напред назад Обратно към: [Серафима Китанова][СЛОВОТО]



Равносметката на един живот или пиесата "Празни стаи" от Станислав Стратиев


„Ако не си отваряш очите, хората ще те принудят или да правиш това, което те смятат, че трябва да правиш, или пък да се запънеш като магаре на мост и на техен пук да правиш точно обратното“
Кен Киси, „Полет над кукувиче гнездо“

 

„Това е пиеса, която разглежда проблемите на 50–60-годишните и в този смисъл това е пиеса на моя живот. Тя се занимава с историята на мой връстник и с неговата принудителна равносметка. Принуден от обстоятелствата, той започва да мисли на глас онези неща, които рядко, нощем, в подсъзнанието му минават – за себе си, за отношението му с другите, за начина, по който е живял. С течение на времето тази равносметка става все по-параноична, докато накрая, в собственото си съзнание, той се превръща в насекомо.“

Така на 31 март 1999 г. в интервю на Мария Попова Станислав Стратиев тълкува своята последна пиеса „Празни стаи“1. Тя не носи в себе си заряда на „Римска баня“ (1974), „Сако от велур“ (1976), и „Рейс“ (1979) – познатите негови пиеси. „Празни стаи“ продължава линията на пиесата „От другата страна“, която печели конкурса на BBC за световна драматургия през 1993г. Тук хуморът отстъпва на тъгата, на безпощадната дисекция на един изживян в по-голямата си част живот. Живот, някак изтекъл, някак незабележимо превърнал се в чужд, някак не точно живян, не точно реализиран. „В нея (в пиесата „Празни стаи“ – б. м., С. К.) има по-голямо вглеждане в психологията на героите, в един друг език. Има много по-усложнено зрение към света и по-сгъстено театрално пространство“, споделя авторът.2 Тук погледът идва от друга страна и е много по-проницателен, по-внимателен, по-вглъбен, акцентът пада върху индивидуалността, идентичността и това как личността съумява или не успява да запази очертанията си сред бавната и почти недоловима ерозия, неминуемо съпътстваща всеки живот. Търсят се границите на допустимото, на простимото в сложната плетеница на живеенето – докъде се простира в самите нас човешкото и в кой момент забравяме да устоим на инертността, на безумието на обикновените дни, кога се отказваме да отказваме на хората до нас, къде се разбиват мечтите ни и защо страхът да бъдеш себе си се оказва по-силен от страха да се изгубиш безвъзвратно.

Действието отново се гради върху абсурдното: Александър, както всяка сутрин, закусва, а в следващия момент, необяснимо как и защо, едната стена на панелното му жилище поддава и той с мъка успява да я подпре над главата си. Много доловима е асоциацията с древногръцкия великан Атлас, който, не оказал (от страх) гостоприемство на Зевсовия син Персей, е осъден да подпира небето за вечни времена. И Александър, като същински Атлас, понася на плещите си своя свят, не можейки да избяга от разпиления си живот, от нерешителността си, от объркването си. В основата на това театрално произведение отново лежи необикновеното, „случката“, както сам авторът я нарича – онази необичайна ситуация, която „събира усилията на автора и ги фокусира“.3 Това е и една от пиесите, която най-силно си служи с похватите на абсурда и най-вече на постабсурда (Славомир Моржек), въвличайки и мобилизирайки сетивата, раздирайки реалността именно по сетивен път, превръщайк тези сетива в главен рецептор, в основен адресат, прибягвайки до един „пластичен театрален език, който говори предимно на сетивата и въображението“.4 Това неминуемо рефлектира и върху сценичния декор, който вече е натоварен с не по-малко смисъл от самото сценично действие, въвличайки максимално зрителя, по-скоро показвайки, отколкото разказвайки, мисленото. В този ред на мисли не можем да не цитираме мнението на Росица Димчева, която като че първа стига до идеята, че „преди Стратиев декорът не „играеше“ в драматическата творба, а само присъстваше в нея“.5

Наративното (гледаното) в „Празни стаи“ е поразително близко до онова, което в наши дни се нарича „съвременна екзистенция“ – пред нас е човек, който с мъки се опитва да запази живота си цял, да предотврати неминуемото му рухване. И животът му, както и панелният му апартамент, някак упорито се асоциират със сивотата – с нищо незабележими и почти безлични, панелните жилища побират в кутийките си толкова много хора с толкова различни съдби; после бетонът изсмуква всичко човешко в тях и самите те остават зазидани, бетонирани в своето печално посивяло, заплашително нереално, преждевременно обезсмислено битие:

 

„...да викам – никой няма да ме чуе... За чуване – ще ме чуят, но няма да дойдат... Отдавна никой не обръща внимание какво говорят и викат зад стените... Като новодомци се стряскахме при всеки шум, тичахме при всеки писък... Сега и атомна бомба да падне в съседния апартамент...“ (С. 368)*

 

Равносметката в „Празни стаи“ е „равносметка на едно поражение, на един живот, който, без да е бил лош, накрая човек изпитва неудовлетворение от себе си. Чувства, че не е щастлив“6; равносметката на човек, който не роптае, не се оплаква, не желае (нищо), не търси (себе си), не отстоява нищо. Равносметката на едно пропиляно съществуване:

 

„Никога не съм печелил от лотарията или нещо просто ей така, да ми падне без труд, от небето...Работя като термит, скапвам се от работа, резултатите обаче и при най-доброто желание не могат да се нарекът блестящи...Но крови-ляво се живееше. Не се оплаквам, в никакъв случай... Просто не бих казал, че съм кой знае колко глезен от съдбата...Не оплакване, не, трезв поглед, ако мога така да се изразя... съзнание за реалностите...Не се бунтувам...ни най-малко...Предполагам, че така е трябвало да се случи. Необходима случайност. Или случайна необходимост. Някъде така са се наредили картите. Съдба. Не се опълчвам срещу съдбата, в никакъв случай...“ (С. 368)

 

Празнотата на стаите, а и онази в душата на главния герой, като че рязко се подсилва от образа на крадеца, недвусмислено наречен Жан-Пол Сартр, който, също като Александър, е просто една изгубена душа. Дете на един модерен свят, по-скоро изпразнен откъм съдържание, отколкото окуражаващ индивида. Жан-Пол е един неподправен екзистенциалист (като че това име би могло да предизвика други асоциации), за когото животът не е нищо повече от едно „издържане“, а модерният човек е мислен като „недостатъчно централен, недостатъчно навременен, недостатъчно голям и в същото време недостатъчно изостанал“. Сартр е човек, който е напълно наясно с превратностите на живота – той трудно се впечатлява, трудно се поддава и още по-трудно се разколебава, приемайки всеки абсурд на живеенето хладнокръвно и дори донякъде апатично (разказът му за приятеля, превърнал се в риба, след като всяка нощ преплувал Дунав, за да продава нафта по време на ембаргото!). Тук усещането за вече изживян живот е определено отчетливо – живот, в който са се разразявали и бури, и урагани и светкавици е имало, живот-вестител на самотата, на самотията, на безграничната пустота, на пустинната абсурдност и противоречивост. Изживян живот в свят, където професията на всички би трябвало да е една – „хора“, но обратно на очакваното „малко от нас я упражняват“.

С образа на Сартр Стратиев продължава своето нескончаемо дирене на съвременния човек, разгъвайки неговата вътрешна противоречивост (Сартр все пак е крадец и открадва от Александър 270 долара), неговото огорчение и опечаление от живота (той добре съзнава, че никой няма да помогне на Александър, че само неканените гости стават неволни свидетели на всяка човешка трагедия), неговата примиреност дори към проявленията и скимванията на съдбата („Утре аз ще се окажа на твоето място, а ти на моето...“), улавяйки все пак и неговата неудовлетвореност от битието:

 

„Да не мислиш, че плувам от щастие, като върша тази работа?...Че съм на седмото небе?...Нека ти призная, върша я без желание. Не изпитвам удоволствие, не...Не съм удовлетворен...в никакъв случай...Бих искал да съм вестител и всички новини да са добри!...Това беше детската ми мечта!...Херолд, който носи само добри новини!...Винаги съм искал да бъда такъв!...Но се провалих.“ (С. 367)

 

В това признание се заключава една от най-горчивите констатации въобще в творчеството на забележителния драматург. Много интензивно е чувството за безизходица, за необратимост, за пропиляност; разминаването с това, което бихме искали да бъдем, и онова, в което сме се превърнали, е повече от фрапиращо. Авторът дори някак грубо ни заставя да се вгледаме в живота си, да го оценим, да го разчленим и да потърсим следите на човешкото в него, като актуалният въпрос е дали то въобще е останало, дали все още отеква у нас (поне понякога, поне за мъничко). Безкомпромисен е в отговорите си Станислав Стратиев и този факт още веднъж се доказва в тази негова последна пиеса:

 

„Можех да постигна нещо, можех да се преборя... А сега съм бит... Ти си ограбен, но битият съм аз... победеният съм аз... И ти си победен, всички сме победени...“ (С. 367)

 

В този смисъл „Празни стаи“ е като че ли най-мрачната сред пиесите на автора. Но и най-актуалната.

И Александър, и Жан-Пол, не успяват да се справят със света около тях – не и по начина, по който те самите биха искали. Те не успяват да изживеят своя живот пълноценно, самостоятелно и макар да не намират физическата си смърт в пиесата, определено са доведени до една жестока капитулация, до един съвсем естествен (ако изобщо е възможно тази дума да бъде подходяща в такива ситуации) срив, до ръба на самата екзистенция. Равносметката е твърде горчива и твърде ужасяваща, за да може да се понесе адекватно. Преждевременната капитулация на един живот повлича след себе си ужасяващи последици: човешкото у човека твърде бързо е доведено до един нечуван колапс, след който живеенето (дори да има такова) вече е лишено то всякакво значение, екзистенцията на Аз-а се превръща в едно празно съществуване или по-скоро балансиране между живата и неживата материя (в края на пиесата Александър в мислите си се превръща в хлебарка!), където не бива да се намира нито едно живо същество, предупреждава ни Стратиев: „Светът, природата, обитателите на този свят са такива, каквито са. Нито един тигър не е жираф, да речем, и никой не го кара да бъде. Единствено човекът нарушава хармонията на собствената си същност. Разрушавайки света, който не му харесва, той се мъчи да създаде паралелен свят, в който да се напъха. Но това не е възможно.“7

Посланието, което определено надскача безизходицата и екзистенциалния колапс на главния герой, е закодирано във фигурата на Владимир, сина на Александър. Той е този, който носи истинската опора на текста, без който „Празни стаи“ би заприличала наистина на една абсурдистка драма (а вече бе споменато, че такъв вид творчески решения не са в стила на Стратиев), губейки основната си идея и най-ярките си щрихи. Владимир е мечтателят, безстрашният мечтател, който открива себе си единствено когато преминава над Ниагарския водопад по въже. Той не се страхува да рискува, защото не се страхува да губи. Дори обратното – умишлено губи (губи думи...), за да се докосне до безкрайността, за да усети онова, което всеки би трябвало да усеща – да усети себе си, живота, свободата да бъдеш...

 

“А в свободното си време се отдавам на единствената си страст – унищожавам думи. Всеки ден по една. Сядам сам, затварям плътно позорците, спускам завесите... Не бързам... Избирам я внимателно, почти сладострастно, отпивам от уискито и я забравям!... Зачерквам я от съзнанието си... В някои случаи успявам, в други победата ми е само временна, тя пак се появява след месец или повече... Но аз я забравям пак... бях прогнил от думи... Разбира се, до абсолютното мълчание, до тишината, има безкрайно много...“ (С.390)

 

Владимир не се движи по крехката граница на условностите, не се опитва да балансира живота си (подобно на баща си), не се отказва да търси и да преоткрива себе си. Неговата сила, неговото неоспоримо очарование се крие в правото му на избор – той никога не се отказва от тoва право, както и никога не се отказва да отказва (не става инженер, както баща му е искал). Владимир е непоправим експериментатор, откривател на света, на онова, което се спотайва много, много дълбоко в нас и на което малцина позволяват да избуи, отчетливо да се долови. Владимир е също и много по-смел от баща си, той е готов да понесе последиците от всяко свое взето решение, да не се отбранява, да не се оправдава и като че ли той е олицетворението на авторовата мисъл, че „трябва да бъдеш себе си, да се опитваш да правиш това, което на теб ти се прави, да мислиш това, което действително мислиш, и да казваш онова, което смяташ, че трябва да кажеш“.8 Владимир не играе живота си, той го живее. Бяга от къщи, не оставяйки никаква следа след себе си освен една обява във вестник, чиято единствена цел е да бъде разпознат в нея, да утеши родителите си: „Продавам тясна стая, детство, юношество, гоблен, обърнат към стената, симпатичен баща с прекалено много зъби.“

Този образ носи едно истинско предизвикателство към модерния човек, в него е концентрирано авторовото желание и пожелание към света, към човека, към човешкото въобще, защото не е тайна, нито въпрос на изключение някой някъде да окове в условности живота си още преди да е започнал да го живее, да се предаде още преди да е опитал, да се обезвери още преди да е повярвал. Стратиев има рецепта за достойно живеене, не трябва да я подценяваме: „Категориите добро и зло, лошо и хубаво зависят от това, което самият ти определяш за добро и лошо. Един човек може да бъде щастлив само по свой собствен неповторим начин. Например човек може цял живот да се занимава с някакви пеперуди и да е щастлив. Всички го смятат за пълна откачалка, но той остава верен на себе си.“9

Значи Хамлетовата дилема и в наше време важи с пълна сила, въпросът обаче е защо мнозина предпочитат да не бъдат...

„Празни стаи“ е една мрачна алегория на човешкия живот, едно опасно пътуване към дълбините на неизреченото, едно грубо раздиране на човешките граници, кошмарно преживяване, подчертано реално при това. Тази пиеса на Стратиев можеше да звучи наистина отчайващо, но авторът ни предлага съвсем друго решение – дали заради нестихващата си любов към човека, дали заради вярата си в разума и логиката на света, или просто за да усетим смисъла на живота – предлага ни просто да бъдем себе си... Въпросът е колко трудно се оказва това в свят, пълен с безумни изисквания, граници, порочни забрани към човешкото. Прости и дръзки решения ни предлага авторът, за да отрече „капсулирания“, сбъркан живот, в който нови „религии“, деформирани представи за красиво и грозно, за истинско и фалшиво изместват изконните ценности, самия смисъл на пребиваването ни на тази земя. Професия, условности, фалш, никому ненужен, изпразнен откъм смисъл апартамент (и живот), нерешителност – страшно е, че това не си само ти, това сме всички ние, сякаш нашепва авторът и единственият изход навън е да (пре)открием себе си, да се намерим (отново).

Този текст наистина провокира и стряска, поради което заслужава да му бъде отделено специално внимание и посветено едно цяло изследване, защото онова, за което говори Стратиев, вече застрашава да погълне всяко ъгълче на човешкото и в този смисъл актуалността му е дори болезнена... Според философа Ив Мишо например, автор на „Изкуството във въздухообразно състояние“, изкуството на XXI век ще бъде основно декоративно, без шедьоври и посветено на удоволствието на масите.10 Забележителният творец Станислав Стратиев енергично и категорично отхвърля това безметежно състояние, което му е без съмнение органически чуждо. Бездуховността е плашещо чудовишна, предупреждава авторът в последната си пиеса „Празни стаи“. И в нашия век на технологични открития, неоправдано консуматорство, ненужно охолство и неприкрит егоизъм е лукс да си останеш просто човек: „Въпросът е доколко човек остава верен на себе си и на своята същност. В това е разковничето“.11

 

Настоящата публикация е част от дипломната работа на Серафима Китанова
на тема „Милан Кундера и Станислав Стратиев – intra parietes privatos,
или търсенето на човека в контекста на модерната екзистенция“

 


* Всички по-долу приведени цитати от „Празни стаи“ са от изданието на книгоиздателска къща „Труд“: Станислав Стратиев. Избрано. Т. 2. Състав. Лилия Рачева, Любомир Стратиев; Ред. Красимир Мирчев. 2003 ([София]: ПК Д. Благоев ООД).

1 Стратиев, Станислав. Интервю със Станислав Стратиев [на Мария Попова]. LiterNet, 10. 04. 2005, № 4 (65) <http://liternet.bg/publish11/m_popova/interview/s_stratiev.htm. Интервюто е излъчено по програма „Радио България“ на Българското национално радио на 31.03.1999 г.

2 Пак там.

3 Димчева, Росица. Из живота и творчеството на Станислав Стратиев. (Анкета от 1982 г.). – Литературна мисъл, №1, 1995–96, 147–173.

4 Пак там.

5 Пак там.

6 Стратиев, Станислав. Интервю със Станислав Стратиев [на Мария Попова]...

7 Пак там.

8 Пак там.

9 Пак там.

10 Молдсон, Стефани и Лаврадор, Жудикал. Изкуството на XXI век. – ЛИК, № 2, февруари 2007, 4–11.

11 Стратиев, Станислав. Интервю със Станислав Стратиев [на Мария Попова]...

 


напред горе назад Обратно към: [Серафима Китанова][СЛОВОТО]

 

© Серафима Китанова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух