напред назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Диаспазма II


Още една история, която силно озадачава,

защото е казано: Аз съм Господ твой, Който вълнува морето, та вълните му реват.

Исая 51:15

 

Днес сутринта по изгрев открих Богородичен камък. Не знам дали той ме намери или аз него, важното е, че го видях в пясъка на междата между морето и земята, влажен и излъчващ светлина. Навярно и небето имаше някакво отношение, защото оттам изтече лъчът, който го освети, за да светне самият той. Поех Богородица в ръка, беше Пътепоказателка със сигурност, и й казах – аз съм Мария. Никаква грешка не може да има. Не е измислица, легендата е истина, Михаил дори и да я е въобразил, въображението му е вярно. Стиснах я в ръка и усетих как камъкът е топъл. Така тръгнах към пристанището вече не сама – все по брега, все по брега... Морето сутрин е по-синьо отвсякога, гладко и едва потръпващо като космите по ръцете ми, поради сутрешния зефир. Може би заради това лодкарят ми каза да бъда там не по-късно от половин час след изгрева, за да го видя това море и за да усетя как настръхва кожата от най-незначимия допир, и колко приятно би могло да е това... и защото от къщата ни до пристанището е точно половин час, тръгнах в мига, в който част от диска на слънцето изплува на хоризонта. Повървях пет или десет минути и видях Богородичния камък, слънцето се беше показало вече почти цялото, а аз казах: Аз съм Мария... –

каза Мария.

И вървя така половин час с Богородичния камък в ръката, все край морето, все край морето, и го прибра в малката чантичка, която висеше на рамото й, едва след като го показа на лодкаря-рибар, и му каза:

– намерих Богородичен камък.

Той го погледна, но не го докосна и отвърна:

– можеш да си щастлива.

И тръгнаха.

 

Урануполи бързо потъна зад нас в сутрешната мараня, сякаш го погълна морето, само очертанията на кулата до пристанището остана да избледнява. Отначало плувахме доста далеч от брега, после лодката неочаквано свърна и разбрах, че ще се движим по пътя на поклонническите кораби, които вървят много по-близо до брега, защото в тях няма жени.

– Покрий главата си и ръцете си, Мария, прибери си косата и вържи кърпа, така както правят мъжете понякога заради слънцето, но не само заради слънцето, което ще стане непоносимо трябва да го направиш, а защото някой монах би могъл да ни види, дори със сигурност ще ни види и не трябва да разпознае какво точно карам в лодката, понякога ще трябва да седнеш дълбоко на дъното, ти пак ще виждаш, но те няма да те видят, защото и тъй недобре виждат, очите им са слаби от взиране в друга посока –

каза Лодкарят –

а ако те видят и разпознаят, че не си мъж, може и да се сърдят на мен, въпреки че нищо забранено не правиш и кракът ти няма да стъпи. След десет минути ще преминем през границата, тя е на земята, не в морето, което няма граници, ще я видиш отляво като стена, която се вие, точно преди нея има голяма кула остатък от замък, някога е служела, за да пресрещат с погледи тези, които идат по суша, после погледите започнали да се уморяват и поради това останал единствено път през морето... И като отминем стената, внимавай,

внимавай Мария,

ще пристъпим в земята, вярно е че ти никога няма наистина да пристъпиш, само ще плуваш в околоплодните й води, които я хранят, защото тази земя е свещено тяло, а Тялото е женско и на жените е забранено да се докосват до женското тяло, то не им принадлежи. Не можеш да се докоснеш до себе си, твоите пътища са обходни, околоплодни, но и на нас ни е забранено поради други причини и по друг начин, въпреки че стъпваме там. Ние само охраняваме забраненото място, от него самото го пазим да не се докосне само, но аз вече не, нямам право да охранявам, защото сгреших. Ето виждаш ли, преминахме, сега морето ще стане различно и ще започне да те вълнува, със сигурност ще те развълнува, но ти ще го развълнуваш ли?, аз не знам, не знам дори защо те взех в лодката, съвсем неправо е, и навярно отново греша, но го направих, защото поиска да ти подаря Крин, при това не истинско цвете, не остави да те излъжа, пожела дума, значи си наясно с истината за цветята, виждаш ги, и аз отново се изкуших. И ето, днес намери и Богородичен камък – не мога нищо да направя срещу това –

каза Лодкарят.

 

...Нищо не би могъл да направи, защото тялото му е на мъж, кожата му е като глазура, косата е вързана на опашка и със сигурност е жива и мека на пипане. Желая го и знам, че ще му го кажа, защото го искам. Морето е плоско и гладко, лодката разпаря водата, но ако двамата бихме се излегнали на повърхността, няма да ни погълне, със сигурност няма да ни е нужна земята и без нея можем да минем, ще е меко и топло, ще обгръща телата ни като магма, ще прониква в тях и няма да ги разделя. Моторът бръмчи тихо, а ръката му държи лоста и съвсем сигурно ни води натам, където аз пожелах, но дори бинокъла си не взех, за да видя това, което твърдят, ми е забранено при това свише, а ако наистина е така, няма никакъв смисъл да гледам, предпочитам глазурена кожа и мускули, които се надигат в ритмични вълни... Освен това се лъже. Предполагам себе си лъже, не мен, и въобще не подозира. Това Тяло, за което говори, е мъжко, достатъчно е да погледне човек картата и съзира тялото на Титан, може да го види като еректирал член поел път през водата, готов да обладава морето, но може да бъде и излегнало се тяло, напрегнато станало в най-важната за себе си част, където като бенка е кацнал един скит, изстъпило я нагоре към небето, защото как човекът би могъл да е сигурен какво точно желае да обладава, след като отказва самият той да е обладан? Лъжата му е абсолютно плоска, ако само малко се взре, ако е способен да се взира, ще види както аз виждам и ще разбере колко е грозна тази лъжа... –

ето го първия манастир. Не казва нищо за него, защото е в средата на земята и не подозира, че очите ми го съзират, не се вижда пътувайки по морето и той не го вижда, но аз виждам в двора на „Хилендар“ е погребания светец под лозницата, която сега е отрупана с гроздове, около тях стръвно кръжат оси и впиват хоботчета в зърната, които, твърдят, са целебни и не оставят празна жена, защото светецът е целият в земята отдолу, с всяка своя мъжествена част, и тялото му не спира да ражда оплождащи сокове –

помисли Мария,

– виждам градините, казах му, виждам тялото обрасло със забранени желания –

каза Мария,

би искала да видиш градините на Атон, но не можеш, Мария, не си въобразявай, че виждаш. Те са Градини на Богородица и ти никога няма да бъдеш там, вечно зелени и нагнетени от сокове, плуващи в миризми, виж на скалите водопада как се излива като от зейнали недра, но не мисли, че това е точно вода, само така изглежда, защото тя идва от дъното, където бушува огнена магма, от женски извори, които даряват, разтварят земята както зряла круша, когато я разцепиш на две и лепкавият й сок потича, и вкусът на тази вода е такъв, сладостно блудкав, тъй че се втича в тялото като истинско миро, помазва вътрешностите и човекът не може да издържи – не издържах и аз, затова вече не мога да съм монах и да гледам в небето, поддадох се на мириса на дафина –

каза Лодкарят.

 

Поддал се бил. Не вижда ли, че под буйналата растителност лежи тяло на мъж? Неговото собствено тяло е там, положено в утробата на земята, на какво тогава се е поддал?

 

...поддадох се на мириса една нощ, може би защото бях от монасите на Дохиар, а там се живее най-трудно, най-бедно и не всеки издържа, ти тях не би могла да ги видиш, защото никога не напускат Атонската земя и расата им са окъсани, когато умре някой от тях, друг му взима расото и никой не знае колко пот и колко сокове са събрани в нишките на тъканта, така ходех и аз, но понякога нощем гледах морето и копнеех да се потопя в черните му води, за сините избягвах дори да помислям и пред него притварях очите си, морето е забранено за нас, защото водата съблазнява плътта, присъщо й е, и тялото се обтяга в нея като докоснато от женска ръка, погалено, но аз го копнеех всеки ден, когато се събуждах сутрин и го виждах за миг от прозореца на килията си, сладострастно разляно и пиещо слънчева топлина, после вечер, след дългата служба, когато изтощен се прибирах за да се отморя, тогава само го чувах и в ушите ми проникна съблазън, с очите човек по-лесно се справя, те могат да бъдат затворени, могат да бъдат избодени, но ушите... ушите човек трудно възпира, не обръща подобаващото внимание и непрестанно чува, и пак чува... а шумът на морето е неизлечим, дори когато се запушат ушите с тапи, морето пак прониква подобно звука на раковина, и защото не бих могъл да го имам, забранено ми е, започнах да отглеждам цветя сякаш за да заместя морето, и тях си позволих да обичам; гледах ги как разцъфват подхранени от собствените си сокове, как се обсипват със собствените си цветове, как открехват и закрехват чашки... докато една нощ се излегнах навън в градината, направо върху земята, която е свежа и благоуханно потънала в собствените си миризми, и свалих расото. Останах гол и беше толкова топло, а пръстта мека, че човек, ако притвори очите си, би могъл да си въобрази, че е в морето и кожата ми настръхна като погалена от ръка, а ушите ми се заслушаха. Не, не мисли, че се изкуших толкова лесно, напротив, призовах всички ангели и всички светци, представих си ги с нимбите как на пълчища шестват в небето, помолих се Богу и след като сторих всичко това, заметнах се с расото и заспах, защото не знаех какъв грях може да бъде сънят върху земята, не знаех как се потъва в недрата й, не знаех, че нощем пръстта се събужда и шумоли с примамващ глас във вървежа на мравките, в стърженето на щурците, в жуженето на нощните бръмбари, в потайното ровене на червеите и всякакви други гадини, не знаех как тя сама се размества във вътрешностите си, за да отвори пролука към самата себе си и да изпусне собствените си миризми... тогава сънувах сън, и духът ми се развълнува... желая да зная тоя сън,

 

Сънят на Лодкаря,

...в който сънувах градина. Не мога да я опиша, защото сънищата са неописуеми, но ако бих бил художник като Зографа, сигурно ръката ми би могла да я изографиса в подобието на сън, защото и неописуемото има граници, нещо в неописуемото прозира и в прозрението със сигурност имаше много цветя, нали сред цветя бях заспал, но онези бяха все бели и съвсем непреходни, което е неподобаващо на вида им. Имаше цветя

подобни на рози,

подобни на маргарити,

подобни на калии,

подобни на лилии,

подобни на миндалов цвят, какъвто никога не си виждала,

подобни на крина, който е избраникът измежду всички цветя,

и упойваща тишина имаше,

а в тишината, съвсем подобно на море земята се вълнуваше, надигаше се изотвътре и аз усещах как ме люлее насам и натам, нагоре-надолу, сякаш искаше да ме повдигне над себе си и като вълна да ме отнесе там, където бяха цветята, в градината...

после нахлуха ухания на вечнозелени дървета и с очите си видях в съня как потече сокът по жилите им...

кипариси просълзиха от влага,

и храстът, раждащ тамян, вместо към огън се устреми към вода,

алойните дървета набъбнаха, кората им се спука, и гъст сок потече от тях към земята,

и кедри край вода израснаха, а клоните им се наведоха и се потопиха,

смоковници разпръснаха сока от зрелите плодове,

и мирисът на дафина в дафиновите дръвчета...

...от мириса на дафина потръпнах, но не в кожата си, в корема ми се промъкна неустоимата миризма. Ако не беше мирисът на дафина сънят ми може би щеше да отлети тъй, както би трябвало да отлитат сънищата, оставяйки след себе си единствено радост или пък споделим срам, но тялото ми се преизпълни и сякаш започна да се въздига, възправи се над земята и в съня си разбрах, че градината е незнайно къде на небето, какво изкушение, Боже, когато видимостта зад очите ми набъбна със същества в бели дрехи, с коси спуснати към земята, с тела гъвкави и меки в погледа ми...

и аз възжелах да съм там.

Като морето го възжелах, но по-силно, защото на морето се устоява, нали бях устоял?, като утринна роса, с която човек пожелава да накваси устните си, като истинското небе, след като съвсем доброволно по собствено желание вече години живеех тук и значи истински съм повярвал в него, като най-вкусния на света хляб, уханен на квас, пожелаван по времето на дълъг пост, като желание, което се боя да познавам, но ето на, опознах и направих крачка, опитах още една... тогава вече съвсем възправен видях там жена с протегната към мене ръка, а в ръката й Крин! От съня знам как точно изглежда Крина и повярвай, Мария, вече няма такова цвете, но ти и сама знаеш, само подобия цъфтят по земята, и когато видях и разбрах, желанието ми стана неустоимо, и аз понечих да прекрача невидимата граница и целия да вляза там...

не успях.

Спря ме Стена, която очите не улавят – стена от мириси на море, на прясно извадена риба, на водорасли, съхнещи на брега, стена изтъкана от вятър и вертикално стелеща се мъгла... блъснах се в нея и тогава заплаках в съня си, недопуснат, но вече не беше точно в съня, на границата заплаках така, че да не мога да изповядам с чисто сърце, че на сън се е случило всичко, което се случи, и тялото ме заболя, уголеми се, поду се сякаш е тяло не човешко, а тяло на титан и аз започнах да разкъсвам земята върху която лежах гол, като червей да дълбая в нея, да влизам навътре и все по-навътре в пръстта, усещах с пръсти колко е жива, изпълнена с гадини и неуморими същества, проникващи в нея, с корени и грудки невинно смучещи я, и ярост ме обзе, а яростта предизвика неистова болка...

Изстенах и заедно със стенанието от себе си се излях.

Семето си излях в пръстта, която, знам, е свещена, пръст в пръст и няма прошка за това. После станах и безумен затичах към морето, а то като черна дупка в очакване зейна пред мен – вече нямаше какво да ме спре, нито вятърът, който ме брулеше, нито небето, което беше беззвездно ме спря, нито Архангелите Михаил и Гавриил, поставени на страж пред портата на манастира слязоха от стената, за да ме спрат с меч или с неочаквана вест и ето – стигнах там и се хвърлих в тъмните води, мислех, че Ангелът на смъртта ще срещна, но не стана така... морето ме прегърна и започнах дълго и със страст да отмивам собствената си плът, сякаш хайвер хвърлях във водата, и може би някоя риба го е отнесла в червата си, моят хайвер от чреслата ми...

На другия ден се изповядах, а старецът-монах, изповедникът ми, искаше да ме утеши, казвайки: греховно е, но изкупимо, и други са правели подобни неща, със сигурност знам, пръст в пръстта, подобно в подобно... нали знаеш върху каква земя живеем... понякога предизвиква...

И какво ми каза с това?

Съблякох расото и излязох,

каза Лодкарят.

 

Съблякох расото и излязох, каза Лодкарят, а Мария видя гигантската паст на слънцето, от която се изливаха пламъци и се уплаши, че небесният свитък ще изгори, кой ще издърпа от другия край небето, за да не пламне пожарът? Кой ще го спаси...

И попита:

– Имаше ли в градината сгради, подобни на павилиони с дантелени сводове, балкони с ажурни решетки и еркери, от които на вълни се стичат цветя?

– Да, имаше...

– А кули отправени към небето?

– Да, имаше...

– А жените не се ли разхождаха по тревата хванати за ръце, а телата им не се ли движеха плавно, толкова плавно сякаш застинали в облачна белота?

– Да, така беше и косите им се разливаха към земята, за да поемат благоуханния дъх на цветчета, а ръцете им галеха...

– А птичата песен долетяла незнайно откъде, тя чуваше ли се и отговаряха ли птиците от съня на птичата песен?

– Да, точно така... откъде знаеш, Мария?

– Знам.

каза Мария,

и защото знам, утробата ми се вълнува, сърцето ми се преобърна в мене, затова пусни лоста, който държат ръцете ти, изгаси мотора и остави лодката сама да се носи в морето, тя сигурно знае пътя и няма нужда да бъде управлявана, не би се приближила сама до брега, а ти слез на дъното й, ела при мене, където съм скрита. Заслони тялото ми, възправи се над него, защото слънцето бълва пламъци от огнената си паст и нека така продължим пътя. Под нас е морето и ще се съберем в него, защото то няма граници и водата не се отделя от вода, ще ни издигне нагоре-надолу, напред и назад, в ритъма, който напира от дълбините, и тялото ни ще стане общо, и ще се покори...

ела при мене, Лодкарю...

каза Мария...

 

...лодката спря за миг, бръмченето на мотора утихна и тя заплува по течението, което в това море често, но винаги предопределено обръща посоките си, и съвсем видно беше, че знае собствения си път, защото ритмично и без да събуди подозрение отмина Мegali Moni, Agios Spiridonas, само за миг от другата страна на земята, невидимата, монасите от светия манастир Есфигмен притихнаха в молитвите си и се ослушаха към морето, а лявата ръка на света Марина потръпна в ковчежето и никой не пита точно кой и как е засвидетелствал тръпнещото движение, след като ръката е добре скрита, добре обкована, освен това съвсем сигурно в един друг манастир е потръпнала другата й ръка, защото тръпката обхваща винаги цялото тяло и се разлива в него като вълна,

а лодката последва линията на брега край светия манастир Костамонит, но не се приближи прекалено, напътствана сякаш от чудотворната Пътепоказателка в църквата, положена в златен обков, за да се удържа силата й, и монасите впериха погледи в малката точка, която насам-натам се движеше в морето, но тревогата в очите им, за кратко избликнала без видима причина, угасна, защото лодката отмина, а отгоре й се възвисяваше кръст и значи имаше право да плува в тези води,

и продължи към светия манастир Зограф, където ръката на свети Георги се отклони на милиметри от самата себе си, но точно по начина, който отдавна е прозрял Зенон, т.е. в отклонението въобще не напусна мястото си, поради което копието в нея не се поколеба във вярата си, и кой ли би обърнал внимание на това микроскопично движение откъм несъществуващото, след като иконата се е изписала сама и има своя, независима воля, с която извършва чудеса къде по-съществени от едно просто движение,

после в светия манастир Ватопед откъм морето се втурна вятър и надигна вълна, която изхвърли на пясъка сухо дърво и старец-монах изведнъж заплака от спомена за дете, спасено по чудо, или от спомен за себе си, който някога също е бил дете, но дали е спасен след като е превърнат в сухо дърво и от детето помен няма1,

Keli Archangelon, Keli Theologos, Kelr Agiou Nokolaou, Agios Modestros бяха просто отминати и самите те отминаха едва-едва погалени, но така беше само в повърхността, защото отвътре морето вече беше започнало да се вълнува, да събира силите си,

и когато лодката стигна до светия манастир Дохиар, монасите свидетелстваха чудо, съвсем малко чудо, защото чудесата като всяко нещо са различни по сила и степен, и те твърдят, че видели от извора, където капе светена вода, да изригва фонтан, еднократен, но мощен, сякаш недрата на земята изведнъж се пропукали и струята обляла един от братята, който в този момент минавал край аязмото и монахът се развикал, паднал на колене, а тялото му блажено се отпуснало във водната струя, която свише го сполетяла, изригвайки от земята, и в този случай водата не би могла да е грях, а расото му, пречистено, вече никога няма да докосне друга вода,

в светия манастир Пантократор Богородица Герондиса милостиво се усмихна и един объркан монах, който видя, но съвсем не разбра чудото, свидетелства поради това собствения си край2, а ако някой би вдигнал очи към небето точно в този момент, когато премина лодката по правата линия в морето, би видял и един облак, приличен на свети Илия, в колесница напомняща ладия, да се спуска с неприлична бързина към принадлежащия на манастира скит на светеца и да кръжи сладострастно около единствения купол на църквата си, откъдето морето и лодката в него най-ясно се вижда, но никой не гледаше точно тогава натам, защото монасите са заети с много важни дела, а небето, в което се взират не е точно небе, небето е единствено купол на храм, а самото то – свитък,

следващият манастир в пътя на лодката беше светият манастир Ставроникит, където едно единствено събитие се случи, но толкова прекомерно, че не е забелязано, поради причина, че се случи не на светло, а в тъмнината на позлатеното ковчеже, в което долната челюст на Великия Предтеча поиска да съчлени реч, но не успя, защото липсва горната челюст и казаното остана да се лута неизказано и нечуто в тъмнината,

в светия манастир Ксенофонт обаче, събитието изпревари лодката като предчувствие, защото там е дясната ръка на света Марина и тя потръпна, още когато лодката напред-назад-нагоре-надолу премина край Есфигмен, където невидимо движение обхвана лявата, затова монасите вече отдавна бяха тревожни и преизпълнени с неясно очакване, следствие предалото се от мощите на светицата предчувствие, и очите им се вълнуваха вместо морето, удивително тихо, удивително синьо все още, но сякаш смълчано в предчувствие, и щом лодката се появи, вкупом се взряха в движещата се точка, която криволичеше в странна парабола, и се взираха така, докато очите им се насълзиха, а един от тях съжали, че не им е присъщо да носят бинокли, нито далекогледи, най-много лупи за заслабналите очи се полагат, тъй че не могат да видят какво точно има в тази лодка, която като захвърлена и сякаш празна се лута в морето... а някои дори се запитаха тайно в душите си – дали?, ами ако... – но няма кой да им отговори, а и нещата, които трябва да пристигнат в Атон пристигат сами, по своя си воля, тъй че ненужно е да се месят, още повече след като точно пред техните погледи водата изведнъж започна да се надига и съвсем видимо се разместиха пластове, отнасящи лодката все по-бързо напред, все по-напред в предначертания път –

към Карея явно, и когато там по права линия премина морският съд приличащ на орехова черупка, вече се надигаше вятър подобен на ураган и се случиха съвсем неприлични неща, от самосебе си и без каквато и да било връзка с лодката би следвало да са се случили, след като Карея е далеч от брега, и единствената обяснима причина за недопустимото събитие е, че в столицата на Монашеската Република има кръчма, съвсем скромна, дотолкова скромна, че в нея продават само боб и ципура, но като във всяка кръчма има и вино, при това гъсто, червено, придружено с най-вкусния хляб на света, а понякога, въпреки че не е богоугодно, може да се намери дори бира, което кара монаси, пътуващи по дела, но най-вече поклонници, често да се увличат и да засядат за дълго там, особено в съботен ден като този, когато в столицата има панаир, вярно монашески, вярно такъв, на който божиите служители изнасят невинните изделия на ръцете си, и все пак панаир, подбуждащ желание нещо да имаш, а не просто нечовешки да бъдеш – и в този миг, когато лодката се появи по правата линия, и въпреки че никой не би могъл да я зърне, двама поклонници,

казват някои,

двама монаси,

казват други,

а трети твърдят,

че единият бил монах, другият само се покланял, но със сигурност двама били, които едновременно строшили чаши, помели от масата каните с вино, и по пода потекла гъста течност, червена, но не безобидно добита от напоена със слънце лоза, защото в мига, в който били захвърлени чашите и виното лиснало по земята, в ръката на единия проблеснал нож и се впил в плътта на другия, надълбоко, и вече кой би могъл да раздели виното от кръвта?, червеното от червеното?, течността от течността?, и всичко се сляло в едно, когато настанала суматоха и някой дори припаднал в сместа досущ онзи монах, който преди векове заклал Майката, въпреки че този, днешният припадничав, само гледал и не бил сторил нищо. Наръганият,

казват,

по всичко личало, нямало никога вече да помръдне оттам, защото кръвта му шурнала и не престанала да изтича, не като онази Светена вода, която изригнала само веднъж като фонтан в светия манастир Дохиар и после се прибрала кротко в себе си, за да се отцежда капка по капка, не, тук кръвта не спирала да тече, а онзи, с ножа, побягнал вместо покайно да падне на колене, хукнал заедно с вестта за ужасяващата всяко ухо случка и се отправил нанякъде –

към Дафни,

твърдят някои,

където е пристанището с митницата, за да избяга с корабче, но не успял, защото Атонската полиция вече била по петите му, тя винаги се появява почти мигновено, щом нещо дори дребно смути покоя на свещеното място, та какво остава при такава невъобразима случка, толкова невъобразима, че може да бъда тълкувана като черно чудо някакво, след като онзи с ножа все пак бил монах –

не, поклонник бил –

казват други,

но какъвто и да е бил, грехът си е грях, при това най-непростимия, поради което онзи не могъл да премине през митницата, границата не го пропуснала ни напред, ни назад, запрял се някъде там и когато видял, че ще го хванат, се хвърлил в морето – и то се разтворило като паст,

казват някои,

и се затворило над него,

потвърждават други,

но трети пък отричат да е станало точно така, защото черните чудеса търпят възражения –

не, казват –

не към Дафни се отправил, всичко е станало точно така, но мястото е било друго – към свещената Иверска земя побягнал нещастникът, там, където Майката за пръв път стъпила на тази земя и видяла, защото не е бил монах, поклонник бил и точно на това място искал да направи поклон пред земята, но вместо да се поклони, направо се закопал в нея, т.е. точно там си намерил смъртта, искали да кажат,

тъй като,

казват всички,

вместо на Атонската полиция, решил да се предаде на морето. Вместо земя, море. Объркване някакво...

...и лодката продължи пътя си без пътниците й да подозират какво се случва на земята в същото време, но кой би й обърнал вече внимание, след като всички шепнеха единствено за невъобразимия Грях, който смеси кръвта и виното, а някои от тях се опитваха да разсъдят между течността и течността и се чудеха, като я съберат, в какъв съд да я излеят, къде да я съхранят, след като душа на всяко тяло е кръвта му, или как да се освободят от нея без да я погребат, по причина че се е смесила с вино, защото Атонските полицаи изнесоха веднага тялото на убития да го разследват, но съвсем изоставиха кръвта, което предизвика истинска тревога и вниманието беше съсредоточено в тази точно определена посока, благодарение на което лодката отмина необезпокоявана светия манастир Пантелеймон,

едновременно с него отмина по правата линия светия манастир Ивер от другия край на земята,

и сякаш разпънала невидими платна се отправи към Дафни, където залутаният нещастник устремно тичаше към морето,

но едновременно с това тичаше към Иверската земя,

а монасите тичаха към църквите, защото Грехът трябва веднага да бъде поет в молитви и така завинаги възпрян и отблъснат.

Ако в този момент Мария би имала уши да слуша, би чула как над пътя на лодката се носят молитвени песни, ако би гледала, би видяла нещастния мъж, който размахва ръце към на пръв поглед празната лодка, сякаш невидима сила би могла да я тласне към него и така би се преодоляла границата към неговото спасение, но тъй като няма спасение, би видяла как нещастникът като птица полита към прегръдките на морето, обсебен от надеждата, че щом лодката не отива при него, самият той ще бъде положен от спасителна вълна направо в лодката,

но не. На Дафни твърдят, че това се е случило на Иверска земя, защото, казват, Вратарницата тъй бурно започнала да се движи, че свидетелите усетили как едва-едва й стига дъха и затруднението й не се дължало на силния вятър, а на някакъв мъж с нож, за когото обаче в Иверския манастир не потвърждават, напротив, твърдят, че на Дафни е имало много свидетели, които видели човекът смесил виното и кръвта, тъй че къде ли е била лодката, която нещастникът със сигурност видя и пожела да бъде спасен...

не, няма спасение нито отвътре навън, нито отвън навътре,

само лодката е далеч от всичко това и без да участва продължи устремно пътя си, напред-назад-нагоре-надолу и вече няма съмнение, че точно тя със силата си вълнува морето –

морето със сигурност ще те развълнува, но ти ще го развълнуваш ли?

да, развълнувано е морето. Толкова развълнувано, че шумът му проникна в църквите и отгласи молитвите, като че Богородица Антифонитрия най-после отново проговори навсякъде с глас и гласът й бе чут от светите Четиридесет мъченици в светия манастир Ксиропотам, когато лодката го отмина,

в светия манастир Филотей, където дясната ръка на свети Йоан Златоуст, с пръсти събрани за благословение, започна да благославя,

в светия манастир Симонопетър, където вълнението се отрази толкова силно, че един монах, поразен, понечи да скочи от прозореца на килията си направо в морето, защото никога не беше виждал така да изригват недрата му и във вълнението си така бурно да прегръщат скалата, на която манастирът е възвисен, но както е известно, нищо не може да падне от Симонопетър в пропастта3, а ако би паднало, би било без драскотина съхранено, тъй че в последния миг монахът се спря, защото безсмислен би бил подобен жест на отчаяние, или може би на вдъхновение, след като резултатът е предварително известен и равен на нула, още повече точно в този момент между вълните на морето се появи лодката, и кой знае защо монахът прие това за сигурен знак, че е постъпил правилно, след като и Исус е знаел, когато дяволът го изкушавал да скочи от най-високото в бездната, че няма нищо да му се случи от това, и поради тази причина не се изкушил да го направи; сега и на него лодката му подсказа нещо подобно, защото за един неестествено дълъг миг тя се задържа на гребена на вълната, току пред очите му, сякаш за да възпре безумния повик на желанието му, но монахът сгреши, както често се случва – нищо общо с него нямаше това дълго възпиране на гребена на вълната, възпирането преди най-последния мощен тласък и пълно изливане на стихията е просто задължително и то със сигурност се дължеше единствено на лявата ръка на Мария от Магдала, положена в манастира, която се издигна за благослов и наистина го извърши, описвайки във въздуха кръст, въпреки че само дясната ръка е в правото си да благославя, и лодката, по странен начин благословена, продължи пътя към светия манастир Дионисий, където Богородица Мироточива се обля цялата в миро и ухание като облак се понесе над земята, отдалече последва пътя на лодката и успоредно с нея запъпли по склоновете на планината, все по-стръмни и по-стръмни, но дали искаше да премине през нея и да стигне до Великата Лавра, където съветът на старейшините вече се събираше, за да обсъди Великия Грях сполетял Атонската земя, или пълзеше нагоре, за да достигне върха изстъпен нагоре, където като бенка е кацнал един скит и там да се преобрази в благовонен дъжд –

това не се знае, след като никой не може да проникне в умисъла на небесните сили –

със сигурност обаче двамата отшелници-монаси, обитателите на най-високата земя, която почти докосва небесния свитък и би могла, ако още съвсем малко се протегне, просто да го пробие, видяха благоуханния облак, помирисаха го, видяха и лодката залутана в подножието на света, където морето играеше с вълните си необичайно развълнувано, а всеки знае кой вълнува морето, след като е казано,

защото е казано: Аз съм Господ твой, Който вълнува морето, та вълните му реват.

И защото бяха много високо и оттам света се виждаше като на карта, единствени те разбраха, че лодката не е празна, че товарът й е жив и непоносимо съблазнителен, а и единствено до тях още не беше достигнала вестта за сполетялото земята им черно чудо, тъй че и двамата се вторачиха в люлеещата се напред-назад-нагоре-надолу черупка...

– под нас, братко, плува Грях –

каза единият.

– да, братко, морето издъно се вълнува, и вълните му и рибите му са смутени –

каза вторият.

– ела, братко, ме подкрепи, защото сърцето ми изнемогва. –

каза отново първият.

И се извърнаха един към друг, за да не гледат, и устните им се съединиха.

 

...а морето изведнъж се събра в себе си и утихна. Благовонният дъжд се изля, Мария видя изстъпения нагоре връх, готов да пробие небесния свитък.

– Преображение Господне –

каза Мария.

– Metamorfosi Sotiros

потвърди Лодкарят.

И телата се разделиха.

 


1 Според легендата синът на Теодосий Велики бил спасен по чудотворен начин от Богородица. В чест на спасението му и от благодарност, императорът изградил манастира.

2 Според легендата чудотворната икона „Герондиса“ се явявя пред старите монаси, за да ги предупреди да се подготвят за смъртта си.

3 Според легендата, когато строели манастира Симонопетър, монасите били на път да се откажат поради сполетелите ги трудности. Тогава един монах изпуснал от високата скала подносът с храна и чаши пълни с вода и вино. Падайки в пропастта, храната и съдовете останали непокътнати, чашите дори не се разлели. Виждайки това чудо, монасите разбрали, че не бива да се отказват и продължили строежа.

 


напред горе назад Обратно към: [Земните градини на Богородица][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух