напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава XVI. Тайните мисли на един банков директор


Теодоси Кръстев стана рано. Цяла нощ се въртя неспокойно, сякаш на сутринта му предстоеше ревизия на трезора. Седемдесет хиляди долара не бяха малко пари и мисълта за тях го гризеше томително, абе, като ябълков червей – сладка карастоянка. Ако сделката станеше, годината щеше да е много успешна. Той вече беше изплатил петдесетте хиляди долара, които бяха цената на директорското му място. Теодоси не се притесняваше, че шефът му може да го пусне на пързалката, след като беше прибрал парите – той нямаше сметка да го прави. Гаранция беше текущата практика на кокошката, която снася златни яйчица, а Теодоси снасяше. Първоначалното условие в неписания договор беше да внесе цялата сума наведнъж. Той още си спомняше неудобството, с което каза на шефа си, че няма толкова пари. Уж искаше да става банкер, а не разполагаше с някакви си петдесет хиляди долара. Да, голям срам беше. Имаше само трийсет хиляди и трябваше да продаде по-малкия от двата апартамента, който беше на името на жена му. Тя обаче отказа. „Аз не съм отделяла от залъка си, за да пълня сега гушите на разни софийски използвачи“ – така каза. Жена му, разбира се, не беше отделяла отникъде нито лев, защото беше гимназиална учителка и вкъщи освен заплатата си носеше само традиционните за празниците букети от бледи есенни хризантеми или обикновени противни карамфили и съвсем рядко – някоя срамежлива кутия шоколадови бонбони за частни услуги с идеална цел. Всички пари беше спечелил Теодоси като неоспорим и за милицията дял от участието си в дългосрочната преразпределителна програма на директора на завод „Прогрес“. В този завод той честно прослужи като главен счетоводител двайсет години и успя да спести близо осемдесет хиляди долара. Една част от тях бяха споменатите трийсет хиляди, а останалите бяха в апартаменти, вили и едно-друго. Интересното бе, че за това време заедно с жена си получиха общо като заплата петдесет хиляди. Всички виждаха това Божие чудо и го приемаха с благодарност. Но то така си изкарваха прехраната семействата по нашите земи. Да, било каквото било. Важното беше, че не продаде апартамента, а просто плати половината от сумата и разсрочи останалата за шест месеца.

Оттогава изминаха две години и ето че Теодоси вече имаше почти сто хилядарки в налични и при този скъп живот беше успял да купи още апартамент и вила на дъщерята, два имота на морето и една най-обикновена лимузина, произведена в някакъв баварски град. Сега от задълженията му към началството оставаха само комисионите от всички по-рискови сделки, но пък дори да беше платил навремето цялата сума, пак щеше да снася за по-тлъстите необезпечени кредити, които отпускаше. Така решението на жена му още повече затвърди доверието му в способността ѝ да разбира хората и укрепи ръководната ѝ роля в семейството.

Затова той още вечерта ѝ каза за предложението на Божидар.

– Това са много пари – каза тя разсъдливо.

– Ще можем да изпратим Стефка в почти всеки елитен университет – каза гордо Теодоси. – А можем да отидем и на Канарите или на Бахамите.

– Нели каза, че и на Арубите било хубаво.

– Там ще отидем тогава.

– А, докато не съм забравила. Класната ѝ пак е врънкала да ги спонсорираш. Хиляда и петстотин лева иска. Сякаш ние тези пари ги метем с метлата.

– Ще помогнем, щом трябва. Това са някакви петдесет долара. Нека детето да има самочувствие. Нали не даваме от нашите – банката ще я спонсорира – засмя се Теодоси.

– А с тази сделка няма ли да объркаш нечии сметки?

– Да, Верче – той погледна жена си верноподанически, – точно от това се опасявам и аз.

– Ми тогава да отидем при брата – каза тя и Теодоси веднага се съгласи.

Братът на Вяра, Светослав Витанов, беше видна личност в града. Беше среден на ръст, с черна посивяла, сякаш посипана с прах коса и тъмни, леко дръпнати очи. Гледаше като прабългарин, който току-що е слязъл от седлото – поуморен от похода, но доволен от плячкосването по пътя. В миналото учител, той се включи рано в борбата и по някое време оглави прогресивните демократични сили. Беше за по-добро и сега Светослав беше представител на „Мултикомп“ за региона. Простите хора говореха, че зад тая мощна групировка стояли тъмни, непрогресивни сили. Но беше вече демокрация и гражданите, чиято преобладаваща част са простите хора, можеха да си говорят каквото искат.

„Защо не им дадохме още навремето тая тъпа свобода на словото? От какво се страхувахме? Ти да знаеш някога в България вестник да е свалил правителството?“ – беше попитал веднъж Светослав риторично зет си.

Теодоси беше замълчал – наистина не знаеше за такъв случай. Но се впечатли, защото шуреят му говореше и от името на онези, които е трябвало да дадат свободата на словото. Не можеше в миналото на Светослав да няма нещо загадъчно. То си беше ясно. Но Теодоси обичаше и умееше да разгадава. Не случайно беше преживял толкова ревизии. Да, за да станеш председател на координационен съвет на СДС, трябваше да спечелиш гласовете на мнозинството, нали? А как да го спечелиш, ако не си от тайните служби? Първо на първо, кои други, ако не те, имаха истинската власт да дадат свобода на словото? И второ на второ, мнозинството някога да е гласувало за друг, освен за опитен колега? Не, таен агент беше, не, ами да.

 

*

След като отмина първата вълна и за председател мнозинството избра друг достоен кандидат, Светослав се оттегли от видимия обществен живот. Той обичаше да разправя как още като бил малък, дядо му Витан често му повтарял: „Светославчо, политиката е калпава работа. Виж, търговийката е хубаво нещо. Нашият род нататък се е насочил.“ Отраснал с тези меркантилни внушения, нищо чудно, че реши да поцамбурка в дълбоките маргинални води на световния бизнес. „Но с какво да търгувам, с какво“ – питаше се Светльо, докато един ден си каза „Ми да, що да не почна търговийка с биричка?“. И речено – сторено. Но се сети, че бизнесът има и правна страна, и покани двама-трима окръжни прокурори и съдии – беше се сприятелил с тях от по-рано. После му мина през ума, че то не може така, и покани данъчния шеф. Разбира се, имаше един-двама приятели, които работеха като началници в полицията – що да не им каже и на тях, от толкова време се знаеха. Събраха се и веднага решиха да направят бирена борса. „Обаче бира откъде?“ може да попита някой, но те бяха професионалисти и знаеха, че бира има във всяка държавна пивоварна. Отидоха при директора. За късмет беше на вилата си. Посрещна ги той, вика „За кво сте дошле?“, а пък те – „Тъй и тъй, решихме да продаваме бирата ти, но искаме по петдесет стотинки от бутилчица за нас. Може ли?“ – и той, нали беше закъсал, „Може – вика. – Че тва са си само някакви стотинки. А какви притеснения са с тая бира... Сега я продавам из цяла България. В тоя град толкова, в оня град онолкова. Не мога даже да запомня къде колко. Ужас. Ами шишетата? Чупят се час по час. Едни разправии – не е за разправяне. Тъкмо ще ме отървете.“

Ето как всичко се нареди от само себе си. Пивоварната си произвеждаше двеста милиона бутилки годишно. По петдесет стотинки – а, ми това са сто милиона, бе. При двайсет лева за долар прави къде пет милиончета. Mamma mia. Как се зарадва само Светльо – има-няма една година, и хоп – стана милионер. И хората започнаха да го уважават, защото честно си беше спечелил парите от бирена търговийка. А като председател на седесето не го уважаваха. От дума на дума в града започнаха да наричат Светослав Витанов Дон Вито и той стана ако не un uomo d'onore10, то поне un uomo di respetto11. А от това какво по-голямо уважение?

 

*

При този свой виден съгражданин и шурей се запъти Теодоси веднага след като закуси.

Дон Вито посрещна зет си в овалния кабинет. Всъщност стаята си беше бая квадратна, но едната ѝ стена се беше получила поизвита, щото сутринта като я правили, главата на строителния техник го цепела, нямало бира и правите му се виждали позакривени, та затова.

Светослав Витанов можеше да си позволи много неща. Например можеше да изправи стената, като, за да си спести главоболията, можеше да построи цялата сграда наново с колони и шадравани – ако иска от гръцки мрамор, ако иска от италиански гранит – и да покрие вътрешните алеи с посребрени павета. Но Дон Вито живееше пестеливо. Не беше превърнал кабинета си в картинна галерия като онези парвенюта – софийските донове, стоеше на обикновен дървен стол, от модела, с който обзавеждат селските читалища, и караше най-обикновен краден „Мерцедес 300 E“ с пренабити номера, какъвто тогава от Димитровградския пазар можеше да се купи на цената на по-новичка „Лада“. Единственият лукс, който си беше позволил, беше бюрото. Беше пръснал две хиляди долара, докато го открие, защото на него беше търкал лакти самият първи секретар на Окръжния комитет. Най-напред си го хареса брат му и го замъкна във фирмата си за изкупуване на вторични суровини, която възникна след Десети с оглед на предстоящите нужди. После, след първата сделка, в която от местния химкомбинат измъкнаха уж за скрап разни непотребни на ръководството съдове от неръждавейка и ги продадоха за половин милион на най-близката спиртоварна, той се премести в нов офис, купи си мебели „Дромеас – качество и комфорт“ и тежкарски стол и изостави жадуваното братово бюро. Тогава за него се полакоми хазаинът на стария офис. Той го замъкна в апартамента си и чак тогава откри, че то е конструирано за обширни секретарски кабинети и просто не се побира в стаи с площ, по-малка от четвърт декар. Хазаинът каза „Бех, да еба майка му“, разглоби го и го откара в новооткрития магазин за мебели втора употреба, в който бяха започнали да разпродават интериорите на различни нерентабилни предприятия. Падаше бая работа, защото те всички до едно бяха нерентабилни. Собственикът спазваше практиката в страната да не издава фактури и други обидни за клиента финансови документи и работеше по спомени. Затова сътрудниците на дона доста време не можеха да хванат прясна следа. А от магазина бюрото попадна при един производител на менте алкохол в някакво близко село, който се канеше да прави модерна птицеферма. Той дълго време нямаше идея за какво може да му послужи огромното бюро. Може би го взе поради някакъв неясен копнеж по онези дълги заседания в студените зимни дни, когато в топлите светли стаи дългокраки секретарки носят димящо кафе, колегите шептят приспивно партийни директиви, а навън фучи леден международен вятър. А може би беше неуловимо като морски бриз deja vu за кратките заседания през горещите летни дни, когато началник-отделите стоят по бели ризи с къси ръкави и демодирани вратовръзки, слушат важни селскостопански проблеми, потят се и си мислят за хладна бира под сянката на чадърите в тихите плажове на ведомствените станции, по които лежат като крави трътлестите им другарки в живота. Важното е, че нещата се бяха кротнали. Но един ден той неизвестно защо реши, че материалът на бюрото е подходящ за етажерки за носачките и същите тези неща аха-аха, и щяха да започнат да се развиват бързо напред. Но да правиш птицеферма, беше трудоемък и пипкав процес, за който собственикът не беше готов психически, и то така и си остана в една от залите, покрито с мръсен найлон. Там, след две седмици щателно търсене из региона, го откриха хората на Дон Вито, готови да платят за него скъпо и прескъпо. Но то им излезе без пари. Собственикът му, като разбра за кого е, каза веднага: „А, колко струва... Ама моля ви се. Щом е за господин Витанов...“ Той явно си правеше известната тънка сицилианска сметка: „Аз навремето дадох ли ти едни тухли за вилата? Дадох ти. Ти взе ли ги? Взе ги. Е, сега искам да си върнеш дълга и да заколиш любовника на жена ми.“ Хората на Дон Вито познаваха тази близка до сърцето на всеки българин логика. Затова те вдигнаха разбиращо рамене и откараха бюрото в щаба. Там го почистваха и сглобяваха три дни, докато най-накрая върнаха предишния му бляскав и достолепен вид.

Тъкмо зад това бюро сега беше седнал скромно като училищен счетоводител маститият дон, когато влезе зет му.

– Сядай, сядай – подкани го Дон Вито, защото Теодоси се спря насред стаята, сякаш се колебаеше дали да се втурне веднага да целува ръка, или да удари преди това едно коляно като в католическа църква. – Ще пиеш ли едно кафе?

„Хей, абсолютна циция е. Никога не ме е канил даже с някое долнопробно уиски. Можеше да ми предложи поне една студена бира. Бас държа, че тук тече и от крана в банята“ – помисли си Теодоси и каза радушно: – Добре, ще пийна.

– Как е Стефка, решихте ли вече къде ще следва?

– Не сме още. Но ми се иска в Англия или Щатите.

– Той и моят синковец нали е в Уошингтън – каза донът и посочи снимката на бюрото си, на която се виждаше двайсет и пет-шест годишен мъж с мека шапка и вид на гангстер от трийсетте. – Маса пари пръснахме по следването му. Майка му другата седмица ще заминава – да му носи домашна баница. Много му се било прияло. Абе... – не довърши шуреят му и направи движение с ръка, което обясняваше всичко – Какво става при теб? Как върви лихварството? – подсмихна се той.

– А, разправям се по цял ден с мошеници. Пък то, нали, с каквито се събереш, такъв ставаш – призна самокритично Теодоси и видният му събеседник се засмя полублагосклонно, полуобидено. – Виж, идвам при теб, защото се притесних да не объркам нещо работите ти с един кредит.

– Слушам те – каза насърчително Дон Вито.

– Вчера при мен беше Божидар Къбоков – нали го знаеш?

– Знам го.

– Поиска да му отпусна кредит от един милион долара – каза Теодоси и в последвалата пауза се наслади на собствената си значимост.

– Това са много пари – каза замислено шуреят му. – За какво са му?

– Иска да изнася продукцията на „Витамини“ за Тюмен. Бърза, преди да ѝ изтече срокът за годност.

– Оная камара от залежали консерви ли, бе? – невярващо попита Дон Вито.

– Да.

– И кой ще му ги купи?

– Някакви техни тюменски авери.

– Казваш „техни“? И друг ли е замесен?

– Комбината е с Георги Йосифов.

– А от Тюмен ще вкарат някое танкерче нефт, нали?

– Да – каза Теодоси и погледна шурея си с уважение.

– И кредитът, естествено, е необезпечен.

– Ами обичайната комбинация на обезпечение с изнасяната стока... – опита се да шикалкави шефът на Първа балканска, но Дон Вито го погледна и той завърши с неочаквано и за самия себе си признание: – Да, необезпечен е.

– Хеей, тц, тц, тц – каза добродушно Дон Вито. Той беше добродушен дон. – Колко е твоята комисиона?

– Седемдесет хиляди – отвърна Теодоси и наведе засрамено глава.

– Хъ. Не ти ли мина през ум, че той ги продава на самия себе си. Поне да му беше поискал стотачка.

Теодоси тежко въздъхна. Не се беше сетил.

– Нали още не си подписал договора? – сепна го гласът на дона.

– Не съм.

– Добре. Сега отивай да си гледаш работата. Следобед към три пак ще дойдеш. Тогава ще ти кажа какво трябва да направиш.

„Хей, мамицата му – помисли Теодоси, като излезе от стаята и се огледа, сякаш очакваше да види в коридора закачалка за гароти и други мафиотски сечива от първа необходимост. – За малко да се намърдам между шамарите. – Почувства се като сополив първокласник между юноши хулигани, които вече пушеха кариочка12 и опипваха циците на ученичките в междучасието. Изведнъж му стана безпощадно ясно колко е незначителен, както и че ей сега ще го преджобят. – „Витамини“, а? Хъ... И сега какво?“

Знаеше какво. Както беше казал поетът, парите бяха прошумели и си бяха отишли.

 


10Un uomo d'onore – човек на честта (ит.).

11Un uomo di respetto – уважаван човек.

12Кариочка – в миналото, малка кутия „Арда“, която съдържа осем цигари.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух