напред назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Мария-другата:


Морето на Атон е синьо – по-синьо от всяко друго море, Северно или Южно, Източно или Западно, развълнувано или тревожно, Солено или медно, (като онова, което направил Соломон), Червено или Мъртво, и от океана, бил той Световен или Тих, и от небето, дори и Третото, до което един човек бил въздигнат незнайно с тяло или без, от Седмото, на което се възнасят удостоените с честта пророци и светци, дори от край-небето и Цялото небе, единствено за Новото небе не може да се знае, защото никой не е стъпвал още там и то е само Дума, от всяко око, ляво или дясно, добро или безсрамно, което се нарича „синьо“ и поетите го възхваляват поради синия му цвят, от сините отблясъци на диамантите, които обаче са именно отблясъци, защото отразяват небето, отразяват морето, отразяват окото, ако то се надвеси над тях и съблазнено се взре, да не говорим за цветята като синчец и разни теменуги, кратковременни в уханието си, които природата е произвела със смирение, защото те са негодни за сравнение с морето на Атон – най-синьото в света, което вае Богородични камъни...

Може би такова би било първото изречение в романа на Мария за Атон, ако би го написала, а със сигурност би го написала, ако не беше изчезнала в същото това синьо море на Атон, след като вече беше открила Богородичен камък, при това не само един, но вторият е може би спорен... мислех, докато наблюдавах как другата-Мария се взира във водата в мига, когато лодката се откъсна от брега, и си казах – дали и тя не изписва в момента същото изречение, защото със сигурност и тя мисли за Мария и вижда същото, което виждам аз, а значи и Мария го е виждала, когато се е откъсвала от брега с лодката и би го описала, а черните й очи са се преобразявали, изпълнени с отблясъци като на другата-Мария и са ставали сини, колкото морето на Атон... но и нищо не ми пречи да си мисля, че все някога ще го напише, защото точно това изречение е съвсем в нейния стил, разлива се като звука на виолончелото, което тя любовно стискаше между краката си, и защо пък да не го напише, след като е само изчезнала, не се е скрила окончателно в смъртта, като напук на всички ни, които вечно се стремяхме да завършваме нещата, да ги довеждаме докрай, а тя се разпиляваше от страх пред всяка окончателност и ето на – изчезна, но тялото го няма, което не позволява никому да произнесе онази крайна дума „смърт“, дори полицията и разследващите служби, защото, казват:

морето на Атон може и да е дълбоко, но е обозримо, и тялото все някога би трябвало да се яви, освен ако...

И това „освен ако“ е единственото, което ни остава, затова сме тук и за кой ли път се отделяме от този бряг, оставяме града зад себе си, но вече се споразумяхме с другата-Мария, че е за последен, още утре ще напуснем Урануполи, ще напуснем Халкидики, ще напуснем морето на Атон, защото няма смисъл – достатъчно време мина в чакане на вест, в търсене на някаква следа, но открихме единствено Богородични камъни. В чантата си нося три такива камъка, двата намерени преди време от Мария на междата между морето и земята, това го знам със сигурност, не е предположение, защото тя ги е изпратила точно на мен седмица преди да изчезне в морето на Атон, в колет с пощенско клеймо и марка, придружен с писмо, в което ми описва как точно ги намерила, в един единствен ден: единия, когато рано сутринта отишла да погледа как слънцето изгрява и го видяла, но не на небето, а другия привечер, когато се връщала от Амуляни пеша по брега и стъпила върху мида, която й порязала крака, потекла кръв и тя изохкала, но когато се навела, за да възпре болката с ръка, очите й съзрели камъка, съвсем до мидата, и върху него капка кръв, която веднага била отмита от едва плискащите се вълни, и тя също тъй веднага забравила за болката, защото камъкът бил прекрасен – ето го –

да, ето ги – увити бяха внимателно в хартия, а когато ги развих, върху едната хартийка пишеше „Пътепоказателка“, върху другата „Милостива“, а аз се усъмних във втората, докато за първата не изпитах никакво съмнение; наистина беше Пътепоказателката, наклонът на главата, ръката, която сочи пътя, и малката издатина на детската главичка – всичко беше на мястото си, но „Милостива“, не, не съм убедена, помислих, но все пак вече не можех да отрека, че морето на Атон вае Богородични камъни, а преди това смятах, че е само легенда. Ето затова ми ги изпраща, да ме убеди и да разбера, че е имало смисъл ходенето й там, защото и тя, преди да тръгнат, не вярваше, само беше подмамена от чуждите вери – си помислих тогава – но час по-късно разбрах, че нещо друго я е накарало да отиде в пощата, да купи марка с двуглавия орел на Атон, да увие Богородичните камъни в хартия, да опакова после цял пакет с неща, ненужни, и да го пусне точно до мен – не би си правила труда, след като само след седмица трябваше да се върнат обратно, а в колета с двата камъка, увити в хартия, имаше и снимки, странни снимки, и още по-неясни разпечатки от съобщенията, които с другата-Мария бяха получавали от вътрешността на Атон, по време на пребиваването си около Атон... – значи нещо е искала да ми съобщи, помислих малко по-късно, когато разбрах –

Мария изчезна безследно в морето на Атон

казват – каза ми го другата-Мария,

Мария изчезна, безследно казват в морето на Атон –

а не беше изминал и час, откакто получих колета, тъй че трябваше веднага да тръгна. Не ми оставаше избор, след като другата-Мария не искаше да помръдне оттам, вцепенена била, едва го промълви по телефона, самотна и съвсем изоставена пред синьото море на Атон, и аз тръгнах. А когато пристигнах, още на другия ден намерих Богородичен камък, само че моят беше от „Дейсис“, и това е третият камък, който си нося в чантата, въпреки че вторият продължава да ме съмнява. Освен камъните там е и писмото на Мария, в него пише и други неща, и снимките, и червилото ми, което тук не употребявам, защото синевата не го предполага, и ножичката за нокти, и разни други женски неща, и цигари и запалка, с които трябва да внимавам, защото има нещо смущаващо да хвърлиш фас по навик в морето на Атон, не знам защо е тъй, затова си нося портативен пепелник, събира пет фаса, които с другата-Мария увиваме в хартийки, когато го напълним през четиричасовото ни пътуване по бреговете на Атон, но въпреки смущението понякога забравяме и някоя от нас изхвърля фаса във водата, поглежда другата, която винаги се прави, че не забелязва, а сигурно и двете мислим как би се изсмяла Мария на този странен свян – дали наистина, след времето прекарано тук? – защото какво значение има морето, какво значение има небето, колкото и да са сини, та да не можеш да изхвърлиш един фас там? – кой знае какво точно би казала, но със сигурност нямаше да замълчи, не умееше да мълчи както не замълча, когато другата-Мария я покани да се включи в проекта „Атон“ –

какво? Атон? там, където не пускат жени? нито котки? нито кучета, които са кучки, нито кози? да кръжа около мъжете, дето си чешат брадите, чешат коремите... нямам предвид само монасите, не, това са глупости – и отказа. Отказах и аз, само че мълчаливо, и удържах, а Мария изчезна. Ето това не престава да мисли другата-Мария, помислих, докато наблюдавах как се взира в морето, което става все по-синьо колкото повече лодката се отдалечава от пристанището на Урануполи, мисли, че тя е виновна, но всъщност не е, ние трите бяхме приятелки, сродни приятелки, толкова много приятелки, че ни наричаха „трите Марии“, като че за три орисници говореха, може би защото като орисниците бяхме различни и навярно различно орисвахме, след като другата-Мария имаше мъж и дете, Мария имаше много мъже и виолончело, което й идваше в повече (ако любовта би могла някому да е в повече), а аз не харесвам мъжете, което всеки го разбира по своему, но още отначало си беше ясно кой ще отиде и кой не, и за мен беше видно, че Мария ще бъде повлечена. Ще я привлече не другата-Мария, която за нищо не може да е виновна, а синьото море на Атон преди още да го е видяла, думата „Атон“ или думата „Атос“, или „Agio Oros“ – колко прекрасно звучи отвъд всичко, което може да е или да значи, – а когато Михаил й подхвърли легендата за камъните, които излизали изваяни от водата като най-истинни Образи, явени сами, без помощта на ръката, и с повечко късмет и усърдие, каза, човек би могъл да си набави цяла колекция – и Елеуса, и Одигитрия, и Млекопитателница, и Скоропослушница, и Играеща с Младенеца, и Животоносния източник, и Оранта, и Дейсисни от всякакъв вид, и Утоляващата печал, и всички, за които човек би могъл да се сети, а една жена открила в морето, когато се гмуркала край скалистия бряг на Амуляни, една истинска Троеручица, която, без да е освещавана в църква, се оказала наистина „блага“ икона, т.е. излъчваща благодат; защото, казват, каза той, морето на Атон е истински свещено, една пречистена в себе си Църква, и тогава, когато той съобщи и това, сякаш съвсем между другото, но нарочно, вече всичко беше решено. Няма как да не отиде, помислих, не че му отдавах голямо значение, просто една писателка не може да се удържи, когато някой твърди, че има море на света, което ражда Богородични камъни... при това не коя да е, а Мария. Тя си имаше странни отношения с Бога, а значи и с Майка Му, нещо си споделяше с тях, подозирам, но го правеше несистемно, „подръчно“, както аз казвах, а тя ме поправяше – по „вдъхновение“ – и прекъсваше всеки такъв разговор, което ме кара да мисля, че за нея е било по-сериозно, а веднъж съвсем лично се убедих, когато пред мен и пред другата-Мария разказа една много смешна история за това как, когато се родила преди четиридесет години, във време, когато хората не знаели какъв пол ще бъде бебето, акушерката направила грешка на езика, съвсем несъзнателна, и като я измъкнала от майка й, щастливо поздравила – честито, момченце е – навярно защото, когато честитиш, все за нещо добро трябва да е, и после веднага се поправила, но майка й изживяла един дълъг миг на щастливо разочарование, и й разказала това, без сама да знае защо, може би от смутено недомислие, точно когато Мария встъпила в пубертета и се случило присъщото на жената, т.е. когато открила в себе си нещо опасно и сякаш недотам чисто – тогава Мария изпитала гняв, истински гняв и съвсем на сериозно се разсърдила на Бога, защото – представете си, каза тя, някакъв кратък миг, но най-важния, когато се определя съдбата в първите думи, които някой друг изрича за теб, сигурно съм ги чула, и после изведнъж същият глас казва: не, няма да бъде, защото не е!

Как да не се разсърдиш на Бога! докато по-късно разбрах – каза Мария тогава, а аз си го спомням едва сега, след като вече всяка нейна дума има значение, – че не точно на Него е трябвало да се сърдя – и я напушил голям смях... Такива преживявания обаче завинаги оставят следи. Още когато разказваше това, разбрах колко съм била права да стоя настрана от подобни отношения, никога не ги установих, никому не се сърдя, защото не харесвам мъжете, а Господ, все пак, казват, е мъж, което Мария дали не е поставила под съмнение? Опасно съмнение в очите на другата-Мария, на каквото аз не мога да бъда подложена, след като седя настрани от подобни неща... помислих и проследих сините очи на другата-Мария, които най-после се откъснаха от водата и се отправиха към брега на Атон, хълмист и зелен, много зелен като райска градина, както би казал някой, който има спомен от Рая (ако има такъв, но май няма), защото зелените хълмове на Атон подбуждат към такива неоснователни мисли и мистики и дори на човек му се струва, че въпреки лекия шум на мотора на лодката и въпреки тананиканията на лодкаря чува песен на райските птички, точно както би трябвало да звучат и не може да не се поддаде на птичия заговор, през другата-Мария го чувствам, защото аз чак толкова не умея, от малка не съм склонна да изпадам в захлас. Затова гледам тайно в нейния поглед, синия, тъй като моят е черен като на Мария или поне твърде тъмно кафяв, проследявам през него и полета на чайката, която ни следва още от пристанището на Урануполи, проследявам и вълнистата траектория, с която тя внимателно извървява с очи гъвкавия път на Стената, отделяща Атон от света и най-вече от жените, защото светът без жени, казват, е по-свят, което според другата-Мария е неприемливо, след като няма канонични причини за това, сякаш ако имаше, щеше да бъде приемливо. Според мен просто е смешно, но и съвсем безразлично спрямо света и светостта на света, ако въобще има такава, а според Мария било недопустимо, тъпо, извратен мрак, миазма на душата, естествено, мъжката, без да е сигурно, че душите са мъжки и женски и въобще съществуват ли, поради което било важно да се уточни, че за мъжко съзнание всъщност иде реч, а то безспорно съществува, и още по-точно, за най-противната част на несъзнаваното всъщност говорела, комплексарска измишльотина на страхливци, които не умеят да удържат органите си в себе си, и пак жените трябва жертвено да ги предпазват от тях си самите, като биват обречени на отсъствие; отсъствието охранява духа на Забраненото място – не можела да се спре Мария, – забранено за мен, но разрешено за всеки, който пикае прав, бил той педераст или педофил, впрочем срещу първите нямам нищо против, казвала, но казват, че Бог има, само че явно не чак толкова, защото всеки от тях може да влезе там, достатъчно е да си покаже паспорта в гащите, а аз не –

аз нямам паспорт за Атон, имам клеймо –

казвала Мария още през първия ден, когато пристигнали тук, и мъжете потеглили към манастирите с поклонническото корабче, а те останали да им махат с ръка. Всъщност Мария не махала, другата-Мария също, само изразът е такъв, когато кораб отплава, навярно защото и мъжете също не махали, обърнали веднага гръб на земята и се устремили към онази шир, която трябвало да ги отведе в скрития свят на неизвестните тайни. Вместо да помаха с ръце, другата-Мария си запушила ушите и казала, че на Мария явно й липсва религиозно въображение и чувство за свян, не желаела да слуша точно тук богохулства, в края на краищата човек трябва да може да се смири – нали това е смисълът –

не няма смисъл – си мисля – всичко това е напълно безсмислено, и смирението, за което говори другата-Мария, и гневът на Мария ми е съвсем чужд, но явно и двете са били силно засегнати пред тази „Стена на плача“ – така я наричат местните, защото жените плачели пред нея недопуснати и за кой ли път изгонени, въпреки че и това е само име на стена, измислено от някой мъж, след като не съм виждала някой да плаче там. Навярно им е безразлично по техни си причини, както на мен ми е безразлично по мои, вече споделени и свързани с отношението ми към мъжете въобще и света, който е мъжки, т.е. с липсата на отношение, а това ме прави напълно свободна да гледам гънките на Стената, която змийски се вие, разделяйки светове на земята, разделяйки светове на небето – точно там сме в момента и ако изтеглим една права линия през морето, бихме видели как в същия този момент преминаваме границата на Монашеската република, но синьото море на Атон отказва да приеме граници, разлива се и смесва всичките води, и няма как да отдели човекът вода от вода, само Господ е сторил това някога, за да постави между водите твърдта... така казват, така пише, твърдения всякакви. Мария обаче е била истински поразена, самата тя не очаквала чак толкова да се разгневи още когато трябвало да помахат с ръка от пристанището (а те впрочем не го и направили, както не го направили и мъжете в корабчето), защото преди да заминат, съвсем мъдро ми казваше:

какво толкова, три седмици на прекрасно море, ще бродим в околността, ще я описваме, ще я снимаме, ще ходим на плаж и ще се къпем с рибите, казват, че морето на Атон е пълно с риби, цели пасажи, има и острови, а мъжете нека се потят в манастирите, да четат ръкописи, да снимат, да ходят на шестчасови служби, да ядат хляб и ципурка... после пак ние ще подготвим изданието, ще видиш – не, нищо лошо няма в това –

а аз се подсмихвах, защото си знаех, че е лошо, много лошо, само не можех да предположа колко далече ще стигне – да изчезне в синьото море на Атон, не, това никой ни можеше да го предположи, освен може би тя. Защото когато тръгвали, сякаш направила последен опит да излъже съдбата, ако, разбира се, съществува съдба и това не е просто израз, подобен на онзи, бележещ „душата“ (това свидетелства пред мен другата-Мария, но много по-късно, когато всяко събитие и всеки детайл беше осветен с обратния лъч на прозрението), и пристигнала вечерта късно на мястото, откъдето трябваше да тръгнат, май на „Руски паметник“ беше, разтоварила от таксито багажа си, лаптопа на рамо, две гигантски чанти и най-отгоре виолончелото в прекрасен кожен калъф, и заявила, че няма да тръгне, ако не намерят място за него – без виолончелото никъде не отивам, цял месец ще самотуваме с другата-Мария, всъщност ние ще живеем живот на отшелници, не вие, които ще надничате в тайните и ще си галите самолюбието, не, не искам да си го признавате, но и аз имам право на мое, тъй че знам колко е кът мястото, но без него никъде не отивам, просто решете – и го казала така, че да стане ясно веднага – или-или, – а те всички, нали са приятели и си познават странностите, малко ядно започнали да разместват багажа, да правят място на инкрустирания с малки седефени листенца калъф, ти си луда, изнудваш ни, толкова ли не можеш и месец без мъж, което трябвало да бъде шега, за да не тръгнат с неизказано чувство, но нещата били всъщност сериозни, поне аз съм сигурна в това, защото обичам Мария и знам как любовно стискаше между краката си виолончелото, а ръцете й го галеха, лявата, играеща по острието на звуците, дясната, изкусително плуваща в дистанциите на лъка, това е най-истинският ми любовник, казваше тя, а веднъж аз я попитах, това, което казваш за твоя любовник, е видно, но откъде си сигурна, че не е жена? Но и без отговора на този въпрос тръгнали (този въпрос го подозирам единствено аз), трима мъже, две жени и виолончелото, което всеки има право да си го мисли по своему, по своему всеки си мислел и Атон отвъд ясната цел, с която бил свързан проектът и която включвала единствено описания на книги, библиографии, индекси, снимки на стенописи, монограми, манастири, манастирски стени, скитове, отделни келии и всичко, свързано с българското присъствие там, а значи в целта липсвало онова, което би могло да доведе до нечие изчезване в синьото море на Атон –

очистена била от мании и пристрастявания, от втренчванията на любовта, от мъжките и женските залитания към пропастите на земята и пропастите на небето, от звуците на виолончелото, които как ли ще се сливат с неописуемата синева на морето,

не предполагала целта и уханията на водорасли, миризмата на прясна риба вечер на пристанището на Урануполи, когато се връщат рибарите с улова, и мускулестите им тела не се включвали там, нито морският бриз, нито припяванията на монаха, който пътувал по известни само нему причини с корабчето до Амуляни, нито костенурките в необитаемата част на същия този остров, който отдалече бил вперил зелено око в Атон...

не, когато тръгнали, никой нищо не предполагал, а виолончелото безопасно мълчало в калъфа от свинска кожа, инкрустиран с листенца седеф...

Когато аз пристигнах там, вече всичко беше се случило, но най-безвъзвратно, завинаги случил се беше самият Атон. Републиката на монасите се врязваше остро в морето, дълъг зелен ръкав едва скачен с полуострова, разточително провлачен, почти изгубил връзката си със земята, устремен към собствения си връх, който се обвиваше понякога в облаци, понякога в мараня, а когато слънцето прогонваше и драскотините от небето, се възвисяваше изопнат нагоре, лишен от растителност, бял, а на върха му като бенка един скит – „Преображение Господне“, казвала Мария, когато го виждала, а после Metamorfosi Sotiros, изричала, което е все едно и също и все същият скит, но само за този, който не вярва в магическата сила на думите. Това е последният, най-крайният скит, където по свидетелствата на мъже и на книги живеят двама монаси, по-точно монах и послушник – и това винаги е било точно така, казват някои летописци, от тези, които някога са били там, и от тези, които днес потвърждават все същото, но какво значи това – винаги – никой не обяснява, скитът всъщност е доста по-нов, проверих това, може би монасите са били винаги двама, това навярно е винаги, защото хората приемат двойката като естество, като нещо от-винаги, въпреки че тази двойка горе, под небето, не може да се преобразява в Една плът, недопустимо е, и тя трябва да е само едно плюс едно, което никога не става две поради невъзможността да порасне до три... Това „винаги“ никога не ми е било докрай ясно, освен когато става дума за много мрачни неща, и единствено сигурно е, че върхът Атон, изстъпен нагоре, наистина е бил винаги там, поне в смисъла на земно-човешкото „винаги“, което все пак започва отнякъде. Навярно затова, когато за пръв път се озове човек с кораб отдолу, в подножието, гледката може да бъде величествена – помислих го първия път, заедно с всичко останало, което помислих, когато изминах пътя и отдалеч видях с очите си Светата гора на мъжете, които като древни амазонки отстояват митичния си свят – поне тъй твърдеше в писмата си Михаил, който обичаше неочакваните асоциации и така подхранваше разнообразието на света в себе си, твърдеше го Неофит, когато свидетелстваше как се гони отровна змия с молитви, и най-важното, как с безшумно пълзене се оттегля злото във високи треви, а Гаврил не си позволяваше нищо да потвърди, поне не пред Мария и другата-Мария, и ако е изпращал някаква вест, то вестите бяха само в рисунки, на които сред дуварите на манастирите, фиалите, камбаните, расата на монасите, брадите на монасите и кипарисите задължително присъстваше котка, кърмеща малките котенца, навярно и той нещо свидетелстваше с това напук на твърденията, че женско животно няма как да присъства там – а аз прочетох всичко и всичко разгледах още щом пристигнах на брега на Атон, но не се заплених. Само първия път ме поби лека тръпка, не съвсем ясно каква, после се притъпи, а сравнението с амазонките запомних единствено защото ми навя мрачни мисли за жени с отсечена гръд, които убиват мъжа, осмелил се да пристъпи в тяхното царство. Разгледах свидетелствата с еднаединствена цел – да намеря там следа от едно бъдещо случване, което – някои твърдят – е също завинаги и което никой не бе предполагал тогава, защото странно нещо е времето, когато го оглеждаш в обратна перспектива и бъдещето вече е случено някъде там... назад във времето, и завинаги...

някъде там продължаваше да се взира другата-Мария, през сините си очи в зелените дебри на Атон, който не може да я предпази от чувство за вечност, вероятно отчаяна, защото се беше уловила безпомощно за една последна надежда и не преставаше да твърди, че Мария наистина е изчезнала, но е изчезнала Там, преминала е границата, сякаш се е шмугнала под ръката на Бога, която свети като дъга в небето след летните дъждове, и се е прислонила в Забраненото място, преобразила се е – няма къде другаде да е, твърдеше от първия ден след изчезването, въпреки че полицията отхвърлила напълно съмненията й, – там е отишла, упорито твърдеше тя, доплувала някак след онази нощ на нощното къпане, когато влязла гола във водата и повече не излязла оттам, защото синьото море на Атон нощем не е синьо, напротив, дълбоко и черно е, а тишината му е опасна... –

...не, не е възможно, Мария – й казах веднага, защото ненавиждам заблудите, колкото и превъзходни да са, – Мария не би сторила това, няма тайни пътища към Забраненото място, там се влиза открито, не се поддавай на невъзможното –

...не, не се заблуждавам – тя беше обсебена –

...точно затова не би влязла никога там.

Само че другата-Мария вече си беше повярвала, беше накарала и мъжете да се върнат обратно, да останат още и още, но вече не за да описват ръкописи, да правят библиографии и индекси, не да снимат стенописи, манастири, фиали, скитове, бради и раса и разни други свети неща, които потвърждават българските следи там, а да търсят Мария, единствено и само следа от Мария, вземайки предвид и миризмата на водораслите, и прясната риба, изтеглена с мрежи край Урануполи, и мускулестите тела на рибарите, и звуците на виолончелото, които се сливат с плисъка на морето, без никога да издават дали мъжки или пък женски е техният стон, и котките, тях също не трябваше вече никога да забравят, за да намерят Мария – Боже, колко убедена бях в безсмислието –

не е там Мария, казвах на другата-Мария, докато почти се скарахме –

– с теб не искам да говоря за това.

– не искам с теб да говоря.

 


напред горе назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух