напред назад Обратно към: [Страници за Димчо][Дойчо Иванов][СЛОВОТО]



Копривщица в бляна на поета


Значението на родното място и присъствието му в живота на всеки човек е от особено, често много важно значение. Тази роля е още по-съществена при творческите личности, за поетите и писателите.

Съчетанието "Копривщица – Димчо Дебелянов" отдавна вече е толкова естествено и е добило такава изключителна устойчивост, че споменаването дори и само на една от съставките му, неизбежно извиква в съзнанието другата. Всяко негово произнасяне навява лирични и романтични асоциации, представи, усещания, конкретни сюжетно-образни спомени дори. Това съчетание и свързване отдвана вече е едно устойчиво цяло, силно и въздействащо.

Всъщност, къде е Копривщица в душата и сърцето на нейния син – Поета? И можем ли изобщо да говорим в случая за значение, влияние и дори важна роля на родния град в живота му? Като знаем, че Димчо е едва деветгодишен, когато със семейството му напускат Копривщица след смъртта на бащата. А по-късно ще си дойде тук само четири пъти, за съвсем кратко (за по ден-два) в краткия му живот. Ясно е, че тук не можем да говорим за кой знае какви съзнателни, зрели, лични спомени, за носталгия и копнеж на тази основа по родното огнище. Още по-малко за творчество, основано на тях. Така е. И въпреки това, и все пак – Копривщица просто блика във всеки Дебелянов стих...

И така: къде всъщност е родният град в сърцето, душата и стиховете на Димчо? Най-лесното е да кажем, че той витае някъде в съзнанието му като "... жалби далечни и спомени лишни..."; или в – "... скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина..."; да повторим стона му: "Ах къде е моят роден край?..." Или да припомним потреса в детската му душа, породен от контраста между родната, мила, позната, патриархална, топла и свята Копривщица и големия град – студен, чужд, враждебен, изпълнен с глад и страдания – сонета "Пловдив".

Като първи и най-общи впечатления, тези щрихи само маркират външния контур на темата. Един определен от нея, по-внимателен и задълбочен прочи, неизбежно и категорично ни води до извода на Енчо Мутафов, че "... комплексът, символът Копривщица присъства незримо в цялата поезия на Димчо Дебелянов". А това присъствие определя светогледа, начина на мислене, емоционалните възприятия и изкази. То е едно самобитно и звънко лирично очарование, нежен любовен стон и носталгична въздишка. Още и очарователен пролетен щрих или горчиво душевно разочарование, невероятно лирично съчетание от божествена природа, красива и романтична архитектура, мили и близки хора. А и богатата европейска култура и духовност на самобитния възрожденски градец, необикновен и очарователен по своята същност и многообразно въздействие, който слага в душата на бъдещия поет едно особено естетическо усещане и възприятие, една самородна филодофска същина на поезията му, един невероятен лирически изказ и въздействие на стиховете му.

Стоян Илиев, автор на монографията "Димчо Дебелянов между греха и разкаянието" – една от най-задълбочените и силни книги за поета, пише: "Няма никакво съмнение, че Копривщица оказва силно влияние за изграждането на Димчо като поет. Не можем да си го представим без неговата Копривщица." И още: "Съзнанието за топлина и уют става още по-дълбоко, защото светът на детската душа се намира в единство с околния свят."

И наистина, Копривщица е някъде дълбоко в душата и сърцето на поета. Защото при него никъде няма да срещнем родния град конкретно опредметен и описан, възпят по вазовски. Нещо повече – Дебелянов никъде не спомена името на родния си град – нито в поезията, та дори и в запазените негови писма. Само в спомени на приятели и роднини се говори за посещенията му в Копривщица. Записаните там изповеди за родното градче макар и кратки, са показателни за обаянието и притегателната му сила, обясняват редица мотиви, образи, символи и настроения в стиховете му. В разговор със сестра си Мария той споделя: "Един човек, който не обича родното си място и не пази скъпи спомени за него – той е изгубен човек!"

В разговори с приятели Димчо е разказвал, че има намерение да напише поредица от стихове за видни копривщенци – едни поетически портрети на възрожденци и априлци, но в съвършено нов стил. Не епически и героически, а лирически задушевно и човечно, с възхищение към саможертвата и трагизма на тези величави българи. За него те не са някакви митични герои от миналото. А така нужни и днес, в преосмислянето и вграждането на тази скъпа история в днешното и бъдещото българско общество и време. Това намерение потвърждава и друга характерна Димчова черта – поетът живее с реалния живот, а не в кулата от слонова кост. Той е близо, той милее, а не откъснат от родния край, от духовните нужди на обществото и ежедневните проблеми на хората.

Да, Димчо няма да се възкачи на околните върхове и да възпее Копривщица в оди. Но тези негови спомени, цялата му поезия доказават, че той я носи всякога и дълбоко в себе си, същностно и значимо. И в този контекст (свързването им с Копривщица) стиховете му стават още по-близки, разбираеми и човечни, така истински и искрени, сякаш са преживени и написани от самите нас (една от най-оригиналните и сама Димчови особености на стиха. Оттам и невероятната сила и обаяние на поезията му. В която Копривщица има реално и неоспоримо значение. А да се твърди, че само шедьовърът "Скрити вопли" е "по темата", би било твърде повърхностно и лекомислено.

Разбира се, цялата Копривщица е в този прелестен къс, един великолепен бисер и стон по родното и вечното за всеки българин. Но тук е вграден един много по-широк философски и човешки смисъл. В основата тук е библейската притча за завръщането на блудния син. Едно мечтателно и невъзможно завръщане в детството, към началото и корените, в идеалния свят на бащиния дом. За да потърсиш утеха и опора, упование и смисъл, като контрапункт на грубия и жесток свят на съвремието. И да потърсиш Смисъла чрез Покаянието. За да достигнеш до печалното, тихо озарение на завърналия се при корените си син, смирено склонил глава на безсилно рамо...

И все в тази насока как да не припознаем Копривщица в "... тихия двор с белоцветните вишни..."; в Димчовия стон "Ах, къде е моят роден кът?..."; в:

 

"Аз пак съм сам и пак ридай

в сърце нестихналата жал

по радости невкусени,

по недостигнат роден край,

в калта захвърлен идеал..."

 

И как да не свържем "Тиха победа" (при всичките условности на символния изказ) с образа на Копривщица – Майката:

 

"... и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете...";

 

и по-натам:

 

"... и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг...".

 

А при всичката метафоричност на образи и мисли логично можем да продължим аналогиите и с :

 

"... аз дойдох да дочакам своя мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...";

 

към логическия завършек:

 

"... и за утеха може би,

смъртта в победа ще дочака..." –

пак е дно завръщане, колкото и символистично да е, един поетичен копнеж да си дойдеш. Завинаги.

В този контекст се изкушаваме да открием тази Димчова, наша, всебългарска Копривщица дори в "Гора". Където отново откриваме образи и внушения толкова близки, истински, силни:

 

"Там дремят приказки старинни,

там тае звънка тишина...".

 

Това е все Копривщица в Дебеляновата поезия. И тя трепти и звънти в невероятната му лирика и удивителна съдба. Блика възторжено и стене печално, тя е светлото начало и кротката приюта на неговата чиста и нежна душа.

А че Копривщица все е основата и началото, говорят и стиховете за Димчо (за него са написани най-много стихотворения в българската литература). И повечето му духовни наследници и "братя во Аполоне" пишат все за Копривщица, за бащината къща. Единствената. Вечната и святата.

 


Заглавието е на проф. Енчо Мутафов от статията му в сборника "Копривщица", 1980 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Страници за Димчо][Дойчо Иванов][СЛОВОТО]

© 2007 Дойчо Иванов. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух