напред назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Късо съединение


(Лично преживяване - между текста и реалността)

 

 

I am.

“My name is Emilia.”

“Where are you from?”

“I am Bulgarian.”

“Well....O, Yes! Stoitskov! Letskov!

Am I?

 

СЪМ. Може би прекалено много съм и в това някакво безпричинно самоусещащо се СЪМ се крие причината (а може би и грешката?) нещо вътре в мен постоянно да дава на късо от първия миг, когато стъпих на Земята на Пазара - Огромния Пазар, Ужасяващия Пазар, Пазара на Пазарите, Новия Вавилон - (всъщност Вавилон дали е бил пазар? Или средоточие скътано в лингвистично нераздробеното съзнание на най-далечно-близките ми хора?) - Monster - беше първата непосредствено родена от главата ми английска дума, която - и тя - се взриви при първите “къси съприкосновения”, защото чудовището е нещо твърде човешко, прекалено човешко, и беше сменена от странно празното чувство за Dolly, онази мила овца (знам, че по произход Dolly е англичанка, но ми се струва, че отдавна е емигрирала към по-тучните пасбища), която започнах да виждам навсякъде - усмихната и добра, без много ясна представа за своето съвършено моделирано, образцово произведено и размножено до мащаба на безкрайната покупаемост “съм”.

Ако не се доизкупи, има Sale. После магазин за един долар.

После ново клониране. Всъщност, по цялата хоризонтала на съществуващото, то никога не спира. И всичко може да бъде клонирано. (Например индийските шалчета в Metropoliten Museum of Art, които се продаваха в музея покрай изложената британска кралска колекция на индийска миниатюра и струваха 160 долара - красиви, уникално изработени, и само след три дни, дори преди да свърши изложбата, вече заляха улиците за по 10 долара и се превърнаха в най-обикновен кич.) Всеки може да си има Dolly. Поне в New York е така. А в останалата Америка още повече, но там Dolly-тата са по-различни.

После установих, че това е голямата гордост на всеки пребиваващ там - независимо дали е американец или нашенски емигрант - тук има всичко, светът е Тук, той Тук пулсира, диша, явен е - и най-вече, със сигурност можеш да го притежаваш - за 1, за 10, за 100 долара... или като турист да го обхождаш за часове - Chinatown, Little Italy, Малая Одеса...Не разбрах добре това притежание. Все ми се струваше, че пътят му е ясно очертан - през определените за целта смилателни системи, до определения отвор - и после голямото нищо, да не кажа миризливия отпечатък на една тотална, самозабравила се консумация.

Не, там нищо не мирише. Струва ми се, Dolly е стерилна - или греша? Всичко е стерилно, затова прекалено, нечовешки чисто.

Може би е произволна асоциацията между производство-консумация и клониране, която ме преследваше навсякъде. Някакъв Балкански синдром или архетипът “Вавилон” с цялата му религиозно-морална натовареност се беше задействал от мига, когато стъпих на тази Друга Земя и попаднах в сърцето на каменната гора от skyscrapers - какво претенциозно име, Господи, ще им се да остържат небето, а за мен си останаха Стърчила, излъчващи постоянна, фалически-агресивна напрегнатост... (дали затова не са толкова радикални американските феминистки? - подсмихвам се вътрешно, но някак интуитивно съм убедена, че това е най-антиеротичното място на земята, ако въобще е на земята)... В едно такова Стърчило живеех на 33-тия етаж, на пъпа на Мanhattan, точно на левия ъгъл на Central Park West - място за завиждане, но завист не изпитах (и вие не ми завиждайте, то беше за малко) - само нощем гледах искрящата гора от светлини зад тъмното петно на парка, морето от коли някъде далече под краката ми и чувството за мравуняк ме стискаше за гушата, и неясна самота от тази”положеност” в небето без всъщност да съм там...

Мравуняк, безцелно устремен нагоре... А мравката може да бъде изключително горда и цялостна, защото всички пространства на съмнението са запълнени от мощните приливи на консумирането - празно няма. Място за униние също. Магазините за 1 долар чакат, за 10 - също, ако си богат - за хиляди - само пожелай, (работи!) и ще имаш. Почукай и ще ти се отвори. Впрочем, няма нужда да чукаш. Един телефон стига и пространството ще бъде запълнено, съмнението отмито, рецептата изпълнена. Раят се е осъществил - там, в Онзи Свят, и не смей да не вярваш в това!

А в мене, кой знае защо, всички желания секнаха. Животът, нали е желание?

...И започнах да изпитвам срам. В мене нещо куца, щом не мога да се възхитя на Човешкото Творение - ето Fifth Avenue, (топ улицата на света), а Broadway? Впрочем, зная причината - не тръгнах сама за Америка. Някъде зад гърба ми ме следва сянката на Алеко, Кафка като с пелена е забулил съзнанието ми, а Бодриар кротко почива в чантата ми, защото не успях да го прочета в залисията по отпътуването. Само да се отърва от неканените придружители и ще се случи чудото - ще видя New York, и от душа ще възжелая - няма значение какво. Защо не си попея малко “Ах този джаз” и да отдъхна... градът е уникален, уникално функционира, като компютър - самият той не е ли един компютър, но как ли изхвърлят боклуците на тази неистова консумация, освен ако и те са нереални... Ето думата. Нереално е. Безтелесно е, въпреки тоновете материя струпана в количество, готово да постави под съмнение издръжливостта на Земята, застрашително прогонила природата, победила органиката на телесността, а когато тялото го няма, нали някъде по дяволите отпътува и духът? Някой ме е грабнал и ме е поставил в един филм, изкуствен, измислен, за направата на който са изсипани парите на света - “Титаник” хилядократно умножен, екшън със сантиментално-мелодраматичен привкус (гледах го, впрочем, но това е друга тема, нали ще ни посети и тук), а аз недолюбвам американското кино, просто си падам по Бергман и Фелини. И след като е тъй, все ми се щеше да избягам. Това не е чудно и не New York е виновен - на мене бягството ми е в кръвта. Обикновено се крия в текстове, но тук четенето е абсолютно забранено - трябва да гледам, да забравя всички предначертани ми пътища от Словото, които са обременили съзнанието ми по недостоен начин, та явно не виждам чудото и не мога да възкликна - Господи, колко си хубав! И все пак - ще намеря изход. Защо да бродя из улиците, в подножието на бетона и стъклото, които ме затискат, когато Изкуството е тук някъде, навсякъде, и то присъстващо в цялата пълнота на мислимото - само да протегнеш ръка, да направиш крачката и си Навсякъде...

И си намерих бягството, оазисът или Европейската душа - така наричах Metropolitan Museum of Art, който ме всмука като храм и първия път, когато влязох там, наивно изживях блаженството на връщането у дома - едно блажено равновесие - на какво ли?; - на семантическото и семиотичното ниво на знака (по сложно не мога ли да го изразя?); някъде дълбоко в мен хармонията на повярван смисъл (нали смисълът единствено може да бъде повярван, затова за него все по-малко се говори); гмуркането по онази вертикала, която води в усета за дъно или за бездънност на Европейската душа, (знам, че всичко това е мит, Европейската душа е недоказуемо понятие, формирано в недрата на някакъв стар рационализъм, прагматично неназовима, емпирично отречена и отново възстановявана в десетки трудове - но какво ме интересува всичко това, особено на другия край на света, когато просто ми е нужно да рапортувам пред Ел Греко, да преживявам безумната обладаност на Ван Гог, да се губя като в лабиринт из мрачните фонове на Рембрант)... но всичко има край.Това също си е текст и трябваше да го напусна. От трите месеца в Ню Йорк 20 дни прекарах в Меtropoliten и Моmа, но сега думата ми е за първото съприкосновение, т.е. за първото късо съединение, защото часовете на блаженство се изнизаха и отново бях навън, а тогава някак постепенно, натрапчиво, всички нива на възприятие и мислене започнаха да се пропукват, знаците се разпиляваха сякаш студеният вятър ги отвяваше нанякъде и за да се стопля, за да не се поддам на мощната тежест на Fifth Avenue и забила нос в земята, се пъхнах в първото място където прочетох - Open to public - без да знам точно къде влизам...- и вече бях в Trump Tower... Чували ли сте за империята на Trump? Питам, защото аз не бях - империите, особено финансовите никога не са били в кръга на интересите ми. Там, обаче, се ориентирах и вече съм информирана. Дори го преживях и просто усетих как някакви жички вътре в мен прегряват, прегряват и защото нищо не можех да направя, бушонът изгоря. Нелепостта предизвика късото съединение и душата ми се подкоси - преди 20 минути Ел Греко, Рембрант, Ван Гог и Пикасо, а сега някакъв отчайващо-луксозен, мраморен, гигантомански кич се изсипа върху несвикналата ми глава, води течеха по стените, ескалатори се гонеха по стъклени етажи и злато бляскаше отвсякъде...И Тrump ми се усмихна от портрета си, а зад него надничаше и Dolly...

После ме постигна някакво още по-нелепо възмущение, а във възмущението - прозрение под формата на натрапчив въпрос: - Онова изкуство, което гледах до сега, защо е тук, какво общо има с всичко това?- риторичен въпрос, разбира се, защото знам как се е оказало на тази земя, как Ел Греко се смесва с Trump, нали Абсолютният Пазар поглъща всичко, уравнява го в безлична стойност и го излага в неизтощимия търбух на Консумацията - и оттогава все си спомнях с носталгично чувство, как в Атина музеите някак непринудено и съвсем естествено продължаваха в града, как някоя винетка или олюпена статуя върху фасадата на стара къща доизвайваше всичко видяно в Берлин...

Носталгии... носталгии... неправомерни чувства от които трябва да се отърва, защото Тук - нали всичко е Голямо и Велико... Такова е. И не е Тук, а Там. (Две седмици по-късно една изкуствоведка ми разказа как горко плакала, когато Америка трябвало да върне “Гуерника” в Испания, според завещанието на Пикасо. “Защо плака?” - съвсем наивно я попитах. “Как защо! Защото такава картина трябва да е в пъпа на света, където има кой да я гледа. Тук й е Мястото.” Само главната буква е от мен. Иначе цитатът е дословен. Или, може би, тя просто е чела други книги?

А аз, когато разбрах (по-скоро преживях), че на Европа не й е мястото Там, че Америка е Друга Земя - може би Другото на Европа (дали една без друга вече са мислими или само стъпвайки на едното място, може да откриеш другото? Бодриар ли питаше така?) се втурнах да издиря истински американското, автентичното, Голямата Лаборатория на Пост-пост-модерността, митичното Soho...

Няма Soho, повярвайте! Впрочем има го, стои си там - тежко, грозно и фабрично, с особен дъх на възможно най-новото Старо, със стотиците галерии по етажите на неремонтирани билдинги (не от липса на пари, пази Боже!), опитващи се да запазят витанието на онези Последните - Rauschenberg, Basquia, Keed Heering, дори Джаспар Джонс и Уенди - последната вълна с реален смисъл... - само дето Лаборатория няма. Има отново Музей, но не музей като Меtropoliten, не такъв като Моmа или онова класическо представителство на модерното изкуство - Guggenheim. Има празен Музей, или музей на Празнотата, където можеш да видиш стотици художници, подредени в стройни редици, маршируващи в стегната крачка, отправени в посоката на отчайващото Повторение, на Клонирането на Духа...Ето, тази асоциация вече не е неправомерна - нали Духът е жив, поне тъй вярвам аз, (така са ме научили от малка, за беда) и тук, когато го видях - не Него, естествено, а клонираните му еквиваленти в количество извън мярата на поносимостта, студени тръпки ме побиха, някакъв неясен ужас ме завладя и точно тогава пожелах да се Завърна. (Спомних си, че преди да тръгна на моето пътешествие през времето, чух, че се организира семинар с тема “Краят на Литературата”. Не знам дали върви в момента някъде из университетските аудитории, но аз Краят на Изкуството го преживях).

В Soho, Dolly не ми се усмихна, кой знае защо, тя там се озъби и ми призля.

Иначе, изкачих онази тясна, метална стълба към галерията на Кастели, която всеки художник мечтае да изкачи, дори ми казаха, че ако повече се повъртя там, може да видя съвсем жив този фабрикант на съвременно изкуство, който клонира художници, - нали в края на века “изкуството” се прави от галеристите, а художникът е само романтична задявка с публиката, ако случайно я има - снимах се до едно произведение, твърде добре познато ми, което представлява опънато въже с простряно вече отдавна изсъхнало пране - -защо ли не си го бяха събрали, след като в толкова галерии по цял свят вече е съхнало - не изсъхна ли най-после? (в New York това си е изкуство, защото там методът е друг, прането не съхне, сушилните го сушат и затова въжето с дрехи си е чиста провокация към масовия вкус), изгледах куп пърформънси, и те до болка познати, видях куп инсталации - ако се интересувате от модерно-пост-пост изкуство, със сигурност сте ги виждали, т.е. помарширувах малко с тълпата...и напуснах Soho. Съвсем го напуснах, изотвътре. На връщане влязох в един магазин за плодове и зеленчуци (пак в Soho) и вече разбрах, по-точно откриха Америка: Сто вида домати - от много мънички до все по-големи, надлежно подредени до където погледът стига, пак толкова видове ябълки, а сега си представете всякакъв вид познат или непознат зеленчук или плод, или пък подправка, все тъй подредени, за да е пълна картината, защото нали за изобразително изкуство става дума, а от тавана, от някакви тайнствени дупчици през три минути пръска вода и ги полива. Успокоих се. Съвсем спокойна станах - Пазарът Функционира. Изкуството си има Wall Steet.. Financial center. Страшно няма - и се усмихнах на Dolly. Отпратих Кафка, неговата Америка и тъй си е измислена, нали никога не е ходил там, а Бодриар - да си почива в куфара.

 

Завръщането понякога е бавен процес, едно рачешко придвижване, което ти позволява да не изпускаш от погледа си мястото, което напускаш и така, гледайки го в отдалечаваща се перспектива, да го обикнеш.

Обичам Dolly.

Почти ежедневно с нея посещаваме книжарници - Сънувани, Мечтани, Дворци на тишината, където всичко помислено присъства. Лежиш си на мокета - на първия, на втория, на третия етаж, и правиш около себе си собствени небостъргачи от книги, албуми, а когато се умориш да строиш, отиваш в отдела за музика, където надяваш слушалки на ушите си и блаженстваш с любими изпълнители, на любимата музика... Желанието почти ще запърха в гърдите... почти си способен на завист... Всеприсъствие. После неочаквано, пак нещо се разпада, но причината, естествено, е в мене. Започвам да търся нещо, което да липсва. Трябва нещо да липсва. Имам нужда от празно пространство, от нещо, което би могло да бъде запълнено, за да желая наистина, имам нужда от липса, която да зададе посоката на собствените ми въображения и ще направя всичко възможно да я открия, да я посоча - не е възможно да липсва Липсата... И започвам да търся. Вече не строя небостъргачи от луксозно подвързани, “духовни” тухлички и всеприсъстващи знаци, напълно ги забравям, устремена към непостижимата цел, и знам, че някак трябва да излъжа Dolly, която все тъй мило се усмихва, но в която някъде дълбоко съм заподозряла звяр. Не поглеждам към рафтовете, защото те са запълнени открай до край, етаж след етаж, но това нищо не означава - направо питам за всичко, което ми хрумва, и докато усмихнатият служител се рови в компютър, и ако, докато се рови, все повече и повече се усмихва, в очите ми проблясва надежда...Естествено, има липси. Много липси има. Но само до ден или два, те ще бъдат запълнени. Ще ми бъде доставено. Специално за мен. De facto, Липсата липсва. Ще имам всичко, което пожелая, мога да изконсумирам всеки знак, светът във вид на книга, написаното слово ми принадлежи и така духовно ще преям, че...

Все пак ще ги излъжа. Един съвсем Борхесовски номер мога да скроя. Ще си измисля книга, и издателство ще си измисля и година на издаване, пък нека компютрите да им прегреят, докато си разменят информация за необичайно отворената дупчица в пазара... Само че изведнъж изпитвам страх, съвсем мистичен, глупав страх - Dolly е коварна, не познавам тайните й системи, какво ли всъщност знам за нея, и ако неочаквано, пак тъй по борхесовски, измислената книга се яви? Ще се откажа. Отказвам всичките поръчки. Не желая повече никакви книги, и домати не желая да ям. По друг начин ще се измъкна и ще бъда съвсем неуловима. Ще си измисля книга - не само заглавие, а цяла книга, но няма да я напиша, а после в завещанието си изрично ще заръчам тя никога да не бъде публикувана там, на Големия Пазар, (не че има как да я измъкнат от главата ми) - за да остане завинаги някаква липса, пространството да се отвори за илюзията, надхвърляща реалността...

Така мрачна излизам на улицата и там ясно усещам, че компанията ми пак се е увеличила - до дясното ми рамо върви Dolly, а до лявото витае сянката на Селинджър - онзи, който се отказа да Участва, и когото повечето хора в Америка смятат отдавна за мъртъв, защото никой, по никакъв повод не говори за него. Освен, че се усмихва и е готова да задоволи всичките ви желания, Dolly е и отмъстителна. Не приема да не я приемат, дори обича да я превъзнасят, а и всичко лошо казано за нея някак от самосебе си се обезсмисля, защото в обилието на Тоталната Всичкост, на Големия Пазар, всяко нещо е редоположено до противоположното и е снето в общия им знаменател... Факт до факт...и още факт и пак факт до пълно претрупване без никакъв отдих, а 77 канала ги удвояват в практическата безкрайност на лепкава сфера рекламно-информационни сигнали, които задушават Земята.

Някога си позволявах да говоря за Истината. Дали не трябва да ме е срам?

А сега ми е тъй хубаво да вървя до Селинджър и вече напълно, съвсем да го разбирам...

...и пак някакви искри усещам, нещо дава на късо - защо, за Бога, тази толкова дебела жена ходи с клин, и месата й висят изпод късото яке, а тази, с маратонки и къси чорапчета, чорапогащник, отгоре пола, отгоре пак късо яке... не се ли виждат отстрани...

...Няма отстрани. Отстрани изисква дистанция от себе си, процеп между мен и мен, от към който аз себе си ще символизирам - празното пространство, което ще запълвам със съмнения, откъм което на себе си ще се покажа и в което ще разгръщам моето страдателно пропаднало в собствените липси “съм”. Само че липсата липсва и това е единствената липса, която мога тук да установя, и може би затова понятието “вкус” отказва да работи, а принципите на каквато и да било естетика са лукс, на който аз не мога да попадна - ето затова вече цялата давам на късо. Няма място за текст. Чиста, гола реалност без никакви липси, където бих могла да промъкна и най-тънкото, най-ефирното Слово... По улиците крачат монолитни хора, чиито липси са запълнени, постоянно се запълват, дори преливат и място за отстъпи няма, дистанции не се провиждат - те просто са, не означават нищо друго отвъд себе си, крачещи удобно през живота, неразличимо консумиращи света и себе си. И дрехите не означават. А книгите, изпълнени със знаци, те означават ли нещо друго, освен голия и не особено нужен факт на самото си съществуване като несъществена част от някой орган на Dolly? Господи, колко щастливи хора, да, ето я стратегията на щастието, а аз си мислех като Касирер, че човекът е символно същество! Но не - на онази плочка на 57-ма улица и Бродуей, която не е нужно да описвам, защото е като всички други и дори да я опиша, никой няма да я различи, под едно Стърчило, и купувайки си пет банана за един долар, аз разбрах, че човекът не е никакво символно същество, а най-обикновена функция на своята полезност и на своето удобство, а Италианките са странен вид, който по неизвестни причини ходи на токчета, въпреки че това е ужасно неудобно... О, свят без Суета! (За Италианките го чух много пъти - те са нещо като нарицателно за това, че все мислят как да се обличат - съвсем неразбираемо.)

Завръщам се.

Със сигурност, и никой не може да ме спре.

“Отивам си. Запазих си билет за 24-ти.”

“Защо? Ти си луда. Можеш цяла година да стоиш. И още, ако искаш. Къде отиваш? Там е гьол...”

“А аз съм жаба...”

Dolly никога не иска да се примири, че някой може просто тъй да я напусне. Не разбира, как тъй си тръгваш по собствено желание от Рая. Емигрантите те убеждават да останеш, защото важно е чрез теб да потвърдят собствения избор. Всеки поддържа Американската мечта жива в себе си, защото иначе животът се оказва невъзможен. И аз ще я поддържам, но някъде по-отдалече.

Така с билета в джоба (това е само метафора, защото единствено съм вдигнала телефона и билетът ми всъщност реално не съществува, освен в някоя компютърна мрежа, което не е кой знае каква реалност) вече отново, спокойно обикалям града - Колко е хубаво, Господи! В Chinatown ми приказват на китайски, а аз се ровя из сергиите и купувам подаръци, пия кафе в Little Italy, Broadway е толкова весела улица, въпреки кичозните мюзикъли, пред Rockefeller center гледам как се пързалят на кънки, и златният Прометей не ме отвращава чак толкова, дори Статуята на свободата отидох отново да зърна отдалече, и малко съжалих, че упорито отказах да се кача на главата й.

Не съм примерна туристка.

Само с Меtropoliten и Моmа раздялата ми беше малко тъжна, защото ще ми липсват тихите зали, където с часове можеш да медитираш пред някой лист на Корана, или да почиваш до мумията на някой фараон, или за кой ли път, наново и наново поразен да възкликваш в себе си - Ван Гог? Та той е луд! Само лудият може така да рисува...!

Ще ми липсва. Наистина ще ми липсва, но нали точно Липсата търсих, когато разбрах, че Всичко е там?

Завръщам се при Голямата Липса.

 

 

 

“Кажи, все пак, защо си тръгваш?”

“Ами... дъщеря ми...”

“Тя вече е голяма - това не е причина”..

“Може би...”

“Защо, все пак?”

“За да напиша една завинаги несъществуваща книга.”

“Книги се пишат навсякъде. Защо?

“Защото, знаеш ли, живея в една малка къща, в полите на Планината, и когато сутрин се събуждам, на бора пред прозореца ми почти винаги има катерица. Съвсем близо до земята съм, но кой знае защо, се чувствам по-близо до небето... Затова.”

 

I am.

“My name is Emilia.”

“Where are you from?”

“I am Bulgarian.”

Am I?

 

PS

Отидете в New York. Ако не сте били, пожелавам ви го от сърце. Поживейте малко там. Изключително е. Вълшебно и завладяващо. Носете малко багаж, и в никакъв случай - книги. По възможност се прочистете от тях. И не мислете за Dolly, може да не я срещнете. Ако градът не ви омагьоса - добре дошли в България. За дълго време ще има какво да сънувате, а носталгията по онова Там, ще ви прави по-живи. Ако ви омагьоса - бъдете Щастливи!

 

Първа публикация: в. Култура

 


напред горе назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух