Обратно към: [Госпожа Г.][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

ЕПИЛОГ

– Сега трябва да спиш, утре ще продължим приказката...

– Кажи ми само края!

– Не го зная.

– Ти и началото не знаеше...

– Не, включих се някъде по пътя...

– А кой ще ми разкаже края? Ще се приберем скоро в града... а има още много... нали?

– Един човек ще дойде и ще ти го разкаже. Той го знае.

– Кой е той?

– Всъщност той може и да е „тя“. Ще видим... нали и аз не знам края, значи още не е идвал.

– Но със сигурност ще дойде?

– Няма нищо по-сигурно от това.

Ръката се отдръпва от гушката под бузата и като крило на птица застава пред очите ми, потрепва леко и замирисва на перушина, въпреки че не знам как мирише перушината, навярно на възглавница пълна с пера – моята възглавница е пълна с перца и нощем тайно измъквам по едно от незабележима дупчица до лявото ухо, издухвам го нагоре в тъмнината, то лети и свети до следващата нощ и следващия сън, а аз все чакам да видя кога ще свършат перата на тази тайнствена птица, превърната във възглавница, за да е меко, много меко и сънят ми да пее... Сега крилото ще се прибере, повикало съня, и тя ще си отиде на пръсти, сякаш вече спя, а аз не спя и тя го знае, но колко е успокояващо, когато някой тихо, почти въздушно се измъква заради теб и някакъв шептящ глас проговаря:

...ти спиш,

ти вече отдавна си заспала...

...не си отивай, Тальо...

...и един човек идва до леглото ми, но съвсем не е ясно дали е той или е тя, защото всъщност аз въобще не съм в леглото си, а някъде насред пустинята, сред пясъци, където въздухът тъй трепетно пулсира под слънчевия диск, че всеки образ става двойствен, променливо прозрачен и готов като мираж да се разсее, за да не можеш никога да бъдеш сигурен...

...светът ми е разказан в някой сън... без край, защото края никога не помня... Светът е това, което са ми казали за него. Представен ми е двойствено, най-вече с неясни, двусмислени, двулики имена, дали да не кажа – двулични? Във всеки случай, там някъде и толкова отдавна, в началото на „днес“, в пустинята на сънищата съм усетила, че светът не е това, което е, животът също, и птицата – разперена ръка, ръката – тръпнеща с ухание на перушина птица – лети сред облаци, менливи, като да са отразени в криво огледало, и просто няма как да не пропаднеш в дъното на собственото си око, обърнато към това небе, където единствено фантазиите са истинни и живи...

...докато спиш, и ако истински сънуваш...

...ти спиш,

ти вече отдавна си заспала...

...не си отивай, Тальо...

...спи, спи, и утре слънцето първо теб ще събуди..

-----------------------------

...този слънчев лъч, толкова пъти ги моля да го запушат, да му зашият дупката, защото на мене ми е високо и не стигам дотам дори когато си сложа столчето, но никой не ми обръща внимание и аз ще сложа две столчета, три столчета едно връз друго, за да падна и те да са виновни, ще си лежа в стаята с нещо счупено и тогава добре ще я затъмнят, но може би няма да мога да си играя, а другите ще скачат по двора – не, няма да е добре и ще трябва да измисля нещо друго, нещо странно, за да ме чуят, например Деди казва, че ако хванеш слънчевия лъч с лупа и го държиш дълго, дълго, докато другите се събудят, нещо може да пламне и това ще е толкова странно, че ще им кажа – ето виждате ли, слънчевият лъч подпали пердето и масичката пред прозореца, и пътеката, която баба казва, че сама е тъкала, нали ви казах... а мамичка казва, че да си на седем години е странно, но аз съм с няколко месеца по-нагоре, дори си мисля, че съвсем скоро ще стана на осем, ако точно броя времето, и възрастта ми вече няма да е странна, ще престана да се будя рано, защото ще си лягам късно, но и тогава няма да разбера точно какво иска да каже, защото нали всички са били на седем, преди да станат на тринайсет, на трийсет и още, и още, което наистина е странно, защото не мога да си представя как същите са големи като мене, а не знаят колко е добре и го наричат странно. Други неща са странни, но тя сигурно се оплаква така на всички, че съм ужасна, както го казва понякога, без другите да чуват, но го казва по-меко, защото мамичка е много мека, когато ме прегръща, струва ми се, че потъвам някъде между дрехите й, сякаш отдолу има дунапрен като на възглавничките, които изнасяме навън, за да не ни е студено на дупетата, когато седим върху тревата, значи само науж седим на тревата – така си го казваме, – а иначе сме върху възглавничките и тревата отдолу. Когато е хладно и одеяло ни постилат, което е добре, защото по-малко ни лазят буболечките, но срещу пчелите нищо не помага – тичаш, тичаш, тревата толкова приятно гъделичка и изведнъж вчера ме ужили, и баба ми сложи компрес със сол, а аз плаках съвсем малко, за да ме похвалят, мамичка обаче не ме похвали, защото беше заета и забрави, а другите са още по-разсеяни. Казвам й „мамичка“ тайно, само когато си приказвам наум вечер в леглото, или сутрин, когато се събудя и не трябва да вдигам шум, докато всички много спят, дори сестра ми, която вече е пораснала и й тече, а на мене ми е мъчно от това поради някаква причина, която не разбирам – сигурно защото, когато бяхме малки, си играехме, а сега по-често си говорим и научавам разни неща като това за теченето, което никой друг не ми е казвал, а е много полезно да се знае и си мисля дали да не го съобщя на братовчедките си, за да ги предупредя, но може би трябва да попитам – не мамичка, разбира се, защото ме е срам, а сестра ми, след като на нея се е случило, ако е истина, но пък защо да ме лъже? Мога мамичка да попитам дали наистина се случват такива неща, а сестра ми – дали да кажа на братовчедките, но трябва да измисля как точно да не ме е срам и после да внимавам, – не трябва да казвам „мамичко“, а „майко“, или най-много „мамо“, въпреки че не знам защо се дразни от „мамичко“, но големите, изглежда, всички са такива или само тези в нашата къща, където живеем през лятото и сме много.

Всички се дразнят от различни неща, а ако питат мен, всеки трябва да бъде предупреждаван за такива работи, но те за нищо не ме питат, а ми викат „малкото“ и когато аз се дразня, ми се смеят – все едно да се изсмея на мамичка, за което би ме плеснала през устата и тогава ръката й не е мека, а се втвърдява като кокалче. Питат ме само дали ми се яде и дали ми се спи, а на мене никога не ми се яде и никога не ми се спи, тъй че пак само науж ме питат, а всъщност ми казват меко, че трябва да ям и трябва да спя – това „меко“ на всички е в ума и току си повтарят – бъди по-мек, а на жените казват „мека“, но всъщност само жените са меки и аз може би също ще стана такава. Сега ребрата ми се броят, както бабите ми се тревожат, и отвсякъде съм на ръбчета. Когато изляза от странната възраст, ще забраня да ми викат „малкото“, въпреки че аз наистина съм най-малка, но може би когато тръгна на училище, което още тази година ще се случи, това да съм най-малка няма да е същото като да си „малкото“, след като вуйчо ми също е най-малък от големите, но не му викат така, може би защото не му личи и трите ми братовчедки са негови. На мене още ми личи. В най-лошия случай ще чакам, докато ми потече, и тогава – край – не могат да ми казват „малкото“, защото според сестра ми на човек щом му потече, става голям. На момчетата обаче не им течало, значи или никога не стават големи, или нещо друго им се случва, което не тече, и чрез него порастват, но за това няма кого да попитам, защото тук всички деца сме момичета, а брат ми не говори и като си помисля – изключено е да порасне. Той е странен, не аз, въпреки че вече е на десет, но всички се правят, че не забелязват, сякаш има нещо лошо в това да си странен, дори са ни забранили да го обиждаме, да го закачаме и никога не бивало да го стряскаме, а щом някой реши, че му се иска нещо – то трябва да стане, но това навярно е така, защото те не могат да знаят какво му се иска, а и дали въобще му се иска нещо, затова непрекъснато си измислят и казват – Лазар иска да яде ягоди, наберете веднага, или на Лазар му се разхожда – хайде, момичета, идете до хълмчето, или най-смешното – не мислите ли, че на Лазар му е тъжно? сигурно иска нещо да каже... а той мълчи като златните рибки в езерото, които вуйчо ми нахрани със салам и те умряха. Саламът не беше за тях, а за раците, които пусна в същата вода, но те не знаеха това и се наяли, обърнаха коремчетата си нагоре и сега има само раци, но вуйчо ми не е виновен, защото също като рибите не знаел, затова обеща нови златни рибки и да ги раздели с раците, а татко каза пред мамичка, че е тъп. Езерата са седем, но ако ме питат, това няма да стане, защото едното, голямото, е за къпане, по-малкото – за риби, а другите са толкова мънички, че на раците няма да им хареса – по-скоро ще плъзнат назад, докъдето стигнат, ако могат да пълзят, но не съм сигурна и никой не ме пита. Когато рибите изплуваха, Лазар заплака, само няколко съвсем дребни сълзички изрони, но защото му беше за първи път, всички дълго време ги обсъждаха и ужасно им се искаше той да продължава да плаче, а на сестра ми казаха да не циври, защото е голяма, и не може непрестанно да се натъжава. Той бързо спря, а сестра ми избяга навън, да не я гледат. Аз не плача, дори за рибите сълзичка не пророних, защото повече ми беше интересно, отколкото мъчно – плуваха си нагоре с коремчетата, но всъщност не плуваха, а само водата ги клатеше и гледаха особено, наопаки.

Деди ги извади от водата и искаше да ги даде на котката, но Тальо не му позволи, дори се скараха и тя му каза, че е неморално, но на него му било добре така – това не знам какво значи и трябва да питам, но Тальо обичаше рибите и ако беше малка, сигурно щеше да плаче, тя обаче ни е баба на всички и една нощ, когато беше много студено, до сутринта топли вода на котлона и я сипва в езерцето, за да не измръзнат рибите. Лятото се беше объркало в началото и се завивахме с юргани, а тя спаси рибите, за да не плачат децата, само че аз никога не плача, освен когато ме ужили пчела, но и тогава с всички сили се въздържам, за което ме хвалят, освен ако не са много заети и нищо не забелязват. Те всички са заети и така се извиняват, когато не обърнат внимание на нещо важно, и на слънчевия лъч не обръщат внимание, който ми ближе миглите, но най-зает е Лазар, защото в нищо не внимава, и дори смока не забеляза, когато го полази онзи ден в тревата за ужас на всички, само дето никой не разбира с какво се е заел и затова се тревожат. Бих могла да им кажа, но няма да ми повярват и пак ще ме нарекат „малкото“, освен това основната грижа на големите е да се тревожат и ако престанат, не е ясно какво ще се случи, затова понякога се преструвам на болна, за да се погрижат и да гледам как тревогата прави очите им благи, а аз моля баба да ми направи блага баклавичка и винаги я получавам. „Блага“ и „блага“ е нещо като „мека“ и „мека“, трябва да се замислиш, когато казваш или чуваш, защото може да се случи объркване и освен „малкото“ да ми кажат и „глупаче“, което е съвсем непоносимо и тогава също плача, както когато ме ужили пчела и по-трудно се въздържам, а вечер, когато си легна, пак плача, но сълзите ми бързо изсъхват, защото никой не ги вижда и няма смисъл. Откакто на сестра ми й потече, все по-често си лягам сама, отпращат и мене, и другите братовчедки, които също са малки, въпреки че са по-големи от мене, но те са три и си лягат заедно, а аз се мъча в тъмното, тъгувам и нарочно не заспивам, слушам ги как долу се смеят на верандата, а аз чакам сестра ми, която е голяма, да си дойде в леглото и се моля по-бързо да отпратят и нея, защото не мога да заспя, докато не си зарови ръката в косата ми. Тальо ме научи да се моля с едни точно определени думички, но аз ги изменям понякога и искам други неща, които тя не би одобрила и затова няма да й ги кажа, като това да отпратят по-бързо сестра ми, което на нея никак не й се ще, но аз искам. Можеш всичко да си поискаш от Господа тайно в тъмното и след като изречем думичките с нея, започвам да ги изменям сама, но още не е ясно дали помага и трябва малко да почакам, за да се уверя... За слънчевия лъч със сигурност няма да стане, защото и Той сигурно не може да спре слънцето, а и аз не искам, но може да го измести малко... Тальо не пропуска да се качи в стаята ни, заради думичките и защото си мисли, че ме приспива с приказката, която след това ми разказва, но тъй като никога не стига до края, само повече ме разсънва. Преструвам се на омаяна и си мрежа очите, но после трябва аз да измислям този край, който никой не знае, а не мога да съм сигурна дали е истинският и как да заспя? Тальо твърди, че някога ще дойде един човек и ще ми го разкаже, но той и при нея не е идвал още, след като и тя не го знае, освен това не е сигурна дали човекът е Той или Тя, тъй че чакането става още по-трудно, когато не мога да си го представя...

Тальо е мама на мамичка, но ужасно би се обидила, ако й кажа „бабо“, може би защото е слаба, косата й не е бяла и може да говори на френски, а аз, когато направя нещо нечестно и тя ми се скара, си мълча, но не се чувствам виновна, защото това с косата също не е съвсем честно, и много пъти съм я виждала как я маже с боя, а другата ми баба е с бяла коса и не се сърди, че ми е баба. Тальо обаче е особена и си шие нови дрехи, един портрет, на който тя е съвсем истинска, както е била преди да ми стане баба, с рокля от дантели, виси на стената в хола, а мъжете, които идват в къщата ни, й целуват ръката като в някои от приказките, затова просто не може да е баба и сестра ми казва, че искала да й викаме „мамичка“, което пък на мамичка не се харесало, и тогава измислили онова дълго „стара майко“, което пък аз не съм харесала без да си спомням, защото съм мотаела езика си между зъбите и въобще не съм можела да го кажа – излизало нещо като таламайко и после станало Тальо, което не е име, както си мислят някои, защото вече всички й викаме така.... Аз най-много обичам Тальо, защото е особена и защото и тя най-много ме обича, но това си е наша тайна, която на никого не бива да казваме, въпреки че аз веднъж не се въздържах и я прошепнах на Лазар, защото той не говори. На него всичко може да му се казва, като гроб е и дори да иска, няма как да издаде, затова ще му кажа за теченето, когато се скрием сами да си играем, просто така, заради облекчението – иначе е много трудно да стискаш нещо в устата си, особено сега, когато зъбът ми се клати. Според мене Лазар знае всичко и затова не говори, иначе щеше да пита и нямаше да мълчи като рибите, а той само слуша, но като знаеш, не ти е интересно и се рееш някъде из облаците, както с мен се случва, но само понякога, защото не знам всичко, и тогава ми се карат, че съм разсеяна и не слушам. Аз обаче слушам и се рея също като Лазар, но те това не го разбират и си мислят, че чувам само когато ги гледам в очите, толкова са сигурни, че когато си играя в някой ъгъл или в беседката, се държат, сякаш съм глуха, и си приказват какво ли не, аз обаче не съм гроб и после разказвам на сестра ми и двете се смеем, после и на Лазар, и тогава той ме гледа в очите. Аз съвсем скоро научих какво наистина е гроб, въпреки че много пъти съм чувала Тальо да казва на Деди – ще ме вкараш в гроба, а баба твърди, че нейният дядо – той всъщност й е бил мъж и трябваше да ми е дядо, ако не беше умрял – отдавна я е вкарал в гроба, жива я погребал като направил нещо, което не е за правене, но тя сигурно се е объркала, защото всъщност той е умрелият и както вече ми е ясно – той е значи в гроба. Остава само да разбера какво точно е да си умрял освен това, че не си тук, но колкото и да се напрягам, не ми е съвсем ясно или баба нещо греши. Може би и това е някаква разлика между мъжете и жените – мъжете сами си отиват там, а жените ги вкарват, защото съм чувала и мамичка да казва същото на татко, и сигурно е така. Толкова много са разликите, че не мога да ги изброя, а и няма да ми стигне времето, отдолу се шуми и ще спра да мисля до довечера, когато стане тъмно и само, а сега ще бръкна лекичко в косата на сестра ми, за да я събудя без тя да усети, иначе се сърди, а е толкова безинтересно да се спи, освен ако не сънуваш...тя сигурно сънува, защото ръката й подскача, а очите й са затворени, но толкова смешно се движат отдолу...

– Мари, днеска кой ще дойде?

– Знам ли, всеки ден идва някой и стига с Мари, така ми вика само префърцунената ни баба.

– Не е префърцунена, ти си префърцунена, а Мари е на френски. Тя е нежна.

– Каква е? Дрън-дрън. Обуй си поне гащите, сега ще пусна плочата и ще дойде Лазар. Няма нищо по-сигурно от това.

Ще си обуя гащите, гащи е смешна дума, а сестра ми чете една книга за големи, която се казва „Емилия Галоти“, а аз й казвам, че чете Емилия Кюлоти, защото много обичам да говоря онези думички, които са оцапани, но тя вече е голяма и се сърди, съвсем като мамичка, като Тальо и баба, а аз толкова ги обичам, толкова ги обичам, че като няма на кого, отивам при Лазар и ги изреждам всички, които ми каза едно момченце от нашата улица – гъз, ако, лайно, мърляч, копеле, (което било дете, дето си няма въобще баща, ама въобще, а не такъв, който е умрял, защото и нашият ще умре, не знам кога, но дори да е скоро, няма да станем копелета) и още много знам, а има и такива, които не е ясно какво значат и не смея да питам, а Лазар, въпреки че знае всичко, не може да ми каже, и аз му шепна путка, кур, еба, но не знам защо са мръсни. И онова момче не знаеше, а е толкова приятно, като ги говоря, и си мисля, че и на Лазар му е приятно, гледа ме в очите и добре, че е той, защото братовчедките ми се червят и ме тропат на мама. И тропат е от думите, но тя е наполовина оцапана и ако я кажа, само ще ми направят страшни очи, иначе ме шляпат и скърцат със зъби, както плочата, преди да започне, и тя скърца, а после пропява музиката за белия и за черния лебед, бели и чернички думички има и аз винаги съм черният, но сестра ми напоследък само ме гледа и не иска да танцува, и днес не иска, затова мога да съм едновременно двата воала – и черният, и белият, и да танцувам сама, което е още по-хубаво, защото много обичам да ме гледат. Ще дойде и Лазар, щом засвири се появява – той е луд по музиката и мамичка непрекъснато купува плочи, а като чуят, и братовчедките ще дотичат, но те си нямат воали. Само аз ще танцувам, а те ще ме гледат... толкова е хубаво като ме гледат, като че ли някой ме гъделичка с перце съвсем леко и тръпчици ходят по краката, може би и очите имат невидими перца като птички и хвъркат... някой натисна дръжката, а аз съм вече с гащи и два воала...

добро утро, Лазаре,

добро утро, Лазаре, няма нищо да пипаш, и ако не си ходил в клозета, излизай и върви там...– сестра ми все се страхува, че ще клекне в някой ъгъл, но той вече не прави така и тя само за всеки случай го казва, освен това музиката не го плаши и не може да се случи освен от много страх...

гледай ме, Лазаре, сега ще танцувам черния лебед, когато се превръща в бял, или обратното... какъв е лебедът, Лазаре, когато съм с двата воала... отгатнете, отгатнете... стаята е въртележка, да можех високо да си вдигна крака и да се преметна, но балерините не се премятат, само си вдигат краката, плуват във въздуха и всички ги гледат, само че Лазар гледа в плочата и очите му се въртят с нея, а пръстите на ръцете му мърдат, като че свири на пиано, но той не може да свири, и аз още не, а другите всички свирят и вечер се карат кой...

троп-троп стълбата, троп-троп...

...Анна, Елисавета, Марта

...Анна, Елисавета, Марта... ще ги целуна, после пак ще танцувам... а те ще ме гледат...

...Гледайте ме, гле-дай...!!

и тъкмо става най-интересно, перцата гъделичкат, значи всички ме гледат и...

– Хайде момичета, слизайте долу на закуска! Веднага!! И някоя да хване Лазар за ръката...

Толкова са лоши, заради тях никога не мога да си дотанцувам...

– Лазаре, стига си стискал, стига си стискал, бо-ли!...

– Маги, престани да се преструваш, не той, ти го стискаш, аз нищо не усещам...

– Той само мене ме стиска.

– Да го хванем ние за краката и да го носим като чувал...

Братовчедките са тъпи, но стълбата все пак има край, а долу мирише на палачинки, които баба прави за закуска, защото става най-рано заедно със слънчевия лъч, преди да е стигнал до очите ми – пържи ни филийки, мекици и палачинки, но не едновременно, а поред, после ги маже с конфитюр от малини и боровинки и крие бурканчетата, за да не ги изядем наведнъж и да ни се развалят зъбите, защото тя е зъболекарка. Била е, докато й взели кабинета, отнесли го някъде, но не знам кой, и сега столът за зъби е в мазето, а баба слиза понякога там, кълне и е в лошо настроение. Ние сядаме около масата, но преди това се караме за местата си, въпреки че са точно определени по годините ни и аз пак съм най-открая, но пък масата е кръгла и може би не съм точно открая заради кръглото, което май няма край, но аз така си мисля, докато вика по нас – Мария, Анна, Елисавета, Марта, Магдалена, не си ли знаете местата, не се боричкайте, да не остане някоя без палачинки, – а Лазар е пропуснат, защото според баба него го няма – така казва мамичка на татко, като през въздух гледа майка ти, кажи й нещо, иначе аз ще й кажа, че е виновна – въздух е, само дето трябва да му реже палачинките, защото Лазар си сяда винаги на мястото, подпира си главата с ръка и си гледа в чинията, гледа си палачинките, но не може да ги разреже с очи, а не му дават ножче, въпреки че и да му дадат, ако питат мене, той не би го пипнал, както не пипа и вилицата, та баба му реже, а после му пъха вилицата в ръката и я движи към устата, тогава се сеща какво да направи и започва да тъпче, а ние го гледаме и се щипем, когато целия се омацва, малинка става и ако не ме е страх от шамар, бих го облизала, защото конфитюрът никога не ми стига и Лазар е много красив, ама си знам, че тя няма да ми даде още. Баба не ме обича, тя обича Мария, а Лазар го няма, така си е решила, и аз чакам Тальо да влезе в трапезарията, за да викна, че искам още конфитюр, а тогава тя не смее да не ми даде. Само че Тальо много спи и влезе с подпухнали очи, сякаш е плакала, а може би наистина плаче, защото е болна и казва, че скоро ще умре, но това не се казва направо, а меко, когато вече я няма, да си спомням за нея, и докато ми говореше на двора в някои от дните, които бяха преди, откъсна една гъба и я изяде сурова. Тогава за малко да се разплача, защото помислих, че се е отровила, но всъщност гъбата била за ядене, а Тальо обичала сурови гъби, не запечени с масълце – така ми каза, и не от гъба щяла да умре. Затова подслушах, когато си говореха с мамичка, толкова исках да разбера, и тя разказа, че сънувала сън, своята майка сънувала, която отдавна я няма, но дошла през нощта и й взела паспорта – онази зелена книжка със снимка, която големите имат, а това значело, че ще отпътува натам скоро. Не знам къде е там, но щом майка й я вика, сигурно трябва да отиде – мене мамичка където и да ме извика, тръгвам веднага. Сигурно затова напоследък е тъжна, и преди да дойде в трапезарията се е наплакала в леглото, за да изплаче всичко, сълзичка да не остави, и пред нас да не се издава, след като ни казват, че не трябва да се плаче, въпреки че е много сладко. Сладко е, сълзите са солени само отвън, когато потичат в устата, а отвътре, в корема и някъде по-нагоре, е сладко...

...ще си поискам. Много ще си поискам, а като дадат на мене, ще има за всички, иначе не може...

– Конфитюр, конфитюр, конфитюр, малинки, боровинки, сладко ми се яде, бабо-о-о – но гледам в Тальо, която е приседнала на столчето до вратата, защото големите не закусват, а пият кафе, само че баба скръцва със зъби, ненаситница, а Тальо мисли и съвсем не ме чува, трябва и тя да се е заела с нещо и днес май нищо няма да излезе, а другите въобще не ми помагат, режат си палачинките и мълчат, като че на тях не им се яде, и тогава Лазар се надигна от масата, бутна си стола, защото е несръчен, и изведнъж...

...и изведнъж се приближи до сладкия шкаф, дръпна му вратичката и баба сега трябва да му хване ръката, защото е забранено, но не – всички го гледат и какво ли им става, а той взе да вади буркани, един, два, и още, и още, трупа ги на мивката до шкафа, въобще не го е страх и после грабна четири наведнъж – колко нечестно, на него значи му е позволено – и тръгна обратно към масата, – върви, върви, нищо му няма, а едва ги е притиснал към гърдите си... и ги стовари точно пред мен...

– Яж! – каза.

Подлудяха. Като се разбеснея, мамичка ми казва да не подлудявам или да не разлудявам, нещо такова, а сега всички разлудяха и аз знам защо, но на мен не ми е чудно, те са ми чудни, не Лазар, а аз винаги съм подозирала, че говори тайно – как да не говори, като разбира и на мене толкова неща е приказвал без да си мърда устата – ама се прави, или наистина е много зает с нещото, но няма да им кажа с какво. Тальо подлудя, баба подлудя, Мария подлудя, братовчедките са само учудени и зяпат, защото са малки като мене, но аз не съм учудена и чакам да видя какво ще стане, а то не спира да става и всичко изведнъж – Тальо изведнъж се събуди от мислите си, като че ли с нищо не се е била заела, втурна се към вратата и се спъна в прага, Мария изведнъж хукна по нея и се чува да се гонят по стълбата нагоре и едната вика Лора, другата майко!, едно и също е, а баба взе да се кръсти, веднъж, два пъти, три, все по-бързо, толкова бързо, като кукла, и не се брои повече, а Лазар сигурно се стресна вече, въпреки че не бива никой да го стряска, защото изпусна четири буркана на пода – как не се сеща, горкият – още ми носи, като че мога да ги изям всички – фрас на земята, и всичко в конфитюр, по стената пръсна и върху бялото – като кръв, после стъпи върху стъклата, и това вече е кръв... а баба спря да се кръсти и залитна към него,

– Лазаре, Боже мили, какво каза...

кръв му тече, а тя – какво каза...

Яжказа

и докато е суматохата, мога да ям, сега никой не вижда, само в него гледат, дори с пръсти мога да ям, да се натъпча догоре и те пак няма да видят, само той ги интересува, а уж беше въздух, през който се гледа, въпреки че трябва да му се режат палачинките... и аз си ям, с шепа си греба, устата ми е пълна и не може дори да побере всичко, което ще изсипя в нея, семчиците ми хрускат в зъбите, а сокът изтича, където си иска – и всичко това пред мамичка – тя съвсем неприлично блъсна вратата и мина по стъклата, но поне е по пантофи, разнесе още сладко къде ли не и е клекнала на колене пред Лазар, стиска му главата и го гледа в очите, а той се дърпа...

– Кажете, какво каза?

– Яж, каза.

– Съвсем ясно?

– Съвсем.

И Деди се яви с копачката, за да обяснява нещо, което той си знае, добре че татко е на работа, и вуйчо ми, и леля, отпътували са рано с колата, иначе и те щяха да се омажат – не ги понасям, не искам да ги гледам как лудуват и лицата им са зачервени, а и повече не мога да ям, не ща сладкото и ще мацна братовчедките по лицата, по косите, защото трябва нещо и аз да направя, а те писнаха – първо Елисавета, после Анна, а Марта ми отвърна и цялата ми рокля е в малинки...

– За Бога, млъквайте, как може нищо да не разбирате... не ви е срам...

– Момичета, махнете се навън!

А още не сме дояли палачинките...

И тогава, пак изведнъж, Лазар стана от стола, където се беше свил, и подпрял главата си с ръка, може би се опитваше да мисли своето нещо, изблъска мамичка и Тальо, които клечаха пред него и му приказваха, отиде в ъгъла и – знаех си, че така ще направи – събу си гащите и се изака... съвсем като преди. Тогава мамичка заплака.

Не обичам мамичка да плаче, тогава плача и аз. Мария също, а братовчедките избягаха навън, не видяха как мамичка стана от пода, оправи си полата, омазана със сладко, застана пред баба и я изгледа, както не съм виждала:

– За всичко ти си виновна,

а баба се обърна с гръб, подпря лицето си на стената и не знам какво прави, но Тальо хвана мамичка за ръката, и й прошепна нещо, което чух, защото обичам да слушам:

– Не обвинявай, грях е, а всички сме толкова грешни, че...

...тогава и мамичка се подпря с лице на другата стена, за да не я гледаме, Тальо си избра третата, толкова са смешни така до стената и всичко в конфитюр, а Деди кой знае защо нещо се разсърди, за него няма стена и излезе, но преди това блъсна вратата с копачката и цялата къща като че се разклати.

Какво ли е грях?

Трябва да питам, но не сега, защото има много сладко наоколо, и в гърлото ми е сладко и трябва да пия вода, иначе ще се задавя от сладостта и може да повърна, но до чешмата не се стига от толкова много стъкла, които порязват, а Лазар продължава да клечи в ъгъла зад вратата и мирише на лайно, което съвсем прилича на сладкото, само че по-жълто, и на сладко мирише... а аз мразя,

мразя,

мразя...

и ще отида при братовчедките, и ще им предложа да избягаме далече, много далече, за да ни търсят дълго...

...само да не забравя думичката... Грях...

...сега всичко може да издаде. Ще стане като другите и – край...

Сеното боцка, а още никой не ме търси. И земята е твърда. Тия ужасни мравки полудяха, защото роклята ми цялата е омацана в сладко, краката си измих, но нея не можах и сега те искат да ме лазят, за да си носят захар в мравуняка. Никой не идва да ме спаси, а вече притъмнява, значи са се отказали и ще трябва да живея тук, защото не мога да се върна – Лазар проговори и всичко е издал. Яж – каза, а съм чувала мамичка да твърди, че само една дума и после като лавина ще се отприщи. През зимата на големия хълм има лавини и там не трябва да се пързаляме, а като минаваме наблизо, ни карат да говорим тихо, защото една дума да извикаш, и лавината се събужда – потича надолу и помита всичко. Сега няма лавини, но ако през нощта от планината слязат вълци, дори и да плача, те пак ще ме изядат. Деди казва, че идват долу само през зимата, когато са много гладни, и сигурно няма да стане така, но въпреки това, като се стъмни съвсем, ще се заровя в сеното цялата, за да не ме намери нищо и защото вече прихладнява, а си нямам пуловер – сеното топли. Ще има или звезди, или луна. Ако са звездите, мога да намеря Голямата мечка и Малката мечка, знам ги как се търсят, но по-добре ще е да не гледам натам, защото небето е толкова черно, че става страшно, като че ли ще паднеш в него. Нагоре е, но сякаш падаш надолу. Сигурно защото не е твърдо като земята и трябва да летиш, а ако не можеш – падаш. Ако дотогава не ме потърсят, мравките ще ме изядат, но може би са решили да ме изоставят, защото не им трябвам – мамичка казва, че съм ужасна, а нищо не знае... ако знае, няма да ме потърси никога. Освен ако се помоля на Господа с думичките на Тальо, да накара мамичка да ми прости, а Той със сигурност прощавал, но само ако преди това всичко му разкажа, а аз не знам как... все пак мога да опитам... Той и тъй вижда всичко, но пак иска да му се разказва, защото с очи е едно, а с думи – друго. По-срамно е. Трябваше да си остана вкъщи и да видя дали Лазар наистина говори и може да издава, или казва само „Яж“, а другото продължава да мълчи в него и само аз го чувам. Освен това мога първо аз да разкажа на мамичка и тогава няма да съм много виновна, ако и тя мисли като Господа...– обещавам така да направя, ако ме потърсят и ме намерят, но те днес всички са заети с Лазар и кога ли ще разберат, че ме няма – сигурно им е по-добре без мене, защото съм лоша, не знам точно защо, но съм лоша... поне на сестра ми да бях казала, тя е голяма и щеше да знае дали когато правиш нещо лошо, значи, че си лош... На поляната има таралежи, вчера видяхме два, когато идвахме тук с братовчедките, но днеска ги няма. Щом има таралежи, може да има и змии с отрова – така са ми казвали и ме е страх, а братовчедките също са виновни, защото с тях започнахме играта, но не беше интересно, а Лазар ни гледаше и се е сетил. С него е хубаво... Ще кажа на мамичка, но не че е хубаво, а просто така... може и да не е толкова лошо, а мен напразно ме е срам, само да ме намерят... Сега първо ще помоля Господа, както Тальо ме е учила, на него всичко ще кажа, за да накара мамичка да не се сърди, а на нея – пак всичко, но не че е толкова хубаво...

...мили Боже,

Който си на небето, накарай мамичка да ми прости, както Ти ще ми простиш, защото бях лоша не знам точно защо – но аз обещавам, че няма да слизам вече в мазето при стола за зъби защото е хубаво... като му дръпнеш ръчката и той си ляга, накланя се назад и с него аз... в мазето е прохладно и мухи няма, а котката изяжда всички мишки – тя е котарак и се казва Найденчо, след като я намерихме, а баба казва – найдохме я... и Найденчо се крие в мазето от жегите и ни гледа от ъгъла в тъмното, а очите му светят, защото крушката е слаба и не стига за далече...

...ще кажа на мама, само да ме намерят преди да е станало съвсем тъмно, преди звездите и преди луната – с луна е дори още по-страшно,

мили Боже,

защото тъмнината свети и така се виждат боровете, виждат се дърветата и са съвсем като призраци, разклащат се и има сенки, в които нещо винаги е скрито... и в мазето е така, има много сенки, от шкафа, който бил на дядо, от ламарините на Деди и от сандъците, от счупения стол, който се люлее и е продънен, но си продължава сам да се люлее, въпреки че никой не ми вярва и ми викат „малкото“, но Тальо казва, че ти всичко виждаш, очите ти са навсякъде и знаеш, че е истина, и той се люлее всеки път, когато сляза тайно долу, и скърца, а Лазар винаги ме проследява, защото знае, че го чакам да си играем на тайната игра, и докато играем, ми говори – не както днес, днес беше глупаво да казва „яж“ тъй, както казват всички, – той съвсем различно говори и устата му въобще не мърдат, но аз го чувам и знам нещото, с което е зает – той ми го каза още първия път, когато си играхме, но то си е негово нещо и няма защо аз сега да Ти го казвам, нека той сам си го признае, ако наистина като глупак е проговорил – а играта я видя от нас, но не беше никак интересно – Елисавета ни почука с чукчето и после ни преслуша, а Лазар както винаги ни гледаше в колибката, защото навсякъде сме длъжни да го водим... но в мазето е съвсем друго... там мирише и едва свети, аз сядам на стола за зъби и дърпам ръчката, за да падна надолу, а Лазар затваря вратата и е толкова тихо и странно, продъненият стол се люлее самичък и той идва до мене, маха ми блузката, защото винаги е докторът, аз не искам да бъда, после полата, и ме гледа, дори не носи аптечката, нито детската чантичка с инструменти за доктор, но на нас те не ни трябват – той иска само да гледа, така ме преглежда, а на мене ми е толкова хубаво, толкова хубаво...– само това няма да кажа на мамичка,

мили Боже,

краката ми някак изтръпват, а ръцете стават мокри, защото очите на Лазар светят зелено, а на котката в ъгъла синьо, столът се клати напред и назад, но няма никой на него – аз също го гледам и понякога го моля да си сменим местата, въпреки че пак той ще бъде докторът, но той не иска и винаги остава прав. Лазар е хубав и е различен, и аз само нарочно си мисля, че никога няма да порасне – това сигурно също е лошо, нарочно да мислиш, – той е най-голям от всички, въпреки че само аз знам това, и има косми по гърдите съвсем като татко, и по ръцете, но те не са твърди, а меки – когато ме пипне по гушката, после по гърдите, после надолу по корема, сякаш мамичка ме гали, но е още по-хубаво не знам защо, не знам дали е много лошо, дето съвсем се събличам, защото той иска да види как изглеждат момиченцата отвсякъде, знам че го иска, а нали са ни казали, че ако Лазар иска, трябва да стане... и първия път сама го направих, а после той, което е толкова приятно – ние сме съвсем различни, защо да не се гледаме, отдругаде пишкаме и той ме разглежда – отпред и отзад – и ме гали, но не е същото, както когато ме гали мамичка, нито сестра ми, когато си рови пръстите в косата ми, за да заспя... обещавам...

обещавам, Господи, да кажа на мама, само направи така, че да не се сърди много – нито на мене, нито на Лазар, защото толкова ми е мъчно и ме е яд, – не трябваше да разрешаваш на Лазар да казва „яж“, въпреки че всички те молят да му помогнеш... каза „яж“ и ще стане като другите – всичко да издава и не мога да се прибера, а вече е толкова тъмно, толкова тъмно... звездичка, ето я, свети...

Обратно към: [Госпожа Г.][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!