Обратно към: [Петър Денчев][СЛОВОТО]

Рея

Тя винаги е била слаба и красива. Съвършена.

И секси.

Сама. Се научи.

Да бъде щастлива.

Сама.

Защото е жена.

Габриела

Казвам се Габриела. На 26 години съм и обичам сатененото бельо със син цвят. Обичам също и черното бельо. Защото се чувствам жена.

Сама съм си избрала да бъда жена. Никой не ми е казвал никога през живота ми, че не съм женствена и сексапилна.

Винаги се усмихвам.

Не съм най–красивата жена в света, но знам коя съм. Защото съм жена.

Не винаги съм ги знаела тези неща.

Сега съм много по–уравновесена, отколкото преди пет години. Защото съм жена.

Казах! Вече, че обичам сатена. И то най–вече синия. Харесвам да съм облечена със синьо сатенено бельо, защото съм жена. Всяка жена трябва да прави, това, което желае.

Често обичам да си позволявам някои глезотии. Като вино. И цветя. Защото обичам да се чувствам жена. Обичам да се чувствам добре.

Моята майка беше откачена. Както всички съвременни смазани от лъжите жени.

Винаги ми е казвала, че трябва да пестя за бъдещето. Да не съм била купувала вино и цветя. И да бъда винаги разумна. Трябвало да спестявам, за да бъда по–заможна като стана на 30 години, или на 35 години.

Това ме кара да се чувствам потисната.

Моята майка винаги обичаше да бъде потисната и да има проблеми. А всъщност имаше всички основания да бъде щастлива. Имаше съпруг, две дъщери, жилище, малка кола. Работа.

А пък сестра ми е същата като нея.

Мен ме изгони майка ми, когато бях на 18 години, защото й казах какво мисля да правя със себе си и какво мислех да правя през следващите години.

Тя не беше съгласна. И ме изгони. Баща ми си замълча. После ми донесе малко пари в квартирата. Любимите ми книги, малко музика, любимото ми сексапилно бельо.

А сестра ми надебеля ужасно много, когато стана на 25 години.

А аз имам дете. И лежи в завивки от сатен. Син сатен.

Съпругът ми звъни на вратата. Носи вино и цветя.

Защото съм жена.

Алехандра

Аз пуша.

Красива жена съм. Според мен.

Пуша. Много. Или френски цигари, или испански с алжирски тютюн.

Живея във Варна.

Обичам града и приятелите си.

Не харесвам хората, които имат потребност от одобрението на околните.

Точна съм.

Никога не закъснявам.

Всъщност съм една много красива и чаровна жена и не съм самовлюбена или егоцентрична, защото го казвам.

Просто харесвам себе си. Обичам се. И затова много хора не ме харесват.

Не ме харесват, защото ги уязвявам със своето спокойствие. Дразнят се от мен, защото и не отговарям на провокациите им.

Всъщност съм леко закръглена, но много сексапилна. Обичам черните рокли с големи цепки и черното бельо.

Понякога си мисля, че имам прекалено големи гърди, но, винаги, когато се любя със своят партньор чувствам колко красиви са. Гърдите нямат значение.

Обичам да танцувам.

И високите токчета.

И мартинито.

И секса.

И любовта.

Защото съм жена.

Радмила

Вчера Радмила ме напусна. Отивала при майка си. Това означава в Загреб. Не вярвах, че ще замине, но ето, че го направи. Ах, тази Радмила. От стоте възможни начина за моята бавна смърт тя избра най-болезнения. Е, има само още един по-болезнен и той е да извика майка си да живее с мен, а тя да замине сама в Загреб. Но, слава богу, това е невъзможно.

Все повече си мисля, че аз съм виновен, но май не съм. И се надявам да е така. По дяволите, Радмила! Ах, Радмила! Поне да беше останала да си пием кафето заедно. А тя – не! Ще се върна при майка си, защото вече не мога да живея с теб!!! Не мога! Това е! Това е краят на нашата връзка! Това не е живот! Кажи ми, де?!! Как го намираш? Това за живот ли го взимаш? Да не се прибираш в къщи по цели седмици? И да живеем бедни като някакви мишки? С твоята професорска заплата?!! Какво, аз да се хвана работа? Ах, милият ми той! Ах, професорът ми! Като ти казах да останем в Загреб да живеем? Ти какво каза? Каза не. Каза ми, че искаш да се върнем в София, защото си щял да работиш в Софийския университет! Сега съм ти виновна, че аз не ходя на работа.

Не! Такива нещо повече да си ги нямаме! Повече никакъв съвместен живот!

Какви приятели, бе? Какви приятели? А, ние, двамата, с теб да останем приятели? Ти луд ли си, бе? След като спа с оная студентка? Да живеем заедно? Не си бил спал? Ами чий бяха онези прашки в джоба на сакото ти? А? Кажи ми, де? Чий бяха? Мои? Е, аз такива курвенски не нося!

Всъщност, защо не отидеш да я изчукаш пак? А, отговори ми, де? Сигурно ти е много навита? Със сигурност ти се е искало да я оправиш пак. Ах, амииии... Как няма да ти се иска? Сигурно е била някое миньонче със сладко закръглено дупе... от, ония дето ти ги обичаш? Не беше ли такава? Ах, милият! Ами, каква беше тогава? Някоя дългокрака?

Не! Тези книги са мои. Няма да ти ги оставя. Ще ги взема със себе си.

И моите дискове с музика ще си взема и антикварните плочи също.

А, тези прашки? Ами, изглеждат като моите... Откъде ги взе? Ааа, от колата? От коя кола? От твоята? Не съм сигурна, че са моите... Ще си помисля. Май че са моите.

Ето, ти ключовете от моята кола да си вземеш твоето бельо. Как така не си оставял твое бельо там? Че на кого е тогава? Ето, тези боксери не са ли твоите? Не са ли?... Странно... Наистина не са твоите. Не миришат на теб. А ги взех от колата ми...

Мартина

Сещате ли се за онези жени? Да, точно за тях, за онези дето приличат на красиви. И как ви се струват? Аз не ги харесвам. Понякога ми се струва, че те съществуват само за да гъделичкат мъжкото самочувствие. За онези жени, които в петък вечер слагат хубава рокля, пръскат се с парфюм и чакат с някоя приятелка да срещнат мъж. Или поне си мислят, че искат да прекарат вечерта хубаво. А всъщност се озовават в прегръдките на някой застаряващ неузрял писател, след това се събуждат в неговата квартира, а той набързо ги изгонва, защото е прекалено нервен. А и нали следващият петък ще им още една. Цяла една увеселителна индустрия работи за тях. Цяла система от заведения.

А тези мъже? Не е трудно да ги пропуснете. Но винаги можете да се сетите поне за един такъв. Те ви пречат, нали дами? С плоските шеги и вулгарните подмятания? Поне така предполагам. А тези жени? Те не ви ли пречат господа? Боже колко объркана система. Може би е толкова объркана, защото я виждам отвън и не желая да се впиша в нея. Или може би не е така? Каква несигурност.

Да. Помня Мартина. Помня жълтата й рокля. И дългите крака с прекрасен тен. Да, морето е притегателен център на такива хора – мъже и жени. Или по-скоро е място на тяхната среща. Понеже слънцето сваля всички дрехи на плажа.

Ох, уморих се. Дори само заради жълтата рокля се уморявам. Обикновено не се впечатлявам от цвета на роклите, нито пък от кройката им, нито пък от цвета на краката на жените. Но този път реших да си направя експеримент. С Мартина.

Мартина се приближи до мен. Бавно. Стъпваше внимателно и грациозно. Сандалите й бяха от телешка кожа. Не го казвам, защото с един поглед мога да определя каква е кожата, а защото си спомням миризмата на кожата рано сутринта, когато пиех кафе.

Миришеше на жасмин. Мартина. Не зная да има по-опияняващ аромат за мен. Жасмин в косите й. Вечери навред сънувах жасмин в косите на Мартина и се събуждах тревожно стиснал възглавницата. Какофоничната Мартина се любеше дивашки.

Наистина цялата тази история ме уморява. Дори и аз не мога да разбера защо. Дали е заради дивашкия секс или заради жасмина.

Рано сутринта правех кафе, когато реших да вдигна сандала й от земята и да го поднеса към носа си. Телешка кожа.

Точно аромата на телешка кожа с жасмин правеше онази сутрин специална, без да съм направил нищо специално. Нито Мартина беше специална, нито това, което бяхме сторили. Дори подозирам, че това й се случва почти всяка седмица. А на мен за последен път в живота.

Но този аромат си струваше нощта, или обратното. Не, обратното не е вярно.

Лора

Дали жените, които продават плътта си изпитват удоволствие от секс? Ох, не зная, но със сигурност, ако бях такава нямаше да изпитвам.

Вечер, когато се прибирам от работа ги виждам по улиците наредени като някаква стока. Дори не носят някакво очарование. Плюят, дъвчат, пушат, псуват. Някои от тях изглеждат като често удряни.

Някои имат безформени лица. Може би така са се родили. С много грим и то без никаква форма.

Елица

Винаги съм харесвал, жените, които вземат бързо решенията в своят живот. Обичам жените, които говорят открито и искрено за секс. Това се среща много рядко сред младите жени. Обичам независимите жени.

Пет часа сутринта е и ние танцуваме сами. Пияни души ни гледат от прозорците на заведението, пияни души от мъка. Асфалтът е топъл. Тя е боса, аз също. Слънцето все още не е изгряло, а вече е 5 септември. Пети септември, пет часа сутринта. Танцуваме на някакъв блус. Всичко е добре. Нейните ръце са топли, меки, усещам, че тя потръпва, усещам, че я желая. Изпитвам неудържимо влечение към нея. Всякакво. Най–вече физическо, обаче тя харесва и същите книги като мен, обича да пие същото вино като мен, обича приключенията – това е едно от първите ни приключения заедно.

Гърдите й са малки и под тънката ленена тъкан усещам зърната им, които са набъбнали и това ми дава усещане за пролет.

Искам да я погледна в очите, но тя извръща глава. Целувам я. Тя не ме отблъсква. Обичам я.

Всъщност ние се познаваме отдавна и често сме си мислили за секс.

Вече сме зрели хора.

Часът е пет и половина на пети септември.

Сменяме заведението, за да пием кафе.

Градът се пробужда в шест часа. Не можахме да видим изгрева, но вече знаем, че ни чака красив ден. Целувам я бавно и държа ръцете й. Не искам да ги пускам. Гледам я съсредоточено в огромните красиви очи. Усмивката й ме хвърля в екстаз. Тя не пуши принципно, но тази сутрин запалва цигара с мен. Сервитьорът е любезен, внимателен, сервира с усърдие и очаква да му оставим бакшиш, но аз съм инат и не съм в настроение да се правя на щедър мъж. Нито пък искам да впечатлявам нея. Тя.

Повече от явно беше, че целият си съзнателен живот досега, тя бе живяла с убеждението, че е страхотна жена. Не само заради физиката си. Ако съдим само по нея – тя бе прекрасна жена. Но обикновено не се примирявам да общувам само с гърдите на една жена. А още по-ясно ми беше, че е неуверена в своите решения, неуверена в себе си. Опитвах се се да я провокирам. Получаваше се. Не е била свикнала да допуска толкова близо мъжете до себе си. Сега й се случва.

Вървим по вълнолома. Слънцето вече е достатъчно високо, за да топли. Духа силен бриз и тя връзва червен копринен шал на своето тънко вратле. Въздухът е приказно прозрачен и всичко се вижда кристално. Морето блещука, а моряците се разхождат по корабите. Вдигам я на ръце и я понасям като леко подтичвам, тя се радва и сърцето й лети в прозрачния приказен въздух. Радваме се заедно. Ние сме млади. И красиви. Би трябвало да се обичаме.

Слагаме си слънчеви очила и заставаме на ръба на вълноломната стена. Вятърът брули лицата ни и ние чувстваме нещо ново, странно усещане. Ражда се любов. Искам да се прибираме вече в къщи, тя ме моли да останем малко повече.

Съгласявам се.

Когато хапя ушите й всичко е много прекрасно. Обичам малките й розови уши. Те също са пролетни, както всичко останало у нея.

Тъжно седя и гледам изгряващото слънце и знам, че ти измислено момиче, никога няма да си мое. Обичам те момиче с червено шалче, обичам те. Не искам никога да те оставям сама. Защото те желая, защото те обичам, тъгувам по теб мое момиче със сияеща розова кожа, с малки гърди и нежни ръце. Обичам те момиче с красиви големи очи. Копнея по теб и не зная мое момиче, аз ли те измислих или беше истина? Истина ли беше любовта? Истина ли беше целувката? Допира на устните? Полюшването на бедрата и танца, мое момиче. Виното и кафето, което изпихме заедно, живота, който искахме да живеем заедно? Бензина, които изгорихме по пътищата?

Знам, че не съществуваш ти, момиче с червено шалче и големи очи, но те целувам и си заминавам, защото те обичам.

Обратно към: [Петър Денчев][СЛОВОТО]

© Петър Денчев. Всички права запазени!