напред назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]



Глава ХVIII. Уморените нощи на едно богаташко семейство


По някое време следобед на Божидар му писна да печели пари. Към четири мина през банката, Теодоси го посрещна и му каза, ухилен до ушите, че работата е опечена и до два-три дни ще има кредита. Това малко го учуди, но сто и двайсет хиляди долара бяха добро обяснение. Тръгна си веднага и уж трябваше да е радостен, а не беше. Чувстваше се напрегнат, без да знае защо, и му се прииска да се прибере по-рано. Обади се до офиса, каза, ако има нещо спешно, да го търсят на домашния телефон, и си тръгна. Остави колата на паркинга в центъра и пое пеша по улички, по които може би не беше минавал от детството си. Когато се прибираше с колата, гледаше само пътя и настръхналите участници в движението. Колкото и силно да се мразеха помежду си, старозагорските водачи на мепесе се обединяваха от омразата към такива тежкари като него. Затова беше все нащрек, докато разни джигити минаваха на червено, отнемаха му предимство или просто нервно се навираха в опасна близост, готови да му смачкат калника или поне да му ожулят боята. Сега, освободен от това завладяващо чувство, с изненада откриваше на всяка крачка колко грозен е кварталът му. Навсякъде като в повтарящ се кадър от антиглобалистки филм се въргаляха изпокъсани полиетиленови торбички и разноцветни обвивки – мръсни и мокри, защото следобед беше роснало, колкото да разкаля пейзажа. Докато прескачаше боклуците, трябваше да внимава на всяка крачка, за да не настъпи някоя размекната кучешка изненада. Преди време го направи, а после половин час се мъчи да измие обувките си. Накрая ги хвърли, защото вонята беше неотмиваема.

„Хей, майка му стара, ние сме държава на въргалящите се найлонови торби, на най-гадните боклукчийски кофи и на кучешките... такова. Какво мога да си мисля за тия, дето живеят в нея, освен че всичко това им е по душа. Трябва да купя някоя телевизия и да започна да повтарям на местните племена, че първата им крачка към новия живот ще е да се научат да не изсипват кошчетата си с боклук от балкона, да не водят децата си по малка нужда в асансьора и да не превръщат населеното си място в кучкарник – помисли Божо и сви презрително устни. – Ето че пак се размислих за очовечаването им. Защо? На тях точно така им е добре. Къде му е най-гот на прасето? В локвата. Лошото е, че напоследък и аз се превръщам в такъв като тях. Иначе какво щях да търся още тук? При комунизма поне бях принуден да стоя в тая омразна държава. Да де, по-точно не ми стискаше да избягам. А сега, сега какво ми пречи? И Радостина ще е при най-добрите лекари, и на децата ще им е по-лесно и далеч по-приятно. За какво дремуцам в това проклето царство на кривите огледала?“

Зад ъгъла на съседния на техния блок някаква лигла стоеше до простора за тупане на килими и обясняваше на очевидно женския си булдог:

– Нали ти казах да не минаваш оттам. Глей сиа ква си – да минеш през най-голямата кал.

Булдожката слушаше с безизразна мутра, гледаше стопанката си и от двете се излъчваше, така да се каже, еднаква интелигентност.

„Хъ, тия двете как си говорят само. Сигурно споделят всичко преживяно – слушат заедно чалга и одумват останалите кучки от квартала“ – помисли с топлота Божо.

Докато влизаше в блока и се качваше с оплютия, но не отакован асансьор, се опитваше да измисли защо, след като изгря свободата, гражданите се втурнаха като държани на въже да гледат всякакви песове и помияри. Видимо, това беше непосредственият израз на забогатяването и образуването на прословутата средна класа, а тя, вярна на буржоазната си проклетия, предпочиташе да се грижи за кучета, нежели да сипе нещичко в паничките на бедните материално или нищите духом.

Така, унесен в празни мисли, Божидар се оказа пред собствения си мезонет.

„Можех поне цветя да взема за Радост“ – сети се той, както и че за това е вече късно.

У тях нямаше никого. Радостина беше излязла и никой не дойде да го посрещне. Нямаше куче да заподскача и подмазвачески да завърти опашка, нито някоя котка да се отърка лицемерно в краката му.

„Щом Радостина я няма, къщата ми е празна“ – помисли Божидар и сърцето му се сви. А вместо да се грижа за нея, аз съм хукнал да печеля пари. Защо не мога да спра? Като обсебен съм. А тя, ако не дойде някоя приятелка, по цял ден е сама с мислите си. Моите печалби не я интересуват. За себе си, ако не я накарам, няма да изхарчи и лев. Трябва час по-скоро да разкарам всичко и да се махаме. Само да оправя тая глупава фабрика. За земите още утре ще дам обява. Глупости. Сега ще ги продам на безценица. Тъй и тъй ще чакам за „Витамини“, ще потърпя още малко и с продажбата на земята.“

Божидар разсеяно влезе в кабинета си, отвори вратичката на библиотечния бар и си избра напосоки една от тумбестите бутилки. Сипа си малко в чашата и я изпи на екс, но сякаш не усети вкуса и аромата на Hennessy Paradis. Върна се в хола и се отпусна в един от дълбоките кожени фотьойли. И тогава видя бележката на масичката:

„Отивам до болницата. Ще се върна може би след час. Р.“

Нещо се беше случило и то не беше хубаво.

Божидар със свито сърце излезе на кухненския балкон и огледа улицата. Радостина не се виждаше. Мина му през ум, че ако тръгне веднага да я търси, може би ще се разминат, но не изтрая. На паркинга пред блока държеше едно волво – модел от седемдесетте години, което купи най-напред, когато парите от чейнджбюрото потекоха. Той се качи и пое към медицинския университет. Най-вероятно Радостина беше отишла там, при шефа на катедрата по вътрешни болести, който беше лекуващият ѝ лекар. Стигна бързо, но понеже влезе през главния вход, се обърка и се полута из крилото на университета. Коридорите бяха мрачни, липсваха лампи от осветлението и стените бяха олющени и мръсни, а на две места от дървената облицовка бяха изкъртени десетина квадрата – може би някой ги беше отпрал, за да направи ламперия в антрето на апартамента си.

– Вие кого търсите? – попита някакво типче с подвеждащо недостолепен вид. Можеше да бъде заместник-портиер, а можеше да е и виден водещ лекар от Старозагорско.

– Доцент Петров – отговори Божидар и гласът му прозвуча изненадващо раболепно.

– Той е на горния етаж – каза типчето с облекчение. Май се беше опасявало да не търсят него.

На горния етаж, в дъното на полутъмния коридор, видя Радостина. Беше седнала пред вратата. Стори му се малка и свита, като че ли чакаше съдията, който посреща душите в отвъдното. Тя го видя веднага и му махна с ръка. На Божидар му мина през ум, че друг път би станала и нещо познато го стисна за гърлото. Като доближи, му се стори, че лицето ѝ е пепеляво.

– Какво стана? – попита той.

– Получих някакво кръвотечение – чу Божидар, но някак си отдалеч и с ек като в пещера. Вратата на кабинета се отвори, оттам излезе възрастен мъж, който му се стори познат, но нямаше нито желание, нито сили да се опита да си спомни къде го е виждал. Доцентът ги покани като стари приятели и те влязоха. Бяха идвали няколко пъти и Божидар винаги се учудваше на мизерията в доцентския кабинет. Но сега не обърна внимание на нищо. Доцентът разпита Радостина, но думите достигаха трудно до Божидар, сякаш не искаше да повярва на това, което се говори. А то беше съвсем просто: Радостина беше получила кръвотечение и трябваше да отидат на изследвания в ИСУЛ. Оказа се, че в Университетската болница нямало някои незначителни неща, а именно специалисти, апаратура и някакви си медикаменти. Но пък разполагаха с мрачни коридори и мизерни стаи, подходящи за декори във филм за негърско гето или френски бордей. Имаше и още доста от дървената облицовка за къртене.

Когато излязоха от кабинета, Божидар си помисли, че безнадеждността отново може да се настани при тях. Вярно, доцентът ги успокояваше, че такъв кръвоизлив може да се получи от много неща и че на неговия ехограф не се виждат причини за безпокойство, но на Радостина това не ѝ стигаше. Самият факт, че той ги пращаше при своя познат професор в София, вече беше достатъчен, за да ѝ се свие сърцето. Ключовата дума пак беше проклетата „биопсия“. За кой ли път.

Щом се върнаха, тя веднага застяга багажа си за болницата. Докато прибираше с някаква обреченост дрехите си и разни дреболии, изглеждаше отчаяна и беззащитна. Божидар виждаше с какви усилия сдържа сълзите си и не можеше да измисли нищо, с което да я утеши и разсее.

– Всичко ще мине, ще видиш – каза той с пресъхнало гърло. Радостина се притисна в рамото му и се разплака, а той си мислеше за това, че би дал всичките си проклети пари, само тя да е здрава.

– Не зная как ще издържа там. Нали си спомняш...

– Да. Не говори. Аз ще бъда с теб през цялото време – каза той и усети, че очите му се насълзяват.

– Ами работата ти тук?

– Майната ѝ – каза Божидар и я прегърна. – Ако ти не си добре, за какво ми е всичко друго... Искаш ли да хапнем нещо?

– Не съм гладна.

– Тогава да поизлезем?

– Добре – каза тихо тя.

Нощта беше беззвездна. Нямаше и много минувачи, а тези, които срещаха, ги подминаваха, сякаш бяха невидими. Разхождаха се сами по опустелите улици, докато Радостина не каза, че е уморена, прибраха се и легнаха бързо, сякаш за да се скрият от злото под завивките като децата. Обгърна ги нощта – тишина, примесена с мрак. Зашепнаха си, като че ли в празната къща някой можеше да ги чуе.

– Мисля си, че аз сякаш малко ти помагах в тая битка, която води за анализа си – каза тихо Радостина.

Приличаше на молба за прошка преди онова, последно заминаване. И той разбра, че не само прилича.

– Нали го преписа на машина. Пък и достатъчно беше, че толкова пъти си ме слушала, като сразявах пред теб Мичев и вярната му ръководна клика – засмя се през сълзи Божидар.

– Слушах те, но не те успокоявах и не те подкрепях.

– Да, бе, и аз съм очаквал да ми кажеш „Не се притеснявай, мили, аз ще им пратя мор по добитъка“. Или да ги изпонатръшкаш всички с някоя магия за колосално стомашно разстройство – опита се той да обърне всичко на шега.

– Ето виждаш ли – прошепна тя, – ти си искал с нещо да ти помогна, нищо, че сега говориш така. А аз се притеснявах, че могат да ни причинят всякакви спънки и злини – на теб, на децата...

– Кой да ги причини?

– Знаеш кой. Държавна сигурност, кой друг.

Прииска му се да се изсмее с нещо от рода на „те не причиняват проблеми на ценните си секретни агенти“, но не го направи. Тя се беше измъчвала, а той се бе занимавал само с глупавите си битки и победи. „Наистина ли съм бил такъв егоист?“ – помисли Божидар и каза тихо:

– Съжалявам, че съм карал така да ти се свива сърчицето. Но каквото и да бе станало, аз щях да успея да се преборя. Толкова ви обичам, че щях да намеря начин да ви защитя.

– Знам – прошепна тя.

– Откога пък знаеш? – засмя се той.

– Отдавна. Ти се промени – каза тя и го целуна.

Божидар я прегърна и след малко вече спяха.

През нощта се събуди от собствения си вик. Погледна Радостина – не я беше разбудил, слава богу. Стана и отиде в кухнята. Седна до масата и подпря глава с ръце. Беше сънувал поредния кошмар. Пак беше из подземията, но тоя път знаеше, че е отключен някакъв радиоактивен източник и парчета от него са пръснати навсякъде. И уж беше подземие, а приличаше на собствената му къща. Той тичаше из стаите, търсеше да събере проклетите парчета и все не успяваше и не успяваше. Беше му останало само едно и в последната стая видя със свито сърце, че Радостина го държи. Приличаше на черна звезда, от която излизаха виещи се лъчи. Той ѝ извика веднага да го хвърли, но тя сякаш не го чу и продължи да го гледа като омагьосана. Божидар беше почувствал как кръвта му изстива, извика отново, хвърли се към нея и тогава се събуди.

Стоя дълго в тъмнината. Някой беше стегнал гърлото му в обръчи. Не знаеше какво да направи. Беше безпомощен и уплашен както никога досега. Затова коленичи и за пръв път през живота си зашепна молитва. Заспа призори.

Сутринта заминаха за София.

 

*

Градът ги посрещна със сивите си олющени, грозни блокове от крайните квартали, с ръмжащите си мръсни улици, по които колите фучаха, сякаш идваше денят на Страшния съд и оттук бе единственото място, от което хората все още можеха да се измъкнат. Нямаше и как да е иначе, когато никой от червенозвездните отговорни другари навремето не бе и помислял, че един ден всеки ще има автомобил, че и два, вместо предвидените от партията строго ограничен брой жигулита за послушни и волги за избрани. Радостина се напрегна допълнително от неописуемия хаос и съвсем се сви, когато застанаха пред вратата на професора. Имаше табелка „Проф. д-р Н. Гугалов“ и никакви други пояснения. Почукаха, чуха „Влез“ и влязоха. Професор-докторът стоеше до прозореца, който гледаше към паркинга. Беше възплешив, с очила и с малка козя брадичка. Изглеждаше като снимка на светило от медицинска читанка за първокурсници.

– Заповядайте, седнете – каза той и гласът му прозвуча доста сухо, без класическата топлина за професията, но все пак съпричастно. – Кой ви праща при мен?

– Доцент Петров – каза Божидар, помисли си, че професорът ги е видял как пристигат с големия черен мерцедес като стопроцентови мутри, и му стана неприятно.

– Аа, той как е? – попита с изкуствен интерес именитият им събеседник.

– Не зная, стори ми се добре вчера – каза Божидар.

– Аз му бях преподавател в университета. Добър студент беше – спомни си професорът. – Щом той ви праща, ще ви прегледам. Иначе едва ли щях да го направя. Сами разбирате, че не мога да прегледам всички... – той направи пауза, като че ли търсеше друга дума за пациенти, но не я намери. – Всички, които влизат тук – допълни професорът и си пролича, че е оценил с един поглед маса невидими за другите неща – като последен модел мерцедес например, разбрал е какви хора са пред него и радушно се заема със задълженията си. – Дайте да видим какъв е проблемът.

Радостина носеше всичките си медицински документи, светилото се порови в тях, погледна бегло разните снимки и кардиограми, сякаш да подчертае, че тези свидетелства на провинциалната лекарска практика не носят съществена информация; това, което той може да види с просто професорско око, е много по-решаващо и то щеше да даде насоките за приложение на лечителския заряд.

– Трябва да прегледам съпругата ви. Изчакайте отвън – каза професорът.

След десетина минути Радостина се показа на вратата.

– Ела. Ще оставам тук – каза тя отчаяно.

– Мисля, че няма нищо плашещо, но за всеки случай ще направим някои изследвания – каза професорът и двамата го погледнаха – той с благодарност, тя с плаха надежда.

– Колко ще струва? – попита Божидар.

– Колкото обичате – отговори йезуитски лечителят на народа.

– Това достатъчно ли е – подаде му Божидар повече от месечната му заплата.

– Напълно – каза професорът и радостно ги заизпраща. – Д-р Йорданова, приемете пациентката – обърна се той отвън към полуотворения кабинет до тях. Д-р Йорданова се материализира и каза „Разбира се, професор Гугалов“.

След като приеха Радостина, поприказваха малко и тя уж се поуспокои, но това бе само докато Божидар си тръгна и тя пое към стаята си по дългите коридори.

В сравнение с онези години институтът изглеждаше съвсем трагично, а тя още тогава изтръпваше, като влизаше в него. Сега разрухата личеше не само в небоядисваните кой знае откога разкъртени и мръсни помещения, от нетърпимата миризма на спарено и вкиснато, която заглушаваше дори вонята от тоалетните, както и в изпочупеното захабено оборудване, купено сякаш при разпродажба на кланица, затворена заради тежки проблеми с хигиената. Най-после от временна гостенка тя се беше превърнала в постоянна местна жителка и текущата народна власт я бе пуснала да се разхожда свободно навсякъде, в съответствие с новите демократични принципи.

На връщане Радостина тръгна, като че ли водена от нечия ръка, по един друг познат коридор. Още в началото му усети хладина, сякаш подухна оня студен, пронизващ вятър от миналото. Малко преди края на коридора видя струпана на пода камара от папки. Бяха историите на заболяванията на хора, някои от които бяха успели да се измъкнат оттук, както и на други, на които точно в тоя случай не им бе провървяло. Стояха си нахвърляни и от събрания по тях прах личеше, че са тук от доста време. Може би срокът на съхранението им по закон бе изтекъл или помещението, в което ги бяха държали, спешно е трябвало да се опразни, за да се посрещнат внезапно и необяснимо нарасналите нужди от повече болнични легла на глава от населението. Все едно, тези папки едва ли бяха трябвали някому и преди, а сега сякаш нарочно бяха сложени тук, за да изпълнят една последна роля – на мълчаливи посрещачи или на адаптиран към нашите условия надпис Lasciate ogni speranza voi ch'entrate20. Това бе останало от хилядите, минали оттук – една купчина никому ненужна изписана хартия. Поиска ѝ се да спре, да ги разрови и да потърси някаква случайна следа – като сянка, като спомен за лош сън – от онова, което бе загубила тук преди много години. Тя се наведе, докосна захвърлените папки, после въздъхна, изправи се и тръгна към стаята си.

Поне това ѝ беше спестила съдбата – да не е в това отделение.

 

*

След като приеха Радостина в болницата, Божидар остави колата на паркинга и тръгна пеша по улиците. Чудеше се къде да отиде. Трябваше да се настани в някой хотел и да се обади на децата. Тръгна към центъра, без да мисли откъде. Като минаваше край „Александър Невски“, се поспря край сергиите. Бяха пълни с каски, компаси и запалки от вермахта, с петолъчни съветски звезди, соцордени и всякакви боклуци, пазени грижливо от наши патриоти. Тяхната отличителна черта в по-ново време винаги са били искрените симпатии към поне две враждебни помежду си външни сили. През целия симпатизантски период те се бяха запасявали с всякакви отличителни знаци и втръснали символи на любимата си система. Сега само случайно временно просветление или ниските пенсии бяха в състояние да предизвикат очистване на тавани и мазета, където, легнали мирно една до друга в някоя кутия от стари обувки, се съхраняваха реликвите от бившите враждуващи обществени строеве. И точно тук, на тоя сакрален площад, край една от отчайващо малкото истински забележителни сгради в столицата, до някаква сергия с медали, бюстове на вождове и съветско-германски каски, Божидар срещна Богомил Георгиев – един от членовете на козлодуйския си приятелски кръг. С него не бяха чак такива приятели, но все пак, заедно с Гелето, Ники, Били Лъжеца, Павел и още двама-трима юнаци, сигурно бяха пресушили някоя и друга бъчва долнопробен хоремажки21 алкохол. Богомил беше с половинката си. Бяха се оженили, след като Божидар напусна Козлодуй, и няколко пъти беше ставало дума за тях, когато се виждаше инцидентно с колеги. Сега стояха пред него, сякаш току-що излезли от времева дупка към миналото, и му се усмихваха.

– Здравей, Божидаре – каза Богомил и разкри два реда пожълтели зъби на заклет пушач.

– Здравей, Божо – каза Мариана и се изчерви.

– Какво правите тука, бе? – попита глупаво-радостно Божидар, сякаш бе загадка с какво могат да се занимават хората в тоя град.

– Взехме си апартамент в София – каза Богомил. – Ами ти какво търсиш тук?

– По работа съм.

– Говори се, че развиваш голяма дейност покрай Атомната. Някакви велики анализи си направил. В смисъл, че сме карали централата като воденица. Навсякъде си го разнасял. Май няма място, дето да не си ни очернил.

Беше коварен удар. Божидар чак зяпна.

– Даже по радиото са те чували да злословиш за нас – продължи Богомил.

– Кои сте вие, дето така внимателно следите изявите ми?

– Ние сме тези, дето останахме в централата. За разлика от теб.

– Мисля си дали ако ти шибна един тупаник, няма да ти просветне за някои по-прости истини. Но няма да пробвам заради нещо, на което ти не знаеш и името.

– Давай, бе. Чухме и тая новина – че си бил голям побойник. Да ме удариш, даже ще е по-добре. Нали знаеш лафа за дърваря и мечката.

– Аз мислех да не те бия, но щом толкова настояваш... – разпери ръце Божидар.

– Божо, не му се връзвай. Той го преживя много тежко – каза уплашено Мариана и го погледна. В очите ѝ имаше болка, упрек, молба и още нещо, в името на което трябваше да спре.

– Ти какво се месиш? – каза Богомил. – Да не би да се опитваш ме спасяваш?

Божидар въздъхна, подмина ги и продължи по улицата. Обърна се чак в градината до двореца. Не се виждаха. По алеите се движеха непознати хора.

„Значи тъй, а? Нямало място, където „да не съм ги чернил“. Това е благодарността, дето се мъчех да ги спася от кошмарите. На косъм се разминахме поне два пъти. Само Господ знае защо се случи на горките украинци, а не на нас. И аз не му разбих мутрата. Май съм започнал да се размеквам. Не е така. Не го направих само защото тя ме помоли. Какво излиза? Приятелството ми с такива като него е струвало колкото оная пробита германска каска от сергията на площада. И само с него ли е така? Какво стана с останалите ми приятели? Когато имах нужда от подкрепата им, никой не откликна на свенливите ми опити да се свържа с тях. И като не ми отговориха, престанах да ги търся. Само тая... безотговорност бе достатъчна приятелството ни да рухне. Изглежда е трябвало да съчиня приятелство, в което приятелите ми да не са отговорни“ – помисли Божидар и продължи напосоки. Вървеше по „Раковска“ и се спря чак пред „Севастопол“.

В тоя хотел, емблематичен за онова време, искаха с Радостина да бъдат през първата нощ след сватбата си. Нещо като меден месец за един ден. Тя цялата им сватба беше такава. Не беше успял да ѝ купи дори булчинска рокля. Бяха гледали една през витрината, но тя струваше сто и петдесет лева – колкото половингодишната издръжка на беден студент. Беше много красива, направена сякаш от фея вълшебница за подарък на добрата героиня. Гледаха я дълго и той видя как очите ѝ се насълзиха, но не каза нищо. После на сватбата тя беше с една от по-новичките си рокли – сякаш кръстницата ѝ беше загубила вълшебната си пръчица и заради това бе постегнала с обикновена игла и конец нещо за случая от оскъдния гардероб на кръщелницата си. Като изключим това, че нямаше шпалир от гости, шаферки и сняг от конфети, всичко мина нормално. Майка ѝ се разплака, баща ѝ се напи сдържано, а за подарък получиха тиган, една метла и малко пари, които нямаше да стигнат и за бакшиша на портиера.

Божидар погледна хотела отново и поклати едва забележимо глава. Преди беше сборен пункт на чуждестранни търговци със стандартни шпионски мисии, наши печени разузнавачи, второкласни представители на хайлайфа, водещи местни мошеници и интелектуално изявени проститутки от щатния списък на държавна сигурност. Сега предишните посетители се бяха трансформирали във всевъзможни мутри и те пак отсядаха в него за кратко по време на късия си път към гробищата по места.

„Кво съм го загледал тоя тъп хотел“ – помисли Божидар, сви рамене и тръгна по „Славейков“. Наоколо беше книжното царство и той се спря пред една сергия. В самия край, до „клиентопотока“ лежеше „Като гореща вода за шоколад“ от някоя си Лаура Ескивел – както се саморекламираше, роман с любовни истории и магии, с рецепти и домашен цяр за всичко. Стана му малко смешно, но наоколо имаше все книги, които комунистите не издаваха, а народът отчаяно искаше да чете – книги за скитащи евреи, спомени на забравени автори, любовни бози и всякакви боклуци, за които преди плащаха баснословни цени и се продаваха под тезгяха, а сега си лежаха свободно и рядко някой ги отгръщаше. Намръщи се гнусливо, помота се още малко и влезе в първото му изпречило се заведение. Беше някаква закусъчна с по-съвременен вид. В смисъл, че беше лъскава, с алуминиева дограма и с нови маси и столове, но миришеше на заводски стол, а някаква субретка с връцнато задниче, която още не беше се вживяла в ролята на касиерка от нов демократичен тип, го изгледа професионално, но от друга, несходна с настоящата ѝ временна работа, професия. Божидар тъкмо се зачуди дали да не се омита, когато пред него изникна едно набито младо софийско копеле и запоръчва сандвичите си. Сигурно вече се ползваше със статут на младши чирак в някоя базирана в „Севастопол“ борческа бригада и сега изпробваше една от привилегиите си – да прережда в техния регион на влияние гражданите и другите бунаци, дето чакат по опашки.

– Аз съм преди вас – каза Божидар уж миролюбиво, но си личеше, че едва се сдържа.

– Кротко, чичка, аз съм преди тебе, не виждаш ли – изхили се нагло копелето.

Божидар се огледа, сякаш се надяваше, че някой ще го подкрепи. Персоналът и хората наоколо по масите се правеха, че нищо не виждат и не чуват. И после някои недоумяващо патетично се питат защо в България се разпореждали наглеците.

– Виж кво, юнак, нареди се на опашката. Като те гледам, вече си поне в трети клас. Трябва да знаеш тая думичка. Редът се чака тук – показа Божо и му се усмихна мило.

– Ти ли шъ мъ учиш на ред бе, мундьо? – произнесе на развален опански юнакът и посегна да го хване като в гангстерски филм.

Ако имаше някой, който да снима, това, което последва, можеше да влезе в приятно вълнуващите книги по изкуство за побой на съперник, който е предизвикал конфу майстор с разбити нерви – от трудния му честен живот, от зли данъчни и некачествен алкохол. Божидар изви ръката му, изрита го в лицето, щом се наведе и продължи методично, като ту го събаряше, ту му помагаше да стане, за да го издъни с някой лоу кик или какато гери, а успя да приложи и една техника на лунния сърп и любимото си маваши гери гедан. Престана да го бие едва когато чу истеричния писък на касиерката, в която бе запратил полусмляното нахакано копеле. Тя беше видяла отблизо разбитата му физиономия и изхленчи „Моля ви, не го бийте повече, ще го убиете“.

Божо се огледа, пооправи се и тръгна към изхода. Някой отзад направи опит да му изръкопляска, но той се обърна и така го изгледа, че оня изгуби всякакво желание да изразява повече възторзи. И правилно – аплаузите са за хепиенда в американските екшъни и съвършено не съвпадат с нашите народонастроения след редови битов побой. Отвън Божидар се постара да потъне по-скоро в тълпата. Вървеше забързано и напосоки. Чак след две преки се обърна дискретно и се огледа във витрината на някакъв магазин. Оттам го погледна елегантно облечен възрастен мъж с модна прическа, без каквато и да е следа от характерното изражение на градски побойник.

„Можех да го убия. Добре, че изпищя касиерката. Трябва да си лекувам нервите. Сякаш ме е напуснал оня дух, с който тичах сред тополите на острова. Нищо, нали ще ставам петролен магнат. Остава само да си наема бодигардове. И да забравя въобще, че на тоя свят има ред и закон... В какво искам да превърна живота си? В някакво непрекъснато издевателство над останалите? Ще го разнообразявам с кръчмарски запои и всякакви изцепки. А големите пари ще текат. Какво по-хубаво? Няма да съм вече някакво дребно милионерче. Ще стана същото гадно копеле като ония, които мразя“ – помисли си Божидар и изведнъж му стана ясно, че не иска да се занимава с тая нефтена история, която още отдалеч смърдеше. „Но аз какво се притеснявам? Нали това в замяна е най-сигурният начин да разболея наистина Радост – да я карам да стои самотна в тъпата ни богаташка къща и да трепери дали няма да ми се случи нещо, докато си играя на петролен магнат... Дано ѝ няма нищо. Дано, Господи“ – помисли той и си спомни, че трябва да си намери хотел и след това да свърши куп неща. Не искаше да притеснява Добрин и Милен. Щеше да им се обади по-късно – след като се настани, успокои и после провери какво става с документите, които изпрати в министерството. Преди това трябваше да занесе на Радостина нещо за ядене. Тя едва ли щеше да е гладна, но знаеше, че ще хапне малко, за да му достави удоволствие. Трябваше да побърза и да потърси най-близкия хотел. А най-близо от тези, които бяха достойни за милионерска му душа, беше „Японския“.

Божидар се качи на първото му попаднало такси, осведоми се заядливо каква е тарифата и дали работи броячът.

– Май някой скоро ви е минал – каза с разбиране таксиджията. – Тук е пълно с мошеници. Карат на по пет долара на километър. По-скъпо е от Ню Йорк.

– Ами така е, пълно е с мошеници, но те са толкоз много, щото и балами има колкото искаш – съгласи се Божо, каза направлението и загледа пъстрия свят отвън.

Таксиджията погледна клиента си с уважение и натисна незабележимо копчето за превключване на нормална тарифа. Беше гърмян заек и от пръв поглед му стана ясно, че тоя чичка не е от баламите.

В хотела сякаш го чакаха. И макар от миналото величие да бе останала само архитектурата, класата продължаваше да личи. Портиерът му отвори с лек поклон, Божо му пъхна в джоба десетачка и той само вдигна изразително ръка зад гърба му. На рецепцията тутакси се размърдаха, настана радостна суетня, от която намаза пиколото, защото новият набаб от Старозагорско хем нямаше багаж, хем и на него бутна десетачка, за да го разведе из апартамента.

Божидар поръча обяд за Радостина и го плати заедно с чиниите. Отначало келнерът се опъна, но той му каза, че ще му е все тая, ако включи в цената и кухненските тенджери. Келнерът се усмихна отрицателно, но после взе положително решение все пак да включи някаква част от сервиза. В замяна на тая щедрост Божидар се пазари с таксито пред хотела така, сякаш това бяха последните му пари и от тях зависеше животът му. По пътя си помисли, че Радостина няма да хареса милионерските му жестове, взе хартия от една баничарница, зави в нея шницела и изхвърли хубавите чинии с монограм, които струваха колкото учителска заплата. Помисли си, че това, което прави, няма смисъл, и че е готов да изхвърли и всичко останало, което имаха, само и само тя да оздравее.

Успя да занесе обяда на Радостина още топъл. Седнаха отвън на някаква случайно оцеляла пейка. Беше тихо и слънцето меко припичаше – също като в оная, сякаш несвършваща, есен. Тя си бодна няколко парченца и отмести остатъка. Разказа му как е минала сутринта в болницата – персоналът беше любезен, а стаята – просторна. Не му спомена нищо за папките с историите на заболяванията, захвърлени на пода в коридора на онова отделение. Поговориха още малко и Радостина каза, че иска да поспи. Не ѝ се спеше – просто искаше да е сама и да събере мислите си. Но не измисли нищо, а само си поплака, докато гледаше през прозореца двора на болницата. Онази скамейка я нямаше, но дървото, под което стоеше някога, още си беше там. Дежурният лекар и старшата минаха на два пъти да я видят и да попитат дали има нужда от нещо и останалите болни в стаята започнаха да я гледат особено. Едва към четири, след последната им визитация, заспа в безпаметен сън до вечерта.

 

*

Божидар се помота по улиците, докато видният отговорник за папката с входяща кореспонденция на министерството си подремне за смилане на храната, и влезе в канцеларията.

– Какво ще обичате? – попита от вратата отговорникът с цялата си любезност, която очевидно не беше много.

Божидар му обясни разбираемо и двамата затърсиха.

Оказа се, че документите са пристигнали. В графата пишеше черно на бяло: „приватизационни документи“. Правеше впечатление, че формулировката беше някак си доста обща.

– Може ли да ги видя? – попита с изненадващо пресипнал глас Божидар.

– Да, може – отговори отговорната фигура, с няколко неуловими движения откри необходимата папка и я отвори на търсеното място. Документите си бяха там и канцеларският гений изгледа просителя с явно превъзходство.

Божидар преглътна. Това бяха наистина негови документи, само че нотариалният акт бе предишният, за частта на баща му, а не новият, на чичо му. Но то и в пощенската разписка, която той пазеше, беше написано по-общо „приватизационни документи“, но какви точно, не се споменаваше. Видните създатели на описателни графи бяха решили, че в тази няма нужда от място за повече излияния.

„Хитро – помисли Божо, – приемаш новите бумаги и после ги хвърляш в коша. Бишваш ги на боклука. То вече в папката си има едни „приватизационни документи“. Новите за какво са ти? Само главоболия.“

Да, някой се опитваше яко да му попречи. Все пак оставаха ония, които прати по адвоката си.

– Някакви други документи да са донасяни тук на ръка вчера? – попита той колкото се може по-неутрално.

– На кое име?

– На мое.

Отговорникът разгърна книгата и се вгледа внимателно за секунди.

– Не – каза той уверено. – Вчера документи на ваше име не са получавани.

– Не е възможно – каза Божидар и посегна да отвори куфарчето, за да покаже очевидното опровержение, но в последния момент нещо му проблесна и не го направи.

– Аз съм само заместник, господине, но и министърът да беше тук, пак това щеше да ви отговори. Ако не вярвате, погледнете сам – каза му с достойнство отговорникът и с великодушен жест показа книгата.

– Да, благодаря, няма нужда – каза Божидар, който вече бе видял. – А откога го няма титуляра?

– От днес.

– В отпуска ли е?

– Нямам право да ви давам такава информация – каза твърдо събеседникът му, но щом Божо му подаде една двайсетачка, направи жест на престорено колебание, прибра я с изненадваща ловкост и допълни: – Мисля, че е напуснал, господине.

– Благодаря – каза Божидар и излезе.

Бяха го прецакали. Не знаеше още кой и как, но измамата беше неоспорим факт.

„Добре, че не показах копието с входящия номер – помисли той. – Можеше да ме обвинят и във фалшификация. Бас държа, че входящият печат е абсолютно менте. И трикът с пояснителната бележка е добър. „Приватизационни документи“... Такива ли са? Такива са. Просто графата е била тясна да напишат какви точно.“

Нямаше какво повече да прави в министерството. Както се казваше в една едновремешна смешка, „Битият си е бит, е... е..., е хайде да си ходим“.

Искаше му се да поседне някъде и да се опита да събере мислите си. Тръгна пак напосоки и се озова в градинката пред Народния театър. Не беше идвал тук отдавна. Огледа се за свободни пейки, но нямаше. Като в едно възродено Васюкино22, градината беше превърната в шах клуб, който стигаше до хоризонта. Но местните почитатели на Каиса23 не разглеждаха тук творчеството на безсмъртния Алехин24, на вълшебника от Рига25, на железния Тигран26 или на шахматния гений Фишер. Не решаваха шахматни задачи за някой престижен конкурс, нито обменяха последните дебютни новини. Не си разказваха за разтуха забавни и поучителни случки от живота на великите гросмайстори. Навсякъде, докъдето поглед стига, бяха насядали граждани, които въодушевено и безкомпромисно играеха блиц на вързано. Божидар познаваше някои, но повечето му бяха неизвестни. Около пейките с най-изявените майстори се трупаха кибици, но те не бяха от ония, дето след два пъти подсказване веднъж местят. Цареше турнирна тишина, защото залозите достигаха космическите една-две марки на партия, което означаваше, че за цял ден пердашене по часовниците и блъскане на фигурите представител на майсторския ни елит можеше да изкара от разни шахматни балъци почти колкото зле платен германски хамалин.

Божидар се спря и се загледа. Познатите му звуци от шахматната менажерия, цветистите обиди и интелектуалните заемки от речника на сродните хамалски души някак си го успокоиха и в един момент цялостната картина на ужилването изплува пред него като финала на безсмъртната партия на Морфи27 срещу граф Изуар и херцог Брауншвайгски28.

„Няма как да изчезне записът за приемането на документите в книгата за входяща кореспонденция. След като сам видях, че го няма, значи е бил направен в друга книга – заключи елегантно Божидар. – Фалшива и само за случая. И е изчезнал заедно нея. Затова е напуснал и титулярът. Но той защо ще го прави всичко това? Quid prodest29, мистер Продев – както казва Матей. За една канцеларска душица такъв гяволък не е от полза, освен ако не е свързана с някоя тъмна сила, която да ѝ плати да го извърши.

Кой може да измисли тая клопка? Конкуренцията? Глупости. Те най-много да се опитат да ми отмъкнат някой по-едър клиент или да набият касиера. Друг приятел имам, друг. От Атомната. Там доста хора настъпих по опашките. Но не е някой като това лекенце Богомил. Някоя тежка фигура е. Като Мичев. Хъ, дано само и адвокатът ми не е в кюпа. Странно... Да е чак пък толкоз отмъстителен...“ – помисли рационално Божо за бившия си директор и после интуитивният повей на здравия разум отлетя заедно с вдъхновението от играта, която наблюдаваше.

Тя свърши. Беше спечелил майсторът и поредната му жертва – някаква ливада – му подаде петдесет лева и занарежда отново фигурите.

– Имаш ли още петдесетачки? – полюбопитства победителят.

– Не – каза ливадата.

– Тогава отивай на товарна гара да заработиш нещо. После пак заповядай – изгаври се шахиншахът и всички кибици се разсмяха.

Смешно беше – някакъв си нещастник без пари. От ония, дето можеш да ги обереш и опердашиш на площада, без някой да си мръдне пръста. Под благосклонния поглед на полицаите. С благословията на политиците и на великите сили. С мълчаливото съгласие на цялото общество. Абе, един от баламите. Вечните тревопасни, с които се храни системата. Дет' се вика, торната пръст на социалния ни живот. България е пълна с такива. А нашите юнаци са от другата страна, при победителите, при ония, които хрупат, които цуцат и доят баламурниците. И няма милост, и няма край.

Преди много години в някакъв филм един от героите беше казал, че шахът е доста по-жесток спорт от бокса. Божидар отдавна си мислеше, че това е точно така. Той беше гледал надменността, с която се пронизваха с погледи по-изявените играчи, злобата, с която си разменяха реплики от рода на „Играй, бе, дръвник“, „Шах бе, добитък“, „Тъп си като гъза на...“ (споменава се местен шахмайстор) и тям подобни, които се размесват с мръсни думички, междуметия и нечленоразделни звуци. Ако слушаш такава канонада, ще си помислиш, че целта не е да победиш противника в някаква безобидна игра, състояща се от местенето на симпатични фигурки по смешно малки черни и бели квадратчета, а да го разстреляш с пешките и офицерите, да го смачкаш с копитата на конете, да го разкъсаш с топовни изстрели и да го размажеш по цялата координатна мрежа на живота. „Винаги съм се чудел защо шахът е толкова популярен у нас – помисли Божидар. – И особено в Русия. Там гросмайсторите са поне пет пъти повече, отколкото в цялата западна цивилизация, взета заедно. Хъ, аз даже не знам дали скандинавците въобще имат гросмайстори. Факт е, че руснаците харесват жестоките игри, а скандинавците предпочитат силните питиета и груповия секс. Глупости. Груповия секс кой не го обича? Не е така. Шахът само дава възможност да се развие и закали жестокостта. Тя май е особено ценна за общества като нашите. Затова е станал толкова популярен – чрез него хората развиват качеството, което е най-необходимо за оцеляването. Играта е само прелюдия към истинската битка, в която ще постигнем... какво ще постигнем? Ще се докопаме до една царска корончица с местен характер, пък макар и с цената на безжалостна ликвидация на противника. Кой може да попречи на такава... трансцендентално тъпанарска цел? Само съществуващите морални прегради. Остава някой да ми каже къде са те.“

Прав беше – нямаше ги. В това царство на кривите огледала някои се бяха погрижили да елиминират разните дразнещо милозливи внушения на християнските учения и да ги заменят с постулатите на неотменимата класова жестокост. Нямаше ги преградите и нищо не стоеше пред атавистичното желание за унищожение на противника. Затова битката за сто хиляди царски корони продължаваше вече по-дълго и от последната война – по прицелните зони и лобните полета на политиката, в жестоките схватки из тресавищата на бизнеса или в патологичните взаимоотношения в семейните бойни клетки.

Сега някой се готвеше да направи точно това и с него – да го унищожи. Кой, кой, по дяволите, беше той?

Божидар тръгна полека по алеята и се замисли. Трябваше да поприказва с някого. Човек с бистър ум, който може да погледне отстрани, без да е натопен до шия в проблемите, и да може да види онова, което му се изплъзва сега на него. Тук в София имаше само един приятел, който можеше да му помогне – Спас.

Беше странен тип. Набиваше се на очи веднага. Имаше вид на застаряващ флибустиер, изгубил благосклонността на съдбата – с боен поглед, с брада, леко накуцващ, сякаш от последната битка, и облечен в дрехи, чиято износеност не можеше да скрие качеството им. Още щом те заговореше, ставаше ясно, че е заядлив, безкомпромисен и опасно умен. Беше се специализирал във вбесяването на опонентите си и можеше да докара до прединфаркт за броени минути всеки келнер от който и да е ресторант и дори истинска касиерка от някогашния ЦУМ, а те, както е известно, се справяха с цели тълпи обикновени граждани дневно. Беше оцелял при социализма и това беше цяло чудо, защото остана в София двайсет години, без да има постоянна работа, без покровители и което е най-поразително, без жителство. Искаше да бъде близо до източниците на информация, в епицентъра на събитията, на мястото, от което се управляваше целият живот в България. И беше готов да плати цената за това. През цялото време живя в някаква мизерна стаичка до „Лагера“, в която през зимата поддържаше температурата с умна система от бракувани електрически печки и релета, откраднати най-вероятно от лабораторията по електроника към института. Божидар не знаеше от какво се прехранва, с кого се среща и как оцелява Спас. След като завърши, той беше останал да защитава кандидатска дисертация, но научният му ръководител беше духнал на Запад, избирайки свободата и отнасяйки всички резултати от разработката му. Сигурно го бяха заподозрели в съучастие или системата вече го беше идентифицирала като враг, защото повече не можа нито да си намери нов ръководител, нито да започне каквато и да е официална работа. Беше го виждал да се занимава епизодично с преводи от чужди езици, с часпром в разни нелегални цехчета за пластмасови изделия от рода на ония – куче касичка, прасенце касичка, като специалист пенкилер във всякакви съмнителни бригади и разбира се, с любимата и на Божо незаконна търговия. Мразеше социализма, но това не му пречеше да го използва. На практика той живееше от безбройните му дупки и слабости, в някаква уникална симбиоза, в която успяваше да запази своята независимост и гордост с цената на перманентна мизерия и класическо аутсайдерство.

Бяха сродни души, но Божо бе далеч по-практичен. И макар че навремето може би бяха мразили еднакво системата, имаха твърде различна съдба. Но това сега нямаше значение. На Божидар му бяха необходими познанията на Спас за скритите механизми на соцразвалините, за замаскираните и трудно проследими връзки между основните играчи и за особената му интуиция към мръсните номера, които бяха първа специалност на едновремешните апаратчици. А те или техни хранени хора сега бяха заели всички възлови позиции в режисирането и управлението на бъркоча от беззаконие, жестоко насилие и нагли измами, който наричаха с лицемерното и подвеждащо име „посттоталитарно общество“. Трябваше да намери Спас.

Божидар взе колата от паркинга на болницата. Преди това свирна на Радостина, но никой не се показа на прозореца. Сигурно спеше.

Скоро стигна улицата, на която някога беше квартирата на приятеля му. Къщата я нямаше. На нейно място имаше нов строеж, в който вече прозираха елементите на жизнерадостен софийски мутробарок. Върна се в центъра и остави колата на паркинга пред ЦУМ. Сега наистина не знаеше какво да прави. Беше рано да търси Добрин и Милен и затова тръгна пак към „Славейков“. И още в началото му, до една от сергиите с компютърна литература, видя Спас. Говореше нещо с продавача, а той кимаше разбиращо – явно научаваше нещо ново за книгите си.

– Я виж ти, новоизлюпен капиталистически тиранозавър – прецени от движение Спас новото му статукво и Божидар се засмя. – Да не би мен да търсиш?

– Даже ходих до старата ти квартира.

– Преместих се преди две години.

– Ти там тъкмо се беше устроил. Аз даже ти носех подарък – едно парче от старо уплътнение за прозорци, дето вече не става за нищо. А теб те няма. Що така бе, Спасе?

– Ожених се.

– Хъ, това вече е новина.

– А ти защо си тук?

– Приеха Радостина в болницата.

– Кога?

– Днес. В ИСУЛ.

– Да се опитвам ли да позная от един път за какво?

– Ще се оправим, не се притеснявай.

– Какъв ти е планът? – изгледа го Спас.

– Ако си свободен, да се поразходим. После ще отидем до Радостина, а след това ще те водя на вечеря в „Японския“.

– Имам малко работа. Но за „Японския“ ще сколасам.

– Добре – каза разочаровано Божидар. – Кога ще свършиш?

– Към осем.

– Тогава те чакам на паркинга пред ЦУМ.

– О`кей – каза Спас и изчезна в навалицата.

Вестникарската будка беше още отворена и Божидар купи няколко вестника. Радостина му беше казала да не купува книги. Нямаше смисъл да я насилва да съпреживява проблемите на разни измислени герои. Нейните ѝ бяха предостатъчни. Тя го посрещна усмихната, но от това сърцето му само се сви. Познаваше истинската ѝ усмивка. Тази беше само за да скрие какво ѝ е тук, в тоя нещастен двор. Мислеха си, че споменът за него е затворен завинаги някъде в миналото им. Само че някой бе отключил вратата. Поговориха малко и тя се качи в стаята. Изчака я да се покаже на прозореца и ѝ помаха с ръка. Тя също помаха и се скри веднага. Спомни си, че и Борян така бързо затваряше. И пак както някога му се стори, че там, отвъд стъклата на болничните прозорци, има един друг, огледален свят, в който всичко е обратно на обикновения. Това, което ни се случва в него, е толкова далече от всичките ни нормални чувства, мисли и надежди. Там сме като в замък с безброй стаи, а се чувстваме като в затвор, там сме сред толкова хора, а сме непоносимо самотни и уж сме заобиколени от грижи и внимание, а си мислим, че сме пренебрегнати и изоставени завинаги. Тя беше в тоя свят като в капан. Щеше ли да успее да я измъкне?

Божидар погледна отново към прозореца и пак почувства, че ония обръчи стягат гърлото му. Не се виждаше никой в рамката му и той тръгна – бавно и без посока. По някое време се сети за децата, взе такси и тръгна към Дървеница. Добрин и Милен бяха на общежитие. Официалният доход на баща им беше колкото на квартален обущар и помощник-ректорът по раздаване на общежития сигурно се беше просълзил от бедността на семейството. На всичко отгоре синовете му вече работеха. Семейните уроци бяха дали резултат и големият имаше вече собствена фирма – и не от малкия, а от средния бизнес, а Милен работеше в представителството на западна компания, водеща в компютърните технологии, и с две заплати можеше да си вземе къща на село. Макар да бяха студенти, можеха да карат лъскави джипове и всеки ден да обядват в тежкарски ресторанти. Но не го правеха. Живееха на общежитие, караха коли на старо и в редките случаи, когато ходеха в някоя кръчма из студентския град, не оставяха бакшиши като баща си. Видяха се и той им каза, че майка им е на изследвания в ИСУЛ. Успокои ги, че няма нищо страшно – ще постоят, докато станат готови резултатите, и после може да останат в София и да ги разведат по местата, където едно време са се скитали като студенти. Добрин и Милен веднага разбраха, че баща им не казва истината, но те бяха възпитавани сурово и не започнаха да хленчат. Божидар им каза, че на сутринта ще ги вземе, за да отидат заедно при майка им, и ги остави да учат. Наближаваше сесия, а той им беше повтарял, като скромно им даваше за пример себе си, че ако добрият студент чете през семестъра, после сесията е само ободряваща фиеста по кръчми и хладни механи. Не искаше да се шляят като останалите студенти, а да осъмват над читанките последната нощ преди изпита и да треперят дали ще изкарат без поправка наесен. Като си тръгна, съжали, че не остана при тях още малко, а предпочете да спази някакъв тъп принцип. Искаше му се да е с тях, но не го направи.

Докато скиташе по улиците, се поразсея. Наложи си да не мисли за проклетата болница. Не биваше да вика злото. Когато стигна паркинга, надеждата сякаш се бе върнала.

И Спас го чакаше.

– Къде ти е каляската? – засмя се той.

– Ето я, бе – посочи му Божидар баровската си кола.

– О, брато, добре си се наредил – изхили се Спас. – А кочияшът къде е?

– Качвай се, аз ще возя.

– При такова возило в „Японския“ задължително трябва да се замерваме с чер хайвер. С лъжички, както си ми разправял за Съюза.

– Със сребърни лъжички – засмя се Божо.

Когато стигнаха хотела, портиерът щеше да си счупи краката – така се втурна да им отваря вратата. Не се беше излъгал. Още първия път, като видя Божидар, си помисли, че е някоя мутра.

Ресторантът беше пълен. Метр д'отелът се опита да им каже, че няма места, но Божо му бутна една двайсетачка и той веднага махна табелката „reserve“ от най-близката маса.

Седнаха и Божидар се огледа дискретно. Имаше няколко знаменитости от първите страници на жълтите вестници, политици в строги маркови костюми и мутри, повечето от които бяха дошли с любимите си анцузи, символ на кастовата им принадлежност. Само дето не им бяха сложили отличителни знаци за ранга си. Можеха да им пришият разнозвездни пагони, лампази и акселбанти. Готино си е – анцуг с пагони и акселбанти. Но и така те излъчваха присъщата си интелигентност, а по масите цареше спокойствие и благоденствие или това плюс шампанско.

– Искаш ли нещо специално? – попита Божидар.

– Ти поръчай, имам ти пълно доверие.

– Два стека алангле и бутилка Евксиноградско – каза Божидар на келнера, който се появи от нищото с бланкот в ръка като парламентарен стенограф, готов да записва откровенията на военния министър.

– Да не забравиш, че ще се замерваме – каза Спас.

– Порция чер хайвер, сельодка, кисели краставички и по една ледена „Особая московская“ – засмя се Божидар.

– Веднага, господине – каза с радост в гласа келнерът.

– А зрънцата чер хайвер в порцията четен брой ли са? – попита Спас.

– Не разбирам въпроса ви, господине.

– Вие изкарали ли сте отделенията?

– Да, господине – засегна се келнерът.

– Ами там се учи кое число е четно.

– Зная кое число е четно и кое нечетно, господине – каза с леко напрежение в гласа келнерът.

– Тогава какъв е проблемът? Аз съм фаталист и се притеснявам да не би броят на зрънцата в порцията да е четен. Вие можете просто да ги преброите и да ми кажете. Като гледам колко донесохте в чинийката на съседната маса, ще стигне, ако умеете да броите до двайсет.

– Разбрах, господине – каза със зле прикрито раздразнение келнерът.

– И да не вземете, по стар навик, да добавяте наум – настигна го гласът на Спас.

– Ние не надписваме, господине – върна се една крачка назад и каза с тих, изнервен глас келнерът.

– Аз за всеки случай накрая ще проверя сметката – каза Спас и поклати глава с радостна закана.

– Както обичате – просъска келнерът.

– Стига, бе – каза Божидар, когато останаха сами.

– Сега ще видиш, че порцията ни няма да е разполовена няколко пъти – по метода на Болцано-Вайерщрас30.

Божидар се засмя. Наистина можеше да им сложат повече. Човек реагира непредсказуемо, когато го изкараш извън кожата му.

– Ти изобщо няма да се промениш – каза той.

– Защо да се променям, нали виждаш какъв успех имам сред келнерите?

– Винаги съм се чудел как успяваш толкова бързо да вбесиш някого.

– Нали не ме покани затова в „Японския“?

– Не.

– Казвай какъв ти е проблемът.

Божидар му каза.

– Кой според теб ти има зъб оттогава?

– На първо място директорът Григор Мичев.

– Какво стана с тоя човек, бе? Аз му изгубих дирите.

– Участва в разни вериги за доставки на горива – от обогатен уран, сигурно до дърва за огрев.

– Сладка работа. То в такива вериги единственият, който върши нещо, е товарният шлеп.

– Не си прав. Знаеш ли колко е трудно? Сега в България никой не помни откъде какво сме доставяли. Къде ще ги търсиш тия атомни горива? А после, като ги намериш, на кого да ги продадеш, а? Трудна работа е да си богат. И от всичко това печелиш само жалки проценти. От стотина милиона, дето минават през ръцете ти, в джоба влизат някакви си пет-шест дребни милиончета. Едно няма нищо.

– Значи с другаря си Мичев не можеш да се мериш.

– Така си е.

– Затова толкова му завиждаш.

– Благородно. Като благороден елен – захили се Божо.

– Ясно, ясно. Не ми разправяй за благородна завист. Такава няма. Между другото, бъди сигурен, че на Мичев въобще не му дреме за твойте компоти и имамбаялди. Няма какво да го обсъждаме. По-добре кажи кои други бяха засегнати.

– Никифор, Сергей Стратиев... Има и още, но те са дребни риби.

– Става дума за директора по режима, нали?

– Да. Обаче той напусна отдавна. Мисля, че след това беше в държавна сигурност.

– „Мисля, че беше в държавна сигурност“ – иронизира го Спас. – Разбира се, че беше там. Накрая беше зам.-шеф на шести отдел. Заместник-главатар.

– Тъй ли?

– Тъй. А сега знаеш ли къде работи?

– Не.

– Ти не четеш ли вестници?

– Чета само валутните курсове и текста под картинките.

– Ако четеше поред, щеше да знаеш, че Стратиев сега е един от директорите на „Мултикомп“.

– Я виж ти.

– Просветна ли ти?

– Май че да – въздъхна Божидар.

– Не си ли се замислял, че ти на тоя човек навремето си му вгорчил живота с твоя анализ. Той, първо, има за какво да те мрази.

– Така си е.

– И второ, за твое сведение, те сега купуват мандри и консервни комбинати, както ти пазаруваш сирене и лютеница от супера. Твойта фабрика е апетитно парче. Защо да не захапят поне половинката. Без документите тя е ничия. А на търга винаги ще те прецакат. Не зная колко си голям, но с тях не можеш да се мериш. Щом си дребна риба, няма какво да ги спре, веднага ще започнат с номерата си. Едно решение няма да можеш да вземеш. Няма да минат и пет месеца, и ти доброволно ще им оставиш фабричката си.

– Прав си, бе. Излиза, че не е Мичев. А аз му се бях заканил – въздъхна отново Божидар. Беше усетил, че скритият враг не е бившият му директор. Сега той даже му стана симпатичен.

– Добре тогава, щом ти се изясни... Кажи сега каква е твойта далавера. То е ясно, че няма кой да те пусне на голямата софра.

– Имам една финансова къщичка.

– Хъ, чейндж, а. Значи и ти си намерил на хляба мекото. Абе аз ти бях забелязал способностите още като те водех на Магурата... Като е тъй, що не ме вземеш при теб за директор? Нещо като шефа на икономическото на Буров. При мен такива като това копеле Стратиев изобщо няма да пекнат.

– Идеята ти не е лоша.

– Наздраве тогава.

– Наздраве.

– Я дай да си намажем по-дебеличко по една филия с чер хайвер.

– Мажи, бе – каза Божо, но до края на вечерята не яде и не пи почти нищо. Даже келнерът на два пъти се обезпокои.

За сметка на това Спас си хапна и пийна и заради него. В края на краищата, неговият единствен проблем беше, че е беден.

Приключиха към единайсет, Божидар остави бакшиш колкото земеделска пенсия и се прибра, сподирян от келнерски поклони. Не му се спеше. Поръча си чай с коняк и загледа светлините на града. Сутринта, докато пътуваха към София, се беше поуспокоил, че ще успее да се справи със заболяването на Радостина, но ударът с фалшивата деловодна книга съвсем го извади от равновесие. Забеляза, че само мисълта за Радостина накара очите му да се насълзят. Трябваше да се овладее, иначе можеше да издаде отчаянието си пред нея. Само това оставаше.

На вратата се почука – влезе някаква млада камериерка с алпийска бяла престилчица с презрамки и къса поличка за секс. Остави поръчката на масичката и зачака. Беше отскоро в хотела и още не беше спала с милионер, а те всички, които отсядаха тук, бяха такива. Другите ѝ колежки час по час се хвалеха с подаръци и бакшиши. На всичко отгоре тоя изглеждаше и готино. Беше готова да остане, но той ѝ даде десетачка, махна с ръка и тя си тръгна разочарована.

Щом излезе момичето от румсървиза, Божидар въздъхна, изпи на екс коняка, побутна чашата и си легна. Въртя се в леглото дълго и заспа едва когато луната превали зенита. Присъни му се островът. Беше тръгнал към старата топола, но не за риба. Вървеше през гората, а срещу него проблясваха малки потоци светлина, които течаха през пожълтелите листа и ги превръщаха в разтопено злато. Внезапно излезе на малка поляна и на нея видя мъж и жена. И уж бяха непознати, а пък знаеше кои са. Мъжът беше млад, с тъмна къдрава коса и сини очи на неаполитански красавец. Момичето беше мило, кестеняво, с тъмносива пола и избелял, ръчно плетен кафеникав пуловер. Не блестеше с нищо особено. На такива едва ли някой ще обърне внимание – във всеки случай не повече, отколкото на сиво врабче в полумрака на зимна привечер. Почувства се ужасно самотен и тъкмо щеше да ги отмине, когато момичето го погледна и Божидар видя радостта и топлината в очите му. Бяха като на любима жена в сватбения ден, като на щастливи родители край камината в нощта на Бъдни вечер, като на икона в малка църквица, когато си сам сред светлините на трепкащи духове свещици. Но имаше и нещо, което го прониза, така както може да те прониже сигурно само погледът на орисницата в първия ден от живота ти. И той отново почувства товара, който носеше през годините. Сърцето му се сви, поиска му се да им каже, че не е виновен в онова, за което се бе обвинявал сам толкова дълго, и че му е непосилно да носи повече тоя парещ въглен от миналото. И докато се колебаеше дали да отрече греха си, или да поиска прошка, изведнъж се сети какво трябва да направи. Винаги го бе знаел. Усети сълзи в очите си и тогава се събуди.

Луната грееше срещу прозореца и през него нахлуваше светлина, сякаш до тоя момент нещо я бе спирало, но някой бе махнал преградата и сега вече можеше да тече на воля.

Той стана, опря глава в стъклото, както го бе правил десетки пъти, и се загледа навън. И в тоя шикарен идиотски хотел, в светлината на лунната нощ Божидар се замисли за това, че само Радостина му е останала от онези, с които беше преживял най-хубавите дни от живота си и за които от един момент нататък ни напомнят само някой забравен шансон, пожълтяла картичка, безсмислени за другите думи и предмети или последните редове на отдавна четен роман. „Иных уж нет, а те далече, как Сади31 некогда сказал“32. Тя му липсваше ужасно и тая липса нямаше с какво да я запълни. И тогава, може би заради изминалия проклет разтърсващ ден или пък заради тая нетърпимо сантиментална и безочлива луна, или по нечий необясним среднощен каприз, той за пръв път си даде сметка, че на стари години най-после отново бе заобичал истински жена. И сега можеше да я загуби. Щяха да му останат децата, но без нея... И пак само при мисълта за това отново, сякаш през едни отдавна отминали години, повя смразяващ вятър, докосна го с ледена ръка и той пак почувства, че това е, от което най-много се страхува, че не само ще му е непоносимо тежко да остане сам, без нея, а няма сили дори да си мисли, че това може да се случи.

Трябваше да я спаси. Каквото и да му струва това.

 

*

На другия ден рано сутринта отиде в църквичката „Свети Николай“, за да измоли милост. Запали свещ и дълго шепна пред една стара икона. Влизаха и излизаха хора, а той стоеше и молеше свети Николай да направи чудо, докато свещта почти изгоря. В един момент тя затрептя – можеше да е от лошо качество на восъка или от случаен полъх на вятъра, но на него му се стори, че Той прие молбата му. Когато излезе, беше почнало да вали. Божидар тръгна напосоки и дълго вървя по някакви улички близо до „Славея“. Беше вече мокър, когато на вратата на една триетажна жълта къща случайно зърна малка табела:

 

Предсказания и връзка с отвъдното.

Медиум Вергиния, II етаж.

 

Сякаш беше пръстът на съдбата. Поколеба се малко, но влезе. Горе пред вратата имаше десетина души и той обречено застана на опашката. Пред него мъж и жена говореха тихо, но той като че ли не разбираше думите им. Мислеше си колко пъти се беше карал на Радостина за неща, за които не си струва дори да се говори. Може би тези отрицателни емоции бяха събудили лошите клетки. Сякаш ѝ бяха малко притесненията, които ѝ осигуряваше развитият социализъм. Най-хубавите години от живота ѝ бяха преминали в безкрайно висене на опашки, тъпи разправии с магазинерки и чиновници и непрекъснат стрес на работа, разнообразени от преживявания във влашката културна общност. И той какво беше правил? Беше ѝ осигурил развлечения в различни роли – ту бавачка, ту готвачка или прислужница. Както и репетиция за изоставена съпруга... И сега защо дремуцаше тук? Какво търсеше – успокоение за съвестта си или някаква измамна надежда? Дълго мисли така и сякаш изгуби представа за времето. Когато редът му дойде, погледна часовника си. Бяха минали два часа. Божидар въздъхна и влезе, като че ли пред него беше оная заключена стая от приказките. Оказа се в полутъмно антренце с една затворена и една отворена врата. Чу глас „Влезте“ и влезе в малка стаичка, която може би преди беше служила за кухня. Беше боядисана в тъмножълто, с маса в ъгъла до прозореца, на която имаше натрупани икони, стъклена топка, карти таро, малтийски кръст, пентаграм и вазичка с изсъхнали стръкове от незабравка. На прозореца имаше плътно перде с цвета на стените и наоколо цареше полумрак, разпръскван плахо от слаба крушчица и кандило, което мъждееше пред хартиена икона на Богородица. До масата имаше два стола, на единия от които седеше тъмноока кестенява жена на средна възраст и го гледаше изпитателно.

– Седнете – каза му тя и посочи другия стол, сякаш се опасяваше да не седне на земята.

„Ако ме попита за какво идвам, ще стана и ще си тръгна“ – помисли си Божидар.

– Вие идвате за болен човек, нали?

– Да.

– Жена ви е болна.

– Да.

– Заболяването е в коремната област. Да, виждам го. Родила ти е три деца.

– Да. Ще оздравее ли? – попита тихо Божидар.

– Ще оздравее, но дъщеря ти, като се върне, не трябва да ходи във Франция. Трябва да остане при майка си.

– Дъщеря ми е в Англия и няма да се връща скоро.

– Нали чу какво ти казах? Да не ходи във Франция, а да стои при майка си – каза ядосано гадателката.

– Разбрах – каза Божидар. – Има ли нещо друго, което трябва да се направи?

– Да. Помни, че парите не са всичко на тоя свят. Те управляват тук, но горе управлява друг. Това помни.

– Ще го запомня – каза Божидар, плати и тръгна.

– И следващия път не си прави труд да се качваш – настигна го до вратата гласът на врачката.

– Добре – каза той, без да разбира нищо.

На входа въздъхна с пълни гърди и за пръв път от много месеци не почувства обръчите. Сякаш се беше подмладил с трийсетина години – излизаше от студентската си квартира и отиваше на „Славея“, където го чакаха Борян и Радостина.

Повървя така бодро, но после се сети, че трябва да ѝ купи обяд, и въздухът малко помръкна, но все още продължаваше да му се струва, че сградите наоколо не са чак толкова олющени и тъпи и че софиянци още малко – и ще заприличат на нормални хора.

Под прозореца ѝ изсвири юнашки с два пръста и Радостина се показа веднага – нямаше кой друг идиот да свири така.

– Къде беше цяла сутрин? – попита тя, щом седнаха на една от скамейките в двора.

– Ходих при врачка.

– Не бива да ходиш. Така може да предизвикаш съдбата... Какво ти каза? – засмя се плахо тя.

– Че ще оздравееш.

– Наистина ли?

– Да. Бях решил да си тръгна, ако ме попита за какво съм при нея. Но тя позна всичко. И за какво съм при нея, и къде ти е заболяването, и колко деца имаме, и... всичко. Само веднъж сбърка. Каза Деница, като се върне, да не ходи във Франция. Опитах се да ѝ кажа, че тя няма да се връща скоро, но тя ми се скара и аз млъкнах. Не исках да споря с нея.

– Деница се връща след седмица. Обади се по телефона оня ден, преди да отида в болницата. Аз не ти казах – бях много разстроена и забравих. А във Франция ще ходи във връзка с предложение за работа на някаква английска фирма, в техния офис в Париж – каза Радостина, Божидар я прегърна и двамата щастливо се засмяха.

 

*

В понеделник следобед стана ясно, че резултатите от биопсията са отрицателни.

– Аз ви казах, че няма нищо страшно – посочи листчето от лабораторията професорът като явно доказателство за това, че подобни изследвания при него въобще не са необходими и само травмират пациента.

– Може ли да си тръгвам тогава? – попита Радостина и се засмя.

– Ами тръгвайте. Тук само ще заемате леглото – каза професорът и в гласа му прозвуча разочарование, примесено с надеждата, че то няма да е вечно празно.

Останаха в София още ден и половина. Разхождаха се с часове из парка, хванати за ръце, мотаеха се по „Графа“ и „Витошка“ и гледаха новите лъскави витрини. Понякога нарочно опираха носове по стъклата, както тогава, когато бяха бедни младоженци, и се смееха. И уж беше смешно, но той на два пъти си спомни как нямаше пари за онази бяла рокля от миналото. Сега можеше да купи всички дрехи в кой да е от магазините с парите, които носеше в единия си джоб.

Но нея не можеше.

 


20Lasciate ogni speranza voi ch'entrate – оставете всяка надежда вие, които влизате (ит.), надпис на вратите на ада, Данте „Божествена комедия“

21Хоремажки – от хоремаг, съкратено по съветски маниер от хотел-ресторант-магазин; синоним на кръчма от времето на социализма.

22Васюкино – градче от романа „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров, в което разцъфтява „шахматният“ гений на Остап Бендер.

23Каиса – богиня на шахматната игра.

24Безсмъртния Алехин – Александър Александрович Алехин (1892-1946), четвъртият световен шампион през периодите 1927–1935 г. и 1937–1946 г.

25Вълшебника от Рига – Михаил Нехемиевич Тал (1936–1992), осмият световен шампион по шах (1960–1961 г.), известен с рискованата си и красива игра.

26Железния Тигран – Тигран Петросян (1929–1984), деветият световен шампион по шах.

27Морфи – Paul Charles Morphy (1837–1884), американски шахматист, некоронован световен шампион.

28Граф Изуар и херцог Брауншвайгски – противници на Морфи в една негова легендарна партия, играна в операта, която той печели след ефектна жертва на дамата, на седемнайсетия ход.

29Quid prodest – каква полза (лат.).

30По метода на Болцано-Вайерщрас – теоремата на Болцано Вайерщрас за средната стойност се доказва чрез последователно разполовяване на един интервал.

31Муслихиддин Саади (Сади) (1184–1291) – прочут персийски поет.

32Цитат от последната строфа на романа „Евгений Онегин“ на А. С. Пушкин.

 


напред горе назад Обратно към: [Предградията на Рая][Кънчо Кънчев][СЛОВОТО]

 

© Кънчо Бончев Кънчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух