напред назад Обратно към: [Passion или смъртта на Алиса][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Себастиян


...в сърцето ми блъскаше, но не можех да отворя – отзвучаваше съдбата ми в последния звук заплашително концентриран в тишина, безмълвие завинаги и немота, Бах вкочанен в нейните пръсти – твоите пръсти, Алиса, дете мое и тайно съкровище на дните ми...

Мислех, че никога няма да изляза от стаята си – не исках да чувам – докато изтлея постепенно в постоянното вслушване на нелепата надежда, отправена нагоре,

към нежното скърцане на тавана,

към проникващия в хоросана смях,

към равното почукване на тънки токчета, вковаващи в пространството забързани мигове,

към неудържимите любовни стенания, които не се смущаваха да обхождат къщата и да се изливат през стълбите във вик, който спираше пред вратата ми, на прага на неизтощимата ми самота – исках само да очаквам невъзможното и да пълня очакването с музика, в която, затваряйки очи, да виждам нейните пръсти – твоите пръсти, Алиса, надвесена над фугата, вглъбена в гласовете, които сякаш слушаше с очи и питаше –

...какво е Бах? –

защото вярваше, че знам, защото знаеше и тя, и трябваше да потвърдим съотносимостта на гласовете – нашите – защото обичахме Бах, а за него всеки глас е съотносим към всички останали гласове, Сам и Съотносим по естествените правила, повтарящи Вселената –

в своята самост, Алиса, гласът е вглъбеното в себе си, в своята съотносимост е глас за другите гласове... –

...мразя Бетховен и майната ѝ на хармонията... –

каза Алиса и се усмихна, защото не мразеше Бетховен, а просто обичаше Бах.

Йо блъскаше и възвестяваше катастрофата, така както си знаеше – шумно, почти щастливо, защото във всеки шум се крие и щастието на любопитното изявяване, а мъката е тиха и тъгата е скрита някъде между гласовете на фугата, в мълчанието, спояващо гласовете, пространството за скриване и за утеха... Не можех да отворя потулен в междугласието, защото онова, което трябваше да видя, го знаех, бях го прочел, бях го разнищил в детайлите на живота и краха на илюзиите – катастрофата е вътре в нас, обладаваме я и подчинено я отглеждаме, докато нещо я изтласка като призрак с впити в нас очи, отвъдни ни, готови насилнически да ни обладават... тя има много образи, а Йо я вижда като дупка. Завиждам ѝ, защото дупката ще се запълни и от нея ще израсне праскова –

Алиса като праскова, със зелени клони и тежкожълти плодове –

а аз не виждам, аз мисля Алиса в ребуса на словото, сглобена дума, знак на мои светове, които се изпепеляваха и някак случайно се възвръщаха в запетайките на собствено нелепата съдба...

Защото съдбата ме тласна в онзи сгушен между гънките на страха ден и аз застанах пред шубрака, където някъде в клоните се криеше звънец, бутонче на оградата, зад която сякаш няма нищо – зелено и потайно до абстрактност – играеш си, когато неочаквано дочуваш стъпки, глас –

...за Бога, чухме, престанете да звъните, тя спи и сигурно се е събудила.

Какво сънуваше, Алиса? В нощничка и палец в устата?

Не, не знаех кой спи, тогава видях само майка ѝ, безкрайно странна в зеления свод, облечена цялата в черно и най-вече тази черна панделка, която се закачи на клончето и разпусна косите –

...извинете ме, този шубрак, човек не може вече да се промъкне, защото мъжът ми почина, простете, и вече няма кой да го кастри, но вие звъните ужасно –

а косите ѝ бяха също черни, много черни, а аз дори не помня кога започнаха да белеят, въпреки че стана много бързо и все си мисля защо ли едни толкова черни коси побеляват, беше несправедливо като смъртта, а тя ги прихвана с онзи жест, който Алиса има от нея, имаше нейните коси, както тогава, когато клончето нежно се промъкна във фльонгата и ги разля пред очите ми, а мисълта ми се смути –

...аз мислех, че не звъни, нали нищо не се чува, а птиците пеят и сякаш си играеш... –

тъй много исках да се оправдая, а птиците наистина пееха, в този двор винаги пееха птици, навсякъде шум и прах, а тук, в нашия двор – птици – въпреки че „нашия“ е много силно казано, той никога не е бил мой, нищо не е мое, но нямам предвид собствеността, а това, че не умеех да притежавам, дори и нея я нямах след години повече, отколкото в онзи миг, когато я видях и се оправдавах, без дори да подозирам, че Алиса спи вътре, и без да знам колко пъти ще казвам:

– „моя Алиса“ –

моя Алиса, без да си моя, защото неспособността да притежавам щеше да се сблъска с невъзможността на отдаването, но това бъдеще го нямаше и никакво предчувствие не спасяваше гласовете на птиците, само смущение, оправдание и мъничко страх –

...разбрах, че давате под наем, затова звъня –

и много исках да прибавя „госпожо“, но не посмях, защото времената бяха други и хората не се обръщаха един към друг, безлично си говореха в пространството и думите отлитаха неадресирани и без посока, а тя ми каза простичко –

...елате, господине... –

на мен го каза, съвсем на мен, и аз прекрачих прага. Първо единия, а после и другия. В претъпкана с мебели стая ни поднесоха кафе, Йо ни го поднесе, една млада Йо, която Алиса така беше нарекла. Тя всичко наричаше и на каквото дадеше име, то оставаше такова – май вече никой не си спомня как се казваше Йо, само в паспорта ѝ го пише, навярно е някаква сричка от името ѝ, както и аз станах Ян – Алиса си правеше свят и искаше той да е малък, за да е неин, и затова, когато се яви онзи човек и тя ми разказа за него и когато го нарече с цялото му име, ме обзе страх – непонятен – но сега знам, че е било началото на края...

– Алиса... –

себе си винаги наричаше така, само себе си, и ужасно се сърдеше, ако някой се опиташе да измени твоето име...

Алиса,

която е спяла тогава над нас, а ние пиехме кафе, без да проумяваме съдбата, обърнати към миналото, защото за нас всичко беше там, всмукано до безнадеждност...

...Госпожо, ако заживея тук, ще трябва да знаете, не искам да ви навредя и вие решете... да... бях изселен, да... десет години... музикант съм, не, по-точно бях, но нали всичко е изгубено... имам пиано, едно пиано... и вие ли?

 

...стига, Алиса, не се ли чуваш как блъскаш, слез

при мен на моето пиано и ще излезе този глас...

...махни се, нищо не излиза и мразя Бах, ти си виновен...

...не съм, защото казах да не го свириш, малка си,

не е за теб...

...аз пък ще го блъскам, защото ме мъчи, ще го мъча и аз и ще го мразя –

...не богохулствай, Алиса, Бах е Богът на музиката и ти говориш като атеист –

...не знам какво е атеист,

замлъкнаха звуците и в тихото –

...какво е атеист? –

...не зная как да ти обясня, но нещо като човек, който никога не се е виждал, представи си как няма огледала, не съществуват, а и никъде не се отразяваме, човекът няма понятие как изглежда, не може да се види и...

...Ян, има нещо много хубаво в това да не знаеш как изглеждаш, можеш да се измисляш и да бъдеш много красив...

...но аз говоря за душата, Алиса...

...а на нея нали не ѝ трябват огледала, тя и тъй не се вижда?...

...ти просто не разбираш, по-добре свири и като се научиш да свириш Бах, ще разбереш...

...все пак, какво е атеист?...

...такъв, дето не може да свири Бах...

...значи аз съм атеист?...

...не си, ти си малка и ще се научиш, и такъв, който не може да го слуша, и той е атеист, затова ела по-добре при мене, аз ще ти посвиря, все пак донякъде мога...

 

 

Два дни по-късно пренесох куфара си и пианото и животът ми отново започна. Беше се случило невероятното – една приказка, която Йо искаше да разруши, като блъскаше побъркано вратата и приплакваше истерично –

...господине, господине –

като че ли не знаех, че кръвта е изтекла, дупката се е запълнила и ще поникне праскова – зная Йо, ти не знаеш и искаш със страх да узнаеш, но аз –

НЕ! –

не искам животът да свършва, искам да пренасям пианото си и да го намествам срещу прозореца, между библиотеката, пълна със законниците на мъжа ѝ, които тя бършеше внимателно и носеше някъде, защото рафтовете трябваше да се изпълнят с партитури, и писалището, резбовано с клонки и пеещи птици, криещо пет малки чекмеджета с изящни сребърни ключета – тя ми ги връчи и каза усмихната, че влизам във владение, това беше единственото нещо, което винаги чувствах, че владея, писалището и старата ми машина отгоре, а ключетата лежаха в малка кутийка от ковано желязо, заключена, а ключът в джоба на халата ми... Това не искам да свършва, и винаги да е първият ден, когато чух глас отгоре –

...мамо, мамо Лия – беше ми казала, че се казва Амалия и се обърна към мене –

...това е дъщеря ми Алиса, тя винаги съкращава имената... ела, Алиса, и се запознай –

и видях Алиса, облечена в синя рокличка и бели чорапки на почти прозрачно слаби крачета, тъй мъничка и крехка, че се виждаха само очите и косата, вдигната високо на конска опашка, струяща някъде отзад към талията ѝ – нямаше клонче, което да се промъкне във фльонгата на панделката, за да се разпилеят косите като тези на майка ѝ – гледаше ме любопитна и съвсем смело подаде ръка, която трябваше да се стопи в огромната ми лапа, ако посмеех да я поема –

...как се казваш? Аз съм Алиса –

...Себастиян, чичо Себастиян –

...а тук ли ще живееш –

...да –

...значи си Ян –

заключи Алиса и ме погледна одобрително, после, без да обръща внимание на Амалия, която обясняваше, че на непознати господа се говори на „вие“, приближи пианото, застанало все още напряко на стаята, непоето от уюта между библиотеката и писалището, отвори го и подскочи три пъти от удоволствие –

...значи и ти имаш пиано и горе има едно, ще свирим през стените и ще се чуваме... а после се замисли... аз още не знам да свиря и мама ми търси учител –

...имаш го вече, ако наистина искаш –

и от едната страна ме гледаше Амалия с поглед на жена, а от другата Алиса, и ми се стори, че там, където погледите се пресичат, ухае... тогава влезе Йо. Йо винаги разваля магии, но всъщност ние я бяхме извикали, беше дошла да пренасяме някакъв скрин, както госпожата ѝ наредила; това го помня, защото в цялата омая на първия ден, беше нещо необяснимо и потискащо, но може би съм си го припомнил много по-късно, когато се разплете бримката и нишките поеха, а тогава Амалия се засуети и се разбърза, започна да нарежда да хванат те с Йо от едната страна, а аз от другата, обеща, че скринът няма да е тежък, съвсем лек бил, и се извиняваше, че трябва да го пренесем в нейната стая, сякаш не бяхме разместили вече цялата къща, а аз наивно попитах дали няма да е по-добре, ако го изпразним, и защо ли да го мъкнем пълен, а Амалия се смути и малко нервно отвърна, че не може, защото нямала ключ – този скрин никой не го отварял, но вътре имало леки неща, не тежат...

и ние го хванахме, този скрин, който приличаше на ковчег от махагоново дърво, с изтрити златни инкрустации, понесохме го нагоре – аз напред, те след мене, – а Алиса помагаше с поглед и наистина не беше тежък, само че стълбата е висока и стръмна като стълбите във всички по-стари къщи и на едно стъпало аз се спънах, политнах и изпуснах сандъка – нещо издрънча, а аз видях лицето на Амалия как пребледня и сякаш ужас я обзе –

...о, боже –

пошепна тихо и аз също изтръпнах –

...извинете, госпожо, да не би да беше чупливо... –

а тя стискаше здраво, не пускаше своята част от тежестта и ме помоли:

...носете, господин Себастиян, носете, това и тъй никой не го отваря –

и аз понесох, но запомних лицето ѝ, запомнил съм всичко, а беше преди двайсет и пет години –

нелепо е –

двайсет и пет години по-късно Йо блъскаше вратата и искаше всичко да заличи като последна глупачка, така я наричах, но добре знаех, че всъщност аз съм лудият, защото накрая ще отворя, безнадеждно беше, но кой осъден на смърт ще отвори вратата на килията и ще пусне тези, които трябва да го отведат, и не може ли да се отлага безкрайно мигът и да се запълва пространството със спомени, докато оживеят и го погълнат –

нищо не се е случило и никога няма да се случи!

Винаги ще влизам сутрин в кухнята и ще слагам големия кафеник, ще отварям прозореца и ще пускам вътре гласа на птиците и ще изживявам всеки ден невероятното чувство, че има свят, който може да се притули зад гъстите клони на един шубрак и да се съхранява в собствената си същност, без да се явява, без да съществува за нищо друго освен за себе си, защото вън подло течеше мътна вода от съдби, оронени и оголени, запратени в маршова стъпка нанякъде, а тук, зад шубрака, Алиса свиреше първата си фуга и питаше –

...Ана-Магдалена ли я е написала?

А ние с Амалия създавахме тайния шифър на нашите чувства, онзи невероятен домофон, с който си казвахме през етажите всичко, понякога само с един акорд, който се разлагаше в пространството и прозвучаваше бавно, буква по буква –

...днес денят е сив и скуката ще слегне на земята – си минор се разстилаше по цялата клавиатура и трябваше да го прекъсна –

...ела при мен! – беше Бетховен опус 31 с онзи странен призив, вмъкнат в мажора, винаги така се викахме, а Шопен го отказваше с малката формичка, простата прелюдия, която питаше и извиняваше, а по-късно, когато започнах да изследвам различните ладове, шифърът се нюансира и дойде един момент, когато почти нямахме нужда от думи – Амалия изсвирваше своята тема, един кантус фирмус, който проникваше в кръвта ми и провокираше всичките ми сетива, и аз започвах да градя моите контрапунктични мелодии – трябваше внимателно и точно да съм установил лада, защото, ако не успеех да различа мажорната и минорната пентатоника, можеше да сбъркам, да тръгна нагоре и вратата да не се отвори – недостатъчността на петте тона имаше две посоки, – затвореното в минора неудовлетворение, което не допускаше никакво проникване, и тогава моята мелодия трябваше отдалече да се съотнася, да строи гъвкаво и внимателно структурата си по всички правила, за да остави основополагащия кантус фирмус свободен в цялото напрежение на вътрешната му тревога, но недостатъчността можеше и да е отворена, да търси утеха и пентатониката, клоняща в мажор, да е призив –

...имам нужда от теб, ела да докосна ръката ти – а се случваше и най-чудесното, да чуя мелодия във фригийския лад, тъй женствен и възбуждащ, тогава сърцето ми започваше да бие в слепоочията и аз сядах пред пианото, но никога не използвах дорийския лад – това мъжки-невъздържано и гордо възвестяване, а отговарях с възбудата на нежността в презрения лидийски лад, покорно... –

...желая те, Амалия, очаквам те, щом искаш ти, аз всеки миг те искам... –

и Амалия идваше при мен, в стаята ми, в леглото ми, в кожата ми...

А един ден, когато поотрасна, Алиса изведнъж раз-бра, разкри езика ни и се вмъкна в играта една сутрин, когато се събудих и със ставането чух настойчиво питане, Рахманинов атакуваше пространството и искаше нещо, почти изпитателно се натрапваше мотив от „Шинела“, направо нахалстваше и аз затичах нагоре по пижама, защото не можех да идентифицирам искането, а беше настойчиво, почти като призив и аз без да чукам –

...какво има, мила – и спрях, беше Алиса с хитра усмивка, очите искряха от радост –

...Ян, не нарушавай правилата, обратно долу и отговаряй на твоето пиано, познай какво ти казах и изпълнявай, ужасно го искам –

...какво искаш, Алиса? –

...а уж знаеш езика, вие с мама много лесно играете, а сега ще трябва да разбереш без уговорки, тичай и питай с музика!

Така се започна или, по-точно, така продължи, докато тя умря и тогава Алиса забрани играта, дори когато я виках на вечеря, ме караше да използвам точилката. Свирехме сами, само на себе си, въпреки че се слушахме и разгадавахме взаимно, но диалогът беше забранен, играта я погребахме –

дали израсна праскова?

Няма да отворя на Йо и тъй натрапчиво ще си спомням, ще вплътнявам миналото, докато спра времето, не, докато го върна обратно, съвсем малко обратно, но достатъчно, за да спре онази нощ и да я няма... но не може, много по-рано трябваше да бъде спряно времето, осъдено, разместен кодът на разрухата – сега е късно: войниците на стража спят, разтурена е армията, светулките изчезнаха и то отдавна, а когато беше малка, Алиса ги лепеше по челото си и светеше...

навярно полудявах – Йо блъскаше главата ми, а в ушите ми се пееше...

 

 

 

 

 

Ще казвам истината, само истината и няма да питам като Пилат

– що е Истина? –

Ще се правя, че знам и знаете Словото – заклевам се!

А между Словото ще ти отворя, Йо. Но за да направя това, трябва да измина дълъг път – от креслото до вратата и оттам през малкото коридорче до втората врата... престани да блъскаш, защото ще счупиш стъклописа, а разрухата и тъй е пълна...

 

 

Истината е, че знаех какво се е случило –

Алиса е убита, лежи горе на две крачки от пианото и на още толкова от огледалото –

(дали я отразява и дали поне този проблем е решен?)

косата ѝ е разпиляна, освен ако той не я е подредил, за да бъдат като живи двете винаги изтичащи от челото ѝ букли, черни като на Амалия и разплискващи се като нейните, кръвта е изтекла, много кръв, защото това беше целта, която подозирах, после знаех и изчаках в скования ужас на бездействието, но която няма да видя – никой не би ме накарал да се кача горе и да погледна с очите си, защото не искам да виждам, искам да вярвам или поне да се съмнявам, няма да погледна кръвта, която е попила в килима и, потекла на тънки вадички в паркета, се опита да стигне и до мене, но аз я спрях, със сила и с мъка я спрях, защото който иска да гледа, да гледа –

аз не участвам...

Ще ти отворя, Йо, но сама ще отидеш, ако въобще успея да измина разстоянието, което е безкрайно.

Знам, че се убива с действие или бездействие, защото двете са форми на едно и също отчаяние, което по-степенно обгръщаше Алиса, и истината е, че ако наречете убийството самоубийство, действителността не би била много изкривена, само формата е друга и аз знам много добре, че тя не се е съпротивлявала, напротив, всичко беше извършено в смирена тишина и благодатно примирение, така че не би могло да се разбере любовен ли беше последният стон или смъртен, просто Голямата Еротика се концентрира най-после в крайната си точка, за да се излее завинаги в кървави спазми, от които къщата потрепери – това го чух или усетих, защото и аз потреперих и знам, че са се разпилели по земята листовете от пианото с онази фуга в ре минор, която Алиса цяла вечер свири, докато се отключи вратата и той влезе –

Бах е вкочанен в пръстите ѝ – нали имаше нотни листа около нея, когато влязохте вътре?

Не съм видял, но съм сигурен, чух ги, когато падат, и повече не се помръднах, затиснат от тежестта на нежеланието да разбирам, да виждам и да чувам, бях скован и когато той почука на вратата ми, защото, естествено, не можеше да издържи и искаше веднага да каже, дори мускул по мене не трепна, останах вкаменен, а и той не блъскаше като Йо, тихо молеше да се покае, но от същото имах нужда и аз и само пошепнах в себе си –

...Йосифе, ще се видим, когато оковат твоето тяло и моята душа.

Това беше всичко през онази нощ в едрия щрих на откъснатостта, без детайлите, които сигурно са само за мен, защото детайлът е нещо твърде несигурно, почти като преливащите призрачни нишки на отчаянието, което се вплиташе в хоризонталата и изтичаше във вертикалата на нашето съществуване – моето и на Алиса, и в стъпките на Йосиф, които се отдалечиха –

не можех да отворя, Йосифе – моят голям дървен кръст с Прикования над пианото, тъй високо, че не го стигам, беше обвит в паяжини и аз дръпнах една невидима нишка, която потегли невидимото, започнаха да се разплитат ръцете на Спасителя, краката се оголиха и аз не можех да помръдна, потресен от картината, под-властен на ръката си, която бродеше във въздуха, попаднала внезапно в обсега на извънмерното – отчаянието ражда детайлите и аз не знам през онази нощ кое има някакво значение и беше знак, кое случаен смисъл, и трябваше да разбера –

дали нелепото на словото се беше случило, или пропуканото битие изригна в еротичен спазъм,

дали животът бе умрял, или просто смъртта оживяла, но помня детайла – три пъти повтори втория глас на фугата, после изпя първия и удари по клавишите, нещо не излизаше и недостатъчно звучеше, затова започна отначало, прослуша тихо цялото и изведнъж го концентрира, събра го на акорди и вплетените гласове се сгърчиха в разпадащи се дисонанси, но това го знаех, бях го преживял или, по-точно, прочел и се озадачих, защото всичко се обърка – не знаех какво е било, какво е и какво неизбежно ще бъде, дори потърсих в ръкописа, сред листовете, които взимах един по един, докато пишеше, за да ги съхранявам от разсеяния ѝ живот – потърсих, но намерих нещо друго, което ме отклони – ето го, – същия ръкопис, който вече всички сте прочели и не намирате ли, че просто няма повече какво да се каже, всичко е написано, само краят е оставен на вашето въображение и на съдбата.

Започна го преди една година и помня добре тази вечер, когато вместо пианото, чух тракането на машина, първо помислих, че пише някакъв документ, защото точно тогава бяха започнали да връщат имоти и беше ходила при адвокат, но мина време, а тракането не преставаше, тогава се зачудих и тръгнах нагоре, мисля, че чу стъпките и спря, а когато отворих вратата, на устните ѝ имаше странна усмивка –

...знаеш ли, Ян, започнах да пиша, не знам точно какво ще бъде, но се получава странно, някаква еротика на словото ме е обзела, защото, разбираш ли, вече нищо не ми е ясно, представите ми са объркани и така се надявам да узная...

Разбрах и дълго след това се надявах, защото тя не искаше да узнае, а да се спаси и може би беше намерила единствения изход, но после, колкото повече страници се трупаха, толкова повече се плашех – нито спасение виждах, нито изход, битието я притискаше неудържимо и я притегляше към себе си – предчувствие за гибел ме обземаше и месеци по-късно, когато четях отчаяното откровение, отвътре шепнех –

...Алиса, спри! –

безсмислено, а може би и подло, защото не само че не се опитвах да я спра, но и с наслада чаках да преживея тялото ѝ в словото, да я прегърна изотвътре, тъй както Йосиф – нейният любовник и предизвикан убиец – нали все някой трябваше да сложи точката на невъзможното и може би в словото я сложих аз. Играех си на разграничения в онова А., което бележеше Алиса, но за мен и майка ѝ, много общо имаше, детайли, които тя не подозираше, не можеше да подозира, а аз със страст разглеждах под лупа думите и преживявах Алиса-Амалия в спомен и копнеж, в изплъзналото се минало и недосегаемото настояще, което ставаше чрез Йосиф мое –

там той е „той“ и „ти“, а значи аз –

така използвах универсалността на ненареченото – ето това е истината. Дори и тази вечер, когато фугата ми прозвуча тъй познато в тройно повторение и чувството за прочетено, което значи преживяно, ме изтласка в дисонанса на нелепо вплетените гласове, дори тогава, когато вече очаквах стъпките, а аз отдавна знаех, че неизбежно ще ги чуя, дори тогава потънах в неутолимата си жажда и не да я спасявам мислех, а да я обичам, разтворил страниците на плътта, се впивах в нея...

...тук няма бели чаршафи, само някаква шарена черга –

...защо са ти, нормално е в кухня да няма чаршафи –

...ще ида горе да взема –

...глупости, тези къщи скърцат ужасно, ще събудиш всички, виж колко невероятно тихо е –

...и вода няма –

...има, но е студена, а и не ни трябва нищо, нали?

Сигурно беше прав, но чаршафите ѝ трябваха, най-вече белотата, в която тялото се очертава ясно, зримо, помагаше ѝ постоянно да вижда, че го има, за да може да си измисля и да поддържа илюзията – то иска, желае, – не аз, защото би било прекалено. Знаеше, че мъжете знаят какво искат – не от нея, това беше без значение – а от себе си, телата им бяха толкова ясни и определени, почти безвъпросни и затова не смущаваха, никаква загадка в тях не я привличаше, толкова убедени бяха в телесното си съществуване, че будеха в нея истинско възхищение и завист, а на нея ѝ бяха нужни белите чаршафи, за да държи под око тялото си, и то не заради себе си, защото тя нищо не искаше, а заради тях, заради играта и нейните правила, според които просто нямаше право да изчезва...

...ето, сега ще ме докосне – помисли А. – и за кой ли път ще разбера, че имам кожа...

Тогава точно часовникът удари и аз чух как вратата се отключва –

този, който завинаги я беше докоснал, влизаше да я освободи –

това си помислих и можете да ме обвините в съучастничество, защото нищо не направих – напротив – избягах от тази мисъл, отпратих я и започнах да се учудвам на това, че му е дала ключ, на никого не беше давала ключ, защото къщата ѝ беше израз на ненакърнимата ѝ независимост, а това отново ме върна обратно – не може да е случайно, преднамерено му го е дала и при това с цел, ужасяваща цел... Усетих как в душата ми на-стъпва пълен хаос и нещо във вътрешностите ми се надигна, погнусата на знанието ме обзе, а аз така не мога да живея и затова се върнах към словото, там структурата е ясна, там просто има структура, а после посегнах и към музиката – извадих най-неподходящата плоча на Стравински, „Съдбата на войника“, който трябваше да ме иронизира, да ми се подиграе с пантомимата от звуци и да ме откъсне напълно –

не съм аз, мене ме няма, светът и той –

дали съществува? –

разбира се, че не, и всичко е измислица на словото, в което ние, най-написаните, преживяваме...

Това е истината, ако не се питам –

що е Истина.

Какво още искате да знаете? Дали това, което е описано, е истина? Коя от всички – тази или другата, защото има ли по-голяма истина от словото, но навярно искате да знаете дали е вярно – не знам, припознавам много неща като това например, което четях, преди да се отключи вратата и да чуя скърцащите стъпки, поели кръста на съдбата си – беше пет години, след като Амалия се разпадна отвътре, както свидетелства Йо, знам точно, защото искаше да замине с някакви приятели, но съвпадаше с годишнината на майка ѝ и Алиса се притесняваше, може би трябваше да я спра и тогава той никога нямаше да я докосне, но точно аз я убедих да замине, като ѝ казах:

...Амалия няма да се сърди, ще направя вечерята сам, ще подредя всички фигурки и ще я посрещна.

Това също е истина – истина в най-висшата ѝ форма като тайна, която единяваше живота ни с Алиса, защото не я разбирахме и никога не оценявахме това наше съзаклятие – добро ли е или пък зло – приемахме като съдба и като орис онази случка на четирийсетия ден от смъртта на Амалия, когато влязохме за първи път в стаята ѝ, за да разчистим вещите и да се разделим с онова, което носеше печата ѝ и вече никому не беше нужно. Мълчахме и редяхме дрехите – роклите се свличаха пред погледа ми, за да потъна в белотата на тялото, фибите и шнолите, които косата изхвърляше във вълнението на възбудата, бельото, по което ръката ми се беше плъзгала и бавно прониквала в най-интимните оазиси.

Това виждах аз, а какво ли виждаше Алиса?

После отворихме писалището, но се бяхме заклели нищо да не четем, нито моминските писма, нито дневниците, които криеха ухание и здрач на скрити мисли, прибирахме всичко в кашони и отнасяхме на тавана тайните, които смъртта не правеше наши – и така изтривахме всичко, Амалия изчезваше и сякаш само леглото ѝ отказваше да се лиши от формата на тялото ѝ, защото Алиса прилегна и каза –

...вече тука ще спя, –

но не можеше да се отпусне, вдлъбнатините не бяха нейни и чуждо присъствие я обгръщаше –

...ще свикне и ще ме приеме – каза тя, когато осъзна проблема, и така свършихме всичко, сложихме точка, но не съвсем, защото от нея неочаквано потече многоточието...

...забравихме скрина – сети се Алиса, въпреки че не го бяхме забравили, а въобще не говорехме за него и навярно само тайно в мислите ни беше уседнал този ковчег, на който, докато Амалия живееше, никой не обръщаше внимание –

...по-добре е да не го отваряме, Алиса, Амалия казваше, че никой не бива да го отваря, ключът бил загубен някъде, нарочно хвърлен или скрит, тя дори не знаеше какво има вътре или се правеше, че не знае...

Не, глупости говорех, защото Амалия нищо не ми беше казвала, всички го подминавахме като досадна вещ, която просто не може да бъде изхвърлена, а аз се уплаших, защото изведнъж си спомних първия ден как го носих нагоре и се спънах и как лицето на Амалия се промени и пребледня...

Защо да бъдем ние тези, които ще рискуват да знаят?

...Алиса, откажи се –

а тя ми се изсмя –

...о, Ян, какви са тези мистики! Не мога да повярвам, че ти говориш! –

и тръгна към килера за теслата, а аз останах пред ковчега да гадая дали кутията на Пандора разяжда любопитството ни, или Ноевият ковчег събужда митичните ни инстинкти и се усмихвах в себе си, защото очаквах скрижали, разядени от мишки, и бабешки комплект пайети да изскочат от нищото, а Алиса вече беше на-гласила теслата там, където се впиваха един в друг два зъбеца, слети от времето.

Не искаше да се отвори.

Разбира се, че не искаше.

Съпротивляваше се дълго, но вече и двамата натискахме и искахме, нагаждахме острието и напъвахме тъй упорито, без да знаем защо и забравили съмненията, че когато най-после се огъна и поддаде, капки пот се стичаха по слепоочията ми, а един кичур залепна за челото на Алиса – заскърца, запя дрезгаво и тя бавно отвори, преодолявайки последната съпротива на ръждата...

Първоначално не разбрахме – имаше някакви неща, различни големини и форми, загънати в прашен, пожълтял памук – Алиса протегна ръка и хвана една от формите, памукът се разпадна в ръцете ѝ и тя въздъхна –

...о, Боже, колко е красиво!

Наистина невероятно беше, една малка фигурка от порцелан, не повече от десет сантиметра, на някакъв цар с червена наметка, обрамчена със златен филигран, а на короната му три блестящи камъчета, може би диаманти; загледах удивен и наистина, бисери бяха –

...Алиса, това е съкровище, истинско чудо!

Още не знаехме кой цар е това и защо е там, а Алиса го остави настрана и започна да разгъва следващите – един рибар изскочи с препаска и мрежа, фино изработена от сребърни нишки, после ковчег с мъртвец, увит в бяло платно, още един рибар, но по-различен, с друго лице, после гърбава и саката фигура се облещи – Алиса като замаяна отгръщаше съкровището, пръстите ѝ погалваха изящните фигурки и все по-бързо ги оставяха настрана в нетърпението да получи следващата, докато изведнъж изпод разпадащия се памук се появи Тя –

Майката-Дева с младенеца на ръце, впит в гръдта ѝ –

и тогава всичко се навърза, разбрахме и очите ни се срещнаха, изпълнени с възторг – не с мъка, не с предчувствие за скръб, – и аз вдигнах отново царя с червената мантия и златен филигран, който вече имаше име –

...Ирод Велики –

прошепна Алиса и подреди един до друг Симон и Андрей, а Лазар зачака да разгърнем Спасителя...

Мисля, че часове продължи това изключително разкритие: редяхме фигурите и установявахме, че са двойни, тройни, Петър като Симон, но после като Петър, рибарите като рибари, но после като апостоли, Девата като Мадона, но и като Пиета, а когато излезе Мария Магдалина, и двамата потреперихме от възторг, а Алиса не издържа, наруши мълчанието и ме попита –

...кажи, Ян, защо това е крито? Не ти ли каза майка ми?

Не знаех. Наистина не знаех и просто трябваше да продължим, защото вече стигнахме до дъното, а там беше застлана везана покривка, проядена леко от молците, която явно криеше нещо по-голямо и Алиса от-дръпна покривката, две големи фигури имаше отдолу, увити в платно, загърнати като Лазар... и тя взе едната, аз другата и внимателно започнахме да разгръщаме сукното – и двамата се потопихме в собствените си открития – Алиса стискаше в ръцете си Исус, а аз замаяно се взрях в Изкусителя...

...това са шедьоври, Алиса, откъде ли са донесени и кой ли ги е изработвал? –

но тя не отвърна и аз погледнах към нея, за да видя, че очите ѝ блуждаят, отправени към ъгъла, и с мъка проследих обърканата им траектория, която сякаш се възвръщаше обратно в зениците, и наистина я видях – Амалия – приседнала там, малка, умалена и изящна като фигурките, които, открити след дългия мрак на изгнанието си, поемаха и отблъскваха в безброй отблясъци светлината –

...Амалия –

прошепнах аз и Алиса кимна, а после сякаш усетила нещо, взе от гардероба памук и започна бавно и внимателно, почти без да откъсва очи от Амалия, да подрежда обратно фигурките в скрина, сякаш четеше Евангелието отзад напред, и когато постави отгоре Влъхвите, една рубинена звезда и Ирод Велики, Амалия избледня, усмихна ни се за последен път и изчезна...

Така затворихме скрина и не го отворихме, докато не дойде годишнината, тогава пренесохме всички фигурки долу, в трапезарията, избърсахме ги от прахта и върнахме първоначалния им блясък, подредихме ги в линията на неотменимата съдба, а когато седнахме на масата, готови за съзерцание и за утеха, Амалия дойде и седна с нас, много мъничка в образа на своята смърт, а ние я виждахме, приказвахме какво ли не за нея и на нея, защото знаехме, че е всеразбираща в безмълвната си пелена, която я отделяше от нас и я вписваше във великолепието на порцелановите фигурки.

Тъй правехме всяка година на Датата, но тогава аз я убедих да замине, без да знам с кого и без да знам към какво я отправям, впрочем бях напълно убеден, че на нея нищо не може да ѝ се случи, толкова далече беше от света, толкова трагично откъсната от него, че каквото и да ставаше, се плъзгаше по нея и без отпечатък отминаваше – Алиса беше най-безгрешната грешница, всъщност не знаеше какво е грях и не би могла да знае, защото просто нямаше тяло – затова обичах да чета тези редове, – съзнавала го е, знаела го е или по-късно го е узнала.

Но онази нощ, когато седях сам пред запалената свещ, загледан в призрачните очертания на Амалия, която ту се появяваше, ту изчезваше, люляна от тревожното припукване на пламъка, неспокойна в прозренията на отвъдното си битие, които аз не подозирах, замрял във времето на сякаш вечното „сега“,

онази нощ Алиса е била докосната и се е отворила пукнатина към бездната, едно неочаквано питане и настойчиво искане я вплътнило, внушавайки предчувствие за тяло и за онази Голяма Еротика, която навярно е витаела във въздуха неподозирана и немислима, но вграждаща в слуха, в зрението, в осезанието бацила на разрухата и смисъла на тлението, магията на жертвата в онази неизбежност, която смъртта превръща в свобода...

Какво говоря, когато всичко е превърнато в Слово, а значи и в Истина?

Тайно и притихнало се подготвяло в онази нощ –

в пламъчето на свещта като прозрение – за мен, –

в огънчето на газената лампа, удържаща пожара в опушеното стъкло – за нея, –

в миналото, което вече беше заприличало на привидение –

и в телата, които случайно се вплели...

Тя пише, че я прегърнал, както винаги се случвало и както всички, дори малко по-нескопосано го направил с неподозирана преди това неувереност и тогава я прерязало онова странно чувство, което останало в нея и започнало постепенно да работи, да извайва нова същност – заляла я безпомощност, но не нейната добре позната ѝ безпомощност, която я втвърдявала до вещност, за да се вижда отразена, направена и преживяна във формата на своята кожа, която я отделяла, но и удържала в необходимата обвивка – безпомощността пролъхнала отсреща, от също тъй неотразяваща повърхност, която не съществувала за себе си, а единствено в препотвърждаването на своето съществуване в другото, в нея, в това, което трябвало да извае собствения си образ-наслада и едва тогава – неговия...

Когато се върна оттам, Алиса ми каза:

...знаеш ли, срещнах един човек, който направо ме уби –

точно така каза –

– уби –

а после се поправи –

...искам да кажа, разкри.

Въобще не я разбрах тогава, занимавах се с подрязването на розите и само я попитах –

...как се казва този човек?

...Йосиф – каза Алиса и изреченото цяло име повече ме удиви от другите ѝ думи, защото наистина нещо значеше...

...Как? – попитах я повторно, за да се уверя, а тя пак:

...Йосиф, и знаеш ли с какво се занимава... прави играчки, проектира ги –

а това ѝ се виждаше страшно забавно. Месец или два по-късно го видях и просто не можех да го възприема – беше много по-възрастен от нея и му завидях, защото все пак беше по-млад от мене, даваше вид на улегнал и скучен човек, с други думи, зачаках го всеки ден да изчезне и доста дълго смятах, че е една от многото истории в историята на Алиса, но времето минаваше, не изтичаше, а непреодолимо набъбваше и ето – вместо той изчезна тя, може би защото него никога не го е имало, а тя беше истинска, изплъзваща се като истината, за която не трябва да се пита

– що е Истина –

неуловима и затова лежеше през онази нощ разрязана, на две крачки от пианото и на още толкова от огледалото, с подредени коси –

...нали ги беше подредил? –

той всичко подреждаше и свеждаше до нещо знаещо се, затова и я уби – Алиса беше жива, а мъртвото не носи риск.

Затова аз не я убих. Алиса дълбоко не вярваше в смъртта и аз не бях сигурен, че това ще реши проблема, трябваше човек да е съвсем Безбог, за да е уверен, че когато вдигне ръка, тя няма да попадне в празното, което е ненакърнимо, в съществуването, което е неизменно...

...затова ли аз не я убих?

И двамата еднакво силно я обичахме, еднакво силно искахме смъртта ѝ и когато я получихме, той молеше за прошка мене и драскаше по моята врата като прогонено в студен мрак куче, а аз стоях безмълвен, хипнотизиран в стърженето на игличката на грамофона, която вече цял час дълбаеше по плочата, и неистово се мъчех да довърша разплитането на краката на Спасителя, защото бях хванал нишката, изплетена от паяка, и мислех, че сега е времето да го очистя. Затова не му отворих, защото и двамата шепнехме –

...Алиса, любов моя, –

но той вече знаеше, а аз не исках да знам, какво е имало под онази обвивка и какъв е цветът на кръвта, и огледалото дали пое в себе си насладата на образа и образа в последното му наслаждение... Не питам, а се питам и знам, че отговорът е в мен, тъй както е бил в Йосиф, но той поиска да пипне и като на Тома му трябваше рана, а на мене –

НЕ! –

защото в мен е Алиса,

моята рана,

и знам как кърви,

какъв е цветът на кръвта ѝ

и как я поглъщат собствените ѝ отражения...

...сега ще ти отворя, Йо, но сама ще отидеш..

...сега ще ти отворя...

 


напред горе назад Обратно към: [Passion или смъртта на Алиса][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух