нито издигнаха контралозунг. Така се наложи да изминат доста години, преди разноцветните балони да се появят отново.

Вечерите прекарваха заедно. Разхождаха се дълго по нагретите софийски улици и гледаха понапълнените за случая витрини по „Витошка“, „Стамболийски“ и „Жданов“. Борян и Божидар разсъждаваха за събитията и не намираха в тях нищо утешително. „Слава богу, че в България няма някой, който дори да напомня на Дубчек“ – казваше Борян. Така си беше: другарят Живков се беше погрижил чешките събития да не се случат у нас и беше очистил Политбюро от единствения вреден елемент – Митко Григоров. Предвидливо му беше отпуснал юздите, да се изяви човекът. И той не закъсня с изявата: на един Осми декември даде свобода на студентите и символично им връчи ключа на града. Те тутакси му се отблагодариха, като за една нощ успяха да обърнат всички боклукчийски кофи по улиците, изпочупиха скамейките в Борисовата градина за лагерни огньове и се опитаха да пуснат на воля слона от зоологическата – поне той да не живее под тоталитарно иго. Милицията спазваше стриктно инструкциите да не се намесва и гледаше поразиите на студентите може би само както Господ Бог от Вазовото стихотворение е гледал вилнеенето на башибозука – тихо и невъзмутимо. Другарите от Политбюро оцениха тези прояви и на свой ред от благодарност издигнаха спешно кандидатурата на др. Григоров за посланик в Чехословакия. Така с няколко хитри и далновидни хода беше ликвидирана самата идея за промяна**. В разгара на чешките събития нямаше и помен от някакво размърдване в България, но Божидар все повтаряше: „Нещо обезателно ще се случи и у нас, ще видиш.“ „Да, да – отвръщаше Борян, – нали видя как се отърва бай Тошо? С едно изчистване на булевардите и нова врата за зоопарка.“ „Ще се случи нещо, ти само гледай, като хукнем по улиците и като завикаме „Хайде, почнахме ги“ – възразяваше уверено Божо и клатеше заканително глава. „И кой ще направи това? – питаше го Борян. Божо отвръщаше, че все ще се намери някой и споменаваше Радой Ралин, черешовото топче и други възрожденски традиции. После измисляше хитроумни хипотези, в които България продължава да дава като сърбите ляв мигач и започва като тях широк завой надясно. Той комбинираше всички свои теории с вицове, Борян и Радостина се смееха на измишльотините му и отстрани изглеждаше, че всичко е съвсем наред. Сякаш компания от млади и очевидно свободомислещи хора прекарва безметежен и безкраен уикенд.

После лятото и чешките събития отминаха, дойде есента и Борян постъпи в онкото.

През целия ден Радостина беше с него. Настаниха го бързо и той й каза да си тръгва, но тя виждаше колко е отчаян и остана. За разлика от повечето болници, тук редът за посещения беше съвсем либерален. „Ами идвайте, ако искате, всеки ден“ – беше казала с безразличие сестрата, когато Радостина я попита кои са дните за свиждане в отделението. После се оказа, че в пета стая, в която бяха настанили Борян, няма свободно легло. „Как така да няма свободно легло?“ – каза с неприязън старшата сестра и влезе в стаята на дежурния лекар. „Абе, Конакчиева, бай Денчо беше в четвърта стая. В пета от два месеца никой не е опъвал петалата. Опитай се поне това да помниш“ – чу се през притворената врата ироничен и приятен баритон. Старшата излезе, погледна към Радостина и загря.

– Вие защо подслушвате? – попита тя троснато.

Радостина се сви и отстъпи назад, готова да отиде и в дъното на коридора, стига да не я дразни.

Старшата не й обърна повече внимание и тръгна към въпросните стаи с такова изражение, сякаш беше решила да поправи досадната грешка и да освободи набързо едно легло в пета – да речем като удуши някой пациент със система за кръвопреливане.

Въобще, можеше да се създаде погрешно впечатление, че на персонала не му пука за зачислените болни. Но така ли беше в действителност? Не, разбира се. Как да си безразличен към разни досадници, които вечно се оплакват от съмнителни болки, непрекъснато са недоволни от храната, мрънкат, киснат се и час по час търсят връзки при завеждащ отделението. И дори се стремят да принудят персонала насила и съвършено против волята си да се грижи за тях едва ли не. И с какво са заслужили такива грижи? С някаква мизерна кутия шоколадови бонбони, и то от евтините. Че и цветя носят, а са им казали: ний „благодаря“, цветя и бонбони НЕ ПИ-ЕМ. Да не говорим, че сред тези досадници имаше и такива, които ритаха камбаната толкова бързо, че човек не успяваше да запомни и имената им. Какво отношение да проявиш към някого, когото виждаш само за времето, докато роднините му изберат модел за ковчега? А и защо са станали пациенти, щом не могат да изтърпят едно най-обикновено умиране? Как с тези хора ще построим новия живот, а? Какво значи „пациент“? Понасящ. Това му е работата – да понася, да търпи и да преглъща.

Него ден Радостина преглътна всичко – дори когато чистачката й изскърца „да не върви като овца и да не стъпва на току-що измитото“.

И как няма да й се озъби. Тя беше пълномощен представител на пролетарската диктатура. А тук не стига, че не й даваха да диктатури, ами я караха насила да бърше с тоя гаден парцал. Ама че...

Когато вечерта Радостина започна да разказва на Божо за кошмарите в онкото, той веднага се изхили злобно и безтактно, че всички лекари там му приличат на патоанатоми. И най-много се радват, когато пациентите си тръгват през леталния изход. И че не му е ясно защо просто не си се разхождат с трионите и длетата по коридорите – да са им подръка, когато поставят диагнозите. Сърцето на Радостина съвсем се сви. Тя през целия ден си мислеше, че Борян заема леглото на умрял и това е лоша поличба. Не й дойде на ума, горката, че в онкото почти няма начин да не е така.

– Не ми се сърди, не исках – каза Божо, като загря какво беше изтърсил.

– Знам, че не искаше – каза Радостина и заплака.

Божидар я прегърна и тя постоя малко така.

– Хайде да слезем долу – каза той. – Може да са дошли клиенти за покер. Ако няма, ще излезем да се поразсееш. Иначе няма да издържиш дълго на такова напрежение.

Бяха се преместили временно на таванчето. Беше се освободило и Божидар го беше наел за Радостина. Не искаше тя да е сред онези пръчове долу. Не искаше да я заглеждат и да слуша простотиите им.

В хола играеха на канадска борба. Железния Желязко, както го поднасяше Божидар, се потеше с някакъв тип, когото виждаха за пръв път. Бяха се събрали поне петнайсет кибици, които пушеха и се дърлеха като новопристигнали ирландски заселници в бар от третокласен уестърн.

– Хайде да излезем. Не искам да стоим тук – каза Радостина.

– Само ще си взема сакото, и се омитаме – каза Божидар.

– О, Божо, няма ли да се включиш в състезанието? – забеляза го един от кибиците.

– Не го притеснявай. Божо има сили колкото да вдигне царицата – подкачи го веднага Шерифа.

Той имаше постоянна нужда да се самодоказва и час по час търсеше поводи за сблъсък, колкото само да загуби поредния бас. Но не мирясваше, а на Божидар имаше и много да си връща.

– Бих опитал – каза Божо, – обаче не виждам с кого. Е, ако Бърнинг Дейлайт6 беше тук, можеше и да помисля.

– Еее, много се изхвърли, копеле – засмя се Сашо.

– Кой пък е тоя Дейлайт? – попита Шерифа.

– Учи шаха. Не се раздвоявай със сложни въпроси – бъзна го Божо.

Преди време Шерифа го беше дразнил, че се страхува да играе с него на шах. Той посрещаше закачките му с усмивка, докато най-накрая му писна и му предложи да играят двайсет игри на блиц – Шерифа на пет минути, а той на три. Беше му обещал да го бие и двайсетте с условие, че ако го направи, в продължение на една седмица ще му вика „учителю“ и повече няма да го дразни и да му мрънка да играят. Играха цял следобед. Секунди преди края на осемнайсетата игра Шерифа беше останал с дама в повече, но беше останал и без време. И когато Божо му посочи падналото байраче и започна да се хили, той грабна шаха и го запокити през прозореца.

– Виж к'во... На шах може да си голяма работа, но на канадска половината тук ще те свалят, преди да преброя до десет – каза Шерифа.

– Тук виждам само един, който ще издържи повече от минута – каза Божо, – а на теб ще ти позволя да играеш с две ръце.

– Е, ти май наистина много се изхвърли – чу се ниският глас на Желязко. Точно беше свалил ръката на противника си. – Сядай отсреща и слагай петарката.

– Тоя път не бива да се отърве с по-малко от двайсетачка. Крайно време е някой да го научи на уважение – намеси се Шерифа като гангстерски бос, чиято звезда тъкмо е почнала да изгрява, и добави щедро: – Ако нямаш, аз ще дам вместо теб.

– Нека бъде двайсетачка – отзова се Божо.

Преди да седнат един срещу друг, Желязко съблече демонстративно ризата си. И без нея си личаха мощните му мускули, но така беше толкова внушителен, че на Радостина й стана жално – Божидар неминуемо щеше да загуби. Колкото стегнат, гъвкав и пъргав да изглеждаше.

Вместо да се притесни, Божидар направи няколко странни движения, като се смееше и издаваше някакви хиеноподобни звуци. Останалите се захилиха в очакване на сеира и само Желязко го изгледа изненадано.

Седнаха, Божидар удари лакът в масата и погледна противника си в очите с неочаквана злоба и надменност.

След по-малко от две минути, през които Железния потъна в пот, а на челото му запулсира голяма вена, Божидар внезапно издаде някакъв режещ звук като „Кя-я-я“ и ръката на противника му удари масата.

– Копеле – каза Желязко задъхано, – тук има някаква нечиста сила.

По лицата и останалите личеше, че мислеха същото.

– Ако искаш, да опитаме пак – каза Божо.

Железния махна с ръка и тръгна да осмисля преживяното.

– Давай двайсетачката – захили се Божо на Шерифа и протегна ръка с разперени пръсти. – Ако искаш, може да се пробваш с две ръце.

Шерифа му подаде банкнотата и излезе, без да обели дума.

– Аз искам да опитам – каза един от кибиците, – само че нямам двайсет лева.

– Сядай – каза Божо. – Таксата е само за разни самоуверени копелета.

Още със сядането той направо повдигна неизвестния ентусиаст от стола.

– О, не, не, предавам се – засмя се от неудобство противникът му. – Не съм от класата ти. Какво си тренирал?

– Гребане – излъга Божидар и стана.

Бяха вече в коридора, когато компанията зашумя. Щяха дълго да разказват и да украсяват това, което бяха видели.

– Ама как му тресна ръката, а? – каза някой.

– Гребците имат много качествени мускули – каза друг.

– Такива мускули не могат да станат само от гребане – добави прозорливо трети, но тезата му не се прие.

 

*

Излязоха от къщата и тръгнаха към парка. Докато стигнат, Радостина сякаш беше забравила за униженията през деня и даже за злощастната си съдба. Беше му благодарна, защото чувстваше, че той го направи заради нея.

– Наистина ли си тренирал гребане? – попита тя.

– Е, точно гребане не съм – захили се Божо.

– Тогава как го победи?

– С твърдост на характера – засмя се той.

Бяха навлезли в гората и тя си помисли, че паркът беше едно от любимите им места и че може би скоро вече няма да има с кого да дойде тук. Божидар я погледна и я погали. Беше забелязала, че той понякога сякаш четеше мислите й. Хвана го под ръка и продължиха по полутъмната алея.

Когато се прибираха, доста от прозорците на къщите в малката уличка светеха. На първия етаж в блока срещу тях ги бяха отворили и се чуваше потракване на чинии – може би слагаха или прибираха след вечеря, а също гласове и музика. Беше някаква песен на френски. Поиска й се да знае името й и погледна към Божидар.

– „Ти си по-нежна от всички“ на Морт Шуман – каза той. – Нали искаше да ме попиташ за песента?

– Да – отговори тя.

Беше хубаво. Един дом светеше в нощта – като онази къщичка от евтината репродукция, която висеше у тях на стената. През зимните вечери, когато угасяха лампите, светлината от печката играеше по тавана и прозорците на къщата от картината изглеждаха съвсем като истински. Винаги беше искала да има такъв дом. Само че... Не. Не биваше да мисли за това.

– Нека да се поразходим още малко – каза тя.

– Добре – отговори той.

Когато след половин час отново минаха по уличката, стаята на първия етаж беше тъмна.

В квартирата спортните мероприятия бяха завършили и вече пердашеха покера. Играеха на чип пет стотинки, но те бяха достатъчни, за да се загуби за една вечер месечна студентска стипендия. Беше гледала няколко пъти и беше виждала колко жалки изглеждат мъжете, когато загубят десетина лева. Как произнасят с изражение и интонация на милионери от казино в Монте Карло „пода на сан воар“, „тройно“ и „еклере“. И цялото напъване е за едно левче, с което може да се купят три купона за студентския стол. Не й беше интересно, но още по-малко й се стоеше сама в таванската стаичка и затова остана да погледа.

– Уверт – каза Шерифа и хвърли на масата двайсет стотинки, като че ли бяха двайсет златни франка.

– Тройно – каза Сашо.

– Девет пъти – каза някакво мургаво типче със зализан перчем и измамно сънен поглед на професионален комарджия.

Започваше поредната велика игра. Радостина приседна на Божидаровото легло и видя как си намигат Сашо и Шерифа и как типчето сръчно търси някаква карта от купчината на изхвърлените. Видя също как Божидар мина зад него и посочи на Сашо три пръста. Стана й малко неприятно, че Божо участва в такова явно мошеничество, и то в комбина с хазайчето.

Залогът достигна 15 лева и типчето гордо свали три риги, но Сашо му показа „три шиша“ и прибра със сладка усмивка парите. Бяха оставили балъка нарочно да намери третата рига от купчината изхвърлени карти.

След този удар измаменият четвърти от карето каза с достойнство „аз съм дотук“, което означаваше „Нямам вече кьорав лев, мамицата ви да еба. Знам как ме обрахте, гадни копелета, но ще ви го върна тъпкано друг път“, и се разбърза да хване последния трамвай.

– Трябваше да му дадем два лева за такси – каза Шерифа и останалите се захилиха.

– Стана направо като в „Портретът на моя двойник“7 – каза Сашо.

– Ако не броим разни дреболии като размера на залозите, разликата беше само в това, че нямаше фъстъци – каза Божо.

– Колко общо прибрахме? – запита Шерифа.

– Някъде около двайсет лева – излъга ги Сашо и спести поне още двайсет за старини.

– Аз ще се качвам горе – каза Радостина.

– Ще дойда да те изпратя – каза Божидар.

Качиха се по стълбите мълчаливо и тя отключи паянтовата врата. Стаичката беше мизерна. Имаше две легла, шкафче и място колкото да минеш между тях. Божидар седна на леглото до прозорчето, а Радостина извади нощницата си и „Жените на Варшава“8. Беше й я дал преди седмица, но още не я беше прочела.

– В хола май не ти беше приятно – каза Божидар и я погледна със своя разбиращ поглед.

– Да.

– Сигурно не ти харесаха комбините долу.

– Чудех се защо участваш.

– Исках да видя доколко правдиво е онова, което описва Георги Марков.

Радостина замълча.

– Мисля си, че ние сме по-безчестни от неговите герои. Те вършат подлости, но това си е в реда на нещата – нали са комарджии. Но дори на тия покварени от хазарта хора им трябва залог от парите за цяла една къща, за да извършат подлост. Представяш ли си? Тези отрепки, тези чужди на социализма елементи имат някакви задръжки. А одеве долу – нали видя? – всеки беше готов да прекара другарчето си за едно пакетче семки. Но ние не сме професионални обирджии, а обикновени студенти от недрата на народа. Кой тогава ни е научил така безогледно да мамим? Идва ми наум за едни брадясали хайдуци. Те нали ни учат на каква основа да строим новия живот – на безцеремонно насилие, омраза, експроприации и всякакви откровени кражби. Кой ще повярва на такъв открит разбойнически призив? Освен ако не го изпързаляш вдъхновено, че това било за всеобщото ни добро. Ей от тая лъжа сме заразени всички. Лъжата, че щом насилието е с пролетарски характер, щом омразата е класова, а наглата кражба се нарича експроприация, те вече не са смъртни грехове, а се превръщат в синоними на доброто. И дори са неговият истински смисъл. Тази лъжа е заровена в корените и от нея тръгва цялата фалшивост и мерзост на тъпия им строй.

Радостина продължаваше да мълчи. Беше й приятно, че той разговаря така сериозно с нея. Борян често я поднасяше, че мълчи, защото не споделя идеите им. Не беше така. Наистина имаше случаи, когато не ги споделяше. Понякога я смущаваха даже темите, които обсъждаха. Но това беше съвсем рядко. Тя беше на тяхна страна в спора им със системата. Това, че мълчеше, беше отчасти защото се чувстваше неравностойна на знанията им. Но най-често беше, защото я вълнуваха други, по-земни неща. Например мислеше кога ще се оженят и къде ще бъдат разпределени с Борян. Ще имат ли жилище. Ще им стигат ли парите и кой ще й помага да отглежда децата, ако живеят далеч от родителите й. За такива неща си мислеше. Можеше да се позалъгва още малко, че всичко ще се върне. Но някъде дълбоко в себе си чувстваше, че няма надежда да й се размине горчивата чаша и се мъчеше поне храбро да я преглътне. След като всичко приключеше, може би щеше да успее да завърши и да се прибере в Търново. Знаеше си, че не е красавица и че може да се случи така, че да няма свое семейство. Затова толкова се радваше на вниманието на Божидар. Освен рамото му, тя нямаше никаква друга опора. Сега не й се искаше да мисли, че скоро може да загуби и нея.

– Обаче в книгата Георги Марков мълчи по въпроса. Не ти ли се струва, че той май няма смелост да каже истината? – достигна до нея гласът на Божидар.

Тя го погледна. През последните дни искреността изчезваше и от техните разговори... Но кой може да понесе цялата истина? И къде може да се намери, освен като пораждащ алгоритъм в най-неизползваната от Божиите заповеди? Ами да, на още едно място: в едно от любимите й убежища – филмите за американското правосъдие. А докъде може да се стигне с истината? До Плешивия хълм, до топлите вани за прерязване на вени, до килиите на разни Бастилии и, разбира се, до кладите. Също и до резерватите за индиански племена. Също до Соловки, Беломор канал и така чак до Колима... Лесно е да упрекваш някого, че не върви по пътя на истината. А когато Георги Марков тръгна по този път, докъде стигна? До най-близкото лондонско гробище.

Но да твърдим, че Радостина си мислеше за подобни неща, значи да излъжем едва ли не.

– Мислиш ли, че той има друг изход? – каза тя.

– Ами да. Може да не лъже – каза Божидар.

– И ти вече не ми казваш винаги истината.

– Понякога се мъча да ти спестя напрежението и...

– Не ми го спестявай. После ми е още по-криво.

– Добре. Няма вече да правя така.

Радостина се усмихна. Беше забелязала, че той държи на думата си дори когато се шегува. Обещаеше ли нещо, връщане назад нямаше. Не се измъкваше като повечето мъже с оправдания. Чувстваше опората му непрекъснато и й стана приятно. Помълчаха малко и после тя внезапно каза:

– Днес говорихме с Борян за нас.

– За какво?

– Каза ми, че ако искам, мога да спя с теб.

Стана му кофти. Това не беше от нещата, които би искал да обсъжда, сякаш са част от плановете за седмицата. Всичко изведнъж стана изкривено, като че ли в пространството край тях се появи невидима, ужасно тежка черна дупка9. С разкъсани краища и мрачно сияние на плашещия ги край.

„Защо... Обещал съм. Господи... Всичко ще умре...“ – помисли Божидар и въздъхна. В тишината можеше да се почувства как приятелството им изчезва, разпарчетосано и смачкано от непосилната тежест на страха.

– Ти не вярваш, че ще оздравее, нали? – прошепна тя.

– Мисля, че има някаква надежда.

Тя не каза нищо, но в очите й се появиха сълзи. Мислеха си за едно и също. Нямаше надежда. Божидар седна до нея и я прегърна. Може би в началото искаше само да я утеши, но след това започнаха да се целуват. Сякаш някъде далече, на светлинни години някой им казваше, че не бива да правят това. Но онова тъмно нещо ги дърпаше. Тя не усети кога я съблече. После й беше хубаво и за половин час забрави всичко.

На сутринта й беше криво. Упрекваше се за станалото през нощта, но не сподели с Божидар нищо и отиде в болницата сама.

Борян я чакаше отпред. Тя усети веднага, че нещо не беше наред, но отхвърли бързо подозренията си за най-лошото.

– Хайде да се разходим – предложи той и Радостина почувства още по-ясно напрежение – сякаш само за малко отложиха срещата с онова... с раздърпаните черни краища.

Тръгнаха напосоки. Наоколо беше пълно с болнични халати. Приличаше на оная сцена от „Бялата стая“, в която болните бяха плъзнали по площад „Славейков“. Само че тук не беше кино и всичко нямаше да свърши, когато светнат лампите.

Подминаха някакви бараки и седнаха на самотна пейка.

– Не искам да стоя повече тук – каза той.

– Зная, мило. Но нали...

– Да, да, тук ще ме лекуват. Глупости. Само ще продължат мъките ми с още някой месец.

– Не говори така.

– Опитвам се да ти кажа, че трябва да свикваш с мисълта за...

Радостина въздъхна. Борян видя, че тя едвам се сдържа да не заплаче и я прегърна.

– И на мен не ми е лесно – каза той. – От доста време си мисля за какво съм живял. С какво ще ме запомнят хората. Ти с какво ще ме запомниш... Какво изобщо съм направил през живота си... на двайсет и пет години.

– Не говори така, моля те. Как какво? Толкова неща знаеш. Помисли си само колко много книги можеш да напишеш.

– Дори да допуснем, че успея да напиша една-единствена – кой ще я издаде? И какво ще разкажа в нея? Че социализмът е утопия за несретници, това ли? Тези, които трябва да го знаят, си го знаят и без аз да им го казвам. А на останалите такова знание въобще не им трябва. И с какво ще се прославя, ако им го дам? С това, че съм отнел вярата на не знам колко милиона наивници. Нали ги крепи надеждата, че строят справедливия строй? Може да мрънкат и да мърморят, обаче строят. Не виждаш ли? Те са доволни и даже са си посвоему щастливи. А аз ще им отнема всичко – вярата, илюзиите, надеждите... Всичко. И какво ще им кажа? Че са се трудили напразно и че са живели безчестно. Голям подвиг, няма що. По-добре да крада кифли от децата – той замълча и се загледа пред себе си с невиждащ, пуст поглед. – А сега и аз не съм ли един несретник? Да знаеш само как ми е нужно да вярвам в нещо... Само че не вярвам в нищо, разбираш ли? Не вярвам в измислиците им, не вярвам в Бога. Не вярвам и че ще оздравея.

Тя го слушаше безмълвно. Само сълзите бяха почнали да се стичат по лицето й.

– Изпълняваш ли заръките ми? – внезапно попита Борян.

– Кои?

– Знаеш кои.

– Да. Снощи... бях с него.

– Хубаво ли ти беше?

Във въпроса му имаше горчивина, раздяла, наранена гордост, тъга и сбогуване. Тя замълча. Не знаеше какво да му отговори.

– Вече е сигурно, че имам разсейки – каза той след кратко мълчание и Радостина затвори очи. Когато ги отвори, Борян сякаш беше отишъл зад някаква прозрачна, но непреодолима преграда. – От утре започвам химиотерапията.

– О, милото ми – изхлипа тя.

– Не плачи, няма страшно – той погледна нагоре. – Ще се излекувам, ще видиш.

– А лекарства? – тя се хвана за думата.

– Всички са вносни. Има ги само в правителствената болница. Обаче пък има съветски заместители – той не добави „за такива като мен“, но тя почувства отчаянието му.

– Ще ги намерим, мило – тя вече плачеше.

– Да, ще ги намерим. Ще ми помогнат. Не се безпокой... А сега трябва да се прибирам.

Изправиха се, той я прегърна и тръгнаха обратно.

 

*

Борян умря след два месеца, в един от последните дни на ноември.

Сивите облаците бяха надвиснали над сиво-кафявата безлична сграда на онкото в това последно сиво и студено утро. От входа и после в полумрака на дългите коридори сякаш ги чакаха сенките на хилядите, които бяха се сбогували с живота в това преддверие на безнадеждността. Когато влязоха в стаята, Борян лежеше на леглото и се мъчеше да диша. От две седмици му даваха кислород, защото метастазите бяха разкапали белите му дробове. Точно го бяха подключили към нова бутилка, но живителната струйка не постъпваше – виждаше се по манометъра. Борян погледна към тях, отстрани с усилие маската и прохриптя:

– Сестро, не мога да дишам.

– Да не е празна бутилката – попита отчаяно Радостина.

– Вентилът е заял. К'во да направя, като няма друг – каза сестрата и я погледна с омраза. Правеше всичко, което е по силите й, а тия тука...

– Как така няма друг? – попита Божидар.

– Божо, остави я, моля ти се – проплака Радостина.

– Ами ей така, няма – поясни сестрата.

След това излезе и ги остави сами. Винаги можеше да каже, че е търсила вентил. Само че къде го да търси, като няма? Тя влезе в стаята си и погледът й се спря на чашката с кафе. Тъкмо го беше започнала, когато я извикаха, и ето че вече беше изстинало. Ама че... Тя така се ядоса, че за малко да го излее в мивката. Не, това наистина беше прекалено. Някакъв кандидат-покойник да й трови нервите. „Как пък не“ – помисли старшата, защото това беше тя.

В това време Радостина се опитваше да прави на Борян дишане „уста в уста“, а Божо намери друга бутилка и я домъкна заедно с един пребледнял техник. Тя стоя пет часа до Борян, слушаше как свирят гърдите му и гледаше как върти глава от болки. Дежурният лекар се отбива на три пъти. Поглеждаше от вратата, сякаш да провери дали леглото не е вече свободно, и после изчезваше. Към четири след обяд Борян внезапно хвана ръката й, стисна я съвсем леко, погледна я и издъхна.

 

*

С Божидар се ожениха през един друг есенен ден, малко повече от година след като погребаха Борян.

Беше ясна, слънчева неделна утрин. Вървяха полека към районния съвет, сякаш бяха новодомци, излезли да се поразходят и да разгледат квартала. Казаха им колко важно нещо е женитбата, разписаха се в книгата и дежурната по ритуалите ги обяви за съпруг и съпруга със същия тържествено-безизразен глас, с който би подканила присъстващите да си вземат и последно сбогом. От цялото събитие бяха останали няколко снимки, на една от които бяха само двамата. Тя се беше засмяла мило, а той приличаше на ухилен селски ерген на две ракии, който се е щракнал за спомен с булката.

Трябваше да е един от най-щастливите й дни. А нямаше дори бяла рокля...

После... После дойдоха децата. Преместиха се в Козлодуй. Дадоха им тристаен апартамент. Имаха интересна работа и предостатъчно пари. Родителите й бяха още живи и ги чуваше по телефона в съботните вечери. Божидар и приятелите им не я оставяха да скучае. Какво повече можеше да иска? Вярно, понякога усещаше сянката на отминалите дни, но винаги успяваше да я отпрати в миналото. Понякога пък Божидар беше много нервен. Избухваше за дреболии, пердашеше децата, а на два пъти удари и нея. Но... тя не беше американка. Майка й беше от Родопите, а там мъжете извъртат по някой шамар на жените – от ревност, задето не са сложили навреме софрата и най-вече за да докажат обичта си. Баба й беше казала, че ако мъжът й не я зашлеви поне веднъж, значи не я обича. Защо да се сърди, когато той й дава от време на време нишан? И тя му прощаваше винаги и рядко обръщаше внимание на грубостите му. Само едно се молеше: да не оживее оня дълбоко стаен страх. Страхът, че те не са... Че той не я... Че тя... Не. Тя и сега веднага отпъди тези мисли.

Така живееха и така, без да усети, бяха минали единайсет години. Да, би могло да се каже „неусетно“.

Радостина въздъхна и погледна към часовника. Наближаваше дванайсет, а тогава пристигаше врачанският автобус от „френската връзка“. Можеше да го хванеш, когато се връщаш от София, ако претичаш сто-двеста метра от гарата до автогарата във Враца и ако разписанието не се размине с повече от пет минути. Отстрани беше интересна гледка – припкат разни откачалници с куфарите и децата под мишница, а на финала ги чака строгият чичко шофьор и ги пита: „А билетчета имате ли?“ Защото в автобуса билети не продават. Трябва да успееш да придумаш гражданите от опашката, за да ги прередиш, и най-важното – касиерката да побърза. А тя винаги е вкисната, сякаш е в перманентен мензис...

Весело беше, не ще и дума. Всичките й приятелки бяха забелязвали в различно време, че с Божидар е трудно да се скучае. Тя се засмя и тъкмо пак щеше да притича до прозореца на кухнята, когато чу как асансьорът тръгна. Винаги го чакаше с нетърпение от такива командировки, но сега, когато отвори вратата, сърцето й незнайно защо се сви. И когато той се появи в светлия четириъгълник на асансьорната врата, и когато го прегърна, и когато влязоха в хола, а също докато изваждаше подаръците за нея и децата и ги нареждаха по масата и по земята, чувството, че се е случило нещо, от което най-много се страхува, не я напусна.

Осмели се да го попита едва когато легнаха. Зададе му въпроса направо: „Изневери ли ми?“.

Той й отвърна веднага – едносрично и като изстрел: „Да.“

Тя така и остана – като гръмната. Очакваше го този ден. Чувстваше някъде дълбоко в себе си, че няма да й се размине – както тогава, преди дванайсет години. Беше се опитвала да се подготви, да притъпи болката, когато удари часът. Не че ще промени нещо. Не. Но поне да не боли толкова.

Но не би.

– Как се казва? – намери сили да попита тя.

– Наташа.

Имаше име, значи беше истина.

– Откъде е?

– Няма значение.

– Защо?

– Защото... не е вече жива.

Каза го, без гласът му дори да трепне. Но прозвуча сякаш той самият беше умрял и Радостина го усети.

– Какво е станало?

– Блъсна я кола. Преди три дни. Някаква съветска волга.

Не й каза, че е загинала, за да го спаси. Поне това й спести.

Радостина усети отчуждението му и се дръпна на другия край на леглото. Сега мeжду тях щеше да бъде една мъртва жена. Тя и не помисли, че досега между тях беше един мъртъв мъж.

Божидар протегна ръка и се опита да я погали.

– Недей – каза тя.

– Извинявай – каза той.

Лежаха дълго и мълчаливо в мрака. Връхлитаха я мисли като подплашени птици и тя напразно се мъчеше да ги отпъди. Какво ще стане сега? Той ще остане ли? Как ще живеят? Ами децата? Какво ще им каже?

Искаше й се той да заговори. Да й каже, че е сбъркал, че я обича и че няма да ги напусне. Трябваше й някаква опора, някаква утеха, дори мимолетна. Но Божидар мълчеше. По някое време чу как дишането му стана равномерно. Малко по-късно заспа и тя.

Събуди я вик. Сякаш някой в съня й беше извикал някакво име. Тя светна лампата и замря.

Божидар плачеше насън. Никога не го беше виждала такъв. Внезапно произнесе тихо едно име и изстена „О, не“, сякаш се молеше на някого, после каза глухо „Не я пипай“, а след това отчетливо и ясно „Вече няма значение“. После извика „Не“ и отвори очи.

Сега тя направи опит да го погали, но той се дръпна.

– Аз ли те събудих?

– Да, плачеше. Стори ми се, че каза „Нат“.

Явно го беше казал. Нямаше откъде да знае.

– Извинявай.

– Нея ли сънува?

– Да.

– Как ти се присъни?

Той замълча.

– Извинявай, че те питам – каза тя плахо.

– Не ми обръщай внимание.

Божидар стана и излезе.

Тя постоя малко сама и го последва в кухнята. Видя как стои, опрял чело в стъклото. Сякаш я очакваше.

– Толкова ли по-добра беше тя от мен? – попита отчаяно Радостина.

– Не – излъга Божидар.

– Сега разбирам – каза тя и поклати глава.

– Какво?

– Ти и преди си сънувал кошмари. Когато те заварвах тук да стоиш до прозореца в тъмното. Сънувал си, нали?

– Да.

– А Борян присънвал ли ти се е?

Отдавна не бяха произнасяли името му. Отдавна. Защо? От неудобство? От страх да не се наруши някакво измислено равновесие? Или защото Борян вече нямаше място между тях? Той беше – защо да се самозалъгва – единственият мъж, когото беше обичала истински. На него пък му беше най-добрият приятел. Бяха живели толкова години заедно. Означаваха толкова много един за друг. Той дори в последния момент сякаш се беше опитал да ги спаси: него – от един грях, извършен преди години, а нея – от тъжната участ на неомъжена вдовица. А може би ги наказа? Те се бяха опитали да затворят миналото като оная стая от приказките, в която не бива да се влиза. Но някой отваряше час по час вратата. И всеки изживяваше спомените си сам.

– Да – призна й той, и почувства как му олекна малко.

И на нея й се беше присънвал. Последния път вървяха заедно през някаква гора. Край тях мина каруца с непознати, които изглеждаха като руски крепостни селяни, облечени в бели дрехи. Сякаш някой просветен помешчик им ги беше подарил за сватбата на дъщеря си и ги беше поканил на тържеството. Те почти бяха отминали, когато видя сред тях приятелката си. Беше починала отдавна, но не се изненада, че я среща. Тя я попита къде отиват. В първия момент Радостина сякаш не знаеше къде, но отнякъде се сети, че са на острова и са тръгнали към лагера. Приятелката й каза: „О, там е хубаво“, сякаш беше ходила през отпуската си, каруцата отмина и те продължиха по пътя. После излязоха на брега до голямата топола, а там, край дънера, който използваха за маса, ги чакаха Божидар, Иван и Гелето. Били Лъжеца беше с любимата си шапка идиотка и нещо разправяше, а останалите се смееха. Борян също се смееше. Странно, той не ги познаваше, а разговаряше с тях като с отдавнашни приятели. После Гелето и Иван останаха край реката, а Божидар тръгна да ги изпраща и на това място тя се събуди.

– Често ли си го сънувал? – попита Радостина, въпреки че знаеше отговора.

– В началото – да.

– Защо не си ми казвал?

Божидар не отговори. В последния сън беше в някакво подземие. Беше влязъл в него, уж за да го спаси, но дали беше така? Търсеше го и беше спрял пред свода на пещера, издълбана сякаш от собствената му вина. После минаваше и през някакви полутъмни коридори – какви, на съвестта му ли? Нямаше кой да му каже. По онова време там никой не беше чувал за спящия Кейси10. Египетският съновник също още не беше издаден, да не говорим за „Съногаданията“ на Артемидор Далдиански. Не беше известно такова просто нещо като леглото за сънища – камудоко, разработено още от някой си император Сужин11. Никой не решаваше наболелите въпроси, като си подремне сладко поне на някое чамово миндерче, измайсторено от някой местен дърводелец, и после се обърне за тълкуване на съня си към тукашния представител на Хипнос, Морфий или Амонон Уши12. Нямаше дори една обикновена селска врачка, която да гадае изненадващо неясните сънища на атомните енергетици. Ето колко тъп и забутан беше Козлодуй. Налагаше се сам да се справя.

– Нещо те е мъчило, нали?

– Не зная. Може би съм се чувствал виновен.

– За какво да си виновен?

Той отново замълча. „За какво ли? – помисли със свито гърло. – Затова, че тогава обещах нещо в болничния двор, затова, че се ожених, без да те обичам истински, затова, че в началото сякаш не обичах истински и децата. За всичко.“

– Ти си се оженил за мен, защото бях бременна, нали? – изрече тя на глас нещо, което дотогава не смееше.

– И други жени са били бременни от мен, но не съм се женил за тях.

Така беше. Даже една от тях беше споделила с нея, докато още не бяха... докато Борян още не се беше разболял. Познаваше доста от Божидаровите любовници.

– А когато се оженихме, обичаше ли ме?

– Да – излъга Божидар, – само че... не бях влюбен в теб. Но и ти не беше.

Така беше. Божидар й харесваше, но никога не се беше влюбвала в него. Когато забременя, той й предложи веднага да се оженят. Жените рядко отказваха на такива като него. Беше висок, симпатичен и умен. Откакто се ожениха, не беше забелязала да се заглежда по жени, а както знаем, периодично й показваше и че я обича. Просто нямаше причина да е недоволна от брака си. Едва сега си призна, че всичко някак си... не е било истинско.

– През цялото време чувствах, че нещо не е наред.

Най-после каза на глас началото на болезнените подозрения, които се опитваше да скрие от самата себе си и които изплуваха от време на време като онези тъмни сенки от дълбините на океана, където не би трябвало да живее нищо. Нищо, освен тайните ни кошмари. Това бяха простички въпроси: „Защо сме заедно?“, „Достатъчно ли ми е това, че сме осигурени?“, „Обичам ли го?“, а също и окончателната диагноза „Не си ли провалих живота?“. И онзи, истинският, не остана ли само в мечтите й? Като бялата булчинска рокля... Не, това не бяха трънчетата от семейния кактус.

– Кое не е наред? – попита я глупаво Божидар, сякаш напоследък въобще нещо се беше подредило.

– Не бях сигурна защо се ожени за мен.

– Защото реших, че ще е хубаво да прекарам с теб живота си – излъга отново той.

– А сега?

– Ами може би трябва да се разведем.

– Защо? – попита тя и в очите й се появиха сълзи.

Сега беше моментът да й каже: „Защото се влюбих и разбрах какво означава да искаш да прекараш живота си заедно с някого. Ожених се за теб, без да те обичам, защото дадох обещание. Залъгвах се, че съм го направил от добро сърце. Всъщност го направих в поредния пристъп на малодушие и безхарактерност. И единайсет години се насилвах да спазвам това обещание, за разлика от хиляди други, които нарушавах без особени угризения всеки ден. Така заживях с измислицата, че имам дом и семейство. Спомняш ли си? Преди много години, пак в един есенен ден, ти ме упрекна, че съм допуснал лъжата да започне да се настанява и между нас. Аз наистина позволих това да се случи и нямах смелост дори да си го призная. Сега искам всичко да свърши. Искам да започна живота си наново, докато може би имам още време. Нищо, че Наташа вече я няма. Дори остатъкът от живота ми да мине в спомени, не искам повече да живея с лъжи.“

Да. Може би така трябваше да постъпи. Но той не го направи. Не знаем дали от липса на смелост, от добро сърце или поради лоши навици. Но не бива да го съдим прекалено строго. В края на краищата, той беше роден в зората на новия строй, отрасна в борбата срещу култа към различни личности и възмъжа в периода на най-реалния социализъм. Какво беше виновен инж. Къбоков, че именно в този смешно кратък исторически период понятията „да оцелееш“ и „да лъжеш“ или „да се самозалъгваш“ се покриваха едва ли не изцяло? Само ние, дето не сме лъгали изобщо, знаем какво ни е коствало и как все още сме живи.

Но инж. Къбоков и всички покрай него редовно послъгваха, като прекарваха дните си в постоянна мимикрия и в надеждата да не ги докопат големите и по-малките от тях хищници. А те бяха толкова много. Директорът на предприятието ти – хищник. Ако започнеше да те яде, свършено е с кариерата ти. Партийният секретар – хищник, и то какъв. Той заръфаше ли те, можеше да изяде всичко. Дори бъдещето на децата ти. А профсъюзният шеф? Хам – и няма отпуска през лятото на бунгалата край морето, хам – и сбогом на веселите зимни дни на ски базата в Чамкория. А прекият ти началник, а? Кой не знае какво значи да те яде пряк началник? Ами по-нагоре? Председатели, секретари и шефове, кой от кого по-генерален. Само с едно мързеливо отваряне на устата можеха да ти хамнат я жилището, я жителството, а в отделни изолирани 10-20 милиона случая – да те пратят да опознаеш далечния Магадан, тайнствената Колима или чудния остров Белене. Разказват, че там можело да спасиш малко кожа и някоя и друга кост. Ако ти провърви. А милицията, а? Олеле, майчице. Където и да се огледаш, навсякъде жестоки, острозъби, вечно гладни студенооки хищници. И как можеш да се спасиш от тях ли? С една проста, навременна, оперативна опашата лъжа. Как да се усмихваш мазно на началника и на партийния секретар, когато ти идва да ги удушиш, как да кръшкаш от бригади, събрания и манифестации, как да намериш фалшиви болнични, за да оправдаеш някой внезапен запой, как да се преструваш, че мразиш най-вече всичко западно, как да се хилиш на вицовете, а след това да ръкопляскаш възторжено на техните герои, как уж да обичаш Съветския съюз, интернационализма и всичко, за което не даваш и пукнат грош, и най-важното, и най-важното – как да се присъединиш към най-най-завладяващото движение – онова с основен девиз „Те ме лъжат, че ми плащат, аз пък ги лъжа, че работя“. Няма други нации по света, които да са достигнали до тая кристална сентенция за същността на живота, освен две: българската и шопската. Обаче шопите казват „лажат“. Трябва само една лъжа – и продължаваш да си пасеш на тучното държавно пасбище, едно просто послъгване – и безметежните дни продължават... Да, да се лъже е лесно и приятно. А каква тръпка е, ах, каква тръпка.

Така че Божидар можеше да каже няколко силни, искрени и смели думи, но не го направи. Изглежда, толкова дълго беше лъгал, че в този момент не можеше да отличи истината. А може би, напук на безбройните лъжи, между тях се беше появило нещо, което още не можеха да назоват, но което вече стопляше истински дома им. Нещо, заради което тя беше понасяла лишения и обиди, сякаш без да забелязва. Нещо, заради което той пренебрегваше приятели и работа и искаше да бъдат навсякъде заедно. Да, може би съвсем скоро щяха да открият името му. Затова и в Божидаровите очи се появиха сълзи и той прегърна жена си.

– Не ме слушай какво говоря – каза той. – Аз ви обичам. Съжалявам, че ти причиних такава болка. Сега ще поправя всичко.

И той се втурна към тоалетната, извади метлата и лопатката и когато Радостина го попита през сълзи защо са му, отговори, че му трябват, за да почисти лошите думи и емоционалните боклуци.

Общо взето, Радостина можеше да бъде доволна от развоя на събитията. Семейството й не се разпадна, Божидар намери подходящите лъжи и изглеждаше, че е преболедувал нещо, което не отминава мъжете, както дребната шарка и магарешката кашлица. Освен това й се извини с такт, а историята имаше приемлив вид за разказване на приятелките й.

Ако така беше погледнала нещата, може би щеше да й стане по-леко. Но на нея не й мина през ум да се надсмее или поне да се пошегува с бедата си. А нас кой ни научи да се шегуваме с малкото радост и може би парченца щастие в живот като нейния? Какво имаше в живота на Радостина? Семейството й – дни, изпълнени с грижи – децата, Божидар, приятелите им, които всъщност не бяха нейни, безкрайните опашки, местната дивотия, работата, от която често й писваше, и после нощите, през които понякога сънуваше... отминали дни. Това имаше. Добро или лошо, то беше единственото и тя беше готова да се бори за него докрай. Имаше сили, а и всичко сякаш започваше да отминава.

Обаче заболяването на Божидар се проточи по-дълго и... Да.

 

*

На другия ден Радостина получи първия от предвещаващите беда знаци. Беше събота и тя беше приготвила любимите им палачинки. Децата бяха закусили и се бяха заиграли, а Божидар се мотаеше из стаите, сякаш търсейки причина да остане вкъщи. Тя миеше чиниите в кухнята и се чудеше какво вкусно да направи за обяд, когато чу как той се скара на Добрин, че не са прибрали играчките си. После вратата се хлопна и тя видя през прозореца на кухнята как той се отдалечава като надеждата й за малко щастие или поне милост. Беше излязъл, без дори да й се обади. Към обяд се върна и сигурно за да почувства тя пренебрежението му, влезе веднага в хола. След малко изкрещя на децата, чу се изплющяване на шамар и те се появиха разплакани на вратата на кухнята.

– Татко изхвърля играчките ни – каза Добрин и избърса сълзите си и следата от плесницата.

Тя изтича до хола точно когато Божидар затваряше балконската врата.

– Колко пъти ги предупреждавах да ги прибират – каза той сякаш за свое оправдание и добави отмъстително: – Сега, като нямат играчки, няма да имат и проблеми с прибирането им.

Тя не му каза нищо, само го погледна нажалено и отиде да приласкае обидените и унижените.

Втория знак получи още на следващия ден. В неделя дойдоха Дебренски. Мина уж весело както винаги, тя тъкмо се беше поуспокоила, че може би така ще е и занапред, и миеше в кухнята чашите с форма на лилии от любимия им кристален сервиз. Унесена в мечти, тя посегна да оправи един кичур, които й пречеше, но забрави да остави на плота чашата в ръката си, тя полетя обречено към пода и се разби с издайнически трясък. Божидар се появи веднага, погледна към пръснатите парчета, сякаш бяха останките от семейното им щастие, и без да каже нито дума, взе останалите чаши. Докато Радостина отвори устата да попита „Защо...“, той се завъртя, изфуча към хола, чу се трясък на врата и кристалните лилии полетяха от балкона след играчките. Сякаш се опитваше да изхвърли последователно от живота си всичко, което го свързваше с миналото им.

До късно през нощта тя се мъчеше да се успокои, да му прости и да повярва, че предишното спокойствие, което сега й се струваше непостижимо щастие, ще се върне някой ден.

В понеделник след работа Радостина отиде у Дебренски. Цялата централа вече знаеше за приключенията на инж. Къбоков. Ако в Козлодуй имаше букмейкъри, навсякъде щеше да се залага за или против оцеляването на семейството й. През целия ден се беше сдържала с последни усилия да не се разплаче от обида и срам от погледите на колегите – съжалителни или иронични. Затова сега ревна още щом Детелина я прегърна на прага.

– Чакай да останем само двете и тогава си поплачи – каза тя.

– Кой е тук? – попита Радостина и я погледна.

– Нали знаеш – каза Детелина и посочи с глава отсреща.

Влязоха в апартамента и затвориха бързо вратата. Радостина спря да плаче и даже се засмя, когато приятелката й размърда петте си пръста с палец на носа към невидимата клюкарка от съседния апартамент.

– Ела в кухнята да ти покажа новата ни придобивка – задърпа я Ина.

– Какво пак сте си взели?

– Познай.

– Не мога – предаде се веднага Радостина.

– Виж – и Детелина й посочи чисто нова печка AEG – неосъществима мечта за обикновената соцдомакиня. – Купи ни я един приятел от кореком.

Беше като онази, с която беше свързано едно от най-големите й излагания. Тъкмо беше влязла за пръв път в недостъпния за простосмъртните магазин до хотел „Рила“ в София и докато разглеждаше ошашавена, беше посочила на приятелката си: „Виж какъв интересен телевизор.“ „Това е готварска печка“ – беше я поправила веднага любезно продавачката и й се беше усмихнала изразително.

„Голямо излагане беше. Също като сега... Нищо, чудо голямо. Ще ми мине“ – помисли си тя оптимистично и заразглежда печката. Красива беше.

Когато след половин час влязоха в хола, Радостина беше позабравила за нещастието си. В стаята както винаги беше подредено като в аптека. Не че имаше нещо особено. Всичко беше стандартно: тапети, кафеникав мокет, холова гарнитура, масичка, библиотечни шкафове и завеси на райета. По рафтовете бяха подредени стандартните томове от популярни поредици, а витринката беше пълна със сервизи от пресован кристал. На едната от стените висеше гоблен – някаква безлична гора, а на другата – картина от онези, които подаряват на рождени дни, когато магазините за по-свестни подаръци са били вече затворени. Нямаше нищо необикновено. И въпреки това в стаята се чувстваше нечие присъствие, имаше някакъв дух.

– Нямам ром за чая, но имам нещо по-специално – засмя се Детелина, измъкна от шкафа пълна бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет и кристални чаши и наля по два пръста като кръчмарка, разчувствана от злата съдба на постоянна клиентка. – Наздраве, маце.

– Наздраве – каза Радостина и се закашля от първата си сериозна глътка.

– Казвай сега какво стана.

– Нищо, Ина, нищо. Просто... – започна Радостина и отново се разплака.

– Стига де, какво толкова е станало? Това си е някакво обикновено залитане. Нали знаеш – на нашите мъже в Съюза им дай някоя разведена рускиня.

– Семейството ми се разпада, Ина, нали виждаш?

– Да не би да иска да се развеждате?

– Не зная дали иска развод, но го каза. Сега трябвало да се разведем – така ми каза. После се извиняваше, беше мил, но го каза. И наистина го мислеше. Почувствах го съвсем ясно.

Детелина замълча. Какво можеше да й каже? Че и тя се е чудила защо Божидар се е оженил тъкмо за нея, след като знае, че може да има почти всяка, която си поиска. Или че подобна изневяра все един ден ще се случи. Защото, като са в това проклето градче, такива възможности има едва ли не всеки ден. И кой да спре мъжа в такъв случай – доброто възпитание или отговорникът по морала от кварталното ОФ? Това ли да й кажеше?

– Не бързай с такива мрачни заключения. Толкова ли е сериозно? – попита тя.

– Да. Никога не съм го виждала такъв.

– Но нали тя... Нали няма причина?

– Той вече не е същият. Или може би сега е самият той... Не знам, Ина, много се измъчвам.

– Ами спри се тогава.

Радостина замълча.

– Ти изневерявала ли си на Радослав? – попита внезапно тя.

– Не.

– И аз не съм. Но сега съм толкова отчаяна, че бих го направила.

Детелина я погледна.

От два месеца тя имаше нов любовник. Но засега нямаше и намерение да признава на някого тази сладка тайна.

Когато се върна вкъщи, Божидар играеше бридж с Гелето, Иван и Павел. Погледна към нея равнодушно и... толкова. Сякаш се беше прибрала икономката. Искаше й се да поговорят, да усети вниманието му, да почувства предишната сигурност. И той пообщува с нея – поиска й чай.

Тя му занесе цял термос със запарка и се върна в кухнята. Чувстваше се предадена и самотна. Опита се да се утеши с мисълта, че Козлодуй предразполага към изневери и залитания заради някаква местна особеност – заради климата, от речните течения или защото е забутано и загубено село, в което мъжете, а и жените, нямат какво да правят освен да разговарят до втръсване за работата, да пиянстват и да се отдават на най-сладкия от пороците. Веднъж преди време една от колежките й беше тръгнала да се развежда след поредната любовна авантюра на мъжа си. Радостина се беше разстроила и сякаш предчувствайки, беше се опитала да сподели с Божидар мислите си за подобна едва ли не обреченост, но той веднага й се беше подиграл: „Що не пишеш до „Жената днес“? Бас държа, че редколегията веднага ще се довлече поне за седмица на обмен на опит. Или потърси връзки с Иван Славков. Той може да изнесе беседа пред домсъвета: „Интерпретации на „Бел ами“ в условията на победилия социалистически кариеризъм: как да отровим живота на жена си с подръчни средства“. Нали знаеш вица? Лежат си в леглото двамата с Людмила, Иван пъшка след яко препиване и й вика: „Людмилке, обърни се да те погледна, че да повърна и да ми олекне.“

Тогава беше й докривяло, но сега беше много по-лошо. Стоя дълго в кухнята, сякаш тя беше последното й убежище от надвисналата беда. Мислите, че в Козлодуй нещо подобно се случва едва ли не на всички, не я утешаваха. Допи малкото останал коняк, но от него само й се доплака повече.

Приятелите им не се сетиха да си тръгнат до полунощ, а когато най-накрая го направиха, съпругът й се появи в спалнята, размениха няколко реплики като в бразилски сериал и легнаха. Радостина не мигна цяла нощ. Чакаше той отново да забълнува. Заспа призори и не усети как малко след това Божидар се събуди, погледна я, стана и безшумно излезе от спалнята.

Радостина се пробуди с усещането, че нещо я души. Развиделяваше се и тя веднага видя, че леглото на Божидар е празно. Когато отвори вратата на кухнята, той стоеше до прозореца и гледаше навън в полуздрача на утрото.

И тя наистина се уплаши, че това, което се бе случило с Божидар, ще ги раздели завинаги.

Няколко дни изминаха в напразни опити да го върне към разпадащото им се семейство. Ходиха на гости у Дебренски – получи се като във френски куртоазен роман. Опита да играят на някоя от безбройните забавни игри, с които преди прекарваха часове – просто не се получи. На него не му се ходеше на тъпи партита, а когато се отбиваха някои от старите им приятели, тя чувстваше, че я гледат така, сякаш й беше изневерил мъжът й. Не можеха да направят нищо заедно като преди. Нямаше откъде да прочете рецепта как да заздрави брака си. Случаят й не беше описан от Балзак, Мопасан или граф Толстой. Не намери лек нито в „Ожени се за мен“13, нито в „Крамър срещу Крамър“14, нито в която и да е друга книга за разпадащи се буржоазни семейства. А за разпадащи се социалистически семейства книги нямаше. И докато търсеше съдействие и съвет, Радостина постепенно започна да се появява в компаниите на неомъжени и разведени жени, а също на жени, които си бяха намерили любовници. На тези сбирки тя може би щеше постепенно да се запознае с всички жени в Козлодуй, ако на една от тях...

Беше събота вечер, Божидар играеше бридж у Гелето, у тях децата очакваха студио „Х“, а тя танцуваше с Железния войник в гарсониерата му. Бяха дошли със Звезделина, но към единайсет тя се разбърза да си ходи и сега бяха сами с Иван и с тихата музика на едно нейно любимо парче – Lay back in the arms of someone15. Беше стигнала до решението да остане с него тази нощ спонтанно. Харесваше го още отпреди и чувстваше, че и той я харесва. Бяха почнали да се целуват веднага щом си тръгна Звезделина. Мислите за семейството й бяха някъде много далеч. Знаеше какво предстои, искаше го и го очакваше. Танцуваха плътно притиснати в светлината на нощната лампа. Тя усещаше възбудата му, а и той не я криеше.

– Недей – каза тя, когато ръката му се плъзна под роклята й.

В отговор той я взе на ръце и тя обви шията му. Остави я на леглото и загаси лампата. Ръката му събу бързо белите й пликчета и те отлетяха в мрака. Не успя да разбере кога си е свалил панталоните. Той се настани между краката й.

– Недей – прошепна тя отново и миг след това вече нямаше смисъл да се съпротивлява.

Докато я люлееше, не си говореха нищо. Нямаше за какво. И двамата не търсеха любов и вечни чувства. Тя вече беше почнала да стене тихо, когато той й прошепна да се обърне заднешком. В тъмнината се бялна хубавият й задник и тя почувства как той още повече се възбуди. Беше я хванал за гърдите и тя го усещаше с цялото си тяло. След минути и двамата вече пъшкаха страстно. Тя забрави за всичко. Обидата, унижението, болката – всичко изчезна.

– Може ли вътре? – внезапно прохриптя той.

– Опасно е – каза тя и почувства как тръпката й мина. После усети как се изпразни на гърба й.

Направиха го още два пъти и на последния тя достигна до края.

Прибра се вкъщи към четири. Децата спяха непробудно. Божидар се събуди, изгледа я в просъница и й обърна гръб. Дори не я попита къде е била през цялата нощ.

На другия ден тя откри, че й се иска да разкаже на някого за това, което стана предишната нощ. Не можеше да го нарече приключение или отмъщение, но си беше по малко и от двете. Беше напрегната и през целия ден очакваше Божидар да я попита къде е била. Но той се държеше сякаш нищо не е станало. Сякаш беше прескочила до съседката да побъбрят на чашка кафе и се беше застояла малко повече от нормалните пет часа. Стана й криво, че толкова малко означава за него. Помисли си също, че, както през последните две-три седмици, отново никой не дойде у тях. Чувстваше, че нещо витае в дома й, знаеше как се казва и виждаше, че и децата се досещаха какво е то. Поиска й се всичко да е минало и да е най-обикновена неделна вечер. Да играят с децата на някоя от любимите им игри, да са си приготвили някакъв деликатес – сладолед с плодове например, и да разговарят за нещо съвсем обикновено.

Но не беше така.

Бяха в хола и гледаха някакъв тъп филм, когато той я попита дали иска да излязат.

– Не ми се ходи никъде – отговори тя.

– Тогава да си лягаме. И бездруго снощи не си спала.

Тя замълча.

– Ако искаш, иди на гости при някоя от твоите приятелки.

– Тази вечер не ми се ходи. Пък и ако ми се искаше, досега щях да съм отишла.

– Не искам да ти се меся.

– Зная.

Божидар въздъхна и излезе. Радостина го чуваше като хлопа вратичките на шкафчетата в кухнята, сякаш търсеше къде са забутали онова, което липсваше сега в дома им.

– Мамо, вие ще се развеждате ли? – попита Деница.

– Не се плаши, Дени. Каквото й да стане, ние винаги ще ви обичаме – каза Радостина уж за да я успокои, но очите й се насълзиха и тя излезе от стаята.

– Май наистина ще се развеждат – каза Милен, когато останаха сами.

– Трябва да направим нещо, за да не се случи така – каза Добрин.

– Какво можем да направим, ако са решили? – попита Деница, готова да се разплаче.

– Да не ядосваме татко и да помагаме повече вкъщи – изложи простия план Добрин.

Радостина се позабави в стаята на децата – не искаше Божидар да я вижда разплакана. Когато влезе в спалнята, той вече беше легнал. Докато се събличаше, даже не я погледна.

– Лека нощ – чу се хорово от вратата.

Децата се бяха наредили комично и Божидар се засмя.

Те това й чакаха и се намърдаха в стаята, а Деница се покатери и на леглото.

– Хайде другата седмица да направим бридж турнир по двойки – каза Добрин.

– Добре – каза баща им. – С награда за победителите, нали?

– Точно това имахме предвид – каза важно Милен, а Деница се засмя силно и запляска с ръце.

– Дайте ни по една целувка и бързо в леглата – каза Божидар и желанието му беше изпълнено тутакси.

Когато децата затвориха вратата, той се обърна и погали Радостина, но тя се отдръпна.

– Трябва да ти кажа нещо.

– Какво?

– Снощи ти изневерих.

– Какво искаш да кажеш?

– Спах с друг мъж.

Божидар дръпна ръката си.

– С кого?

– С Иван.

– Кой Иван?

– Иван Войников.

– Наистина ли?

– Да.

Той помълча малко, после попита:

– Защо го направи?

– Чувствах се изоставена, пренебрегната... Ти не ме обичаш.

– Мисля, че ти казах точно обратното – направи гримаса Божидар.

– Нали те чувам как бълнуваш.

– И реши да ми отмъстиш, така ли?

– Не. Просто бях отчаяна. Мислех си, че ще ни изоставиш.

– Значи това ти е лекарството срещу изоставяне, така ли? Нали ти казах, че не мога да ви напусна? Не мога да ви причиня такава болка.

– Да.

– Тогава защо? Защо... спа с него? Обичаш ли го?

– Не.

– Аа, сетих се. Искала си по този начин да ме задържиш.

– Не – каза тя и заплака.

– Добре де, защо го направи?

– Не зная. Търсех някаква утеха, някаква опора.

– Както преди дванайсет години, нали?

Тя замълча.

– Поне да беше домашен приятел – добави саркастично той.

Едва след доста време той откри какво го беше жегнало тогава. Не изневярата го караше да ревнува толкова много. Беше успяла да го направи едва ли не с първия срещнат – и то с такава лекота... Нищо, че не я намираше за красавица. Беше успяла като на шега. Това просто срина мъжкото му самочувствие. Можеше да си помисли „Я какъв лебед се измъти от грозното патенце“ или нещо подобно, но не се сети. Не му стигнаха силите. Тя направо му събра очите.

Божидар стана и излезе от стаята. Радостина го чу как тръшка вратичките на шкафовете в кухнята. Подаде си крадешком носа като детектив от детски филм и го видя, като допиваше водна чаша ракия. Пъхна се под завивките и се замоли той да се върне в стаята. Божидар наистина се върна, легна си, но се отдръпна демонстративно и й обърна гръб.

– Какво ти е? – попита глупаво тя.

– Нищо.

Помъчи се да измисли какво да направи или да каже, но нищо не й дойде наум. Заспаха така – всеки в своята половина на леглото.

На другия ден в централата не се видяха. Не обядваха заедно, а след работа Божидар се прибра сам. Завари го вкъщи да събира демонстративно нещата си в два куфара.

– Какво правиш? – попита тя, въпреки че беше ясно какво.

– Нали виждаш – събирам си багажа.

– Къде ще ходиш?

– В една гарсониера в блока на Гелето. Някакви власи я дават под наем.

– При нас не ти ли е добре?

– Сега искам да бъда сам. Не ви напускам. Просто искам да съм сам.

– А на децата какво да кажа?

– Истината. Поне онази част от нея, която можеш да им кажеш.

– Ще идваш ли да ги виждаш?

– Да. Но ако искаш, мога да ти дам ключа.

– Защо ми говориш така?

– А ти защо постъпи така?

– Нали ти казах. Бях отчаяна. Мислех, че ще ни изоставиш.

– Ето, и аз гледам да оправдая поне частично очакванията ти.

– Не говори така, моля те. Ти не го мислиш.

– Напротив, мисля го.

– Тогава наистина искаш да ни напуснеш.

– Не. Не искам. Но не мога да постъпя по друг начин.

– Поне за Коледа и Нова година няма ли да сме заедно?

– Ще дойда... да ви видя.

Когато излезе на улицата, Добрин, Милен и Деница се бяха наредили до прозореца и тъжно гледаха как баща им отива в някаква друга къща.

Но Божидар не се обърна и не погледна както друг път нагоре. Така и не ги видя.

Радостина плака до среднощ. Ставаше често и гледаше през прозореца. Все й се струваше, че при следващото поглеждане ще види как Божидар се завръща. Заспа към два часа.

На другия ден сутринта тя вече беше взела решение да прекара новогодишните празници с децата при родителите си.

Заминаха два дни преди Коледа. Когато тръгваха от Козлодуй за Търново, беше студено декемврийско утро. А когато през прозорците на автобуса се замяркаха първите къщи, сякаш беше топла есенна привечер.

Родителите й ги посрещнаха на автогарата. Дори старата баба беше докуцукала с бастунчето. Още като слизаха, майка й и баща й запрегръщаха децата и тя почувства, че се е прибрала у дома.

 

*

След като Радостина замина, Божидар се помота в новия си влашки дом, докато към обяд осъзна, че всъщност му е противна даже мисълта да стои повече в него. Излезе, пообиколи улиците и към два отиде да хапне в „Дунав“. Там келнерът, който мразеше такива като него още от безрадостното си детство, веднага му пробута порция кебапчета, останала от по-предната вечер. Но Божо беше толкова скапан, че нямаше сили даже за един нормален кръчмарски скандал. Наряза с вилица влашкия специалитет и го обърка с изветрялата гарнитура – поне да не могат да прекарат друга балама. Излезе и без да се замисля къде отива, тръгна към Драго. Той живееше в боксониера, обзаведена по ергенски – русенски креват, старо бюро, съветски портативен телевизор, поставен на ожулена оборотна масичка, библиотека от крадено арматурно желязо и рахитичен фикус в сива пластмасова саксия. На едната от стените беше окачен портрет на Хемингуей от младите му години, а на съседната в евтина рамка висеше репродукция на Ренато Гутузо, откъсната от библиотечен албум.

– Май остана сам, а? – посрещна го от вратата Драго. Новините в тоя проклет град наистина се разпространяваха бързо.

– Ами, така стана.

– И сега? Какво ще правиш?

– Не зная. Чувствам се като човек, който е загубил всичко, но в замяна на това е намерил себе си. И за своя голяма изненада се е открил насред градските боклуци.

Драго се подсмихна и погледна към прозореца.

Как се променяха нещата. Само допреди месец той ходеше често у Божидарови. Понякога оставаше за обяд или за вечеря – те винаги го канеха, сякаш осиновяваха такива като него. Играеха бридж или разговаряха за работата, за книги, за вечните философски теми, които вълнуват безполезно всички, или просто за последните клюки. У тях времето течеше наистина неусетно. Понякога дори се улавяше, че завижда на Божидар за домашния уют. Всъщност му завиждаше за Радостина. Не беше срещал жена, която така всеотдайно да се грижи за семейството си и да прислужва с приветлива усмивка на безкрайната тълпа от нехранимайковци, които се мъкнеха у тях. Тя сякаш излъчваше някаква особена топлина. Веднъж в една компания стана дума за нея и Вушката, който се беше наквасил яко, падна на колене и започна да се кълне, че тя е светица. Така си беше, дори и човек да не я сравняваше с неговата проклетия – рускинята. Сега обаче нищо нямаше да е както преди. Стана му неприятно, че Божо така безотговорно беше захвърлил богатството, което имаше. „Все беди му се привиждаха – помисли Драго. – Централата ще гръмне, социализмът ще се събори. А не можа да види какво ще стане у тях.“

– Радостина май ти събра очите – каза той.

Божидар замълча.

– Тъкмо щях да излизам. Ако искаш, изчакай, докато си направя кросчето по дигата.

– Ще те изчакам.

– Само отвори да се проветри малко – Драго беше маниак на тема „чист въздух“.

– Не, ти определено няма да умреш от белодробен емфизем, защото ще изпукаш от студ – захили се Божо.

Драго се засмя и му махна от вратата.

Докато слизаше, си мислеше, че нещата при Божидар ще се оправят, но бавно. Мислеше му доброто, но май трябваше да получи един хубав урок. Странно, беше умно, начетено момче, а пък не се усещаше за такива елементарни работи. Беше виждал как и приятелите им се чувстват неудобно, когато започваше да плюе социализма. Не можеше всичко да се срути така, от само себе си, защото било на нездрава основа. Не можеше нещата да са толкова прости. Виж, за централата имаше някакво право. „Така е, имаме доста проблеми. Обаче чак пък да гръмнем... Това никога няма да стане“ – убеди сам себе си той и пое тичешком надолу по дигата.

Да, не му вярваха на Божо. Но той, народът, е недоверчив. Пък и можеш ли да повярваш ей така на някого, да речем, на жена си? „Що чак сега се връщаш? Къде беше?“ „Ми ходихме с една приятелка по магазините.“ Хе-хей... Ходили били. Или да повярваш на прекия си началник. „Ти, приятелю, сега поработи извънредно два-три месеца, а после повишението ти е в кърпа вързано.“ Как пък не. Ай сик... Бе, те на разпнатия Иисус не са вярвали... Защо да вярват на някой си Божидар Къбоков? Ето на, инж. Каракашев му повярва и какво? Сега жена му го презира. Кой беше той, че да му вярват, бе? Той дори не беше по разпределение в централата, ами кой знае къде...

Когато вратата хлопна, Божидар отвори прозореца, погледна към реката и въздъхна. Уж дойде, за да не е сам, а пак така се получи. Беше студено и той потрепери. Ако имаше нещо като „душевен студ“, всичко наоколо щеше да е покрито със скреж. От тази височина нещата долу изглеждаха дребни, само че къде трябваше да се качи, за да издребнеят и да изчезнат спомените му? И дали щяха да избледнеят, докато се катереше по върховете на годините, или щеше да ги влачи като неизлечим недъг? Защо всичко в живота му се случваше така нелепо? Това какво беше – случайности на злощастна съдба или той предизвикваше по някакъв начин злините? Погледна пак надолу и се дръпна от прозореца. Повдигна зиморничаво рамене и се спря пред библиотеката. Взе томчето на Бърнс на руски, наметна се с кожуха и се сви на леглото. Драго се прибра късно. Направиха си чай, поприказваха, но разговорът не вървеше и Божо без желание си тръгна. Когато се прибра в квартирата, вече беше почнало да притъмнява. От прозореца се виждаха кухнята и спалнята на апартамента им. Бяха тъмни, сякаш там не живееше никой.

„Когато дойдох тук, имах семейство, каквото имат малцина, работа, която ми се струваше, че харесвам, и цял куп приятели, които се мъкнеха от сутрин до вечер вкъщи. Сега загубих семейството си, скоро ще ме изгонят от работа, а приятелите ми май скоро ще започнат да минават на отсрещния тротоар. Изглежда, животът ми занапред ще се състои от това, което остава“ – помисли си Божидар. Усещаше, че над него като тъмен облак е надвиснала беда. Чувстваше, че трябва да направи нещо много важно и съдбоносно. Обаче какво?

Постоя така, после взе няколко празни бели листа, седна пред паянтовата олющена масичка и започна да пише.

„Сега съм сам в тая глупава квартира. Допреди малко бях у един приятел – малко своеобразен тип, каквито сме всички преселници тук, в Козлодуй. Прибрах се и сега гледам навън през прозореца – вече се свечерява. Покривите на къщите и дърветата са покрити със сняг, а небето е бледо и сиво след залеза. Вече са запалили уличните лампи и е тихо, като че ли градът е нареден под някоя голяма новогодишна елха в празна и прохладна стая. Не, не е така. И покривите, и дърветата, и дворчетата, които постепенно тънат в мрачината, са сякаш от някакъв друг свят. Само стъклото на прозореца ме дели от него, а е тъй далечен, толкова непристъпен и недостижим. И не ми остава нищо друго, освен да стоя сам в тъпата си квартира, да пиша това писмо, което никога няма да ти изпратя, да пуша тъпия като живота си фас и да си мисля, че ти може би си някъде там отвън, зад студеното прозрачно стъкло.

Всъщност повечето време стоях сам в оная ергенска стая – приятелят ми отиде на крос покрай Дунав. Стоях на леглото, покрит с кожуха – отворих прозореца, защото тоя куко искаше да е проветрено – и четях стиховете на Робърт Бърнс. Като се върна, направихме чай и го пихме смесен с малко коняк. Тогава си спомних как преди години за пръв път пих такъв чай. Бях ученик. Имаше слънчево затъмнение и от обсерваторията изпратиха група на връх Шипка. Бяхме трима. Единият беше току-що завършил физик. Беше малко разноглед и през очилата погледът му изглеждаше добродушен, умен, ироничен и леко разсеян. Изказваше мненията си безцеремонно, обличаше се небрежно и понякога пускаше такива цинични простотии, че се изчервявах от неудобство пред околните. Струваше ми се, че е едва ли не пришълец от далечния космос. После той ме предаде на едно комсомолско събрание, на което ме съдиха, защото разлагам дисциплината. След това го направи още веднъж, при много по-сериозни обстоятелства, но това е друга история, а тогава си умирах от кеф, че ще бъда с него на тази експедиция. Другият член на групата беше една кръглолика, висока и слаба жена, която беше плоска като дъска за гладене и имаше същото излъчване. От научната част на експедицията помня само, че в деня на затъмнението беше кучешки студ, върхът беше потънал в мъгла и през малкото минути, когато се виждаше слънцето и трябваше да снимаме, не направихме нищо, защото камерите на телескопа бяха замръзнали.

В замяна на това страшно добре помня самотните вечери в малкото ресторантче на върха, празния топъл салон, в който влизах премръзнал след цял ден прекаран на ските, масите с бели покривки, камината с горящи борови цепеници, тихите разговори, чийто ромон не е заглъхнал от дългия път през годините, и топлия тъмен чай с аромат на коняк.

За този чай си спомних, докато бях при тая откачалка – моя приятел с май вече примирен поглед на стар ерген. Как ми се искаше ти да си била с мен през оная забравена зима, в оня призрачен ресторант с празните маси с бели покривки. Да стоим край камината, да пием тъмен чай с аромат на коняк, да държа ръката ти – сякаш през годините, които никога не настъпиха, и да гледаме навън в студената ясна нощ.“

Когато свърши, беше вече тъмно, но той не запали лампата. И докато стоеше в мрака, внезапно осъзна, че когато завършваше писмото, си мислеше за Радостина.

 

*

Божидар посрещна Нова година самичък в големия си тристаен или четиристаен апартамент. На трийсет и първи се върна в пет от последна дневна. Беше странно усещане да влезеш в празната къща няколко часа преди речта на държавния глава, празничните салюти и летящите тапи от шампанско. За пръв път посрещаше този празник сам. Не му се приготвяше нищо. Отвори бутилка бяло вино. От двете каси, които донесе от манастира в Поморие, беше останала само тя. Беше му я дал самият дядо игумен, да ни прости светинята му. Включи грамофона и след кратко колебание извади плочата с Шеста и Седма симфония на Хайдн. Напълни си чашата, пусна музиката и седна на дивана. Когато започна последното adagio от втората част на „Le midi“16, изпи виното на един дъх и взе обложката на плочата. На нея беше отпечатан фрагмент от картината на Кийяр17 „Пасторал“. Беше я виждал в Пушкинската галерия в Москва. Представляваше следобед в някаква измислена местност с дървета, поток и някакви глупави овце. Едва ли и овчарите по онова време са изглеждали като обеднели благородници. Този от картината обаче изглеждаше точно така и дори свиреше на някаква западноевропейска овчарска свирка. Но всичко това не беше важно. Имаше значение само светлината от слънцето, което огряваше отляво пастира и неговите две придружителки. Бяха сякаш от пак от оня друг свят и му се прииска да бъде там. И тогава, докато гледаше картината и слушаше края на адажиото, той си спомни едно изречение: „Времето заспа в слънчевия следобед.“ Беше го прочел отдавна в „451 по Фаренхайт“18 и го помнеше както хилядите други – без да знае защо. Сякаш беше казано точно за тази картина и за тази музика. После си помисли, че и Нат беше загинала като Кларис и че двете по някакъв странен начин си приличаха. Напълни отново чашата си, отсипа няколко капки на пода и отпи – тоя път само една глътка.

Не му се пиеше вече. Помисли си, че толкова и му се живее, облече се и излезе в нощта.

*

Към средата на януари стана ясно, че новогодишните празници вече са отминали. Желанието на Божидар да е сам се изпари тутакси, след като нямаше вече кой да го моли да се върне у тях. Още щом се прибра първия път, откри колко е уютна спалнята им и колко хубаво мирише прясно изпраната му възглавница. Пренесе оскъдния си багаж, прокрадвайки се в нощта, за да не го видят клюкарките от съседните блокове и да си помислят, че е победен и жалък. На другия ден плати месечния наем на хазайката и върна ключа, сякаш с него беше заключил някаква зла сянка като онази, дето преследваше Гед19. Отначало се почувства по-спокоен, но после ръката, която преди стискаше гърлото му, пак го достигна и на третия ден той разбра, че е загубил нещо и то май не може да се върне отново. Ходеше от стая в стая, сякаш в напразни опити да го намери, спираше пред прозорците или пред някоя вещ, която преди не беше и забелязвал, и откриваше, че преди нещо в живота му е имало смисъл, а сега няма. А голямата къща беше пуста и студена. Мислите му за Радостина отначало разпръскваха за малко студа, но после той отново и отново се връщаше със сцените, които го бяха наранили. Сякаш бяха някакви тъмни кристали с остри режещи ръбове и единствен изход от болката беше да ги покрие със слоеве от проклетите неизживени хубави дни. Вместо това ги покриваше с тъмни слоеве от ревност, лоши предчувствия и неприлични обръщения към мирния влашки етнос. Като че ли не той самият беше виновен за случилото се преди два месеца... Спомените за Нат странно избледняха. Вместо тях ритмично започнаха да го навестяват нощните кошмари. И черната перла растеше.

Преследван от миналото, което все не можеше да изживее, инж. Къбоков започна да прекарва времето в умерено пиянство, самосъжаление и игра на бридж, докато внезапно не осъзна, че ако продължава така, ще се отдаде изцяло на някой от класическите пороци. Отчасти за да се спаси от надвисналата опасност, отчасти за да отговори на непрекъснатата потребност да критикува системата, той започна занимания, които можеха да му донесат единствено още по-големи неприятности. Именно в средата на януари Божидар написа докладната за проблемите при подготовката на оперативния персонал и започна анализа на авариите в централата. Може би си мислеше, че ще спаси централата, а всъщност искаше да спаси самия себе си. Не искаше да се признае за победен и трябваше да си намери нова битка. След като беше сбъркал генерално в нещо толкова важно, това можеше да стане, ако докаже, че е прав в нещо не по-малко значимо. Един двубой със системата? Защо не. В семейството му го бяха възпитавали в дух на себеотдайна борба за правдата, а в училище го учеха, че трябва да се бие до смърт с враговете на справедливия строй. Желанието му за хулигански схватки със системата се подклаждаше и от скрития китайски синдром за отмъщение, получен с безкомпромисния дух на бойните изкуства. Бой без правила, с разни научни и всякакви други оръжия и мечове. Какво по-хубаво?

Но все пак, освен с тези високоабстрактни, героично-серсемски и определено зловредни теми, Божо се залови и с някои чисто прагматични задачи, като изпреварващо почистване, текущи ремонти и примъкване вкъщи на отдавна набелязани обекти от обществената собственост.

Когато Радостина се върна, завари у тях един напълно променен Божидар. Всъщност когато се върнаха с децата, Божо не беше вкъщи. От зори беше отишъл до някакъв влах, набеден незаслужено за дърводелец, за да прави помощна масичка с плот от крадена епоксидна смола. Радостина го видя от прозореца, като мъкнеше съоръжението, и каза на децата да се скрият. Когато Божидар влезе, от всички стаи наизскачаха с бойни викове индиански воини и го обградиха в коридора.

– Предавам се – каза той.

– Победа, татко се предава – завикаха Добрин и Милен.

– А, чак сега видях, че това сте вие – каза Божидар. – Значи се върнахте най-после.

– Май всички се върнахме – каза Деница и семейство Къбокови се разсмя щастливо.

 

*

Божидар пъхна ръце в джобовете и повдигна няколко пъти зиморничаво рамене. Беше прекарал близо половин час край блока. Времето беше студено, но още по-студено беше в душата му. Радостина беше болна от рядко срещан карцином. Това беше втората и всъщност истинската причина да дойде в Козлодуй. Искаше да се прости с всички, на които държеше, защото, ако тя умреше, той никога повече нямаше да стъпи в тоя нещастен град. Не каза нищо на Детелина и Радослав, защото не искаше да я съжаляват. Не искаше тя да умира. Не искаше така тъпо да свърши всичко. Беше дошъл тук, за да се помоли. Искаше да отиде на острова и да се помоли на реката, на гората, на поляните и на блатата, на старата топола и на още някой. Да им каже, че е готов да понесе всичко, само тя да е жива. И да стои там, докато не види как заблестяват Вратите, това да бъде Оня знак, и да повярва, че тя ще оздравее. Искаше го. Само че вместо това изслуша самовлюбено всички поздрави и пропиля следобеда да самосъзерцава образа си в тъпото огледало на хорската завист. Затова сега стоеше подпрян на единственото дърво пред блока, гледаше прозорците на кухнята и сълзите бавно се стичаха по безизразното му лице. Както тогава, на безименната улица до „Таганка“20.

„Щастлив ли съм бил... Ако знаеха как искам да се върне животът ми преди десет години... Господи, как искам да се върне. И заради това отново я предадох“ – помисли Божидар, избърса сълзите си и погледна нагоре.

Прозорците бяха тъмни. Съвсем, съвсем тъмни.

 


*На брега на едно езеро стояли двама философи и наблюдавали ято рибки. От време на време някоя от тях подскачала и весело цамбуркала във водата.

– Виждаш ли как подскачат рибките? – казал след дълго мълчание единият философ. – В това се състои тяхното щастие.

След известно време другият запитал:

– Как ти, който не си рибка, знаеш в какво се състои щастието на рибките?

Първият веднага му отвърнал:

– А как ти, който не си аз, знаеш, че аз не зная в какво се състои щастието на рибките?

**Двайсет години по-късно, когато вече не беше толкова млад, находчив и повратлив, другарят Живков щеше да се изпусне и едни други юнаци пак щяха да връчат символичния ключ, но вече на България, и не на столичното студентство, а на далеч по-многобройния и в средно значително по-малограмотен целокупен български народ. И разгромният резултат нямаше да закъснее. Но вместо да набоклучат улиците и да изпотрошат някои елементи от градския пейзаж, демократично освободените българи щяха да порутят царството и да извършат такива зулуми, каквито на башибозука не са се и присънвали.

 

1 Сега е поле там, където някога е била Троя. Вергилий, Енеида, III, 12.

2 ДЗУ – Дискови запаметяващи устройства – в миналото завод в Стара Загора за хай компютърни технологии. В момента (2006 г.) произвежда ютии.

3 ИСУЛ – институт за специализация и усъвършенстване на лекари, съществувал до 2000 година, преименуван на болница „Царица Йоанна“.

4 Дубчек, Александър (1921-1992) – първи секретар на ЧКП по време на чешките събития през 1968 г. Въвежда политика на радикални промени в ЧССР и излизането й от Варшавския договор. Отстранен от власт след влизането на окупационните войски в Чехословакия през 1968 г.

5 Свобода, Лудвиг (1895-1979) – президент на ЧССР по време на чешките събития.

6 Бърнинг Дейлайт – герой от романа „Сияйна зора“ на Джек Лондон.

7 Портретът на моя двойник – новела от Георги Марков.

8 Жените на Варшава – книга на Георги Марков, в която е включен и едноименен разказ.

9 Черна дупка – краят в еволюцията на някои звезди (гравитационен колапс), след който черната дупка започва да поглъща материята и лъченията покрай нея (астроф.).

10 Спящия Кейси – Едгар Кейси (1877-1945), американски мистик и пророк, оставил над 14000 документирани стенографски записа на телепатично-ясновидски сеанси, извършени на 6000 души в продължение на 43 години.

11 Сужин – десетият император на Япония, управлявал от 97 г. пр.Хр. до 30 г. пр.Хр.

12 Амонон Уши – Амонон означава „скрит бог“ (санскр.).

13 Ожени се за мен – роман на Джон Ъпдайк.

14 Крамър срещу Крамър – роман на Ейвъри Корман, по който е заснет едноименен филм.

15 Lay back in the arms of someone – Остави се в ръцете на някой (англ.), песен на Смоуки.

16 Le midi – обед, пладне (фр.).

17 Кийяр, Пиер-Антоан (1701-1733) – френски живописец и гравьор, отличаващ се с живост на рисунъка и любов към светлинните ефекти.

18 451° по Фаренхайт – роман от Рей Бредбъри.

19 Гед – главният герой в „Магьосникът от Землемория“ от Урсула Клебер Ле Гуин (р. 1929).

20 Таганка – жарг. от „Таганская площадь“ – име на площад в Москва. Със същото име има улица и спирка на метрото и театър.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух