напред назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Мария-другата (2):


Оттук Амуляни се вижда като мираж. Явява се изведнъж, спуснат от небето сякаш за малко, и човек има чувството, че някой ще го изтегли нагоре и ще го прибере обратно в меката синева, защото морето, в което е стъпил, е натрапчиво синьо и изглежда нереално. Като обърнеш поглед нагоре, небесното синьо е по-истинско. Ще се вижда не повече от петнайсет минути и ще изчезне, щом стигнем до първия манастир – не знам дали причината е, че брегът, край който се движим, съвсем леко извива, или просто далечината става непреодолима за погледа. За мен това е най-прекрасната гледка, затова съм обърнала гръб на другата-Мария – тя продължава да се взира в своя Атон, където всичко и завинаги си е все същото, непроменливо застинал е, а ние сме разглеждали вече колко ли пъти онова от него, което ни е позволено да видим, макар и отдалеч. Предполагам, че и тя отдавна вече само го гледа, но не го вижда, просто го използва за съзерцание като мантра, съсредоточаване върху нещо, което й помага да съхрани душевното си равновесие след всичко, което се е случило тук... Ако следвах желанието си, аз нямаше да тръгна на тази разходка в морето, щях да прекарам и този следобед на Амуляни, но не исках да я оставям сама, защото другата-Мария е уязвима; Атон я прави такава, въздейства й по начин, който сякаш я застрашава, затова е по-добре и аз да присъствам на това сбогуване, което изглежда твърде мрачно. Преди малко, когато я наблюдавах, забелязах в очите й тревога, може би дори страх от морето, защото не поглежда надолу, където лодката пори повърхността и разплисква вълни, вперила е очи в зеления бряг и започвам да мисля дали въпреки вярата си в някакъв чудесен изход вече не се преизпълва с опасения, че водите ще се разтворят и оттам ще изплува тялото на Мария... или дали няма да погълнат и нас?... може би нещо такова й се върти из ума и я прави дълбоко нещастна, въпреки че не го признава, а аз не мога да се обърна към нея и да й кажа –

не се безпокой, Мария, това няма да се случи, никакво тяло няма да се яви и морето няма да се разтвори, и нас няма да приюти в прегръдка, и монасите няма да открият жена, нито с тяло, нито без, мъжете също – нито живо, нито мъртво...

Нямам право да говоря така. Никой няма да узнае къде е Мария, тъй че всичко трябва да бъде възможно – и това, което мисли другата-Мария, и това, което си знае някъде в себе си рибарят, който я приютявал в лодката в пътя й към забранения бряг, и това, което мъжете ще отнесат като тежест и срам, когато излязат от вътрешността на Атон, защото са били във вътрешността на Атон... нека всеки си мисли... аз също. Защото изчезването е нещо болезнено, натрапчиво като мит и в мислите на всички настъпва суматоха, мястото на изчезналия остава празно, но не както ако съвсем прилично се е скрил в смъртта – смъртта е естествена и мястото постепенно обраства, изпълва се и се заселва с неизбежности, изчезването обаче е драматично, непозволено, с противно естество, неприлично като влизането на Мария гола в морето на Атон, и празното място започва да пуска пипала във всички посоки, охранява се от света като неприкосновена пустота... а мястото на Мария в живота ни и тъй беше голямо, сега е на път да стане прекомерно и по особен начин да го отрази – Мария е вече нашата пустота, онова, което не можем да издържим, голямото Нищо на изчезването ни – моето и на другата-Мария със сигурност, за другите не мога да знам. И няма нужда морето да ни прибира...

За пръв път видях Амуляни на снимка, точно както го виждам сега – нереално спуснат направо от небето, нереално положен в хоризонта, едва докосващ морето. Разбрах за съществуването му от тази снимка, направена от Мария явно точно оттук, когато получих колета в София, по-малко от час, преди телефонът да иззвъни, за да ми разкаже гласът какво се е случило през нощта в същото това море на Атон, и беше чиста случайност, че познах синевата му миг преди да се разгърнат хартийките и да видя в ръцете си Богородични камъни, преди да се разпилеят снимките върху масата в кухнята, преди да прочета писмото, което ми беше написала Мария...

преди всичко това да се случи и преди да подозирам съществуването на Амуляни, лежах в леглото си, завесите бяха спуснати, но под тях пробиваше слънчева светлина и през просъницата си мислех как все по-трудно ставам сутрин, а беше вече десет, как все повече ме омайва сънят и все повече го желая, защото животът ми е блудкав, животът си е блудкав сам по себе си, и обичайното му състояние е омагьосаният кръг, в който постепенно и все по-безнадеждно потъвам, всички потъват, и в същото време си мислех колко тривиална и плоска е същата тази мисъл, която прояжда съзнанието на безброй много хора, които се събуждат, поглеждат часовника и виждат, че вече е десет и слънцето пълзи към купола на небето, застрашително излъчвайки жълта жега, такъв жълт ден беше този, а можеше да бъда далеч оттук, помислих, на брега на Халкидики, да лежа на плажа между Мария и другата-Мария, после да се къпя в прохладно море заедно с рибите, защо ли наистина не се съгласих да участвам в проекта, се питах – от глупост, естествено – отговарях, но всъщност добре помнех колко уродливо ми се видя да има място в света, където ми е забранено да стъпя, земя, която женският крак би осквернил, и въпреки примамливата представа, ако в този миг някой би ми казал – тръгни, – пак не бих тръгнала, пак бих предпочела да се взирам в часовника и с омерзение да си мисля, че все пак ще трябва да стана, да отида в университета, където студенти ме чакат въпреки жълтата жега, за да кажа неща, които вярват, че точно аз имам правото да им кажа, а на мен ми се иска единствено да ги питам –

защо мърдат мравките? –

може би някой ще знае това по-добре от мен, а ако не знае, бихме могли да опитаме с общи усилия да разберем – ето на, мислех точно в този момент, който съвсем ясно си спомням поради всичко, което се случи само мигове след това, такова трябва да е заглавието на следващата ми лекция – „Защо мърдат мравките?“, – далеч по-смислена тема от символния свят на някой си, който отдавна не мърда и никой не се интересува от него –

и точно в този момент на вратата се позвъни. Аз станах и извиках да чака който и да е там, защото бях гола и трябваше да покрия тялото с дреха, да прокарам четка през косите си...

защо мърдат мравките –

повторих на глас сякаш за да не го забравя, и отворих вратата – пощальонът ми връчи пакет.

Познах почерка на Мария, познах двуглавия орел на Атон, разписах се някъде, за да удостоверя, че съвсем лично съм получила най-личната пратка в живота си, може би се учудих на двуглавия орел и на почерка на Мария – какво може да ми изпраща Мария...

и само мигове по-късно, точно толкова, колкото може да отнеме срязването с ножичка за нокти на въженце, вързано в непристъпен възел, и разкъсването на проста амбалажна хартия, в ръката ми, подпряна върху кухненската маса, просветна Богородичен камък... и снимки се разпиляха върху трохи хляб, останали от късната ми вечеря, и плик, в който се предполагаше, че пише важни неща... но аз първо видях точно тази снимка и почти едновременно с нея докоснах камъните, така се получи, сякаш не можеха да се появят дори и на масата в кухнята без синьото море на Атон... натежаха и тупнаха върху снимката, хартийките, в които бяха съвсем небрежно загърнати, сами се разгърнаха, ръката ми веднага пое единия, а очите ми поеха морето.

Богородичните камъни са странно нещо. Привличат погледа нежно, улавят го в мрежа отблясъци, излъчени от впръскани точици слюда, задържат го и някак естествено се навеждаш, за да вземеш в ръка камъка, ако си там, на междата между морето и земята, където най-често се намират, защото водата усилва лъчението им, понякога златисто, понякога сребърно; това обаче го разбрах едва след като стъпих на този бряг и видях истинското море, което ги ражда, не само снимката – а когато за пръв път изпаднаха в дланите ми от омачканите хартийки, съвсем сухи, първоначално не проумявах какво точно държа. Взех единия и инстинктивно го подредих по дължината на пръстите си, такава беше формата му, леко издължена, и при допира ми се стори, че е по-топъл от ръката ми, което ме накара за миг да го притисна в очакване на невъзможна мекота, после го разгледах и установих как едва-едва свети, въпреки че беше сух, а кухнята мрачна, после започна на нещо да ми напомня, погледът ми се размъти в желанието да открие образ и да го фокусира...

някои хора твърдят, че Богородичните камъни имат хипнотично действие. Не знам дали е тъй, по-скоро се съмнявам, защото, ако не си подготвен и не знаеш какво търсиш, никога няма да видиш. Очите се отварят, подвластни на легендата, а аз отдавна бях я преживяла в думите на Михаил, в твърденията му, че това не е легенда, а прост факт, който с малко усилие би се превърнал в истина, и аз изглежда направих усилието, навярно защото точно заради тези камъни Мария избра да отиде на мястото, където всъщност никога не би могла да отиде... – някой би казал, че единствено поради това след мигновената почуда започнах да различавам жълтата жилка, очертаваща главата на Богородица, покривалото й, втората линия от впръскана слюда, означаваща сиянието на нимба, миг по-късно бях вече сигурна в релефа на Младенеца, който с едва забележимо движение сякаш се измества от тялото на майка си, и ръката й...

някой би казал, че малката издатина с пастелно кафеникав цвят, която сочи пътя, нищо не сочи и само желанието ми съединява невидими линии и несъвместими посоки... и аз бих потвърдила, да, така е, сигурно е така, но в онзи момент потвърдих съвсем друго –

...виж ти... Одигитрия...

изрекох, преди да видя, че върху хартийката, с която беше увит камъкът, Мария също беше написала –

Пътепоказателка

значи вярно съм преценила и тогава усетих вълнение, трепет някакъв, който запазих за себе си, не го споделих по-късно с другата-Мария, посвених се, въпреки че бяхме решили да изтръгнем всичко от всеки спомен, да извървим пътя на всяка следа, която би могла да е знак за Мария... това обаче не й казах, твърде лично ми се видя, а не обичам, когато нещо се свива и разпуска в стомаха ми, без да мога да установя защо точно се случва, и винаги предпочитам да потвърждавам, че потайно желание е това, което съединява златистите линии в образ и чертае невидими пътища... Тогава обаче наистина виждах как камъкът е преизпълнен с цветове, прелива към златисто, променя се пред очите ми и се извайват ясни образи, което е възможно единствено като игра на светлини и слънчеви отблясъци, а сутрин в кухнята ми няма светлина да заблуждава, лъчите не проникват, а основата на камъка е тъмна и по-скоро напомня гранит... – Мария е сигурно запленена – помислих и посегнах към втория камък, който беше по-кръгъл, събра се в дланта ми без да докосва пръстите –

Милостива

пишеше върху хартийката, но аз така и не успях да установя милостта – какво ли иска да каже Мария? – може би някоя конкретна икона има предвид, а този камък ми напомняше нещо друго, много различно, и Младенеца го нямаше,

...тук Богородица е сама... и все пак, Богородица е, и няма значение...

тогава още нищо нямаше значение, единствено важно бе, че в ръката си държах Богородичен камък, че Мария ми го е изпратила, че мисли за мен, че от Богородичния камък ме облъхна нежност, в която човек лесно привижда любов, а това беше нежност, идваща от Мария... после сложих камъните върху същата снимка, която първо видях, тази, която сега е придобила неимоверни размери и се разгръща пред очите ми като мираж, и камъните почти покриха Амуляни, видян точно оттук, спуснат от небето в море, синьо до невъзможност...

...в този момент иззвъня телефонът. Оставих с неудоволствие следите от Мария върху масата, дори се поколебах дали да се обадя, защото любопитството ме мъчеше, а пликът седеше неразтворен, снимките неразгледани, само тази, която случайно се натрапи първо в погледа ми измъкнах изпод камъните, и докато вървях към другата стая, прочетох отзад това красиво име Амуляни, не го знаех, не бях чувала нищо за него, а и кой ли е чувал за някакъв миниатюрен остров на половин час път с корабче от Урануполи, където единствената забележителност са градините, пълни с цветя, иконата на свети Николай и костенурките... Така със снимката в ръка стигнах до телефона, вдигнах слушалката и тогава разбрах как наистина се случва невъзможното – то най-често идва с глас. Гласът се спусна някъде отгоре през ухото ми и се сля със снимката, отрази се в глазурата на морето и ми се стори, че пространството около мен посиня... –

Мария изчезна казват в синьото море на Атон,

изрече гласът нещо, в което смисълът липсваше,

– какво каза, Мария,

Мария изчезна казват в синьото море на Атон,

това не може да бъде разбрано от първия път,

Мария изчезна казват в синьото море на Атон,

гласът потрети формулата и продължи объркано да облича в думи нощта, когато морето било черно и тихо,

а в този миг очите ми се взираха безпомощно и сляпо в снимката, десет на петнайсет сантиметра, където морето се простираше съвсем равно, огледално застинало и навярно беше толкова синьо, защото поглъщаше цялото небе в сърцевината си, и не разбирах какво точно гледам, и не разбирах какво ми говори другата-Мария за тъмно, дори черно море, на моето имаше остров, далече, точно на хоризонта, сякаш спуснат направо от небето и много красив... –

– не разбирам, Мария, кажи пак, казах,

и Мария влезе гола – ми каза – аз също влязох, но се върнах обратно, а и не бях гола – (като че това имаше някакво значение) – точно два часа по-късно полицията дойде и започна да търси, имаше лодки и скутери, много хора излязоха на брега, а преди това аз дълго виках от точно онази ивица, мократа, и тичах по нея, но никой не ме чу,

никой не й отвърнал отвътре, нито отвън, тя тичала по пясъка и крещяла.

аз ги извиках, защото морето беше много черно, а Мария влезе в него гола и не се върна обратно – нея я няма, казаха – казват, че изчезнала безследно в морето на Атон, но аз не им вярвам,

– къде са мъжете, Мария,

мъжете също излязоха от вътрешността в ранни зори, извиках ги, за да им кажа, но веднага ги върнах обратно, сега съм сама, а не мога, защото всичко е толкова странно, някои дори твърдят, че било безнадеждно, и много се плаша от това... не трябваше да оставам сама...

Не разбрах много неща, но само след час тръгнах. Навлякох дрехи, нахвърлях багаж в един куфар, събрах следите на Мария от масата в кухнята и ги сложих в дамската чанта, трохите останаха там, за тях нямаше време, защото трябваше да напълня колата с бензин, да мина през банката за пари, май и в университета позвъних и обясних, че заминавам по спешност, но не им казах нищо за Мария, нямаше какво да им кажа...

Спрях съвсем за малко, когато излязох от София, да си купя вода от крайпътно ресторантче и там, след като отново седнах в колата, извадих от чантата снимката и закрепих Амуляни над огледалото, да го гледам и да не се объркам случайно, да помня къде отивам... беше толкова нереален, увиснал като мираж... точно както го виждам оттук, но сега е придобил неимоверни размери...

... И пътят се източи напред, село по село, град по град, дърво по дърво, знак по знак, но май по-скоро обратно движение ме всмука назад...

аз съм Мария,

аз също се казвам Мария

колко ужасно, и аз...

винаги съм знаела, че е глупаво да се казваш Мария...

да си Мария...

за нас няма място...

какво пък значи това?

една дупка ме спъна и колата подскочи,

...някога ще напиша роман за Богородица...

по нашите пътища човек винаги трябва да стиска здраво волана, едва не изскочих от пътя, но не знам дали дупката, в която попаднах, понечи да ме изхвърли, или пък...

...някога ще напиша роман за Богородица...

...невъзможно е.

Не бях чувала по-странна идея, докрай абсурдна, а Мария съвсем наивно попита:

– защо?

бях сигурна, че се шегува, защото всичко, което аз знаех, го знаеше и тя, не би могла сериозно да й хрумне подобна мисъл, шегуваш се, Мария, не съществува такъв роман, не може да има, и никой не е написал,

– кой знае какво е било написано на света, някой все е написал, след като всичко е вече написано, защото ненаписаното не съществува,

– да, но за Богородица няма, тя не може да бъде написана, тя е просто антироман, някаква празнота... виж, върху Мария Магдалина всеки се упражнява,

– разбира се, нали е била проститутка, казват, каквато всъщност не е била никога, но това е подробност, така е трябвало да бъде измислена, за да пишат за нея – една равноапостолна проститутка – за нея лесно се пише роман, особено ако се поправи насред път, и всеки би могъл да го прочете,

– права си,

– точно така е, затова ще напиша роман за Богородица, не е задължително някой да го чете, другите ми романи ще четат, а този няма да е за четене,

– а за какво?

– за Богородица,

– странна идея, невъзможна е, но поне е весела –

след този разговор бях сигурна, че си говори просто така, търси някаква тема за разговор, защото тогава пътувахме нанякъде с нейната кола, а беше много късно нощем и мислех, че се е бояла да не заспи, воланът толкова лесно се изтръгва от ръцете и очите се притварят, освен ако някоя дупка... а с дупки е пълно по пътя и за да не те изненадат, по-добре е сам да си измислиш дупката... ето, Амуляни, потопен в синьо море, се беше килнал на една страна, избит от пътя, а аз го оправих, нагласих го в неотменимия му хоризонт, после отминах едно сухо дърво, побито край пътя, обичам изсъхналите дръвчета, и го загледах, докато изчезна в огледалото точно под Амуляни...

всичко това беше отдавна, естествено не помня точно кога, както не помня къде сме пътували и дали е имало сухи дървета край пътя, които в нощната тъмнина невидимо са кършели почернелите си ръце, но помня, че разговорът се повтори след много време и това ме учуди, бих казала дори разтревожи, защото свидетелстваше как въображението преиграва себе си в озадачаващи посоки, задълбава там, където може единствено да се унищожи, и този разговор добре помня кога точно се случи, защото проектът „Атон“ вече се беше натрапил в пространството, направо го беше превзел като сухо дърво в периферното зрение, и застрашаваше онази невинна симбиоза между нас трите, невинно възникнала в университетското кафене, когато невинно се попитахме:

ти коя си?

аз съм Мария,

аз също се казвам Мария

колко ужасно, и аз...

винаги съм знаела, че е тъпо да се казваш Мария...

да си Мария...

за нас няма място...

а аз я попитах: това пък какво значи?

вече нямах нужда да питам такива неща, без думи можех да я разбирам, защото години бяха изминали от това превъртяло се в кръг запознанство, когато една зимна вечер минах през апартамента й, без да я предупредя, с оправданието, че следобеда се чувстваше зле и си тръгна рано от университета, главата й се въртеше и аз исках да видя дали световъртежът не я е изхвърлил навън от света... това си измислих за оправдание, но всъщност в гърлото ми отдавна беше заседнала мисълта за Мария, миризмата й, и аз непреодолимо желаех да я докосна, съвсем дистанцирано, незабележимо и отдалече – черната й коса, пулса на слепоочието, ръката й, върху която под малкия пръст на дланта имаше едва забележим родилен белег... а вечерта беше меланхолно свита в себе си и ронеше сняг, исках просто да я видя...

Когато влязох, във входа ме посрещнаха звуци на виолончело, изсипваха се надолу по стълбите и аз се гмурнах в насрещното им движение, изкачвах се бавно, съвсем бавно, за да стигна пред вратата с отзвучаването на последния тон, и тогава натиснах звънеца, камбанката прозвуча като последен акорд, неочаквано натрапил се, за да развали магията на края, и в този миг съжалих за нахалството да се появявам просто така, с нескопосани оправдания, зад които прозира нуждата да споделям сама себе си... но нямаше време, стъпките откънтяха и ме посрещна Мария...

някога ще напиша роман за Богородица...

...повтори го неочаквано тази вечер, след третата чаша вино, и тогава нещо трепна в стомаха ми, под лъжичката, под сърцето или където там е казано, че нещото трепва, защото помислих – дали наистина е сериозно, но отбих мисълта, не, невъзможно е, просто въображението й следва искрите на виното, което беше червено, тъмно червено тази вечер, направо увличащо и за въображението, и за страстта...

колко глупава съм била, било е тогава, мислила го е, започнало е да се случва в нея, а месец по-късно аз трепнах, все още в неведение, когато Михаил разказа за Богородичните камъни, отпивайки тъмна бира с усмивка, която нарекох в себе си йезуитска, въпреки че и той нищо не подозираше, и нямаше представа накъде тласка света. Просто удари в десетката и Мария реши да се включи в проекта, упъти се към синьото море на Атон, където, казват, изчезнала, а аз си припомних онази зимна вечер, когато влязох в топлия хол и погледнах ревниво виолончелото в ъгъла, нищо не може да бъде забравено, всяко нещо се появява като сухо дърво в периферното зрение, изтляло и все пак налично,

защото не може да се напише роман за Богородица.

Защо не може да се напише роман за Богородица?

Тогава вече наближаваше полунощ, в стаята ставаше все по-червено, навън се разпръскваха дребни снежинки, а Мария се сви пак в креслото си и отпи от своята чаша, на такава идея е нужно повече вино, помислих, но не го казах така, предпочетох да подмина въпроса, да не му придам никакво значение, но тя го повтори:

– Защо не може да се напише роман за Богородица?

колко бях глупава в онзи момент –

защото не може – трябваше да й кажа и да оставя тавтологията да се върти в себе си и да се самоизяжда, да разяде и въображението й, което беше поело в забранени посоки, отвеждащи в забранени места, а вместо това глупашки се хванах на въдицата и обяснявах неща, които бяха ясни и поради това глупави,

– защото няма мъже, Мария, не съществува роман за жена без мъже, или без един мъж най-малко, обратното може, но това не, добре знаеш защо така сме измислени,

и поех в още по-погрешна посока –

– ти помниш ли колко мъже все пак си имала и за каква Богородица става въпрос?

не, не помнеше, само заинтересованите броят, тя със сигурност не броеше, но аз бях жлъчна, защото обичах Мария, обичам Мария и поради това тръгнах веднага, само час след като разбрах, и натисках до дъно газта, за да видя по-бързо това синьо море, в което оглеждах очите си и което, казват, й дало прегръдка, приют срещу нещо, което боли, срещу двойното дъно в сърцето, срещу миражите на ума, срещу... – този мираж срещу мене, появил се в морето сега и онзи, който тогава на снимката гледах, той поне не е заблуда, той си знае, че е мираж и очите спокойно почиват...

– ето точно това ме привлича...

– теб те привличат мъжете, не можеш да живееш без двама мъже поне, трима мъже, не съм злобна, просто не разбирам за какво точно говориш...

– не, аз не мога да живея без виолончелото си, мъжете са само прибавка, врътка някаква, но това въобще няма значение, аз не съм Богородица, аз съм Мария, какво общо има...

исках да кажа, че не виждам какво я привлича, че не й вярвам, привлича я виното в чашата, което се слива с кръвта, и допирът, знам, я привлича...

– ти нямаш мъже – каза,

– а ти недей богохулства, аз не харесвам мъжете, не обичам телата им...

– да де, и нямаш мъже,

– за мен ли ще пишеш роман?

– не, за Богородица...

а сухото дърво отдавна го нямаше вече, само зелени дървета край пътя, окастрени, и някакво село далече, от дясната ми страна, скоро ще навляза в планинската част и трябва да намаля по завоите, за да стигна до снимката, такава, каквато е, и морето... колко странно име е това „Амуляни“, красиво звучи и сигурно значи нещо, всяко нещо трябва да значи...

значи Мария затова е отишла. Не се е отказала от тази налудна идея, която тогава, сякаш обзета от вдъхновение, сподели и аз я забравих, но тя явно – не – а другата Мария е улучвала сърцевината, когато казваше:

– трябва да дойдеш, Мария, не се дърпай поради някакви глупости, трябва да дойдеш –

– но не в Атон, около Атон – казвах аз, защото в случая особено държах на точността,

– все пак е хубаво човек да види земните градини на Богородица, пък било то и отстрани... – което е било чиста съблазън, дълбоко изкушение, след като всеки от нас вече знаеше, че легендата е прост факт, който с малко усилие се преобразява в истина, както легендарно твърдеше Михаил, йезуитски, и сега зад гърба ми са разстлани тези земни градини, зелени, хълмисти, обточени към белия връх, които, твърдят, са на Богородица, защото са на Богородица...

а пред очите ми Амуляни виси спуснат направо от небето, увиснал между две синеви...

...На огледалото ми за обратно виждане също висеше Амуляни – тогава, когато се отправих насам, да ми показва пътя и напред, и назад...

Когато пристигнах тук по залеза на слънцето, попитах другата-Мария дали е чувала за някакъв роман, абсурден, в който Богородица разказва, или е разказана някак, а тя ми отвърна невежо, че да, май веднъж споменала, но тя не обърнала внимание, защото Мария нали винаги говореше, че ще напише нещо, и после попита: защо питаш? а аз прекъснах разговора без обяснения, само с едно: пред мен Мария веднъж спомена... – и наистина не желаех повече да говоря, защото на границата, докато чаках да се изтеглят десетки коли, бях разгледала вече снимките, прочела писмото...

и си припомних думи, които никога не е трябвало да изричам, но са изречени и потвърдени:

– има неща, от които не става литература, Мария, който тръгва към тях, просто се дави...

...и ето сега Амуляни се скри зад хоризонта, потъна или някой го изтегли нагоре в небето, а аз се обърнах отново назад и видях другата-Мария, вперила очи в първия манастир на Атон...

 


напред горе назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух