напред назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Другата-Мария:


С нея не искам да говоря за това,

въобще отказвам да говоря

и знам, че сега ме наблюдава отстрани, виждам я. Иска да говорим за Мария, защото е сигурна, че на мен ми е потребно поради вината, която изпитвам, но аз не изпитвам вина. Само надеждата, която внуших на всички, ме прави виновна, нелепа надежда, в която продължавам да вярвам, но вече знаейки, че само аз имам право над нея, не мога никому да я натрапвам, и затова няма да извърна очите си към Мария-другата; ще се взирам в зеленината на недостъпния бряг докато мога, за да тая поне още малко в себе си думите, верите, съмненията, признанията, лъжите, защото истината е, че когато се върнем днес на брега, когато утре се върнат мъжете с поклонническото корабче, най-късно когато се качим в колата и потеглим обратно, ще се наложи пред всички да го призная:

Мария изчезна в синьото море на Атон

щом продумам, ще трябва да кажа –

Мария изчезна безследно в синьото море на Атон – казват – и аз казвам, тайно продължавайки да твърдя:

изчезването в синьото море на Атон е невъзможно. Не се изчезва там. Противно е на всички правила и на небето, и на земята, а морето е толкова тихо. То може би има някакви други правила, но колкото и каквото да казват другите, аз ще го кажа само на думи, за тяхно спокойствие и за да не им позволя да ми обясняват колко налудно е да не признаеш, когато някой го няма, че него го няма, и ще мълча истината, която е истинна истина, премълчавайки: Мария не се е скрила в морето, където завинаги се изчезва, другаде се е скрила Мария и ако я няма в Градините, които са зелени, които са забранени, които са на Богородица по право, то значи единствено, че има други скрити места, които никой не знае, в които не може да бъде проверено дали някой е скрит, но е скрит. Само не мога да приема, че е изчезнала просто така. Мислите ми са ужасно объркани, затова няма да ги говоря, този път ще плуваме мълчаливо във водите и аз тайно се надявам, че въпреки думите си Мария-другата не иска да призная онова, което е чиста лъжа –

Мария изчезна безследно в синьото море на Атон, защото то нощем е черно... –

поне пред нея мога да не признавам, тя дори ако не разбере, ще уважи моята истина, ще смири несъгласието си и няма нищо да обяснява, защото сигурно има своя си истина, а пред другите ще кажа с празни думи:

Мария безследно изчезна в Атон, признавам, че вече я няма –

и точно така двусмислено ще го изразя, за да не обиждам думите с откровена лъжа, ще пропусна морето, което е синьо, но може би носи в недрата си други, различни от синьото цветове, морето въобще няма да го споменавам дори пред Михаил, защото съм сигурна, че ще ме накара да потвърдя онова, което всички си мислят, и аз двойствено ще го изрека, но това какво ще кажа пред него няма значение; единствено важно е да не го признавам пред Мария-другата, защото съм сигурна, че тя също не вярва в изчезването просто така, само че си има друга версия, може би по-странна и от моята, след като дори не я сподели. Аз поне споделих и бях сигурна. Толкова бях сигурна, че когато днес тя ми каза:

– моля те, слушай, Мария, трябва да си тръгнем оттук, преди малко изпратих съобщение на мъжете, без да те питам, и утре те ще излязат оттам, съвсем сигурна съм, че повече няма да ни оставят сами и поне Михаил ще се вслуша...

идеше ми да й изкрещя, да й кажа – върви по дяволите! – но не го казах на глас, а в мене се преобърна и казах по дяволите и на морето, и на небето, и на Атон, и на надеждата ми, че се е скрила някъде сред зелената пустош, убедена бях не поради някаква специална причина, а просто така се свидетелстваше в душата ми, нещо свидетелстваше там и ме караше абсолютно да вярвам, мислех, че знам истината и тя се е шмугнала напук на света в зелените градини, които по право са на Богородица, защото по право са на Богородица...

не може да е в морето.

Не в морето.

Затова ще мълча, докато изникне първият манастир и лодкарят спре лодката... После може би пак ще мълча. Обещавам, вече никога няма да се върна тук, няма повече да пропътувам този син път, но вероятно няма да мога да се спася и синевата ще ме спохожда в сънищата, както и сега ме спохожда, всяка нощ, но в този ми път през съня съм винаги заедно с Мария и някак е ведро, поглеждам я в очите и виждам, че са сини точно като морето и отразяват всичко, дори и това, което не се вижда, отразяват зелените гори, небето, манастирите, дори и тези, които са недостъпни за женско око, всичко е там ...

ето така става:

преминаваме през първите скитове точно както сега преминаваме и наяве – „Metochi Hourmitsis“, скрит зад хълма, но в съня си го виждам, „Свети Василий“, той може да бъде съзрян при по-прецизно нагласяне на зрението, ако лодкарят още малко намали скоростта, а аз имам и силен бинокъл, който обаче в сънищата е ненужен, защото в очите на Мария е всичко, но наяве само с него мога да видя как е кацнал „Agios Vasilios“ на хълма и въпреки че целият е обрасъл в зелено, стените му очертават правилен куб и окото веднага улавя тази чужда на природата форма; после следващият скит ще се види достатъчно ясно, „Agii Pandes“ се казва, което означава, че всички светци са заедно, винаги заедно, пълчища светци, устремени към слънцето на небето, което днес се съсипва да грее и лъчите му сякаш се изливат в обратна на божествената устременост посока, към кръстовете, побити в небесната синева и към кожата ми...

нощем слънцето не прогаря кожата ми. Но може би кръстовете я обгарят, поне тъй ми се струва, когато сутрин отмивам от лицето съня, въпреки че през този месец тя обръгна и сякаш се вкорави, ненаситна на кремовете, с които я храня, и докато се мия, преди да успея да го отмия, си спомням съня – целия – и ми става страшно, защото очите на Мария в живота бяха тъмни, почти черни като морето на Атон нощем, а в съня ми идва със сини, сякаш цялото море са поели, при това пропито със слънчева светлина... то е най-синьото. Мария-другата ми показа тази негова синева още първия ден, когато пристигна, и аз си мисля сега – колко странно, че дотогава не го бях забелязала или просто не го бях облякла в думи, поради което приемах невъзможната синева на това море като негово естество, такова, каквото е, и от първия ден, след като Мария изчезна, започнах да го сънувам; а Мария-другата дойде и веднага направи една снимка, нарочна, от терасата на стаята, която Мария обитаваше преди да изчезне, не изчака дори да разопаковаме багажа, сякаш беше устремена специално към това, и дълго се взира през визьора на апарата си, а аз се учудих – не беше време за снимки, толкова много неща трябваше да й съобщя, бях припряна, но тя се обърна към мен и ми каза –

– мислех, че е измислица, някаква игра на светлината в апарата на Мария, но не е...

и ми показа една снимка, синя снимка, нищо друго освен гладко море гледано отвисоко, ужасно синьо море без хоризонт (къде ли се е била изкачила Мария?), глазура, в която, ако попаднеш, не е ясно дали ще потънеш, или повърхността ще те отхвърли от себе си и само в средата на безнадеждното синьо, сянка на чайка, която точно в този миг е преминала точно под слънцето...

– това е една от снимките, които ми е изпратила Мария преди една седмица... точно преди една седмица ги е пуснала... погледнах пощенското клеймо,

каза.

Точно преди една седмица, когато за последен път се качихме в лодката на един случаен рибар и аз поисках да ни отведе колкото е възможно по-близо до брега на Атон, за да снимаме отдалече пристанището, където спират поклонническите кораби на мъжете, лодките на монасите, лодките на рибарите, които доставят прясна риба за манастирите на Атон, и откъдето се вият пътеките към вътрешността, но тогава, седмица преди да пристигне Мария-другата, преди самата тя да изчезне, Мария вече не посегна към апарата, каза, че е загубила интерес, съвсем друго трябва да прави човек тук, и се излегна на дъното на лодката, отдаде се на слънцето или на небето, или може би на мъката по рибаря, нейния, защото – беше ми казала, – когато той спирал мотора, за да останат задълго във водите под някой манастир, се хващал за греблата, за да не се повлече лодката по течението, а мускулите му се движели като вълни под глазурата на матовата му кожа... Не виждах къде точно гледа Мария под тъмните очила. А когато излязохме от морето, тя каза:

– върви сама към къщата, аз ще отида до пощата да изпратя някои неща на Мария –

и нищо повече не ми обясни, въпреки удивлението ми, защото само седмица по-късно трябваше да се върнем обратно и нямаше никаква логика да изпраща по пощата някакви дребни неща, които са били скрити в чантата й... Сега вече знам за писмото и за снимките, и за Богородичните камъни, които тя търсеше със страст и намери два. Аз също намерих, в същия този ден, когато се връщах сама към къщата ни, но само един, който беше Душеспасителница. Нямахме съмнение в това, въпреки че много прилича на Пътепоказателката, почти същата е, но когато внимателно я разгледахме, Мария откри малък детайл в тялото на Младенеца, в ръката му, която сочи майчината ръка, и възкликна – Психосострия е! – а после ме принуди да й го подаря. Сега нямам мой камък, него не го е изпратила на Мария-другата, за да си го взема обратно за спомен, а не го намерих сред вещите й, значи трябва да е изчезнал безследно както твърдят или да е скрит в онова място, където е скрита и тя.

Оттогава всичко се промени. Навярно не е свързано с камъка, но вече не пожела да наемаме лодка и да плуваме на опасно близко разстояние до атонския бряг, изостави фотоапарата, който преди това неразделно тежеше на врата й, и камъни престана да търси. Събираше само дребни миди и малки камъчета и като броеница ги прехвърляше в ръцете си. Така прекарваше ранните часове на утрото, когато слънцето не жареше прекалено силно, приседнала на плажа, точно на тънката ивица между морето и земята, където вълните равномерно се галеха в краката й, а когато я питах:

...какво правиш, Мария, какво мислиш –

защото безмълвието винаги е тревожно, тя отговаряше съвсем кротко:

...нищо особено не мисля, Мария, нещо мое, може би пиша изречения от роман, тук, направо на пясъка и под вълните –

и се усмихваше, после пак потъваше в мълчанието си, с което ме молеше да я оставя на мира. Когато станеше много топло, влизаше във водата и виждах все по-отдалечаващата се точка в морето, докато съвсем се изгубваше от погледа ми – някой ден ще стигнеш до Светата гора с плуване, внимавай – казвах й на шега, когато се връщаше обратно, единствено за да я предизвикам да проговори, а тя се обръщаше натам, към белия връх, който стърчеше в далечината или може би така ни се струваше, след като беше доста далеч и нищо чудно да сме го припознавали в някой небесен облак, и казваше с усмивка, отправена към върха и небето:

– не, не се безпокой, аз плувам в обратна посока, няма да се дам монасите да ме разкъсат –

и посочваше с ръка към Амуляни, зеления остров, с око, вперено в Атон. Може би затова реших, че е доплувала до забраненото място, поддала се е на магията му, сменила е посоката, която твърдеше, че винаги следва, или нощното море я е объркало, ако се е впуснала да плува надалеч в тъмнината... морето е страшно нощем, дори да е тихо, винаги черно и безбрежно дълбоко, а бездните се сгъстяват в сърцето му... обърнато наопаки небе и беззвездно...

но аз не искам да си спомням точно тази нощ, най-беззвездната. Преди нея имаше дни, които се преливаха в други нощи, и в тези дни Мария вече се държеше различно, това разказах на Мария-другата, за да ми помогне в разплитането на загадката, за която смъртта е прекалено просто обяснение, но не се разбрахме с нея, разминахме се в интерпретацията на мидите, на камъните, на взирането в граничната бразда между морето и земята, на плуването в сините води на Атон и най-вече не се разбрахме за онази определена посока, която Мария удържала, защото, каза Мария-другата, теченията тук са странни, непредвидими и това, което иска човек, не винаги се случва, тъй че не е съвсем ясно накъде точно е плувала...

това го знаех и аз, но и него разбирах по различен начин.

А след плуването Мария се прибираше в стаята си в къщата и аз не знам какво е правила там. Час, два, ослушвах се с надежда да чуя мекия глас на виолончелото, стъпки, изскърцване на стената между двете ни, но не, единствено тишина, докато най-после към два вратата се хлопваше, и първия път аз излязох от моята стая, за да й предложа да обядваме заедно, както винаги, но сигурно думите ми са прозвучали, сякаш казвам – моля те, Мария, сподели – после престанах да правя това, защото тя ми отказа, отивала до Амуляни с корабчето в два и много й се искало да бъде сама. Там ще обядвам – каза – и веднага разбрах, че вече ще бъде така и ще трябва да чакам... някакво преобръщане на посоката, някаква вест, нещо, което може би ще ме посети, ще дойде от-към морето, от-към небето като невидим вятър, като окото на ураган, нещо трябваше да се случи, но не това, което се случи...

Когато разказах на Мария-другата, тя едва не ми се присмя, но аз усетих, че вътре в себе си го направи, само не беше моментът да се излеят думите й с присъщия смях, а в недоверието й проникна тревога – какво искаш да кажеш с тези налудни неща, за предчувствие някакво ли говориш? Не. Не беше предчувствие. Като предчувствие изглежда сега, тогава само очаквах някакви странни неща, отвъд всичко, което може да бъде предчувствано, но не знаех, както сега също не знам –

– а какво правеше Мария на Амуляни? – зададе най-естествения въпрос, единственият, който имаше значение, но аз нищо не знам.

...Не знам какво е правила Мария на Амуляни. Не ми каза.

Цяла седмица, всеки ранен следобед отиваше там и се връщаше късно вечер, с последното корабче в десет. После се затваряше в стаята си, отваряше широко вратата на терасата, за да влезе вътре и вятърът, и шумът на морето, и едва тогава посягаше към виолончелото, през стената усещах как внимателно отваря калъфа, намества тялото на инструмента между краката си, знам как точно правеше това, защото много пъти съм виждала, и тогава аз ясно чувах първите звуци, едно „ла“, после квинта, после още една... основните интервали, спрямо които музиката трябва да се намести, духът да се подреди, и в този момент аз излизах на терасата, през вратата на моята стая, и се скривах в ъгъла, току до клоните на една отрупана с плод смокиня, за да слушам как звуците един през друг изтичат, плъзгат се към синьото море на Атон, което нощем е съвсем черно, и потъват незнайно къде там... всяка вечер.

Цяла седмица беше така, само една нощ не се върна. Чаках я на пристанището, защото това беше моята вечерна разходка, видях хората, които се изсипаха от туристическото корабче, но нея я нямаше и тази липса предизвика у мен истински световъртеж, залутах се в тревогата, опитах да се свържа по телефона й, но знаех, че тя нарочно го оставя в стаята си, премислих всички възможности, но не одобрих нито една –

първо исках да се обадя в полицията, после реших, че е глупаво, после ми хрумна да потърся лодка, с която аз бих могла да доплувам дотам, но се отказах – кой би ме повел през морето нощем просто така, – после се хванах за една малка надежда, че се е срещнала пак с нейния рибар, което правеше нещата по-прости и със сигурност безопасни, после реших, че това не е възможно, защото нещо се беше случило между тях и тя твърдеше, че никога повече няма да докосне матовата му кожа, под която мускулите се движеха на вълни, после, докато решавах всички тези неща, нощта свърши... –

а когато на другия ден се прибра и срещна бледото ми лице, изведнъж се сепна, извини се и си призна:

– спах на брега в задната част на острова и край мен ходеха костенурки, знаеш ли какво необятно небе има там, а очите на костенурките...

просто изпуснах последното корабче...

Може да е било точно така. Само че на мен не ми се вярва, нещо се губи. Амуляни е съвсем малък остров, с около 600 жители, с бели къщи и нагрети до пръсване тесни улички, с една църква, обитавана от чудотворна икона на свети Николай и мощи на неизвестни ни светци, и една необитаема част със скали край морето, ниска растителност, подивели маслинови дръвчета и костенурки. Не разбирах какво може да прави човек там, освен да се спасява от нетърпимото слънце със студена рицина в някоя от десетките кръчми по брега, но когато разказах на Мария-другата всичко това, още същата вечер, когато пристигна, точно докато опивахме тъгите си с вино в пристанищната кръчма на Урануполи и смучехме зачервени скариди, тя изведнъж реши, че точно там е разковничето, ключът към всичко, което се случи –

– забрави за Атон, каза, тя не е там и ти напразно отпрати мъжете в погрешното място, трябва да разберем какво е правила на Амуляни –

и избърса внимателно ръцете си в салфетка, за да са чисти, после измъкна от чантата си една снимка, която Мария й беше изпратила в онзи странен пакет с Богородични камъни, а на снимката ниски зелени треви, в далечината оцъклено синьо море, хоризонтът пламтящ от залязващо слънце, а на предния план жена в гръб, главата й заметната с шал, с бяла дреха от тънък лен, дълга чак до глезените, едната й ръка едва повдигната напред в жест, който навярно посочва някому морето, но нищо повече не се вижда от нея, прилича по-скоро на скулптирана фигура, призрачно светло петно в зелено-синия фон, нагласено сякаш специално, за да отрази всички останали цветове... а в краката й – четири костенурки. Отзад, с небрежния си почерк, Мария беше написала:

Амуляни

– и какво? – попитах Мария-другата – какво толкова виждаш? тя обичаше да снима странни неща, композираше снимки... нищо особено няма... Само че Мария-другата стоеше вторачена в снимката, а очите й търсеха нещо, което със сигурност го нямаше там –

– не знаеш ли коя е жената?

– не, не знам, всъщност май подозирам, но това няма връзка...

– коя е все пак...

– може би лудата от Амуляни, тя така ходи облечена, но не се вижда добре...

– а на тази снимка? –

и извади втора, на нея същата жена, пак в гръб и забулена, приседнала на земята под едно съвсем сухо дърво с отправени във всички посоки сбръчкани клони, а между тях, натрапчиво синьо, като измислено и сякаш нарочно апликирано, отново морето, по-безнадеждно и от черните клони, под които бялата фигура като сгъната в себе си е застинала... около нея костенурки.

– прекрасна е снимката... не знам какво виждаш, каква връзка правиш, но още не си ходила на Амуляни – иди и ще видиш, там няма нищо особено, като всеки гръцки остров е... само в градините пред къщите има прекрасни цветя... това е май най-хубавото... и чудотворната икона, разбира се...

– а жената?...

жената наистина беше лудата от Амуляни и още през тази, първата вечер Мария-другата се встрасти в някаква своя идея, внушена й Бог знае откъде. Искаше всичко да й разкажа за нея, но аз не знаех нищо повече от това, което знаеше целият град и което един монах беше разказал случайно на Мария. Бях я виждала няколко пъти из тесните улички на Урануполи, между наблъсканите едно до друго магазинчета и сергии, вървеше бавно и винаги облечена в ленената си дреха, забулена така, че не си спомням лицето й; може би и аз съм я виждала само в гръб, как се придвижва сред тълпата, която несъзнателно й правеше път, защото всички знаеха за лудата от Амуляни, която, казваха, е напълно безопасна и безвредна. Живеела в необитаемата част на островчето, в шатра, опъната съвсем близо до морето, сред горичка от диви маслини и стари смоковници, някои казваха – сред дафина – но според мен и това е само мълва, защото аз не съм виждала шатрата, нито горичката, и в необитаемата част на острова не съм била, но Мария явно ходела там, преди да изчезне в морето както твърдят, ако това, което пише отзад на снимките, е наистина точно така... защото сниманите места може да са навсякъде. Струва ми се, че само веднъж видях лудата из уличките на Амуляни, в един нетърпимо горещ следобед, когато навън няма жива душа и в ярката светлина човек не е съвсем сигурен какво точно вижда, но това нищо не потвърждава и нищо не отрича, защото там тя сигурно се е криела в шатрата си, ако има такава, но едно нещо със сигурност знам и съм виждала, Мария също го видя: почти всеки ден – казваха местните и това дори да е преувеличено, със сигурност понякога се е случвало – Лудата се качвала на корабчето от Амуляни, просто така, без билет, но лодкарите не й пречели, защото откъде би могла една луда да има пари, а хората, които живеят в близост до свещени места, са свикнали да уважават човешката юродивост, слизала в Урануполи и присядала на кея върху металните пънчета, където привързваха корабите. Там сме я виждали – вперила очи в провлачения ръкав на полуострова, очакваща да пристигне поклонническото корабче. После се смесвала с тълпата монаси и мъже-поклонници, които бяха получили разрешение да посетят Атон, тръгвала бавно по мостика и се опитвала и тя да влезе заедно с тях. Лодкарите добре знаели какво ще направи, някои й се подигравали, но подхвърлянията им били меки, защото, казват местните, около нея бродела кротост и тишина и на всички им било някак неудобно, а най-неудобно трябва да му е било на полицая, който я спирал точно преди да стъпи на палубата, затварял вратичката пред нея и й сочел пътя обратно. Само веднъж присъствахме с Мария на тази сцена, чухме подигравките на лодкарите, а един поклонник се развика гневно и през цялото време я сочеше с ръка, докато атонският полицай я отблъсна от мостика – не забелязах да е особено смутен, както разправяха местните, защото явно така им се искаше и гледаха на нея като на талисман. Дори нещо я нагруби и я изблъска, навярно му е писнало да се занимава, но ние бяхме далеч и не се чуваше какво точно й каза, а тя безмълвно се обърна и все така бавно се върна на кея. Когато корабчето потегли, пак седна върху металното пънче и остана така взряна в белите облаци над морето, в които хората често припознават върха Атос...

Това знаех за Лудата от Амуляни – това разказах на Мария-другата, може би й споменах как се разстрои Мария, когато видя жеста на атонския полицай, с който беше отблъсната Лудата, както и възмутените крясъци на онзи плешив поклонник, чието теме светеше под слънчевите лъчи... това май също й разказах... А Мария-другата наистина се встрасти. Вторачи се в Амуляни, засели се в стаята на Мария, сред нейните вещи, сред книгите й, дори виолончелото вадеше от калъфа му, но не умееше да изтръгне от него нито звук, само го гледаше, може би и го е галела, когато аз не бях в стаята... а в два се качваше на корабчето и отиваше там. И тя една нощ не се върна, но аз не се притесних, знаех че върви в стъпките на Мария, в кожата й, знаех, че това е нейната утеха, надеждата, над която само тя има права... затова и нищо не я питах, както и с Мария, чаках сама да разкаже...

Може би затова и сега е обърнала гръб на Атон, вече не се взира и в мен, сменила е посоката на погледа и гледа там, където сякаш в края на самото море и като спуснат направо от небето виси Амуляни – това е краткото време, след което островът ще се изгуби от погледа ни, само оттук, преди да стигнем до първия манастир, съвсем ясно се вижда.

А когато стигнем до манастира, лодкарят ще спре лодката. Тогава ще се взираме в далечината, устремени към места, където не сме и няма да бъдем, аз изпълнена с очакване, че Мария изведнъж ще се появи, като принцеса ще помаха с кърпичка от някой прозорец и бинокълът ми ще е достатъчно силен, за да я улови, Мария-другата също ще се взира, но по някакви съвсем други, свои си причини, които не желае да сподели, а днес може би и това няма да прави, защото тази сутрин ми каза –

...трябва да се махнем оттук, повярвай ми, знам... –

аз също знам. Само че моето знание е някак друго. Затова ще мълчим двете, заедно, знаейки, че е привилегия да имаш с кого да мълчиш, и няма да си изкажем нито съмненията, нито мъката по Мария, най-малко пък любовта, след като винаги съм подозирала, че Мария-другата е влюбена в Мария, безнадеждно, по своя си начин, както умее, някъде отдалеч, дистанцирано, непретенциозно, и точно затова не можах да понеса безверието й, убедеността й, че Мария не е там – в единственото място, в което има надежда да бъде. Толкова силно се надявах, че днес вече изпитвам омраза към този зелен бряг, и синия път през морето намразих, знам го наизуст пътя, достъпния за мен път по водата и все по водата, винаги само там, където всеки миг би могъл да потънеш без земя, на която да намериш приют, знам точното разположение на манастирите, знам дори пътечките, които ги свързват без никога да съм ги виждала, знам, че никога няма да мина по тях, знам къде се извисяват най-големите кипариси, и кои са изсъхнали знам и защо, знам какво има във всеки манастир, мога да го наредя сякаш е пъзел, само по снимките, които мъжете ни изпратиха оттам още преди да изчезне Мария незнайно къде, а аз ги гледах сантиметър по сантиметър и четях всеки детайл, сякаш от небето беше спуснато откровение, знам всяка икона къде е, мястото на полиелеите, в които светят единствено свещи, защото електричеството е забранено в църквите на Атон, за да бъде светът, който е най-близо до Бога, винаги потънал в сумрак и съвсем истински, познавам скитовете, различавам ги не просто по картата, ето сега, когато безсмислено плуваме с лодката, мога да затворя очи и всичко ще виждам отвътре, като в съня, мога да съобразя скоростта, с която се движим, и когато ги отворя, ще видя точно това, което очаквам да видя, дори и точките, където присъстват малките келии, разпръснати сред скали и гори... Без да ги виждам, през сините очи на Мария, които всъщност са черни, ги виждам, сякаш някога съм била там и затова може би бях убедена –

Мария е там, там е изчезнала, значи не е изчезнала... –

това казах на Михаил, когато излязоха ужасени от вътрешността на Атон, поразени от съобщението, изтръгващо от небесния свят, в който – така твърдяха – пребивавали през всичкото това време,

но небесният свят е скачен с толкова тънка нишка някъде за земята, че човек често се пита има ли я въобще, а ако я има, защо толкова лесно се къса и дали тялото ни е тежко или пък душата...

но Михаил не си задаваше такива въпроси в този момент, когато просто ме питаше ужасен: кажи какво точно се случи, къде изчезна Мария, как така, и аз, разбира се, отговарях, отговарях как някои твърдят, че тялото й е потънало в морето онази нощ, когато влезе гола да се къпе в тъмните води, аз също влязох, но после се върнах обратно, а тя, не!... но ако е така, тялото й със сигурност трябва да изплува и след като не се случва точно това, което трябва...

– ти поне би трябвало да разбереш, аз знам какво се е случило и колкото и да е трудно, трябва да повярваш, дори само защото си мой мъж,

това казах и на Неофит,

– върни се там, моля те, дори да не вярваш, дори да си убеден, че е мъртва, може би точно ти ще я видиш в полъха на тих вятър... както искаш си го мисли, само върви...

това сякаш за миг повярва и Гаврил –

– длъжни сме да я намерим и моля те, върни се при твоите котки, докато ги рисуваш, може да я съзреш...

просто я потърсете! – ги молих. Скрита е някъде, доплувала е сама, а и защо да не си го е уредила още преди, нали познаваше онзи рибар. Той може би я е завел, защото тя обичаше тялото му, за него не знам какво е обичал. Само че онзи рибар полицията го разпита и той напълно отрече, да, завел я на разходка в морето, но само на една, на нощни разходки никога, а точно тази нощ било съвсем невъзможно, изключено, защото имал непоклатимо алиби – бил на кораб далеч в морето, едно море, което дори би могло да се нарече Друго море, по-скоро бяло, отколкото синьо, където човек можел да се сдобие с по-богат улов, и всички други рибари го потвърдиха, дори посочиха кораба, с който плували в тези други води, тъй че точно тази нощ – не! – а и никога не би я завел там – така казал рибарят:

– там не. Точно аз – никога.

После пред Мария-другата го потвърдил в някакъв техен си разговор, а тя му повярвала, защото я убедил, и ми каза: точно той – не! – с което може би искаше да прекърши моята надежда, защото как иначе Мария би могла да е там, след като влезе в тихото нощно море съвсем гола, някак безсрамно, би казал някой, и ако би доплувала...

...само си представи! – не преставаше да говори Мария-другата през всичките дни,

но аз не си представях, непредставимо беше, ако просто следвам пътищата на реалността, и въпреки това го твърдях и върнах мъжете обратно, а полицията, подбудена от моите твърдения, дори постави съобщения пред манастирите, в които пишело:

Изчезнала жена в морето на Атон, ако някой види тяло, било то на брега, било то другаде... незабавно да извести...

Това потвърди Михаил в първото си писмо, което изпрати оттам, след като аз ги върнах обратно, било написано с едри букви, на гръцки, на руски, на сръбски, на български, да могат всички да го четат, само снимка не сложили, не било редно да окачат по оградите на манастири женски лик... Нямаше отклик на това съобщение. Не би могло и да има, според Мария-другата, защото за всички нещата са ясни, никой не се занимава вече с това, само ние, които отказваме да повярваме, всеки по свои си причини, или се правим, че не вярваме, за да не се подчиним на онази крайна дума, окончателната, и да признаем –

Мария изчезна в синьото море на Атон, завинаги.

Или може би само аз отказвам да вярвам в това, защото наистина не разбирам на какво се надява Мария-другата, само виждам, че и тя се е доверила на нещо, след като тъгата й е ведра. Не си позволява да изрече забранената дума, само мрази Забраненото място и твърди, че е мрачно –

...глупашко е, не мислиш ли – и ме питаше със странна неприязън:

какво ще правят мъжете там? Ще бродят по тайни пътеки? В храстите ли ще търсят? Или ще надничат в килиите на монасите – те няма да им разрешат, то и полицията не може да надникне там, защото представи си, че открие нещо, дето не е за гледане? Или ще дърпат брадите на старците, да видят дали са истински и дали Мария не се е преобразила зад тях? Ако не ги беше върнала часове преди аз да пристигна, щях да ги посъветвам да отидат в Карея, в кръчмата, поне да си прекарат добре времето, след като друго не могат да свършат – четох, че там има вино и хляб, и разни други неща имало, дори бира можело да се намери, да седнат и да чакат: Мария би могла да се появи единствено там, да изпие поне чаша вино и да вкуси най-вкусния хляб, както някои твърдят, ако налудната ти теория е истинска. Само че не – тя може да е навсякъде другаде, но не там, разстоянието е огромно, и световен шампион не би го преплувал... още повече, нали е влязла в морето гола? И как си представяш – гола се разхожда по атонските пътеки, влиза в поредния манастир за радост на монасите... не, не ми се сърди, просто злобно ми иде да се шегувам, защо ти наистина нищичко не разбираш, ако си мислиш това, и въобще не познаваш Мария – да се скрие и да заживее сред глутница вманиачени мъже, присвоили си тази атонската пустиня, която, казват, е всъщност най-прелестна градина, отрупана с цветове, сред монаси, които наричат „смирение“ възторженото прогонване на жената... тя е права, като е казвала, че не жените, а органите им пречат! Не, Мария не би пожелала това скверно място и не мога да повярвам, че наистина го мислиш... за мъжете разбирам, те могат да мислят така, но ти... Как вярваш в това?

Не точно в това вярвам, но не бих могла да й го обясня, а и нямаше нужда да спорим, само трябваше да се помирим. На третия ден, след като пристигна, Мария-другата престана да говори за това, може би нещо разбра, може би се примири, може би и тя стана тревожна и не искаше да се занимава с дреболии, защото след първите две съобщения на мъжете те въобще престанаха да пишат, изчезнаха във вътрешността и самотата, която започна да избликва оттам, стана непоносима. Четяхме тези две кратки съобщения всеки ден и търсехме нещо в тях, сякаш зад редовете като по чудо ще се разкрие някаква истина или поне насъщна следа, но те оставаха все същите, непроницаеми и неподатливи на надеждите ни, без сянка на обещание. Различаваха се от съобщенията, които получавах от тях, преди Мария да изчезне, бяха кратки и неясни, понякога ми се виждаха празни, посочващи някакви ненужни подробности, думи, зад които зрееше пустота... малко плашещи бяха, може би защото сега целта им беше друга – преди описваха манастирите, църквите и най-вече чудотворните икони и мощите, до които се бяха докосвали – сега вече не докосваха нищо, не описваха, а твърдяха, че като бродници ходят от манастир в манастир, преброждали всеки скит, всяка келия, и се взирали изпитателно в изпитите лица на монасите. Едва сега били забелязали, че очите им са странни, някак бистри, но същевременно влажни и светели. Не знам какво точно значи това, би могло да се разбира различно... Забелязали също, че земята, по която стъпват, е топла, мека и някак уханна... но това твърдение беше още по-неразбираемо, защото на Атон в този сезон е горещо, земята е естествено топла, градините пълни с цветя, а дафиновите дръвчета ухаят... Може би пишеха просто така, защото няма какво друго да кажат... иначе съобщенията им биха се изчерпали единствено с изречението:

Мария я няма, не я намираме тук.

Във второто съобщение бяха написали нещо по-конкретно – питали един монах от манастира Ксиропотаму, който приседнал в кръчмата в Карея на чаша гъстото вино и може би затова се оказал разговорлив, дали някога се е случвало нещо подобно – да се укрие там жена –

– жена? Не, невъзможно, а ако би... –

– какво ли би?

– не знам и никой не знае, свидетелства няма за това, знаем единствено за Лудата от Амуляни, но тя никога не е прониквала тук...

– ето, виждаш ли,

казваше Мария-другата, когато за кой ли път четяхме съобщението, но аз нищо не виждах – само думи и думи, и предварително знайни неща... а тя какво вижда, не знам...

...сега гледа към Амуляни, усетих как обърна погледа си натам, щом островът се появи на хоризонта, направи крачка и се облакъти на отсрещната страна на лодката...

така посоките ни се разминаха...

 


напред горе назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух