напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XIII. Резерватът за некадърници


Същата сутрин, но малко по-късно от времето, когато в кабинета на Мичев течеше оперативката за мерките срещу Божидаровите анализи, а именно след като беше поотшумял главоболът на шефа от предишната вечер, и в „Биоинвест“ беше започнала редовната сутрешна оперативка. Бяха се събрали в „механата“ – просторно помещение с бар и маси в старинната къща, която беше офис на фирмата.

– Къде ми е уискито? – откри оперативката Масалджиев.

Уискито тутакси беше подадено от шофьора му, който изпълняваше частично и ролята на сервитьор. Другата част от тази важна задача се изпълняваше от секретарката – едно засукано маце, което освен това почти можеше да пише на машина, почти знаеше стенография, но малко, и умееше да работи на апарати с едно копче. При Масалджиев ставаха много оперативки, а и у тези, които обикновено го посещаваха, личеше здрава оперативна школовка. И секретарката помагаше с каквото може.

– Налей и на останалите – каза щедро шефът. – Днес е знаменателен ден.

Ей това беше животът в „Биоинвест“ – низ от знаменателни дни. А за пиенето се грижеха задружно и то винаги беше в изобилие. Масалджиев изчака да напълнят стаканите, почука за внимание и каза в настъпилата тишина:

– Вчера БИСА40 по принцип е одобрила проекта ни за новото предприятие в Змеево.

Участниците посрещнаха вестта с „Браво“, „А така“, „Да живей“ и нестройни ръкопляскания. След това обърнаха чашите на екс със синхрон на ансамблово съчетание с обръчи.

– Проектът е за триста милиона лева – продължи Масалджиев – и днес ние трябва да решим къде точно ще бъде предприятието.

„Айде, пак се започна. Простите хора от народа решават къде ще е новият завод. Картина от Венцислав Масалджиев“ – изхили се наум Божо.

Не, не можеше да се отрече, че умее да накара слушателите си да се чувстват творци на историята. И предложенията заваляха: в селото, в гората, под хълмовете, нам къде...

– Абе, що не го направим под селското сметище. Там ще си намираме най-различни суровини, а и боклуците ще са абсолютна маскировка на строежа – каза Божо и всички се разсмяха.

– В идеята ти има резон – каза съвсем сериозно Масалджиев и Божидар се почувства неловко, а останалите си помислиха колко далновиден е шефът и как може да съзре полезни неща там, където обикновеният човек вижда само различни по големина купчини боклук.

Пофантазираха още малко по темата, след това Масалджиев разпредели няколко текущи задачи, между които най-важната беше да се подпечатват повече командировъчни, с които се оправдаваха парите за алкохола и други жизненоважни разходи, и оперативката свърши.

– Има още нещо – каза Масалджиев, когато в стаята останаха само той, Божидар и Радомир Раев, шефът на изчислителния център. – От ЦК на комсомола има поръчка за програмен продукт. Ще трябва да разработим административна програма, с която се следят изпълненията на решенията на ЦК.

– Това е необятна тема – каза Божидар.

– Става дума за решенията по ТНТМ41 за компютризацията. Нали сте ги виждали при мен на бюрото – една червена книжка.

– Заданието ясно ли е? Техните са все от типа „отиди не знам къде, донеси не знам какво“ – каза Радомир и нави замислено едно масурче от леко къдравата си руса коса.

– Ще се оправите – каза Масалджиев.

– Какъв срок имаме? – попита Божидар.

– До февруари трябва да е готова.

– Ха – каза Божо, – че ние най-малко един месец ще уточняваме заданието. Кога ще го направим тоя програмен продукт. Трябва да работим денонощно.

– Щом се налага – каза Масалджиев като комсомолец, който трябва да разбие половината армия на Колчак, за да спечели жадувана значка. – Сами разбирате какво означава за нас подобно внимание. А също, че не е случайно.

Разбира се, че не беше случайно. Преди три дни Енчо Сираков – секретар на отдел „Работническа младеж“, слизаше по стълбите в сградата на ЦК на комсомола и се чудеше как да се отърве от проблема, който сам си натресе. Още през пролетта бяха възложили изработката на програмния продукт за кампанията на ТНТМ по компютризацията на отдел „Организационен“ и той трябваше да е готов за демонстрация на пленум на Политбюро. Работата беше дебела. Само че софийските програмисти бяха хитри копелета – знаеха, че няма да има аванта, и се бяха измъкнали един по един. Секретарят на отдела беше потънал в грижи и отначало забрави за важната задача, а после сигурно се надяваше, че компютризацията и тоя път ще го отмине като грипен вирус. Само че Сираков му имаше зъб и нарочно изчака последното заседание преди пленума, за да покаже колко е некадърен. Показа им го много ясно, обаче за беда се случи както в песента на Висоцки:

Я кричал им: „Чтож вы, обалдели? –

Уронили шахматный престиж!“ –

А мне сказали в нашем спортотделе:

Вот прекрасно – ты и защитишь.“

Сега той трябваше да оправя батака, а нямаше никакво време.

И както казахме, точно на стълбището, обзет от мрачни мисли и планове за отмъщение, Сираков срещна Масалджиев. Двамата бяха приятели още от времето, когато Сираков беше секретар на вузовския комитет, а Венцислав беше член на факултетното бюро. Разприказваха се за „Биоинвест“, за биотехнологиите и за позволени клюки от висшите етажи. И Сираков случайно се сети да го попита няма ли предвид някой програмист. „Няма проблем – беше казал Масалджиев, без да се замисля, – имам хора, които ще изработят програмата. И беше добавил, защото знаеше, че приятелят му е протеже на члена на Политбюро и шеф на БИСА Пламен Дойнов: – Но и ти ще удариш едно рамо пред другаря Дойнов за проекта, нали?“ Сираков му беше отвърнал „За теб – винаги“ и така на инженерите Къбоков и Раев се падна честта да създадат крайно необходимия на секретаря и иначе никому ненужен продукт.

Комсомолците веднага дадоха един „Правец“ и двамата с Радомир осъмваха пред компютрите. Дните се заредиха еднообразни, докато в средата на декември внезапно се обадиха от окръжния комитет на партията.

– С инженер Къбоков ли разговарям? – осведоми се малко троснат глас.

– Да – каза Божидар и се притесни.

– При нас е един другар от ЦК на комсомола, който се интересува докъде е стигнала разработката. Ще можете ли да го приемете?

– Разбира се – отзова се с готовност Божо. Можеше ли да откаже на такъв отговорен другар.

Другарят дойде след минути. Беше някакъв намахан тъмнокос мъж в тъмносин костюм и вратовръзка на жълти райета, от онези, които те карат да се чувстваш като нарязан магданоз само като ги погледнеш. Той бързо съкрати дистанцията и в продължение на половин час разглежда продукта, като любезно се осведомяваше и за миналото на инж. Къбоков. Божидар постепенно се отпусна и към края на разговора почувства колко благотворно се отразяват посещенията на отговорни другари при умерени дисиденти, които пишат софтуер за комсомолски програми.

Минаха два дни и Божидар беше забравил за случая, когато вечерта към осем пак се позвъни и един суров глас го информира, че при него пак идват отговорни другари от партията и комсомола. Тоя път даже не го питаха дали може да ги приеме. Божидар още се моташе в радостно суетене как да посрещне високите гости, когато на вратата почукаха те самите. Той отвори, успя да каже „Добър вечер“ и тутакси беше избутан от охраната не на кого да е, а на самия секретар на отдел „Работническа младеж“.

– Заповядайте – каза с недостатъчна бодрост Божо и последва телохранителите, които вече нахлуваха в хола.

– Тук ли работите? – попита строго един от новодошлите.

– Да. Тук и в съседната стая – каза Божидар и посочи за свидетел „Правеца“, който се виждаше през отворената врата.

– Обяснете на другаря Сираков докъде сте стигнали с програмата.

Божидар покани другарите да седнат, те отминаха мълчаливо поканата и той започна с доклада изненадващо стегнато. Сираков кимаше разбиращо, погледна рулата с разпечатките, изгледа мълчаливо демонстрацията и Божо вече се чудеше какво още да каже, когато важната клечка неочаквано проговори:

– Вие защо сте давали информация на страничен човек?

Интонацията на гласа му можеше да накара да заеква и френски гренадир, а то други няма.

Така ли си беше представял той срещата с другаря Сираков? Не, не и пак не. Беше си представял един голям, мъдър другар, който ще го погледне с разбиращи очи и ще му каже с мек глас, за предпочитане баритон, нещо вълнуващо и важно. А тук – разпити и гренадири. „Вие защо сте дали...“

– Той беше от ЦК на комсомола – каза разстроено Божидар.

– Да, така е. Лошото обаче е, че не съм го изпратил аз – поясни Сираков и чак тогава на Божо му светна: конкуренцията го беше подвела и беше измъкнала информация за проекта. „Виж ти – изхили се той, – значи комсомолските другари са включили тея пълни безсмислици в самото цакане между отделите. Колко високо се издигнах...“ – От този момент нататък няма да давате никаква информация, без да ви разреши другарят Масалджиев – каза строго другарят и посочи въпросния другар. – Ясно ли ви е?

Божидар каза „Да, разбрах“ и важните другари си тръгнаха, без да се интересуват от гостоприемството на сем. Къбокови. Обаче те така и дойдоха.

След посещението, като допълнителна мярка, Божидар и Радомир започнаха да пътуват веднъж седмично до София за контрол на графика за изпълнение. Отсядаха в „Орбита“ в някой оборотен апартамент, докладваха, получаваха необходимите безсмислени указания и се връщаха да работят по-нататък. И така, при поредното пътуване през последната седмица на януари, тринайсет години след като се бяха разделили, Божидар срещна отново Павлина.

Беше слязъл за вечеря в ресторанта на хотела и тъкмо се оглеждаше нервно за келнера, когато тя влезе сама и седна на единствената маса с табелка „reserve“. Беше облечена в тъмносиво екскурзоводско костюмче и бяла блузка с дантелена якичка. Разкошната й руса коса беше подстригана късо в полумладежка-полуделова прическа. Отдалеч му се стори, че изглежда така, както в онази последна нощ, когато се смееше и не можеше да повярва, че се е оженил. Той стана и се приближи до масата й.

– Извинете, има ли едно свободно място?

Павлина погледна стреснато към него, сякаш позна гласа му още преди да го види.

– Здравей, Поля – каза той и протегна ръка. Тя я пое машинално, той задържа ръката й и видя как очите й потъмняха.

– Здравей, Божидаре – успя да каже тя.

– Сама ли си тук?

– Не, с една група англичани съм. Чакам да слязат за вечеря.

– Да не си им екскурзовод?

– Да, нещо такова. Преводачка съм на чуждестранни групи към ЦК на комсомола. Току-що идвам от Боровец. Защо не седнеш? – засмя се тя, защото Божидар продължаваше да стърчи край масата.

Щом седна, келнерът веднага дотърча до тях.

– Масата е запазена, не виждате ли?

– Аз съм преводачката на английската група – каза Поля.

– Няма да е зле да донесете менюто – каза на английски Божо и видя как Павлина се опита да скрие усмивката си.

– Да, сър, веднага – каза келнерът.

– Сега май ще трябва да говорим само на английски – каза тя.

– Ако това е цената да съм с теб, готов съм веднага да стана и английски поданик.

– Останал си си все същият – засмя се тя.

– А ти си станала още по-хубава.

Тя се накани да му отговори нещо, но от групата пристигнаха трима младежи.

– Това е мой колега. Не сме се виждали отдавна, и даже още не зная какво работи – представи го тя усмихната.

– В момента съм компютърен специалист в една българо-японска фирма – каза Божидар.

– Ооуу – казаха младежите.

– Оо – каза малко разочаровано Поля и добави на български – мислех, че вече си преподавател в института.

Това го засегна и той веднага се изфука, че разработват програмен продукт на ЦК. От дума на дума разговорът потръгна – за българските компютри, за петролните кризи и за това, че лифтовете на Боровец не работят. Гостите отначало опитаха да се заядат, като казаха, че нашите компютри били грозни, но Божидар ги затапи, като им каза, че в Англия капиталистите зяносват за заводи парите, които по право са на народа. Докато в България компютрите се произвеждат във всеки цех за брадви към местното АПК42. Английските студенти прозряха истината и така разговаряха, докато наближи време за затваряне и келнерът започна да ги гледа като престояла яхния. Те обаче щяха да продължат и още, но Павлина се извини, че е уморена.

– Ще те изпратя – каза Божидар и се изправи.

Тя не каза нищо.

– В София ли живееш? – попита той, когато излязоха.

– Да.

– У вас някой не се ли цупи, когато не се прибираш със седмици? – зададе той въпроса, който го интересуваше най-много.

– Сама съм. Мъжът ми почина миналата година.

– Съжалявам – каза с облекчение Божо. – А деца имаш ли?

– Имам син на десет години. Той е при родителите ми в Благоевград.

– Как се казва?

– Божидар – отвърна тя и го погледна.

– Интересно име – каза той, тя се засмя, хвана го под ръка и старите спомени се върнаха. – Искаш ли да повървим пеша?

– Да.

– Къде живееш?

– В една гарсониера на „Толбухин“ преди петоъгълника.

Тръгнаха мълчаливо надолу по булеварда. Почти не личеше, че ходи с протези.

– Защо ми се струва, че сме вървели така – каза внезапно той, видя, че очите й се насълзиха, и я хвана за ръка.

Когато минаваха край пиацата пред „Хемус“, й предложи да вземат такси. Тя каза „добре“ и си оправи косата, а той стисна ръката й.

На пиацата имаше една-единствена кола.

– Е, дотам вървете пеша – каза кисело шофьорът, когато Божидар му посочи ориентира. Само това оставаше – да си разваля кефа за разни разглезени граждани, дето искат да ги карат през две преки.

– А за петарка ще ни закараш ли?

– Така кажи бе, мой човек. За петарка ще те закарам и до Бусманци – каза разчувствано превозвачът.

„Да, и до бостана с дините, но аз никога не съм ходил толкова далече“ – подсмихна се наум Божо.

– Можеше да не му даваш толкова – каза Поля, когато слязоха пред тях.

– Исках да стигнем по-бързо до вас – каза той и я хвана през кръста.

Качиха се по стълбите и влязоха в жилището й. Беше стара кооперация, строена солидно, с тухлени стени и здрава дограма. В антрето се усещаха миризмите на три поколения, към които се добавяше и ароматът на току-що изпрани дрехи. Божидар я прегърна в коридора и я целуна. Тя го отблъсна леко.

– Искаш ли да направя чай? Имам истински „Липтън“. Ти обичаше...

Напразно се съпротивляваше. Спомените подскачаха като малки снежни топки по стръмен склон и тя вече предчувстваше лавината, която щеше да последва.

– Добре – каза той и я погали. – А коняк имаш ли?

– Имам. Да не си започнал да пиеш?

– Не. Обаче сега ми се пие.

Влязоха в кухнята. Божидар си помисли, че е малка и приветлива. Любовниците му винаги успяваха да създадат такъв уют в кухнята. Уж нищо особено – секашета, хладилник „Мраз“, печка „Мечта“ и обикновени бледорозови пердета. А пък – на, беше хубаво. Божидар се огледа, сякаш за да констатира дали всичко е съгласно традицията. Да, беше уютно, а на масичката стоеше симпатична чашка за кафе и „Луда вода“ на Христо Калчев.

– Хъ – каза той и взе книгата. – Харесва ли ти?

– Да. Ти чел ли си я?

– Дори си я препрочитам. В нея има нещо от нашите съдби. Само че не е достатъчно правдива.

– Защо? Аз си мисля, че хайлайфът е точно такъв – каза тя, докато приготвяше запарка в малка каничка.

– Не, Поля. Там всичко се случва, сякаш социализмът не съществува. Дори самата дума не се споменава нито веднъж.

– Може би го е направил нарочно.

– Ами да, защото не му е стискало да напише истината.

– Тогава е нямало да я издадат.

– Дори и така да е. „Архипелаг ГУЛАГ“ излезе след толкова години и не в Русия, но всичко в него е истинско. А тук действието се развива уж в България, а никой не строи комунизма. И героите живеят някакъв съвсем обикновен живот. Може и да кроят интриги, да изневеряват, да извършват подлости, но това си е в реда на нещата навсякъде по света.

– А не е ли така? Понякога и аз си мисля, че животът ми е... съвсем обикновен.

– Поля, като махнеш социализма, това, което остава, може и да е обикновен живот. Само че колко е то? Какво ще остане, като махнеш партийната линия и всички останали простотии? Обикновен живот... Че те даже на манифестации не ходят.

Поля се засмя.

– И ти не ходеше като студент.

– В книгата не се разказва за мен.

Тя пак се разсмя.

– Нищо не ми каза за себе си.

– Нали слушаше, като разказвах на англичаните?

– Не се измъквай.

– Това е бе, Поля. Бях в Атомната, избягах оттам, сега съм в друго тъпо предприятие.

– Защо избяга? Заради радиацията ли?

– Не. Не е заради „атомния въздух“, дет' вика тъщата. Друга е причината. Абе, какво да те занимавам...

– Нищо, занимай ме.

– Наскоро направих анализ на авариите в централата – започна той уж без желание. – Правих го уж с разни компютри, но материалът много, нали разбираш. Скъсах си задника от бачкане, обаче се получи. Разни таблички, цветни диаграмки, прогнозирани трендове... Въобще, много красиво. Само дето резултатите развалят цялото хубаво впечатление.

– Някаква опасност ли има?

– Нее, най-много да гръмнем.

– Наистина ли?

– Как да ти кажа... Ние така караме централата, че аз, преди да напусна, се чувствах на БЩУ-то като в пушкаджийница. Дай, вика, да постреляме с ВВР-44043.

– А ръководството на централата знае ли?

– Знае, ами, нали им дадох сигнална бройка. С автограф.

– И какво? – засмя се Павлина.

– Нищо. Даже едно скромно официално аутодафенце не ми устроиха.

Павлина пак се засмя.

– Защо не занесеш работата си по-нагоре?

– А, аз вече я носих на Черни връх – захили се Божо. – Кой ще ми помогне бе, Поля? Нали съм ти казвал. В нашия род има лежали в лагери, има съдени от народния съд... Имаме и две известни пияндета. Обаче нямам ни един брат'чед от ЦК.

– Аз имам. Мой вуйчо – тя се усмихна – стана началник-отдел в ЦК. Малко след като...

– Ами хайде да отиваме при него тогава – каза Божо и се засмя: – И аз се чудя как си останала в София.

Поля се усмихна. Същият си беше. Същият, от спомените. Знаеше, че винаги е била готова да направи всичко за него.

– Разработката в теб ли е?

– Имам едно резюме. Тъкмо да не го отегчаваме – подхилкна се Божо.

– Сега ще му се обадя.

Тя излезе и Божидар чу как говореше от телефона в хола.

– Утре към десет можем да отидем у тях – каза Поля от вратата.

– Направо оттук ще тръгнем – каза Божидар и тя се засмя.

– Нищо не каза за семейството си.

– Това, което не знаеш, е, че имам три деца – две момчета и едно момиче.

– Толкова много – каза изненадано тя и Божидар видя как уж се засмя, а лицето й помръкна.

– Страхувах се, че ако са по-малко, може да не успея да издържа в семейната клетка – неочаквано призна той, уж на шега.

– Наистина ли?

– Да.

– Значи не си щастлив?

Божидар замълча, после каза:

– Хайде да минем при коняка.

– Добре. Само изчакай да прибера прането от столовете. Внесох го сутринта да съхне и да не се мърси от пушеците.

– Аз ще ти помагам – каза Божо и влезе заедно с нея в хола. Беше просторен и топъл, а мебелите бяха изненадващо стилни. Павлина притеснено заприбира дрехите, докато Божидар се стараеше да й подава предимно долното бельо.

– Ето ти едни бели гащички – подаде й ги той и тя ги дръпна от ръката му. – Ох, че са хубавки. Защо се притесняваш? Нали знаеш колко пъти съм ги виждал... Ето ти и сутиенчето. И то е много хубавко – заприказва той и когато Поля посегна да го вземе, хвана ръката й.

„Господи, защо правя всичко това?“ – помисли Божо и я придърпа към себе си.

– Недей – каза тя, но той загаси лампата и я отведе до дивана.

Седнаха и Поля го остави да я целува и да я съблича, като се съпротивляваше слабо. Когато я повдигна на ръце гола, за да я сложи на леглото, видя, че погледна към протезите й. Още когато за пръв път ги сложи, си беше помислила, че вече е грозна и никога няма да се съблече пред някого, а камо ли пред него.

– Искаш ли да ги сваля? – прошепна тя и в гласа й имаше такова стеснение, сякаш го питаше дали да се съблече пред тълпа непознати в някой нощен локал с лошо име.

– Не ги сваляй – каза той и се настани между краката й.

– Пази ме.

 

*

– Ти си все така сладка – прошепна той на ухото й със стиснати зъби след десетина минути, когато лежаха уморени един до друг.

– Бях забравила колко е хубаво.

– И аз.

– Мислех си, че съм те преболедувала. А сега какво ще правим?

– Ще се радваме на живота. Това малко ли е?

Тя не отговори. Помълчаха в мрака. Сякаш в стаята бяха двама непознати, край тях течеше нощта, а с нея нещо с отдавна забравено име отлиташе като тих, неуловим полъх, като безмълвен вик от ням филм, като сняг, падащ покрай протегната ръка в тъмнината.

– Защо ме остави тогава?

Защо? Колко пъти беше осъмвал с тоя въпрос. В началото, когато се чудеше защо не я сънува, после, когато споменът за нея стана като изгубена снимка от стар албум, и накрая, когато всичко се беше случило сякаш в някой друг живот (негов ли?), той намираше един спасителен бряг: „Защото така трябваше да постъпи.“ И сега, когато отново беше до него, когато чуваше дишането й и усещаше топлината на тялото й, съмнението, че през цялото време се е самозалъгвал, го прониза като леден вятър.

Той въздъхна.

– Не зная.

– Това ли е отговорът ти след толкова години? Само това ли можеш да кажеш?

Божидар отново въздъхна.

– Ние се обичахме – каза тихо тя.

– Да – каза той и стана.

Облякоха се мълчаливо в тъмнината.

– Аз ще тръгвам.

Тя не му отговори. Дори не се опита да го спре.

– До утре – каза той от вратата.

– До утре – отвърна тя.

Когато излезе, беше полунощ. По пътя тук-там имаше купчини сняг, покрити с прах, пепел и боклуци. Той се приближи до една и я разрови с обувка. Отвътре се показа бял сняг, който заискри от светлината на лампите.

„Също като моята душа – подсмихна се наум Божо. – Отвън покрита с битови мръсотии, но вътре все още бяла и чиста.“

Тръгна нагоре по булеварда. Беше студено и той вдигна яката на палтото си.

„Защо сега постъпих така – мислеше Божидар. – Защо преди съм постъпвал така? Кой ме кара да причинявам болка на околните и на себе си? Защо се самозалъгвам и лъжа другите? Защо, по дяволите, поемам отговорности, които не мога да понеса? Кой ме научи така да си кривя душата, кой? Не може да е социализмът – нали бях запушил у нас всички дупки, от които може да се промъкне? Нали гледаме само студио „Х“ и не получаваме вестници? Нали чета други, „неправилни“ книги? Чакай, чакай... А онези, „правилните“, от тъпото училище? Проклетата ми памет. Колко нещо помня наизуст. Ето къде се е спотайвал моят враг – в паметта ми. Седят си там на топло лошите мисли и ме карат да постъпвам така или иначе – откри най-после Божидар. – Нали човек постъпва така, както мисли... Ами вестник „Работническо дело“? Нищо, че не го чета. Стига и само това, че го има по будките. От него заразата направо струи. И вирусчето, а? Хоп – и право в душичката на инж. Къбоков“ – изхили се Божо.

Вървя пеша до хотела и през цялото време се мъчеше да се оправдае. Беше странно, но все пак беше успял да запази някакви остатъци от съвест. Нещо като дребни пари за нечия протегната просешка ръка.

 

*

Сутринта Божидар отиде пеша до Павлина. Хилавото зимно слънце се мъчеше да пробие облаците, но на него му се стори добър знак.

– Здравей – каза тя от прага. – Нали не ми се сърдиш за снощи?

Вместо отговор Божидар я целуна.

– Да тръгваме, че току-виж сме се забавили тук и сме закъснели – каза той и Поля се засмя.

Докато вървяха, Божидар почти не забелязваше откъде минават. Затова пък, щом стигнаха, веднага позна блока – с цветя по балконите и гълъби на покрива, както е описано май в някакъв наръчник по продажби на недвижими имоти. Е, гълъби на покрива нямаше, за да не оцапат пейзажа, а и цветя не се виждаха. Но от пръв поглед беше ясно, че тъкмо в тоя блок и никъде другаде трябва да живее един началник-отдел в ЦК. Отвори им домакинята.

– О, Поленце, влизайте, влизайте.

„Ха, тук дори нямат херолди – помисли си Божо, докато вървяха към някаква врата в далечината. – Но пък са построили всичко това с труда си.“

Да се чуди човек защо така злобеят младите.

– Заповядайте в тая гостна – каза гостоприемно вуйната.

В стаята ги очакваха вуйчата и още един гостенин.

– Карастоянов, приятно ми е – запозна се домакинът. – А с доц. Казначеев разбрах, че се познавате – добави той.

„Хей-й, кога успяха, бе! Как пък баш той е тук? Тц, тц, тц – помисли си Божидар, докато подаваше ръка на бившия си преподавател, и веднага след това за кой ли път го жегна съвсем ясното предчувствие, че не може да победи тая многоглава ламя – системата.

– Здравей, Божидаре – забрави да поздрави най-напред дамата Казначеев. – Не сме се виждали с теб от... оная случка – избягна той да употреби думата „авария“.

– Сядайте, сядайте – подкани ги вуйната. – Пък аз ще донеса кейкса. За вас го направих сутринта. Нали не сте закусвали?

Божидар си помисли, че по щеше да отива, ако беше приготвила за случая една хубава мазна месеница, отговори „Да“ на двамата и дискретно се огледа. Наоколо имаше само вносни мебели, филипси и аегета, а на него изведнъж му се прииска да попита вуйчата дали не свири на гайда. Откъде накъде!

– Е, казвайте какъв е проблемът – без предисловия премина на темата домакинът.

– Нека Божидар да ти обясни – каза Павлина и инж. Къбоков обясни.

– Какво точно искаш? – запита изненадващо вуйчото след експозето.

– Ами – каза Божо, разстроен, че и на такъв виден другар трябва да обяснява очевидното – искам този анализ да влезе в работа. Ако вярваме на прогнозите, в момента централата въобще не е спокойно място. Интересно защо все още не е гръмнала... Затова трябва да се вземат мерки. На първо място трябва да се преразгледат концепциите за надеждност. Сега някой е измислил да се следи само отношението на броя аварии към наличната мощност: понеже тоя брой нараства по-бавно от мощността и тя е в знаменател, като цяло това отношение намалява. Доста утешително е: когато мощността стане безкрайно голяма, аварийността ще стане равна на нула. Дори и да гръмнем, няма страшно, промяната на тоя коефициент ще е съвсем минимална, в края на краищата броят аварии се е увеличил с някаква си незначителна единица... Въобще, пълни глупости. Всъщност, както ви казах, компютърът изплю трийсетина далеч по-сериозни показателя, както и прогнозите им за следващите две години. И те хич не са розови... Освен това предлагам да се смени системата за подготовка на оперативния персонал. Защото сега ние използваме реактора като помощно пособие при обучението. При текучеството, дето го има в централата, обучаващите се са обикновено повече от титулярния състав. А пък, нали знаете, те са като децата. Тук забравили някой вентил отворен, там се заплеснали – нещо им станало интересно, натиснали погрешка някое копче и... касетите изхлопат на дъното. Тъй че, ако не искаме на реактора скоро да му се олющи боята, вместо него ще трябват други помощни помагала. Значи – учебен център, тренажор... Има и още препоръки. Въобще, искам резултатите да се използват, вместо да лежат в разни чекмеджета. В общи линии, това искам.

Карастоянов изгледа Божидар с едва прикрито раздразнение.

– Виж, аз те питам какво искаш за теб – повтори той. – Например тази разработка може да стане кандидатска дисертация. Може да ти издействаме една по-дълга специализация на запад. Може да се говори и за някакъв доста приличен хонорар.

„А, това ли било“ – помисли Божидар и се изуми от лекотата, с която Карастоянов заби жалоните за пазарлъка. Ето че се сблъска с действащ вариант на изобретената от самия него машина за оценяване. Ей сега щяха да изплюят картончето му с цената. На Божо му се струваше, че Анализът е от съдбоносно значение за българското човечество, а тук изведнъж – хонорари под най-разнообразна форма и дисертации на лизинг. И за какво да му плащат, ако не за да скрият подло резултатите и да разбият мечтите му за слава, която неминуемо го очакваше, ако централата гръмне, а той прозорливо е предсказал събитието.

– Не – каза гордо Божо. – Такива неща не ми трябват.

„Дано тоя дръвник не е бъдещият ми зет“ – помисли с досада Карастоянов и каза:

– Добре, предай разработката си в кабинета на министъра, пък ще видим какво може да се направи.

Божидар попита кога може да се очаква резултат, Карастоянов му каза „Е, няма да е много бързо“ и после преминаха на други теми. Домакинът разправи два-три вица за Брежнев от оборотния фонд на началник-отделите в ЦК, Казначеев се похвали с професурата си, изядоха кейкса, похвалиха го и си тръгнаха. Божидар не чу краткия разговор, след като излязоха с Павлина.

– Какво мислиш за разработката? – попита Карастоянов госта си.

Казначеев се беше уплашил не на шега и аха да каже, че резултатите са много обезпокоителни и трябва да се организира незабавна проверка, но вместо това за своя изненада каза:

– Абе темата е малко по-особена, но при разумен подход може да излезе една кандидатска дисертация.

– Да, ама нали го чу? Не иска. Запънал се е като магаре на мост. Няма си и представа в каква игра се забърква.

К.ф.н. доц. Казначеев си помисли, че надеждността на Атомната не е игра, но не посмя да защитава повече Божидар. Иначе можеше да си остане професор само в адреса на писмата от чужбина. Онези колеги бяха много учтиви и винаги добавяха към името му едно „проф.“, придружено често и от онова, изразително като „до“-то във финалния акорд на Пета, „д-р“. Да. Професор доктор. Беше... беше толкова естествено.

Казначеев постоя още малко, унесен в тихи мечти. После изведнъж се разбърза да се прибира. Дългата му практика го беше научила да отгатва безпогрешно кога е време да си ходи.

 

*

Карастоянов се обади на министъра малко след като гостите си тръгнаха.

– Здравей, Гошо, как си? – попита той с приятелски началнически обертонове.

– Караме я – докладва Гошо.

– При теб ще дойде един анализ. Правил го е някакъв инженер от Атомната. Запознат ли си със случая?

– Да.

– Добре. Като имам свободно време, ще си поговорим по темата.

– Дадено – каза сговорчиво министърът. Паролата за протакане беше от ясна по-ясна. Пък и хубаво беше докладът да отлежи.

– Как е семейството?

Министърът отговори, побъбриха още малко и си пожелаха бодро „Всичко хубаво“.

След разговора Карастоянов постоя загледан сякаш в някаква видна само за началник-отделите на ЦК точка от неясното бъдеще и после отиде в стаята с кейкса. Харесал му беше.

Пък можеше да хапне и малко супичка.

 

*

Следващата седмица започна лошо. Японците бяха върнали доставка от двайсет тона октанойл и през целия понеделник тече безкрайна оперативка, този път без уискита и коняци. Божидар знаеше, че бяха побългарили щама, но имаше още нещо съмнително в цялата работа: никой не го беше виждал. Затова още в началото, докато се разправяха за качеството на добавката, Божидар запита невинно „Абе, къде е тоя щам, бе?“ А Масалджиев му отговори „Как къде е – в хладилника е“, и оперативката се разхили, защото всички знаеха какво има там. Покрай избора на виното за хранителна среда за щама шефът им беше набарал вина за износ от избата в Оряховица. Навремето помещението, в което отлежавали бутилките, се наводнило, те били бракувани и след това забравили за тях. Някои имаха изгнили тапи, но повечето си бяха съвсем нормални и за радост на състава хладилникът беше фрашкан с подбрани вина от 50-те години с ръчно надписани етикети, окачени с връвчици за гърлата на бутилките.

Цяла сутрин Божидар слуша дебатите, като се упражняваше да се прозява със затворена уста. Към обяд оперативката се разпадна от само себе си и останаха четирима: Божидар, Масалджиев, Радомир и заместник-директорът Мирослав Анев. Едва тогава Масалджиев им съобщи, че джапанката си е заминал още в събота. Но не им каза каква е причината за връщането на доставката.

Божидар си тръгна към осем заедно с Мирослав. Тоя тъмнокос млад мъж с тъмни очи и изражение на добродушно настроен английски булдог всъщност беше единственият истински специалист по биотехнологиите в „Биоинвест“, а и май единственият му приятел в тая измислена фирма.

– Масалджиев съвсем се оля – каза той, като тръгнаха по улицата. – Знаеш ли защо ни връщат пратката японците?

– И аз това се питам – каза Божидар. – Защо?

– Защото сме им пратили чиста газчица – отговори Мирослав.

Всички знаеха, че добавката е биотехнологичен продукт, разтворен в керосин. Но вместо нея бяха пратили само разтворителя – най-обикновена газ, каквато се продава във всеки обикновен железарски магазин. Беше хубава печалба: на пазара литровата бутилка керосин струваше петдесет стотинки, а „добавката“, която се получаваше чрез просто разфасоване на газта в шишета от алуминиево фолио, се продаваше по трийсет лева за литър.

– Някой нарочно ли го е направил? – попита слисано Божидар.

– Нее. Пратили сме им това, което сме произвели.

– Как така? А биотехнологиите? Ами щамът?

– Масалджиев нали ти каза къде се пази?

– Наистина ли няма щам?

– Няма, разбира се.

– Значи всичко е една дебела лъжа?

– В общи линии.

– А с „Биоинвест“ какво ще стане?

– Най-вероятно ще го закрият. Досега го финансираха главно заради локумите, че ще продаваме биотехнологии срещу валута. Сега и на слепия вече е ясно, че това няма да го бъде. Във всеки случай хубаво ще е овреме да си потърсим друга работа.

– И гениалният ми проект за използване на змеевските боклуци ще загине, така ли?

Мирослав се подхилкна.

– А аз мислех да предложа да направим и завод за квас – продължи Божо.

– И за шампанизиран айран – засмя се с глас приятелят му.

– Колко време имаме? – попита след пауза Божидар.

– Може би няколко месеца, а пък може и повече. Не знам. Доколкото познавам системата, няма да е толкова скоро. Но за някои ще има сериозни последствия, бъди сигурен.

– Ти в това число ли си?

– Не. Аз не съм от неговия отбор.

– Ами аз?

– Ти нямаш нищо общо с производството.

– Но съм от близкия кръг на Масалджиев.

– Най-много да те накарат да си платиш ремонта на жилището – засмя се Мирослав.

– Кога ли ми е вървяло – направи опит да се засмее Божо.

– Няма да е лошо да го направиш, преди да са ти го поискали.

– Нещо като внезапен порив на честност – изсмя се Божо. – Аз и без друго съм длъжник на обществото.

– Какво му дължиш? – засмя се Мирослав.

– Около лев и седемдесет.

– Как ги изчисли? – подсмихна се Миро.

– Веднъж цял месец пътувах гратис с трамвая. Студентската ми карта струваше толкова.

– Пари ли нямаше?

– Ами. Направих го от омраза към обществения строй.

– Не си прав. Тоя строй ти е дал още поне образованието ти.

– Него го е платил баща ми – озъби се Божо. – Обаче напоследък май наистина му задлъжнях. Не зная как допуснах тоя Анализ, дето го направих, да потъне в чекмеджетата на разни министерски копелдаци. Утре като гръмне тая проклета централа, на моята съвест ще тежи.

– Божо, все искам да те попитам: толкова зле ли са нещата там?

– Ами зле са, ами. Да знаеш какви кошмари сънувам – като по разписание, веднъж седмично. Сякаш от някакъв център по измъчване ми ги пращат. Като в „Замъкът на лорд Валънтайн“44. Толкова безсънни нощи изкарах, за да правя прогнози с наш'то мижаво компютърче, толкова нерви скъсах, а сега всичко съм захвърлил. Само дето епизодично подпитвам дали случайно някоя важна отрепка не е благоволила да си наплюнчи пръстите и да отгърне поне титулната страница. А часовникът тиктака.

– Спокойно бе, Божо. Нали в централата има хора, които мислят за безопасността.

– Те само сполучливо имитират мислене, бе. Пък и онова, дето му викат съвест, при тях е атрофирало още докато са били в отрядния съвет. Нали знаеш, че това най-вече е нужно, за да станеш шеф: да можеш да имитираш мислене и съвестта ти да е като апендикса – обикновено не я използваш, а ако случайно се претовари, от отговорност ще те освободи първият срещнат другар от окръжния комитет.

Мирослав го погледна и поклати глава. Божо му беше симпатичен. Може би и за тревогите му имаше основания. Беше го виждал как остава във фирмата през нощите, за да работи с компютъра.

– Не се притеснявай, централата няма да гръмне. Руснаците няма да го допуснат. Ти гледай сега тук да се оправиш.

– Няма страшно, аз съм оправен. Пък нали и змеевските боклуци остават непокътнати. Като поровичкам там – и откритието готово. Инженер съм, нали знаеш – и в тоалетната да ме затворят, все ще намеря нещо за ядене. Хайде, чао – махна той с ръка и пресече улицата.

Прибра се вкъщи със свито сърце. Чудеше се как да каже на Радостина.

– Какво се е случило? – запита тя още от вратата.

– Нищо.

– Не е нищо. Изглеждаш някак... посърнал.

– Щях да предлагам да използваме сметищата от региона за производство на квас. Разбираш ли, посредством секретни биотехнологии. Обаче някой ме е изпреварил – засмя се той.

– Кажи какво е станало.

– Май ще закриват „Биоинвест“.

– Защо?

– Ами защото вместо да произвеждаме добавка към горивата, сме разливали чиста газ в алуминиеви шишенца и сме я пробутвали на разни нашенски баламурници – каза Божидар и влезе в хола. – Обаче джапанките ни връщат двайсет тона. При тях такива номера не минават.

– Нали произвеждахте добавката чрез биотехнология?

– Няма никакви биотехнологии. Старият Фуджимото изобретил октанойла, а ние сме съчинили ментанойла – изгаври се Божо. – Както е казал поетът, „И от искрица на душата лъжа бил станал опашата“45.

– Теб това не те засяга пряко, нали?

– Разбира се, че не ме засяга пряко. Като закрият предприятието, ще остана без работа само косвено.

– Искам да кажа, че не си замесен пряко в производството и от теб няма да търсят сметка.

– И какво от това? Като гръмне скандалът, кой ще ме вземе на работа? Знаеш миналото ми. И другарите в милицията какво ще кажат? „Ей, това не е ли оня Къбоков, дето... Да бе, баща му май беше... нещо от народния, нали? Я виж ти: значи и синчето тръгнало като бащата: да лъже и да експлоатира работниците и селяните.“

– Ще си намериш работа, мили. Не се притеснявай. Пък и известно време можем да караме само с моята заплата.

– Сега какво? Искаш да ме ядосаш ли?

– Не, не се ядосвай – каза тя и Божидар се ядоса.

– Не искам да ме храниш – каза той като обеднял благородник, който ще умре от глад, но ще запази семейната чест и проклетия.

Радостина замълча.

– И ремонтите вкъщи ще ни излязат през носа. Мирослав ми намекна, че ще трябва да ги платим. С по-малко от хилядарка няма да ни се размине.

– Но така пък ще сме по-спокойни.

– А къде ще живеем, ако ни изгонят?

– Няма да ни изгонят.

Поговориха си още и тя успя донякъде да го успокои. Поне докато си легнаха. После Божидар се размисли отново. Въртя се дълго в леглото, накрая стана и отиде кухнята с цигара в ръка. Беше завалял сняг и той загледа в светлината на единствената оцеляла лампа как вятърът гони снежинките между голите клони на дърветата пред блока. И пак си спомни една далечна зима и снега, който беше завалял весело привечер, а през нощта се беше превърнал във виелица. Вятърът фучеше в комина и под вратите, а майка му гледаше през прозореца в тъмнината и тихичко пееше „Свири нощната фъртуна“. Спомняше си студа, който беше сковал града на сутринта, съборения телеграфен стълб, а също и пътеката сред преспите, които стигаха до раменете му. И това как нямаха дърва и горяха столовете вкъщи и гумата за подметки от дюкяна на баща му, докато някакъв негов приятел им докара една каручка букови цепеници. Как се бяха радвали тогава на бумтящата печка и как пекоха сланина на жарта. И бяха щастливи, въпреки че майка му беше болна, а баща му беше обущар. Оттогава бе преживял много зими и много вечери беше виждал как снегът вали в светлината на лампите, но си спомняше така отчетливо точно тази. Беше като някакъв завинаги отворен прозорец към времето, когато още не подозираше какво голямо парче от онова огледало се е разбило по тези места, в детските му представи светът му беше приятел и не знаеше, че е син на бивш фабрикант.

Искаше му се да се почувства както в онази вечер, но не можеше. Липсваше нещо, но какво? „Сигурно трябва да нямаме дърва! – мислеше си той. – Или може би аз да остана без работа? Не, само не това... И къде ще отида, след като закрият „Биоинвест“? Къде? В ДЗУ или в „Роботиката“ като редови специалист в някой забутан отдел? Където и да ида, все ще трябва да започвам отначало. На стари години... Ами Анализа? Нали трябва да накарам тея тупани да го прочетат. Или поне да разгледат картинките, тъпанари такива. Дано да успея, Господи, дано. Иначе като гръмнем, ще трябва да си пускам брада. Как ще се бръсна, като няма да мога да се погледна в огледалото? Не, мамицата му, няма да се предам. Няма да ме победят. Трябва да измисля нещо, и то бързо.“

Но не успя да измисли нищо. Заспа късно и засънува острова.

Слънцето залязваше, а той беше сам до голямата топола. Времето беше тихо и от Копаница долиташе звънът на хлопатари. Не знаеше за какво е дошъл, но чувстваше, че е за нещо много важно. Гледаше как могъщата река тече нагоре към Вратите и слушаше тихите и ясни звуци – като че ли далеч в планината биеше клепалото на някой манастир. Стоеше край брега, сякаш беше последният човек на земята и този залез беше последното, което щеше да види. Тогава изведнъж се досети защо беше точно тук: трябваше да разбере защо си струва да се живее и отнякъде знаеше, че това ще стане, когато заблестят Вратите.

И когато те заблестяха, той разбра.

После се събуди и дълго гледа през прозореца. Нали уж вече знаеше, а пак отново и отново си мислеше защо е всичко това с накъсани, неясни мисли и когато заспа на разсъмване, в съня му го споходиха отдавна забравени кошмари.

 

*

По същото време опитният кадровик от секретните служби, зам.-началникът на VI отделение на ДС – Стара Загора, тъмноокият къдрокос красавец и женкар капитан Владимир Пейчев отдавна спеше дълбок и сладък оперативен сън. Денят му беше минал напрегнато. Най-сетне, за пръв път от месеци насам, на фона на скучната позиционна война на „тихия фронт“ се бяха появили признаци за сериозна и жестока схватка.

– Това е положението – беше казал сутринта началникът на кратката оперативка, на която ги беше извикал – него и шефа на отделението майор Митко Иванов.

А положението беше сложно. Някой си инж. Къбоков, за когото капитан Пейчев чуваше за пръв път, беше изнесъл секретна информация от Атомната. И не само това: тоя юнак беше направил някакъв, изглежда, доста дразнещ, анализ на авариите в централата. „Хм, какво ли е ставало там?“ – помисли си Пейчев, защото бързо се беше досетил какви могат да бъдат резултатите и защо директорът по режима на АЕЦ-а толкова припира те да им бъдат върнати „в най-кратки срокове“.

– Кои са запознати с разработката на инж. Къбоков? – попита Иванов и си помисли нещо, без да го споделя. Само прехапа устни.

– Вече втора седмица проверяваме – отговори угрижено полковникът, но не им каза, че месец преди това беше чакал голямото началство да даде никъде недокументираното си съгласие за операцията. – Имаме данни, че е разнасяна на доста места. Знаем, че е показвана в тяхното министерство, в КИАЕМЦ46 и в няколко института.

„А може за нея да знаят и по-нагоре“ – прочете наум Пейчев неизказаните мисли на шефа си и чак му се зави свят от височината.

– Директорът на Атомната вероятно има доста врагове – каза разсъдливо Иванов.

– Да – каза полковникът. – Възможно е резултатите от разработката да бъдат използвани срещу ръководството на Атомната. „Но най-важно е да не използват тая шибана разработка срещу нас“ – помисли той и посочи на глас главната опасност, което се случваше много рядко: – Така ние можем да попаднем между два огъня. Затова трябва да работите много внимателно. Освен това Масалджиев покровителства тоя... – той потърси някаква по-обидна дума – тоя анализатор.

– „Биоинвест“ е със специален статут, другарю полковник. Там как ще процедираме? – каза Пейчев и си помисли: „Май ще разсърдим осите. Не, хич не е хубава тая работа.“

– Да. Не искам да се шуми. На всичко отгоре знаете, че там от няколко дни има проблем с върнатата продукция. Тия капиталисти няма да мирясат – каза полковникът и си помисли: „Пак се оляхме. Биотехнологии, а? Поредният кьорфишек. И пак ние ще опъваме каиша.“ – Ти – той посочи с пръст Иванов – ще организираш проверка за опазването на служебната тайна в „Биоинвест“. Тя ще вдигне малко шум и ще подготви и следващия ни ход. Междувременно искам пълна информация за тоя Къбоков. Познавам баща му и затова искам да разровите всичко за младия – и неговото досие е доста дебело. След това се опитайте да го вербувате за информатор – каза той, като този път сочеше към Пейчев. Ако го разработваме, можем да протакаме, а също ще си подсигурим гърба, докато се изясни кой кум, кой сват – издаде той за втори път, откакто бе станал полковник, съкровените си мисли и подчинените му се почувстваха едва ли не на едно ниво с него.

– И кой на булката брат – добави Динята и шефът го изгледа така, сякаш искаше да го премести с поглед.

Най обичаше разни майори да допълват мислите му.

– Разбрано, другарю полковник – възстанови дистанцията Пейчев и двамата с майора тръгнаха към кабинетите си да разбият врага.

Кап. Пейчев примлясна сладко в съня си. Сигурно сънуваше нещо хубаво – да речем как загива в схватка с враговете, как после го произвеждат посмъртно майор и как пионерче с насълзени очи оставя връзката си на дървената му надгробна пирамидка със скромна червена звезда на върха.

 

*

Майор Иванов се прибра вкъщи веднага след работа. Хапна набързо и в момента гледаше разсеяно новините. Другарят Живков пак беше присъствал някъде и беше казал нещо важно, но то не стигна до съзнанието на майора.

„Хей, ама днес как щях да се изтърва. Какво ми става?“ – помисли той и си спомни пак как за малко и... с насочващите си въпроси щеше да подсети полковника, че в негово лице Сергей Стратиев има потенциален източник на информация и в тяхната служба.

Преди месец Митко Динята беше срещнал в София своя приятел от школата в Симеоново. Уж беше случайно, но то няма нищо случайно в живота на разузнавача. Бяха си спомнили славните предишни дни, когато разузнаваха редовно в ресторант „Хавана“ на бутилка сунгурларски мискет и хубава карловска луканчица. Към края Сергей му каза, че има проблем с тоя Божидар Къбоков и беше поискал като приятелска услуга старозагорските другари да посплашат малко тоя калпазанин. Динята се съгласи – колко беше да се сплаши някакво инженерче.

Когато обаче се прибра, го домързя да се разправя надълго и нашироко. „Що пък най-напред Чука да не му отупа малко праха. Тъкмо да го изпробвам в бойни условия. То май това е и тайното желание на Серьогата. Нека да го опуха. Пък ако не хване дикиш, тогава ще мислим“ – взе малко необмислено оперативно решение майор Иванов.

Сега проблемът неочаквано се задълбочи. Къбоков се оказа важна фигура и едно своеволно намесване в плановете на техния полковник можеше да докара на майор Иванов много проблеми. От друга страна, вече беше обещал на Сергей, а опитният разузнавач си даваше сметка кой е баща му – полк. Стратиев, и къде най-вероятно ще подскочи неговият състудент, така да се каже, след като приключи временният му престой в Атомната. Той и сега го беше изпреварил далече и вече беше високопоставен подполковник, за разлика от неговото скромно майорско положение. Но нямаше защо да издребнява: важни бяха приятелството и дадената дума. Нямаше мърдане.

Затова майор Иванов взе решение да проведе операцията по сплашването в омекотен вариант. С някой маркуч, например. Щеше да изпълни обещанието, а и предварителната обработка току-виж се оказала полезна при вербовката. То при приготвянето на една туршия е полезно предварително да обработиш зеленчуците, а при вербуването на секретен сътрудник е направо задължително. Току-виж, даже го похвалили за инициативата. „Тъй де“ – помисли майорът и тръгна да си вземе йогисткото килимче. Когато не беше пил повече от три ракии, той практикуваше за разтоварване хатха-йога и въпреки че тренираше доста нередовно, беше определено най-добрият йога сред старозагорските разузнавачи.

След като приключи с азаните, Динята си легна и заспа – от наша гледна точка без сънища.

 

*

На другия ден сутринта в „Биоинвест“ нямаше оперативка, служителите се събираха по стаите, коментираха случката и бяха толкова разстроени, че повечето от тях пропуснаха на тръгване да си вземат октанойл „за вкъщи“. На всичко отгоре следобед в офиса пристигна и един цивилен другар със сив костюм, синя вратовръзка и внимателни сини очи. Масалджиев го представи на персонала като майор Иванов и се разбра, че отговаря за предприятието по линията на МВР. Другарят майор обясни сбито важното значение на опазването на служебната тайна, посочи съвсем ясно, че има вражески елементи, които могат да дочуят със специални устройства всяка изтървана дума и дори някои звуци, които не произнасяме с уста. Той се изрази буквално, че „ония чуват, като пръднем“, но ние не искаме текстът да бъде вулгарен и затова го предаваме с други думи и по-интелигентно. Накрая майор Иванов сподели с персонала, че и „ние не сме село без кучета“. Той обаче не обели и дума за мошеническото изпълнение с японците. Не каза нищо и за „присвояванията“, за фалшивите командировъчни или за пиенето на алкохол през работно време. Това внесе елемент на успокоение и сплоти колектива около общата бдителност към неизвестния враг. После другарят си тръгна, като остави персонала да гадае причините, поради които все пак бе дошъл именно в този момент. Интересна беседа се получи. Вечерта, вече съвсем наясно с наближаващата развръзка, Божидар се обади на Масалджиев и поиска да отсъства на другия ден. Нямаше да издържи да воюва на два фронта и като фюрера трябваше да опита светкавично да направи пробив поне на единия. В сряда той остави двата тома на Анализа на секретарката на министъра, прибра се вкъщи и зачака резултата от тая съвсем безсмислена според нас операция. Обаче, както беше казал някакъв приятел на Божидар в един случай, който нямаше нищо общо с тоя, „Кан шан, Пенке ле, ки ли ми ти кут“47.

 

*

Другарят Мичев научи за предателския ход на инж. Къбоков в четвъртък. Към два следобед го обезпокои зам.-министърът. Прекъсна го, дет' се вика, по средата. Тъкмо беше извадил едната цица на секретарката си от сутиена, беше се надървил хубавичко и се канеше да я просне на дивана и... го прекъснаха.

Затова, когато извика в кабинета си Никифор и Сергей Стратиев, беше направо бесен. През ума му минаваха разни накъсани мисли като отделни, несвързани на пръв поглед парченца от прочутата административна мозайка „Отговорни другари обсъждат несправил се с работата си директор на Атомната“.

Другарят Мичев си спомни разговора с братовчед си. Абе какъв разговор, беше си монолог, хладен като витошки вятър. Влизаш в такава вила, а пък... И той си представи хубавата вила за двеста хиляди лева, скрита между дърветата, както би казал Екзюпери. Само остъклената веранда, която приличаше на кътче от градина на някой махараджа, с онези ми ти виенски столове и масички, само тя колко струваше... „Паскуали-и-но-о, ма-а-раджа“ – зазвуча в главата на генералния една песен от младините... Ами вратата, кованата от самоковски майстори желязна врата на портала към гаража... А двете бетонни ивици, които водеха към самия гараж и между които беше засаден истински райграс, сякаш в английски парк, а? Той си беше мечтал за точно такава вила.

– Никифор и Сергей са тук – подаде русата си главица секретарката му.

– Да влизат – каза с презрение генералният.

Щеше да я построи той тая вила, когато стиснеше министерския портфейл, когато седнеше на оня непоклатим като хималайски връх министерски стол. Влизал беше в министерски кабинети, не беше като да не е влизал. Харесваха му. Като за него бяха. Само веднъж да можеше да се настани, ех... После колко централи щеше да построи, колко нещо. Щеше... Но сега Божидар направо му издърпваше портфейла от ръцете. Абе, като трамваен джебчия. Като куче – нагризан кокал. Хей-й. Портфейла ще му издърпва, а? Мечтите ще му разбива. Келешът му с келеш.

Генералният се сепна. Никифор и Сергей Стратиев стояха пред него и се мъчеха да отгатнат мислите му. Напразно. Те си бяха съвсем ясни.

– Значи аз ви поставям задачата да прекратите изтичането на секретна информация от централата, а вместо това зам.-министърът ми праща хабери, че при него е тая проклета... – генералният само дето не се изплю на пода – разработка. Ще предприемете ли някакви действия най-после или...

– Да – каза Сергей, – предприемаме вече.

– Какви?

– По-добре е да не знаете какви – каза директорът по режима.

– Крайно време беше – каза Мичев и помисли: „Само да не направят някой сакатлък.“ Стана му малко неприятно. Е, не беше дошъл заради това на земята. Обаче... какво да се прави. Трябваше да държи всичко със здрава ръка. Ако охлабеше малко хватката, тези двамата, които сега стояха пред него като наакани чавдарчета48, веднага щяха да го заръфат. И нямаше да са само те. Какво щеше да му помогне тогава някакъв неясен стремеж към непостижимото? Животът беше тук, на земята. Какво да го накара да мисли по-различно? Никакво знамение не беше се случило, освен че разбра колко тъп е партийният му секретар. А и отдавна беше забравил онази случка край пътя. – И от тук нататък искам само хубави новини. Иначе... нали знаете какво се случва с вестоносците на лоши вести – усмихна се генералният заплашително и разговорът приключи.

– Ти какво имаше предвид, като му каза, че сме предприели някакви действия? – попита Никифор, когато излязоха от кабинета.

– Дай да се срещнем след работа в „Карначето“. Към шест, става ли? Там ще ти кажа, ако дотогава не си се сетил.

Никифор се сети веднага. Нямаше много варианти за операция „Приятелски ответ“. Всъщност останал беше само един.

Но то това и трябваше да се очаква. Тъй е, когато всички са срещу теб. Генералният директор, единият заместник, другият заместник, техните заместници, заместниците на техните... а бе, всички. Всички с изключение евентуално на краен брой – които не го познават и въобще не им пука за някой си Божидар Къбоков, защото са от движението на непукистите или презкуристите, както ги кръсти по-късно с много любов Виктор Владимирович Ерофеев. Какъв шанс може да имаш, когато срещу теб са всички, а на твоя страна са, тъй да се каже, останалите шест милиона презкуристи? Някой обаче може да възрази: От къде на къде пък сме я изровили тая, както казват, цифра?

Ние уважаваме много Виктор Владимирович, но не чак прекалено, за да се съгласим с него, че презкуризмът е руско изобретение. Защото кога е възникнал той в Русия? Великият писател сам посочва: през времената на разкола или малко по-рано, през Смутното време. Всеки може да провери в интернет кога учените са установили, че е станало това – в края на шестнайсети, началото на седемнайсети век. В такъв случай да се твърди, че презкуризмът е руско откритие, е все едно да кажем, че Александър Степанович Попов е изобретил телевизията или контраадмирал Александър Фьодорович Можайски – космическата совалка. Единайсет четиринайсети от света не приемат те да са изобретили даже радиото и самолета, а тук – разни телевизии и совалки. Още по-зле стоят нещата с презкуризма. Той не е възникнал, докато настървените боляри се занимавали с утрепването на Борис Фьодорович49, а още повече и всъщност по-малко при Петър Велики или по време на позорните кампании срещу алкохолизма. Защото той (обаче не алкохолизмът – там няма спор) си е чисто българско откритие.

Кога е станало това? Във всеки случай очевидно не може да се изтрае пет века робство, без да си скрит зад дебелите дувари на презкуризма. По тази причина е категорично и преди византийско. По онова време основните презкуристки идеи вече са били завладели масите и, както казват болшевиките, отдавна са били материална сила. Вижда се съвсем ясно, че още княз Борис го е владеел до съвършенство. Когато му обърнали внимание, че за да се приеме християнството, трябва да се избият родовете на първенците в царството му, той какво е казал? „Ми хубаво, избийте ги. Се ми е тая.“ И дори да не е казал точно това, презкуристите, от които се е състоял дворът му, точно така са го разбрали.

И може би щеше да си остане загадка кога точно е възникнал презкуризмът и даже щяха да шестват разни теории за панспермията и спонтанното му зараждане, ако не беше обърнато внимание на прочутия диалог между Аспарух и неговия най-доверен боил, когато се канели да прецапат Дунав и да направят първия неуспешен опит за построяване на българска държава.

– Ваше ханско, такова, величество, оттатък Дунав е населено, и то бая гъсто. Там са славяните, някакви неидентифицирани остатъци – може да са от траките – и византийците, ювиги, византийците. Има да се трепем с тях поне пет-шест века.

– През кура ми е – отговорил замечтано Аспарух.

С това именно знаменито изречение той положил основите на презкуристкото движение цяло хилядолетие преди разните му там Шуйски-Муйски и Василий Василевич – прочутия реакционен прапрадядо на Наташа.

Оттогава българинът има две основни състояния: той или е против, или му е през оная работа. Защо Божидар трябваше да очаква, че с Атомната ще е по-различно? Ами той нищо не очакваше.

Културно казано, сè му беше тая.

 

*

– Казвай сега какво мислиш за плана? – подсмихна се Сергей, щом поръчаха пиенето.

– Мисля, че закъсняхме. Ако се помотаем още малко, и двамата ще си търсим работа.

– Трябваше да намеря човек там.

– Намери ли?

– Да.

– Добре, нека да поговори с Божо. Вие си имате начини. И внимавай – без залитания. Пък ако не разбира от дума...

– Спокойно, бе, държал съм зачот по тая дисциплина – захили се Сергей.

Инж. Армянов не се притесняваше. Не искаше да обсъжда плана на Сергей. Подробностите не го интересуваха. К'во да обсъжда – новите методи за внушение от разстояние ли? В кръчмата дойде, сякаш призован от тайнствена сила – може би се раждаше едно ново приятелство, а можеше да изпие и две-три ракии на воля, далеч от Ниночка.

Умните хора гледат винаги да съчетаят полезното с приятното.

 

*

Никифор се прибираше вкъщи пеша. В кръчмата се бяха запили със Сергей и зам.-главния по ремонта, който дойде малко по-късно. След работа той излизаше да поразходи кучето и вярното животно го водеше все в „Карначето“. Разбираше то къде господарят му намира хармония за душата си. Веднъж Димитраки беше казал, че от четирите идеала на дзен будизма в прочутата кръчма само чистотата не се реализира цялостно. И то не заради опушените стени, очуканите маси и покривките, които сигурно не бяха сменяни от оня далечен ден, когато тълпата от чуждоземни пияници беше нахлула за пръв път в тогавашната скромна кръчмичка. Според Дидо чистотата нарушаваха главно производителите на гроздова, като подменяха естеството на продукта, а кръчмарят само влошаваше нещата, като се опитваше да поправи грешките им с обикновена чешмяна вода. Иначе спокойствието, смирението и хармонията обгръщаха бързо клиентите на тая обител. Но тъкмо днес Никифор не ги чувстваше въпреки трите хармонични водки. Затова реши да се прибере пеша. Сега вървеше по дългия път към Козлодуй между двете редици акации, чинари и кестени и се опитваше да намери изплъзващото му се напоследък спокойствие. Не че преди беше кой знае колко по-спокоен. А и нямаше как да е другояче, когато всичко трябваше да постигне сам. „Какво да направя, не съм се родил със златна лъжичка в устата, като тоя надут пуяк, моя шеф. От първи клас такива като него все ги догонвам. И все някой им дава преднина от една обиколка. А аз все не мога да свикна с някакво си най-обикновено прецакване“ – помисли си той за кой ли път и въздъхна. Когато за пръв път го прецакаха, беше пионерче. Класната му беше подхвърлила, че ще го правят дружинен председател и той заживя с тая сладка мисъл. Обаче в училището им посред годината пристигна синчето на новия окръжен секретар – едно зализано тежкарче с бяла риза, панталони с ръб и прясно изгладена пионерска връзка – и дружинният съвет единодушно си избра за председател малкото парашутистче. Той се беше прибрал вкъщи съкрушeн и беше попитал наивно майка си защо така са го излъгали и пренебрегнали, а тя веднага му беше пояснила: „Твоят нов съученик е син на партизанин.“ „А аз съм син на герой от Отечествената война“ – беше казал той гордо, но майка му само го погали по главата и малкият Никифор разбра. След този случай той доста пъти се беше състезавал за място в житейската йерархия и винаги го беше измествал някой негов връстник с по-партизански произход. Нямаше значение, че е по-добър от тях. Можеше да е капитан на отбора по хандбал или председател на кръжока по физика. Обаче щом станеше дума за това, кой ще рапортува на поредния парад или кой ще се пъчи в почетния президиум на училищните празници, нямаше шанс. Други щяха да управляват съдбите на неговите съученици, щом се превърнеха в средностатистически единици на социализма. И затова подготвяха бъдещите владетели – председатели, секретари и генерални или поне главни директори – създаваха им обществен имидж и ги учеха на административен шах и коридорна техника. Никифор беше разбрал, че за такива като него има една роля – да заместват титулярите на бойното поле. Като баща му. И като него с право на споменаване – в списъка на безименните. Може и с медал за храброст или орден, но втора степен и без мечове. Веднъж като ученик даже го наградиха с комплект пергели Richter от най-скъпите. Беше спечелил някакъв републикански конкурс, обаче като отиде да си получава наградата, другарите от Пионерския дворец му казаха, че я дали погрешно на друг. И сега, нали разбира, трябва да изгори някой нещастен другар (а пък той и семейство храни), та, що не вземе друг, от най-евтините, щото само такива са останали. Ама нищо – и те вършат същата работа. Никифор толкова се шашна от наглостта им, че само преглътна, взе жалкото комплектче и си тръгна.

Какво да направи? Да се оплаче на баща си ли... Затова и Божидар отначало му беше симпатичен, като плюеше партайгеносетата, както наричаше той видните представители на партийната олигархия. Още повече, че си вършеше работата професионално и... да, артистично. Понякога се зевзечеше, но можеше да се разчита на него. Още малко, и може би щяха да се сприятелят. Но не стана. Божо просто прекаляваше с критиките си на соцдействителността. Стигаше до крайности, даже отвъд тях. Не можеше всичко да е безсмислено. Не можеше така да се абсолютизират недостатъците на системата. „Всичко действително е разумно – помисли си Никифор като Хегел, само че оня беше извъртял доста неясно атрибутите и на действителното, и на разумното, – а системата си е по-действителна от всякога. Следователно... Жалко, тоя пич наистина ми харесваше отначало. Но той сякаш няма и представа какво може да се направи реално. Със или без неговите велики анализи тая централа може да се експлоатира само така, както в момента. И по-добре това да го ръководя аз, с помощта на хората, на които мога да разчитам, вместо да си взема шапката като него и да оставя централата в ръцете на разни некадърници. За повечето неща той не е прав, но социализмът наистина си е резерват за некадърници50... Жалко, много жалко, но нямам друг избор. Твърде висока е цената. Ако в централата, не дай боже, стане някоя поразия, ще съм виновен аз, ако сега отстъпя и тръгна след разни... фантазии.“

Никифор се мъчеше да се убеди, че отговорността му за работата на централата и поведението на Божидар са достатъчни основания за предупреждението, което бяха замислили и което можеше съвсем да заприлича на наказателна акция. Но не успя. Не си беше представял, че ще се стига до такива кофти изпълнения. И сега, докато вървеше сам в нощта, за пръв път си даде сметка, че всъщност е без приятели, семейството му не върви, жена му му става все по-чужда, а на децата си напоследък не обръща внимание. Беше по средата на пътя, когато му мина през ума, че в мрака дърветата приличат на делата от живота му – с неясни очертания, някак нереални, някои по-светли, а пък други доста по-тъмни. „Май трябва вече да пия по-малко. И определено по-рядко“ – помисли той. Усещаше тежест в гърдите си. Беше дошъл тук да постигне някаква неясна мечта, онова, към което може би се беше стремил и баща му, и което беше прекъснал един пиян зенитчик. „Един миг – и край. Няма те. Това е животът. Но той и иначе си е една дълга и доста изнервяща подготовка за погребението. Може би на баща ми му е провървяло – мислеше си Никифор. – Жалко, че няма как да го попитам какво би направил на мое място. Глупости, какво би направил... Трябва да работя, вместо да потъвам в разни хамлетовски съмнения и да търся оправдания за безхарактерни прояви.“

Той извади цигара и щракна със запалката. Пламъчето за миг разпръсна мрака. После стана сякаш още по-тъмно и той продължи да върви покрай неясните очертания на крайпътните къщи и дървета, заслушан в стъпките си и в нещо толкова непотребно и тихо като собствената съвест.

Когато Никифор се върна вкъщи, децата спяха, а жена му я нямаше. Той влезе в хола, пусна телевизора, но веднага го спря. Даваха някакъв глупав съветски филм, а на него от доста време не му се гледаше нищо съветско. Разправиите с руснаците бяха зачестили, а техният домашен представител вече го дразнеше дори с такта си и май и със самото си присъствие. Той се огледа разсеяно, сякаш търсеше нещо познато и нужно, но без особена надежда да го намери точно на това място и чак тогава забеляза бележката на Нина и телеграмната бланка. „Излизам да те търся“ – беше написала жена му. Никифор разгърна телеграмата, видя най-напред, че я изпраща леля му, прочете кратичкия текст, но сякаш без да го разбира, и пусна листа, като че ли беше прекалено тежък и не можеше да го задържи по-дълго. Отпусна се на фотьойла и се загледа невиждащо пред себе си.

Беше починала майка му.

Не беше ходил да я види близо година. Все отлагаше – презарядката да мине, ремонт някакъв да мине, това да оправи, онова да оправи... Най-напред да се погрижи за чуждите хора, после за близките. Тя го беше научила така. Беше му разправяла, че и баща му е бил такъв. Все за другите, за другите. Обаждаше й се от време на време по телефона. „Как си? Добре съм. Нещо да ти трябва? Всичко си имам.“ Кой знае колко го беше чакала. Сама в старата им къща. Тя и леля му не ходеше у тях, въпреки че живееше през две преки. Темерут си беше. Стара мома... Можеше да е починала и преди седмица. Господи.

Никифор се обърна и взе телефона. Набра номера бавно, сякаш трудно си го спомняше, и си помисли, че вече няма да го набира.

– Никифоре, ти ли си? – чу той гласа на леля си.

– Да.

– Чакаме те, миличък.

– Кога се случи?

– Тая сутрин. На разсъмване.

– Ти там ли беше?

– Да. Тя снощи ме повика. Не й беше добре. Ще ти разкажа, като дойдеш. Не искам по телефона... Хайде, чакаме те – каза леля му и затвори.

Никифор остави внимателно слушалката, сякаш се боеше да не се счупи, и се отпусна на облегалката. Нямаше сили да се изправи. Знаеше, че нещо много важно от живота му си е отишло завинаги и не може да го върне, чувстваше почти непосилна тежест, искаше му се да направи нещо и да му олекне поне малко – да изкрещи или да удари с юмрук по масата с все сила и даже вдигна ръка. Но я отпусна и само стисна зъби с все сила, за да не заплаче. „Отишла си е, без да може да ме види за последно. А аз съм бил тук, забит в това загубено място. Ако баща ми беше жив... Какво правя в тоя тъп град? За какво ми е тоя проклет директорски стол? Така ли исках да премине живота ми – без приятели, без близки, с жена, която не обичам, и с деца, които не виждам?“

Чу, че някой влезе и се обърна към вратата. Беше Нина. Тя видя изражението му, погледна към телефона пред него и разбра всичко без думи. Доближи се и го погали по главата.

– Бях тръгнала да те търся. Чаках те допреди час. Искаше ми се да не си сам като намериш телеграмата, само че...

– Нищо, Нина, нали си вече тук – каза Никифор и почувства, че между него и жена му има близост, за която не си беше давал сметка, че на нея ще може да се опира винаги и че тя май му е единственият истински приятел.

„Мама няма да я върна, но поне децата трябва да разберат, че имат баща. Да не са като мен. Да не ги изместват разни... партизанчета“ – и докато си мислеше за простия ясен смисъл, който можеше да придобие животът му, той инстинктивно беше опрял глава в рамото на жена си, сякаш в него беше липсващата му опора.

 

*

Когато Сергей се прибра вкъщи, децата вече си бяха легнали. Николета се показа от кухнята, но само за да направи, както той се шегуваше, „муси“ и се прибра, като остави в коридора укорителния си поглед да дълбае чувството му за вина.

„Ето, че и жена ми е сърдита. Не ми стига напрежението в централата, ами... – помисли Сергей.

От доста време той чувстваше, че нещо куца в работата му. Още като постъпи на новата длъжност, си даваше сметка, че проблемите и натоварването ще бъдат доста повече от файдата. Вярно, беше си стъпало в йерархията, но пък трябваше да се оправя с цялата тая сбирщина тук. Почти целият ръководен персонал беше от пришълци от всички краища на България – авантюристи по душа, изнервени от битовите неуредици, градоустройствените проблеми на това тъпо село и мирното съвместно съществуване с местната влашка общност. Баща му обичаше да казва, че с българи и с евреи държава не може да се направи: с евреите – защото всички са прекалено умни и няма кой да работи, а с българите – защото при тях просто не се получава. „Ами така е, когато у българина съвършено отсъства всякаква склонност към подчинение на правила и спазване на какъвто и да е ред и закон“ – помисли Сергей. Атомната беше като полигон, на който през цялото време можеше да се наблюдава изпробването на тази теория. Разбира се, за гостите, които час по час се мъкнеха тук, централата отвън изглеждаше образцова: с нови сгради, без прах, пушеци и сажди, изчистена, прясно боядисана и излъскана. Абе, направо като танк за деветосептемврийски парад. Но те не виждаха бардака вътре, с който Сергей ежедневно се разправяше. С това, че работниците влизаха и излизаха кой откъдето му скимне, той се беше примирил. Божидар веднъж се беше изхилил да поставят през равни разстояния край оградата прътове за овчарски скок, да могат хората да си я прескачат по-лесно... С това, че дрънкаха наляво и надясно за проблемите и не уважаваха плаката пред портала „По служебни въпроси – дотук“, Сергей също беше свикнал. Обаче тия проклети кражби... Ясно беше, че в централата се краде. Така беше, преди да стане директор по режима, така сигурно щеше да бъде и когато отдавна ще се е пенсионирал. Непрекъснато някой нещо отмъкваше, някой изнасяше полулегално инструменти, бои, смола, някой влачеше към къщи дъски, арматурно желязо, разни чаркове за ВиК и елинсталации, електронни елементи, а понякога и дрелки, ъглошлайфи, мултицети или нещо още по-едро и скъпо. Той правеше всичко възможно, но кражбите не преставаха. И нямаше как да спрат, когато в магазините, особено в местните, имаше перманентна липса на най-елементарни стоки и нямаше откъде да ги намериш. Той самият си беше вземал разни дреболии. Още повече пък, откакто стана директор, всеки беше готов да му услужи с каквото там му трябва. На него, разбира се, му беше неприятно да го гледат угоднически разни склададжии, но... такъв беше животът – тежък. Само че къде беше границата между по-едрата услуга и дребната кражба? Как да прецени, като не беше държал зачот по темата? А и нямаше ли да се намери някой анонимен доброжелател, който да информира началството, че директорът по специалния режим, така и така, примъква вкъщи разни бая едрички дреболии от централата? Ами проблемите, които се отваряха с някои от заловените крадци, когато се оказваха хора на някой наш човек или важен шеф? Кога да потули кражбата и кога незащитеният от никого нещастник да отнесе наказанието? И към тези проблеми, които си бяха повече от достатъчни, за да го боли главата, сега Божо му беше натресъл и проблема с изнесената секретна, полусекретна и въобще забранена информация. Кофти номер му погоди. И той можеше отдавна да е реагирал, но Радостина беше свестен човек, а и тези три деца... Трябваше да постъпва все като приятел. Но, в края на краищата, какво беше приятелството?

За него Сергей помнеше два урока от различно време. Първият беше от студентските му години. Тъкмо се беше върнал от Съюза и се бяха събрали семейно вкъщи. Беше и чичо му Трою, стар колега и приятел на баща му. Стана дума за руснаците и Сергей изказа едно еретично мнение за тяхната подозрителност и за това, че са готови да се разправят не по братски, щом се засегнат интересите им. Беше го видял и почувствал съвсем ясно и го каза смело, както го бяха учили да казва истината. Тогава чичо му Трою го дръпна за ръкава в другата стая и му прошепна през зъби: „Ако още веднъж те чуя да говориш така, ще ти се случат неприятни работи... Нищо, че с баща ти сме приятели.“ По-късно за такива случаи един негов преподавател от школата в Симеоново обичаше да повтаря авторитетно на латински: Amicus Plato, sed magis amica veritas51. Но Сергей вече знаеше, че и от истината има много по-големи приятели.

Другата случка беше още по-отрано. Веднъж „Левски“ играеше на стадиона и той, заедно с много други хлапета, гледаха на аванта – увиснали като гроздове по дървета и огради. Не щеш ли, изневиделица изникна отряд ченгета, водени от семейния им приятел, чичо му Трою. Защитниците на реда и закона започнаха да свалят авантаджиите и да ги пердашат с очевидна педагогична цел. Неговият ред дойде изненадващо бързо, една позната ръка докопа ухото му и Сергей извика невярващо „Чичо Тройо, аз съм, бе!“. Беше явна грешка – сигурно се беше заплеснал човекът и в суматохата не беше видял, че е стиснал така целенасочено ухото на сина на своя най-добър приятел. Обаче чичо Трою му обърса един як шамар зад врата, все едно, че не го познава, че май даже по-силно. Така стояха нещата с приятелството.

С течение на годините тези два урока се бяха смесили в него в едно монолитно вътрешно убеждение. Затова Сергей сега нямаше нужда да се колебае излишно. „Ей, голямо диване – помисли той. – Просто не ми оставя възможност за избор. Ега ти шибаната история. Работата ми куца, жена ми се сърди, даже децата почнаха да ме поднасят. И това е, защото има такива като него. Като е толкова печен, защо не играе по правилата? Ако има наистина такава опасност, защо не стоя тук като мъж? Да беше доказал тезата си на нашите специалисти, на руснаците... Поне да се беше опитал. Сам си е виновен. Сякаш нарочно избра губещата страна.“

Той повдигна уморено рамене. И внезапно му мина през ум, че сега иска да се оправдае пред себе си за нещо, което се канеше да извърши. И неясно защо в тоя момент се сети за чичо си Горуня. Кой беше виновен за смъртта му? От мига в онзи ден, когато осъзна, че летящият мерцедес през онова невзрачно утро е техният, винаги тайно бе упреквал баща си за гибелта му. Сякаш беше предал приятелството им. Но така ли беше наистина? Ами ако някой велик везир трябва да осъди племенника си или американско ченге – да арестува сина на приятеля си, какво трябва да направят? Къде е границата между дълга и приятелството? Сергей я беше търсил дълго и къде ли не. Напразно. Навремето го беше поразил онзи филм52 с Питър О'Тул и Ричард Бъртън. Но и след него нямаше отговор. За какво извършваха предателство приятелите, най-близките хора? За пари, от слабост, притиснати от обстоятелства, а може и като защитават кауза или просто като си вършат работата... Но ако не защитиш каузата или не изпълниш задълженията си, това не е ли пак вид предателство? Да, Tu quoque, mi fili Brute...53 Сергей се сети как веднъж на БЩУ-то беше станало дума за тоя израз и Божидар се беше намесил веднага, че предвид обстоятелствата Цезар не е можел да произнесе толкова дълго изречение. Най-вероятно е казал само Tu quoque, fili. Значи „И ти ли, сине?“, а това той е можел да каже на доста млади хора... „И тук историческата истина се размива“ – ги беше поднесъл Божо.

„Хъ, отговорност, дълг, приятелство – всичко се размива. Къде е все пак тая проклета граница? Къде е въобще истината?“ – без да забележи, той беше почнал да мисли с разни абстрактни категории и сякаш избяга от въпроса, който го измъчваше. Но дали беше успял?

Сергей се помота из стаите и легна с чувството, че цял ден е копал лозе под лятното слънце. Заспа късно и засънува странен сън. Беше на някакъв хълм, а зад гърба му се виждаше голяма река. Беше студено и във въздуха прехвърчаха снежинки. И куршуми. Стреляше се сякаш отвсякъде, но той не се страхуваше. Отнякъде знаеше, че в този бой няма да умре. Видя как в далечината препуснаха коне, после затрака картечница. И изведнъж настъпи тишина. Той летеше над заледената земя и търсеше някого. Разпозна го веднага, щом го видя. Сякаш знаеше, че ще го намери, и то точно там, до малкия хълм, който завършваше в овраг с изровено от копита на коне дъно. Лежеше край една картечница и го гледаше с насмешлив и... да, господарски поглед. Беше облечен в поокалян униформен шинел с красиви пагони. Отнякъде Сергей познаваше тая униформа, сякаш сам беше носил подобна – с акселбанти и шашка с красив ефес. Сергей погледна още веднъж пленения офицер и продължи да лети по-нататък. Имаше доста трупове и пред някои той спираше във въздуха, но не изпитваше съжаление. Като че ли участваше в пиеса и знаеше, че след края на действието артистите, които сега изглеждаха мъртви, щяха да станат и да тръгнат към следващата сцена. И сякаш това, което ставаше наоколо, не го интересуваше. Нищо, освен едно – странния офицер с поокаляния шинел и насмешлив господарски поглед. Внезапно стана тъмно и Сергей полетя обратно в мрака. Мярнаха се някакви улици, покрити със замръзнала кал, край които бяха разхвърляни бедни къщурки. До една от тях той се спусна бавно на земята и влезе вътре през дървена врата. Мярнаха му се някакви хора, а в една от стаите стоеше старец, който му заговори с нисък глас и сърцето на Сергей се сви тревожно. Влезе в някакво подземие и там пак видя офицера. След това се заизкачва в полумрак по извита стълба и на всеки етаж го виждаше отново – уж различен, а пък все един и същ. Някакъв вътрешен глас му каза нещо от рода на „От подземията на съвестта към етажите на...“, само че на какво – не можа да разбере. Изведнъж отново се оказа навън. Беше светло и студено като утро през зимата, но то си и беше зима от началото на съня му и Сергей виждаше снега по покрива на малката грозна къща срещу него. А до стената й стоеше непознатият, но сега в очите му нямаше насмешка. Сергей изведнъж се сети, че всъщност го познава – ами да, това беше... Но в този момент се чу трясък като от залп и той се събуди. На вратата се показа уплашеното лице на Катя и той веднага скочи от леглото.

– Какво стана, Катенце? – попита той.

– Счупих чиниите, татко – отговори дъщеря му. – Вратичката на шкафа падна, докато я отварях. Право в мивката.

– Не се притеснявай. Аз съм виновен, Катенце. Откога се е откачила, ама нали все не намирам време да я оправя – призна си храбро той и тръгна да огледа щетите.

Сигурно заради тая случка на няколко пъти през деня мисли за съня си – нещо доста странно за един убеден атеист и, бихме казали, безбожник. Отново и отново се връщаше усещането, че нещо от заплануваното не е наред, и накрая Сергей си помисли, че май трябва да уточнят плановете или направо да ги промени. Дори се обади по телефона в Стара Загора, но никой не отговори – беше работен ден и хората тичаха по задачите си. После и него го налегнаха неговите задачи и той забрави да позвъни отново.

В събота цял ден се въртя из къщи. Поправи вратата на шкафа в кухнята, реши с поетична лекота една задача с три действия от домашното на дъщеря си и помогна на жена си да изстиска прането. Докривя му, че нямаха автоматична пералня и караха с обикновената, която им подари за сватбата леля му. Като гледаше как простира Николета, толкова се разкисна, че се закле да купят една „Татрамат“ още в понеделник. Е, не в понеделник, но веднага след като му дадат заем от ВСК54. Докато вършеше стандартната съботна дейност на добър домашен дух, Сергей си мислеше, че прави всичко, защото обича жена си и децата си. И че трябва много да внимава в службата, защото всяка грешка можеше да се окаже фатална. Не биваше да се колебае да постъпи така или иначе, щом това беше в интерес на основните им планове. Трябваше да успеят да се махнат от тая дупка Козлодуй и да се приберат в София. Децата щяха да учат в английска или руска гимназия, а не в козлодуйския техникум. Щяха да ходят по кина и театри, а си беше обещал да използва и връзките на стария, за да пообикалят из Европа през отпуските – Франция, Германия, а защо не и Швейцария.

Сякаш беше изпълнен с тия мисли и след вечеря, когато седнаха пред телевизора, но на – изведнъж му се прищя да му удари една-две ракии в ресторанта. Той отиде в кухнята, помота се по стар индиански обичай, докато загубят следите му, и тръгна към свободата.

Само че жена му, разгадала маньовъра, вече стоеше пред входната врата и я закриваше като вража амбразура.

– Ако ни обичаш, повече няма да стоиш до среднощ по кръчмите – каза тя най-важното, въздъхна и допълни разсъдливо и компромисно: – Освен ако работата ти не го изисква.

Сергей събу обувките си. Посещението се отлагаше. В момента работата очевидно не го изискваше.

Вечерта, преди да заспи, си помисли, че целият ден премина странно. Може би заради съня.

През нощта спа дълбоко и не сънува нищо.

И неделята си беше съвсем обикновена.

 

*

Следващата седмица премина в нормални разправии, мълчалива подготовка и неопределени мечти. Както впоследствие стана ясно, едни се подготвяха за едно, други – за друго. Същото бе положението с разправиите и мечтите.

Важното беше, че съботата се случи хубав ден.

Не че се беше променил гадният тукашен климат или жилищните блокове и сградите бяха станали по-малко грозни, или че старозагорските граждани не изглеждаха като селяндури от Чирпанско в сиво-черните си безлични зимни дрехи. Градът пак си беше мърлява провинция с тъпите напъни на всеки град в България да бъде столица на н'ам к'во – в случая на безсмислено правите улици, на липите, изсечени наполовина през годините на възход, на поетите, които все не влизат в читанките по литература, и най-вече на увалиите55, които изговарят твърдо „Нье“. Тъй че, ако си говорим истината, въпросната събота си беше поредният тъп зимен ден, с бледо слънце, огряло свидливо един забутан из дебрите на Балканите град.

Но просто денят беше хубав.

Към десет сутринта Божидар крачеше по мръсните прави улици. Беше решил да потренира два-три часа на Втория баир. Аязмото беше по-наблизо и по-удобно, но по това време вече се пълнеше с граждани, които се мъчеха да се спасят за няколко часа от смрадта на химкомбината и вонята на екарисажа. Те пъплеха по алеите уж за здравословен режим, но всъщност преследваха основно да се докопат до някоя от пейките, които народната власт бе сковала тук-там в пристъп на необоснована щедрост, и да се отдадат на най-приятното, най-интелигентно и най-любимо за старозагорци занимание – да люпят на воля слънчогледови семки. Така земята около всяка скамейка в радиус от два-три метра беше покрита с интелектуален слой люспи, дебел на места два пръста.

Божидар се стараеше да поддържа форма, но през зимата голите клони не скриваха тайните му тренировки. Затова той правеше главно кросове по баирите и ако някой го забележеше, щеше да види как поредният смахнат тича нагоре-надолу и после прави разни упражнения, които приличат на лечебна гимнастика. Божидар даже си мислеше, че тренировките му са тайна. Обаче само си мислеше. Най-малко трима души знаеха, че в събота и неделя той редовно спортува някъде на Аязмото. А ние от малки знаем, че трима души са чета с войвода, байрактар и предател.

Божидар подмина колелото на стадиона и се отклони към Алеята на здравето. Да се чуди човек как винаги успяваше да избере най-нездравословните маршрути.

Изкачваше се по алеята бързо. Видя трима познати и всеки път си кимаха приятелски. Докато стигне полянките на Втория баир, нито веднъж не се огледа. А трябваше.

Божидар спря на една площадка в подножието на баира. Беше стигнал до средата на упражненията за загряване, когато покрай него премина широкоплещест мъж с тъмна, късо подстригана коса, облечен в черно спортно яке. Той подмина, без да го погледне, и продължи нагоре към обсерваторията. Видът му някак си не съответстваше на класическия любител на астрономията. Божидар се загледа разсеяно след него. Усети, че има нещо подозрително, но само толкова. Още не беше успял да освободи ума си от напрежението на епичната и безсмислена битка със системата. А и нямаше откъде да знае, че юнакът, който току-що отмина с показно безразличие, беше бившият боксьор от проектонационалния, прославеният разбойник от региона, бабаитът от Горно Ботево Миньо Пехливанов, известен още като Миньо Чука.

Преди два месеца Чука, заедно с още двама авери, беше ограбил една от най-хубавите вили на Старозагорските бани. Тя обаче се оказа на брат'чед на първия секретар на окръжния комитет и на милицията й трябваха само три дни, за да ги прибере на топло.

В началото Чука се опита да се опъва и даже се изрепчи на следователя. Тогава трима сержанти му хвърлиха един хубав лобут и той веднага схвана, че тук никой няма нищо против него лично. Разговорът със следователя потръгна и работата замириса на затвор. Миньо не се сещаше за никакви влиятелни приятели и вече се беше отчаял дотолкова, че разглеждаше варианти как да претрепе конвоя и да избяга по пътя за дранголника. Точно тогава в килията го посети неговият отколешен приятел от младежкия отбор Митко Иванов-Динята, когото в това заведение наричаха за по-кратко майор Иванов.

– Що така бе, Миньо? – попита го приятелски Динята.

Чука притеснено замълча.

– И сега какво ще правим?

Чука надигна леко рамене – не знаеше човекът.

– Чака те затвор, нали си наясно? – каза майор Иванов.

Чука въздъхна – наясно беше.

Историята беше осветила родословието на Чука в някакъв далечен момент, когато някой от прадядовците му беше натръшкал противниците си на борбите, организирани от местния бей. Така освен агнето и бейското „аферим“, „машаллах“ и може би „ашкоолсун“, беше спечелил цяла шепа жълтици и пълното със слава прозвище Пехливанина. После то се беше превърнало във фамилно име, а името на прадядото беше справедливо забравено. Тук осветеното свършваше също като в българската история: записал някой византийски хроникьор нещо си или неизвестен монах съчинил по нощите ненужен дамаскин, безработен зограф нарисувал от скука видяното по тия места или пътешественик някакъв минал и заминал, а после отбелязал в дневника си еди-кво си. И това останало като светлинка в историята ни, а наоколо – непрогледна тъма. А онова, за което историята мълчи, но което със сигурност знаем, е, че отпосле прадядото на Чука станал славен хайдутин. И защо да не стане? Почувствал бил силата си, беят го закрилял, а алтъните от наградата бързо свършили. Какво по-естествено от това, да избере за основен поминък хайдутлука? Събрал чета и започнал. Обере той някой мирен турски или български търговец, набие някого, дето е имал куража да го погледне накриво, озъби се после на онбашията56, щом го потърси точно за хайдутлука му – и ето я славата.

Българинът открай време обича властниците си. Проявите на тая обич са били винаги спонтанни – като се започне от въстанието на Ивайло, мине се през заверите и бунтовете през турско, после пак въстания и бунтове през фашистко и се стигне до свободните демократични избори през зимата на 97-а. А в периодите между изблиците на всенародна любов към властта настроението са поддържали хайдушките чети, партизанските отряди и елитните цигански бригади за борба с частната собственост и далекопроводната мрежа.

Затова и техните изяви винаги са били отразявани и от сърце прославяни от народните ни певци, от революционните ни поети и от целокупната ни демократична преса.

И Чука щеше да поеме славния път на дедите си, но по-късно, когато му дойдеше времето. В момента той разглеждаше мазилката на отсрещната стена и чакаше Динята да му каже най-важното.

– Но има и друга възможност – каза след кратка пауза майор Иванов. – Може всичко да ти се размине.

Чука го погледна. За това му копнееше душата.

– Ясно ти е обаче, че и от теб ще се иска нещо, нали?

– Само кажи какво.

– Ще искаме от теб да ни информираш за... някои от акциите на твоите приятели.

– Ами ако разберат, че ги топя?

– Ние ще се грижим във всеки случай ти да не бъдеш заподозрян.

– Щом е тъй, ще опитам.

– Освен това може да се наложи да те използвам и по специалността ти – засмя се Динята. – Нали си спомняш как през вечер се маризехме с разни тарикати като ученици.

– Хъ – захили се Чука, – спомням си, ами как. Голям търкал падаше.

– Добре тогава. Следствието ще приключи още утре. Ще те пуснем веднага. Обаче няма да мърдаш никъде извън града, нали ти е ясно.

– Ясно ми е.

– В съда ще ти дадат условна присъда с максималния изпитателен срок. Ако се опиташ да хитруваш – ще влезеш в дранголника и ще лежиш и нея. И нали се сещаш, че „лежиш“ няма да е точната дума?

– Сещам се.

– Знаеш, че от нас измъкване няма.

– Знам.

– Айде, стягай си багажа тогава.

Оттогава бяха минали две седмици и ето че преди три дни Чука получи първото си задание. Трябваше да опердаши някакво инженерче. Сигурно нещо си беше сложило накриво фесчето, но това не му влизаше в работата.

Динята му беше казал, че инженерчето ходи на някакви тренировчици на Аязмото. Затова Чука изчака съботата и го проследи. В поръчката се искаше изрично всичко да е без следи и без сакатлъци и Чука реши да обработи инженерчето някъде из парка, с помощта на обикновен градински маркуч. Динята го беше посъветвал, а и беше по-добре, отколкото да удря с юмруци и после да се контузи.

Обаче се появи проблем. Докато клиентът му вървеше по алеята, беше невъзможно да го бие заради тълпата, а после той продължи към Втория баир. Там почти нямаше хора, но пък беше рисковано да го доближи, за да не го подплаши. Освен това му направи впечатление, че това инженерче хич не изглежда като другите хилки, а има доста спортен вид. И отчасти от предпазливост, отчасти от любопитство той реши да изчака и да види какво ще прави.

Когато Божидар започна с подскоците, Чука, който се беше прикрил зад няколко ели малко по-нагоре, вече беше разбрал, че с тоя клиент може да има проблеми. Затова реши бързо и колкото може по-безшумно да притича, да го светне, ако успее, за начало по главата с маркуча и после вече щеше да бъде лесно. Трябваше да внимава само да не го пребие.

Божидар не чу, че зад гърба му се приближава някой. При поредния подскок обаче зърна с периферното си зрение палката, която вече се спускаше към главата му, успя да се свие инстинктивно и маркучът се стовари на рамото му.

Болката го прониза и той едва не извика. Ако Чука имаше професионален опит в употребата на такива пособия, Божидар можеше сериозно да си изпати. Обаче нападателят му сгреши и тръгна отново да повтаря удара. Божидар го парира с крак и когато Чука упорито и тъпо повтори грешката си, успя въпреки болката да го блокира с две ръце, изви ръката му с ключ и само това, че Миньо беше як като бик, го спаси от счупване. Обаче маркучът се озова в ръцете на Божидар и той го шибна по тила. Нападателят му се свлече на земята. Ударът беше силен, но все пак го провери – беше обърнал бялото на очите. Забеляза също белезите по лицето му и чупения му нос.

„Я виж ти, боксьорче. Обаче сега няма да ме иска за спаринг партньор“ – изхили се Божо и се огледа. Нямаше никой и той захвърли маркуча. Опипа предпазливо рамото си. Сякаш не беше счупено, но го болеше адски. Въпреки това се наведе и пребърка джобовете на нападателя си. Бяха празни. Нямаше никакви документи, никакви стари билети или квитанции от дрехи за химическо чистене, каквито най-често намират детективите от разказите. Вече беше уверен, че нападението не е случайно. Трябваше да се маха. Нищо нямаше да спечели, ако стои като медицинска сестра край тоя нокаутиран състезател, освен ненужни свидетели. А и колко време още щеше да е неподвижен... Понечи да тръгне, но се обърна, намери маркуча и изтри отпечатъците си от него. После с бързи крачки тръгна надолу към Алеята на здравето, за да се влее в редиците на мирно спортуващите граждани.

Когато Чука се свести, на полянката нямаше никой.

„Инженерче, а – изохка той и си заопипва внимателно врата. – Че тоя беше абсолютен професионалист, бе. Защо ме набута Динята? Защо не ми каза? Ми той можеше да ме убие. Бех, майка му да еба, в какво се забърках“ – произнесе той култовата фраза от една прочута значително по-късно реклама.

Чука никога повече не подцени противник и това го спаси от много капани по-късно, когато хайдушките обичаи се възродиха по тези земи и той стана един от славните войводи в югоизточния вилает.

 

*

В понеделника Божидар и още няколко колеги получиха покана да се явят в кабинета на майор Иванов „за справка“.

Този израз хич не му се хареса. „Какво пък означава това „за справка“? Сигурно ме викат заради Анализа – помисли той, раздвижи отеклото си рамо и се зачуди, че вече цели два дни не се бяха сетили да го търсят. – Но тогава защо викат останалите? А може и да са започнали разследване в „Биоинвест“... Толкова рано?.. Едва ли. „Паниковского бьют!... Уже?“57 – мислеше си Божо и докато се успокояваше, си спомни, че и баща му го бяха викали „за справка“ през един студен октомврийски ден на далечната 1951 година. И после четиридесет дни никой не знаел къде е и майка му обикаляла ден след ден милиции и болници разплакана в дъжда. Пък той бил в мазетата на МВР и го питали, и го разпитвали кои са му съучастниците в тайнствен антиправителствен заговор. Година и половина беше продължила тая „справка“. И това след като напълно доброволно и след сравнително малко бой беше дал фабриката си на народната власт, а тя пък му беше дала от благодарност възможност да си има обущарско ателие.

Да, инж. Къбоков определено се страхуваше от милицията. Въпреки че, строго погледнато, на него лично тя нищо не беше направила. Да не би милицията да беше организирала изпълненията на Чука с градинския маркуч? В никакъв случай. Кой може да повярва на такава измислица? Или да вземем и това, че нито веднъж милиционерите на портала в Атомната не го бяха спирали за проверка, когато изнасяше крушчиците, боичките, бормашинката и други ей такива дреболии, като пет квадрата водонепроницаем шперплат и четвърт тон арматурно желязо. Но те кого спираха? Никого. Само някаква прислужничка от спецзоната си беше изпатила, като изнасяла два топа кърпи, които й трябвали за сватбата на девера й. Ама тя, горката, ги беше помъкнала всичките наведнъж, а не постепенно, както е редно. То и това на никого нямаше да направи впечатление, ако не я беше накиснала Афродина – нейната омразна съперница за жарката любов на милиционера от портала. Кого още бяха спрели? Да, оня бързак – влаха от СРЦ, с двата варела епоксидна смола. И там всичко щяло да си е наред – той даже спрял каручката да се обади човекът, че изнася едно-друго. Обаче смяната да вземе да подрани и... Вече нямало как и го разкрили. Защо тогава хората се бояха от милицията? Тя си беше съвсем народна, както се и казваше. От какво въобще се страхуваха? Например бояха се, че милицията ще ги прати „на топло“, ако разправят вицове от ония, дето им викаха „златната решетка“. Но никой от познатите на инж. Къбоков не беше виждал народната милиция да лови разказвачи на вицове и да ги праща където и да било. Вярно, чичо му на Божидар, Бог да го прости човека, беше лежал в Белене, но не за вицове, а за антикомунистическа пропаганда, което си е нещо съвсем друго.

Имаше също някакъв страх у магазинери, началник-складове, бармани и на други места за преразпределение (ако си спомняте). Но това си беше страх не от милицията, а от някой опак ревизор, станал заранта със задника нагоре, дето не може да разбере собствената си полза и се заяжда с хората за едното няма нищо.

Въобще тоя феномен можеше да стане тема на не една дисертация, но ние никога не сме гледали, както казва царят, „позитивно на нещата“.

Така неясно стояха работите с произхода на страховете на инж. Къбоков. Единствено конкретен беше страхът да не му отнемат изследванията. Това неминуемо щеше да се случи, ако обявяха Анализа за секретна разработка. В такъв случай щяха да го приберат в някой секретен шкаф и да остане там, докато трае периодът на полуразпад. И всичките му усилия да предотврати бедата щяха да отидат напразно. И какво от това? Опитал се – не станало. Не по негова вина. Виж, ако вземем насериозно оня виц на метеоролозите, че последният ураган във Флорида е предизвикан от размахването на крилцата на една пеперудка в Сахара, то всеки от нас може да се самообвини във всичко. Защо и инж. Къбоков да не си мисли, че като се е плацикал на Албена, е предизвикал поредното цунами в Япония? Или като е пресичал неправилно улицата, е повлиял на общия дух за незачитане на закона, а в резултат се е надигнала последната вълна на престъпността в Чикаго... Това, даже и да е вярно, си е чиста дивотия. Eдин нормален човек няма да се измъчва за последствията, като прави вълнички в някой патешки гьол. Но инж. Къбоков беше възпитан по друг начин. Нали си спомняте възпитателните методи на баба му? Той се мислеше отговорен за хорските съдби и в това бяха повечето от проблемите му. Затова се притесняваше, че и съдбата на централата е едва ли не в неговите ръце... Кой обаче го караше? Със сигурност не и милицията.

Е, имаше, имаше някакви причини Божидар да се страхува от срещата си с органите. Малко страх – може би. Но чак толкова... Въпреки това, може би защото се опитваше в просъница да разтрива рамото си, той спа неспокойно, а когато дойде уречената сутрин и тръгна към бялото здание на народната милиция, краката му сякаш бяха станали от детски пластилин.

 

*

Оказа се, че е последен в списъка. Опита се да изкопчи малко информация от излизащите, но на въпросите му „Какво стана, за какво те викаха?“ всички смотолевяха „А, нищо, питаха ме разни глупости“ и побързваха да си тръгнат. Стоя близо час на тръни, докато най-накрая вратата се отвори и за него.

– Заповядайте, седнете – посрещна го на прага гласът на синеокия майор. – Вие май сте последен? – попита той, въпреки че очевидно знаеше отговора.

– Да.

– Сигурно сте се питали защо ви повикахме – опита се да отгатне другарят и позна от първия път.

– Да.

– И защо мислите, че ви повикахме? – продължи с предразполагащи въпроси майор Иванов, докато оглеждаше с опитно разузнаваческо око юнака, който беше пребил Миньо Чука.

– Предполагам, че от Атомната... – Божидар искаше да каже „са ме търсили“, но завърши по-неутрално, – във връзка с Анализа...

– Да, има нещо такова. Впрочем, сега ще дойде и капитан Пейчев, който е по-запознат от мен с вашия проблем.

„Хм, я виж ти“ – довърши мислите си опитният разузнавач, докато обектът пред него разглеждаше, ами да, с неуважение, портрета на държавния глава на стената.

Вратата се отвори.

– А, ето го и капитан Пейчев. Сядай – покани го с ръка домакинът. – Инж. Къбоков в общи линии е наясно защо го викаме.

– Пояснете ни какво по-точно представлява този анализ – попита новодошлият и Божидар поясни. – Значи се опитвате да прогнозирате авариите в централата?

– Да.

– Това е много интересно. И какви са прогнозите? – полюбопитства Пейчев.

– Като цяло не са благоприятни – отговори неопределено Божидар.

– Това какво означава? – попита майорът.

– Резултатите показват, че до две-три години рискът за максимално проектна авария става много голям.

– Какво е „максимално проектна авария“? – попита Пейчев.

– Бум – каза Божо и по лицата на двамата му събеседници премина следа от усмивка. Допадна им военната терминология.

– Колко голям е все пак тоя риск? – попита Пейчев. Той, изглежда, беше по-любознателният.

– Руснаците твърдят, че шансът за такова събитие е веднъж на десет хиляди години. Значи вероятно в необозримо бъдеще. Но сега рискът е най-малко стотина пъти по-голям. А като има двайсетина атомни централи, които се експлоатират при сходни обстоятелства, излиза, че такава авария може да се случва веднъж на три-четири години. Това вече си е съвсем обозримо.

– Запознахте ли ръководството с вашите изследвания? – попита майорът, сякаш уж не знаеше, че ръководството е запознато.

Не, опитен разузнавач беше. В това нямаше никакво съмнение.

– Да. Само че те досега не им обърнаха особено внимание. Чудя се дали да не запозная японците. На тях сигурно ще им бъде по-интересно – изтърси Божо и двамата му събеседници вече се засмяха – Пейчев по-радостно, а майорът някак по-кисело.

– Вие искахте ли разрешение да изнесете данните от вашето изследване? – попита Пейчев след кратка пауза.

– А ако помня повечето от тези данни, значи ли, че съм ги изнесъл без разрешение? – попита нахално Божидар.

– Хм – засмя се малко по-малко кисело майорът и си помисли „Не, не е глупав тоя, хич даже не е“. – Какъв е обемът на вашето изследване?

– Два тома с таблици, формули и картинки.

– И тези резултатите са вън от централата, нали? – попита събеседникът му.

Инж. Къбоков направи движение с вежди, от което се разбра: „Да, така е.“

– Вие знаехте ли, че вашите изследвания засягат въпроси, които са държавна тайна? – попита капитанът.

– Е, за служебна тайна, да, но чак за държавна...

– Но е така – каза със съжаление Пейчев.

– Положението е много сериозно – каза майорът. – От Атомната искат от нас по служебен път да изземем вашата разработка и всички материали, свързани с нея.

„Аз вече получих искането им по извънслужебен път – отвърна му наум с лека злоба Божидар, – даже побързах да им отговоря... Абе друго си е с приятели – животът е по-интересен.“

– Освен това ще трябва да подпишете декларация, че повече няма да се занимавате с тези изследвания – продължи майорът.

– Това е все едно Анализът да бъде погребан в могилника58 заедно със старите гащеризони – каза Божо.

– Нямаме особен избор – каза капитанът и пролича, че предстоящите действия не са му по душа, но ще ги извърши, защото така е по устав.

– А вие как ще се чувствате, ако се случи бедата? – попита Божидар.

– Точно затова разговаряме сега – каза Пейчев. – По думите на ваши колеги вие сте много добър специалист. Знаем, че разработвате програмен продукт за ЦК на комсомола... Ние търсим някакъв вариант, при който да продължите работата си.

– Има ли такъв?

– Да. Трябва да ни сътрудничите – каза Пейчев. – Това е всъщност единственият ви шанс.

– В какво ще се изразява това сътрудничество? – попита Божидар, за да печели време. Много добре знаеше отговора.

– Сега вие за нас сте никой. Не можем да ви гласуваме доверие – каза майорът.

– Трябва да станете наш секретен сътрудник. Само така ще можем да запазим възможността да работите – каза капитанът.

– Какво означава секретен сътрудник? – продължи механично с въпросите Божидар и си помисли: „Сексот, а? Най-после.“

– Ще подпишете декларация, ще имате псевдоним и ще ни информирате по различни теми, които ще разработваме заедно – отговори услужливо капитанът.

– Може ли да помисля по предложението ви?

– Може – каза майорът. – Докато сте в тая стая. Ако не приемете предложението ни, ще трябва веднага да изземем всички материали по разработката ви. Освен това вероятно ще има и други последствия. Мисля, че и сам се досещате – добави той и Божидар се досети.

Очевидно ставаше дума за други, несвързани с милицията последствия.

– Помислете си и вие как ще се чувствате, ако, както сам казвате, се случи бедата – каза капитанът. – Нали искате да я предотвратите. Или вече не искате?

За малко в стаята настъпи тишина.

От едната страна на везните беше поставена, както си мислеше Божидар, съдбата на може би стотици хиляди хора. Какво да направи? Да откаже още сега малодушно и да ги предаде ли? Анализът в коша и – край на надеждата да предотврати бедата. На практика ще са го победили. Той – победен? Никога. Да се откаже от борбата? Как пък не. И да го арестуват още тук, в стаята... А какво стоеше от другата страна? От другата страна бяха само някакви си страхове и неприязън към народната милиция – напълно необосновани, както видяхме. Дет' се вика, същото, каквото и от тая. Какво имаше да се мисли? Можеше сега да се съгласи, да спаси света, а после да се откачи от куката им и да се измъкне. Имаше тръпка в тоя замисъл. Щеше да ги мотае и върти, докато им писне и го оставят на мира. На фльонга щеше да ги върже. Колко му е. Нали ги вижда какви са тъпанари.

– Добре – каза Божидар, – ще приема предложението ви.

– Ще трябва саморъчно да напишете декларацията и да си изберете псевдоним – каза капитанът.

– А останалите колеги защо бяхте извикали? – попита Божо, когато приключиха с формалностите.

– За да не падне подозрение върху теб – каза свойски капитанът.

Ето как, за да се спаси от страховете си, че ще стане виновник за нещастието на толкова много хора, инж. Къбоков стана, тъй да се каже, „асоцииран сътрудник“ на Държавна сигурност – по руски сексот, или понародному – „кука“.

 

*

На другия ден Божидар остана вкъщи – да поработи малко на спокойствие и да осмисли новия си статут в социалистическото общество. Не му харесваше особено мисълта, че е таен агент. От малък мечтаеше да стане разузнавач, а сега като стана, изведнъж вече не мечтаеше. Уж беше... По-рано като че ли... А пък сега... Абе, знаете как е.

„Нищо, ще се откача“ – зауспокоява се той и заразвива мислите, които му минаха, докато беше в кабинета на майор Иванов.

Те щяха да му възлагат разузнавателни задачи, той щеше да ги приема с престорена съпричастност, а после да увърта, да ги мотае, да се оправдава с измислени обективни обстоятелства, да се изплъзва от хватките им като намазан пехливанин, докато най-накрая им писне и го оставят на мира. През това време той нямаше да дреме, а щеше да спечели световна атомна слава с Анализа. Най-напред щеше да се появи статия във „Вечерни новини“, а после... Не, нямаше какво да чака, после направо във „Всяка неделя“. И ето го инж. Къбоков – постоянен член на почетните президиуми и (защо пък не) на трибуните на Девети септември и другите светли празници. Да видим тогава какво щяха да му направят. Нищо не можеха да му направят. Щяха да му махат тъпашки ухилени с байрачетата си, като минават край трибуната с блока на тайните агенти.

Щеше да ги надхитри, нямаше начин.

Към десет изпи третото кафе, изпуши една цигара „Кент“ от секретните запаси и тъкмо се беше поуспокоил, когато на външната врата силно и някак безцеремонно се почука. Сякаш беше съдбата. Нали вече беше от органите, Божидар веднага долови с изострената си интуиция на боец от тихия фронт, че май е именно тя. Като отвори вратата, веднага видя: съдбата беше. За повече тръпка беше приела вид на двама другари с угрижен и строг вид – единия цивилен, другия униформен. За първия нямаше нужда да се обяснява от кое ведомство е, а вторият беше кварталният милиционер – за пояснение на ония олигофрени, които няма да видят очевидното.

– Казвам се старши лейтенант Койчев – представи се цивилната половина на съдбата. – Вие ли сте Божидар Къбоков?

– Да – каза Божо, въпреки че неудържимо му се прииска да отрече.

– Идваме по един неприятен повод – каза милиционерът.

– Заповядайте – сърцето на Божо се сви и вече хич не му се искаше другарите да влизат у тях, но човек преди всичко трябва да е гостоприемен.

– Искам да ви кажа – започна със сядането цивилният, – че вашият син Добрин е замесен в няколко кражби.

– Какви кражби? – запита с безсмислено недоумение Божо.

– Той и още няколко негови съученици са разбивали нощем автомобили – тук около блоковете – и са извършвали кражби на касетофони и други автомобилни принадлежности.

– Как нощем? Че ние... – Божидар искаше да каже, че са щели да ги усетят, но му проблесна, че не чува добре, и неприятната вест заизглежда опасно правдоподобно.

– Разбирам недоумението ви – каза с фалшиво съчувствие цивилният, – но кражбите са установени. Извършвани са обикновено след полунощ... – и той накратко разказа кога, как и какво. – Разследваме ги от близо седмица. Вашият син ни ви е казал, нали?

– Не.

– Той се бои от вас. Но вие трябва да ни помогнете да разберем дали всичко сме изяснили. Поговорете с него. Ще е добре, ако, преди да предадем делото в съда, той и съучастниците му възстановят щетите на потърпевшите.

– Това нали ще облекчи... – не посмя Божидар да продължи с лошата част от изречението. „Съучастници“ звучеше доста зле. Почти като „съкилийници“.

– Нищо не ви обещавам, но ще е добре да им се върне или да се плати откраднатото.

– Нещо друго мога ли да направя?

– Ще трябва и вие да дадете показания. Ние ще ви извикаме – каза цивилният и стана.

– И аз ще поддържам връзка с теб – каза кварталният. Сродни души бяха, що да не поддържат по-близки връзки.

Като си тръгнаха, Божо затвори машинално вратата и се подпря на стената. Можеше и да не вярва, че Господ е създал света с едно повелително изречение, но едно разказвателно – „Моят син е крадец.“ – разруши за миг цялата му домашна вселена. Някакви откъслечни въпроси и объркани мисли се завъртяха турболентно из главата му. „Защо го е...“, „Майка му и баща му да не би да са...“, А той – да...“, „Само да ми падне...“, „Как не съм го...“, „Какво ще кажа на...“ и заедно с тях се омесиха разочарование, закани, училищни спомени, предчувствия за лош край, уроците по честност на баба му, непризнаваема вина, срам, парчета от планове за спасение, съдии, шамари, приятели, наказание, съдба, следователи, нецензурни изрази, гняв, неизпълнен дълг, „слушката“, пъхната в гредореда, някаква отчаяна надежда и отново срам, срам, нетърпим срам. Към обяд му мина през ума „Ами брат му и сестра му? Те не са ли намесени?“ Прилоша му, защото чувстваше, че няма как да не са.

Сякаш изпадна едновременно във фрустрация, прострация, душевна трапанация, изолационационализация, диарбекиризация, адвокатизация, кастрация и някаква просто-тройна тъпанаризация.

Не чу кога се върна Деница и се стресна, като я вида на вратата на хола.

– Какво ти е, татко? Какво е станало?

– Ти ще ми кажеш – върна въпроса й той и дъщеря му заплака. – Ти знаеше ли?

– Да, татко.

– Защо не ми каза?

– Страх ме беше.

– Добре, от мен те е било страх, но на майка си защо не каза?

– Тя пак щеше да ти каже. Пък и мислех, че няма да ги...

– Няма да ги заловят ли?

– Да.

– Обаче ги заловиха, нали виждаш... Значи и Милен е замесен, тъй ли?

– И той знаеше.

– А той крал ли е?

– Не. Той само измисли как да го правим – приобщи се храбро, а може би просто неволно към престъпната групировка Къбокови и дъщеря му. – Но батко няма да им каже – добави уверено тя.

„Туйто. Съзаклятници“ – помисли Божо и в душата му нахлу радостен лъч. Поне бяха солидарни. Както ги беше учил... „Господи, какво съм направил... Те така и са крали – сети се най-после инж. Къбоков. – Както съм ги учил.“ И за да затвърди прозрението си, попита:

– Вий от мен вземахте пример, нали? От Козлодуй – като носех от централата крушки, сапунчета и разни други работи – опита се той да се изрази по-меко.

– Да. Нали вие с мама там толкова често крадяхте – назова Деница нещата с точните думи. – От централата и от строежите, и от стопанския двор, и от... – тя не се сети за останалите източници. – Пък ти нали каза, че си взел комплект фулмастери от службата?

– Казва се „флумастери“ – поправи я той.

Когато Добрин се върна, Божидар не го посрещна с упреци, да не кажем с нещо по-лошо, от вратата. Говори му дълго, прочувствено... а бе направо с библейска сила. Сякаш с общи лафове за честност и морал, съчетани със заплахи от ръждиви решетки и народна милиция, може да се заличат трайните внушения от примерите за всеобщите нестихващи експроприации наоколо. Така и не успя да надникне зад стената у сина си и да види дали там няма опънат транспарант със свеж лозунг – нещо от рода, че думите трогват, а примерите привличат. И учат, учат – не, ами да. Но, общо взето, разговорът премина успешно, той се вживя в амплоато на мъдър, грижовен и справедлив баща и се поуспокои. Не беше виновен, не. Други бяха. Те, те, те – както казваха Бегемот59 и неговата шайка. Завръщането на Милен мина направо незабележимо. Божидар само поклати глава – неясно дали презрително или съжалително – и му поскърца профилактично:

– Абе ти голям изобретател се извъди. Намери поприще за изява, тиквеник такъв. Нищо, сега може скоро да ти се наложи да изобретяваш нов вид пила за решетки.

После инж. Къбоков потъна в тихо самосъжаление и кротки упреци, че се е поддал на внушенията на това, което най-много мрази у социализма – неговите аморални императиви за насилие и отнемане на чужда собственост. След като той се беше превърнал в крадец, естествено бе синовете му да съчетаят и двете начала, завещани от учителите на пролетариата, и да достигнат до завършената идея за кражбите с взлом.

Пооправдава се още малко, но не успя да приспи чувството си за вина. Виновен беше, и още как. Беше позволил злото да се промъкне у тях. Нали през цялото време си мислеше, че е уж от добрите, а нà – беше допуснал вездесъщият Evil60 да се намърда в къщата му, сякаш от американски кошмарен филм. Отдавна беше разбрал на какво се крепи животът му – на Радостина и децата. Разбрал беше и че ги е обичал винаги. И какво беше направил?

– Мамицата му, как можах да допусна това? – заговори си Божидар сам като тих луд и на лицето му се изписа уморено разочарование. – Оставих това общество, дето го мразя, да ги учи на морал. Оставих тая сбирщина от хунвейбини, дето крадат и лъжат всеки божи ден, да бъдат учители по морал на децата ми. Arbiter elegantiarum61, а? Magister artium62. Кретен. Господи, какъв кретен. Че и личен пример съм им давал през цялото време. Проклет да съм, проклет.

Не можеше да изтърпи тоя срам вкъщи. Искаше му се да избяга за малко от тези непоносими мисли. Да намери някакво място – нещо като хижа в планината, като залив на познат бряг, като тих полутъмен параклис, като спомен от детството, като... И тогава му мина през ум, че може да потърси някогашната им къща сред лозята. Помнеше къде е. Вярно, нямаше я отдавна – тружениците текезесари я бяха съборили като първа и най-важна задача. Но може би щеше да намери мястото – все щеше да е останало нещо познато – коларският път, някоя чешма или престаряло дърво. На излизане го лъхна вонята от мазето – заради сложена накриво тръба там десет години бяха текли кенефите на блока под благосклонния поглед на народната власт. Беше нещо като напомняне откъде тръгва и къде пак ще се върне. Докато преминаваше дола пред блока, изровен от пороите и обрасъл с репеи и магарешки тръни, си спомни кьоравата пътека от детството си и помисли, че сегашното крайблочно природно образувание не е чак толкова грозно. Скоро излезе от града и тръгна по шосето. Не усети кога подмина разклона, а после и бозавите безлични сгради, където конските доктори се подготвяха за новия живот. След малко вече беше сред лозята. Доста се полута, но накрая излезе на стария път до голямата чешма. Огледа се, но наоколо нямаше и помен от някогашните цветущи овощни градини. Само нагоре по баира, изглежда, бяха дали „земя за лично ползване“, както се изразяваха тъпите комунисти, и се виждаха хилави овошки. Божидар погледна към върха. Там се мержелееха дръвчета и път, който се виеше между тях и се губеше някъде. И изведнъж за момент му се стори, че се е върнал в детството си. Полето отново се напълни – с гласовете на баба му и дядо му, с жуженето на църкалници, с мекия звън на чучурите, със зова на чýвалчета63, с тихите стъпки на спомените и с лунен шепот. Той вървеше по пътя към върха, слушаше познатите звуци, дишаше с пълни гърди и чувстваше, че животът му никога няма да свърши.

Полъхна горещ вятър и той се сепна. Наоколо се простираше безкрайна кооперативна нива, засята предимно с троскот и паламида, припичаше идиотско слънце и не се виждаше жив човек. Нямаше ги малката къща, дворчето с чимширите, тополите, старата чешма, притихналите в маранята лози и пътеките, които водеха сякаш към далечни и загадъчни земи. Нищо не бе останало от тях. Защо ги бяха унищожили? На кого бяха попречили? На кого бяха вадили очите? Някой беше съборил спомените му, беше ги разрушил и изхвърлил, както хиляди други неща, както, без да се замисли, щеше да строши и изхвърли и живота му, ако не се вписваше в тъпите рамки, изфабрикувани от фантасмагориите на разни откачалници. Така му се искаше тук да е останало нещо от миналото му, но не само спомени. Нещо, на което да се опре, някаква проклета душевна патерица, някакво късче покрив, за да престане тоя студен дъжд, който се изливаше върху него, и после да намери... вече беше забравил какво. Но нямаше ориентири, нямаше старо дърво или поне някой тъп изгнил пън, нямаше една-едничка опора, нямаше нищо. Божидар клекна и затърси – счупена керемида, познат камък, някакъв знак, някаква невидима за останалите следа, която не бяха успели да разрушат, да заровят и стъпчат. Знак, че тук някога са живели хора и че те може би са били щастливи и без някой всезнаещ гений да ги води към несъществуващото бъдеще с шантавите си идеи за всеобщо щастие... Погледът му спря на парче тухла, полузарито в земята. Нямаше откъде да дойде на това място, освен от един изгубен свят. От неговия. Това ли беше знакът, който търсеше? Изрови тоя безполезен отломък от миналото си, поочисти внимателно полепналата пръст и се изправи. Беше се надявал да намери някое от нещата, които някога съставляваха живота му и които сякаш бе обичал. Нуждаеше се от малко, от съвсем мъничко подкрепа, от един успокояващ полъх, от мимолетната сянка на тополите, от едно замъглено, неясно отражение в огледалото, от един нищожен миг в малката стая с бели стени и аромат на дюли. Това намери – парче тухла. Прибра го машинално в джоба, погледа разсеяно наоколо, сякаш искаше да запомни пейзажа, но в последния момент реши, че не си струва, после въздъхна и бавно тръгна към вкъщи.

Не след дълго по стария път мина гражданин с омърляно таке и избеляло работно облекло. Изглеждаше доста опърпано и ако човек не знаеше, че въпросният субект е гражданин, можеше да се обзаложи, че е най-обикновен селянин от Малковерейско. Беше успял да се измъкне по-ранко от работа и сега отиваше на конфуто – да полее пипера и доматите. И той не знаеше за какво блъска толкоз път. Поне да имаше някаква керемидка тук. Комшиите по-нагоре бяха спретнали една барачка от стари дъски и тенекия, скътана между овошките. Но той нямаше. Добре, че поне чешмата беше на пет крачки. Като имаше вода, ставаха хубави доматки, но нà – миналата година ги обра някакъв нехранимайко. Пък може и други да бяха, от тия по-наблизо... И тая година сигурно нямаше да е по-различно. Но пък и той можеше да си понакъса от съседските.

Бая големички бяха станали вече.

 

*

Радостина се прибра веднага след работа. Беше уморена, изнервена и през цялото време, докато се клатушкаше в претъпкания автобус, си мислеше, че й се иска поне тая вечер вкъщи да не я чака ориста й на домакиня, практикуваща в свободното си време инженерна професия, както се изразяваше Божидар. И въпреки умората още като отвори вратата, усети, че нещо недобро витае във въздуха. Почти винаги децата я посрещаха, понякога измисляха някакъв сюрприз, но най-често надаваха поне радостни възгласи. Сега в къщата цареше тишина, а в коридорчето се показа само Божидар, подпря се на стената и я загледа мълчаливо.

– Какво е станало?

– Големият ти син ще ти каже.

Радостина надникна в хола. Добрин стоеше оклюмал на дивана.

– Какво е станало? – повтори тя вече съвсем разстроено.

– Ами аз и... Помислихме, че може да... От няколко месеца почнахме да крадем – започна синът й тъжната си изповед.

Когато свърши, Радостина дълго стоя мълчаливо. Не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да направи. За пръв път през живота си не виждаше как да се справи сама. Не й беше ставало толкова тежко никога. Дори когато й изневери Божидар, дори когато загуби Борян. Трябваше да намерят помощ, само че откъде?

– Ти имаш ли някакви познати тук – в милицията, в съда? – попита отчаяно тя.

– Имам – отговори Божидар едносрично. Не му се обясняваше. Все едно, трябваше да я излъже, а не искаше. Докато я чакаше, си беше мислил как неподозирано новото му амплоа щеше да се окаже полезно в случая. Имаше връзка той в милициите, имаше, и то каква. Дебела връзка.

– Кого познаваш там? – започна разпита Радостина.

– Имам един съученик в милицията. Нали съм завършил гимназия в тоя тъп град – каза малко раздразнено Божидар.

– Той какъв е?

– Милиционер е, какъв да е. Голям милиционерски началник. Big chieftain64.

– Не ми се сърди, много съм уплашена.

– Не бой се. И други приятели имам – продължи с лъжите Божо.

Никакви приятели нямаше. Можеше да разчита само на новите си, тъй да се каже, колеги – капитан Пейчев и оня майор. Но на майора отсега още чувстваше, че май не може да се разчита. Никак.

– Баща ти няма ли някой приятел адвокат? Нали сте били богаташи?

Винаги се беше притеснявала тайно да не би миналото на Божидар да попречи на децата им. Сега обаче някъде там можеше да е спасението.

– И да е имал, сигурно ще се води на отчет като буржоазна отрепка. Ако се появи в съда, само ще влоши положението.

– Може просто да ни даде съвет. А може и той да има някакви връзки.

– Добре, ще опитам да открия някого. Ако има още живи – каза Божидар и се почувства още по-виновен. – Ти си се притеснявала от миналото ми, нали?

– Само понякога.

Беше много утешително. Щом не е било непрекъснато...

– Защо не си ми казвала?

– Може би да не те тревожа. Не зная. Пък и сега друго е по-важно, не мислиш ли?

– Да, права си, така е – каза той и я погледна.

Повечето жени на нейно място щяха вече да са се разревали поне за седми път. А тя преглъщаше сълзите си и се държеше толкова храбро.

– Ще намерим решение – каза той.

– Зная – каза тя и го погали.

Трябваше да намери решение. Поне това й дължеше.

Поне това.

 

*

На сутринта Божидар позвъни на своя нов приятел капитан Пейчев и поиска извънредна среща. Той я организира с професионална лекота и след минути му съобщи часа и адреса. Така Божо за пръв път попадна в конспиративна квартира. Ятакът им сигурно беше излязъл да напазарува и ги беше оставил да вършат спокойно разузнаваческите си работи. Беше обикновен апартамент и по нищо не личеше, че държавна сигурност е свила в него тайно разузнаваческо гнездо. Божидар си помисли с неприлични думи за собствениците и доста се затормози. Но му мина след двайсетина години, когато стана ясно, че маса хора са изкарвали по някой лев от подобни непостоянни квартиранти, че даже и главни редактори на централни вестници на трудещите се са давали офисите си на народната власт да следи вражите шпиони и разни други буржоазни мекерета. Обаче тогава, на първата среща, се почувства кофти. Капитанът беше тактичен човек, забеляза неудобството му и че разглежда стените, сякаш да установи къде са скритите камери, микрофони и другите устройства за неформални контакти.

– Не се притеснявай, тук сме сами. Никой няма да ни пречи. Казвай какъв е проблемът.

И странно, дали с бодрия си и същевременно заангажиран вид или с някакви школувани обертонове на гласа си, но капитан Пейчев веднага предразположи своя таен агент. Божидар изложи проблема, капитанът помисли малко и каза:

– Ще видим какво можем да направим. Чудеса не ти обещавам – показа му той дланта на дясната си ръка, за да види инж. Къбоков, че в нея чудеса няма, – но ще помогнем. А сега, тъй и тъй сме се събрали, кажи ми какво мислиш за Масалджиев.

Коварно беше, не ще и дума. На Божидар леко му прилоша от удара.

– Виж какво, нека да не говорим за него. Дори да е виновен за нещо, аз съм му благодарен – тоя апартамент, в който живея, го дължа на него.

– Нали знаеш какво става в „Биоинвест“?

– Дочух някои неща.

– Ти как мислиш, ще се размине ли скандалът с джапанките?

– Едва ли – отговори като експерт Божо. Поласка го това „джапанките“. Беше съвсем като между разузнавачи.

– Тогава някой ще трябва да обере парсата, нали се сещаш?

Божидар въздъхна.

– Не мислиш ли, че може да пострадат доста хора? Например Мирослав Анев – направи рязък завой Пейчев.

Ударът беше още по-коварен. Божо чак се облакъти на масата и подпря глава с ръка. Познаваха враговете му, приятелите му, всичко. Добре го бяха дефинирали.

– Какво се иска точно от мен? – попита той с едва прикрито омерзение.

– Не се впрягай. Всеки може да изпадне в беда – каза Пейчев и направи пауза.

„Като мен например, нали?“ – помисли Божидар.

– Ето, виж и ти как си попаднал в тежка ситуация – каза капитанът и Божо намери сили да се усмихне. – В такива случаи на нас ни трябва информация. Иначе как ще решим проблемите? Прав ли съм?

„Ега ти пързалянето. Ще решаваме проблемите. Да бе. Кого да накиснем, това е въпросът... Ама яко пипат, мамицата им – помисли ядосано Божидар и машинално разкопча горното копче на ризата си.

– Какво се замисли? – подсети го да побърза Пейчев. Не бяха тук на седянка.

– Нищо. Прав си – каза Божо.

– Добре, хайде тогава да се върнем на въпросите за вашето предприятие.

След половин час вече беше измайсторил първото си съчинение.

Не беше трудно. Трябваше само да напише, че Масалджиев пие, сякаш имаше някой, който не го знае. После Пейчев го подсети, че освен това си пада и по тънката част. Голяма новина, няма що. „А щам има ли?“ – попита накрая любознателно капитанът. „Май няма.“ „Ами напиши го и това тогава“. Всичко си знаеха те, всичко... Да, после за Мирослав пък написа в смисъл, че е специалист от висока класа и че може да му се вярва, но го направи с показно нежелание и все питаше „Това необходимо ли е?“, „Ама това сега защо да го пиша? Вий не го ли знаете?“ и други ей такива.

Като свършиха с разузнаването, всеки тръгна по своите работи.

Капитанът се отправи доста бодро към службата, а Божидар се запъти малко омърлушен към къщи.

Пейчев беше доволен. Добре се получи: не пое излишни ангажименти и направи крачка в посоката, в която искаше да се развиват нещата. А той искаше да се развиват така, че такива като шефа му да нямат възможност да ги управляват. Не искаше тъпанари като майора да дърпат конците на гражданството. На гражданството трябваше да му се дърпат конците, в това нямаше спор. Но не от такива като майор Иванов. Както повечето ограничени хора, той беше грубиян. Насилието винаги му беше по сърце. Това бяха любимите му изрази: „Отупай го тоя, к'во го гледаш“, „Аз ще му дам да се разбере на тоя гад“ и „Если враг не сдается, его уничтожают“. Така работа не се вършеше. Хората не му се доверяваха. Как да му се доверят, като го мразеха? А от човек, който не иска да те гледа, каква информация ще получиш? Фалшива, много ясно. И после полковникът ще ги жули с едрата шкурка... Друг подход трябваше, прицелен в бъдещето, твърд, естествено, но интелигентен. Но майорът тая дума не я знаеше. Заради това пък Пейчев я знаеше и като награда вършеше цялата работа. Обаче майорът му беше шеф, а не обратното, ето къде беше проблемът. Но това беше временно. Полковникът вече беше забелязал актуалността на рапортите му. Беше ясно, че Пейчев е този, който работи с агентурната мрежа перфектно и се оправя с лекота във всяка ситуация. Трябваше да продължава в същия дух и успехът щеше да дойде, баща му така го беше учил. А в случая с Божидар беше и лесно – той му беше симпатичен. Този анализ, изглежда, имаше стойност, щом така се бяха разлютили ония от Атомната. Изглежда, съдържаше доста неприятни истини, защото от тях най боли и няма лесно измъкване. Затова капитан Пейчев беше решил да даде на Божидар възможност да се защити. Имаше някакъв риск, но усетът му подсказваше, че е на прав път. Струваше си: ако нещо се случеше, щеше да е проявил прозорливост; ако нищо не станеше, не можеха да го упрекнат заради това, че е бил предпазлив. Още не му беше ясно как да помогне на Божидар, но дългата му практика го беше научила, че може да почака – случаят сам щеше да му се представи.

Улисан в работата, той бързо забрави за молбата на Божидар. Вечерта се прибра късничко вкъщи, беше поуморен. Поздрави от вратата – майка му се беше върнала – и надникна в хола. Баща му го беше тренирал от малък да запомня обстановката наоколо и той веднага забеляза папката на масата. Сутринта я нямаше. Майка му беше съдийка и понякога носеше някое по-безинтересно дело вкъщи – за домашно, както обичаше да казва. Той се приближи и погледна по стар навик.

Беше дознанието и обвинителния акт за сина на Божидар и още двама юнаци. Не за пръв път му се случваше да намира разковничето на някой труден проблем вкъщи и това не беше чудно в семейство, където всички, като се започне от дядото, са все съдии, адвокати и следователи. Пейчев погледа няколко секунди папката и после с ведро лице се запъти да помага в кухнята.

След вечеря, докато разтребваха масата, той сякаш случайно я заговори:

– Гледам, че пак си си донесла домашно. Не се преуморявай.

Майка му винаги реагираше на загрижеността му по един и същ начин.

– Не ми остава време, Владо. Този случай е лесен, пък и аз не съм още толкова стара, че да се уморявам от работа.

– Зная бе, мамо, ти си герой. Винаги съм ти се възхищавал. И какво му е лесното на случая?

– Трима малолетни разбойници са отарашили половин квартал. Жалко, че единият от тях е внук на стария Къбоков. Нали го знаеш?

– Знам го. Едно време беше обущар. Дюкянчето му май беше близо до Икономическия.

– Да. Нали съм ти разправяла, че преди девети беше собственик на „Витамини“? Аз съм по-малка, но ги познавам отдавна – него, брат му и сестра му. Според мен бяха почтени хора. Разправяха, че се грижел за работниците си и прекарвал повечето от времето си във фабриката. Спял там, в една малка стаичка до портиерната.

– Аз познавам пък сина му – малко наруши Владимир конспиративните правила.

– Тъй ли?

– Да.

– Приятели ли сте?

– Не може да се каже чак приятели, но ми е доста симпатичен. Скоро стана дума за една негова разработка за Атомната. Направил е много ценно изследване, но има могъщи противници. Доста трудно ще му е. Но той ми изглежда свястно момче. Бори се мъжки и сигурно ще успее.

– Я виж ти – майка му поклати глава. Тя харесваше много хората, които отстояват идеите си. – Значи още нещо ще му вгорчи живота.

– Жалко, той не го заслужава. Дано успее да се бори на два фронта.

– Човек не може да се бори на два фронта – каза майка му.

– Знам – каза Владимир, погледна я и смени темата на разговор.

Беше перфектен манипулатор и знаеше, че трябва да остави неизказаното да подълбае сърцето на майка му. Въпреки съдийската си професия, тя беше останала милозлива и отзивчива жена. Капитан Пейчев винаги се беше учудвал на тоя факт, като гледаше в какви идиоти се превръщат нейните колеги, а и неговите.

Особено шефът му.

 

*

По пътя за вкъщи Божидар непрекъснато си мислеше за срещата. Как само започна... „Трябва ни информация, за да решим проблемите“. Кои са тея решавачи, бе? Какво има да решават? „Биоинвест“ не беше и колкото едно цехче от някогашната фабрика на баща му. А той си беше решавал проблемите сам. Без тайни агенти, явки, следене и доноси, пардон,... информация за размисъл. Тогава така са били направени нещата – всеки да може сам да решава съдбата си.

„А пък тея маниаци искат да управляват всичко и всеки, цялата машинария, до последното колелце, до последното винтче. Като са изключили всички естествени регулатори, какво им остава?... Да се опитат да управляват живота ни от кабинетите си. Само че как да стане, когато гражданите се крият из всякакви тъмни дупки? Че и на работните си места успяват да се скатаят. Как да управляваш шибаната държавна каруца, като не виждаш нито конете, нито пътя? И на никой от тия граждани не му дреме, че талигата вече се е раздрънкала и май затъва яко. Как да се разправяш с осем милиона презкуристи? Има едно-единствено решение: да се следят тайно всички и като набараш някой, който кривва от пътя към светлото бъдеще, да го опухаш яко – за назидание... И всичко е тайно, всичко е подмолно. И няма на кого да се оплачеш... Мамата си трака. А аз какво правя? Наливам им вода в мелницата. Уж срещу тях, а пък на практика...

„Не, май няма да мога да се откача лесно – проблесна му на Божо. – Обаче ще успея.“

Още не се беше усетил напълно, горкия, как го бяха изработили. Така яко налапва куката само някой наивен язовирен шаран. И после го споменават като обща бройка в отчета на риболовното дружество.

А пък капитанът, като го видя как се поти, докато си напише съчинението, си взе бележка и на следващите срещи постепенно започна направо да му диктува. Защо да го мъчи като в училище – увод, изложение, заключение?

 

*

Часовникът в кухнята тихо изби два пъти. Божидар въздъхна и стана в тъмнината. Притвори внимателно вратата, за да не събуди Радостина, наметна си набързо сакото и излезе отново на балкона със запалена цигара в ръка.

Да, така се беше случило.

Той се надвеси над перилата и погледна надолу, сякаш искаше да премери разстоянието до долния свят. Край блока нямаше никого. Беше късно и комшиите се бяха прибрали отдавна – да клечат пред телевизорите, да пият менте грозданка, да се дърлят по подбрани теми и да слушат любимата на народа разтърсваща идиотска чалга.

„Защо всичко е така идиотско в живота ми? – помисли меланхолично Божо. – Защо пред мен непрекъснато има препятствия, които нито мога да заобиколя, нито да прескоча. Сякаш ги поставя някой изследовател садист – да провери дали са достатъчно ефективни за промишлено внедряване или ей така, за развлечение през почивните дни... Но това с мен е нищо в сравнение с нейната орисия. Милата. Аз поне съм здрав. А тя... – гърлото му се сви и той пак се надвеси и погледна надолу в тъмнината. Там, по земята, сред рахитичните храсти и изсъхнали буренаци се виждаха неясни предмети и всякакви боклуци. По-скоро по усет Божидар различи пластмасови бутилки, вездесъщите найлонови пликове и торбички, с които е покрита цялата родина, и някакви гадости, които миришеха като че ли на разложен социализъм, а то по-гадно не може. – Дали да не захвърля там и тъпия си живот – помисли Божо и направи гнуслива гримаса. – Идиот. Само такива простотии трябва да си мисля сега. Господи, ако я загубя, нищо няма да има смисъл. И децата няма да ме измъкнат от тъмното. Тя крепи всички ни. Ако я няма, наистина ще е по-добре да съм там долу – все едно, че е паднала някоя тъпа саксия... Не. Няма да го допусна. Не бива даже и да си го мисля. Ще я спася. Ще победя, мамицата му, длъжен съм. Той тръсна глава, сякаш щеше да се качва на ринга, и искаше да отпъди пораженческите мисли за удари под пояса и сцепени вежди. – И може би заболяването й е отмъщение, задето така безпринципно реших да се приобщя към гадната им система. Но защо „гадната им“? Тя си е нашата... моята... Нали съм вече част от нея? Неделима, тъй да се каже... Господи, как се набутах. И как си мислех, че ще ги преметна и ще се измъкна. Голям тарикат, няма що. На фльонга щях да ги връзвам. Смешни щях да ги правя. Кретен. Защо се съгласих тогава, защо?“ – за кой ли път се запита Божидар.

Но не беше прав да се самоизмъчва. Толкова положителни неща се случиха – едно, че друго, че трето... Животът му потече направо по мед и масло.

Най-напред голямата семейна буря се размина по възхитителен начин. Откри някакъв приятел на баща си, стар адвокат с благородна осанка и овехтял тъмносив габардинен костюм. Зад подвеждащия му вид на пътуващ проповедник се оказа скрита абсолютна юридическа лисица, която извади повече връзки от управителя на градския универмаг. Някой подработи прокурора, съдийката пък едва не се разрева от пледоарията и делото се реши от само себе си с условни присъди. После Божидар напусна безпроблемно обречения като българо-японската дружба „Биоинвест“ и останаха в апартамента, както предрече Радостина. Опита се да се запише сред инженерния състав на ДЗУ и „Роботика“, но там, тъкмо когато проверяваше, нямаше свободни места. Обаче като излезеше от „Личен състав“, и се освобождаваше някое място. Късмет. По тази причина постъпи на работа в най-близкото до тях училище на отговорната длъжност „възпитател“, и там инж. Къбоков започна да преподава трудово обучение – правене на закачалки, шиене с прав бод, рязане на шперплат, лепене с туткал и други атомни работи. Освен това заместваше и учителя по физическо, когато последният не беше разположен или имаше друга спешна работа. „Изглежда, такива като мен се разболяват от някакъв социологичен еквивалент на гадната Хансенова болест65 – помисли си веднъж примирено Божо. – Сигурно заболяването се предава и по наследство, също както и здравия фактор, който се нарича понаучному АБПФК66. Той е контрапунктът на такива като мен. При нас язвите не се виждат на външен вид, но са съвсем и определено видни в досието. И тези, които попаднат в лепрозариума, са в него до живот. А може би самият социализъм е един гигантски лепрозариум, а? За индивидууми, които поради характерни особености на ума вярват на такива простотии, като измислиците на Мордохай във формулировката на Луи Блан67: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите.“ Не може да повярваш на такива пълни идиотщини без тежка умствена патология. Заболяването е заразно и се предава по събрания и на всякакви обществени места. Вирусите се излъчват също от радиото, телевизията и пресата, но най-вече от вестник „Работническо дело“. Веднъж пипне ли те, болестта те ръфа и дъвчи, докато се превърнеш в една лъжлива и крадлива кротушчица, разядена от лицемерие, завист, снабдителски проблеми и хипохондрична неприязън към т.нар. труд. Най-тежко болните ги освидетелстват с червени книжки. И всичко е маскирано зад фалшива преданост към официалната власт и престорен възторг от измислиците за светло бъдеще. И гледай колко странно: нациите, които имат здрав разум, сякаш имат имунитет и не могат да прихванат комунизма. Обаче ние, като си нямаме и... хоп – зад оградата. А такива като мен са призвани като мисионерите да се опитват да ги лекуват или поне да ги утешават с общи лафове за правдата и истината, докато гаснат в изолатора. И по тая причина ние и обществено болните сме затворени завинаги заедно. Какво пък, баща ми изкара толкова време като обущар, що аз да не се пенсионирам като дърводелец“ – мислеше си Божидар малко разстроено, но после директорът забеляза талантите му и го прехвърли като преподавател по физическо, защото титулярът се пенсионира, а желаещи за неговото място нямаше. Това стана за радост на децата и на няколко млади и – защо да отричаме – доста засукани начални учителки, които скришом гледаха от прозорците на класните стаи стройното тяло на симпатичния нов физически възпитател и по-нискостоящ колега. Разбира се, те едва ли знаеха, че таткото на малкия Конфуций е бил на шейсет години, нито пък подозираха за положителната връзка между таланта на поколението и възрастта на бащите, открита от учените, докато търсели в Британската енциклопедия думи, които все не могат да запомнят.

Но женската интуиция безпогрешно подсказваше на младите изследователки колко даровити деца биха имали от зрелия във всяко отношение Къбоков. Това го издигаше, въпреки ниския му обществен статус, на недостижими дори за симпатичния зам.-директор висоти. Накрая, като венец, дадоха на инж. Къбоков телефон с лесно запомнящ се номер, без да чака като другите ред две петилетки, и то за най-обикновен, незапомнящ се.

А за онази разработка наистина стана така, както му обещаха – не му прибраха резултатите. Само изпрати копие от тях до централата. Имаше възможност да продължи работата си и да разнася томовете по институти и министерства. Стигна чак до секретарката на един секретар на ЦК. И какво от това, можем да кажем, но не сме прави. Отговорните другари прибираха докладите и експозетата му не къде да е, а в някое специално чекмедже, слушаха разказите му за пълния с приключения живот на атомните енергетици, клатеха глави и го гледаха замислено. А това не беше никак малко. После... после, естествено, нищо. Пък и той потъна в битката, закриваща пробива на другия, почти разбит личен фронт, и престана да им досажда. А те пък – колко интересно! – изобщо не се сетиха да го потърсят. Работата се замота и затлачи и, може да се каже, застопори и заседна, а накрая и яко се закотви и направо се зашамандури. И това, което беше въплъщение на отчаяния му труд през безсънните нощи, на мержелеещи се мечти, на глупави илюзии и още по-глупави надежди, това, което можеше да спаси омразния на Божидар соцлагер от кошмарите от сънищата му, най-накрая остана да събира кротко прах в едно чекмедже. И то дори не беше обковано и тежкарско министерско, а най-обикновено дървено чекмедже с поотпрано дъно и счупена ключалка. И стоя там до бедата в Чернобил. Проклетата беда, която още горчи на руснаците като името на града68, в който се случи. А какво се случи? Както компетентните органи изясниха след много години упорито човъркане и ровичкане в радиоактивните дневници и инструкции, и в руините от сгради, оборудване и човешки съдби, там катастрофата била резултат на низ от „дребни грешки и случайни обстоятелства“. Когато видя за пръв път кадрите от кинохрониките на този недоразвил се Апокалипсис, Божидар дълго гледа безмълвно в една точка пред себе си. Дебелите стени от тежък бетон, с какъвто не са отливали и бункерите през Втората световна, бяха разпарчетосани като циганска колиба от бракувани кирпичи, а покривната плоча от две хиляди тона беше отлетяла като... тенекиен покрив на курник. „Господи – мислеше си Божо, – това за малко не се случи в мойта смяна. С какви очи щях да предавам после съоръженията на следващия колега. Само колко време щеше да мине, докато му обясня къде да ги търси из Дунавската хълмиста равнина. Мили Боже... И колко елегантно кръстиха най-противната черта на тоя проклет социализъм. Цял живот съм гледал как в името на идиотските си цели потъпква правила, норми, традиции и закони – все едно дали християнските празници, правата на личността или там някаква си ядрена безопасност. И тук това е станало: пренебрегнали са всички изисквания и технологични забрани. Ние нали от тях се учим. И те са го правили десетки пъти само и само да угодят на някого от партийните си велможи – за проклетите им срокове, в чест на някой боен празник, за поредния конгрес или за тъпото „преходно червено знаме на труда“. Такава е била практиката, това е било трудовото ежедневие. Схемата отдавна е била събрана. Трябвало е само да се съчини програмка за изпитания, някой важен директор, наперен като будьоновец с нова шапка, е казал: „Аз съм инструкцията, отпушвай бутилката.“ Какво има да се мисли. Работата е проста, като да полееш цветята с градинска лейка. Нали има програма? Тъй че, махай я тая проклета тапа, дето пречи да изпълним насрещния план. Само че бутилката изобщо не трябва да се отпушва, кретени такива. Тя не е оная от приказката. И вътре не е затворен някой оглупял джин, а нещо много по-лошо. Обаче някой олигофрен е изпълнил разпореждането и... сега Иля Муромец, Добриня Никитич и Альоша Попович69 ще ринат радиоактивни лайна, само че с обикновени, а не с вълшебни лопати. И ето че тая неописуема свинщина вече си има ново име: „дребни грешки и незначителни обстоятелства“.

Кретени... Вашите близки да бяха зарити под развалините от такива „грешчици и обстоятелства“. Вашите жени да трепереха дали няма да родят дечица без очи и ръчички. И те да бяха вдовиците, тъпанари такива. А на тея прости хорица, мойте сънародници, много им хареса лафа, че Господ е българин. Само защото сме вкарали някакъв нещастен, абсолютно случаен и... абдалско пробабалистичен гол на французите. Голяма гордост, голямо чудо. Що тръшкане, що реки от пълнител за химикалки, че не се е повторило и пак не сме се класирали за някое световно. А ако Той наистина е бил благосклонен към нас, това е само защото тогава ни запази. Опитахме се ние да драснем кибрита на оня козлодуйски фишек, ама, дето викат шамано-будистите, не ни се даде. Иначе още щяхме да търсим ново място за тъпата си държава. Не е хубаво да си мисля така, ама на руснаците се случи, а не на нас. Боже мили... Горките... Господи... Ако ония кретени, мойте колеги от атомната, ми бяха повярвали, може би и руснаците щяха да се стреснат. И сега хилядите жертви можеше да са живи – помисли Божидар и нещо го стегна за гърлото. Прииска му се да е в Козлодуй, да ги хване, да ги тръска като в тъп екшън и да им крещи с цяло гърло: „Чувате ли, кретени такива, чувате ли, тези хора щяха да са още живи!“ Но нямаше кого да разтърсва и на кого да крещи. Само онова, което го стягаше, го стисна по-силно. Той изключи телевизора и дълго стоя пред тъмния екран. През онази нощ за пръв път му мина изгарящата мисъл, че катастрофата се беше случила въпреки усилията му и че бе пропуснал шанса, който сякаш някой му бе дал.

 

*

Всъщност за бедата Божидар узна случайно, още преди във вестниците и в телевизията да се промъкнат отразените в проклетото криво огледало на соцмедиите оскъдни официални сведения. Спомняше си, че първото съобщение в „Работническо дело“ беше набутано до тъпата снимка на някакъв ръб с дюлгерска физиономия, който мереше с шублер нещо си – може би тъничката нишчица на обществената съвест, и се радваше, че тъпият инструмент вече не я хваща. Вестникът информираше с премерени изречения, че състоянието на въздушната среда не буди опасения, както и за няколко, полагащи се в такива случаи, жертви – а бе, все едно, че разсеян машинист беше блъснал на заден ход джипа на местния колхоз, но за късмет в него бяха пътували не ценните кадри, а така, само някои по-второстепенни. После се описваше обикновеният трудов героизъм на съветските хора – сякаш се наложило да построят дига край попридошла селска река или през зимата температурата при секачите в тайгата била паднала малко под традиционните минус трийсет.

Обикновен трудов героизъм – така бяха нагласили да изглежда смъртоносният подвиг на младите войничета и оцелелите, но също осъдени на бавна и мъчителна смърт чернобилски атомни енергетици. Когато му казаха какво се е случило, Божидар си беше представил как тичат обречено през отломъците по срутените изцъклени коридори към епицентъра на радиоактивния ад... Дори ако десетина процента70 от ядреното гориво беше излетяло при взрива, това бяха десетки тонове радиоактивна жупел, с които някой разярен архангел беше поръсил площ колкото Франция и половин Бенелюкс в добавка. Колко милиона украинци и беларуси живееха в тая белязана от смъртоносни изотопи зона? Колко щеше да продължи генетичната катастрофа – две-три поколения? Или повече? Божидар си беше помислил, че хилядите, които щяха сравнително бързо да умрат, ще са направо щастливци в сравнение с десетки хилядите, които щяха да се мъчат цял живот с недъзи и генетични дефекти.

И тоя атомен кошмар, тая неугасваща до днес ядрена клада беше скрита от гросмайсторите по фалшификации в родната преса в една мизерна статийка. „Хъ, прилича на плюнчица от лъжливата душичка на някое гадно редакторско копеленце, беше помислил Божо, като четеше изфабрикуваните жизнерадостни репортажи и интервюта, пълни с „гореща подкрепа“, с „най-сърдечни поздрави“, с „решително осъждане“, с „взаимноизгодно сътрудничество“, и „безкористна интернационална“. През следващите дни тези редакционни изблици бяха разнообразени със снимки от първомайски манифестации под тих, напоителен и жизнеутвърждаващо-радиоактивен дъждец, със заклеймяващи статии за омразните на народа, пагубни за света многобройни американски атомни централи „Тримайл айлънд“, чието гадно излъчване обаче беше смекчено от щастливата новина за раждане на едно носорогче в неизвестния град Двур.

„Може би от редакцията са се надявали, беше помислил Божо, при подходящо отглеждане точно то един ден да стане земно-ефирен символ на социализма. Не може да не се съгласим с тях, защото е трудно човек да си представи нещо по-тъпо, кьораво и злобно от застаряващ носорог с газове в стомаха.“

 

*

Беше чудесно майско утро, като онова от прочутото изречение в „Чумата“ на Камю71. Слънцето беше почнало да напича, прелитаха лястовици, въздухът беше чист и свеж pare gia ‘na festa72, а полето жълтееше от младите стръкове на любимите на Радостина слънчогледи. Божидар стоеше на балкона и гледаше отвисоко света.

„Мамицата ви тъпа американска“ – мислеше си Божо. Току-що беше гледал по Diskovery предаването за Сталинградската битка – колко мръсни, нерицарски били сраженията, как руснаците се криели в каналите заедно с гадните съветски плъхове, в един момент внезапно изскачали от шахтите и започвали да стрелят подло по доблестните войници на вермахта. Проклети руски колхозни копелдаци. Да стрелят по мирните немски Soldaten73, вместо да се предадат и да ги отведат в чистите подредени концлагери, където да използват ценното им костно брашно за храна на белите германски Schweine74.

„Хеей, мамицата ви – помисли Божо за втори път. – Ама само с какъв езуитски финес пробутват колосалните си лъжи. В Ирак, в Сърбия, навсякъде... Хубаво е да си демократ, майка му стара. Винаги можеш да защитиш собствените си интереси, като издуеш някого от бой в името на демокрацията. Ти що не си демократ, бе, а? Паат един тупаник по носа. Що не защитаваш нашите демократични интереси? Баам един як шут по гъза.

Ега ти префиненото лицемерие!“

И тогава му дойде наум, че в сравнение с тях ония нещастни опити на руснаците да набутат истината за Чернобил в някое саркофагче са като... като... „А, като опит на американско пионерче да скрие, че се е напикало по време на бойскаутски лагер“ – напипа той красива метафора.

Така си беше. Само фокуси като скриването на ГУЛАГ бяха от същия калибър, но тях съветските специалисти ги правеха невидими с помощта на груби физически методи – главно с бой до безсъзнание, гладуване до умирачка, бачкане, докато се тръшнеш полумъртъв на земята – това в разбъркан ред, и от време на време някое обикновено, не толкова стресиращо разстрелче.

„Сега отново лъжат това, дето му викат народ, сякаш всички са от малката група в детска градина за инфантилчета. Правят го същите познати отпреди мутри и нашичките пак гледат като телета, и пак един ден като нищо ще ги закарат там, дето карат телетата. Обаче на нас това ни се пада. Да ни правят на добичета, да ни лъжат, да ни бият и да ни таковат... Ама яко. Защото историята я помним, докато погледът ни не се спре на нещо много важно, дето става за ядене. Кой се сеща за лъжите за Чернобил, дето ги изсипаха „Работническо дело“ и другите органи? Минали са само десетина години и... край, няма ги. Все едно, че никога не ги е имало. Ние всичко забравяме: погроми, народен съд, лагери, национализации, колективизации... всички лайна, в които сме били натопени до ушите. Помним само цени-мени, парно-марно, салам-малам, туй-онуй... Затова главите ни са празни. Хъ, някакъв си Чернобил ще помним. Той просто не ни интересува. Какво ни пука за съдбата на сто хиляди украинци или белоруси. Или индуси. Или ескимоси. То само в Сталинградската битка са загинали повече. Ами то толкова може да изтрепе някое по-големичко цунами или средностатистически тайфун. А пък ескимосите могат да се издавят в океана, да речем, като се свлече някой ледник, докато те, зверове такива, избиват беззащитните тюлени.

Бе да се давят, бе, на кого му дреме.“

Божидар тъкмо щеше да се разстрои окончателно, но се сети за нещо хубаво и като се хвана за сладкия спомен, се самоизмъкна от блатото на песимистичната депресия като великия барон.

 

*

Божо много пъти си беше представял как среща някое от ония гросмайсторчета от „Работническо дело“ и след няколко яки тупаника за десерт натриса на лъжливото копеленце едно хубавичко гяко цуко, но това си оставаха само мечти.

И ето че веднъж, след като свободата беше дошла отново на „Витошка“, но не с червени байраци и селяндури с шмайзери, устремени към извечния си магарешки рай, не с големите разноцветни чешки балони, отнесени от вихъра на една несъстояла се пролет, не с тъпите партийни директиви, тезисите на бай Тошо и куп други опашати лъжи, а с куфарчета с партийни милиони, мутри и мутреси, просташки анцузи, мерцедеси шестстотин SL, Екстра Нина и Кондьо, неразгадаеми азбучни убийства, изгризване на националните интереси, тъпомуцунести джипове „Порше Кайен“ и еротично бельо с цени колкото целогодишна пенсия на нашите майки, та тогава, когато дойде реалната, бихме казали, свобода, Божидар срещна в една от преките на сакралния булевард позастаряващ редактор, активен участник в изработката на първите ментета за Чернобил. Беше привечер, той се промъкваше ребром покрай задръстилите тротоара бракми на свободните и все още не много демократични софиянци и по нищо не личеше, че е един от великите майстори от ордена на фалшименторите. И Божидар нямаше да го познае, ако два дни преди това един приятел не му го показа в „Лаваца“.

– Виж – вика, – това е н'ам кой си.

Той беше сноб и познаваше маса такива лекета.

Сега същият тупан беше пред него и Божо учтиво го поздрави:

– Добър вечер, г-н редактор.

– Добър вечер – отвърна машинално членът на редколегията.

– Да не сбъркам, нали работехте в „Дело“ през осемдесет и шеста?

– Да, може да се каже – каза малко неуверено човекът. Може би се чудеше дали наистина е работил. То, аслъ, работа ли е да драскаш разни дребни простотии, когато мечтаеш за нещо мнооого по-голямо.

– Како сте? – предаде Божо сръбско-македонски характер на отколешната им връзка.

– Бива. Връщам се от фитнес. Трябва да поддържам форма. Нали знаете как е – на тези години.

– Знам – каза с разбиране Божо. – Тъкмо няма да се измъчвам, че бия безпомощен.

– Вие кой сте? – тросна му се членът.

– Аз съм Господ Бог твой Саваот – изпердаши го Божо по носа с познатото „хряс“, от което редакторът доби боксьорски вид, после го изрита по ташачките и за десерт му шибна тъй лелеяното яко, ама яко гяко цуко.

Това беше. После случаят се появи във вестниците и те дружно заклеймиха гадната мутра, която беше набила съвършено беззащитния, невинен, тих и скромен колега по... ами по перо.

Два-три дни Божо ходеше по улиците с чувство за достойно изпълнен дълг. Но после си помисли, че вместо със закъснение от десетина години да бие беззащитни работническо-селски журналисти, е трябвало навремето да разтръби истината – чрез мирен диалог с гражданите, селяните, както и с народната милиция.

Но кой по онова време щеше да повярва, че последствията ще са толкова ужасни? Гражданите нямаше да повярват. Селяните вече съставляваха преобладаващата част от гражданството и значи също нямаше да повярват. Народната милиция пък беше само една огромна прашинка от общия брой население и нямаше никакво значение, освен това, което имаше и което беше без значение.

Когато Божидар се опита да сподели с баща си, старият Къбоков само отпи от чашката си малко люта наркоопска и въздъхна недоволно:

– Разбирам, че мразиш обществения строй, но не бива да позволяваш това чувство да те подвежда при трезви преценки на бедите.

– Папа, в техния реактор има сто и деветдесет тона уран. Представяш ли си...

– Представите са едно, а реалностите – друго – прекъсна го баща му.

– Ти май вече не слушаш гласа на свободата – направи опит да се пошегува Божидар.

– И тях съм хващал в лъжи. Пък и това, което ми казваш, прилича на Божие наказание. А аз отдавна престанах да вярвам, че Господ ще накаже комунистите.

„Значи успяха да заразят и баща ми – помисли Божидар. – Щом той не ми вярва, какво се чудя за останалите.“

 

*

Нямаше нищо чудно. Те и катастрофата щяха да скрият, ако не бяха се разсмърдели шведите. Божидар беше в София и случайно срещна един от специалистите от министерството.

– Чу ли – вика, – оня ден в Чернобил е гръмнал реакторът. Каза му го, сякаш с облекчение. Като че ли бяха чакали някой да умре и това най-после се бе случило, та вече нямаше да се измъчват напразно.

– Как е гръмнал?

– Парен взрив – нали знаеш.

Божидар усети как краката му омекват. Беше най-лошият сценарий. И все пак някак странно му олекна. Не беше в Козлодуй. Слава Богу. Слава Богу.

– С централата какво е станало?

– Нищо, останалите блокове работят.

– Как ще работят, ако е гръмнал реактор, бе?

– Работят си. Руснаците са юнаци. На тебе ли да ти обяснявам?

Нямаше нужда. Пък и то между блоковете има поне стотина метра. А и в Русия разстоянията са по-големи. Тя е голяма държава. Що да не работят? Ами то катастрофата е станала ехееей чак на другия блок.

– Колко души са загинали?

– Казват, че няколко, ама нали ги знаеш.

Знаеше ги.

От него узна, и че са го търсили под дърво и камък. Дет' се вика, като много близък на покойника. Даже в телефонния указател щели да погледнат, ама нямали под ръка... Бяха се уплашили яко. Сетили се бяха веднага: тоя Къбоков нали беше правил там някакъв анализ на авариите в Атомната? Я дай бързо да му дадем ход, че ако ония горе нещо... Хъ.

И ето го поврата: „По твоя случай – каза му специалистът, – е сформирана комисия и вече е насрочен експертен съвет.“

Ха сега, де! Пред смаяните Божидарови очи Анализът започна да се превръща в първостепенна държавна задача едва ли не. Колосално! Какъв подем настъпи. С все още сравнително младия инж. Къбоков се срещаха и разговаряха важни другари и в гласа им личеше симпатия и уважение. Комисия от известни специалисти от маса институти, за чието съществуване Божидар не беше и подозирал, проведе заседание и направи протокол. И – тук няма да повярвате – в него пишеше черно на бяло, че видните специалисти дават положителна оценка на Анализа. За доказателство те всички се бяха подписали. „Странно – помисли си инж. Къбоков, – единайсет тринайсети от тях знаеха за изводите и прогнозите от маса време. Но преди това мнението им сигурно не е било положително.“ Инж. Къбоков не можеше да допусне, че и тогава е било, обаче те са се престорили, че е отрицателно. Това някак си приличаше на двуличие. Какво излизаше? Видни специалисти, а пък... Не, не можеше така: тогава положително-отрицателни, а сега какво – отрицателно-положителни ли?

След като мнението на всички се промени така щастливо, с подписа на главния заместник-министър инж. Къбоков получи картбланш за приложение на резултатите в практиката. Капитан Пейчев пък стана предсрочно майор и по този случай почерпи секретния си агент с кутия шоколадови бонбони „Дама пика“.

Паметни, паметни дни!

И тогава изведнъж вратите започнаха да се затръшват под носа на инж. Къбоков. Отиде той в един институт, забравихме му името, и гледа в коридора – партийният секретар. А той – колега от атомната. Познаваше го – наше, отзивчиво момче. Веднъж Божо даже му беше поискал пари назаем и сам беше предложил да му подпише разписка – за сигурност, дет' се вика. Оня се докачи. „Няма нужда – вика – ти ме обиждаш. Ний ако не си вярваме...“ Обаче докато броеше парите, размисли. „Абе, напиши – вика, – все пак. Нали знайш, всичко се случва.“ Та, имаха си доверие, един вид. Затова, като го видя сега нашият човек, само дето не го разцелува. „О, Божидаре – зарадва му се той, – откога не сме се виждали. Как си, какво правиш?“ Демек, нищо не знае по случая, за който много добре знаеше какъв е случаят. Божо веднага попита: „Какво става с тая мойта разработка, бе? Ще я бъде ли?“ „Не знам – каза му партийният. – Сложна е обстановката, знаеш как е. Работата ти е полезна много, само че... Абе, ти си наясно, трудно ще стане. Обаче аз съм на твоя страна. Ще направя каквото мога.“ Така му каза. После, когато работата окончателно се разсъхна, колеги от института го светнаха как точно му е помогнал. На научния съвет така го плюл, че за малко да стане наводнение в коридора. Но какво от това? Важното беше, че и като те лъже, и като те закопава, все за твое добро ще го направи. Умееше ги той тези работи и затова после и министър стана. А междувременно инж. Къбоков висеше по коридорите да развива нещата. Излезе след това той от института, отиде в комитет някой. И там – все колеги, все приятели. Пита ги тъй и тъй, ще почваме ли работа. А те го гледат като шкаф с каменарски шашки – хем ти се води на неприятен отчет, хем и шубето си е голям страх.

„Какво става, какво става?“ – започна да се пита инж. Къбоков, докато внезапно му просветна. Защо Долапа беше резолирал неговата докладна така? „Несериозно. Без приложение в работата на централата.“ Защо, а? Много просто: защото така е мислел. Това е било неговото вътрешно убеждение, на титулния лист на докладната инж. Долапчиев беше изложил логическото заключение от цяла верига свои съкровени мисли. Божидар пак повтори наум краткия, разбиващ текст: „Несериозно...“. Хъ. Така си беше – може ли зам.-генералният да се занимава с писаните книжни, ненужни и бумажно-глупави правила на инструкциите, когато действителността непрекъснато го натапя във всевъзможни ситуации, една от друга по-шибани? А за да се измъкне от тях, са нужни съвсем други решения, освободени от тия закостенели рамки на инструкциите, които само спират полета на духа на зам.-генералните директори. Ами той новият строй нали така дойде – като счупи рамките на всички предишни келяви обществени формации и освободи напълно духа на пролетариата. А тогава идеята за разчупването на стягащите обръчи на инструкциите не е ли поставена в самите темели на великото учение? На това място инженер Долапчиев усети, че навлиза в непознати и май доста дълбочки води. И се върна към централната тема. Да, тук, в централата, трябваше да се бичи ток. Такава беше повелята. Токът е ужасно необходим и ти трябва да го бичиш. Ако го можеш – ще си зам.-генерален. Ако не успееш и започнеш да се оправдаваш пред шефа, а и пред пълномощника на ЦК и Министерския с разни правилници и инструкции – това не може, онова не е разрешено, ще те преместят в ПТО-то75 да подреждаш папките в картонетките. А може и други неща да ти се случат. От дългата си практика инж. Долапчиев знаеше, че правилниците и инструкциите и въобще правилата и законите са за баламурниците. Народът го беше казал: заКон, а не за лъв, какъвто, като всички българи, се чувстваше и инж. Долапчиев. Но навсякъде, където и да се огледаш, някой беше поставил като пехотни мини цял куп подобни правила и правилца, закони и закончета, които не важат за лъвове като инж. Долапчиев, но избухват сякаш само от вида на баламурниците. И после безброй шрапнелчета падаха весело върху главите им. Закони... Абе кой ще ги спазва, бе? Айде де! Например кой в България спазва Закона за движение по пътищата с неговите тъпи забранителни знаци за паркиране пред собствената ти къща, да не говорим за стоповете, забучени на безлюдни кръстовища? Никой. Даже последните баламурници вече не го спазват. В България е въпрос на чест да пресветнеш с фарове, да предупредиш колегите за катаджийската засада и после радостен да надуеш със сто и трийсет при ограничение „шейсет“. Както беше казал писателят Христо Стоянов, „Аз не съм против закона, аз съм против неговите ограничения.“ Ами да, никой не може да ограничава закона. „Много готино“ – помисли Божо. Той наистина беше напипал същността на нещата. Защото до подобен генерален извод за спазването на законите беше стигнал и неговият опонент.

„Ако започнеш да спазваш разни правилници, инструкции и закони – беше открил инж. Долапчиев, – един ден може да стигнеш и дотам, че да почнеш да се водиш и от евангелски принципи. Как беше? Ударят ли те по едната буза, подложи и другата. Да, бе, ще си подложиш и двете бузи – беше помислил цинично, но пък съвсем правдоподобно инженерът. – Какво ще стане, а? Ще ти... се смеят и децата.“

Така си беше. Марксизмът учеше на друго. Щеше ли да има Парижка комуна или Октомврийски революционен, бихме казали, преврат, ако пролетариатът беше спазвал законите? Очевидно не. Или да вземем лудитите, сипаите или муджехидините. Но защо тях, да вземем например хайдутите. Щяха ли да се прославят те и да останат в историята, ако бяха спазвали законите? Как пък не. Ами то България нямаше да я има, ако се бяхме подчинявали на султанските фермани и се бяхме борили по законен път да получим мнозинство във Високата порта. Мнозинство във Високата порта. Голям майтап. „Инструкции и правилници трябвало да спазвам... И сега откъде ще взема нови гуми, за да мина на преглед – беше помислил несвързано инж. Долапчиев, докато разсъждаваше за отблъскващите проявления на турските и буржоазните закони. – Отникъде. Добре, че шефът на КАТ ми е приятел. Закони и инструкции... Пълни глупости.“

Bullshit76, както щяха да формулират по-късно американците в тъпите си филми.

„А може би, мислеше си Божидар, всичко идва от това, че в предишните си животи Долапа е бил последователно племенен вожд в тъмните и хаотични доисторически времена, после – хазартен и безскрупулен викинг завоевател, след това – тепегьоз болярин конформист някъде из Силистренско, а накрая – за мъка и поучение на инж. Къбоков – провидението го е запратило в рода на чорбаджии воденичари, както личи и от фамилията му.“

Не, не можеше да е така. „Долапа не е такъв човек – помисли пак Божо. – Защо пък да не...“ И той започваше да подозира разстроено като причина за застойните времена какво ли не, докато накрая не се разбра, че всъщност другарят Мичев е успял да повиши надеждността в централата, без да прави никакви анализи.

 

*

До този успех се стигна след половинчасово съвещание в кабинета му, на което присъстваха само Никифор и Сергей Стратиев.

– Мамата си ебало – току-що беше констатирал генералният.

Така си беше. Инж. Къбоков ги беше прецакал. Незнайно как се беше измъкнал от хватките на директора по специалния режим и тези на самия маршален директор и сега министърът, или вече председател на Комитета по енергетика, ги задължаваше да пишат становище за омразния на всички Божидаров анализ.

– Ти ще го напишеш – посочи той заплашително инж. Армянов, но се смили и от пръста му не изригна изпепеляващ огън. – Напиши, че нямаме специалисти, които да преценят верността на формулите и... че сме постигнали намаление на броя на авариите, без да използваме статистически методи.

Генералният произнесе последните думи, сякаш в устата му беше попаднала пяна за бръснене.

„Ама че глупост – възкликна наум Стратиев, – ам' че то преброяването на авариите по години си е чиста статистика. Елементарна като...“ – да, още миг и щеше да си помисли „като наш'те простотии“, но беше дисциплиниран и не си го помисли. Всъщност вече и не му пукаше. Знаеше, че скоро ще се измъкне от тая гробница и ще подскочи високо. Затова трая той толкова време. Но сега вече – адьо. Планът на стария беше сработил. Инженер Стратиев най-после щеше да се прибере в онова голямо бяло здание, където, видно, бе съдено да бъдат от определен момент нататък всички потомци от мъжки пол на техния разузнавачески род. „Защо пък само от мъжки?“ – мина му една свежа мисъл.

– А нещо друго да пиша ли? – попита Никифор и Сергей се подсмихна наум: „Хе, като машинописка пита.“

– Да. Ще напишеш, че данните са секретни и че в централата има специален режим, с който всички трябва да се съобразяват. Следобед искам становището на бюрото си. Ще го оставиш на секретарката. „Нека да знае къде му е вече мястото“ – помисли отмъстително генералният.

Да, вече край. Нямаше само него да кастрят. Вуйчата последния път го направи на пет стотинки. И нарочно му повдигна малко от завесата на голямата игра – да зърне за момент великата сцена и да разбере какво губи.

„Ти какво, май не разбираш накъде вървят нещата – беше започнал внезапно братовчед му. – Не си ли се замислял, че до две-три години може да сме в една друга действителност. Нали виждаш какво става на север? Не ти ли минава през ума, че и тук може да заиграе мечката? Помисли си какво може да се случи при един завой. А ако се завие рязко, нали се сещаш, колко лесно се изхвърча през борда? Днес си генерален директор, но утре това може да струва, колкото... да си паша на турски гарнизон през Освободителната война – изрази се неочаквано картинно членът на Политбюро. – Слушай, ще ти го кажа заради чичо. Има изгледи всичко да се промени коренно и да се наложи да управляваме пари. Много пари. И колко ще бъдат у теб, ще зависи изцяло от това, доколко можем да ти се доверим. Ти обаче напоследък се издънваш – братовчед му въздъхна. – Отново ще ти помогна, тоя път за последно. Ще дам указания да се блокира всякакво движение на тая разработка. Но това ще бъде всичко.“ „Ей, ама как си пази задника... Ще ги привика в кабинета си, и толкова. Няма документи, няма следи“ – беше си помислил Мичев. „Вече нямаш право да бъркаш. Иначе ще поставиш на карта нещо доста повече от директорското си място“ – беше завършил братовчед му.

„Какво ли ще става... – замисли се генералният, докато двамата му заместници се изнизваха през вратата. – Май няма да се размине само със смяната на Тошката. И в това напрегнато време разни... никифоркириловци ще ми мътят водата – намери той точното определение на проблема. – Няма да стане. Ей така ще ги хвана“ – и той си представи как е стиснал вратовете на инженерите Армянов и Стратиев като пилешки шийки.

 

*

Никифор излезе от кабинета на Мичев и тръгна без желание към БЩУ. Малко след като мина портала, изрева БРУА-то77 на първи блок и той за малко не подскочи. То сработваше обикновено когато спрат и двете машини, а това се случваше най-често при аварийно спиране на реактора. Бяха се съборили отново и той побягна към Колизеума, както Божидар наричаше блочния щит в такива случаи. Толкова пъти се беше случвало, но винаги настръхваше от мощния тръбен рев. Ако дежурният архангел трябваше да извести страшния съд, можеше да издуе един подобен, може би малко по-голям предпазен клапан, вместо щатния рог.

Като стигна, веднага се поуспокои. Не беше станало нищо кой знае какво. Кипаджиите изпробвали защити по график, и понеже дежурният бил нов, забравил да изключи приборите. Сработило АЗ-III78, той се панирал, старши инженер-операторът не реагирал навреме, изключила едната турбина, оператор-технологът се потуткал малко, после и другата изключила и... се съборясали. Но на БЩУ нямаше паника, ситуацията си беше рутинна, толкова пъти се бяха издънвали по подобен начин. Вече бързаха да излязат на мощност. Всичко беше наред, само дето бяха забравили да включат приборите и работеха без защита на реактора. Като на шега. И всички си бяха спокойни, само някои се притесняваха за премиите, а и разните ревуни и звънци ги изнервяха.

Тогава Никифор за пръв път си помисли, че това, за което оракулстваше Божо, може наистина да се случи. Днешната авария беше поредното предупреждение. След като толкова често се случваше, някой път можеше и да не се размине. Можеше да започне познато и банално – от скрит дефект, от неспазване на технологичния режим, от неправилно разпореждане... Някой генерален щеше да поиска да бързат, че родината чака атомен ток, и затова да изключат тая проклета автоматика, дето пречи. Щяха първо да сложат инструкциите в чекмеджето, защото ТОЙ е инструкцията. И после да я изключат, колко му е... А можеше да тръгнат към фаталния край ей така, от нищото – от някое тъпо заплесване на оператор-технолога на турбината, от това, че някоя колежка е неразположена поради кофти фаза на луната, от това, че старши инженер-операторът се закашлял лошо от цигарите и натиснал без да иска някое шибано копче. Абе... от някаква тъпотия, за която не може да ти мине и през ум, че ще те изправи пред кошмара. Но той нямаше да дойде от случайно станалата издънка, а от системата да се отнасят с реактора като с чайник. И всичко по-нататък можеше да се случи по Божидаровия сценарий. Обаче ако той имаше право, значи пренебрежението към предупрежденията му заприличваше на нещо по-лошо от тъпо безхаберие. Не трябваше да е от тая група.

Разправията при генералния, аварията, постоянното напрежение и тази разяждаща мисъл му дойдоха в повече.

Усети, че му е зле, и отиде в стаята на дежурния инженер. Приседна на канапето и... потъна. Когато се свести, в стаята все така нямаше никой. Явно не беше изпаднал в несвяст за дълго.

Уплаши се не на шега. Трябваше да отиде на лекар, само че не в тоя загубен град. Изкара до края на работното време в някакво особено състояние на опрощаване на операторските грехове и даже не обърна внимание на опитите на кипаджиите и оператор-технологът да послъжат, за да отърват премиите.

Като се върна вкъщи, не каза нищо на жена си. Вечеряха, децата се прибраха в стаята си, Нина излезе до някаква приятелка и той остана сам. Опита се да се разсее с глупостите по телевизора, но се улови, като се чудеше кога го е включил.

„За какво се боря аз? – замисли се той. – За директорско място. Да управлявам тая проклета централа. Ами тогава съм длъжен да предвидя стресиращите ситуации, дето възникват непрестанно – от оперативните простотии, от дефекти в оборудването или от шефска тъпота. И повечето от тях трябва да ги оттренираме. Но понеже нямаме тренажор, трябва да го направя на тъпите ни тренировки на сухо. Само че и това не може да стане, докато вместо от инструкциите, се ръководим от нечии хрумвания. Как да предвиждам непредвидимите им простотии? Така е. Стига вече съм се самозалъгвал. Това, което правим тук, си е чиста проба авантюризъм. Божидар просто е прав. Той написа това, което си мислим всички, само че не смеем да го кажем на глас. Какво още чакам? Да гръмне и тука ли?

Трябва да го подкрепя, и то час по-скоро, само че как?“

За това, колко ще му струва, на инж. Армянов не му се и мислеше.

 

*

Някъде тия дни вуйчата на Поля се обади на своя приятел Гошо.

– Гоше – каза началник-отдела на ЦК, – отбий се за малко при мен.

Гошето се отби.

– Какво става с тая разработка? – започна го другарят Карастоянов от вратата.

– Как какво става – разглеждаме я, както поръча – каза езуитски председателят на Комитета по енергетика. – Има вече положителна оценка от комисията.

– Знам, знам. Свършвайте по-бързо, защото горе – Карастоянов посочи тавана – може така да ни нагреят, че... Нали разбираш, че сега моментът не е подходящ някой да ни размахва разни... – той не успя да намери точната дума, но успя да предаде съдържанието й, като размаха ръце с неочаквана артистичност.

– Разбирам.

– Тогава приключвай случая. Няма нужда някой да духа жарта под краката ви. И без друго е достатъчно напечено.

„Той ми каза да протакам, а сега се отмята като фурнаджийска лопата. „Под краката ви... Ни, ни, другарю началник-отдел. Под краката ни“ – помисли си Гошо и се усмихна ехидно.

– Добре, аз ще тръгвам. Обаче помогни и ти малко. Много хора са в комисията.

– Ще помогна. И, Георги – спря го Карастоянов на вратата, – наистина побързай. Нямаме никакво време.

Другарят началник-отдел постоя замислен и после вдигна телефона.

– Професоре, намини довечера към нас да пием по едно хубаво кафе.

– Ще дойда с удоволствие, другарю Карастоянов – каза проф. Казначеев.

Вечерта професорът се появи както подобава – в тъмен костюм, с тъмносиня академично накривена барета, с цветя за другарката Карастоянова и бутилка „Джони“ с черно етикетче за другаря Карастоянов. Още не беше черпил за професурата.

– Влизай, влизай – покани го ласкаво домакинът.

Ми тъй де, вече беше коскоджа ми ти професор.

Седнаха, чукнаха се, пийнаха и се заприказваха.

– Трябва да отрежем пътищата на тоя твой студент – каза Карастоянов и Казначеев се почувства неудобно.

– Какво е необходимо да направя?

– Ето ти списъка на комисията – домакинът му подаде заповедта за назначаването й. – Тук са все хора, които познаваш. Виж с кои от тях можеш да поговориш, но така, че да оттеглят подкрепата си на разработката. Няма да те уча как да го направиш. Вече си коскоджа ми ти професор – изрази се домакинът точно както отбелязахме. – Утре току-виж и академик си станал.

– Разбира се, другарю Карастоянов – изрази радостна готовност проф. Казначеев.

И по първата задача, и по втората.

Особено по втората.

 

*

При това разположение на силите започна финалният етап. Финалът все някога идва, но въпросът беше защо Божидар въобще започна тая неравна и отчаяна битка с ламята? Царска дъщеря нямаше. Тогава може би за слава? Обаче каква слава, когато всички наоколо са ламски ятаци и помагачи? Остава само от инат. Дори си мислим, че той продължаваше да се заяжда, дърли и заканва на т'ва спокойно животно от чиста проклетия.

И ето, без сам да подозира, Божо получи някакъв шанс. След като Ники реши да му помогне, може би щяха да се появят и други. Добрият пример също е заразителен. Може би в лагера на борците с ламята щяха да дойдат още герои – от угризения, че са стояли безучастно, защото до такова решение ги е довела антиламската логика или просто защото са преценили, че ореолът ще стои добре на новия им костюм. Трябваше само инж. Къбоков да даде знак, че иска да се колят с ламята по-миролюбиво и в съответствие с Женевските споразумения и даже въобще не иска да се колят, а само да поразговарят конструктивно – той по човешки, а тя, от своя страна, по ламски.

Вместо това, като научи за постижението на др. Мичев в епичната му борба за намаляване на авариите, Божидар реши да даде томовете на съветските другари. Това беше хубав, интернационален данайски дар. Но не беше знакът, който може би очакваха желаещите да го подкрепят – пък макар и само морално. Не беше и обявяване на открита война.

Беше по-лошо.

Изнасянето на подобна информация не можеше да се организира лесно и за да не бездейства през мъртвия период, докато обмисляше подходяща конструкция, Божо започна да докладва резултатите по случайни събрания и срещи. Така попадна на секретно съвещание, на което присъстваше и самият шеф на академията, бай Сендьо Благовестов. В него разглеждаха картата, на която с червено моливче бяха означили къде майските ветрове най-много бяха поръсили татковината с чернобилска пудра.

По това време един виден отговорен другар и друг, който се казваше Професор, вече бяха информирали по телевизията простите хора, от които според някои главно се състои нацията, че в Чернобил не е станало нищо страшно. Дъждовете, които напоиха родината, не съдържали някакви си гадни тежки изотопи, а тежко злато. Защото всяка капка дъжд преди Гергьовден е жълтичка в народния джоб. И навръх Първи май нацията, заедно с полагаемата й се за такива случаи порция агнешко, спокойно си похапна повечко пролетни марулки и репички. Много по-късно, когато отново изгря свободата, част от същите прости хорица, които тогава ядоха радиоактивните марули, сигурно от благодарност, от консолидарност, а може би и от тъпанарност щяха да отпразнуват тържествено юбилея на Стоичков (ама не другия, а оня). И той – Стоичков, де – щеше да сподели, че винаги е спазвал партийните директиви. Просто и ясно: това са му казали и той това е изпълнил. Какво има да се разсъждава надълго и нашироко – това така, онова иначе. Ами ако е обратното? Откъде да знаят такива като него, като не им стигат данните и познанията? Гръмнало ли е? Ами, слаба работа (така ми казаха). А опасно ли е? Неее, няма страшно (то се подразбира, к'во страшно да има). „Обаче тея юнаци не ядоха от радиоактивните марули, а от ония, специалните, за бекапе – от Нова Зеландия или от ескимоски парници – щеше да се изхили ехидно Божо. – Бе, май не са били толкоз неинформирани. А може да е имало и две директиви: обикновена и по-специална. Значи първата – за простите хора, а другата – за кого? Не, и така не е хубаво. Откъдето и да погледнеш, работата все излиза някак си кофти.“

А на юбилея си последният разкри, че още малко, и са щели да огледат недостатъците на социализма, да го усъвършенстват и след утопичния, военния, реалния, зрелия и развития може би е щяла да настъпи ерата на доусъвършенствания социализъм. Ето колко далече били стигнали в подготовката с директивите. Бай Тошо даже написал писмо на Горбачов, обаче човекът нямал време да чете всички глупости, дето му пишат, и не го прочел. Тъй че доусъвършенстваният социализъм не се състоял. Обаче по времето, за което говорим, Божидар още не знаеше това, живееше със съвършено неусъвършенствания вариант и след толкова убедителното и, както се разбра, искрено телевизионно експозе вече сам не знаеше на кого да вярва – на себе си или на прогресивната научна теория за липса на замърсяване. Обаче ето на, излизаше, че замърсяване има и за него дори бе изготвена красива карта. Шефът на катедрата „Атомна физика“ тъкмо я беше върнал от Москва. Професорът беше открил навеяни из цялото царство аерозоли от радиоактивни продукти, които издайнически съдържаха уран и плутоний, сякаш излетели от нечий атомен реактор. Той наивно си мислеше, че това е доказателство за чернобилския им произход. Даже беше ходил да покаже картата и резултатите на академик Александров. Председателят на съветската академия на науките го беше приел посред нощ и за пет минути, защото бяха разглеждали до късно последния модел саркофаг за ядреното гориво, което отказваше да се подчини на съветската наука и излъчваше вредни лъчения, открити от упадъчни буржоазни учени. Академикът го слушаше с половин ухо и изглеждаше, че си мисли как да изобрети един ковчег, тъй де, саркофаг, в който да напъха всички, дето знаят за тоя проклет случай. Решаваше от раз проблемите, а щеше да излезе и по-евтино. Макар и на осемдесет, той пъргаво се извъртя и с елегантен ленински научен суплес тръшна младия си колега на научния тепих. „А защо тези горещи частици да не са например от югославския реактор?“ – беше попитал светкавично академикът и нашият професор беше почувствал какво му е било на Манщайн79 под Курската дъга. Големият учен беше прав – никъде на урана и плутония от аерозолите не пишеше, че са от чернобилския реактор. Участниците в съвещанието точно вникваха в прозренията на съветската наука, но като разбраха за пълното с приключения изследване, изоставиха темата, за да изслушат Божидар.

– Значи и ние сме били близо до чертата? – питаше един учен, към когото се обръщаха ту с „професоре“, ту с „другарю полковник“.

– Да – отговаряше инж. Къбоков, – близо бяхме.

– Хъ, тц, тц, тц... Разкажете ни какво точно стана – питаше бай Благовестов и Божидар разказваше.

А на съвещанието се подготвяше докладът за радиационната обстановка, който щяха да носят на един член на Политбюро, а той пък щеше да го носи най-най-най-горе****. Ето чак къде го изслушаха.

Ех, какви времена бяха... След успеха на сказката пред учените Божо реши да изнесе и други такива сказки. И къде, къде – в Атомната, разбира се. Пред съветските специалисти. Обади се на Гелето да го свърже с шефа им Павел Иванович Бондаренко. Не искаше да звъни в централата, за да не обезпокои случайно другаря Мичев, и затова потърси Рангел у тях. Обаче той сякаш се криеше от разярени кредитори или изоставени любовници и не вдигаше слушалката. Всъщност телефонът му беше повреден от два месеца, но кого го беше грижа. Тогава се обади на Иван. Той му каза „Още тази вечер отивам при Бондаренко“, обаче нà – не можа да го намери. В следващите две седмици върху Павел Иванович се стовари циклон от беди – преболедува от почти всички болести, от които се беше отървал в детството си, после дойдоха проблемите в семейството, а накрая и този акт на някакъв безчовечен служител на КАТ. Божидар дълго се смя, защото Павел Иванович нямаше друга кола освен служебната и беше ерген.

Накрая се обади на Драго. Той му каза делово, че иска да размисли до другия ден.

– За какво? – не разбра Божидар.

– Просто искам да размисля – отговори Драго и Божо разбра.

На другия ден Драго му каза, че не иска да се намесва.

– Защо? – попита Божидар.

– Защото така ми е по-изгодно – формулира заключението от размислите си неговият приятел и Божо научи, че изгодата е по-силна от приятелството. Колко просто било всичко, а той не се беше сетил. Щом в много случаи приятелството се превръща в кръст, защо да го носиш към някоя малка голготка, ако можеш просто да минеш по байпаса на такъв неприятен проблем. Има и други пътища. И защо все към това проклето връхче? Колко смела мисъл. Да, как не се беше сетил. Но нали приятелите са за това – да ни показват честно грешките и да ни посочват правия път.

Тогава изведнъж му проблесна: ами да, той трябва да отиде в Съветското посолство. Къде другаде. Там, там го очакваха.

Божидар още помнеше трепета, с който прекрачи на съветска земя. Другарката на гишето го попита по какви въпроси идва, той отговори, че носи анализ на авариите в атомната централа и тя веднага се обади на някакви таваришчи. Божо ги изчакваше миролюбиво в една комната80 за беседи и дискусии, когато двама юнаци нахлуха така, сякаш щяха да превземат последния етаж на Райхстага. Те го настаниха на дървен стол, удобен колкото онези, които индианците са използвали при разпит81 на по-омразните от пленниците, и Божо близо час отговаря по въпросника за особено опасни шпиони. Той им разказа всичко, което знаеше за себе си и още доста след това. Тъкмо беше започнал да се чуди кога най-сетне ще накладат под него големия весел огън за мъчения, когато по-възрастният от индианците се сети да го пита какво всъщност носи. Божидар прилежно обясни и добави, че е работил в АЕЦ десет години. „Че вие имате ли атомна централа?“ – запита невярващо по-младият, Божо се ядоса и се държа толкова храбро и на такъв народен руски, че спечели уважението им и те го пуснаха, без да пробват дали ще издържи оня номер със стрелите.

Инж. Къбоков обикаля посолството три дни като персона нон грата, понеже не му даваха да влезе през официалния вход, за да не стане дипломатически скандал. На третия ден – изморен, изтощен и гладен – той се натъкна на една нарочно измайсторена вратичка в оградата (или по руски „калитка“), от която влизаха и излизаха всички, дето ги мързеше да минават през парадния портал. Така достигна до станалия известен по-късно тавариш Тирехов, който му обеща съдействие и се подготвя за тази цел близо шест месеца, от което остана като резултат едно високо ниво на подготовка.

Накрая един приятел на Божидар изнесе двата тома на Анализа от България и те попаднаха при Михаил Сергеевич (но не при Александър Сергеевич, той е друг). Михал Сергеич пък ги препратил на втори и така, докато един ден инж. Къбоков получи голям плик от Министерството на атомната енергетика на СССР. Каква беше изненадата му, когато от плика извади писмо, подписано лично от министъра и подпечатано с големия държавен печат.

„Скъпи тавариш Къбоков“, се казваше в писмото. По-нататък в него му благодаряха, но той вече беше забравил за какво точно, защото то взе, че се загуби, когато една невнимателна другарка го ксерокопирала в отдела на майор Пейчев.

Важното е, че усилията на Божидар не отидоха напразно. Сега той често си спомня различни подробности от дългия поучителен път на Анализа, а от време на време разсеяно разглежда и оня голям, вече пооръфан плик с московски печати.

 

*

Някъде по това време се случи така, че шефът на съветските специалисти беше в Москва. Той се помота – à тук, à там – и накрая к'во да прави – намина при министъра. Пиха чай, хапнаха пирожки, побъбриха за това, за онова, и после Павел Иванович си тръгна. Веднага след като се върна в България, дали защото беше есен и го заяде ревматизмът, или защото някой беше затворил вратичките и вече нямаше суровини за студен руски чай, но Павел Иванович се отби вкиснат при Мичев и му каза, че няма повече аванти: ще затегнат режима в АЕЦ и вече край – няма да се изпълняват никакви програми, които не са одобрени от авторския надзор и лично от него.

Мичев, от своя страна, не само че се вкисна, ами направо се воцети. Той се обади на брат'чеда и тук вече другарят Анастасов просто побесня. Не можеше да търпи Атомната, за която той отговаряше директно пред Политбюро, да бъде изкарана от някой келеш едва ли не опасност номер едно за онези глезльовци от Западна Европа. И после Първият да стовари правешката си тояга върху главата му. „Ей, майка ви да...“ – помисли другарят Анастасов, събра въздух и като викна, като кресна... Беше така яко, че всички врати пред инж. Къбоков мигом се затръшнаха – завинаги и докато свят светува.

Ай сиктир.

 

*

А какво стана с програмния продукт ли? И там всичко мина нормално. В уречения ден и час програмата беше готова и започна зареждането й с данните. По проект Божидар беше направил опции, които да следят и да сигнализират за тези срокове, до които остават два-три дни, както и за онези, които вече са отминали. Пък и нали това беше целта: да се следи как се изпълняват важните задачи. Идва, значи, големият шеф и гледа екрана на компютъра: „Охоо – казва той, – че то за тая задача остават три дни, бе... Я, чакай, чакай, ама вие сте просрочили тази точка... Е, отивайте си, отивайте си, другарю. Няма за вас място в комсомола – тук ден година храни...“ Въобще, всичко беше предвидил и подготвил Божидар. Само че, когато заредиха данните, целият екран замига и засвети. Всички срокове по важните и неотложни задачи бяха изтекли... Нужна беше тая програма, нужна колкото на покойника – електронен будилник „Нощ и ден“. А и нали му помогна да постъпи в редицата на секретните сътрудници...

 

*

„И какво постигнах след толкова усилия? – помисли си Божидар. – Ами, мога да разправям как съм се борил с ламята, ама яко – направо съм й разказал играта и даже фактически съм я победил, като се вземе предвид, че завършихме битката наравно. Е, по-точно ме би, но може да се каже, че беше сравнително малко – и той се засмя щастливо, че се е отървал толкова леко. – Освен това станах таен агент. Беше голям зор, но въпреки препятствията успях да се набутам в списъка на доносниците“ – Божо пак се засмя, само че не много щастливо.

Всичко беше изчислено, всичко. „И уж си давах сметка колко е могъща и коварна Системата – поклати глава Божидар, – обаче на, не успях да разбера как ме докопа. Сега какво да разсъждавам как е станало. То си е ясно. Една прошепната парола по телефона, една безобидна фраза в кабинета на партийния, дискретно посочване с поглед или просто махване с ръка на някой от постоянния президиум и... ламята неумолимо тръгва. Ламя, и то каква! Оня щастливец, глупавият брат от приказката, се бие с някакъв безобиден триглав домашен вариант, отдавна класифициран от учените с дълго латинско име. Каква ламя е това! Става само да си я вържеш със синджирче и да ходиш с нея ей така, за авторитет пред продавачките в супера. С такова даже моите най-слаби врагове, келнерите от ресторанта, няма да стресна. Те са печени. Виждали са всякакви лами и змейове. Най-много някой да каже: „К'ъв е тоя изрод! Не знаеш ли, че в ресторанта е забранено за животни?“ А това, другото тук, колко глави има? Десет милиона, сто милиона? То самото не им знае броя. И всяка една от тях – злобна и гадна колкото всички останали, взети заедно, както обичат да се изразяват статистиците на нашия любим строй. Как да се бия? Какво да направя? Да имаше отнякъде поне малко помощ... Ама на, няма. А имах толкова приятели...“ Божо поклати глава. Така беше. Някога скитаха из острова, а дружбата им оцеляваше сред гигантски хищни риби и ята от комари, за които разказваха, че за час можели да изядат влашки катър. Е, и в централата не беше лесно. Безкрайните безсънни нощи, напрежението, което не минаваше и след два диазепама и три люти наркоопски... Авариите, заради които след толкова години още сънуваха кошмар... „Да, струваше ми се, че имам приятели, поправи се той тихо на глас. И какво стана с тях? „Как будто ветром сдуло.“ А аз така търсех отнякъде помощ. Не го казах гласно, но си беше ясно. Само че някак си не откликнаха. Хъ, ами да. Всъщност един ми помогна. Един единствен приятелски жест, и той от врага ти. Ега ти иронията.“

Той постоя още малко замислен, после въздъхна, хвърли цигарата си по стар навик от балкона и се прибра вкъщи. „Предаваха ме толкова пъти и накрая така свикнах с усещането, че се предадох сам – помисли си той. – Толкова е лесно. По-лесни са само продажбата на чуждестранни банкноти и обикновеното сепуко. Я, как не ми е дошло досега наум, като търся работници, да включа таланта за предателство в служебната характеристика. Пред офиса винаги ще има тълпа. Хъ... Голям подбор са ни направили турците. Обаче, изглежда, и материалът е бил качествен...“

Божидар спря в една от стаите на библиотеката си, но се отказа да търси истината из разни книги точно тая вечер. Порови по рафтовете на дискотеката, намери двата диска на Jesus Christ superstar, които купи от Париж, и пусна първия на супермодерната си уредба. Като слушаше музиката в началото, си мислеше за съдбата на римляните. Колко неусетно бяха разпилели миналото си и как изведнъж бяха изгубили бъдещето си. И като че ли това беше последната песен, която им беше останала – напрегнатите трели на китарата, които сякаш се изпълняваха при вадене на душата, и тревожните, ясни призивни звуци на тромпета... Ако последната тръба трябваше да има мелодия, това беше тази.

Да, римляните бяха отказали да Го спасят и бяха изчезнали от лицето на земята. Заради евреите пък Го бяха разпънали, обаче те бяха завладели света. Защо, Господи?

„Ами нас, нас какво ни чака като награда за всичките ни простотии, лъжи и хайдутлуци? – мина му през ум една нова мисъл. – Но един ден, като ни разкопават, и ние ще можем да се похвалим с нещо. Също колкото траките – с казанлъшката гробница.“

Той изслуша цялата опера в удобното си кожено кресло, а мислите му се рееха като фламинги над познатите стари блата в Северно Мароко.

„И какво е посланието, а, Andrew Лойд Уебър, какво? – помисли си Божо накрая. – Може да те обича целият свят и даже да си световноизвестен, но преди това трябва да те разпънат.“ Но дори и така да е, дори накрая да те заковат на кръста, трябва да има някакъв смисъл. Трябва да си е струвало – за нещо важно, за нещо, което само ти си можел да свършиш на тая проклета земя. Ето на – Той е дошъл тук, за да накара хората да се обичат.За това сигурно си струва да изтърпиш едно разпъване. Прости ми, Господи... А аз, аз за какво съм тук? Не успях да предотвратя проклетата беда. Вярно, не се случи при нас, а другаде. Но все пак се случи. И сега ми остава само да се убеждавам, че не съм виновен. Какво друго съм направил... или не съм направил? С какво осмислих живота си? С това, че се надсмивах над тъпия ни обществен строй? Там, в най-добрия случай, получавах статут на ведомствен шут. И сега, когато стана ясно, че съм бил прав, на кого му пука? На Виктор Ерофеевич? Кое друго изпълних – грижите за семейството си ли? Да не би да направих хората, които обичам, щастливи? Какво постигнах? Разбих живота на Радостина или поне го изкривих – може би непоправимо. Като изметната стара дъска. Не съм ли виновен аз за всичко, което й се случи? Ами децата? Там им дадох личен пример... Да носят, докато са живи, оная травма. Господи. Не е ли всичко в тъпия ми живот разпарчетосано? Защо не успях да направя онова, което най-близките ми сигурно очакваха? Какво попадна в очите ми, че сякаш не ги виждах? Какво? Някое парче от онова проклето огледало ли? Че има ли това въобще някакво значение? Те нали са вярвали в мен? И са се надявали на помощта ми, а аз и тях излъгах. Какво да правя сега? Мога ли да живея така – уж небето безметежно синьо, а изведнъж отвсякъде нахлуят гадните тъмни валма на спомените и руква оня давещ потоп. Докога ще издържа?“

И докато се опитваше да осмисли остатъка от живота си, докато се мъчеше да подреди парчетата от него, които бяха останали, Божидар отново избяга в несъществуващото си царство. Той си спомни за оная студена зима в детството си, за майка си, чийто образ бе избледнял като снимката на надгробния й паметник, спомни си за Нат, за мъртвите си приятели, за хората, на които бе причинил страдания, и за безсънните нощи, когато се виждаше как спасява половината свят от кошмарен край, а накрая – и как слушаше Jesus Christ superstar за пръв път от грамофонните плочи, които му беше донесъл Ники от една командировка във Франция.

Лежеше на стария креват, който приличаше на койка от потънал кораб, и си мислеше за съдбата на Божия син, за това колко струва народната любов, както и че сред тези, които те следват, винаги са и онези, които те предават...

Но нищо. Какво по-хубаво от това да паднеш, сражавайки се с разни олигофрени, които защитават чудовищното учение на Мордохай за трудовата стойност и останалите пълни тъпотии. После ще те възпеят горди поети, по Радио София ще звучат сдържано-тъжни траурни кантати, ще покажат портрета ти с многозначителна черна лента по телевизията, а близките ти ще получат право да пътуват с намаление в трамваите из цялата страна или нещо друго равностойно. Така е, славата идва обикновено посмъртно, но все пак идва, нали?

Слушаше възвишената музика младият инж. Къбоков и душата му се пълнеше с мечти за великите дела, които го очакваха, за приятелите, в чиято дружба щяха да се разбиват като в щит вражите мечове, както и за красивите жени, които щяха да му хвърлят цветя, когато победи ламята и се ожени за царската дъщеря. Както знаем, царска дъщеря нямаше, пък и инж. Къбоков беше женен, но така е в приказката, а и самата мисъл за подобна сватба, като начало на едно щастливо многоженство, не му беше неприятна...

Да, пълна беше тогава душата му, пълна. Но сега пък му беше пълен джобът.

Дай боже и на всички нас.

 

*

Накрая можем да добавим, че Руцкой и Хасбулатов бяха арестувани, а „фашистко-комунистическият метеж“, както се изрази някой, беше потушен. Освен това през октомври Майкъл Джордан напусна баскетбола. Като изключим тези събития, нищо особено не се случи през този проклет месец. Ние, разбира се, не броим земетресението в Индия, което погреба десетина хиляди души – нямаше обявено бедствено положение, не хвърчаха съболезнователни телеграми, а и на кого му пука за десет хиляди индийци.

Какво още щяхме да добавяме?

Да, до края на октомври времето беше слънчево и необикновено топло.

 

 

Край на книга ТРЕТА

 


****Този доклад беше толкова секретен, че не беше публикуван дори и след като дойде десети и изгря свободата, а народът се развълнува, че не са го информирали за радиоактивните майски зеленчуци.

 

40 БИСА – Българска индустриална стопанска асоциация – структура от времето на социализма за поощряване и управление на стопанската инициатива.

41 ТНТМ – Техническо и научно творчество на младежта – движение и организация при социализма с посочените цели.

42 АПК – аграрно-промишлен комплекс, една от измислиците на социализма.

43 ВВР-440 – водно-воден реактор с 440 Мвт електрическа мощност. Такива са реакторите на първи и втори блок в Козлодуй.

44 Замъкът на лорд Валънтайн – роман от американския писател Робърт Силвърбърг, (р. 1935).

45 И от искрица на душата лъжа бил станал опашата – куплет от „Изследване върху мезоните“ на Валери Петров.

46 КИАЕМЦ – в миналото Комитет за използване на атомната енергия за мирни цели.

47 Кан шан, Пенке ле, ки ли ми ти кут – кат' ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша – ироничен „превод“ на българо-френски.

48 Чавдарчета – по онова време, преди да ги приемат в пионерската организация, всички деца от първи до трети клас членуваха в организация „Чавдарче“.

49 Борис Фьодорович – Борис Фьодорович Годунов (1551-1605) – руски болярин, фактически управлявал държавата по време на царуването на Фьодор Иванович и след неговата смърт цар на Русия от 1598 до 1605 г.

50 Резерватът за некадърници – както и заглавието на главата, пародия на „Резерватът за таласъми“ на Клифърд Саймък (1904-1988).

51 Amicus Plato, sed magis amica veritas – „Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел“ – всъщност думи на Платон за Сократ, в които по-късно е сменено името.

52 Онзи филм – става дума за „Томас Бекет“ (1964).

53 Tu quoque, mi fili Brute – И ти ли, Бруте, сине мой – думи, за които твърдят, че са произнесени от Цезар, когато видял сред убийците си и Марк Юний Брут (той минавал за негов син).

54 ВСК – взаимоспомагателна каса – по времето на социализма начин да се изтегли заем от пари, събрани между работещите в дадено предприятие.

55 Увалии – полски жители (диал., ирон.).

56 Онбашия – началник на турската полиция в малък град.

57 Паниковского бьют!... Уже? – Бият Паниковски... Вече? – култова реплика от „Златният телец“.

58 Могилник – хранилище за радиоактивни отпадъци.

59 Бегемот – герой от романа „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Афанасиевич Булгаков (1891-1940).

60 Evil – зло (англ.).

61 Arbiter elegantiarum – съдник на изящното. Така е бил наречен Гай Петроний, който изпълнявал тая роля при двора на Нерон (лат.).

62 Magister artium – учител в изкуствата (лат.).

63 Чýвалче – малка сова (диал.).

64 Big chieftain – голям главатар (англ.).

65 Хансенова болест – проказа.

66 АБПФК – активни борци против фашизма и капитализма – самоопределяща се каста по време на комунистическото управление, която се ползва с абсолютни привилегии: при назначаване на работа, кандидатстване във ВУЗ, получаване на жилища, излизане в чужбина и пр., и пр.

67 Луи Блан (1811-1882) – френски представител на утопичния социализъм.

68 Като името на града – Чернобил. На украински чорнобiл означава пелин (artemisia absinthum).

69 Иля Муромец, Добриня Никитич и Альоша Попович – богатири воини от руския народен епос.

70 Десетина процента – това е и първоначалното предположение. Сега се смята, че в атмосферата всъщност са отишли деветдесет процента.

71 Прочутото изречение – Гран, един от главните герои в романа „Чумата“, сам съчинява роман, от който е написал само едно изречение: „Веднъж, през едно прекрасно майско утро, стройна амазонка препускаше на великолепен дорест кон“ и т.н.

72 Pare gia ‘na festa – като на празник (ит.) – стих от канцонетата на неаполитански диалект „O sole mio“ на Едуардо ди Капуа (1865-1917).

73 Soldaten – войници (нем.).

74 Schweine – свине (нем.).

75 ПТО – производствено-технически отдел.

76 Bullshit – букв. биволски лайна, глупости (англ.).

77 БРУА – бързодействащо устройство за изхвърляне в атмосферата – предпазен клапан на II контур в АЕЦ.

78 АЗ-III – аварийна защита трети род, при която поглъщащите наставки на управляващите касети се спускат автоматично с работна скорост в активната зона на реактора и постепенно го заглушават.

79 Манщайн, Ерих фон Левински (1887-1973) – германски фелдмаршал, командвал в Курската битка група армии „Юг“.

80 Комната – стая (рус.). И тук, както в предишните книги, русизмите се използват в ироничен смисъл (б. а.).

81 При разпит – според описанията на пътешественици, индианците са използвали стол без дъно, на който сядал пленникът, желателно по гол задник, и под него наклаждали лагерен огън, за да има интрига и разговорът да стане по-раздвижен.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух