напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XIV. Ежедневните приключения на лоялните поданици



Бележка на автора
Тази книга е отпечатана през 2008 година, но не е разпространявана и не е представяна на Слово.бг заради непонятен понятен страх.
Вече има нов вариант, но на аудиторията се предлага старият (виж Предговор I).
Януари 2011 г.


 

Между живота
И смъртта
Сипе се белият сняг.1
Сантока

 

 

Настъпи сряда, единственият ден за работа според сръбския фолклор, и към девет Божидар отиде в Централната балканска борса.

Известно е, че борсите са неотменна характеристика на капитализма. Най-напред, естествено, е експлоатацията на човека от човека, Homo homini lupus (lepus)2 и тям подобни. На второ, ако не на първо, място е най-видимият резултат от тази безчовечна експлоатация: бленуваните по тия земи цял половин век супермаркети, фрашкани със стоки като пещерата на Али Баба. Трета характеристика е агресивната международна същност на капитализма, каквото и да означава това, а на четвърто място идват борсите. Пълните с компютри и ръкомахащи брокери зали, непонятните и завладяващи като аржентински сериал борсови игри, великата обединяваща идея на прецакването, сладкият момент на забогатяването – ей така, от нищото, разоряването за броени часове, след което разорените приключват житейския си път по някакъв любим на всички борсови играчи способ – например като се хвърлят от специална лобна скала, всичко това съставя четвъртата и затова най-важна характеристика на капитализма.

В духа на възрожденските традиции старозагорската борса се помещаваше под наем на третия етаж в една бивша ТПК3. В стаята, в която се провеждаха сесиите, бяха разположени П-образно няколко съвещателни маси от предишния обществен строй, а пред тях се извисяваше титулярното в миналото директорско бюро. На него като паметник на постамент беше поставен неработещ компютър. В момента течеше сесия и по масите дремуцаха неколцина фондови брокери. На такива сесии се търгуваха главно акциите на дребни клиенти – разни балами, които влагаха своите спестени през годините на народната власт левчета в многобройните, прости като капан за мишки финансови устройства. Подмамени от високите лихви, обладани от беса на бързото забогатяване, довчерашните работници и селяни с неподозирана алчност и присъща на нашенците тъпа упоритост влагаха паричките си в „Източно-западна компания“, в акционерното дружество „Народ“, в „Животоносен избор“, в прочутата „Рекс“ и в още няколко десетки подобни събирателни пунктове. Разни неориентирани в процесите на забогатяване интелигентчета се опитваха да ги укротят с примери за пирамиди, геометрична прогресия и други зазубрени интелигентски измислици. Напразно. Учението, както са отбелязали още древните, рядко принася полза някому, освен на предразположените към него, но за тях пък то винаги е било излишно. А освен книжния тигър на знанието, нямаше какво друго да спре народните маси. Божидар често казваше, че това можеше да направи единствено здравият разум, но е известно, че той – по всяка вероятност заради климата – не се среща по тези ширини. Иначе защо щяхме да строим социализма десет петилетки. А и всеки знае, че тъкмо по негово време последните остатъци на здравия разум бяха победени окончателно от прогресивните сили. Тъй че всенародното движение се разрастваше с предсказаната от теорията скорост и парите течаха към спешно приспособените за целта помещения в компаниите по експлоатация на националната простотия. В някои от тях за седмица се събираха толкова много банкноти, че създаваха главоболия на служителите и те се виждаха принудени да ги тъпчат в чували, за да могат да се придвижват из стаите. Божидар беше влизал в централата на „Източно-западна компания“ на улица „Шипка“ в София. Беше представителна и същевременно дискретна прясно боядисана къща с висока ограда, в която се влизаше с бадж и по строг маршрут. Но след като човек веднъж преминеше покрай охраната, никого вече не го беше грижа къде ходи и Божо любопитно занаднича по стаите. В първата имаше две бюра, на които симпатични мацета брояха пари с банкнотоброячни машини – неоспорим белег на богатство и просперитет. Във втората кипеше същата дейност, но бюрата бяха вече три. Където и да погледнеше Божидар, навсякъде спокойно и делово брояха пачки банкноти и ги подготвяха за транспортиране. Само в една от стаите още не течеше животворният процес, но бюрата вече бяха инсталирани, а на пода имаше три кашона с новички банкнотоброячки от последния, форсиран модел. Това беше основният предмет на дейност на дружеството – броенето на пари, една необикновено приятна и както се оказа, изненадващо доходна дейност. На нейния фон работата на фондовите брокери да способстват за ритмичното придвижване на парите към складовите помещения на банкнотоброячните компании беше вълнуваща колкото английски екшън в преразказ за глухонеми германци. Оживление настъпваше единствено при големи сделки, но те ставаха в някое от кафенетата около борсата. Там брокерите говореха тихо, разменяха дискретни разбиращи погледи от типа „Е, и ние ги знаем тези работи“ или „Абе, че се лъжем – лъжем се, ама чак пък толкоз...“, а от време на време си стискаха ръцете с изражение на доволни, радостни от живота измамници. Разбира се, те не регистрираха тези сделки в дружествата, за които работеха, и така новоизлюпените представители на българския финансов елит прецакваха с пролетарски плам работодателите си, като прибир

аха цялата комисиона.

Такова беше учреждението, в което влезе Божидар и от което държеше близо петдесет процента. Той махна от вратата на водещия сесията. Беше Светлин Тодев, шефът на борсата. Имаше тъмна прошарена коса и поомачкан костюм на райета и гледаше преценящо, недоверчиво и напрегнато като букмейкър на незаконни залагания.

– Охо, самият Божидар Къбоков – каза с фалшива приповдигнатост той, когато излезе в коридора. – На какво дължим честта?

– Чух, че в тая сграда правели някаква пристройка за конференции на измамените вложители. Та рекох да проверя как вървят строителните работи.

– Хеей, ако те слуша човек, ще си помисли, че тук има само мошеници – докачи се Светлин, като все пак не отрече възможното им частично присъствие. – Твоя брокер защо го няма?

– Не знам. Може да търгува някой пакет зад гърба ми долу в кафана – изхили се Божо. – Има ли раздвижване на пазара?

– Не. Обичайното. Защо питаш?

– Не мога да спя вече нощем, бе. Сънувам все една и съща картинка. Тичам по „Митрополит Методий“, а след мен се носи една представителна група измамени акционери... с прясно отсечени дряновици.

– Стига, бе – позасмя се Светлин. – Какво сме виновни ний? Да не би да караме някого да купува насила? Те сами се натискат. Ние сме просто посредници. Ако не продаваме акциите, други ще го правят.

– Тая логика напоследък хич не ми харесва. Колко пъти да ви казвам – това са пирамиди, бе. Не вършат нищо друго, освен да събират пари. Ако утре се срине пазарът и увиснем с половин милион, а? Какво ще обясняваме на акционерите си?

– Разясни го това на тия, дето купуват като бесни.

– Те не могат да разберат. Навремето, като им решавах на такива задачките по математика за една филия с лютеница, ми се доверяваха и без да разбират. Обаче сега, като им кажа, че постъпват глупаво, не вярват. Те вече се виждат богати и преуспели. Върви им обяснявай, че не разбират най-прости неща от живота. Никой от тях няма да повярва. По живота всички са големи специалисти.

– Нали сме го обсъждали това бе, Божо. Рисковано е, но тоя пазар е такъв. Пък и ние се мъчим да търсим алтернатива. Ако раздвижим стоковата борса... Само веднъж да почнат фючърсите – каза с надежда на образован мошеник Светлин. – За какво ще са ни тогава разни съмнителни акции. Тук сме земеделски район. Само колко земеделски стопани ще можем да прекараме.

Божидар се захили и поклати глава. Не можеше да убеди нито хитреца, нито баламата. Каквото и да направеше, бе все тая.

– А, добре, че заговорихме за стоковата – каза той. – Твойте хора могат ли да намерят данни за цените на нефта през последната година?

– За какво са ти? Да не влизаш в бизнеса?

– Хе, откъде у мен толкова пари, бе. Един приятел ме помоли.

„Хеей, ти ли нямаш пари? Тая финансова къща е като печатница. Пари нямал. Хъ. Пак е намислил нещо, хищникът му с хищник“ – помисли приятелски Светлин.

– Не е лесна работа да се намерят такива данни – каза той.

– Виж, намери отнякъде тренда. Може би в Софийска стокова го имат. Размърдай се малко, де. Нали затова вземаш директорската си заплата – каза Божо. – Половината от нея аз ти плащам.

– Ще го потърся, бе. Нямаш проблем – докачи се Светлин.

– Добре, хайде, чао – каза Божидар и си тръгна.

Светлин погледна замислено след него, прибра се в стаята си, без да бърза, и извади топче листове от чекмеджето на бюрото си. Имаше данните до септември. Разлисти ги, повъртя се разсеяно пред прозореца и после набра един телефон.

От кого получаваше заплатата си, той знаеше, но знаеше и на кого най-напред трябва да докладва важните новини.

 

*

Божидар излезе и тръгна към Първа балканска банка. На входа кимна приятелски на портиера, чукна на вратата с надпис „Директор“ и влезе, без да изчака покана.

– Здравей, адаш – усмихна се той от вратата.

Адашът му се казваше Теодоси Кръстев и беше типичен банкер – някъде около четиридесетте, в позахабен тъмносив костюм с модна копринена вратовръзка, малко пооплешивял и със загладен косъм. Изглеждаше солидно, а в леко притворените му очи се долавяше изражение на позастаряващ, но опитен котарак, който току-що е чул скърцане на мишок вкъщи.

– Здравей и добре дошъл. Сядай – каза домакинът, след като се здрависаха, и посочи едно от тежкарските кожени кресла, купени с парите на вложителите. – Какво ще пиеш?

– Нещо витаминозно.

– Един джин с портокалов сок?

– Може – ако сокът е на „Витамини“.

– Тъй-тъй, от собствената нива хлябът е най-сладък – подсмихна се Теодоси, наля свидливо „Гордън“ в евтини кристални чаши и отвори кутия с портокалов сок. И той знаеше онова, което беше известно на целия град: „Витамини“ някога беше принадлежала на братя Къбокови, а Божидар беше техният единствен наследник.

Да, връщаха му тая проклета фабрика, заради която едно време не го избираха дори за член на отрядния съвет и той така и не позна гордостта да прочете поне веднъж пред класа годишния отчетен доклад. И момчетата да го слушат с тайна завист, а момичетата – с неосъзнато още желание за бъдещо брачно партньорство. Ех, беше страдал много, но мъките му вече бяха свършили и сега вместо клеймото „фабрикантски син“ го очакваше нотариалният печат на едър собственик. Дет' се вика, от буржоазния запъртък се беше измътил горд капиталистически лебед.

– Казвай каква е далаверата – каза Теодоси.

– Ей, уж си банкер, а пък говориш като автобусен джебчия.

– Ние сме мошеници бе, Божо. Нали съм ти го казвал. Затова и жаргонът ни е такъв. Тъй че карай направо и не се бой.

– Трябва ми кредитна линия.

– За колко?

– За един милион.

– Долара?

– Долара ами, да не мислиш, че за виетнамски донги.

– Това са много пари. Ти да не си забравил, че фабриката е твоя, бе? Няма смисъл да я купуваш – захили се Теодоси и добави бързо: – Кажи какво си намислил?

– Искам да купя залежалата продукция.

– И какво ще правиш с толкова имамбаялдъ и небелени домати, бе? Там има най-малко трийсет-четирийсет вагона.

Инж. Къбоков изгледа събеседника си и с няколко щрихи нарисува простичък план: изнасят консервите за Тюмен и вкарват оттам един малък танкер с гъст тюменски нефт. Руските партньори са осигурени от Георги Йосифов. „Плама“ купува нефта и банката прибира отпуснатите пари.

– А с какво ще гарантираш кредита?

– Стойновски ще го гарантира.

– С какво? Да не би да заложи фабриката? Тя че си е твоя – твоя си е, ама почакай поне да ти я върнат.

Божидар изгледа отново Теодоси и каза с невинно изражение:

– Как „с какво ще го гарантира“, бе? С консервите, с какво друго. Ще добавим и за твоя коефициент на осигуровка. Не се притеснявай, консерви има, ти сам каза – захили се той.

– Ти си луд за връзване. Кой ще ми разреши такъв кредит? И то при това мъгляво положение в Русия.

– Като познавач искам да ти съобщя, че руснаците ядат български консерви и по време на криза. А такъв кредит никой не ти иска – Божидар натърти „такъв“ – за шефа ти ще има три процента, а за теб – пет.

– Десет за мен, осем за шефа – прошепна развълнувано Теодоси.

– Ее, стига де. Най-много седем за теб и пет за големия бос. Помисли си: с петдесет хиляди тъкмо ще обзаведе по мерак вилата си в Симеоново. А седемдесет хилядарки повечето хора не могат да спестят за цял живот. Тъй че решавай.

– Останалите състезатели в час ли са за проекта?

– Не съм уведомил само Жорж, но вчера той сам ми предложи да се включим в нефтените доставки. Има сериозни намерения, в това можеш да бъдеш спокоен.

– И кой ще купува тия влакове със залежали консерви?

– За това пък какво се тревожиш? Нали с тях е гарантиран кредитът? Ако няма купувач, тъкмо ще ти стоят подръка. Само да ги видиш струпани на камара – изхили се Божо. – Приличат на сребърни кюлчета.

– Ти май наистина искаш да ме вкараш в кауша. – Не бой се, бе, с парите в най-лошия случай ще купим направо нефт. Какъв ти е проблемът?

– А митницата? Ами ДВСК4? Кой ще ги оправя тези залежали боклуци. Да не се окаже, че срокът им за годност е изтекъл по-миналата година.

– Митницата ще я прегазим като козел – малка бара. И срокът им на годност още не е изтекъл. Все пак със санитарния контрол ще е добре да се заеме някой твой клиент инспектор. Се ще има някой, който да ти иска кредит.

– Хъ... Няма... Чакай, чакай. Траян Спасов – нали го знаеш?

– Че кой не го знае тоя мошеник, бе?

– Той ми дължи осемстотин хиляди левчета по просрочена ипотека. Два апартамента е заложил – каза Теодоси и примлясна сладко.

– И какво?

– Брат му е началник на регионалната инспекция.

– Видя ли? Тоя ръка ще ти целува. Значи нямаме проблем със санитарния контрол.

– А големите играчи? Няма ли да разсърдим осите. Не искам новичката ми кола да гръмне, а мен да ме изстъргват от тапицерията като в мафиотски екшън.

– Нали затова ти казвам, че ще вкараме едно малко танкерче. И ще бъде поръчка на „Плама“. Там отделно ще снасям. Сам виждаш, че ми се натрупват и други разходи.

– Добре, но петдесетте хиляди за шефа ще трябват предварително. Знаеш, че големите началници искат сухото, преди да си размърдат задниците.

– Петдесет – като ми дадеш подписания договор. Твоите седемдесет – при първия транш от седемстотин хиляди от заема.

Така се събираха общо петнайсет процента с трийсетте хиляди, които щеше да даде на Стойновски, за да си построи едно апартаментче в центъра, като го уволнят от работа, горкия.

– Добре. Остава проблемът с убеждаването на шефа, но него го остави на мен. Да се надяваме, че всичко ще е наред. Май ще успееш да уредиш кредита – каза с изненада и лека ирония Теодоси.

– Сговорна дружина планина повдига – каза поучително инж. Къбоков и напусна банката с настроение, ведро като обедното есенно небе. А този ден то бе сравнително ясно, тук-там с малки безобидни пухкави облачета.

 

*

Сергей Стратиев пристигна в централата към обяд. През целия път нямаше настроение. Тая нощ пак бе сънувал оня повтарящ се сън – малкия хълм, оврага с изровеното от конски копита дъно и офицера в окаляния шинел с красиви пагони. Кой беше той? Защо го сънуваше? И защо никога не можеше да си спомни края на съня? Не можеше да разбере и това го дразнеше. А тоя офицер му беше толкова, толкова познат. Като не успяваше да се сети кой е, в него оставаше неудовлетвореност и някакво смътно безпокойство. И сега беше така. На няколко пъти му се струваше, че аха-аха ще се досети и... не успяваше. Но като слезе от служебния мерцедес, и забрави за съня. Имаше по-важна работа – вече не в качеството си на директор по специалния режим на Атомната, а като директор по специалните програми на една от най-големите български фирми – „Мултикомп“, за която бяха започнали да говорят, че била държава в държавата. Но то така си беше. Планът на стария Стратиев се беше реализирал и Сергей поработи известно време като зам.-началник на бившия шести отдел на бившата ДС. За по-простите хорица и разни предубедени сини привърженици това беше отрицателен актив, даже крайно отрицателен, но за професионалистите от най-различни големи фирми този актив си беше съвсем положителен. Точно заради връзките му със Службите беше назначен той в прословутата „Мултикомп“. Стратиев кимна благосклонно на пропуска и се качи при Железния войник. Размениха си две приказки, докато слизаха по стълбите, и влязоха при генералния директор, или, както вече се водеше – управител на централата, Емануил Манушев, известен още като Манчо Облото. Закръглената му същност нямаше нищо общо с всевишната подкрепа в името му, нито фамилията му се водеше от героичния Мануш войвода. Но пък предвид останалите му качества назначаването му не можеше да се обясни другояче, освен с подкрепа на висшите сили – и значи я имаше. Навремето Манчо се беше прочул с това, че не можа да вземе изпита си за оператор на спецводоочистката. Не беше ясно кое точно беше натежало при избора му за директор – дали близката му до съвършенство заобленост или пословичната му тъпотия, но факт беше, че тоя кръгъл ръб беше назначен да управлява Атомната. Въобще сложни са въпросите на управление на големите и още по-големите предприятия. Сложни и дълбоки – поне колкото непресъхващия кладенец на националната тъпотия. Въпросът „защо той“ беше например пряко свързан с въпроса „защо не аз“ и всъщност с най-важните въпроси: на кого трябва да отдадем ремонта на оборудването, презареждането и други сладки дейности, от които се става милионер за ден, кой ще взема комисионите по договорите, кой ще отговаря за доставките от чужбина и още много, много подвъпроси. Определиш една кандидатура – и въпросите възникнат. Забележително е, че въпросите „Не е ли малко тъпичък нашичкият?“, „Абе, тоя не е ли по-добре да го оставим помощник-помпиер?“ и други такива не възникваха. Другарите, от които зависеха отговорите на всички въпроси (възникнали и невъзникнали), си бяха отговорили и бяха назначили именно Облото, а не някого другиго. И той директорствуваше (а не значително по-нетакованото „директорстваше“) с лекотата на човек, който умее да балансира такива сложни неща, като подноса с кафетата и стаканите с уиски. В замяна на тая опитност Облото решително избягваше да се намесва там, където не му е работа. С други думи, изтощителната и изнервяща го дейност по управлението той беше оставил на заместниците си, а беше наблегнал на посрещането и изпращането – където беше силата му. Сергей и Иван го завариха в приемната при секретарката му, където изучаваше списъка на посещенията през седмицата. Манчо ги приветства, но без да размахва байраче, отвори с обигран жест вратата към кабинета си и каза „Запояйте!“

Стратиев влезе в привичната обстановка на директорския кабинет и седна на любимото си място – откъм прозорците, така, че светлината да му е в гърба – без да чака покана.

– Кафе или нещо по-силно? – попита сервитьорно директорът на Атомната.

– Знаеш какво предпочитам – каза Сергей.

– Две джонита, един чивъс от по-старичкия за другаря Стратиев, две дълги, едно късо с течна сметана и студена минерална водичка от горнобанската – изреди той келнерската през рамо и затвори вратата. – Казвайте сега какъв е проблемът, докато донесат пиенето, че после ще съм зает – извъртя един от дежурните си майтапи Облото, но компанията не откликна.

„Ти си проблемът“ – помисли с досада Сергей, но каза сдържано като голям бос и с ясна стържеща недоволност:

– Разбрах, че се подготвяте да подпишете с Божидар Къбоков договор за доставка на оборудване.

„Той сигурно репетира да говори с тоя надървен глас в тоалетната“ – помисли Железния войник.

– Подготвяме се, но не сме подписали още нищо – каза Облото с вдигнат пръст. Изобщо не се учуди, че Сергей знаеше за договора.

– То само това оставаше, да подпишете – не се сдържа Сергей.

– Защо се нервираш бе, Серьожа? Щом не трябва, няма да... – не можа да завърши неясната си мисъл директорът на Атомната.

– Условията, които Божидар предложи, бяха много добри и затова... заекна и Железния войник и си помисли: „Хем знам, че тоя... има уши навсякъде, хем се полакомих за петдесетина бона.“

– Знаете, че има неща, които са по-важни от условията на един договор – каза Сергей.

Така си беше, знаеха. Нямаше значение колко ще спечели централата, а каква ще е печалбата на определен кръг от хранени хора, от вечните наши момчета, сред които бяха те тримата, но също и доста хора, които уж не присъстваха видимо, но невидимо, да, невидимо...

– Сделката беше малка – оправда се Облото. – Има-няма и едно милионче.

– Нищо, сега ви предлагам тя да мине през „Мултикомп“ – каза Сергей. – Вашият процент ще е по-малък, но в замяна на това ще е сигурен.

„Ега ти лицемера. На нас ще ни подхвърли само мижави стотинки, то си е ясно“ – помисли Железния войник.

– Добре, Серьожа – каза мазно Облото и се обърна към Иван: – Подготви новия договор.

– Няма проблем – каза заместник-директорът на Атомната.

С това официалната част се изчерпа и като му удариха по едно, тримата се отправиха в три различни посоки.

Преди да си тръгне, Сергей реши да влезе в централата. Не беше идвал от два месеца и затова беше добре да направи една обиколка на старите блокове. Там сега се наливаха непрекъснато пари за подобрения и той искаше да е в течение. Ако един ден се наложеше да продават оборудването за скрап, трябваше да знае кое да купува и кое да остави като паметник за поколенията.

Милиционерът на портала, който вече се казваше полицай, се изпъна и козирува, както едно време. Ей така да можеш да я наредиш – хем да не си главен таен милиционер, хем да ти се изпъват и да ти козируват.

 

*

След като излезе от борсата, Божидар се запъти, без да бърза, към адвоката си. В процедурата по връщане на фабриката имаше доста коварни моменти и той го беше наел, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо, което можеше да я насочи към обичайната за родното правосъдие задънена улица. Така бе станало със стотици и хиляди хора, които не бяха видели навреме подводните камъни в новите закони и сега бяха легнали на дрейф с пробойни в кила или пък бяха заседнали из плитчините на българското право, сътворени от сферично-зловредните умове на великите ни депутати. (Някои си мислят, че умовете им са плоски – ама че плоскоумие). Един такъв препъникамък беше фаталният срок за подаване на документите, с които бившите собственици трябваше да доказват правата си над насилствено отнетите им преди половин век фабрики, земеделски земи и бащини къщи. Божидар бе подал своите веднага. Проблемът беше в това, че те бяха за половината консервна фабрика. Другата половина се водеше на чичо му, а неговият нотариален акт се беше забутал след смъртта му. Документите, които трябваше да се съхраняват в разните държавни институции, бяха изчезнали – тези от тях, които народната власт не бе успяла да затрие, бяха унищожени съвсем наскоро. Даже си личеше откъде са били откъснати. Но това си беше масова практика: изчезваха нотариални актове, късаха листове от книгите с описи на земята и инвентара в бившите текезесета5 и дори цели папки изчезваха от съда и кметствата. Беше вълнуващо – като едно време, когато партизаните провеждали акциите си по изгаряне на общински архиви. Те и сега унищожителите в повечето случаи бяха пак техни хранени хора. Затова Божидар се беше доста поотчаял, но за късмет успя да открие книжата на чичо си случайно преди седмица, докато преглеждаше някакви стари търговски писма, преди да ги изхвърли на боклука. Даде ги на адвоката си и веднага бяха подготвили документите. Вече не трябваше да има проблеми – дори и само заради това, че целият град знаеше на кого е фабриката, а сега щеше да представи и всички необходими актове и удостоверения. Но Божо нямаше капка доверие на политиците. Беше сипвал с чувала на разните му партии редовно при избори и при всякакви други поводи, както и без поводи. Партизанското око обаче насита няма, а и денят на благодарността тук се празнува на двайсет и девети февруари, като се прескачат високосните години. Затова Божидар каза на адвоката си да изпрати веднага документите на принципала. Само че нали адвокатите все изчакват последния ден преди обявения краен срок – и неговият отиде до София едва вчера, за да ги подаде в министерството. Сега Божидар искаше просто да провери дали всичко е минало без проблеми.

В кантората го посрещна с престорена любезност секретарката и му каза, че патронът ѝ се е забавил на някакво дело. Божидар седна на един от протритите фотьойли за клиенти и докато изпие поредното кафе, адвокатът му се върна. Беше представителен мъж, среден на ръст, с кестенява коса и леко извит нос. Май че работите в съда не се бяха развили според очакванията му, защото имаше изражение на ястреб, когото току-що са придумали да участва в дружество за защита на дребните пернати. Все пак като видя Божидар, на лицето му се появи някакво подобие на усмивка, което така смая секретарката, че тя се чудеше какво да предприеме – дали да докладва, да предложи кафе или да изчурулика, че денят е хубав.

– Госпожице Китанова, дайте документите на г-н Къбоков – каза с обигран служебен тембър адвокатът и подкани Божидар с жест в стаята си. – Ето второто копие – подаде му той екземпляра с входящ номер и печат, удостоверяващ, че на еди-коя си дата лицето Божидар Стоянов Къбоков е предало в министерството екземпляр от въпросните документи.

– Как мина, имаше ли някакви проблеми?

– Не. Всичко мина по ноти. Даже деловодителят беше изненадващо любезен – каза адвокатът му и се засмя самодоволно.

Вчера, след като подаде документите, той се отби в Съдебната палата при един от бившите си състуденти, побъбриха за закони, за заплетени дела и за избрани мошенически хватки и после си тръгна за Стара Загора. На излизане от София отнякъде го лъхна чувството, че нещо не е както трябва, но оптимизмът на професията бързо взе връх и той продължи, уверен в близката победа. Да, печеният рицар на тогата и шармантните юридически увъртания правилно беше забелязал подозрителната любезност на деловодителя, но нямаше как да види, че той, малко след като прие документите, събра набързо парапатките си, огледа с прощален поглед стаята и напусна министерството, като мъкнеше под мишница един голям пакет. Така щеше да изглежда обвитата в амбалажна хартия делова книга. Но това, разбира се, не можеше да бъде вярно. Как така деловодител ще изнася деловата книга? Нали е строго забранено? Нали после за това ще го уволнят, да не кажем нещо друго?

Постът на входа дори не спря погледа си върху странния предмет. Като че ли беше нещо обичайно служителите да мъкнат насам-натам разни грамадански пакети. Истината бе, че началникът му се беше обадил преди малко. „Пропусни еди-кого си – каза. – Аз съм разрешил да изнесе няколко документа за проверка в едно друго министерство.“

И постовият го пропусна. Нали това му беше работата – едни да спира, други да пропуска.

Всъщност деловодителят наистина не изнесе деловата книга, а още по-малко пък я занесе в онова неспоменато министерство. Пакетът, с който мина под носа на охраната, съдържаше една друга книга, която приличаше съвсем на истинската, с тая разлика, че съдържаше само няколкото записа за несъществуващи и никога неприемани документи, а между страниците ѝ беше пъхнато едно заверено копие от истински нотариален акт, отбелязано като заведено с фиктивен номер и фалшив печат, изработен от майстори, които си знаеха работата. Деловодителят остави пакета в една телефонна кабина, откъдето го взе господин с безличен сив лоден и тъмна тиролка и така фалшификатът се оказа на бюрото на Сергей Стратиев. Точно от позицията на бивш голям шеф на всесилната тайна служба той се обади на началник-охраната в министерството и бивш негов подчинен. Началник-охраната знаеше, че няма бивши шефове на ДС нито бивши техни подчинени и затова, щом Сергей поиска да пропусне еди-кого си с някакъв си пакет, той само каза „Добре, дру... господин Стратиев, разбрах“. И го пропусна. Когато Сергей получи пакета, той извади от него нотариалния документ, откъсна листовете с входящата номерация и всичко това изгори внимателно в големия кристален пепелник на съвещателната маса в кабинета си, след което прилежно стри пепелта. После излезе и лично изхвърли книгата в кофата за боклук, като предварително я скъса.

Деловодителят пък се прибра вкъщи. Той и друг път бе извършвал разни дребни услуги на могъщия шеф на „Мултикомп“ и нямаше причини да се безпокои, още повече, че това бе последната. От вратата с радостен крясък „Здравейте, графе“ го посрещна неговият шарен говорещ папагал. Деловодителят се поспря пред аквариума, позяпа разкошните дискуси и лалиуси, които бе отгледал сам, седна щастливо усмихнат на дивана и отвори пощенския плик, който остави господинът с безличния сив лоден и тъмна тиролка. Вътре имаше дебеличка пачка стодоларови банкноти. Те, заедно с ония, които вече бе събрал, бяха достатъчни да си купи една хубава къщичка в някое от софийските села. Точно това възнамеряваше да направи, за да се отдаде там на любимото си занимание – отглеждане на дискуси и говорещи папагали. За екзотични птици и рибки имаше добър пазар, но и да закъсаше – нямаше страшно. Щеше да даде апартамента в центъра под наем на някого от безбройните софийски богаташи. За всичко беше помислил. След тази задача нямаше вече нужда да се блъска като канарче в клетка с тази отегчителна, безкрайно досадна за мъже с поетична душа деловодителска работа.

Най-после беше свободен.

 

*

Веднага след като излезе от адвокатската кантора, Божидар отиде до офиса, отвори касата и взе отрязъка от препоръчано писмо, който лежеше на горното рафтче. Мястото му не беше тук, а в големия „Мауер“ у тях, и той го сложи в преградката с цип на портфейла си. Преди три дни Божидар беше изпратил по пощата същия комплект нотариално заверени документи като тия, които адвокатът му бе занесъл в София. Беше ги пуснал препоръчано и с обратна разписка на почитаемата комисия от министерството. Навремето още дядо му повтаряше често, че котките обърквали и най-добре скроените планове на мишките. Затова инж. Къбоков се стараеше да подготви поне един резервен вариант за най-важните си замисли. Не му хареса забележката на адвоката му, че деловодителят се държал любезно, хич даже не му хареса. Такива неща не се случват в живота – деловодител да се държи любезно, моля ви се.

Божидар замислено подръпна ухото си, сякаш да провери дали е на мястото си оная обеца, дето напомня за важните неща, затвори касата и излезе.

 

*

Чука се облегна на стола и огледа презрително салона на „Распутин“. Беше към един часа на обяд и четирите големи овални маси бяха заети от разни копелдаци – все новоизлюпени градски тузари. Някои от тях познаваше отпреди, когато бяха изпосталели инженерчета от многобройните заводи, адвокатчета от спарените канторки срещу милицията и никому неизвестни даскалчета и докторчета. Сега бяха позагладили косъма от редовните софри, а някои вече имаха малки шкембенца, които прикриваха с гъзарски костюми. Но пак си бяха същите келешчета. Можеше да ги удуши с една ръка – и Чука за момент си представи как ги държи за тузарските шейгунчета на двайсет сантима от земята, а те весело подритват с крачка.

Но повечето от тях вече имаха достатъчно пари да платят една чудесна вечер пред входа му да излезе от тъмнината неразговорлив юнак – може би дори от неговите авери – и да му изпрати кратък поздрав от някого от тия скапаняци заедно с два куршума – те пък например от „Макаров“. Да. Животът беше сложен и противоречив, но той нямаше причини да е недоволен.

Чука се облакъти на масата и си взе от мезето – задушени пилешки дробчета, специалитет на майстора. Приличаше на синя канара в светлосиния си величествен анцуг. Тук е мястото да посочим, че както англичаните са дали на света цилиндъра и фрака, китайците – безличните работни дрехи и смешната сламена шапка, японците – кимоното и самурайската плитка, накрая както германците са измислили униформите и каските на пруските офицери, а арабите са изобретили шалварите и чалмата, така и ний сме дали нещо на света – лъскавите анцузи на борците, комбинирани с епичната прическа тип „радомирска ливада“. Това беше отглас на юначните хайдушки гащи и калпаци, които са носели обирниците и защитниците на народните свободи из тия вилаети преди два-три века. Беше незабравимо да видиш как борци излизат от новите си мерцедеси и беемвета на път към някоя специфична обществена изява или просто на светско парти, изтупани в бляскавите си копринени, бихме казали, потури, а вместо силяха с пищовите са запасали банана с парите.

Чука се беше издокарал точно по тази емблематична мода и се открояваше сред останалите може би само както навремето другарят Димитров се е откроявал на дипломатическите приеми с белия си костюм – като лебед сред черно-белите дрешки на капиталистическите гъски. Е, не можеше да се каже, че Чука прилича баш на лебед, но се отличаваше от всички в залата, а и социалният му статус караше повечето граждани да му дават различни по големина парични залци.

„Какъв е станал тогава Чука?“ – може да запита риторично някой, защото всички вече са се досетили, че щом гражданството му пъха зелено в гушката, от градски разбойник и mekere на тайнствения майор Иванов той се е превърнал в народен борец рекетьор. Сега Чука, заедно с неизброимото войнство на събратята си, се бореше да защитава правото на народа на различни демократични свободи – например правото да бъде мамен, изнудван, обиран и главно, хубавичко бит – въобще всичко, което той открай време си заслужава. Споменатият народ пък му се отплащаше – кога с хиляда, кога с две хиляди, а се случваше и с пет хиляди народни долара. Животът си течеше и ето че сега Чука обядваше заедно със своя съученик, издателя на вестник „Загорска поща“ Матей Проданов.

Да, това беше същият онзи симпатичен, висок и все още запазен мъж, един от бившите редактори на вестничето в Атомната и приятел на Божидар от онези години. Той се върна от Козлодуй заради любов към красива местна девойка. Случи се малко след преврата. Мислеше да започва работа в Ситуационния център на Втория баир, но сякаш нещо го накара да проточи назначението си. След като дойде новата народна власт, бързо стана ясно, че вече няма кой да дава пари за свежарската идея България да заеме третото или в краен случай почетното единайсето, че и защо не още по-почетното трийсет и седмо място в ранглистата на космическите сили. Нямаше как да се получи като на олимпиадата в Москва – да изпреварим американците, без те да участват, и пред Матьо застана извечният въпрос „Какво да се прави?“. На първо време той започна да харчи от спестените в Атомната пари. Докато се занимаваше с това, животът навлезе в нов етап и се изясни, че в новата обстановка всеки старозагорец жадува да притежава бутик, кафене и вестник. Затова в кафани или малки магазинчета бяха превърнати половината от гаражите, както и другата им половина, а вестниците, ако броим и „Божии зрънца“, бяха достигнали в един момент двайсет и осем парчета, с което старозагорци можеха да влязат в Книгата на Гинес, обаче не влязоха.

Матей започна вестникарския бизнес незабавно след като си отговори положително на въпроса „Кое е първично – словото или материята?“. Отначало вестничето потръгна, но после нещо се закучи. Матей тъкмо беше свършил спестените пари и беше написал прощалната статия за последния трети брой, когато се появи Чука с подхранващата идея как да намерят спонсори и рекламодатели. Работата беше проста, като да събираш нападали круши.

– Виж кво – беше му казал, – аз всеки месец печеля десетина хиляди долара, без даже да си мърдам ръката на повече от половин метър от рамото. Само че доходите ми, нали чаткаш, не са официални. Ченгетата отдавна ме бройкат, че не работя с тях. Не може ли да ги вкарвам във вестника, да кажем, като реклама? После ще ми ги изписваш като хонорар или ще ги харчим заедно от името на фирмата.

– И каква ще е ползата за мен? Кажи ми какво ще ти рекламирам? Да пиша във всеки брой колко е обиколката на бицепса ти ли?

– Не искам мен да рекламираш. Нали има други рекламодатели?

– Кои „други“? Като предложа на някого от тия простанги да му пусна едно каре, веднага почва да се дуе като пуяк. Разтяга ми разни локуми за това, че рекламата е основа на бизнеса, гледа ме като просяк и накрая ми каже, нямал нужда, защото той и така бил известен.

– Аз ще ти стана рекламен агент, бе. На мен няма да ми отказват – търпеливо му обясни Чука. – Аз няма да искам цялата сума от всеки. Като направим яки договори, ще вземам от тях, да речем, половината. Вместо останалите аз ще давам мои пари. Пък на срещите ще гледам да не те излагам – захили се той. – Ще си обличам официалния анцуг.

„Я виж ти, тва, борците, хич не били прости хора. Гледай какви тайни хватки и суплеси знаят“ – помисли Матьо и каза:

– Добре. Искам малко време, за да реша.

– Хубаво – рече Чука. – Като решиш нещо, обади се. Сега конакът ми е в „Орион“. Надвечер можеш да ме намериш там.

През следващите дни Матей се опита да избистри проблемите, като подпомагаше потока от мисли с почесване. Но то кво имаше да се чуди? Имаше ли пари за издаване на вестника? Нямаше. Чука предлагаше ли му? Предлагаше му. Вярно, някак си не бяха получени по редовен начин. „Глупости – мислеше си Матьо, – получени по редовен начин. Какво значи „редовен“? Да не ги е крал? Не. Дават му ги. Е да, малко насила ги получава, но той кого насилва? Разни капиталисти. Експлоататори. Те какво правят? Крадат от народа. И не си плащат данъците. Лъжат държавата. Крадци и мошеници... Хъ, крадци, айде сега. Кой съм аз, че да ги съдя? Защото какво правех в централата? Крадях на поразия, като всички останали. Тя цялата държава такава – хайдушка. Всеки гледа да прекара другия, аз съм седнал за морал да мисля. Нека най-напред да стъпя на краката си, пък после ще се освободя от чуковщината“ – изхили се Матьо на новата думичка, с която беше обогатил родния език.

След като поразсъждава така, собственикът на „Загорска поща“ най-накрая се почеса за последно и вечерта се обади на Чука, че приема новата форма на сътрудничество.

Оказа се, че тя устройва всички: тъй като клиентите им изписваха като разход за реклама цялата сума от договорите, а даваха само има-няма половината от нея, в джобовете им се оказваше една тлъстичка необлагаема сумичка за харчлък, във вестника се вливаше плътна живителна струя, а с дъмпинговите си цени на рекламата Матей убиваше конкуренцията. Чука пък за пръв път в живота си се разписа във ведомост за заплати, което му беше много приятно.

И парите потекоха. Само след няколко месеца Матей придоби тристаен в идеалния център и „Мазда“ шестица, каквато караше Стоичков, а офисът на вестника заприлича на представителство на мебелна фабрика. Минчо пък си купуваше нови анцузи и джипове в тон с цвета им. Например в момента беше с тъмносин „Гранд Чероки“.

„Тия перат пари“ – се носеше шепнешком сред будното гражданство. Но от гражданството не можеха да разберат как точно и умираха от мъка и от завист, че не могат и те да пернат нещо на барата. Ама така става, като не си бяха решавали навремето в училище задачките за басейните.

– Кога ще дойде тоя твой приятел? – попита Чука и отпи от чашата.

– Всеки момент. Виж го и после искам да ми кажеш какво ти е мнението за него – каза Матей и хубаво, че Миньо беше преглътнал, защото в залата влезе Божидар и тръгна към тях. За една бройка щеше да се задави човекът.

– Ей, не сме се виждали вече маса време – каза Матей. – Сядай де. Най-напред да те запозная със съдружника си.

– Ние се познаваме – каза Божо и погледна радушно Чука, сякаш като деца бяха играли на топчета в махалата.

– Познаваме се – потвърди Чука и се почеса несъзнателно по врата.

– Обядвал ли си? – попита Матей.

– Обядвах – излъга Божидар, – но ще пия една бира.

– Кажи какво става с теб, как си?

– Като всички в тая държава. Средно – между зле и много зле – захили се Божо.

– А, има някои, които хич даже не са зле – каза Матей.

– И те са зле, само че още не го знаят.

– Останал си си все същият песимист, какъвто беше в Атомната.

– Казва се „оптимистичен песимист“.

– Как беше? Когато нещата вървят толкова зле, че няма накъде повече, в най-близко време ще тръгнат още по-зле, нали така беше?

– Запомнил си.

– От него съм научил много – посочи Матей приятеля си на Чука. – Той ме е учил да карам реактора.

– Хубаво – каза Чука без интерес, допи бирата си и стана. – Аз ще тръгвам, че имам среща.

Като мина покрай Божидар, крадешком му хвърли един поглед. Още не можеше да повярва, че тоя слабак го беше нокаутирал така безславно.

– Казвай сега какъв ти е проблемът – попита Матей.

– Брат ти нали още има агенция за подготовка на митнически документи?

– Да, бе. Има.

– Смятам в скоро време да направя една по-сериозна сделка. Искам да знам дали той може да помогне. Знае ли на кого колко се снася, кога и къде ще трябва да мина митническата проверка – въобще какво трябва да направя, за да нямам проблеми.

– Ще те свържа с него. Той знае пътя. Ти само приготви мангизите.

– Това е най-лесното – подсмихна се Божо.

– Знаем, че имаш много пари.

– Е, имам някой и друг долар, ама чак пък много...

– Ти все не искаш да кажеш колко милиона имаш.

– Виж, вечер като почна да ги броя, и по някое време заспивам, а през деня не бива да се брои – нали знаеш, парата слънце не обича – захили се Божо.

– И друг път съм ти казвал – що не ми станеш един рекламодател? Но не ей така – от дъжд на вятър, само да отбиеш номера. Ти си един от крупните местни бизнесмени – изчетка го Матей, – а на вас по ви приляга да сте и крупни рекламодатели.

– На мен реклама не ми трябва, нали знаеш, аз и така съм известен – захили се Божо.

– Тогава може да спонсорираш някой дом за сираци, а ние ще отразяваме събитието. Хубаво е да се появяваш от време на време в публичното пространство. Няма да ти излезе скъпо, бе. Ако искаш, вместо дом за сираци може просто вестника да спонсорираш. В сравнение с теб ние сме последните бедняги.

Къде, къде бяха отлетели безметежните дни на социализма? Тогава бяха приятели. Бяха заедно не от едната, а направо от другата страна на барикадата. Бореха се, така да се каже, с неправдата. Тази борба закаляваше дружбата им, както безспорно закалително действаше един тонизиращ пердах в милицията. А сладките отмъщения за това, че „не ни е оценен справедливо трудът“? Колко сплотяващо се отразяваше всяка заедно задигната кутия боя, всяка забърсана отвертка или отмъкнат чувал цимент. Но най-бързо израстваше дружбата им на поредната весела пиянка – нагоре, нагоре... А сега какво – взаимоотношенията им пред очите ни се израждат до антагонистични капиталистически пазарлъци.

– Преди да говорим за спонсориране, искам да ти задам един-два въпроса. Спомняш ли си едно време лекциите ми за простотиите на марксизма?

– Спомням си ги.

– Коя беше най-важната функция на парите, а? Оная, дето така и не му мина през ума на Мордохай.

– Това, че могат да се харчат – захили се Матей.

– Аз какво ви обяснявах? Кое е най-силното желание на човека? Да управлява живота – своя и на останалите. А парите са точно това, което му трябва: пълномощия за управление. Това е най-важната им функция. Първата и единствена аксиома, от която следват всичките им останали свойства. Не си ли спомняш?

Матей замълча.

– Затова комунистите мразеха и преследваха всички, които се занимаваха с часпром – те преоткриваха властта на парите и се изплъзваха от управлението на властимащите – продължи Божо.

– И те използваха часпрома, даже повече от нас.

– Да, само че без пари, по силата на крепостното право. Но беше опасно. Някой можеше да ги наклепе на болярите от разните окръжни и централни комитети. Те се преструваха на правоверни, а някои наистина вярваха фанатично. Но най-накрая се усетиха. По-умните от тях бяха разбрали, че социализмът е пълен нонсенс още през шейсетте. Само че заради големия брат не им стискаше да въведат отново управлението на парите. Но след перестройката вече нямаше необходимост да се прикриват – можеха да строят капитализЪма свободно. За да се управлява, вече нямаше нужда от изнервящи пленуми и номенклатурни списъци. Виж колко е простичко: стиснеш ли парите в ръка – край. Който ги притежава, той управлява тоя свят. Аз даже скоро ги кръстих пълномощия за управление на приносителя.

– Абе, прав си, бе.

– Значи тогава ти е ясно: щом ще спонсорирам вестника ти, ще трябва в съответната степен и да го управлявам.

– Еее, как ще го управляваш? Ами свободата на словото? Тя къде остава? Как така ще управляваш свободния печат?

– Каква свобода? Свободен си, докато спазваш правилата. Иначе набързо ще те елиминират. А кое е най-важното правило? Управляват ония с парите. Свобода на словото си е като крайпътен знак. На табелката пише: държавата не те преследва, каквото и да дрънкаш на улицата или в парламента. Но ония с парите може и да те подгонят.

– Моят вестник е финансово независим – напъчи се Матей.

– Знаеш, че няма такъв вестник. В най-добрия случай зависиш от продажбите и тогава те управляват читателите. Само че ти не печелиш от оборот. При твоя тираж ти продаваш вестника по-евтино от хартията му. Освен това върху никого не плискате кофите с помия. Значи и никой не ви плаща, за да го оставите на мира. Друг вариант е да обещавате на спонсорите, че ще окепазите конкуренцията и като докопате паричките, да се правите на разсеяни. Обаче ако беше така, по теб постоянно щеше да има синини от измамени клиенти. Остава само едно: Чука, горкият, по цял ден тича да събира волни пожертвования, а през свободното си време се занимава със скромен приятелски рекет. Мисля си и за едно цехче за перачни услуги. Бас държа, че неговият дял е като комисионен процент.

– Хъ, това е една интересна хипотеза – засмя се Матей и си помисли, че Божо е опасно умен. – Вий откъде се познавате с Чука? – смени той темата.

– Забравил съм вече. И той не вярвам да помни.

– Не ми отговори дали искаш да те рекламираме.

– Като си помисля, може и да стане. Но само при едно условие: „Който плаща – управлява.“

– Ако е да оплюем някого, става. Само кажи кого.

– Защо да оплювате? Може пък да поискам едно хубавко, шаренко медийно чадърче за някого.

– За кого?

– Ако ти дам пет хилядарки, ще има ли значение?

– За пет не знам, но за десет хиляди съм готов да закрия и вестника. Той така и така вече не ми харесва – захили се Матей.

– Ставаш нахален. Ще стане, но за колкото ти казах. Обади ми се след седмица. И да не забравя – не пращай при мен Чука за парите, щото няма да иска.

– Абе, май има нещо за теб, дето не съм го научил в АЕЦ-а.

– Да – каза Божо. – Естествено, че има нещо. Човек не може да бъде разбран докрай.

 


1В японската поезия белият сняг е символ на любовта (б.р.).

2Homo homini lupus (lepus) – човек за човека е вълк (заек)(лат.).

3ТПК – трудово-производителна кооперация – една от любимите форми на социализма.

4ДВСК – държавен ветеринарно-санитарен контрол.

5Текезесе (ТКЗС) – трудово кооперативно земеделско стопанство – основно изобретение на социализма.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух