напред назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



La Velata


В любовната сянка на нищото, за кой ли път, но със сигурност за последен, се събуди в онази ранна утрин на пролетното равноденствие La Velata – безименната с тайнствена усмивка, само наречена в един портрет – и отметна с изящна ръка нежно потрепкващия покров на балдахина, в чиито лазурни нишки слънцето вече играе с първите си отблясъци. С безразличие очите й обходиха просторната спалня, изпълнена с любимите й вещи, обзаведена изцяло по нейно нареждане и по неин вкус, която някога я изпълваше с гордост и радостно очакване, защото все още не знаеше, че просто няма какво да се очаква и вярваше в бъдещото случване на пълнотата, спряха се за миг върху една птица, кълвяща грозде върху златотканите тапети, поръчани чак от Кордова, после върху решетестата плетеница на тавана със седефени инкрустации, които в радостно сияние би трябвало да преумножават светлината, слепешком пробягнаха върху почти напълно запазената амфора, изписана с възбуждащи сцени на древни любовни игри, която съпругът й беше измъкнал преди години от дълбините на морето и с любов й подари, но сякаш дори не я забеляза, защото погледът веднага се отклони върху любимата мандолина, обсипана с рубини, с която лично тя пригласяше на придворния стихоплетец в щастливите времена на надеждата, когато в нежни рими той възпяваше красотата на Творението и лично нейната красота, накрая очите се загледаха в торса на древна богиня, скрита в нейната спалня, за да се наслаждава само тя на красотата й, но все тъй слепи и безплътни останаха сетивата, обхождащи стаята, защото всичко това отдавна не е така, отдавна не е същото и нищо не може да запълни липсата, да събуди погледа, изпълвайки го с желание, след като копринената възглавница отново е влажна от нощните сълзи на тялото, което в изгаряща неудовлетвореност е разкъсало тънкия чаршаф, нагънат в грозна топка някъде в краката й, пухената завивка – също тъй влажна от същите сокове на неудовлетвореността е смачкана между бедрата, и La Velata вече знае – времето на очакването е свършило, щастието – съкрушено – и само последните мазки, които трябва да положи върху платното със собствения си образ, я задържат на тази земя, където липсата е всмукала и времето, и любовта.

Само никога има и нищо без край.

И думи, които се изричат, и образи, които пъплят по земята – материята е отплувала нанякъде – измислени са птиците, и гроздето, което кълват, е измислено, и амфората е без дъно и всъщност за нищо не става, богинята отдавна е умряла, защото – нали няма богове, само мандолината би могла да простене с последния звук на сърцето, но дали то ще има сили за стон... материята на живота... отдавна без котва се рее в аморфната сянка на нищото, а без нейната опора е отплувал и духът. Тя нанякъде, той наникъде...

La Velata се надигна в ложето и босите й крака стъпиха върху мекия килим, и той донесен някъде открай света, а лицето й – този тъй красив, по детски прелестен образ, който трябва неизбежно и предначертано да бъде изваян за вечността – се сгърчи в някаква странна и безсмислена болка, а страните пребледняха, защото един ранен слънчев лъч, промъкнал се през аркадата на терасата, я погали, и в нежността на допира сетивата й се пробудиха, съзнанието обхвана случващото се, но единствено за да проумее, че изгревът, опияняващо разбудил птиците и благоуханията на земята, е последен за нея – решилата да умре, – защото без никакво съмнение очакването завинаги е изчерпано, овладяно е от нищото на невероятната Грешка, която все пак се е случила и невъзможно се е оказало да бъде заличена, а значи времето се е свършило, поне за нея, защото какво друго е времето, освен тайнствено очакване на бъдеще, което ще се изпълни, дори ще се препълни с предсказаните обещания на изминалите времена, преливащ смисъл като река изтичащ в неясна посока, но проправящ пътища напред, където очакването ще се концентрира за миг – дори само за един миг – в онази любовна пълнота, единствено достойна за живота, когато Едното и Другото ще се слеят в неразличима прегръдка и тогава времето никога не би могло да свърши, тогава мигът би се слял с вечността; и La Velata знае, че точно това й е предсказано в някакви извечни времена, изписани в ликовете на звездите, белязани с Божествения промисъл, че в хармонията е кодиран нейният лик и всичко е трябвало да бъде точно така, но не е – за нея не е, а за някой друг – има ли значение, след като напълно, завинаги е ограбена и вече друго не остава, освен самата тя, без повече въпроси и в примирена самота да се гмурне в Нищото...Защо е Грешката – от-към сърцето си изрече, но беззвучно, безвъпросно, защото въпросите са свършили и безпощадно ясно се е разкрила невъзможността на осъществяването, след като онзи, който й е предопределен, го няма, не съществува изначално или както верният й астролог и алхимик, изповедникът на страдащата й душа твърди – дори и Грешката да не е абсолютна, дори да вярваме в Доброто на света и процепът в битието, довел до раздвоение, да е само относително вписан в съдбата, то нейната съдба е абсолютно засегната, невъзможна за осъществяване, защото онзи – предопределеният, дори и да се е родил, то раждането му е погрешно, извън пределите на обозримия свят, извън възможността за среща и той не би могъл да се яви, а значи – все едно го няма.

Дори когато сама го преживя, а после ясно бе й казано, и въпреки мъките, които това знание й причини, нещо в нея пак отказа да се примири и помръкналата надежда се изля в неясен опит поне да задържи невъзможното, да го покаже как се случва в нея по някакъв друг, немислим начин, и тя вложи в този опит цялата си сила, на която беше способна, за да може дори когато всички надежди са рухнали в безпаметната пропаст на Грешката и отчаянието е изличило Красотата, когато е очевидно ясна пустотата на безвремието и само стъкленицата с отрова е останала като последен изход и спасение от бездната на неосъществените желания, дори тогава да остане поне следата на нейните терзания като знак и като свидетелство, че все пак е била на тази земя – такава, каквато е и каквато би желала да бъде, – въпреки безименния мрак, неизвестно защо обгърнал живота й отвсякъде. Не може слънчевият лъч, погалил нежната й кожа, да разсее този мрак, не могат птиците, възпяващи утрото на пролетното равноденствие, да го отрекат в радостната глъч на своето опиянение, просто невъзможен се е оказал животът в тази липса, изтичаща единствено в сокове на непоносимо неудовлетворение, и La Velata, признала пред себе си всичко това, вече отдавна беше стигнала до единственото възможно решение, което в този ден на пролетно равноденствие трябва да бъде изпълнено, и всъщност много отдавна щеше да посегне към забранените колби на своя верен алхимик и звездоброец и тайно от него – защото кой би съдействал открито на безразсъдния отказ от себе си – би пресипала в своята малка стъкленица, предназначена за най-възбуждащи благоухания, една незабележима унция от онази течност, за която той сам й е казал, че са нужни не повече от три капки, за да секне страданието и да се пренесе във вечността, след като животът беше й отказал единственото, което някога е желала и заради което е създадена в света – пълнотата на съприкосновението и единението в любовта. Отдавна щеше да направи това, ако наистина безмълвно и без повече въпроси се беше примирила с очевидното, но нещо много важно й попречи, едно друго предсказание, съвсем тясно свързано с първото и на пръв поглед невъзможно да се изпълни без него, което въпреки съдбата и невъзможността, реши точно тя да осъществи, или поне да направи този опит, за да докаже несправедливостта, с която е белязана, и да потвърди поне пред себе си, че изборът е неин, вярна е посоката, която, ако се оказва невъзможна, то по-добре е да изчезнеш без следа, но за да покаже това все пак й беше нужно време да го изрази, а значи да остави следата след себе си.

Затова вече месеци живееше в покоите на великолепното палацо, заобиколено с маслинова гора и портокалови дървета, далеч от чуждите очи, заета с последното, най-важно дело в живота си, което колкото и бледо копие да беше на предопределеното, а после нелепо отречено съществуване, все пак трябваше да бъде завършено, за да не се затрие завинаги заедно с нея поне очакването, илюзията за осъществеността, и La Velata напусна света много преди да пресипе в онази малка стъкленица горчивата течност, която най-после, в деня на пролетното равноденствие, вече блести върху тоалетката пред огледалото и излъчва червено сияние с мирис на кръв, а в Рим отдавна вече пълзеше слухът, че прекрасната съпруга на херцога страда от неизлечима болест, оттеглила се е, за да умре, което всъщност беше вярно, защото неизлечима е неудовлетворената любов и само камбанният звън на Санта Мария дела Паче й напомняше, че все още е във Вечния град, където животът на талази се излива и сякаш нищо не би могло да го отрече.

Няма Вечен град, нищо не е вечно, единствено Бог, но той е разделил света на две и само в сливането му е вечността...а аз не мога и ще си отида по залез слънце, когато градът се обагри в червено...–

La Velata протегна ръка към огледалото с тоалетка, поставено отдясно на ложето, за да може, когато пожелае, да вдъхва благовония от безброй много стъкленици с най-редки парфюми, или да освежава тялото с масла с аромат на теменужки и мускус, и избра оттам миниатюрното тумбесто шишенце със златна капачка и рубин отгоре, пълно с кръвта на нейната вечност. Загледа се и тръпка премина през цялото й тяло, от корема, нагоре към гърдите и нежната гушка, чак до устата, която се напълни със слюнка и тя преглътна бавно, с удоволствие, а тръпката с предчувстващия вкус на смърт се изля отново надолу към бедрата, като любовен трепет, възбуждащо очакващ взривяването на страстта, в която тялото завинаги ще се разтвори и напуснало пределите си ще се освободи от себе си...

Не е време още, но съвсем малко остава...

и La Velata върна обратно шишенцето пред огледалото, където концентрираната вечност двусмислено се удвои и застина в някакво обвързано в кристално отражение Тук и Там, а погледът й прояснен се насочи в посоката на онова друго отражение – целта, която трябва да окръгли нейното време – заради което вече месеци беше отлагала мига на кражбата и тайното преливане на капки смърт от колбата на алхимика във вените на собствения й живот.

Ето, там под покривалото е моят образ – там съм, а същевременно съм тук, но после, когато аз изчезна, ще остана само Там и как ли ще ме виждат, когато няма да ме има и с кой ли образ те ще ме сравнят? И кои, все пак, са тези “те”, когато него го няма и никога не го е имало...Ще им остане само роклята – така ще я намерят, на онзи стол, изпразнена от мен...

La Velata стана от ложето, пропило в тънката коприна невъзможните желания, съдрани в ужаса на преследващите я кошмари, и се отправи боса, в бялата нощна туника, която забулено очертава всяка форма на тялото й, към срещуположния край на обширната спалня, където в малка ниша е стъпил триножник, покрит с мека драперия –

сега ще се отбуля, ще застана очи в очи със себе си, но знам, че пак не ще достига нещо и как ли ще се видя, когато липсват онези очи, които трябва безгранично да ме съзерцават и да проникнат там, където аз сама не мога да се стигна...

и тя дръпна покривалото, което бавно се свлече на пода в краката й, а из-под него избликна образът, яви се в мекото сияние на собствената светлина и двете застинаха една срещу друга в себе си, неразличимо съвпаднали без другите, външни очи, в които биха могли да се гледат. Стояха дълго така, после La Velata отстъпи крачка назад и погледът й се премрежи, сякаш за да се спаси от образа и да пристъпи в подобието на всмукващото я към себе си платно...

още съвсем малко остава, само няколко мазки и всичко ще свърши – тъй добре ги усещам – няколко мазки по тази толкова сложна и скриваща рокля, после по булото, което съм повдигнала само пред него, защото той липсва и няма как да ме види и накрая...тогава ще се изправя пред края...

Отстъпи още малко назад, после се обърна към голямата маса, поставена вдясно от нишата, където в безредие се трупаха четки и бурканчета с вече готови бои, майсторски приготвени по най-точни и тайни рецепти, които тя сама изпълняваше под вещия поглед на нейния алхимик-звездоброец... –

само ако би знаел в онези вечери, когато ми разкриваше тайните на живота и смъртта, за какво ще използвам всичкото това знание и как във вените ми ще тече най-силната отрова, приготвена лично от него – за кого ли? Може би все пак, навярно за мен, след като всичко му казват звездите и така без мъка ще се пренеса...

La Velata взе една тънка четка и докосна с пръст връхчето, където трябваше да се крие цветът на нейните очи, после изтри пръста си в меката коприна на туниката и с усмивка, досуш същата като онази тайнствената, печатана в портрета, проследи пътя на кафявото петно върху искрящата белота на плата –

вече нищо не ми трябва, сега ще извикам прислужницата и тя ще ми донесе дрехите, с които рисувам, а аз ще й наредя да изпере тази туника, за да си мисли, че пак ще я облека през някоя нощ като тази, а всъщност съвсем друга ще бъде целта, защото тук вече всичко за мен е ненужно

и остави на място четката, откъсна се от себе си, като покри с булото платното, и отново се върна към ложето, където между шишенцата с благовония намери една малка, златна камбанка, разклати я и звънът неочаквано остро прониза пространството; някъде се чу квичене на куче, после звучен лай и вратата, резбована с лилии и лаврови клонки, се отвори, и вътре влезе прислужницата, а след нея връхлетяха едно малко, пухкаво кученце и великолепна ловна хрътка –

те без мене какво ли ще правят, дали ще страдат с кучешките си души–

ръката се протегна и ги погали, а те замахаха опашки и в очакване замряха в краката й.

– Донеси ми работните дрехи, Форнарина, и извади от дрешника роклята.

– Господарката има вид, сякаш цяла нощ се е мъчила...навярно защото господарят го няма...но той само след три дни ще се върне. Дали не е добре да донеса нещо вкусно за ядене...

– Не ми трябва нищо, Форнарина – само мляко и никой да не влиза тук. Сама ще се оправя. Виж, стаята е пълна с плодове и ако огладнея, ще се заситя с тях. Ела привечер, когато слънцето залезе, тогава ще имам нужда от теб.

Не аз, защото няма да знам какво е нужда и всичко ще е ясно, но някой нали все пак ще трябва да ме намери и вече чувам писъка, който оглася пространството и се блъска в стените, после стъпките на тичащи хора и гласове...гласове...а мене ме няма...докато не видят как от триножника някой ги гледа... – аз, или той?

– Влез без да чакаш звъна на звънчето, защото нали знаеш – мога тъй да се заплесна, че всичко да забравя...

– И себе си забравяте, донна.

– Спри думите си, Форнарина, донеси дрехите и млякото, изведи Пикс, той непрекъснато мърда и квичи, а Афродита нека остане, тя ще лежи в краката ми...После си върви...и никой да не влиза, защото времето лети и до залез слънце толкова малко остава...

La Velata приседна отново върху ложето, загледана в бързите движения на красивата си прислужница, която отвори една почти невидима вратичка в стената срещу леглото и влезе в стаята-гардероб, където върху специални дървени поставки стояха подредени в стройни редици и сякаш стъпили върху нечии скрити крака десетки рокли, с брокатени обшивки, с втъкано в тях злато и скъпоценни камъни, –

толкова са тежки и плътни, че могат съвсем без мен, стоят сами, изправени, и аз не съм им нужна – и празни могат да си съществуват, да възхищават, и всеки би могъл да ги запълни...–

тръсна глава, защото някак глупави й се видяха тези мисли, или пък излишни, а прислужницата излезе от стаята-гардероб с онази рокля, любимата, предназначена за най-върховно щастие, която съдбата – а дали не и Бог, – сякаш за да се надсмее, превърна в покров за всичките надежди и желания, и с която точно заради това, La Velata не желае да умре, не желае с нея да бъде положена в гробницата, и единствено това нежелание е изразила върху тънък пергамент изписан с най-красиви букви и скрит в тайно чекмедже, за да не стане някаква грешка и друг да реши вместо нея – сега само ще трябва да го извади, преди да влее във вените си собствената смърт, и тя отново се усмихна, все със същата усмивка, която завинаги ще трябва да остане на лицето й, когато прислужницата постави тази рокля върху креслото вдясно от триножника, на точно определено разстояние, за да може без затруднение и в ясна перспектива да бъде наблюдавана, и роклята сякаш седна сама, независима и напълно отчуждена в мъртвия живот на гънките си, в сиянието на броката, в бухналите от само себе си, без жива плът ръкави...

така ще я намерят, изпразнена от мен...така ще отмъстя на празната съдба, която ме накара да я облека тогава...

– Форнарина, ти помниш ли, кога за пръв път облякох тази рокля, а беше и единствен...

– Ако трябва ще си спомня, донна...

– Точно преди година, отново в деня на пролетното равноденствие и ти не може да не помниш, защото в този ден, един художник от Урбино трябваше да ни посети, с много препоръки, при това лично от херцог Гуидобалдо Монтефелтро...а аз го чаках...

– Защо господарката ми помни това?

– Той трябваше да нарисува мой портрет...

– Но господарката не го хареса, видя картините му и отхвърли предложението, като каза, че това не е той. Тогава никой не разбра какво си имахте на ум, защото художникът не беше лош и други много му се възхищаваха, а херцогът все ви питаше – на кого желаете да поверите своя съвършен и светъл лик?

– Но ти много го хареса, Форнарина...и една цяла нощ, докато той беше тук, прекара в силата на неговите прегръдки...

– Аз наистина се изчервявам, донна...Нима толкова лошо съм постъпила, след като сама ми наредихте?

– Напротив, Форнарина...нали това не беше той...

– Но вие помните...

– Защото тогава облякох тази рокля, а нали и друг път съм ти казвала – за мене роклите са като живи същества...но стига толкова. Върви си, вземи само тази нощница и дай на перачките да я изперат, защото херцогът много я обича и казва, че тялото ми изплува като от морските вълни, когато нощем я събличам...

La Velata дръпна една панделка, завързана леко около бялата й шия, и нощницата се плъзна надолу, а тялото й наистина изплува в гънките на меката коприна,

вече никога няма да се видя, така гола, окъпана в слънце, и колко странно е, когато нещо се случва за последен път, сякаш завинаги...

и тя направи няколко крачки към отворената врата на терасата, където слънцето играе в диплите на потръпващите в лекия полъх завеси, отгърна ги и без никакъв срам, защото няма кой да я види, прегърна сама себе си –

...мога да блудствам само със слънцето

а тялото й странно просветна, като извътре огряно от някаква своя, отвръщаща на слънцето светлина и Форнарина плесна с ръце:

– Колко сте хубава, донна...

– Дай ми дрехите, Форнарина...побързай, защото някой градинар може да мине и ще се смути, когато ме види... – и без да се обръща протегна ръката си назад, докато усети допира на плътния памучен плат, толкова различен от коприните и атлазите на нейните собствени дрехи. Излезе от слънцето и навлече панталона, който обгърна долната част на тялото й до под коленете, където две тънки панделки трябваше да бъдат пристегнати и Форнарина услужливо се наведе, завърза ги и после обу голите крака в тънки копринени чорапи, подаде две атлазени туфли, а La Velata повдигна ръцете си нагоре, за да може прислужницата да спусне през главата й плътна роба, цялата омазана с бои, които никаква вода не може да отмие.

Сега вече съм друга...не, сега вече съм аз и трябва да бъда сама...

– Върви си, Форнарина...

Прислужницата се поклони леко, прегърна малкото кученце, което неспирно скачаше наоколо, и излезе; вратата, резбована с лилии и лаврови клонки, се затвори след нея, а La Velata притича и завъртя два пъти ключа –

край, човеците се свършиха за мен, до залез слънце вече ще съм само аз, остатъците от живота ми, а после...какво ще бъде после след края на времето?

и нейното време потече, тя се устреми към триножника, където образът забулено очаква последните мазки на вечната си плът, и дръпна с неочаквано рязко движение меката драперия, която я крие от чужди очи –

вече никога няма да се крия, когато завинаги няма да ме има – а мен, все едно, вече ме няма, – тогава ще видят всички, че аз съм художницата на себе си, на красотата, а защо не – на Света? – а онзи, който трябва да рисува, е липсващ, защото е само чрез мен, само във мене присъства и булото вече няма да е нужно – какво освобождение, Боже мили – не може те да не го забележат и да разберат колко глупаво са измислили всичко...

La Velata се наведе, взе булото, скривало образа й през всички месеци, когато той в мъчителната постепенност на творението се беше врязвал в платното и го преметна върху облегалката на креслото, където безжизнено-спокойно, безразлично обвила собствената празнота и седнала от само себе си, стоеше роклята, готова да бъде наблюдавана точно в онзи подходящ ракурс, необходим, за да влезе с цялата си пищност на атлаза, броката, златото и неуловимия си тюл в платното, където нещо истинско ще я запълни.

Сега трябва да наблюдавам, дълго и внимателно, за да уловя последните детайли, които би уловил и той, ако съществуваше, за да ги положа ясно, точно – последният детайл на нежността е толкова важен и може би точно той ще изпълни лика с любов...

и тя придърпа едно трикрако столче пред платното и седна, а очите й бавно започнаха да чертаят невидим триъгълник между образа, почти напълно завършен и съсредоточен в своята тайна усмивка, роклята върху креслото, безжизнено-незнаеща своя друг в изображението си живот, и себе си – онова себе си, което тя не би могла да види в неразличимото съвпадение със собственото тяло, което обаче страстно до безумие е възжелала да изнесе навън, да изтръгне от собствената си тъждественост и да различи във онзи образ на платното, който трябва да свети със своя, неповторима светлина... –

колко по-лесно би било, ако можех да използвам огледало, бих се видяла точно, в непосредствеността на отражението, и нищо друго не би било нужно, освен с върха на четките да пренеса лика от другата страна, но това е забранено, направо невъзможно, защото тогава отново бих се оказала пред огледало...и какво ще видя? Нима себе си? Не, – него – липсващия, защото винаги, когато се погледна в огледалото, аз знам, че не гледам със собствените си очи и тъй добре си спомням онзи ден, когато облякох мъртвата рокля и разбрах...

 

...Предсказано й беше. Съвсем недвусмислено, точно и неопровержимо, тъй явно, както се явяват съдбовните неща, които никакви случайности не биха могли да предотвратят – неотменните неща, изписани върху звездите, защото Друг, Безсмъртен и Неотменяем ги е вмислил във нещата. Отдавна всичко знаеше, още като девойка, преди да сложи пръстена на херцогиня на ръката си, дори тогава се поколеба, защото се уплаши да не попречи с нещо на бъдещото случване, но астрологът-звездоброец, нейният любим наставник от ранното й детство беше сигурен и каза – бъдете спокойна, най-прелестна синьора, това няма да попречи, напротив, пътят е вписан в звездите точно така. И тя зачака – в преизобилния блясък на живота си, една единствена преизобилна светлина виждаха очите й, някъде в натрапчиво усещаното очакване на любовта, когато той, предреченият, трябваше да се яви и да извае нея – вечната жена, такава, каквато тя сама не се познава, каквато никой никога не е познал, защото само чудото на любовта разкрива...Дори името му беше разгадано в една лунна нощ, когато в алхимичната лаборатория, с която я свързваше таен коридор, извеждащ пряко от нейните покои, те двамата със звездоброеца, във върховно напрежение, четейки астрологическата молитва, успяха да провидят как върху един тънък пергамент, и без помощта на собствените им ръце, се изписват тайнствените и съдбовни знаци – за нещастие твърде неясни, недостатъчно четими – но все пак и двамата в един глас произнесоха едно и също име – Рофаела, – което тъй много ги обърка, защото мислеха, че не е точно, не знаеха такова име и трябваше часове наред да гадаят, докато стигнат до възможно решение – и пак астрологът-звездоброец се досети, но Боже, колко двусмислена е била истината, когато възкликна – Рафаело, Рафаело ще е, донна! – защото това е името на архангела на Пролетта и Красотата, а значи ще е най-истински знак за онзи, който трябва да извае нея, познавайки я в любовта, завинаги...

И тя го чакаше. Не, не просто чакаше, тя дебнеше съдбата, защото трябваше да я познае и вярваше в неизбежността, а нощем, когато херцогът я взимаше в своите прегръдки, защото му принадлежеше във времето на неистинния си живот, тя му даваше черупката на своето тяло и със затворени очи, обърнати към ядката на онова “себе си”, което никой освен Той не би могъл да събуди, без ясен език, на който да се разкае, молеше за прошка – него, Истинския, – а после се ослушваше навътре, някъде към дълбините на утробата си и с увереност разбираше, че завинаги и без никакво съмнение му е останала вярна. Така времето набъбваше, изпълнено с неудовлетвореност, но и с трепетна надежда – и ето, един ден, тъй неочаквано въпреки знанието за предопределеността, името му се яви, увисна някъде във въздуха като слово, знак, вплътни се пред очите й, и светът се завъртя около него като луда въртележка, която отказваше да спре, и La Velata едва не изгуби съзнание, подпря главата си върху изящната ръка, отрупана с пръстени, а един прислужник пристъпи към масата, където се хранеха с херцога, готов да я прихване, ако се свлече надолу. За миг настъпи суматоха, съпругът й скочи от мястото си и пристъпи към нея – какво има, скъпа моя, дали са прекалено тлъсти змиорките, или ангинарите не са пресни...– а тя се съвзе, отпи от гъстото кипърско вино и колко червено, съвсем подобно на кръв заискри течността в отблясъците на десетките свещи, като предупреждение за най-страшен край, а тя не разбра...Светът спря да се върти, а La Velata дори спокойно се усмихна, защото трябваше веднага, на мига да разбере, дали благодатта най-после и без никакво съмнение се е спуснала върху нейната съдба и невинно помоли – разкажете ми всичко, съпруже, какъв е той и какво вече е нарисувал – и разбра, че херцогът на Урбино, Гуидобалдо Монтефелтро, заедно с благопристойната му съпруга Елизабета Гонзак, са писали на него, а всъщност и на нея, защото молят и тя да бъде уведомена, че един млад художник, закрилян от тях поради великолепните му дарби, ще дойде в Рим и те молят наистина да го приемат под своето крило, защото голямо бъдеще му предвещават, а ако достойните им приятели биха пожелали, Рафаело – точно същото име беше произнесъл малко преди това, между две хапки, съобщавайки й, че скоро, по препоръка на херцог Гуидобалдо Монтефелтро, един художник ще ги посети, и светът безопорно се беше превъртял – с готовност би изписал и лика на неговата несравнима с никоя друга съпруга.

Кога? Кога ще бъде тук? –

попита La Velata, въпреки че и друго би желала да попита, защото едно единствено нещо й беше нужно, за да бъде без никакво съмнение ясна осъществеността на всичките копнежи препълнили живота й, но нима съпругът би могъл да знае кога точно е роден този млад, по думите му, мъж, а това е най-истинският знак, защото старецът-звездоброец със сигурност беше изчислил годината, деня, а и часа, когато звездата е изгряла на небосклона, съпътствайки първия му вик, и о, чудо, това беше и нейната звезда, те заедно са се явили на света, което, нима не е абсолютна гаранция и свидетелство за пълното сливане, предвидено някъде откъм вечността?...Но за това, разбира се, ще трябва да почака, и сама да го попита, когато, изстинала от бурята на непоносимото вълнение, застане очи в очи с него...

Кога ще бъде тук?

След месец, донна – отвърна мъжът й, неподозиращ устрема на тупащото й сърце – след месец, при това ще донесе от най-хубавите си картини, за да се уверим сами в необичайността на божествения му талант и за да купим някоя, която може да украсява нашите покои; а ако ти би пожелала, ако одобриш неговата дарба, ще му дам много злато, за да изпише лика на най-съвършената красавица на Рим...

 

...Каква съвършена заблуда! Измислена от край до край, неразгадаема, изпипана във всичките детайли, –

но от кого? Защо? Кому е нужно моето нещастие, подигравката, отправена към мен, и аз не мога да се примиря, не мога да простя и като вечен упрек ще оставя себе си върху платното, така че някой, някога може би ще разбере, как онзи, галеникът на съдбата, е бил измислен, възкачен с неправда до висини, които не са му отредени, и то единствено, защото и други като мен са знаели, че той е трябвало да се роди, а тъй непоносима се оказва празнотата...

La Velata стана от трикракото столче и влезе в триъгълника, очертан между образа, роклята, и мястото, от което нейните очи трябваше да проникнат в непонятното за всеки друг, взе от масата с разхвърляни бурканчета една палитра, върху която тоновете от платното преливаха в едва доловими нюанси, – от бледото сребро до наситеното с блясъци злато – нежни и дискретни съчетания, в които погледът потъна, преди тя да посегне към четката, и тогава блясъкът от палитрата проникна в очите й, озари ги светлината, която трябваше да избликне в платното, из нейния образ, такъв, какъвто го вижда в себе си, не отразен в студената повърхност на огледалата-очи, които натрапчиво я преследват отвсякъде

Господи, колко е хубаво, че мога да правя това...а иначе, вече щях да съм мъртва

и четката докосна ъгълчето на едва разтворения корсаж, а роклята върху канапето сякаш потръпна в някакъв друг, тайнствен живот, защото очите на La Velata я събудиха върху портрета... –

само така оживява, в допира на моята четка, а тогава, той я наблюдаваше сякаш е разкошен предмет, а не част от мен и от моя живот, – сам-сама и отчайващо мъртва, изпразнена отвътре, точно както стои сега самотна върху канапето, безсмислена обвивка на нищото, освен ако тук, върху платното, аз сама не я изпълня...а я направих специално за него...

 

...Каква суматоха настъпи тогава в душата й, когато вече броеше дните, не, часовете дори и минутите и го чакаше, какво блаженство от трепети, в което мислите й се разпадаха, но въпреки това зад винаги привидно спокойното й чело се случваха безбройни малки откровения – усещаше със странна яснота как тялото й се съгражда всеки миг от някакъв свой, вътрешен живот, за който тя не беше подозирала, как вътре във вените кръвта я обхожда и пулсира в хармония с нещо, което не можеше да назове, но предизвестено витаеше около нея, как утробата й, скътала дълбоко своята несподелима неудовлетвореност, се разтваря с животинска готовност и сякаш я всмуква във себе си – светът се промени и животът беше невъзможен за издържане в това концентрирано очакване, положено вече в ясната си граница и съвсем конкретна цел; и за да изпълни с нещо разтеглилата се протяжност на времето, в което трябваше да понесе за последен път бремето на самотата и на неосъществимостта, а и за да се подготви като жертвено агне за мига на своята вечност, La Velata извика своя мастор-шивач и му поръча в максимално кратък срок да ушие онази, прелестната рокля, несравнима с друга, която да поеме горящата й плът и да се слее с нея тъй, че да я скрие най-пълно, разкривайки я до корена на недостижимата същност, с було, което да я разбулва пред най-съвършено зрящите очи...Заедно с него я измисли, участваше във всеки детайл, във всяка гънка проникна с усета за собственото тяло, който прекомерно я изпълваше в онези дни на неясно откъде връхлитащо я вдъхновение и тогава, в нуждата постоянно да прикрива своята недостъпна за другите тайна, върху устните й из-отвътре се извая онази загадъчна усмивка, в която само онзи – Истинският – би могъл да проникне и в прозрението на небивало откровение, да я положи завинаги върху платното, за да разбере самата тя – La Velata – тайнството на собствения си живот...

Господи, какъв провал, каква изпепеляваща и недопустима Грешка, при това не само Тук, Сега, за мен, или може би тъй ми се привижда, защото като жив е този едва забележим кичур от косите, който се спуска към ухото и говори нещо неразбираемо, отвъд всяка Грешка, но въпреки неразбираемостта се е явил и булото все пак се е повдигнало, макар и не под неговите очаквани ръце...и толкова е хубаво, като най-сладко отмъщение...

и La Velata, отново се оттегли на онова място до трикракото столче, на върха на незримия триъгълник, от който вече със сигурност знае, че той би я гледал, чертаейки невидимата геометрия на някакво ненужно-сложно пространство, но сега вече не гледа той, а тя, и съзерцава дълго така, ту себе си, ту роклята, за да се види не в образа, а в подобието на външността, но единствено за да се увери в умъртвяващата сила на този строг и невмислящ я поглед, измислящ в перспективни закони геометрията на собствената й душа –

не, това е невъзможно, но какъв ужас беше, когато го разбрах...

и влезе отново вътре в триъгълника, в онзи център, откъдето тя сама и без помощта на огледалните очи се съзерцава, докосна палитрата с четка и след миг върху платното просветна едва забележима златна нишка, в една от гънките на бухналия в свой живот ръкав –

не, не е просто негов тоз живот, той все пак е мой, нали заради него я направих, а той, когато ме погледна, на части ме разкъса, направо ме съдра и после късче по късче ме подреди в своя собствен, ненужен ми свят, където мене ме няма...Господи, какъв провал, но аз не мога тъй и веднага го разбрах...разбрах, че не е той и толкова просто е да го покажа...

 

...защото колкото и бавно да се отброяват дните, часовете, дори минутите в смилащото настояще на голямото Очакване, колкото и непоносими да изглеждат нощите, когато луната спира на небето, сякаш поникнала на върха на кипариса и не помръдва, за да не изтича времето и никога да не свършва точно тази нощ, все една и съща в омагьосания кръг на своето повторение, когато плътта изгаря в обятията на онази бъдеща Среща, предчувствана и безкрайно много пъти преживявана – като копнеж по оросяваща влага, която небето ще спусне върху земята, като златен дъжд, в който слънцето изпепеляващо ще изригне в оргия на неочаквана самозабрава, като блуден танц до отмала в лебедова прегръдка, или като връхлитащ ураган, завинаги изтръгващ от нетърпимата вкорененост в копнежа на тялото, самият той повторим като възкресението на земята и най-после успокоен в един миг, проникнат от вечност...

...защото колкото и бавно да се движи светът в човешкото съзнание, ходът е непреодолим в натрупването на времето и роклята вече е готова, стои върху стойката, и тя в очакване да бъде оживена от плътта, за която е предназначена, булото, и то трепти в усета за нежността на собствената си материя, а La Velata вече е видяла изгрева на този ден, в който той трябва да пристигне, и само алхимикът-звездоброец, за кой ли път всичко е изчислил и е предвидил, за кой ли път вече я е уверил, че няма грешка – такива съвпадения са невъзможни и това, което е очаквала, най-после тече към своето сбъдване; само той в знанието си можеше поне донякъде да сподели и да съчувства на нейното вълнение, което сякаш чрез нея преживява и разбира – разбирам ви, донна, защото чудото на любовта е истинско спасение...– така й казваше...но не, няма спасение.

Само никога има и нищо без край.

Прислужницата донесе роклята, когато само час оставаше до времето, определено за неговото идване, и колко хубаво се нарежда всичко, когато трябва да се нареди, защото спешна работа беше отклонила херцога от Рим и трябваше тя сама да го посрещне – в крайна сметка какво е един художник или един портрет пред всичко, което тежи в ума на мъжа – и La Velata се остави в ръцете на Форнарина, която обикаляше около нея и оправяше гънките, диплите, панделките, ластиците, и не разбираше защо е толкова бледа господарката, защо не е щастлива, след като нейният шивач е сторил истинско чудо и роклята, която е измайсторил, е направо великолепна, най-достойна рамка за нейната красота и всяка жена би прималяла от радост, ако я има – дали това я мъчи, дали е искала нещо друго, невиждано от човешки очи, защото господарката, естествено, не би могла да се тревожи от срещата с някакъв художник, готов да служи, нито от сполучливостта на бъдещия си портрет, за който специално е ушила роклята, защото ако тя не го хареса, нали всеки художник, при това най-прочут, ще направи друг...нима някой може да откаже на нея, а и на херцога?

– Погледнете се, донна, погледнете се и когато направите това, сама ще се боготворите...

Така викаше тогава като полудяла Форнарина, и тикаше господарката си към стената, покрита с огледала, – същите онези, които La Velata заповяда да изнесат в онзи ден, когато за пръв път застана пред платното, за да нарисува себе си, но не такава, каквато я виждат огледалните очи – погледнете се – я молеше прислужницата, но тя не желаеше и извърна глава; защо й беше нужно сама да се боготвори, след като той вече беше някъде наоколо, и тя обърна гръб на повърхността, в която би могла да съзре съвършения си лик, дори роклята не пожела да види такава, каквато се вижда отстрани, защото извътре знаеше, че е прекрасна, погледната отвън, но другите очи вече я очакваха, онези, които трябваше да я видят такава, каквато никакви огледала, нито нейните собствени очи биха могли да познаят...

...разнесе се звън на камбанка...камериерът отвори вратата и както му беше наредено, съобщи, че гостът е въведен в големия салон, отрупан с картини, статуи и едва дишащ от разкош...

там трудно ще избягам от огледалата

съвсем като за последно помисли La Velata, но вече чувстваше замайването, кръженето на световете, на което трябваше предизвикателно да устои, и подложи главата си под ръцете на Форнарина, която закрепи булото някъде в тъмните й пръхкави коси, а тя се сля с нежността му завинаги...

 

...това було, него най-трудно нарисувах, защото след като Той не успя да ме разбули, след като не пожела да стори това, защото просто не би могъл, самозамаян единствено в себе си – как аз да го направя? Но ето, аз успях и сега само с най-тънката четка трябва да очертая края, където непрегънатият ръб излиза някъде напред в платното, а после две по-тъмни мазки в онази пещера между булото и шията, където свършва видимостта на огърлицата...и Господи, всичко вече ще е готово, но дали някой някога ще разбере какво всъщност се е случило?

La Velata остави за миг четката, там, върху масичката до триножника, остави и палитрата, и някакъв страх сякаш я скова, защото толкова близо се оказва края, часове са се вляли в спомена и слънцето се е изместило някъде встрани, поело е обратния си ход

и вече нищо не мога да променя, такава ще съм – тук, положена завинаги, безименна, защото нима имам право сама да се изписвам, нима някой знае своето истинско име – безименна ще си остана, защото аз съм Истинската...

и още веднъж отстъпи назад, в онова място, от което може да се съзерцава като несъществено подобие, като най-ценна вещ в нечий друг, непознаваем свят, за да се погледне с онези очи –

и за последен път да изпитам погнусата, за последен път да си спомня онзи миг на покруса...

 

...Не, не е възможно – безпаметна е и сякаш няма такъв миг, съзнанието й отказва да приеме нищото на случилото се и всичко се разлива в хаоса на неуловимите усещания, които избликваха отвсякъде, и неизвестно как постоянно се концентрираха в съмнение през онези два дни, когато той прекара в дома й, докато се изляха във вика на отчаяние пред онзи, който беше й предсказал всичко, но това не беше миг на някакво прозрение, а само изказ на натрупалата се, извечна неизказаност... –

Това не е той!... Какво да правя аз? –

и нямаше дори сили да плаче върху рамото на своя звездоброец, който молеше за прошка и обещаваше отново и отново да провери всичко, защото какво от това, че той не е Той, значи Той е Друг, и какво пречи да бъде издирен, но този път звездоброецът нищо не разбираше, погрешни бяха всички изчисления, защото тя вече знаеше, тя беше знаещата и не можеше да се самозалъгва, въпреки че никому не би могла да обясни как стигна до това просто и безсъмнено знание – че него напълно го няма, измислен е, никога не го е имало и няма да го има, а Грешката на мирозданието е непоправима и изразена тъкмо в нейната съдба. Как би могла да обясни, как би могла с думи да опише – тя, нещастната – пред всички, които в желанието си да запълнят празното място, бяха създали Голямата Измислица и без да я питат, без да се интересуват от душата й, бяха решили да я включат – нея, безмълвната; – но още от първия миг, когато камериерът отвори блестящите позлатени врати и тя влезе в салона, за да застане лице в лице с него – още тогава неизвестно откъде се яви онова нелепо подозрение, в началото едва забележимо, неосъзнато, че някой иска – но защо? – да я измами, някой я предизвиква за голяма Лъжа и тогава за миг тя се смири в неистовото си желание това да бъде Той, огледа се внимателно и го видя – онзи художник, галеникът на съдбата, който също тъй не подозираше, колко нищожно е съществуването, което му е предоставено...Не, това го разбра с такава яснота по-късно, когато Тялото й го изрече, и още по-късно, когато видя картините му , а тогава единствено лицето му беше пред нея – онова миловидно, щастливо-детско лице, което не подозира безсловесната врява на чувствата, в които тя е попаднала, нито нуждата точно те да бъдат изразени в някаква неизвестна, но неизбежно съществуваща обща точка на пресичане, отвъд геометрията на видимото пространство и отвъд перспективата на лъжовните отклонения...

Той целуна ръката й. Поклони се дълбоко и тя ясно видя в очите му как оценява тоалета й, съвършената й красота, очите й, прическата над която се е трудил най-добрият фризьор – той беше поразен и ако тя би могла да вижда с очите на Форнарина, би си помислила, че е готов да я боготвори, но всичко това беше само огледалото, в което тя отказваше да се погледне и незаинтересовано отбягваше, защото друго трябваше да види в тези предназначени й очи – онова неописуемо, в чийто грях се смиряваше нощем, потънала в копнежите на непостижимата си плът – а тя видя единствено портрета, който той вече рисуваше в съзнанието си, и изтръпна, защото това не беше Тя. Тогава се съвзе и овладя бушуващата буря в душата си, дори разумно си помисли, че може би греши, защото прекомерните очаквания възбуждат разочарования в действителността, която винаги прикрива същността, и това връхлитащо съмнение, в което изстина, изправена пред първото съприкосновение, би могло да не носи истина в себе си; реши да почака, да види, с всички средства и без страх да провери, защото надеждата не трябва тъй лесно да умира и да поставя човека пред края на единствено възможното решение. Дори го попита кога е роден, и все пак потръпна, когато установи съвпадението, но кой знае защо си помисли, че това наистина би могло да бъде само съвпадение, и спокойствието тъй изведнъж я овладя, студенина я облъхна, въпреки неговите топли очи, които я гледаха и някъде в далечината на неговия си живот я рисуваха, че La Velata безстрастно и уверено го покани да остане на вечеря, а после, след отмалата на гъстото вино, да преспи в нейния дом, за да уточнят подробностите за цената на портрета, както и часа, когато през утрешния ден, той със специално изпратена от нея кола, ще донесе картините, които да разгледа, дори да купи, защото едва тогава със сигурност би могла да уговори поръчката. Усети и онова пламъче някъде дълбоко в очите си, което винаги се появяваше пред мъжките очи, когато те неприкрито я отразяваха, и не го скри, напротив, остави го да се разгаря, защото мъжът пред нея беше хубав, а тя неизбежно трябваше да докосне тялото му, за да потвърди или отрече съмненията, които като мраморни отломки тежаха в дъното на застиналата пред чуждия поглед душа,

и толкова страшно ми беше, че дори не разбирах как и защо ме връхлетя всичко това, дори нещастна не можех да бъда тогава, на ръба на решението, на ръба на разбирането – кой би могъл да ми го обясни, след като чувствата ми бяха вкаменени...

Бурята се разрази отново по-късно, когато прислужницата го отведе в стаите за гости, а тя остана съвсем сама, сред многото огледала и светлината на десетки удвоени в тях свещи, разрази се в пороя от упреци, които сама отправи към себе си, защото всичките копнежи се възвърнаха и тялото й направо полудя, след като той излезе от трапезарията –

какво ми дава право да мисля тъй, и сякаш черен дявол се е появил, за да ми го отнеме, нима тъй просто мога да се уверя, потънала в сполетялата ме студенина, и с какво е виновен той, чиито очи тъй топло ме гледаха, и които може би също ме чакат като последно спасение – защо го обвиних... –

но не, тук нямаше никакво обвинение, всичко беше завихрено във врявата от усети, които се надбягваха все по-хаотично, и La Velata не би могла да издържи, ако не потърси последното и единствено възможно потвърждение...

Дали това не беше мигът, на онова никога и нищо безкрай?

Когато сама, с една свещ, като престъпница се промъкна през притихналите коридори към онова крило на огромното палацо, точно противоположно на нейните покои, където се намираха стаите за гости и в някоя от тях той спеше или може би гореше в своя вътрешен огън по нея? Безкрайни се извиваха пред погледа й коридорите, докато най-после открехна една врата, но там беше празно и сенките спотайващо мълчаха, после втора, трета...и го видя – дрехите му хвърлени на стола до леглото, полегнал небрежно, спокойно и кротко спящ под едва открехнатите дипли на балдахина, нечакащ и неочакван дори в тази нощ на пълната Луна, зовяща към любов –

но не, защо си мисля тъй

и La Velata приближи до него със свещта, огря лицето му и го разгледа – дали така си е представяла предречения си любовник, но как ли би могла да си го представи, когато не във видимостта е отговорът, и сега веднага, Тялото й ще подскаже...Духна свещта и в светлината на Луната положи ръката си върху челото, докосна го едва-едва, за да се събуди в нежността на неуловимите копнежи, които трябваше да бъдат скрити някъде в душата му, и той помръдна, усети допира и без да вижда, тя разбра как очите му се разтвориха, погледнаха я в мрака и може би това е отрицанието на всичките съмнения, защото ръцете му се повдигнаха, докоснаха роклята и той я позна като част от нейната плът – и се заровиха там, в атлаза, в дантелите, в мекия тюл до гърдите, търсещо бродеха, докато тя му помогна и свлече разкошната обвивка на телесността, булото падна и тогава за миг си помисли, че всичко се сбъдва...

 

Не, нищо не се сбъдва, защото само никога има и нищо безкрай...

 

Мъжът я повали върху леглото, досуш както правеше херцогът, който беше собственик на съвършената й плът, и се отдаде на своето пробудено от нея наслаждение, промъкна се някъде навътре в празнотата, нажежена от очакване, и я разкъса със своите желания, а после отново я събра, защото му трябваше цяла, в обкова на нейната плът, пое в някаква неясна посока, навярно към ускорения пулс на сърцето, биещо в неговите вени, и тя остана сама, все по-пресъхваща, ужасено-скована в ръцете му, които я тласкаха в ритъма на неговото опиянение, а тя все тъй оставаше заключена в кухината, обгърната отвсякъде, свита зад границите, които той не би желал да разчупи, втвърдена в някаква черупка, ненужна и без връзка със собствената й душа – защо ли –

защо го няма това Тяло, което би било мое, защо не ми го дава Той, защо е грешката...

но нямаше мисъл тогава, само смразяващи усети и желание за изплъзване от все по-разгарящата се стръвност на чуждото тяло, което в един миг на върховно напрежение изля соковете на своята плът, в някаква непозната за нея утроба... – колко прекрасна сте, донна, и колко щастлив съм от това благоволение – чу далечен глас, съвсем искрен, защото нали тя наистина беше благоволила...

нима това беше всичко, все същото като до болка позната и наизустена роля?

и La Velata слезе от ложето, стъпи някъде върху роклята, захвърлена на килима, и с крака си усети златото, втъкано в атлаза, а той не възрази срещу неочакваното й оттегляне, смирено очакваше всяко нейно решение, и тя ясно почувства, със сетива, свикнали да познават желанието на мъжа, че той още я иска и плътта му отново гори...

нещастникът, той е на другия край на земята...а аз, защо да не бъда добра?...

и с плашеща усмивка, която никой не би могъл да види в мрака, посребрен от Луната, обеща, че другата нощ, защото нали и тогава той ще остане, след като види картините му, в тъмната доба на потайните желания отново ще го посети, а сега ще трябва да побърза, за да не узнае никой от прислугата това безумно отклонение от дълга й пред херцога, който я боготвори...

– Ще ви чакам, донна... – чу гласа му, беззвучно шептящ и незнайно защо, умоляващ...

Роклята от само себе си вече беше обгърнала тялото й, като змия предпазваща го с хладната материя на превърнати в брокат, атлаз и коприна желания, булото се спусна отпред, върху лицето, за да остане безименно-непознаваема за външни очи и La Velata потъна в мрака, плъзна се през вратата и едва там отново запали свещта, от факела, който гореше в каменния коридор, за да осветява пътя на блуждаещи странници...

Това беше краят, после като пребита заспах, за да не умра още тогава, на място, и без да мисля до другия ден, когато моят звездоброец, свидетелят-виновник за неосъществената любов, изникна пред очите ми и едва тогава изкрещях –

Това не е той, какво да правя аз? –

и проумях, че краят е настъпил. Времето на очакването свърши и вече само отлагането остана като някакъв преход от Тука на Там...

После нямаше нищо. В алхимическата лаборатория, потънал над чертежите на звездното небе, звездоброецът гадаеше над Грешката, в която поне той беше повярвал, а La Velata прие още веднъж самозванеца, наречен Рафаело – но защо ли самозванец, след като той не подозираше нищо и просто беше назован от всички онези, които не можеха да проумеят липсата, не усещаха пропастта, в която светът е пропаднал, и запълваха празното място с илюзиите за някакво точно, геометрично-разумно пространство, в което душата безвъзвратно умираше.

На другият ден пристигна колата с картините и той, някак странно смутен след фантастичната нощ, която не беше очаквал, застана пред тях и пред нея – безстрастната в студената си и вече непристъпна красота – и започна да й обяснява вълнуващото питане, което е отправил към света в своите картини, но какво ли би могъл да обясни, когато тя години беше се подготвяла за този миг и беше изучила всички новости на своето време, философските размисли за Духа и Вселената, за сферичната същност на Бога, за перспективните закони, които господстват в природата, а очите й разбиращо обхождаха скритите опорни точки на картините, където светът се разгръща в схема. Нямаше изненада във всичко това и нещо съвсем друго вълнуваше нея, нещо, което той не би могъл да подозира, и тя, привидно заслушана в словото, което трябваше да й разкаже божествено-точните закони, на които са подчинени изображенията върху платната, но всъщност взряна с търсещ поглед някъде отвъд видимостта на прекрасните образи, много бързо откри това, което вече знаеше, че трябва да е там, и дори го помоли да замълчи, защото би желала сама да съзерцава. Тогава се избистри подозрението, и се оформи в мисълта, която още от предишния ден, когато го видя, блуждаеше някъде в нея – че той никога не би могъл да я нарисува, въпреки съвършената видимост, постижима за ръцете му, защото всъщност навсякъде рисува единствено себе си – видя го във всичките образи, в които очите й потъваха, но най-вече в женските – еднакви обвивки, на някаква чужда им същност, изразени единствено в красотата на достъпната му черупка на телесността – тази, която притежаваше нейният съпруг и херцог, тази, която той беше познал в нощта на най-истинското изпитание на нейната съдба...Мадони, много Мадони, все еднакви в милозливия трепет над своите деца, жени, оплакващи смъртта на Исус, застинали в странна, не тяхна им скръб, все същата, еднакво разляна в пространството, проектирана в някаква не-тяхна съдба...

– Ето тази ще купя – изрече изведнъж La Velata и го погледна с усмивка, сякаш попита от нежните усмивки на Мадоните, които той безспорно обича, защото трябваше да изкуши суетата му и на всяка цена да получи картината...

– Но защо точно тази желаете, донна, тя не се продава – възрази изненадан галеникът на съдбата, защото нежната бяла ръка, отрупана с пръстени, беше посочила неговия собствен портрет, който той носеше със себе си, само за да го показва като съвършено произведение в жанра...

– Нима не разбирате, защо го желая? – умело запита La Velata, уверена в чара, на който нищо не би могло да устои, защото тъй предвидими са неговите мисли, а тъй неописуемо-забулени нейните – как би могъл дори за миг да заподозре, защо на всяка цена иска точно този портрет...И той преклони глава, разбиращо усмихнат, и с гордост й предложи скромния портрет, щом тъй дълбоко го желае, да бъде подарък на най-прелестната жена, която са виждали очите му...

Така се сдоби с портрета му, рисуван от собствената му ръка, но не го показа на никого, а го скри в ателието, направено за нея от херцога, откликнал на каприза й, часове наред да прекарва в някакво неясно за него забавление, рисувайки картини, които на никого не желае да показва, защото как би посмяла да ги представи пред очите на толкова известни художници, които идваха в нейния дом и до съвършенство владееха занаята...

– Този портрет искам – каза тогава и в съзнанието й се роди най-сладкото отмъщение срещу цялата й несподелима съдба, най-истинското изтръгване от робството на накърненото й тяло, което вече безпредметно витаеше във все същата рокля, и чието повторно обличане – тя беше сигурна в това – той прие като знак за още една нощ, в която ще я притежава.

– Този портрет искам – и нареди да го отнесат в ателието й, където още на другия ден, щом той завинаги напуснеше нейния дом, трябваше да започне отложения й живот, в който виденията на самотата щяха да избликнат в багрите на едно безименно, неназовимо вдъхновение до часа на смъртта, когато, отмъстена в знанието за самата себе си, трябваше да застане редом с него – такъв, какъвто го иска тя, и какъвто би бил, ако наистина и без нелепостта на Грешката, съществуваше. Нямаше какво повече да губи,

но Боже мой, какво спечелих, когато застанах пред този портрет, който сам си беше направил

и отначало тъй силно възжела просто да го заличи, да го премахне от лицето на земята, за да не вижда топлите очи, които си въобразяваха, че гледат нея, но които налагаха върху целия свят единствено и само своя отпечатък. Въздържа се, защото не неговото унищожение беше целта, та нали Той и тъй не съществуваше, а нейното възземване от унищяващия поглед на тези огледални очи, които й бяха отнели съдбата, и които в онзи ден на разделната им среща, продължаваха да я желаят и натрапчиво да изискват тя да повярва, че точно този, наричащ себе си с най-красивото име, точно този, в когото припознават архангела на Пролетта и Красотата, трябва да извае нея – La Velata – и да я предаде на вечността –

но каква?такава, каквато всички ме искат, за да се наслаждават на себе си в моята изпразнена от същност душа...

Когато той попита за нейния портрет и с надежда я помоли да започнат сеансите още от другия ден, още от този дори, защото тъй плътно е слегнал нейния образ в сърцето му, тя отново с усмивка и с правото, което й дава властта, без обяснения просто отсече:

– Точно след година, маестро, след година ви чакам и тогава ще бъде възможно това... – и в замяна купи още една картина, която той не смяташе за твърде добра, защото много отдавна била рисувана, когато в душата му още избуявали съмнения, пътят бил неясен и някакви смътни копнежи тровели младежкия му ум – но тя пожела точно нея, “Сънят на рицаря”, където две жени, едната представяща Страстта, а другата целомъдрената Добродетел, изкушават рицаря, полегнал върху червения си щит под едно лаврово дърво, а той не знае още, в тайниците на съзнанието си, по кой път трябва да поеме...

По никой, защото не разбира какво му казват те...

помисли тогава La Velata, очарована все пак от наивността на творбата и желаеща с нещо да изкупи разочарованието от отказа да започне веднага портрета й, останал непонятен за него.

Това беше всичко тогава, остана още една двусмислена усмивка, преди да се оттегли, от която той навярно бе потръпнал, съпроводена от последните й думи и шума на роклята, изплъзваща се през вратата...

– Сбогом, маестро, възхитена съм и нали ще прекарате още една нощ тук, преди да отпътувате, защото знам с какви грижи ви е натоварил Негово Светейшество, в желанието си да построи най-величествената църква в чест на Свети Петър...

И La Velata напусна салона, но преди да се затворят вратите зад нея, още веднъж успя да погледне натам, където вече нямаше нищо...

Неизбежна беше мъката и слънцето помръкна, очите й отказваха да гледат към света, където бъдещето липсваше, изпразнено от смисъл, а вечерта придойде въпреки това, защото времето не знае своя край и безстрастно пътува в мъчителния кръг, завличащ хорските неволи – и светлината изтля, попаднаха небето и земята в сянката на мрака, нощта дойде и звездите бликнаха върху купола на света, за да може звездоброецът, все още размишляващ върху невероятното погрешно изчисление, да повдигне очи и да вмисли нелепата грешка не в схемата, а в естеството на божествената им светлина...Тогава La Velata пристъпи към последното действие и доказателство за своята непогрешима интуиция и извика Форнарина, прислужницата, съпътствала времето на нейното очакване, която дали нещо подозира, след като много пъти е оправяла мокрите от нощната неудовлетвореност възглавници и гънките на ложето, в които неизбежно са се стаявали гърчовете на изгарящата плът,

и й нареди да изнесе от стаята-гардероб любимата рокля, сътворена от разбулената вяра в единствено възможния живот, и забулена отново след окончателното рухване в Грешката, превърната в мъртва черупка на отхвърлената завинаги нейна истинска същност, разкошна маска на неосъществеността, в чийто лабиринт всеки външен поглед потъва и се изгубва;

пое я от ръцете й и заповяда да се съблече, после й даде от своето най-фино, ухаещо на мускус бельо, впръска с една малка тръбичка в косите й от своя парфюм и накрая сама я облече, оправи гънките, диплите, стегна панделките, ластиците, забули я и се видя, в тайнствената светлина на свещите – атлазена, омайно-потръпваща в тюла, опасващ гърдите й, проблясваща в златни отблясъци – такава, каквато всички я виждат, всички я искат и кой ли би могъл да се усъмни в предназначението, указано за нейната природа в тази самонаслаждаваща се красота...La Velata прегърна прислужницата, защото сега тя й беше най-близка и истинска сестра, и някъде в ухото й зашепна сластни думи, лъжовни предизвикателни слова, молби и съзаклятнически уверения, но нямаше нужда твърде дълго да я убеждава, Форнарина сведе глава и навярно в тъмнината червенина избликна върху страните й, а La Velata я хвана за ръка и я поведе в тъмните коридори, осветени тук-там от проблясващи факли, към онази стая, в която още витаеше бледата сянка на сразените надежди, и сама й отвори вратата, след като й отне мигащата светлинка на свещта, а самата тя остана отпред, заслушана в стоновете, избликващи в страстно вдъхновение, което тя самата предизвиква... Стоя така, заслушана в страстта на сплетените зад преградата тела, докато някъде пропяха първи петли и възвестиха зората, разбулваща тайните на утробната нощ, и тогава даде знак, драсна по вратата и след малко Форнарина излезе, забулена в нейното тайнство – съвсем Друга, но все Същата – жена, обгърната във великолепието на познатата рокля, в парфюма, ухаещ отново на жена, положена в плът, която на него е нужна.

Ето, това бях наистина аз, прислужницата, забулена в моята рокля – какво съм искала друго?

И я попита, когато в последните талази на нощта се върнаха в нейната спалня:

– Той доволен ли беше, Форнарина? Наслади ли се на твоята безмълвна плът, която сам призна пред мен – веднага възжелал, щом само те зърнал пред вратата... – а прислужницата се свлече в краката й и дори ги целуна, преизпълнена с благодарност към господарката, подарила й тази прелестна нощ...

– Той ми каза, че ме боготвори, донна, и че ще ми нарисува най-съвършения портрет...

Така безсънно дочака зората, след като отпрати прислужницата си да почине след бурната нощ, в която, без да подозира, беше отдала нейните прегръдки, и още с първите слънчеви лъчи видя как той се качва в позлатената каляска, която трябва да го отведе завинаги, в неговия си живот, където място за нея не е отредено. Едва тогава премина тайния коридор, който я свързваше с лабораторията на звездоброеца, защото безсъмнено той вече е узнал истината и още щом го зърна сред стъклениците, колбите и алхимическите уреди, в които трябва да бъде разгадан зародишът на живота, разбра, че наистина присъдата ще бъде произнесена и, облечена с думи, ще сложи ред във врявата от гласове на неизразимите й чувства...

Тъжни бяха очите на алхимика, свикнал да постига тайни, пред които дъхът на човека замира, когато й посочи да седне на едно малко столче до пещта, а самият той, загледан в кипежа на някаква течност с мирис на кръв, хвана ръцете й, за да влее по-лесно словото си, като люта отрова, направо във вените на изтерзаната й плът:

– Права сте, най-прекрасна в очите ми, донна. И как ли аз, владетелят на тайните, не съм разбрал, неправилно съм прозрял загадките на звездите, та трябваше вие да ми подскажете и да ми отворите очите, и сякаш не в схемата на звездното небе открих невъзможната и всъщност твърде двусмислена Грешка, а взирайки се в естествените светлини на нощта, изведнъж ми беше изречено свише, за да го кажа на вас и да не се мъчите вече, смирена в неизбежността...Случило се е, но аз не зная защо и може би корените са твърде дълбоки, още в Първата грешка, пред която човешкият ум се забулва в терзания и се разпръсква проникващата му сила – може би затова вие разбрахте, най-истинска донна, защото не проникване тука помага, а разпръскване и дихание в тайната, където словото потъва в мълчание, и аз твърде малко бих могъл да ви кажа, не повече, отколкото сама сте узнала, но Грешката така или иначе вече е факт – той не се е родил, фатално объркване, непосилно за човешкия ум е довело до това, мними са били всичките очаквания, при това не само нашите, защото много други са го чакали, а нетърпимо е празното пространство, невъзможно в природата, и някак то трябва да бъде запълнено – предсказаното трябва да се сбъдне, картините трябва да бъдат нарисувани, нали и една църква сега трябва да бъде построена – и кой би могъл да твърди, дали точно те са истинските? Само любовта не може неистински да бъде преживяна и това е причината, поради която точно вие, предназначената, не можахте сама себе си да излъжете, а виновникът в крайна сметка съм аз, защото нали аз ви подсказах още когато бяхте девойка знанието за това сигурно очакване...Какъв глупак съм бил, защото разбирам колко жестоко съм излъгал, макар и без вина, но как аз само бих могъл да знам, след като много звездобройци има и всички са излъгани, запълнили са липсата на пълнотата, която бях ви обещал, със сухо съвършенство, пред което се прекланят, измислили са всичко по някаква удобна схема, която може да бъде разгадана, и същото извърших аз, когато се взирах в чертежите на небето, за да прозра истината, а ето – вие ми посочихте най-верния знак, проговори непогрешимостта на вечното желание, вдъхнато на човека от Бога, и тогава аз погледнах самите звезди и видях...Права сте, донна – но кого ще упрекнете? На кого ще отмъстите? Примирете се в непосилното знание, че той наистина не може да ви нарисува, защото как да ви обича тъй както вие го желаете, как истински би могъл да ви види, след като всъщност не е Той, той е някак измислен и Друг, и тук е цялата двусмисленост, защото кой би могъл да твърди, след като Грешката вече фатално се е случила, кое е истинското и кое измислено за запълване на зейналата празнота в този несполучлив детайл на Творението, където всичко вече се е смесило, и дали самата Истина не е двулика, а ние виждаме само едното Лице...И как биха могли да се слеят в едно и двете лица – та това е божествена тайна и достъпно само за Бога – смирете се, обичана моя, нещастна в женската си прозорливост, аз, старецът и верен звездоброец, владетелят на достъпните тайни ви моля, защото недостъпните навярно трябва да останат такива и няма нищо чудно, че херцогът на Урбино, великият Монтефелтро и прекрасната му съпруга Елизабета Гонзак, дори лично вашият съпруг, трябва да измислят, а след това да вярват в измислицата, а вече знам, че и Негово Светейшество... – нали не смятате, че той не би бил ужасен от празнотата и нали негов дълг е да я запълни? Не, всичко трябва да бъде прието точно така, защото няма друг изход, и само една несправедливост остава – защо точно вие бяхте тъй жестоко излъгана? И как се е сложил този порочен кръг на съдбата?

В пламъците на огъня се разтваряха думите и La Velata вече не слушаше, а гледаше тях, стихията, над която къкри червената течност с мирис на кръв, и добре знаеше какво се приготвя там, каква отвара от смърт, предназначена специално за нея, защото нима звездоброецът може да бъде излъган? Само едно не знае мъдрият старец – че тя няма да се примири, ще отложи часа на смъртта и отмъщението сладко къркори някъде в гърдите й, циркулира заедно с кръвта във вените й – не като смърт, като отложен живот редом със смъртта, който никой няма да узнае, защото как да бъде изговорен?

La Velata се надигна някъде сред пламтящото слово и мълчаливо даде знак, че е разбрала, отива си, оттегля се и всичките въпроси са се свършили, останала е само тишината и онази най-пълна, без очаквания самота като було, което няма пред кого да бъде повдигнато...

Така започна да тече този отложен живот, остатък от жизнения път – не в пътя, а някъде отвъд него, в границата, която не може да бъде престъпена, но от която, в хоризонта на неосъществеността би могла да се види Грешката, и ако не да бъде поправена, защото не е дадено това в човешки ръце, то поне да бъде показана, като ясен образ, знак на пропуснати светове, зов за помощ и несъгласие с нея, в което душата няма да се успокои, но потайно ще бъде явена, ако постигне този неясен език, в който да бъде изречена...

Започна първо с портрета на онзи, който, без сам да съзнава, беше нанесъл смъртоносната рана, дни наред и седмици го съзерцава в търсене на непоправимата Грешка, празнотата, която неизбежно трябва да е отпечатана в неговия лик, нищото, завладяло света, в който тя е отречена, и в един момент, когато съзерцанието се превръщаше в прозрение, започваше да мисли, че вижда, разбира, и поне върху това платно е способна да го поправи, и тогава взимаше четката, разбъркваше боите върху палитрата и започваше да измества творението, да изменя едва-едва, съвсем леко чертите, неуловимо за незнаещия поглед, влагайки себе си някъде там – в сладострастните устни, в дъгичките на клепачите, в извивката на веждите, в спокойната нежност на погледа, дори в джувката върху шапката, която тя сама постави... Не, не искаше да го заличи, той трябваше да остане там и всеки да го познава, защото никой не биваше да разбира как подмолно и тайно се е промъкнала в плоскостта на платното, вписала е лика си някъде дълбоко в зениците като илюзия за непостижима глъбина отвъд перспективата на пространството, отвъд геометрията на видимостта, за да запълни празнотата и да не крещи нищото, в което нейният образ умира...Неописуема нежност я обземаше, когато двамата влизаха един в друг и някак завинаги се сливаха в багрите, в линиите, в извивките, като неочаквана следа, оставяна върху неговия образ от тънкото връхче на четката, и всичко в този лик, все по-изпълнен с мечтаната любов, ставаше-неразличимо двулико, идеално-самодостатъчно, а тя го гледаше със сънуваща душа и мълвеше – ето, това е наистина Той – и виждаше ту него, ту себе си, и в тези моменти преливаше от щастие, защото очите й не можеха да лъжат, – беше хубаво, по-хубаво отколкото преди, когато следата беше само една, и тя знаеше, че всички, когато вече нея я няма, ще гледат него, но без да подозират, и тя ще е там...

А той, горкият, нищо не разбра, но нали портретът си остава негов, а ние – дали няма да умрем в един и същи ден, след като заедно сме се родили...Така няма да се отрече от този изместен портрет, ако случайно го види...Но нали е по-хубав, защо да го прави, след като всички хора пак за него ще говорят и пак само него ще виждат...

Така мина половината време от тази година, подарена в отложения миг на смъртта, и никой не подозираше какво се случва зад заключените врати на ателието, само херцогът понякога се усмихваше с подозрение, когато искаше да влезе при своята всецяло притежавана жена, а тя дълго не отваряше, а после с оправдание му показваше една твърде сложна картина, която се опитвала да нарисува и чиято тема много я мъчела, защото върху платното Парис се опитва да открадне Елена и всъщност го прави, но не е ясно тя иска ли това и изражението на лицето й просто не може да се нарисува...Само старецът--звездоброец, великият алхимик навярно знаеше нещо, защото забъркваше все нови и нови бои и по нюансите на цветовете усещаше, че това не са обикновени бои, поне за нея не са такива и винаги, когато тя го наблюдаваше как разтваря праховете и ги застройва с яйчен жълтък и млечен сок от клонки на смокиня, върху устните й се явяваше онази тайнствена усмивка, странна смесица от самота и победа, която той не съумяваше да изтълкува напълно, но в която подозираше някакво сладко, многолико отмъщение и любов отвъд границите на позволените чувства. Алхимикът-звездоброец не питаше, защото не беше ясно дали това, върху което гадаеше ума му е добро и вписващо се в тайните на неразгаданата, но съвършена природа, нито в ясната промисъл на Бога, който въпреки всичко и неизвестно защо, беше допуснал тази малка, но фатална Грешка, обърнала нейната съдба, но този път не искаше да се намесва, в някакво непристъпно за него пространство се разиграваше случващото се, а той знаеше най-важното – че всичко е само отлагане, отложен и кратък живот между Тука и Там, глътка въздух в една изтерзана душа и тази глътка – кой би могъл да й отнеме?

А времето продължаваше да се топи, изядено беше вече наполовина, когато La Velata най-после се реши и опъна още едно платно, последното, предназначено за нейния лик. Не позволи дори на момчето, което й помагаше понякога в по-грубите, изискващи не женска сила неща, да го докосне, сама го грундира, и когато застана пред него, облечена в роклята на несътвореното желание, разбулена пред своите очи, тялото й изведнъж потръпна, някакъв нов, непознат вихър го овладя и тя сякаш се видя в нищото на белотата, ужас я обзе, а един нелеп въпрос започна да витае в съзнанието й, парализирайки всичките й сили –

аз как да посегна към себе си? Той може, а аз?...

Отвсякъде я гледаха очи и невидимите погледи се пресичаха някъде в нея, разсичаха я и после късовете наново се събираха в някаква нова, все по-далечна й цялост, без същност, маркирана във външните граници на все Същата, неразбираема плът с неясна красота, изтръгваща непосилни копнежи...Четката, приготвена за първата мазка, трепереше в ръката й, едва видима на фона на драпериите, дантелите и златото, обгръщащи отвсякъде, и невъзможно изглеждаше петното, което трябва да положи съществуването й такова, каквото нейното желание зове за живот, защото сякаш всичко ще угасне и ще се разпадне в мига, когато ръката посегне и нещо ясно, цветно, невъобразимо плътно разсече бялата повърхност на нищото, като точка, концентрирала в себе си нейната Вселена, от която ще бликнат линиите, багрите, –

от мене и за мене, от моите очи към света и обратно към мене...

но не, – все по-лепкаво чуждо е собственото й тяло, отразено в огледалата, които, специално подготвени, я отразяваха отвсякъде, за да може да се наблюдава, пренасяйки своя лик върху платното, и все по-невъзможна за изтръгване се оказваше първата мазка пред очите, които я обгръщаха отвсякъде, сковаваха и тя не намираше друг поглед, освен през тях, през огледалата, в които се виждаше, облечена във великолепната рокля, с було, което само Той може да повдигне...

но него го няма, вече съм единствено аз...

И тогава ръката й сама посегна към звънчето, като зов за помощ камбанката заби и прислужницата се втурна в ателието, а La Velata заповяда – веднага да дойдат мъже, много мъже и да изнесат огледалата, защото светът неистински се вижда в студенината на илюзорната повърхност и пространствата, връхлитащи отвсякъде, я смачкват, ужасяващо притискат и изтласкват, оставяйки я да кръжи в някаква неясна орбита отвъд собствения център, а така е невъзможна дори първата мазка...После, когато остана сама в оголената стая, без повече да мисли, следвайки някакъв инстинкт, избликнал в душата й, съблече роклята, ушита специално за да бъде нарисувана тя, от него, и тогава забеляза как роклята стои сама, плътна и тежка, без нужда нещо друго, освен въздухът да я изпълва и я постави върху един стол, точно на мястото, откъдето най-добре би могла да наблюдава играта на гънките, отблясъците светлина върху атлаза, вълнистата застиналост на драпериите –

така по-лесно ще я нарисувам, – ето, – тя ще бъде там,– платното тук, – а аз просто ще остана при себе си. Ще поставя едно трикрако столче точно на мястото, където би стоял той и това ще бъде най-далечната точка, от която ще мога да обхващам цялото пространство, и така ще заемам всички места, когато е нужно, за да не позволя други очи да ме поставят, където аз не желая и да ме виждат, каквато не съм... Сега вече няма огледала, и по-добре е дори сама да не се виждам... защо ми е, когато тъй добре се усещам извътре, а в огледалото сякаш Той гледа, но него го няма. Не съществува, и така е добре...Това е добро...

Ръката й сама се повдигна, и една точка капна върху бялото платно, разля се и после потегли – напред, назад, нагоре, надолу, започна да пълни пространството в някакъв ритъм, блажено изтичащ от собственото й тяло, неограничен от видимата геометрия на външния поглед и пулсиращ в ядката на онова “себе си”, което животът й отказа да разбули, защото пропадна в капана на някаква нелепа Грешка, в която той – липсващият – отнесе желанието й да съществува.

Поне този остатък от живота ще е мой, а после тъй спокойно и сигурно ще го напусна, защото дори да направя това, което си мислех, че може единствено той да извърши, нима съм нужна само на себе си, след като него просто го няма? Само онзи, неистинският, може да мисли, че сам на себе си стига...

Така, с нейния образ, започна да се изпълва времето на секналото очакване като остатък на неизпълнения й живот, до онзи ден на пролетното равноденствие, когато се навърши точно една година и La Velata – безименната с тайнствена усмивка, – за кой ли път, но със сигурност за последен застана пред портрета, за да положи върху себе си крайната мазка, точката, в която съществуването й да се прелее, а после завинаги да изчезне в забуления мит на собствената й съдба, която вследствие на някаква неясна Грешка не й принадлежеше. Неусетно изминаха часовете, завихрени в спомени, които вече не носеха тревога, а единствено умиротворение и смирение пред Онази Ръка, впечатала собствената й несбъднатост в звездите, която беше отнела всички предречени очаквания, за да ги превърне в един единствен знак, който тя сама – безименната – трябваше да остави върху платното. Червената течност с мирис на кръв, приготвена от звездоброеца като единствено възможно изкупление на неговата вина, вече отдавна я очакваше върху тоалетката до широкото ложе, където под трепкащия покров на балдахина, толкова нощи наред се беше взирала в мрака, и в пристъпи на неудовлетвореност беше раздирала меките чаршафи, сякаш съдира собствения си живот, за да погледне вътре, под обвивката му, и наново и наново да установи пропастта, лишеността, липсата, като зейнала утроба, готова всеки миг да я погълне...

Червената течност с мирис на кръв чака, а слънцето вече преваля и скоро хоризонтът също ще се обагри в червено...Остава само последният знак, онзи, който ще замести името ми, защото аз имам ли право на име?

И с най-тънката четка, La Velata изписа една малка панделка, джувка на лявото рамо, която липсваше върху роклята, и върху двете висулки, с тайни букви, известни само на нея и на нейния звездоброец, които със сигурност щяха да бъдат загубени заедно с тях, изписа онова странно, неизвестно име, което някога отдавна, в часовете на вяра и очакване само се беше изписало върху тънкия пергамент, и което – дали не е било нейното истинско Име?

Рофаела... –

И още веднъж:

Рофаела...

 

 

 

 

 

 

..................................

Когато слънцето изпусна последна, кървава следа и хоризонтът се обагри в червено, една каляска спря пред входа на палацото, потънало в неясна тишина с мирис на портокал и смокини, а от нея слезе той – галеникът на съдбата, – извикан тук от спомена за две нощи, прилични по-скоро на сън, отколкото на действителност, и едно обещание, което – дали ще бъде изпълнено? Камериерът се поклони и попита какво желае, а Форнарина го съзря от прозореца и сърцето й затуптя лудо –

трябва да съобщя на господарката, на господарката трябва да съобщя...а той, дали идва за мен? –

и се втурна към покоите, където залезът вече беше проникнал, примесен с мирис на кръв...

...и писъкът разцепи тишината, заблъска се в стените, излезе през вратата и отразен в безбройните огледала се пръсна из всички стаи, салони, покои, пресрещан от стъпки, които тичаха в неясна посока... Вече нямаше кой на кого да съобщава ясни неща в хаоса от знаци, които напираха отвсякъде, увлечени от ужаса пред Тялото, изпразнено от всякакво значение, когато Рафаело, и той повлечен от общия кипеж на непредвидената, изригнала изневиделица скръб, застана пред тленната плът на своята тайна любима, – черупка, облечена все в Същата рокля, безмълвно вторачена в нищото – не, не в нищото, защото само той забеляза посоката на мъртвия поглед, обърнат към себе си, и като хипнотизиран приближи до портрета, където тя – съвсем жива – го гледаше...

...Господи, кой ли я е рисувал, след като ми обеща...

...да, не е лошо, добре е...

...но нещо неясно, неразбираемо има и сбъркано в дъното на погледа...

...нещо липсва, а сега никой не гледа и бих могъл да го взема...

...да го поправя...

...красотата й заслужава това и ако никой не го потърси, завинаги ще остане при мен...

...моята тайна любима...

 

 

 

Новелата е публикувана за пръв път през 1998 г. в една книга със студията на Милена Кирова "Тялото, разковаване".
През 2005 г. е издадена от ИК "Обсидиан" заедно с "Passion или смъртта на Алиса".
Последното издание можете да закупите от книжарница "Български книжици".

 


напред горе назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух