напред назад Обратно към: [Страници за Димчо][Дойчо Иванов][СЛОВОТО]



Къщата - бащина и родна за всеки българин


Димчо (рожденото му име е Динчо) се ражда в Копривщица на 28 март 1887 г. Било е Цветница. Той е шестото, последно дете в семейството на абаджията Вельо Динчов Дебелянов (1826-1896г.) и жена му Цана (Стайка) Илиова Ибришимкойчова (1849-1913г.). Двамата се венчават през 1866 г. Цана – мома на 17 години, а Вельо е вдовец без деца на 40 г. Преди Димчо се раждат: Найда – 1870-?; Иван – 1873-1949; Гунка – 1876-1894; Мария 1881-1968; Илия – 1884-1943.

Къща-музей Димчо ДебеляновРодната му къща е строена около 1830 г. от неговия дядо, заможния абаджия и търговец Динчо Дебелян, на когото Димчо е кръстен. Братята Вельо и Иван (той пък имал 8 деца) наследили занаята на баща си и живеели заедно в бащиния си дом в пословична братска любов и съгласие.

Димчо расте тук в едно задружно и заможно семейство, има своето весело и щастливо детство, обграден с грижи и внимание в патриархалната, мила и родна копривщенска обстановка, сред прекрасната природа и романтиката на прелестния, възрожденски градец, чиято одухотвореност и красота, дълбока нравственост и виталност попиват в душата му завинаги.

Но това щастливо детство за Димчо продължава само девет години. На 26 юли 1896 година бащата Вельо умира на 70-годишна възраст. Наесен семейството се преселва в Пловдив при най-големия брат Иван, телеграфист в пощите, който поема издръжката на близките си.

По-късно Димчо ще си дойде само 4 пъти в Копривщица за по ден-два. Интересното е, че той, който изпява едни от най-нежните и прочувствени стихове за бащината къща и родното огнище, за майката и родната стряха не написва и стих конкретно за Копривщица, не споменава името на родния си град и запазените от него писмени документи!?...

Но още от раждането му родният градец и бащиният дом са най-важната и неотменима частица от неговото същество. А в детството му вече така попиват в неговата душа и сърце, в сетивата на бъдещия поет, че Копривщица просто блика с цялата си романтика, изключителна духовност и вълшебна прелест в неговите бисерни строфи.

Димчо продължава образованието си в Пловдив и в прогимназията пише първите си стихове. После учи в Ихтиман (където се мести семейството след назначаването на брата Иван за началник на пощата там) втори и трети прогимназиален клас, връща се пак в Пловдив, за да продължи в гимназия, а от 1904 г. е в София и завършва през 1906 г. Първа софийска мъжка гимназия с пълно отличие. По това време публикува и първите си стихове. Най-напред в сп."Съвременност", после често печата в други периодични издания (приживе той няма издадена книга).

През 1907 г. се записва за студент в Юридическия факултет на Софийския университет, по-късно се прехвърля в Историко-филологическия. Води се за студент до 1915 г., почти до войната.

Започва работа в Централната метеорологична станция, после е стенограф, репортер, коректор, превежда от руски и френски. Бързо намира своята среда и приятели сред т.н. "бохеми" – млади интелектуалци, за които служенето на "чистото изкуство", на поезията и музите е смисъл и съдържание на живота им, тяхна свещена мисия.

От българските поети Димчо се прекланя пред Пенчо Славейков и Яворов. В последните години от живота на Пейо Яворов те са близки познати и иначе скъпият на похвали чирпанлия дава своята висока оценка и насърчение за стиховете на младия копривщенин.

Димчови другари са Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Константин Константинов, Людмил Стоянов, Йордан Мечкаров, Георги Машев, Тихомир Геров, Георги Михайлов, Коста Кнауер, Йордан Йовков, Николай Райнов, Гьончо Белев, Теодор Траянов, Гео Милев и други още видни интелектуалци – поети, журналисти, преводачи, художници, артисти.

Негови кумири са т. н. "прокълнати поети" – Верлен, Бодлер, Франсис Жам, Балмонт, Белий, Брюсов, които чете в оригинал, с преклонение, "до главозамайване". Неговият талант твърде бързо достига тяхното ниво, за да сътвори и доста по-изящна и стойностна поезия, както ще констатират по-сетне литературните историци.

Както повечето гении и хора на духа Димчо е непрактичен житейски. Препитава се с различни занимания – най-често непостоянни и лошо платени. Въобще – битово животът на "...скитника нерад... " е несретен и неподреден, подобно на много още подобни нему "братя во Аполоне". Той все живее в недоимък, не свърта къща, не създава и семейство.

Но материалните несгоди не сломяват гордия му дух, не поразяват изящния му талант. Напротив – трудният живот сякаш го стимулира и провокира, за да работи все повече и по-упорито, да пише, преписва и преработва до съвършенство стиховете си. И да сътвори една невероятна по своята изящност и музикалност поезия, със звънки рими и обаятелна чувственост, с невероятна дълбочина и сила на въздействие. Магнетично и вълшебно е въздействието на Димчовата лирика с нейната човечност, копнеж и топлота.

По-малко известно е че той е и блестящ сатирик – наред с веселите, шеговити стихове, създава и стихотворения с една остра самоирония и жесток сарказъм. Има и сполучливи опити в проза, литературни статии и анализи. Бил е изключително информиран по всички сфери, имена и явления в българската и европейската литература. Запазените писма на Димчо пък са един превъзходен образец на епистоларната литература.

Буен и жизнерадостен младеж, среден ръст, плещест, с буйна кестенява брада, Димчо е типичен балканджия, копривщенин – трудолюбив и сърдечен, той е обичал и да се повесели с приятели, често са се събирали да попеят и попият, да поспорят, че да се и поскарат понякога. С буйният си характер и горещ темперамент Димчо все се е стремял да бъде начело на бохемската им компания, да наложи своите схващания за най-правилни и водещи. Особено вечер, след няколко чаши вино, когато е ставал много по-различен от "ежедневния" Димчо. А през деня е всякога засмян и при най-тежките несгоди, благ и отзивчив, с романтична и състрадателна душа, той всякога е бил готов да услужи, да помогне и с последните си стотинки, често давани на непознати хора, но според него – по-гладни и нуждаещи се.

От ноември 1912 г. до август 1913 е войник в Самоков. А от септември 1913 до март 1914 г. се обучава в Школата за запасни офицери в Княжево и я завършва със звание офицерски кандидат. През септември 1915 г. е произведен в чин подпоручик.

На 8 октомври 1913 г. във Враца умира майка му Цана, където е живеела при най-голямата си дъщеря Найда.

От 1 октомври 1914 г. е докладчик във Върховната сметна палата. На тази длъжност той е граждански мобилизиран и освободен от армията. Но подава оставка и доброволно отива на фронта. Поетът прави това не от някакви патриотарски или военолюбиви чувства. А по същата логика, по която Ботев се качва на "Радецки", а Яворов тръгва за Македония – дългът на поетите е да бъдат при народа си.

Подпоручик Дебелянов пристига в своя 22-ри пехотен тракийски полк от Седма рилска дивизия, който е по бойните полета в Югозападна България, на 29 януари 1916 година. Частта му е на позиции в района на гара Удово, Македония, по течението на Вардар. По Великден, в края на април и началото на май, Димчо е в отпуск. Гостува на сестра си Мария в Самоков, за няколко дни е и в София.

С развитието на бойните действия полкът се придвижва на юг, за да заеме позиции в края на лятото южно от Демир Хисар. Днес градчето се нарича Валовища (Сидерокастро), и е в пределите на Гърция, на 20-на километра на юг от българо-гръцката граница при Кулата, по течението на река Струма.

През нощта на 30 септември започват ожесточени сражения. Срещу Димчовия полк е воювала ирландска част. Подпоручик Дебелянов е изпратен да замести убитият командир на пета рота и загива на 2 октомври 1916 г., около 10. 30 часа преди пладне, водейки войниците си в атака.

Погребан е в двора на черквата в Демир Хисар на другия ден. А през 1931 г. по инициатива и със средства на Кръжеца "Живо Слово" костите му са пренесени и положени в гробищата на старата копривщенска църква "Успение Богородично", близо до родния му дом.

Пак по инициатива и с пари на това уникално сдружение е създаден надгробният паметник на Димчо, който проф. Иван Лазаров даром извайва. Скулптурата символизира вкаменената от скръб Майка, вечно чакаща своя син да се завърне. А още и признателната Родина, Отечеството, което скърби за загиналите си синове. На 19 август 1934 г. тя е тържествено осветена на гроба на поета. През 1968 г. е преместена в двора на музея, а на гроба е поставено точно копие, дело на ученика на Ив. Лазаров – Борис Кадийски.

Родната къща на Димчо Дебелянов е възстановена през 1957-1958 г. и е открита за музей на 5 октомври 1958 г.

 

 

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

ЖИВОТОПИС

 

28 март 1887 г. – Роден в Копривщица

 

26 юли 1896 г. – Умира бащата Вельо и семейството се преселва в Пловдив

 

1896-1898 г. – ученик в Пловдив

 

1898-1900 г. – ученик в Ихтиман

 

1900-1904 г. – ученик в Пловдив

 

 

1906 г.

 

1904-1906 г. – ученик в Първа софийска мъжка гимназия

 

Април – Печата първите си стихове в сп. "Съвременност"

 

Юни – Завършва Първа софийска мъжка гимназия

 

Юли – Започва работа в Централната метеорологична станция

 

1907 г.

През лятото в Долна баня се запознава с Николай Лилиев

 

Есента се записва студент в Софийския университет

 

 

1908 г.

Запознава се с Димитър Подвързачов, Георги Райчев и други

интелектуалци. Навлиза в литературните среди. Публикува все по-често в печата

 

1910 г.

С Димитър Подвързачов издават първата антология на българската поезия, в която участват и със свои стихове

 

1911 г.

През април посещава Атина със студентска екскурзия

 

В тези години израства и узрява като поет. В близки приятелски и творчески контакти е с Пейо Яворов

 

1912 г.

През лятото посещава Копривщица, а след това написва "Да се завърнеш в бащината къща"; започва "Легенда за разблудната царкиня"

 

31 октомври 1912 – август 1913 г. – войник в Самоков. През март-април пътуват до Одрин с подаръци за победителите

 

Септември 1913 – март 1914 г. – обучава се в Школата за запасни офицери в Княжево

 

8 октомври 1913 г. – Във Враца, където живеела при дъщеря си Найда, умира майка му Цана

 

Януари 1914 г. – Излиза бр.1 на сп. "Звено", издавано от Д. Д. и негови приятели

 

1 октомври 1914 – януари 1916 г. – докладчик във Върховната сметна палата

 

29 януари 1916 г. – пристига на фронта в своя 22 пехотен полк, който е по бойните полета в Югозападна България

 

Март – април 1916 г. – По Великден е в отпуск в Самоков и София

 

+ 2 октомври 1916 г. – загива в ожесточено сражение. Погребан е на 3 октомври в църковния двор в Демир Хисар

 

Януари 1920 г. – излиза първата му книга

 

Август 1931 г. – костите му са пренесени в Копривщица и на 23 август са положени в родната земя

 

19 август 1934 г. – тържествено е осветен надгробният му паметник

 

5 октомври 1958 г. – в родния дом на Димчо Дебелянов е открит литературен музей

 


напред горе назад Обратно към: [Страници за Димчо][Дойчо Иванов][СЛОВОТО]

© 2007 Дойчо Иванов. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух