напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XII. Несъстоялото се бъдеще на инж. Къбоков


Божидар се прибра от Козлодуй малко преди единайсет. Забави се около два часа в Ловеч, но информацията, която получи, си струваше. Беше се отбил от пътя, за да се види с Георги Йосифов, който беше изпълнителен директор на „Рекс“ – едно от нашумелите акционерни дружества. Само след година тази фирма щеше да придобие славата на една от най-големите финансови пирамиди. В момента обаче акциите на дружеството се продаваха на старозагорската борса като гръцки портокали при комунизма и Йосифов неведнъж беше идвал в града – уж на среща с акционерите, а всъщност да се напъчи насърчително с ролсройса си. Божидар беше в съвета на директорите на борсата и добре познаваше цялата игра. Те продаваха акции на „Рекс“ от самото начало, но той никога не си купи нито една. Сега обаче Жорж беше замислил внос на нефт от Тюмен и идеята му съвсем не беше лоша. Божидар беше планувал текуща разходка до Русия и можеше да провери доста неща на място, за да не отидат парите му за нови гуми на ройса.

Както обикновено, пътуването му не беше напразно и той се прибра в града с чувството на пътник, който чака с умерено търпение да отпочинат кучетата, устремен към поредния местен Клондайк. Затова мина през офиса ей така, проформа. Вътре беше само валутният му касиер Боян.

– Здравей, шефе – поздрави го той.

– Здравей, богаташ21 – засмя се Божидар. – Къде е Антон?

– До складовете – да занесе двайсет хилядарки на Наско.

– Има ли някакъв проблем?

– Не, шефе.

Тук може би трябваше да поразпита по-подробно за сделката, но той не го направи. Беше обичайно дилърите му да разнасят големи суми по клиенти.

– Като се върне Анто, да ми се обади веднага в офиса – каза Божидар и излезе.

– Добре, шефе – каза по-скоро на себе си валутният касиер.

Точно в единайсет Божидар влезе в кабинета си. Обстановката вътре беше спартанска: бюро за не повече от три-четири хиляди и стол за две хиляди долара, няколко картини от Казака22, Павлето23 и Слона24, които нямаха и четвърт стена, сервизи от майсенски порцелан и бохемско стъкло, но малки – по за дванайсет души, а на стената отдясно на бюрото висеше оригинален самурайски меч, който едва ли струваше повече от цялото оборудване на офиса.

– Здравейте, г-н Къбоков – каза секретарката му и пролича, че е развълнувана и срещата с шефа й е приятна.

– Здравей, Ирина – отвърна той и й се усмихна.

На бюрото му го очакваха „24 часа“ и чаша димящо кафе. Секретарката му сякаш беше изчислила точно кога ще пристигне. А може би беше сменяла през десетина минути кафетата. В тоя офис поне кафе имаше.

„Това момиче от ден на ден става все по-хубаво и по-хубаво“ – помисли разсеяно Божо, седна и разлисти вестника. Прочете подзаглавието „Хардлайнери превземат руската телевизия, тръгват към Кремъл“ и материала, който почваше от първа страница, и остави вестника настрана, за да се съвземе. Жорж му беше казал още в Ловеч, но много лаконично, и Божидар помисли, че става дума за поредните кремълски игри. Но, изглежда, не беше така и той вдигна интеркома.

– Ирина, обади се в София и отмени пътуването ми за Москва.

– Да, г-н Къбоков, и аз си помислих, че ще поискате да го отложите. Какво ще стане сега?

– Нищо, Ирина. Най-много да честваме втора ВОСР.

– Шегувате се, нали?

– Всичко зависи от това доколко хардлайнерите се вземат насериозно.

– А вие как мислите?

– Добре, че търгуваме с американски долари. Ако беше с руски рубли, никога нямаше да знаем дали вечерта да останем на дълга позиция.

– Вие винаги се шегувате. А аз мисля, че Елцин ще победи – каза Ирина и Божидар се усмихна.

– Да, Ирина. Наше дело правое, победа будет за нами – поднесе я той и постави слушалката.

„И да спечели Елцин, и да спечели Руцкой, в следващите един-два месеца аз ще загубя сделки за... кой знае за колко – помисли Божидар. – Добре де, ако е революция, значи руснаците искат така. Пък и то му е време. Той отдавна се чудеше как изкараха толкова време без поне една малка революцийка и след това гражданска войничка. – Но какво идва след всяка революция? – запита се разсъдливо инж. Къбоков. – Как какво, глад идва“ – спомни си той читанките по история.

Божидар постоя така, потънал в размисли какво ще се случи, след като изстине революционният устрем на масите.

След половин час планът беше узрял.

Без да обядва, той се запъти към консервната фабрика „Витамини“ и два часа разговаря с нейния директор Илия Стойновски. Върна се видимо доволен и веднага си уговори среща за другия ден сутринта с шефа на Първа балканска международна банка. След разговора откачи меча от стената и зае бойна стойка, сякаш се канеше да съсече първия, който влезе. Но се отказа и върна оръжието на мястото му. Всичко уж се нареждаше, но нещо го човъркаше под лъжичката. И сякаш за да оправдае подозренията му, след малко звънна Боян.

– Шефе, имам неприятни новини. Антон не е бил при Наско. От един час те търся, но не мога да те открия.

– Знаеш ли къде е?

– Не, шефе.

– Какво каза Наско?

– Не го е виждал. Той се обаждал сутринта, но телефонът беше повреден допреди час и си помислил, че имаме някакъв проблем.

– Търси ли го у тях?

– Никой не вдига телефона.

– Обажда ли се на ченгетата?

– Без твое разрешение...

Имаше някаква вероятност да е обир и Божидар веднага се обади на свой приятел в полицията. Там имаше данни за две нападения и четири обира, но на други места и с други хора. Никой от общите им познати не беше виждал Антон през деня. Не бяха виждали нито жена му, нито двете му деца. Едва на другия ден се изясни, че жена му е теглила наскоро кредит от трийсет хиляди долара, за да прави шивашки цех. За двайсет от тях заложила като гаранция апартамента им, а за останалите – шевните машини, които беше закупила. Когато след два дни разбиха вратата на цеха и видяха празните маси, на всички стана ясно, че Антончо беше духнал. С апартамента изгоря някакъв завалия, който го беше купил за петнайсет хилядарки. Сделката беше много изгодна и той, подмамен от авантата, беше броил парите, без да провери дали срещу имота няма ипотека. А и кой да му каже? Адвокатът му – някакъв зализан дребен мошеник и специалист по бракоразводни дела, въобще не беше проверявал за тежести, а на държавния нотариус изобщо не му дремеше дали продавачът няма да изпързаля яко купувача с недекларирана ипотека.

Изпреварвайки събитията, можем да кажем, че всички потърпевши заведоха дела срещу Антон Карабашев. Той беше обявен за национално издирване и си живя тихо и спокойно на Охридското езеро три години. Не щеш ли, при едно от поредните му влизания в царството взеха, че го хванаха при рутинна паспортна проверка в Пловдивско. Една година и половина продължи следствието срещу него за присвоени един милион лева. Цяла година и половина държавата му се зъби заканително с изкуственото чене на местната сенилна Темида. За това време инфлацията стопи тези пари с равностойност на трийсет хиляди долара до пет стотачки. Пуснаха го под гаранция от трийсет хиляди лева, което по онова време не беше и колкото глобата за неправилно паркиране в Македония. Антончо начаса офейка, като прежали някак си тая сума и остави съвършено разстроени старозагорските магистрати, които дотогава така бяха вярвали в доброто и в човека.

А за да бъде иронията на съдбата пълна, Божидар отнесе и глоба от петдесет марки за неявяването си в съда по делото „държавата срещу Антон Карабашев“. То трая колкото съдията да прочете името на подсъдимия и да накара пристава да го извика юнашки, за да може да чуе човекът, ако случайно е някъде из сградата. За отложеното дело докараха Божо в съда под стража и той видя закона в цялата му строгост – нещо, от което престъпниците в България са обикновено грижливо предпазени.

Антон Карабашев и до ден днешен си е все там, на мечтаното от нас Охридско езеро. Лови си риба, защитен от македонския си имунитет, и се хили на простотията, с която е устроена българската държавност.

 

*

Божидар загуби целия следобед да проверява различни възможности и се прибра вкъщи към осем.

– Какво е станало? – попита Радостина с непогрешим усет още от вратата.

– Нищо. Загубихме малко пари.

– Колко?

– Малко, не се притеснявай.

– Как ги загубихме?

– Антончо май ги е забърсал.

– Някой видял ли го е?

– Какво сега, разследване ли ще провеждаш?

– Не, само питам. Да не би да са в касата?

– Поне пачките броим колко са. Защо винаги задаваш тъпи въпроси? – попита Божидар по-грубо и веднага съжали. – Не ми се сърди. Тея простотии все още ме изнервят.

Така се получаваше най-често. Почваше да й се кара за това, че тя чисто по женски се мъчеше да му помогне. „Поне сега мога да не го правя“ – помисли той.

– Не ти се сърдя. И ти не се ядосвай, това са само някакви пари.

– Само двайсет хиляди – каза Божидар и влезе в хола.

– Толкова много?

– Нали каза, че са само някакви пари?

– Така е, не си струва да се измъчваш.

– Права си, не си струва. Това си е нормално между мошеници.

– Какво искаш да кажеш?

– Нормално е между крадци единият да окраде другия.

– Ти не си крадец.

– А какъв съм? – запита той и се отпусна в един от удобните фотьойли. – Какво правя по цял ден? Продавам валута на гражданите, без да им издавам бордера. Това какво е? Спестявам данъците, което си е чиста проба кражба от бюджета. А оттам се хранят бедняците, дето сега им викат социално слаби. Ами това, че продавам валута и на фирми, което е изрично забранено от закона, това какво е? Отново кражба от хазната. Нелоялната конкуренция въобще не я броя.

– Всички чейнджбюра го правят. Да не би онези от БНБ да не го знаят?

– Едно престъпление не може да се оправдае с разпространеността на неговото извършване – цитира Божо една от любимите си мъдрости. – Оня ден Теодоси хубаво ми каза, че сме мошеници.

– Е, той – да. Това ново беемве да не би да го е спечелил честно? Всички знаят, че взема подкупи, за да отпусне кредит. Ти сам си ми казвал ние колко му даваме.

– Така е. Обаче проблемът е, че и аз не спазвам законите. А когато един човек не почита закона, той, изглежда, създава около себе си особена среда, в която виреят мошениците. Затова ми се лепят такива като Антон – забеляза философски Божо.

– Престани да се самообвиняваш – каза Радостина и Божидар престана.

До края на вечерта семейство Къбокови прекара самотно пред телевизора. Добрин и Милен следваха в София, Деница учеше в Англия, а гости тази вечер не дойдоха. Нямаше какво да правят. Проследиха трибоя Елцин-Хасбулатов-Руцкой, позяпаха още малко, поговориха си за приятелите в Козлодуй и след това Радостина си легна.

Не й се спеше, но искаше да избяга в съня от мислите си. Това заболяване, тая гадна, тъпа болест. Откъде се взе? От централата, откъде другаде. Но защо на нея? И защо се случваше все това, от което най-много се страхуваше? Най-напред умря Борян, след това семейството й се разби от изневярата на Божидар, а сега се разболя и от болест, чието име се боеше даже да произнесе, за да не предизвика съдбата... Не искаше да мисли за смъртта. Чувстваше се млада, животът й тъкмо беше започнал да става интересен. Божидар почти престана да й се кара безпричинно, децата се поизучиха, имаха пари за всичко, даже повече, отколкото им трябваха, и изведнъж... Лекарите – разни професори и доценти – й даваха уж много надежда, винаги я обкръжаваха с внимание като принцеса. Сякаш не бяха онези, от скръбните болнични стаи и коридори от близкото минало. Но тя често си мислеше, че вниманието им е само лицемерие. Божидар им плащаше толкова пари, колкото сигурно не можеха да изкарат за година, как няма да й дават надежда. Усещаше тя оня дъх на формалин, отчаяние и злощастна съдба от ИСУЛ и онкото. Беше полъхнал вледеняващо през годините... Но дали Някой искаше само да й напомни, че животът и на принцесите все някога свършва или... Не, не биваше да мисли така. Трябваше да оздравее. Децата още не бяха завършили. Не бяха още се задомили. Не беше видяла внуците. Имаше сили да се бори. Беше го правила цял живот. Нямаше да се предаде точно сега.

През прозореца мъжделиво светеше самотна лампа от уличното осветление, но това бяха сякаш лъчи на надеждата. Тя зашепна тихо молитвичката си в тъмнината и неусетно заспа.

В голямата празна къща остана буден само Божидар. Той походи малко из стаите, като поспираше и се оглеждаше, сякаш да се ориентира къде се намира, после излезе на просторната веранда и седна на виенския стол. Беше ясно и топло и той се загледа в поизбледнелите есенни звезди. Двайсет хиляди долара не бяха малко пари дори за него и той отново се запита как е допуснал да се случи кражбата. Но въпросът не беше в това, че за пореден път някой от служителите му го щипваше с някоя и друга хилядарка.

„За какво търпя от толкова време тея стресове – мислеше си Божо. – Заради някакви тъпи пари. Това ли исках да правя, като напуснах Козлодуй? Да броя пачки и да ги връзвам с ластичета... И за какво са ми сега чуждите езици? Да чета надписите по банкнотите. Господи, докъде стигнах... Затова ли висяхме по митингите и пеехме бойни демократични песни – да се разправям сега по цял ден с разбойници. А книгите на това ли ме научиха – да се надлъгвам с държавата в компанията на изтъкнати мошеници... Май не е виновен само октомврийският ми късмет.“

Божидар стана от стола, изплю се „моряшката“ през балкона и влезе в хола. Не му се стоеше сам и като се повъртя малко пред библиотеката, се отправи към спалнята. Когато влезе, Радостина вече спеше. Той се спря и се облегна на рамката на вратата. Отново беше заспала без него. А уж се беше зарекъл тя да усеща присъствието му и да не остава сама в нощта. Сама и с онези мисли.

„Пак се издъних. Все така се получава“ – констатира той с горчивина и се отпусна на леглото, без да се съблича. Не му се спеше. Из главата му се завъртяха като в счупен калейдоскоп разпокъсани спомени от предишния им живот в Козлодуй, разговори и лица от сегашните му срещи, а покрай тях се запрокрадва отново страхът, че ще я загуби. Опита се да го пропъди с мисли за работата си и отново запреживява тъпата кражба. Мина му през ум, че по непонятни причини досега не бяха правили опити да го крадат само секретарката му и валутният касиер. Добре, ако кражбите, мързелът и неблагодарността бяха неотменна част от нравите и обичаите на местните племена, новата „света троица“ в тяхната душевност през последните петдесет години, какво търсеше той тук? Какво правеше в тая, както сам казваше, шибана държава? Защо още не беше избягал? Какво можеше да му попречи да живее на някой екзотичен остров, в бяла хасиенда на брега на океана, да отглежда палми бусу и олеандрови дървета, а вечер да пие студен Pеre Magloire25, докато заспи от шума на прибоя и свирукането на туземни щурци?

Наистина какво му пречеше? Или и в неговия живот имаше някаква обреченост и предопределеност като при герой на Камю? Не ни е ясно.

И докато търсеше отговорите, които все не намираше, той отново неусетно избяга в сенките на отминалите дни.

 

*

Така се случи, че преди десетина години през един октомврийски ден сем. Къбокови напусна Козлодуй. През нощта беше валял дъжд, утрото беше мрачно, улиците – мокри и кални, духаше студен вятър и малкото минувачи бяха навдигали яки и нахлупили шапки като нелегални, търсени от полицията. От сутринта инж. Къбоков товареше в камион различни по големина кашони, натъпкани с книги, дрехи, посуда и съвършено непотребни вещи. Беше продал повечето от мебелите и въпреки това багажът от полупразния апартамент беше неочаквано много. Добре, че Радостина го беше пакетирала – иначе щеше да изглежда, че се мести не водещ атомен инженер, а цигански катун. Всъщност инж. Къбоков отскоро вече не беше водещ, а някак си по-обикновен. И най-важното, вече не беше изобщо атомен, защото беше напуснал АЕЦ и работеше като компютърен специалист в старозагорското предприятие „Биоинвест“.

 

*

Всичко се случи много бързо и като че ли неочаквано за инж. Къбоков. Отначало, в продължение на два месеца, той работеше в несвяст и ден, и нощ. В централата, ако не друго, се бяха постарали поне да не чувства липсата на материал. В десетина дебели тома бяха събрани данните от почти всички аварии, които може би са предполагали за възможни главните конструктори, като имаше поне един том с такива, за които сигурно и през ум не им е минавало, че могат да се случат. Налагаше се да работи яко и Божо би всичките си рекорди по безсъние. Работата напредваше бързо и той почти беше завършил първия етап от Анализа, когато отношението към него рязко се промени. Отначало загуби достъпа до всички данни, свързани с авариите в централата. Отказваха му под най-различни предлози. Ту някой друг ги разглеждаше с изследователска цел, ту комисията пишеше поредния протокол и папките бяха при нея, ту течаха някакви инвентаризации или главният специалист по авариите се лекуваше от сенна хрема. Никифор го гледаше странно, когато му се оплакваше, и се измъкваше с отговори от типа „А, нали ги знаеш. Сигурно някъде ги мотат“ и „Шефът така е наредил“. Пръв го светна Гелето. „Не виждаш ли, че си в немилост? – каза му той. – Изглежда, си започнал да объркваш нечии сметки. Знаеш на кого.“ Били пък направо го посъветва да си търси превоз за родното място. После, в средата на юли, внезапно го върнаха в смените. Не беше трудно да се досети какво означава това и той започна да работи почти денонощно само и само да завърши Анализа. Приятелите им вече не се отбиваха у тях и той осъмваше пред купчината листове, таблици и диаграми. От данните можеха да се изведат трийсетина показателя вместо единствения, който се използваше в отчетите за аварийност. Постепенно пред погледа му се оформи една картина, съвсем различна от розовите официални доклади. Примитивните методи на анализ в тях бяха скрили една отчайваща тенденция: всички криви на надеждността на централата хвърчаха към нулата. Причините бяха очевидно в авантюристичната система на експлоатация, а от картинките се виждаше какво най-вероятно можеше да стане причина за голямото гърмене. Ако някой му помогнеше да се добере до време в изчислителния център във Враца, можеше да прогнозира трендовете26. Нямаше какво повече да чака. Всичко това трябваше да стане известно час по-скоро. Най-напред се обади на Никифор, Павел, Гелето и Били. Каза им, че е получил тревожни резултати, и те дойдоха вечерта.

– „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми. Бум!“ – изпя от вратата Били, но никой не се засмя.

След час и половина и четиримата знаеха в общи линии всички резултати.

– Ти давал ли си тези изследвания на някого от шефовете? – попита Никифор.

– Не. Вие сте първите.

– Знаех си аз, че не трябва да идвам – каза Били.

– Какво мислиш да правиш от тук нататък? – попита Никифор.

– То е ясно. Трябва да се запознаят всички специалисти, които имат отношение към надеждността на централата – каза Божидар.

– И какво ще постигнеш по този начин? – попита Никифор.

– Как какво? Трябва да се промени системата бе, Ники. Не виждаш ли накъде отиваме? Не си ли сънувал кошмари?

– Тази система не е направена от нас. А и знаеш, че се контролира от руснаците.

– Това е точно така, Божо – каза Павел. – Минавало ли ти е през ум как ще реагират те? – попита го той.

– Изследването може и да не стигне до руснаците – каза Били.

– Ще стигне, ще стигне, ти не се притеснявай – каза Гелето.

– Ако тези резултати са верни, опасността е не само за нашата централа – каза Павел. – Мислите ли, че начинът, по който се експлоатират атомните централи в Съюза, е по-различен?

– Вярно бе, те май руснаци са ги правили всичките – подхилкна се Били.

– Ти сигурен ли си, че методите и формулите, които си използвал, са приложими за случая? – попита Никифор.

– Айде сега, нали знаеш, че Божо е отличник? – каза Били.

– И отличниците бъркат – каза Никифор.

– Нека резултатите ги гледат специалистите, бе – каза Божидар. – Пък и аз не съм използвал някаква страхотна математика. Формулите ги има в читанките.

– Сам разбираш, че тези резултати не могат да се разнасят насам-натам – каза Ники.

– Що ми се струва, че Анализът ти няма да види бял свят – изхили се Били.

– Ти би ли се подписал под тези резултати? – попита Никифор.

– Що да не се подпиша? Ако шефът подпише...

– Нали ви казвам, нека да ги гледат специалисти от министерството, от „Енергопроект“, от МАГАТЕ... Откъдето искат – каза Божо. – Важно е да не се случи най-лошото. Системата като цяло е разбалансирана, не го ли виждате? Резултатите са ясни и само като гледаш картинките.

– Виждаш ли, значи можеш да си спестиш писането – каза Били.

– А представяш ли си скандала? – каза Павел.

– Какъв скандал? – попита ядосано Божидар. – Централата е опасна, бе. Като нищо можем да гръмнем.

– Ти чуваш ли се какво говориш? – каза Павел. – Нали руснаците са доставчици на оборудването. То може ли да бъде опасно, а? Съветски атомен реактор може ли да бъде опасен?

– Нас ще изкарат виновни, че експлоатираме некадърно централата – каза Били.

– Ами то не е ли така? Кой използва първи блок като тренажор? Вече десет години – каза Божо.

– Остава да пишеш, че нямаме оболочка и бак авариен залив, но в замяна на това електрониката ни е десет пъти по-скапана от тази на „Тримайл айлънд“27 – каза Павел.

– Такива работи не съм писал. Но идеята ти не е лоша. И без друго все някой трябва да каже истината, вместо лъжите за това, че Атомната е уж безопасна. Иначе кой знае какво ни чака. Баба ми ме учеше, че за лъжите все някой ден се плаща.

– Никой от нас не е лъжец – ядоса се Никифор.

– Тъй ли? Защо тогава не кажеш на площада истината, да речем, за мръсотиите, които изливахме в Дунава?

– Тогава моментът беше такъв. А и това вече е забравено. Много вода изтече оттогава – подсмихна се Никифор.

– Ами добре, тогава разкажи на висок глас за какво построихме тая могила до шпайца. Разкажи на трудовите хора какви радиоактивни лайна изтекоха от централата. Разправи им как изринахме радиоактивна пръст за едно средно голямо езеро и я пръснахме из околните землища.

– Че к'во им пречи, бе? Виж само к'ви високи добиви получават. Пък и от радиоактивна царевица ставала най-хубавата мамалига – изхили се Били.

– Тогава трябваше да работим в онези условия. Помниш какви бяха, нали? Целият шпайц беше залят. Помията преливаше отвсякъде. Все някъде е изтекла. Но това беше цената. Още ли не си наясно, че централата трябва да бичи ток? – каза Никифор.

– За какво ни е тоя ток бе, Ники? За децата и внуците ли се грижим? По-добре е да изпукаме от студ и глад, отколкото да се мъчим, като вземат да се раждат уроди от стронция и цезия.

– Само че не се раждат, нали? – погледна го Никифор.

– Засега не се раждат. Засега. Само че ти можеш ли да кажеш какво ще стане в бъдеще? Но то няма защо да чакаме далечни последствия. Ако продължаваме така да караме централата, със сигурност ще гръмнем. Това от мен да го знаете. Тогава най-накрая и по външност ще станем такива изроди, каквито вече ни е направил по душа тоя проклет социализъм.

– В много дълбоки води нагазихте – каза Гелето.

– Божидаре, ти май не разбираш в какво се замесваш – каза Никифор. – Моят съвет е още утре да дадеш този анализ на главния. И да чакаш решението му.

Божо погледна Павел, Били и Гелето, но те мълчаха.

„Май това ще е подкрепата им – помисли си с горчивина Божидар – мълчание. Ама то си е чисто злато. Ей на – пак изкарах някой лев... Това е, трябва да го послушам. Какво друго да правя?“

На сутринта той внесе като докладна първите резултати от Анализа. И зачака.

В края на този напрегнат месец на гости пристигна неговият приятел от ученическите години и директор на „Биоинвест“ Венцислав Масалджиев. Изтърси се в ново пежо с „хиксове“ в компанията на млад японец. Джапанката се казваше Рейджи Фуджимото, беше милионерски син и вицепрезидент на Fujimoto chemical company28.

Божидар посрещна гостите с печено агне, отбрани вина и мезета. Обядваха в хола, на тиха музика и разговори на добър английски за Хокусай29, прекрасното изкуство бонсай, оригамите и твърдостта на японския дух. Само казанчето в тоалетната разваляше картината, защото пак се беше повредило, а на сто мили околовръст нямаше запчасти. Водата за кенефа трябваше да се носи с кофа и това помрачаваше общата радост, но инж. Къбоков намери начин да се утеши. „В мойте книги пише, че японците от средните векове са имали позитивно отношение към наторяването с човешки екскременти – помисли си той. – Те са страна на традициите, няма как там още да не уважават лайната, а така с кофата в ръка контактът с тях е по-близък. А и спомените за миналото добиват един по-особен аромат“ – изхили се наум Божо.

Обедът приключваше и Венцислав премина на конкретни теми.

– Защо още си губиш времето тук? – попита той.

– И аз се чудя – въздъхна Божо. – Внушил съм си, че има някаква полза. Ще се помъча да завърша Анализа, пък после... ще видим.

– Какъв анализ? – попита на български Масалджиев.

– Опитвам се да намеря макропоказатели за авариите в централата и да ги прогнозирам.

– И какви са резултатите?

– Картинката е печална – системата може да се срути всеки момент. Липсва ми изчислителна мощност и не съм прогнозирал всички трендове, но те тенденциите се виждат като комина. Ако така я караме, до година-две ще успеем да проверим една теория, дето отдавна ме тормози.

– Каква теория?

– За проклетия парен взрив.

– Това какво е? Атомен взрив?

– Да, но зоната се разлетява и реакцията спира. Обаче маса радиоактивни боклуци от реактора излитат в атмосферата и после се сипят тихо по главите на европейските граждани и селяни. Парен взрив е утешителното име, което са му измислили руснаците.

– Запозна ли шефовете?

– Да.

– И какво?

– Нищо. Няма отговор. Все едно, че писах до падналите в предишната война – гробно мълчание. А и обстановката много се напрегна. Почнаха да гледат на мен, сякаш съм маскиран муджехидин и се опитвам нахално да отмъкна руските атомни технологии.

– Тогава наистина трябва да се махнеш оттук – премина Масалджиев на английски.

– Къде да отида с три деца? Къде ще ми дадат такова жилище?

– В Стара Загора.

– И защо? Да не би да го уредят, за да мога спокойно да предавам на японците атомните ни секрети? – изтърси Божо и Рейджи се засмя.

– Не се шегувай със съдбата – каза сериозно Масалджиев. – Ще имаш друга работа. Предлагаме ти да се занимаваш с компютрите на „Биоинвест“. Затова и дойдохме.

– В Япония правим такива предложения само на големи специалисти – каза важно Рейджи.

– И колко компютри имате?

– Засега е само един Apple, но много скоро ще станат доста повече. Ти сам казваше като студент, че мечтаеш да работиш точно това. Сега ще можеш да го правиш колкото искаш. Но има и нещо друго: основната ни дейност ще бъде създаване и развиване на биотехнологии. Знаеш какво бъдеще има там.

Божидар въздъхна мечтателно.

– Ако правилно съм разбрал, ти ми предлагаш работа в изчислителен център на перспективно предприятие и един скромен тристаен апартамент – повтори той като бавноразвиващ се.

– Правилно си разбрал.

– Позволи ми да си помисля.

– Помисли си.

– Ей сега си събираме партакешите и тръгваме – каза Божо на български. – Нали, Радост?

– Къде ще тръгваме? – попита Радостина, която нищо не бе разбрала от разговора.

– Защо поне веднъж не ме подкрепиш като в приказката „Каквото стори дядо, все е хубаво“ – без да се интересуваш от подробности. „Къде, какво, защо...“ Никакво доверие.

– Предлагам ви да се преместите в Стара Загора – каза Масалджиев.

– Трудно ще е за децата – каза Радостина и Божидар направи изразителен жест от типа „ми това е, аз търся решението, тя гледа проблемите“.

– И какво ще произвеждаме в „Биоинвест“? – попита той на английски, за да смени темата.

– Първият продукт се казва октанойл. Вече сме произвели няколко тона. Сещаш се, че се добавя към горивата. Ще ти кажа само, че намалява разхода с близо десет процента. И това е само началото.

Божидар си помисли, че това си е началото на поредната опашата лъжа. Но вместо да се изгаври и да попита дали не може да се открие щам, който произвежда бензин от онова, което овцете изработват в най-голямо количество, каза въодушевено:

– Значи ще сме на върха на вълната?

– Точно там.

– Сбогом, АЕЦ – каза Божо.

Хубаво е сбогуването да бъде кратко, сдържано и най-важното – своевременно.

 

*

На другия ден сутринта Божидар отиде при Никифор веднага след оперативката. И още от вратата му се озъби.

– Виж, Ники, вече маса време чакам някой да прочете Анализа. Или поне да разгледа картинките, ако текстът му се стори тежък. Каза ми да предам разработката на директорското тяло – направих го. Обаче почва да ми писва. Докога мислиш, че трябва да чакам?

– Докогато трябва, дотогава.

– Ако е тъй, може да им кажеш, че търпението ми е на изчерпване.

– Божидаре, в централата има ред. Ако не ти харесва, проблемът е изцяло твой. И аз не съм парламентьор. Мнението си можеш да отнесеш директно към шефа. Ти не адресира докладната до мен, а до него, нали? Тогава какво искаш от мен?

Божидар почти зяпна. Той си мислеше, че разговаря с приятел. Или поне със съмишленик. Или в най-краен случай с един безпристрастен професионалист.

– Така, както ми отговаряш, излиза, че и ти си от противниковия отбор – каза Божо с нескривана горчивина.

Никифор замълча.

– В такъв случай май най-добре ще е да се омитам оттук.

Никифор отново нищо не каза. Само повдигна рамене и въздъхна с учтиво безразличие.

Докато стигне до вратата, Божидар вече беше взел решение. Нямаше какво повече да търси тук. Мислеше си, че работи за доброто на всички,че безсънните нощи не са били само усилия, хвърлени в посоката, посочена още от Еклесиаст, и че е направил нещо полезно, от което централата има абсолютно належаща нужда – една сериозна разработка, чийто първи извод бе, че Атомната не бива да се експлоатира повече като воденица. Мислеше си, че това може да ги спаси от бедата, която той отдавна предчувстваше, че е надвиснала над тях. И само над тях ли?

А как го посрещнаха? С някаква необяснима, но явна и неочаквано голяма неприязън. Сякаш неговите резултати подронваха устоите на народната власт. Като че ли искаше да опровергае идеята да се строи социализъм или търсеше удобен начин да продаде на американците българо-съветската дружба. Не че първото не го правеше всеки ден, а и второто би направил с удоволствие, но американците едва ли щяха да се излъжат. Но в неговата разработка нямаше философски дрънканици. Тя се основаваше на математиката. Все едно да обявят Питагоровата теорема за вредна измислица на разплулата се аристокрация. Или пък диференциалните уравнения – за неприемливи от идеологическа гледна точка. Божидар често казваше, че математиката е единственото място, в което марксистите не са посмели да се намесят. Не че не бяха опитвали. Но се бяха спрели навреме, сигурно защото материята беше доста неразбираема и ги е било страх да не станат за смях. Иначе в генетиката се бяха гаврили с „граховите закони“ на поп Мендел30, в кибернетиката Норберт Винер беше обявил „студена война“ на учението на Павлов за висшата нервна дейност. Да не говорим, че според тях и икономическите закони имаха пролетарски характер. Даже на Айнщайн бяха лепнали заклеймяващата табелка за махизъм31 във философските му възгледи. Само математиката си оставаше зона, свободна от марксистки простотии. Обаче на, оказа се, че и там могат да нахлуят като селджукски турци в Константинополис и даже като френски пейзани в Лувъра. Не, наистина нямаше какво повече да прави в Козлодуй. Щеше да продължи борбата от други географски ширини.

Радостина дори не се опита да го разколебае. Отдавна бе разбрала, че това си е чиста загуба на време.

Седмица по-късно инж. Къбоков подаде молбата си. Направи го, след като беше пуснал слуха за изгодното предложение. Не искаше напускането му да изглежда като бягство след поражение, каквото впрочем си беше. В мислите си той си беше представял, че тук е необходим и че на неговия, с извинение труд, се е крепяла противната му иначе централа. И може би тайно се беше надявал, че отпътуването му ще събере процесия поне колкото на погребението на профсъюзен лидер. В противен случай щеше да излезе, че всичко е било някаква самоизмама едва ли не. Е, шефовете му няма чак да си късат ризите и да го молят с жални гласове да остане, но все пак ще намерят начин да му засвидетелстват признание и да му кажат колко е талантлив и каква опора на колектива е бил, и колко ще им липсва, и най-важното, и най-важното – че тук има приятели и че техните врати са винаги отворени за него.

Днес, след толкова време, още ни е чудно как той, който прозря истината и създаде гениалната си машина за оценка на човешките качества, той, който можеше да каже на социализма като първия рентгенолог Иван Грозни*** „Я тебя в рот ебал, я тебя насквозь вижу“, се върза с илюзията, че представлява нещо за приятелите си, да не говорим за колегите и – вижте само колко е смешно – за шефовете си.

Всъщност единственият служител от централата, който се заинтересува от напускането му, беше една женица от „Личен състав“. Тя прие молбата му, погледна го, попита проформа „Напускате ли?“ и Божидар отвърна „Да, напускам“. Служителката заведе молбата му и я постави в папката „чакащи“. Когато му дойде времето, на листа се появи едно „Да!“, придружено от енергичния подпис на генералния, и тя премести молбата в папката „резолирани“. После сложиха никому непотребния лист в личното му досие, а досието преместиха в архива. С това въпросът с напускането на инж. Къбоков беше изчерпан.

Така, ако се смята и следването, Божидар успешно задрасна петнайсетина години от живота си. Оттук нататък умението му да кара атомен реактор щеше да му е от полза толкова, колкото и ако се беше специализирал в използването на триглави лами за стопански нужди.

 

*

Из донесението на агент Курчатов:

„Източникът съобщава, че негов приятел е бил у Божидар Къбоков вечерта преди заминаването му. Изпращането е било доста скромно – присъствали са само трима от приятелите му. В разговора е станало дума за анализа на авариите в централата, който е направил инж. Къбоков. Източникът има сведения, че инж. Къбоков е изнесъл и взема със себе си информация, която е секретна или е предназначена само за служебно ползване. Той най-вероятно ще продължи обработката на данните в Стара Загора, където се мести.“

 

*

Градът ги посрещна с хилаво слънце, едва пробило облаците, и с безразличието на мравуняк към няколко дребни мравки, които щъкат по етажите му. Апартаментът беше в един от най-забутаните квартали – „Самара 3“, когото наричаха още „Щеш не щеш“ и беше подготвен от няколко служители на „Биоинвест“ с неясни функции. Блокът беше петнайсететажен, от любимия на инж. Къбоков тип „термитник“, и в него живееха, без да се познават, двеста-триста раздразнителни, очукани, вечно недоволни от живота граждани от близките околни села. Вечер те изхвърляха боклука си през прозорците, тупаха чергите си в събота от балконите, като изчакваха търпеливо комшиите под тях предварително да прострат прането си, плюеха, а понякога и таковаха (с извинение) в асансьора, а дечицата им драскаха неприлични думи по стените на стълбището. Трудно можем да си представим сем. Къбокови в подобна среда, ако в нея нямаше и едно определено предимство – предприятието беше изхарчило доста пари за мокет, тапети и плочки в тоалетната и жилището изглеждаше съвсем прилично – поне толкова, колкото и козлодуйското. Не може да се отрече – Божидар беше приятно изненадан от щедрия жест на Масалджиев, който с лекота пръсна сума ти държавна пара за интериора на неговия апартамент. „Това е то приятелството“ – мислеше си вдъхновено Божо, след като най-накрая не само че прехвръкна от категория „по общия ред“ в категория „привилегировани и специални“, ами кацна направо в графата „приближени на шефа“. Само един недостатък можеше да помрачи картината – нямаше парно, но, както знаем, на инж. Къбоков то и не беше нужно. Той вече беше шунтирал електромера. За него това беше по-лесно, отколкото за американски апаш – да отвори врата с кредитна карта.

Междувременно животът си течеше. В службата дните се редяха безоблачни и безметежни. Нямаше го напрежението в Атомната, което го превръщаше в парцал към края на смяната, нямаше го любимеца му Жоко и ако и да се появяваха интриги, те не стигаха до височините, които обитаваше инж. Къбоков. Той лягаше и ставаше с компютъра. Много скоро му светна, че предприятието няма особена нужда от изчислителна техника. Божидар компютризира бързо администрацията, а за скромния кръг дейности, които се извършваха в „Биоинвест“, въобще не беше необходим компютър. Той запълваше времето си с Анализа, за който „Apple“-ът поне му беше подръка. Скоро изследването се превърна в два красиво подвързани тома и за разработката се чу на много места, включително и там, където не трябва. Божидар не преставаше да звъни в централата и да досажда лично на другаря Мичев, който му казваше, че има много работа, и го питаше имат ли режим на тока. Инж. Къбоков му казваше, че имат, тогава другарят Мичев промърморваше нещо и се разбираше, че ако Божидар го занимава с разни анализи и не го остави да се съсредоточи върху електроенергийните въпроси, страната ще тъне в мрак и студ. Сърцето на инж. Къбоков се свиваше от огромната отговорност, но след два-три дни отново безпокоеше другаря Мичев, докато накрая неговата секретарка, изглежда, му забрани да води такива изтощителни разговори и връзка вече нямаше. И тъкмо тогава се случиха събития, които го изстреляха на друга орбита, а последствията от Анализа се върнаха като бумеранг по красива крива право върху умната глава на инж. Къбоков.

 

*

Всичко започна през един студен декемврийски ден. Оперативката при Мичев беше свършила и в кабинета му освен него бяха останали само зам.-директорът по експлоатация Никифор Армянов и директорът по специалния режим Сергей Стратиев – млад мъж с кестенява коса, физиономия, която сякаш беше взел за служебно ползване, и подозрителни кафяви очи.

– Досещате ли се по какъв проблем ще разговаряме? – каза генералният.

– Не – каза Никифор.

– Минава ми нещо през ум, но... кажете – каза Стратиев.

– Вчера ми се обади министърът. Божидар е показвал разработката си на Павлин Аврамов. Той пък е докладвал на зам.-министъра и така се е размирисало по всички етажи.

– Въпросът е от компетенцията на директора по специалния режим – подсмихна се Никифор.

– Хич не ми е до шеги – каза Мичев. – Ти не виждаш ли своето участие в проблема?

– Аз ви информирах още на другия ден, след като разбрах какво представлява разработката на Божидар. А мерките срещу изнасянето на информация от централата не са в моя ресор.

– Недей така бе, Ники – каза Стратиев. – Какво искаш от мен? Да сложа по един милиционер на всеки от твойте хора ли?

– Спокойно – каза генералният. – Тук сте, за да ми помогнете да пресечем изтичането на информация, а не да си прехвърляте топката по терена. Сергей, мисля, че ти познаваш добре Божидар. Нали той те обучаваше навремето за СИО32?

– Да, познавам го – каза без желание Стратиев.

– Ти също го познаваш – погледна той към Никифор. – Какво мислите, че ще предприеме?

– Той е упорит. Освен това е и амбициран. Според мен, ще разнася разработката си нагоре-надолу, докато не му обърнат внимание – каза Стратиев.

– Или докато не му се попречи – добави Никифор.

– Доколкото го познавам, съмнявам се дали обикновено препятствие може да го спре – каза специалният.

– Какво предлагаш? – попита веднага Мичев.

– Един от вариантите е да го засечем при разнасянето на разработката му и да я изземем, като се позовем на секретността на данните в нея.

– Имаме ли информация за намеренията му?

– Колегите от Стара Загора се държат много резервирано – каза Стратиев.

– Защо? – попита генералният.

– Той там е от близкото обкръжение на директора на „Биоинвест“, а предприятието е под покровителството на Пламен Дойнов. Авангардни технологии, японско участие, излаз на западните пазари... Високо е подскочил.

– Никифоре, ти не можеш ли да поддържаш с него някаква връзка? – попита Мичев.

– Той ми няма доверие. Разбра, че не съм на негова страна – каза Никифор.

„Интересно на чия страна си“ – помисли си генералният, но не каза нищо.

– Добре. Изяснихме ситуацията – каза Мичев. – Ти – обърна се той към Стратиев – ще потърсиш начин да получаваме предварително информация за ходовете на Божидар по твойте канали. Само че без много шум. Не можем да разтръбяваме, че от АЕЦ-а е изтекла поверителна информация. Нали се сещаш какво ще означава това?

Сещаше се инж. Стратиев, в това нямаше никакво съмнение. Набързо щеше да се сбогува с директорството. И щеше да е късмет, ако само с това му се разминеше. И все пак той почувства облекчение, че генералният го пази като играч от отбора си. Не можеше да прецени размера на бедствието, защото нямаше откъде да знае за разговора на генералния с „вуйчата“ (както казваха на братовчед му). Но тъкмо интуицията на играч му подсказваше, че навлизат в много опасни води и че „горе“ никак няма да са доволни, ако се разшуми по тая проклета разработка. И на последния дозиметрист беше ясно, че нищо хубаво не го чака, ако даде повод да се хвърли съмнение върху безопасността на централата.

– Никифоре, приятелите на Божидар са в твоя ресор – подсмихна се отмъстително генералният. – Те може да знаят нещо за намеренията му. Трябва да предвидим ходовете му и да затръшнем вратите под носа му. Не искам ние да се изприщваме от работа, за да може някой да се изтакова на метеното – използва другарят Мичев думите на братовчед си.

„Сам се забърка в тая каша – помисли Никифор с неприязън. – Можеше да прибереш тоя анализ, докато Божидар беше тук, и после да го отпращаш. Сега ще гоним дивото. На гюме ще го чакаме... Що не покани и вуйчата – да се присъедини към ловната ни дружинка.“

„Ами ако Божидар се окаже прав? Ако системата се е разбалансирала? Бе к'ва система, бе, мамата си трака – проанализира възможностите Сергей Стратиев на излизане от кабинета на генералния. – А ако се случи някой сакатлък, а? Кой ще ни спасява? Хъ. Мамата си ебало...“

 

*

Мичев се върна вкъщи ядосан. Малко след сутрешното съвещание се обади секретарката на братовчед му. Тя троснато каза „Другарят Анастасов ще ви очаква довечера след осем часа на вилата си в Симеоново. Разбрахте ли?“, изчака той да каже „Да“ и безцеремонно затвори. Даа. Не можеше да се отрече, че умее да изрази отношението на шефа си. Обидно беше това обаждане, обидно, но и очаквано. Изпускаше нещата от контрол и знаеше, че неприятностите няма да закъснеят. „Ей, това диване наистина ми отрови живота. Вуйчата – генералният кисело се засмя – май ще ми... отупа праха.“ Мичев се спря в антрето, сякаш се чудеше какво изобщо търси и защо тъкмо в тоя апартамент. После влезе в кухнята, отвори вратата на хладилника и посегна към бутилката водка, но в последния момент се отказа. Трябваше да пътува до София и щеше да кара бързо. Не че се притесняваше от катаджиите – във Врачанско познаваха волгата му и никой нямаше да посмее да го спре за някакво си превишение на скоростта. Причината да се откаже от една чаша на гладно беше някакво предчувствие за опасност.

Мичев не беше фаталист. Не вярваше в провидението и когато се опитваше да научи нещо за съдбата си, не търсеше кармични знаци, нито пък хвърляше боб или оръфани карти таро, а звънеше на секретарката на братовчед си или организираше лов с пълномощника на ЦК за централата. Беше атеист в духа на най-добрите традиции на българското безбожие и не спазваше дори оскъдните езически обичаи, достигнали до нас от времето, преди Борис I да избере византийската оферта на православието.

Но въпреки неприязънта си към пророците сега, като първа стъпка към прозрението, генералният усещаше някакво смътно безпокойство. Сякаш долавяше някакви далечни, тревожни вибрации и не можеше да разбере дали това е напрежение в стомаха му от яхнията в стола или усещаше като японска рибка инфразвуците от предстоящо административно земетресение.

На вратата се позвъни.

– Иване, ти ли си? – попита Мичев.

– Аз съм.

– Влизай – генералният отвори, отдръпна се две крачки и застана насред коридора, преграждайки безцеремонно пътя на госта си. – Намери ли?

– Ее, съмнявате ли се? – каза шофьорът му и подаде найлонова торбичка, в която прозираха две бурканчета от кисело мляко, пълни с черен хайвер.

– Колко струва? – попита шефът му ей така, за протокола.

– Шефе, неудобно е. Клисока няма да иска пари.

– Нищо. Дай му – Мичев извади от джоба си пет лева.

„Ей, скръндзата му със скръндза“ – помисли си радушно шофьорът му. Бурканчето вървеше отдавна по петнайсет лева, но генералният не признаваше инфлационните явления при социализма. Обаче пък на Ванката и през ум не му минаваше да дава петте лева на Клисока. Щеше да си ги прибере в джоба, както си му беше редът. Помисли така критично за шефа си, защото какво е една петарка за джоба на шофьора? Едно няма нищо.

– Ще ви карам ли?

– Не.

– Аз да тръгвам тогава.

– Тръгвай.

Вратата хлопна.

Мичев погледна бурканчетата с хайвера и го обзе неприятното чувство, че се подмазва.

Братовчед му разказваше за черния хайвер още от 58-а, когато се върна от Съюза. Беше отишъл там за пръв път в състава на партийна делегация. Тогава Мичев беше дванайсетгодишен и живееше при чичо си. Баща му, майор от ДС, беше загинал някъде в Сливенския Балкан, ловейки горяните. Чичо му беше ятак на чавдарци и малкият Гриша често виждаше разни чичковци с тъмни костюми, бели ризи с отворени яки и каскети, които слизаха от черни лимузини. Някои от тях му даваха шоколади, загънати в разноцветни станиоли, други, преди да си тръгнат, му разрошваха свойски перчема, после се качваха в зисовете и изчезваха в облаците улична прах, които вдигаха колите. Братовчед му беше двайсет и седем-осем годишен, но макар толкова млад, вече беше секретар на градския комитет на партията. Григор Мичев и тогава почти нямаше приятели, прекарваше времето си вкъщи и когато чичо му си пийнеше по-здраво, често слушаше разказите му за партизански сражения и битки с класовите врагове. Но повечето от тях Григор знаеше наизуст, а и по някое време чичо му стигаше до един и същи финал, от който се разбираше, че те са сгащили гадовете в някакъв овраг, мамицата им да еба, и са ги изтрепали като мишки, тяхната мама да еба. Затова му беше по-приятно, когато братовчед му разправяше за великата съветска страна. Слушаше как тогава за пръв път се ръкувал с Хрушчов и как той му казал „здраствуйте“. Слушаше също за Кремъл, за Червения площад, за мавзолея, за подземната железница метро и за чудното ядене черен хайвер.

После, когато вече беше студент в Москва, Мичев при първата възможност опита деликатеса на аристократите и партийните вождове. Поръча си порция в някакъв ресторант, намаза дебело една филия, отхапа и изплю залъка в чинията си. Така и не можа да разбере какво намират в тези неприятно миришещи на рибено масло дребни лигави зрънца.

Но братовчед му ги харесваше.

Мичев сложи бурканчетата в кожената си директорска чанта, наметна се с кожуха и тръгна към колата. След минути черната волга превали хърлешкия баир и изчезна в полумрака на ранната декемврийска вечер.

Когато генералният подмина Враца, вече беше тъмно. Мичев познаваше изровения от тежките камиони път и колата летеше в нощта. Когато наближи Ботевград, започнаха да прехвърчат снежинки, но той сякаш не ги забелязваше. Не се беше чувствал така безпомощен, откакто го беше напуснала жена му. От малък се беше изявявал като лидер, бяха му внушавали, а и си мислеше, че съдбата му е изцяло в неговите ръце. Когато Красимира го остави, преживява дълго, преди потресен да открие, че всъщност с живота му винаги се бяха разпореждали други. Най-напред баща му беше предпочел да лови някакви гадни горяни (като малък той си мислеше, че горяните са нещо като горилите – е, не толкова космати, но пък по-свирепи), да ги лови, вместо да се грижи за него и за майка му. Нея я помнеше да плаче пред снимката на някакъв мъж с ясни очи, мустаци и пригладена коса, облечен в тъмен костюм и бяла риза с буржоазна папийонка. Тя беше от стар сливенски род, в който, както му беше повтарял често чичо му, беше пълно с чорбаджии, алчни капиталисти и народни врагове. След като убиха баща му, тя изведнъж започна всеки ден да се моли пред някаква стара икона. Когато я питаше какво прави, тя само го погалваше по главата, докато един ден не му каза през сълзи: „Моля се Господ да не започне да наказва теб за нашите грехове – моя и на баща ти.“ На другия ден майка му внезапно изчезна. Вечерта си легнаха заедно и тя му чете приказка, а на сутринта вече я нямаше. Дори не се сбогува с него. Попита чичо си къде е, но той му каза, че не знае. Дълго време Григор си мислеше, че и тя го е изоставила. Но и когато по-късно започнаха да му минават през ума и други обяснения, пак не можеше да се примири: майка му изчезна от неговия живот и той не успя с нищо да попречи.

На другия ден „малкият Григорий“, както го наричаше чичо му, се премести да живее в къщата в Бояна. От този момент нататък, докато влезе в казармата, той следваше железните правила в тая къща. В школата за запасни офицери щафетата със съдбата му пое ротният, в Москва беше под опеката на посланика, а когато завърши, го стисна здраво ръката на братовчед му.

В главата на генералния прехвърчаха такива спомени – също като снежинките отвън, и също като тях се разтапяха и изчезваха без следа веднага щом се сещаше за разговора, който го очакваше у братовчед му.

„Не трябваше да позволявам оня хубостник да изнесе толкова информация – отчете грешката си генералният. Ей, навсякъде трябва да огрея. И за какво ми е тоя директор по режима? А Никифор? Сякаш не е завършил в Москва, ами... в Горна Волта – отправи той тежък мислен упрек към инж. Армянов, с който подчерта колко ценно е московското образование и как то абсолютно изключва подобни издънки. А в Горна Волта са си абсолютни тъпанари. – Само че какво можех да направя? Да го уволня ли?“

В началото на кариерата си той мислеше, че е лесно големият шеф да уволни някого от безбройните си подчинени. Обаче после откри, че не е чак толкова. Имаше цял куп некадърници, които бяха с нечии високи протекции. Като партийния му секретар например. Или като Хитров. Винаги някой се обаждаше – самият бос или просто секретарката. Ах, тия секретарки, как ги мразеше Григор Мичев: „Другарят еди-кой си пита как е ... (нашето момче) и дали...“ И на генералния му ставаше ясно – какво именно. А ако никой не се обаждаше, до ушите му с нарочна случайност достигаше слух, че... (какво ще стане, ако въпросното протеже не получи полагащото му се място, жилище, командировка или еди-какво си). Въобще, системата за крепене на некадърници беше мощна като онзи съветски трактор, който си орял мирно земята, но отвърнал на огъня на китайската артилерия, унищожил я цялата и пак съвсем мирно си отлетял. Абе да не ти се случва да я предизвикаш. Но тези, които тя лансираше, всъщност некадърници ли бяха, или всъщност не бяха некадърници? „Те са просто хора, които пасват на системата – ако не на едно място, то на друго. Могъщите винтчета на социализма, ето кои са – беше открил веднъж много прагматично генералният. – Я колко добре стои заместникът ми на мястото си. Няма качества за директор, значи е добре дошъл. А няма и амбиции за стола ми. Дали? – си беше помислил генералният и веднага му беше станало ясно, че не. – Дааа...“ – беше неговото окончателно заключение.

Разсъждавайки така във всеки един конкретен случай, Мичев имаше винаги успех в тъкането на пъстроцветното кадрово килимче. Но в случая „Къбоков“ нещо сякаш го възпираше. „Колко му е да му намеря цаката? Като сбърка, и ще го уволня по некадърност. Лошото обаче е – подхилкваше се генералният, – че аз точно по некадърност никого не съм уволнявал.“

Поради такива разсъждения мястото на Божидар в мозайката не се овакантяваше. Но всичко само на пръв поглед изглеждаше така просто. Истината беше, че всъщност генералният изпитваше нещо – да го наречем симпатия – към това момче. В отношението на Божо към системата – онази, с голямо „С“ – генералният виждаше нещо, което на младини и той беше изпитвал. Част от собствената си борческа натура, така да се каже. А и семейството му беше симпатично... Обаче симпатиите са едно, а задълженията на генералния директор на атомна централа са друго и някой прекрасен ден на тоя специалист можеше да му се случи случка. Още повече, че и сведенията за него не бяха никак благоприятни. Добре беше все пак, че той сам напусна и свали от плещите на генералния бремето на отговорността. „Умно момче е и сигурно е разбрал какво ще трябва да направя, въпреки че ми е неприятно“ – беше помислил с облекчение шефът на Атомната, когато подписа молбата на инж. Къбоков, с което – мислеше си тогава той – случаят се приключваше. Обаче се оказа, че не е прав.

„Ех, ако се бях усетил навреме, можеше да намеря какво да му предложа. Пък и той с тия три деца нямаше да рискува с такъв конфликт. А ако му бях намерил и слабото място. Но сега... е, щом трябва, ще се бием. „А la guerre comme а la guerre“33 – спомни си той един от малкото изрази на френски език, които можеше да употребява без грешка в правописа. Тук сякаш повече отиваше да си помисли: „Мы тоже не лыком шиты.“34

Мичев размишляваше отново и отново за пропуснатите възможности и се опитваше да анализира получения неприятен топовен ендшпил, в който единствената му тежка фигура май щеше да гръмне срещу него. От време на време поглеждаше разсеяно през прозореца и пак се размисляше, докато... Е, докато на един от завоите някакъв тир не го заслепи с дългите си светлини. Той в последния момент забеляза една голяма дупка, зави инстинктивно, за да я избегне, и колата излетя от шосето. Зърна през себе си някакво дръвче и в следващия миг почувства удар.

Дръвчето изчезна и генералният видя, че пътува в някакъв тунел. Нямаше го на пътя преди тоя тунел, той беше сигурен. Но някак си не се тревожеше. Знаеше, че всъщност винаги го е имало и тайно от себе си беше очаквал кога най-после ще тръгне по него. В края на тунела се виждаше ярка светлина. А от светлината се появи майка му. Беше облечена с бялата си блуза с бродериите и дългата си бяла пола като в най-хубавите му спомени и странно, но му се стори, че е пак малък. Тя го хвана за ръка, както през онази зима, когато за последен път се разхождаха по пустите алеи в Борисовата градина. Но тогава беше студено, а сега наоколо беше пролет. „Най-после се връщам, мамо“ – каза той. „Не, сине, още не. Още не си си свършил работата. Спомни си за какво си там, долу. Не забравяй. Направи каквото трябва. Аз те чакам“ – каза тя и в душата на Григор стана топло и много хубаво. Вече знаеше, че майка му не беше го изоставила. Но трябваше да се връща.

Когато се свести, беше на крайпътна полянка, сред храсти и малки дръвчета. Беше объркан. „Какво става?“ – помисли генералният и се обърна. Нямаше никакъв тунел. Зад себе си беше оставил пътека, по която може би щеше да се измъкне. Ако колата беше в изправност... Опипа главата си – имаше малко кръв и две подутини, които го боляха. Не си спомняше къде точно се е ударил. Погледна в жабката, където държеше аптечката. Алуминиевото шише с лавандулов спирт си беше там. Намокри кърпата си и я сложи на удареното. Засмъдя го, но пък се почувства освежен. Пробва вратата и тя се отвори без проблем. Излезе и огледа колата. Бронята беше поизкривена... Е, и капакът. Отдясно вратата беше ожулена и леко хлътнала. Абе, нищо й нямаше. Какво да й има на една волга от няколко отсечени дръвчета и помлени храсти. Беше го направил, както каратистите чупят тухли и дъски за строежа на вилата си. Ей това беше предимството да се движиш бързо в яка руска машина. Успя да излезе, като на светлината от фаровете отсече до корен двете дръвчета, които беше счупил. Добре, че шофьорът му винаги държеше в багажника едно брадве – никоя от преминаващите по пътя коли не спря. Помисли си дали да не похвали Ванката, но после реши, че няма нужда. Айде сега. Студеният въздух го освежи съвсем и когато изкара колата на шосето, сякаш не му се тръгваше.

„Колко малко неща имат смисъл – мислеше си през останалия път генералният. – И колко планове могат да останат неосъществени. Един миг... и край. Хъ.“ Внезапно му докривя, че е сам, и му се прииска да се обади на жена си. Сети се колко лошо се беше държал понякога с подчинените си и колко дребен е всъщност номерът, който му погоди Божидар. И също как трябва да бързаме да живеем, а не да се разправяме с разни... Да, бе. И що да не му прости на Божо – поне частично може би? Още малко, и щеше да го избие на дзен будизъм или да почне да си тананика „Харе Кришна, харе, харе“. Добре, че не я знаеше тая песновка.

Няколко дни генералният си спомняше за тунела, за това, колко леко се е отървал и други такива. После се улиса в работата и забрави тези мисли.

 

*

Никифор се върна вкъщи ядосан. Мичев се опитваше да прехвърли върху него вината си за издънката с Божидаровия анализ. Като нищо можеше да го натопи пред разните важни клечки от министерството: „За съжаление Никифор Армянов не ни информира за намеренията на Божидар Къбоков. Така се стигна до изтичане на особено важна секретна информация. Но това, че ни подведе, е разбираемо – нали са приятели с Къбоков.“ И да му залепи за гърба толкова черни точки, че до края на живота му да го мислят за пряк потомък по майчина линия на оная подла есерка терористка35, на която името не се споменава и в „Большая советская“. А от самото начало на работата си в Атомната инж. Армянов си беше нацелил едно място и то беше директор по експлоатацията. Беше реалист и знаеше, че няма шанс за повече. Нямаше в рода си вуйчо от ЦК или поне обикновен активен борец. Баща му беше само един редови герой от Отечествената. Беше загинал някъде из безименната унгарска пуста и Никифор не знаеше даже къде му е гробът. В официалните комюникета кап. Делян Армянов се водеше геройски загинал в неравен бой. Беше свалил седем германски самолета и това го правеше един от първите български въздушни асове. Като малък Никифор страшно се гордееше с баща си. Обаче негов приятел много години след това беше казал на майка му, че го е свалил погрешка някакъв наш пийнал по-якичко зенитчик. Тогава го заболя много, но наранената му гордост остана и той винаги носеше със себе си в поовехтяла рамка снимката на баща си в капитанска униформа на въздушния на Негово величество някакъв си полк. Още в четвърти клас обаче разбра, че баща ти да е герой от Отечествената, не стига като актив даже и за дружинен председател. Да. До генерален директор нямаше как да издрапа. Но директор по експлоатацията трябваше да бъде. И вече беше на крачка от целта. Само че сега... „Това копеле Божидар, тоя... тоя шут да ми погоди такъв кален номер – мислеше си Никифор, докато се качваше с асансьора. – И аз съм се държал приятелски с него.“

Прав беше инж. Армянов. Ако работите продължаваха да се развиват така, щеше да види директорското място, колкото оная Фани Каплан – кандидатчленство в ЦК.

„Не. Тая няма да стане. Не съм градил име тук толкова години, за да ме провали накрая някакъв палячо“ – помисли Никифор, докато отваряше вратата.

– Ники, ти ли си? – чу се гласът на Нина от кухнята.

– Не, комшията е.

– Хладилникът бръмчеше и не можах да чуя... Децата още не са се прибрали.

– И какво – да ходя да ги търся по улиците ли?

– Не се сърди. Просто им направи забележка. Те само теб слушат.

– Добре.

– Знаеш ли, нямаме домати. Купи, моля ти се, един килограм, докато приготвя яденето на децата.

Тъкмо се чудеше как да се измъкне от къщи.

– Ще купя – каза Никифор и тръгна към зеленчуковия. Не обичаше да ходи на пазара. Там всичко беше по-скъпо и той се дразнеше. Имаха предостатъчно пари, но не понасяше да го минават разни влахундери.

В магазина бяха докарали домати, обаче повечето бяха меки или наранени от лашкането по разбитите пътища и тръшкането на щайгите от товарачите, които така си отмъщаваха за това, че ги карат да работят. Никифор приклекна и започна да си избира по-здравички.

– Какво правиш? – попита с неприязън продавачката и се наведе заплашително над тезгяха. Приличаше на злобно египетско божество, затлъстяло и мутирало от местната скука и тъпота, но запазило типичната за вида проклетия. Беше сложена на това място да пази зеленчука, а не да дава да го барат някакви нахалници, дошли на нейна територия от алчност и за пари.

– Избирам по-здрави домати – отговори с най-господарския си тембър инж. Армянов.

„Я го виж ти“ – помисли си продавачката. През целия следобед се беше разправяла с тия пришълци. Довлекли се тука вчера и искат най-хубавите домати за тях. Ей го, тоя Никифор – идва, ровичка из щайгите, прави й фасони и още малко – ще й вдигне и скандал... Че кой е той, бе? Мисли си, че тя не го познава. Някакъв заместник-директор. Такива като него с лопата да ги ринеш. А се прави на голяма работа. Цупи се, че му се паднали два-три по-натъртени домата. А като наказа нейния Дочо, попита ли го какво му е? Какво каза сестра й? „Ла ностре Дочо началник маре ла Краси“36, нали? Обаче Краси, тоя хайлазин, не го наказва, а нейното момче, дето е такова тихо и скромно, него в земята ще го навре. И за какво? Бил закъснявал за смяна. А защо? Защото тича и се блъска да им отгледа тъкмо пресни домати и краставици. Но тоя Никифор веднъж не е отишъл на пазара да си купи. Защото е стиснат ей така. И продавачката от зеленчуковия си показа мислено с ръка на кое място и колко е стиснат инж. Армянов. „Свиди му се да даде два лева за домати, а в магазина ровичка из щайгата“ – върна се тя към нечуваната обида.

– Вий вчера дойдохте тука и вече си мислите че всичко е ваше. Доматите ще ми избира. За него хубавите, а за останалите... – каза продавачката с класова омраза и хвърли поглед към склада, където си беше скрила две щайги по-едрички.

– Добре, де. Сложи ти един килограм – каза Никифор, бесен, че тая селяндурка му държи такъв тон. Като станеше директор, щеше да види тя, тая тъпа зурла.

– Друго има ли?

– Не.

– Педесе стотинки – каза продавачката и го изгледа като нищожество.

Никифор плати и излезе. Съвсем му се счупи настроението. „Ама че свиня – помисли си инж. Армянов и си представи как продавачката грухти край доматите, а той вдига двуцевката и...

Ей така си живееха в Козлодуй пришълци и туземци – в обич и разбирателство, като в първите християнски комуни.

Щом избледня ловната сцена, Никифор се сети и за съня си. Дълго се беше борил да го приемат в ловната дружинка и ето че снощи сънува ловджийски сън.

Бяха на острова и преследваха с генералния и тайфата голям глиган. Той тичаше през храсталаците, а те гърмяха след него един през друг и си подвикваха окуражаващо „Дай, дай, дай, дай, дай“, „Бех, мамка му“ и „Ей сега шъ му видим сметката“. Излязоха чак на горното блато и видяха как глиганът се шмугна в едни акациеви храсти. Заобиколиха го, насочиха пушкалата и тъкмо да загърмят, от гъсталака изскочи не разяреният шопар, а кой мислите? – Божо. И той с пушка. „Паднахте ли ми сега – вика, – мамка ви.“ Всички се разбягаха, само Никифор остана. „Няма да гръмне по мен. Приятели сме“ – помисли той, обаче Божо дигна чифтето. И гръмна без да се колебае. А той разчиташе, че...

„Хеей, голям приятел ми е, няма що. Даже насън започнах да се разправям с него“ – помисли си ядосано Никифор, докато се изкачваше пеша по стълбите, защото асансьорът пак беше спрял.

– Купи ли бе, Ники? – стресна го гласът на жена му от вратата.

– Купих.

– Аз съм готова. Кога ще тръгваме към Долапчиеви?

Толкова се беше ядосал, че беше забравил за поканата у шефа си. Не му се беше случвало.

– Преобличам се и тръгваме – каза Никифор и влезе в спалнята.

– Не сме им купили подарък – каза след малко жена му.

– Ами защо не се сети, преди да изляза за тези тъпи домати – каза раздразнено той. – Вече няма време... Ще им занесем една бутилка от евксиноградското.

– Не е хубаво да се подарява подарък.

Преди близо година, за рождения му ден, Божидар му беше донесъл една каса от прочутата марка. От това вино беше трудно да се намери дори една бутилка. Не беше виждал никога да се продава евксиноградско в магазин и даже в корекома. Виното от тази изба беше за партийния каймак и не се продаваше, а се доставяше на избраниците. Това, че Божо беше намерил цяла каса, намирисваше на някаква далавера. Е, тогава го прие. Друго си беше, като ти дойдат високи гости, да тупнеш една такава бутилка на масата... Но сега мисълта за това, кой му го беше подарил, само го дразнеше и разваляше настроението му.

– Щом като е от Божидар, не искам да го знам.

– Защо говориш така? Нали сме приятели.

– Бяхме приятели – каза Никифор и влезе в кухнята.

Жена му си къдреше косата с тъпата си руска електрическа маша. Той се намръщи гнусливо – пак се беше издокарала като някоя от контингента пред второкласните руски хотели.

– Какво става? Нали уж беше готова – каза той.

– Готова съм – каза жена му противно на логиката и го погледна. – Защо промени така отношението си към него?

– Не е твоя работа – каза той грубо. Едвам беше успял да си смени изражението.

– Не искам да ти се бъркам. Но защо да не сме приятели? Той винаги е бил коректен към нас. И е един от малкото, които наистина обичат Русия.

– А, ето защо си толкова загрижена. Великоруската ти шовинистична жилка. Само че той харесва не Русия, а рускините.

– А ти не ги ли харесваш? – засмя се тя.

Никифор сякаш за момент се замисли.

– Не.

– Тогава защо се ожени за мен?

– Напоследък и аз се чудя.

– Наистина ли?

– Да. И ако продължаваш с такива тъпи въпроси, ще останеш тук.

– Какво ти става, Ники? Никога не си се държал така.

Той замълча. Беше отишъл твърде далеч. Бяха женени от десет години и от почти толкова не изпитваше някакви особени чувства към нея. Беше й изневерявал от самото начало. Дори с такива като онова маце с кестенява коса, безизразни сини очи и малки цици, което в Козлодуй беше известно като „червения кръст“ или „бързата помощ“. Но нямаше намерение да се развежда. Разсъждаваше трезво, че „която и да е, е все тая“, беше се привързал към децата и смяташе, че в брачния живот има определена изгода: налагаше се да търпи вкъщи жена, която (както беше забелязал някакъв прочут български мислител) в много отношения е по-неудобна от кучето, но пък нямаше нужда от прислужница, келнер, иконом и гувернантка. Инж. Армянов беше открил, че в някои отношения семейството му действа и здравословно – абе, също като армеена чорба при сутрешен главобол от хоремажка ракия. Накрая, освен всичко друго, беше полезно и за кариерата му – не колкото ако дядо му беше член на соцдружинка, но все пак помагаше. Никифор беше свикнал със статуквото и се държеше вкъщи като постоянен клиент в квартална кръчма – приветливо и свойски с персонала, с капитански глас, когато дава поръчките, и с хладна бдителност, когато получава рестото.

Сега беше нарушил правилата и затова се сепна, макар и със закъснение.

– Не се впрягай. Много се изнервих напоследък – каза той, като се постара гласът му да прозвучи извинително, но не чак толкова.

– Мисля, че не ние сме виновни – обедини тя всички обидени от държането му.

Никифор замълча.

– Знаеш, че винаги съм те подкрепяла.

Така беше. Повечето рускини непрекъснато се опитваха да впрегнат свободолюбивия дух на българския мъж в ходене на пазар, миене на чинии и отглеждане на потомство. Сякаш си бяха в Русия, а съпрузите им бяха някои от безбройните безобидни руски пияндета, които са готови да пожертват и последните остатъци от мъжеството си за възможността да изпият скришом бутилка портвайн. В резултат на агресивните атаки на нежните половинки в повечето смесени бракове или семейството се разпадаше, или мъжът се превръщаше в поредния квартален мухльо. Но то какво друго може да се очаква от съюз, регистриран в някой московски райсъвет благодарение на неудържимото влечение на рускините към далечни светове и отколешните мераци на българите да галят по бедрата русокоси славянки.

В семейство Армянови обаче не беше така. Нина се подчиняваше на мъжа си, безропотно вършеше цялата къщна работа и спазваше брачния обет, сякаш беше потомка по руска линия на героиня от поема на Славейков. Веднъж някой (май пак тоя Божо) се беше изсмял, че според Публий Сир добродетелната жена командва мъжа си, като му се подчинява. Пак искаше да му отрови живота с подозрения. Обаче Ники му отговори: „Нека да ме командва, важното е да ми се подчинява.“ И инж. Армянов продължи да живее вкъщи като образован болярин сред крепостните си селяни или като патриархален владетел сред семейната си челяд. Но не и като английски суверен във фамилния си замък или, айде сега, като ескимоски вожд в главатарското си иглу. Дори и така да беше, защо пък не.

Само че сега можеше да срути всичко заради едно избухване. Наистина беше прекалил.

– Съжалявам, Ниночка.

Не беше употребявал това обръщение от... не помнеше откога.

– Отдавна не си ме наричал така.

– Всичко е заради тая проклета работа. Толкова години се мъча да изградя кариерата си. А знаеш, че няма кой да ми помогне... Освен теб – добави той лицемерно.

Ниночка одобрително замълча.

– Готова ли си да тръгваме? – каза той след малко.

– Да. Да не би да има нещо в разработката на Божидар, което да те злепоставя? – попита тя внезапно. Жените, за разлика от мъжете, почти винаги забелязват очевидното.

– Ти откъде знаеш за нея?

– Цялата централа знае.

– И какво знае?

– Направил е някакъв анализ на авариите. Сигурно изводите му не са хубави. Всеки знае фразата му, че експлоатирате централата като воденица.

– И ти съгласна ли си с такива изводи?

Нина го погледна. Виждаше, че е напрегнат и разстроен, но той толкова рядко я питаше за мнението й. А и я засегна.

– Колко пъти ти сам си казвал, че нарушавате правилниците и инструкциите.

– Това се отнася за отделни хора.

– Обаче ако те са много? – зададе неочаквано разумен въпрос жена му.

– Нина, да не би аз да съм направил централата на това тъпо място. Как да работя с разни „специалисти“, дето си мислят, че атомната е продължение на конфуто37 им. Никифор се сети, че и това е лаф на Божидар, и още повече се ядоса. – Знаеш колко власи има в турбинен цех. Ами в РМЦ38 и химцеха? А с останалата пасмина, дето се е събрала тук, с нея какво да правя? Хайде, с тези, дето са дошли заради жилище или да правят кариера – с тях ще се оправя. Ами онези, дето са тук само за да отърват казармата или чакат да им мине разпределението – тях как да ги накарам да работят? И Козлодуй да не е някакво изключение? Навсякъде е така. Това нито ние сме го измислили, нито ние ще го променим. Обаче нещо може да се промени. Това, че сега аз отговарям за оперативната експлоатация, а утре може и да не отговарям. Ей това ще бъде промяната. Обаче да не си мислиш, че на Божо му пука?

– И все пак, Ники, ако Божидар е написал истината, това може и да ти помогне.

– Кой се интересува от истините му бе, Нина? – ядоса се отново Никифор. – Централата трябва да бачка. Спрем ли – и системата се разпада. Не знаеш ли? Всичко рухва. Заводи, болници, летища, трамваи... всичко спира. Вкъщи минаваме на свещи. Нали си виждала какво е? Ако е зима – ще изпукаме от студ. Това става, като се разпадне пръстенът – връщаме се в каменната ера. Ей затова трябва да произвеждаме ток. На такива като Божо това може да изглежда опасно, рисковано и не знам още какво. Но такъв е животът – не е за лигльовци. И аз бачкам. Без да мрънкам колко ми е трудно. И ти знаеш, че съм най-добрият.

– Зная бе, Ники. Аз съм на твоя страна.

– Тогава защо не виждаш какво прави Божидар? Утре, ако тръгне мълвата, че не спазваме технологичния режим и ядрената безопасност, аз ще отговарям, че „караме централата като воденица“. А той дрънка това наляво и надясно. Ако започне някакъв скандал, да не мислиш, че някой ще се развълнува от проблемите ми – че специалистите не искат да стоят в тая пустош и бягат или че работим със скапано оборудване. На кого му пука, че ЕИМ-а на БЩУ-то39 е с магнитчета? На никого. Разбираш ли? На никого... Обаче това, че някой хвърля сянка върху надеждността на централата, това не се прощава. И ще искат виновен. А Мичев веднага ще ме посочи.

– Да – каза Ниночка, – той е такъв.

Поговориха си още малко, после отидоха у Долапчиеви, Никифор и Йордан изпиха бутилка водка и семейство Армянови за някое време забрави за случая.

 

*

Сергей Стратиев се прибра вкъщи ядосан.

„Такава ми е работата – мислеше си той по пътя. – Да не бях я избирал, ако сега ще се оплаквам от натоварването.“

Инж. Стратиев беше потомствен служител от ДС, ако се признаваше потомственост в тези служби за второто поколение. Баща му, Злати Стратиев, беше полковник в седми отдел на Шесто управление. Там разузнаваше строго онези, които имат намерение да бягат позорно от родината или вече са изконсумирали това отвратително деяние. Друг път издирваше и разузнаваше държавни престъпници, които се подготвяха да станат такива. Въобще – тайно следене, гонки и засади по граничните бърчини, стрелби, пукотевици, не ти е работа. После загадъчната чужбина, емигрантски порочни кръгове, изпънати коли, фатални жени, марково уиски, явки и тайници, чадъри и прочее – все динамична, пълна с приключения дейност. През свободното си време пък полк. Стратиев четеше произведенията на анонимно-писмената дейност в България. Напоследък нямаше наплив на тоя фронт, но полковникът се беше изхитрил и в този случай да служи на отечеството – помагаше на другите полковници да разузнават, и сега Сергей можеше да чуе при него например всички вицове, излезли през последната седмица.

Смешно ни е на нас след толкова години. Сега, като се огледаш – само пострадали от умерено дисидентстване. А тогава... Как мечтаехме да сме от Държавна сигурност... Ех, да можеше да покажеш оная червена карта, която сурово задължава всеки да оказва съдействие и... всички направо да се разтреперят. Кой не е искал да има такава карта? Кой не е искал да я извади от вътрешния си джоб, когато е най-унижен. И да я тресне на масата. Ееех... И защо да не я покажеш на другарката си в живота, но уж случайно, а тя да изтръпне от гордост за своя другар... Или да я размахаш пред носа на началника си, а? Ех че кеф. Виждаш ли, тъпанар, кой съм аз? Трепери сега в краката ми, животно! Боже, колко мечти, колко надежди... Даже Божо беше споделял в тесен кръг своята стара мечта: един ден да може да сложи на вратата на апартамента си скромна бронзова табелка:

 

Божидар Къбоков

таен агент

и контраразузнавач

 

Чудно ли е тогава, че и Сергей Стратиев от малък се стремеше към изпълнения със загадъчна романтика и сурова правда живот на служител от ДС?

E, беше постигнал мечтата си и беше станал, може да се каже, главен разузнавач в атомна централа. Днес например беше разузнал, че в смяна „А“ в реакторен цех пак бяха изпили бидона със спирт за промивки на първи контур. Освен това от акумулаторната батерия липсваха три големи стъклени вани, но той знаеше, че те се използват за мирни цели и главно за домашни аквариуми, в които козлодуйските дечица отглеждаха малките и срамежливи рибки гупи, а също нахални и дебели скаларии. Стъклените вани бяха прекрасни и за втасване на домашна туршия. Хубави краставички и камби ставаха в тях, а какво зеле приготвяха съпругите на атомните енергетици, ех, какво зеле... Майор Стратиев имаше три такива вани в мазето и беше много доволен. Лично началник-елцеха му ги беше докарал посред бял ден с аварийния джип. Началниците в Атомната си услужваха един на друг, когато имаше нужда.

Обаче най-тежкото разузнаване беше на една кражба на два варела епоксидна смола, които беше забърсал един влах, защото беше промишлено количество и защото тоя бунак се беше оставил да го хванат. Уликите водеха и към дежурния милиционер на портала, за когото всички знаеха, че участва в подобни срамни простъпки в работно време, когато всеки знае, че хората с такт вършат това единствено в извънработно. Трябваше да го накаже, но понеже имаше криза за обучени да работят на портала на АЕЦ милиционери, щеше за назидание да го премести на портала на „Заводски строежи“, където да съучаства само в присвоителни операции на прости дъски и ръждясало желязо, тъпанар такъв.

Денят щеше да бъде успешен за разузнаване, ако не беше проблемът, натресен от Божидар.

„Майка му стара“ – помисли майор Стратиев, но тези важни мисли бяха прекъснати.

– Тати се прибра – чу се бойкият глас на първия пост в коридора.

Беше по-малката му дъщеря Живка.

– Взе ли мляко? – чу той от кухнята.

– Не.

Беше забравил. Не беше хубаво разузнавач да забравя.

– Сега ще се накажеш ли, татко? – попита Живка.

– Да.

– И как ще се накажеш? – подаде любопитно глава от хола Катя, по-голямата му дъщеря.

– Тази вечер няма да пия пет ракии, а само четири.

– Стига с тези армейски шеги – каза жена му.

– Егати наказанието – каза Живка.

– Кой ти каза тая дума? – попита Сергей.

– Кака – докладва малката.

– Хм – каза Сергей.

– По-добре да не пиеш, татко – премина в контраатака Катя.

„Май че вече наистина прекалявам – помисли си Сергей. – Щом и децата започнаха да ми го казват...“

Беше започнал да пие много. Също като баща си, когато се самоуби Горуня. Бяха приятели. Идваше често у тях. Беше седял на коленете му. После престана да идва. И изведнъж – заговор. Чичо Горуня, както му казваше тогава Сергей, се беше застрелял. Защо беше участвал? Какво искаше да постигне? Той не го беше чул да каже лоша дума срещу Тодор Живков. Вярно, викаха му понякога „Тошката“, но то кой не му казваше така. Понякога чичо му Иван и баща му се затваряха в кабинета – уж да играят на табла, и пускаха силно радиото.

За какво си бяха говорили? Какво беше участието на баща му в онези тъжни събития? Спомняше си, че скоро след това го бяха наградили, но той не се беше зарадвал. Дори не го отпразнуваха вкъщи. А тогава му дадоха някакъв висок орден. Май беше „Народна република България“ – II степен. За какво му го бяха дали? И защо беше не златен, а сребърен?

Рано сутринта на оня проклет ден Сергей тичаше по маршрута на кросчето си – от военните блокове на Хиподрума до Красно село и обратно. Беше подминал кръстовището, когато по булеварда край него профуча тъмносив мерцедес 190 D. Идваше откъм Княжево и му се стори, че караше поне със сто и петдесет. Мерцедесът спря на стотина метра след това – на спирка „Петър Берон“. Един мъж изскочи от колата и Сергей видя, че влезе в телефонната будка до спирката. Бави се минута, после тичешком излезе и колата отново полетя към центъра. След два дни майка му каза, че оная сутрин са убили чичо му Иван и той си спомни странната случка. Нямаше как да не си я спомни, защото колата му се стори страшно позната. Баща му беше купил точно такъв мерцедес, докато беше сътрудник към посолството в Щатите. И отдалеч му се стори, че сякаш той изскочи от колата на трамвайната спирка. Но разстоянието беше голямо. А и толкова години бяха минали оттогава. Пък и така му се искаше всичко онова да не беше истина.

Да. Колата беше тяхната.

И онзи човек беше баща му.

„И аз сега май така постъпвам – помисли си Сергей. – Разследвам един... бивш приятел. Това си е... – и през ума му минаха още няколко синонима. Баща му веднъж беше казал, че честта е едно от най-важните неща в кариерата на всеки военен. А в тая работа нямаше особено много чест. Така си беше. – Ама и той има толкова трески за дялане, че... – измъкна се от съда на честта Сергей. – И тези критики на марксизма... Изграден бил върху погрешна основа. Глупости. Маркс не го видял, Ленин не го видял, цял куп академици го пропуснали, само Божидар Къбоков го забелязал. Пълни глупости. А уж умно момче... И аз какво го обсъждам? Горуня заради марксизма загина.“

Чичо му Иван беше вярвал и се беше борил за истинския, неизопачен марксизъм. Преди двайсетина години хлапакът Сергей не знаеше това, но майор Стратиев го знаеше. Беше събирал данни за живота му капка по капка с търпение и упоритост. Както само чекистите го могат.

„Той загина, а някакъв си Божидар... – ядоса се съвсем майор Стратиев и си помисли: – Кой е той, бе? Пък това с изнасянето на данните за авариите си е направо...“

Баща му щеше да каже „чиста проба диверсия“. Такъв си беше Божо – диверсант. Плачеше за разузнаване.

„Хъ – осени го изведнъж вдъхновението, – той вече точно това заслужава...“ – и майор Стратиев си помисли за едно от онези хубави, яки и здравословни разузнавания, от които се запазват ярки спомени, а синините минават бързо.

Струва ни се обаче, че Сергей пропусна в разсъжденията си нещо. Горуня беше загинал за убежденията си, но може би и Божидар, а?

Ами.

 


***Иван Василевич е казал тази фраза на сина си: Ванька, я тебя... и т.н. И понеже фразата „я тебя насквозь вижу“ на руски означава „прозрачен си ми“, от нея именно следва, че той е първият рентгенолог.

 

21 Здравей, богаташ – игра на думи: „Боян“ произхожда от тюркското bajan – богат.

22 Казака – Димитър Георгиев Казаков-Нерон (1933–1992), български художник.

23 Павлето – Георги Димитров Павлов (1913–1995), български художник.

24 Слона – Георги Йорданов Божилов (1935–1999), български художник.

25 Pиre Magloire – Татко Магльоар, вид калвадос (фр.).

26 Тренд – разпределение на стойностите на някаква величина във времето (стат.).

27 Тримайл айлънд – Three Mile Island (букв. три мили остров, англ.) – атомна централа в САЩ, известна с аварията, станала там през 1979 г.

28 Fujimoto chemical company – химическа компания „Фуджимото“ (англ.).

29 Хокусай, Кацусика – японски художник (1760-1849).

30 Поп Мендел – Грегор Йохан Мендел (1822-1884), пастор, австрийски ботаник, смятан за баща на генетиката.

31 Махизъм – течение във философията, особено омразно на марксистите, основано от австрийския физик Ернст Мах (1838-1916).

32 СИО – старши инженер-оператор на атомен реактор.

33 А la guerre comme à la guerre – на война като на война (фр.)

34 Мы тоже не лыком шиты – ние също не пасем трева (рус., погов.).

35 Есерка терористка – става дума за Фани Каплан, есерка, която през 1918 г. прави неуспешен опит да убие Ленин. Нейното име наистина не се среща в съветската историческа и справочна литература – там тя фигурира само с въпросното название.

36 Ла ностре Дочо началник маре ла Краси – нашият Дочо е голям началник на Краси – израз на влашки (ирон.).

37 Конфу – т.нар. „земя за лично ползване“ при социализма (жарг.).

38 РМЦ – ремонтно-механичен цех.

39 БЩУ – блочен щит за управление – зала, от която се управляват основните съоръжения в атомната централа (реактор, турбини, генератори и т.н.).

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух