Обратно към: [Петър Денчев][СЛОВОТО]

Спомняш ли си?

От Средиземно море

ти донесох мида колкото

нокътя на твоето кутре.

Отгоре имаше жълто

(най-вече следобед),

лилаво (привечер),

(а сутрин) зелено.

Отвътре нарисувах сърце.

Честно казано

стана малко

разкривено.

(Ако си спомняш)

аз не рисувам добре.

Онзи ден,

(без да съм сигурен –

не беше ли вчера)

я стъпках

(мидичката, колкото

твоето кутре).

Не бях нещастен,

но от сантиментализъм

(и невъзможност да я залепя)

надробих я докрай –

на сол.

Спомняш ли си?

На Средиземно море

(май) бяхме двамата

и солта оставаше в

порите,

ноздрите,

по космите

и косите,

по зърната (своята следа).

Дразнеше (езика) и очите.

Тази мида –

дали не съм я

носил на друга?

На една със зелени

очи или друга с кафяви?

Едва ли има начин

да знаеш, но всичките

бяха с мъничко

гумирано сърце,

тук-там с неравности

от пропадане в искреност

и свалянето на (stone face) маски.

И когато им го кажа –

(следва едно déjà vu)

обиждат се, ей така,

ако ще и чувал да им

нося с миди от Средиземно море.

Всяка от тях,

обаче, гримира се

успешно, дори под

(stone face) маските

си личи къде има

зелено, (драматично)

черно и (artistique) синьо.

Oui, elles ne cessent pas à parler.

Пиша ти това писмо,

за да знаеш, че мида

няма да има, защото е

déjà vu par excellence.

Забравих!

Корабът потъва

(В Средиземно море),

така че и писмо, може би,

няма да има.

Обратно към: [Петър Денчев][СЛОВОТО]

© Петър Денчев. Всички права запазени!