напред назад Обратно към: [Passion или смъртта на Алиса][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Пак Йо


...и както блъсках, защото бях пощуряла отвътре, онзи стъклопис, за който казах, се сцепи над главата ми точно по средата, между веждите и очите, и се пръсна към пода – добре че не ме посипа, ами се разби от другата страна на вратата, и то с голям шум и трясък, та стресна господина, иначе кой знае дали някога щеше да отвори и аз щях да си блъскам до безнадеждност или докато ми се изчерпат юмруците. Най-после чух стъпките му да приближават, което ми позволи да утихна, но голям вик бях насъбрала и едва изчаках ключът да се превърти, а в главата ми скачаха мисли – идея си нямах как да обясня блъскането, какви да му ги изговоря, особено след като се надроби онова гадно лице, на което всички толкова държаха, а госпожата някога слагаше специална стълба, за да го почиства, и казваше –

...това е нещо много ценно, Йо –

не ги разбирам тези ценности, но сигурно е тъй и краката ми още повече се разтрепераха. А докато си мислех и вече виждах превъртането на секрета, той пострадал, горкичкият, и точно като отвори, изпъшка, а лицето му, бледо и изпито, с големи очи, сякаш онова отгоре се беше вселило в него – така му заприлича, че ми стана жално и за миг забравих тревогата си –

...какво ви е, господин Себастиян –

питам уплашено, но още преди да отговори, аз вече видях, бос беше дотърчал и от нозете му кръв, стъпил върху проклетите стъкла, за които аз съм виновна, и нарязан тече –

...Боже! – казах с целия вик, дето го бях задържала, прихванах го и го поведох към стаята, а той оставя кървави дири – седнете на креслото, аз ей сегичка ще ви превържа, само малко потрайте.

Приказвах нещо непрекъснато, за да забрави болката, нали така се постъпва с децата, а и с възрастните, когато е нужно, говориш им и те се отклоняват... сложих го наистина да седне на канапето, за да му вдигна крака, знаейки, че така по-малко кръв тече, и първо отидох в банята за леген, да го подложа отдолу, не че като в касапница се беше шурнало, ами за да не цапа, защото мебелите при господина са хубави и стегнати, черни, с везани цветя, да радват окото, а на пода дебел килим, но него май не можах да овардя и следите останаха. После затичах към трапезарията, където е аптечката, за бинт и риванол и да си призная, в суматохата всичко забравих – и предишната си уплаха, и мислите, дето ме бяха накарали да блъскам като в умопомрачение и невинно да сторя тази беля, забравих, че нещо има горе, защото в двора се е изкопала пак дупка, и дори огледалото, което се беше саморазпаднало откъм веществото си, – но те не ме забравиха и всичко продължи само да се случва, когато влязох упътена към аптечката.

Помещението е кръгло от едната страна и остъклено, някога беше тераса, а после го направиха трапезария и господин Себастиян казваше, че би било идеално ателие за художник, затова през лятото си примъкваше там пианото и все едно свиреше навън, пред прозорците, които гледат към двора, и сред цветята, защото това беше и зимната градина на госпожата, която той поддържаше изрядно, дори по-добре от нея, а в средата беше поставил голяма, кръгла маса, та когато минавах през двора и виждах господина седнал пред нея да яде сам, винаги ми ставаше мъчно – много голяма беше за сам човек, но това са си негови работи, а когато влязох там, без нищо да поглеждам, се запътих към мивката, защото над нея има голям шкаф с огледални врати, в шкафа е аптечката, а аз, разбира се, много бързах да помогна и веднага посегнах да превъртя ключето в ключалката...

Тогава пак ме постигна същото, сякаш да ми припомни и да ми потвърди, че нищо не си въобразявам, а че всичко наистина си е така, както се показва, защото ключето въобще не го превъртях и ръката ми спря като вдървена, просто се уплаших и замръзнах на място, след като не видях нещо, което трябваше да видя както винаги, когато съм отключвала шкафчето или когато съм му бърсала прахта, а това го правех поне два пъти в седмицата; нали човек си има неща, които си ги знае предварително, те просто си стават и няма друг начин – когато се спънеш, политаш, когато се удариш, боли, когато гледаш, виждаш, и винаги е така, освен когато има бъркотия, а това явно беше налице, защото вдигнах ръката си – аз съм малко нисичка и шкафът идва над главата ми, ключалката е по средата – и съвсем сигурно, задължително прието трябваше да видя собствената ми ръка в повърхността на огледалото, винаги се беше случвало така, толкова винаги, че даже не съм го забелязвала кой знае колко, но сега, когато се случи, веднага забелязах тази нередност и не само забелязах, но и се вдървих, защото нали малко преди това в антрето нещо подобно ме беше объркало, но човек си казва – веднъж може, някаква случайност се е случила, ама втори път и въобще... повдигнах се на пръсти, да не би ръката ми нещо... гледам, че и мен ме няма!

Добре, мисля, значи случило се е.

Кое? Не знаех.

Разкърших се и се опипах – с мене всичко е наред и тогава се озърнах наоколо – кафеникът на масата и недопита чаша кафе, а под стола видях пантофите на господина, ако не ги беше зарязал там, нямаше да се нареже, после погледнах към стъклената стена, където всичко е отрупано с цветя, върху первазите, на специални поставки, от тавана висяха... и се развълнувах, защото е много красиво, нали идваше пролет, не бях забелязала преди, ама те като луди цъфнали – разни бегонии, лютичета, кактуси, напъпили фикуси, филодендронът се прегънал на тавана, всичко напира да расте въпреки сумрака и тъжното време, точно тъй си помислих и затова погледнах навън – мараня и изпарения от нощния дъжд, а пред очите ми –

ДУПКАТА.

Боже, Боже, си рекох, по-скоро да вървя при господин Себастиян, да го превържа и да му разкажа съмненията си, без въобще да увъртам, а и той нали ще ме пита защо съм блъскала така и съм му причинила, без да искам, злината. Стегнах се отвътре и пак вдигнах ръка да отключа, и отключих, без да я има ръката ми, защото реших, че като не разбирам – не разбирам, и толкова, да свърша работа пък после ще видим... взех бинта, памук и риванол, заключих, сякаш никак не ме е страх, и забързах обратно при господин Себастиян.

Той лежи както го бях оставила и въобще не ме поглежда, очите му се лутат някъде през прозореца – сърдит е, си помислих, заради онова стъкло, за което госпожата казваше, че е много ценно, сигурно затова не иска да говори, защото той не обича да се кара и сега се овладява вътрешно, ще го почакам и няма да бързам, а през това време ще свърша работа. Застанах на коленете си пред него и започнах да почиствам раните с риванол, а той пак нула внимание, все едно ме няма и никакви грижи не полагам. Пообидих се и спрях за миг да го видя – погледът му съвсем залутан, вперен право там, където беше дупката –

...какво има, господин Себастиян, боли ли ви, или виждате нещо, дето го е нямало преди? –

питам уж случайно, защото в нищо не съм сигурна, и занавивах крачола на панталона му нагоре, да не го оцапам, но и за да мисли, че си приказвам просто тъй и нищо важно не го питам, а той си откъсна очите и усетих как ме поглежда –

...не ме боли, Йо, няма страшно и ще спре да тече, бях се замислил къде в градината да посадя една праскова... – значи такава била работата –

...че вие нали вече и дупката сте изкопали, какво има да мислите – и чакам отговора, а той трепна, сигурна съм, че трепна, защото държах крака му и забелязвах в този момент, че няма никакви косми, един такъв гладък и почти женски –

...каква дупка, Йо, няма никаква дупка...

Ха сега де, млъкнах и не смея да продължа с приказките, ами започнах да превързвам, да намествам бинта, а през това време огледах ноктите му, подрязани и чисти като на педикюр да е ходил, намотах колкото трябваше и се наведох да сцепя края на бинта със зъби –

...какъв сте чист, господин Себастиян, –

му казвам изведнъж, без да искам, защото, когато се наведох, ми замириса на нещо приятно, на хубаво, но не на някакъв парфюм и не че му бях умила крака с риванол, а тъй, нещо приятно ме лъхна и се смутих, но не забравих дупката, дето уж я нямало.

Как ще я няма? Нали преди малко в нея гледаше!

Готов беше и можех да стана, но тогава изпуснах капачката на риванола и тя се търкулна под масата, аз залазих след нея и така, между другото, реших да се из-виня и да го предизвикам да попита –

...извинете ме, господин Себастиян, аз никак не съм искала и най-малко онова стъкло, за което знам още от покойната госпожа, Бог да я прости, че било ценно, бих счупила; някакъв майстор го направил, когато строили къщата, и съм чувала, че това лице, което го вградили там, нещо значело, не помня какво, но вие сигурно знаете, трябва нещо важно да е било, щом госпожата така го къташе, и аз никога не бих му сторила нищо, освен без да искам, затова извинете незнанието ми, че когато чукаш толкова силно, то може изневиделица да се пръсне, нали не ми се сърдите, беше съвсем случайно и аз можех да пострадам повече, защото, ако не се беше килнало навътре, а навън, главата ми щеше да е нарязана, което е къде-къде по-страшно...

Ето така му говорех, чакайки да ме прекъсне и да попита – а защо блъскаше тъй силно, Йо, а той мълчи, намерих капачката и нямаше как, изправих се с мъка, защото не съм млада и костите ми вече не държат така добре, втвърдили са се точно както е естествено, а не като на госпожата, която накрая омекна... помогнах си с масата, за да се изправя и когато лицето ми се изравни с плоскостта, изведнъж онова нещо ми се навря в очите, право пред мен.

Онова нещо е една папка с много листа.

Сега вече ще трябва да си призная, че се бях навряла по-дълбоко в тайните на госпожицата, но не можеше инак, защото тя нищо не криеше, не се предпазваше от очите и съвсем без да искам, виждах, а когато чистех през последната година, на писалището все се мотаеха разни листове и за да избърша прахта, трябваше да ги събирам и местя насам-натам – човек просто не може да не хвърли един поглед, нали знае да чете и когато попадне на нещо гнусно – дочита, а после започва съзнателно да любопитства и да се пита докъде може да стигне всичко това, защото, ако беше само написаното, то през акъла всичко може да мине, но аз за друго искам да свидетелствам и ще го потвърдя със спомени – туй, дето госпожицата го пишеше, в същото време го вършеше и аз само едно не разбрах и не можах да разбера – дали първо го пишеше и после го вършеше, или първо го върши, а после го пише – много исках да се уверя, въпреки че, признавам си, започнах да я следя и да гледам тайно – наблюдавам, после виждам, че е описано, но знам ли кога го е свършила, преди или след... Бях се пощурила по едно време, дори си сложих удобен стол на тавана, защото моята къщичка е едноетажна, но земята под нея е по-висока и като се кача на тавана, прозорците на госпожицата са пред мен като на длан, а тя нали е разсеяна и недосетлива, все не си спускаше завесите, мислеше, че като е неин двор и е оградено, никой не я вижда, а за мен съвсем не се сещаше, сякаш не съм ѝ лепната за шубрака... просто ми се натрапваше, това не за оправдание, за обяснение го казвам, защото всеки на мое място би постъпил така – като види веднъж, да продължи да гледа. Аз първо прочетох, но да си призная, много не разбрах, защото госпожицата завоалирано се изразява, не си го казва направо, но то се усеща, и докато четях, си помислих – леле, ако майка ѝ беше жива и видеше тези драсканици, добре, че се спомина, горката – въпреки че точно тогава го подкара през просото и ако не се беше случило това, може би друг щеше да бъде животът ѝ. Година не беше минала, откакто госпожата се сгъна пред очите ми и си отиде, тупур-тупур, по стълбите, и вместо да скърби достатъчно, защото друг близък въобще си нямаше, тя като да пощръкля и доведе първия – едно младо момче беше, гледам, влезе с него привечер, по залез, и не излиза, минаха часове и още часове, изгря пак и едва тогава го изпрати до портата, целуна го, а аз си мисля – ще се ожени – но не стана. След месец младежът изчезна и се появи друг, и така я подкара години наред –

...госпожице – казвах ѝ, – не е добро това, спри се някъде, а тя се усмихва и пита:

...какво лошо правя, лельо Йо?

А аз какво да ѝ кажа, не съм ѝ майка, дори веднъж с господин Себастиян говорих, а той ме гледаше като треснат, сякаш не става в същата къща всичко и той хабер си няма; отказах се тогава и примирено зачаках отстрани, а и нали виждах, че младите все тъй разюздано живеят наоколо, взех да свиквам и мислех, че, кой знае, може би всичко е наред, докато се появи този господин, после листовете по писалището и аз видях... това не беше като всички... и продължих да гледам с възмущение, още първия път се възмутих, когато се качих на тавана, за да си взема бурканче с люти чушки, защото си бях наготвила зеле и с него много върви, и като минах край прозорчето – то е съвсем малко и кръгло – неволно хвърлих поглед към къщата на госпожицата и, да си призная, и зелето, и чушките забравих, тъй ми се обърна всичко от изненада –

видях госпожицата седнала на един стол пред тоалетката, съвсем гола, краката ѝ вдигнати върху плота, а той стои отзад и гледа, не в нея, в огледалото гледа, и аз си представих какво се е виждало там... той също гол и я маже с нещо, първо по раменете, после по гърдите, после срам ме е да кажа, а тя отначало седеше отпусната, главата ѝ виси назад като да е умряла, без признак на живот, но после започна да трепери, огъна се и се разтърси, а аз си казвам – сега ще скочи върху нея, и затворих очи, а той, напротив, оттегли се назад и започна да се облича...

Разгърнете сега листовете и вижте как това e описано – тя стои пред тоалетката, ама дори не се разбира колко е гола, защото не го е казала направо, ами говори, че той гледал в огледалото, а нея я нямало там... – това са глупости, защото тогава огледалата си бяха наред, нали ги чистех всеки ден и прах бършех, и себе си гледах, и ръцете ми винаги бяха налице, а сега, като си спомня за онази сутрин как бяха повредени, мисля си, че някаква магия им е сторена, но за тогава гарантирам и все си представям какво е гледал в огледалото и какво е виждал, а когато си представя и всичко останало, което премина през очите ми последната година, тръпки ме побиват и го разказвам, за да не вярвате до края на онова, което госпожицата е написала, и да разберете какви точно работи се крият зад тия листове, и най-вече, защото мисля, че когато човек я кара така ненормално, ненормално и умира, ненормалното се случва естествено и аз всъщност знаех, че някога така ще стане, но на кого да кажа – господин Себастиян витае някъде и нищо не разбира, може и с тапи в ушите да спи нощем, защото тия неща не са безшумни.

Веднъж, пак без да искам, не само видях, но и чух, бях се увлякла нещо и се забавих в кухнята, и изведнъж чувам гласа на госпожицата и неговия глас, качват се по стълбата и си гукат, а тя не подозира, че съм там – между кухнята и трапезарията дори врата няма, ами една завеса ги отделя, за да се сервира по-лесно – влизат вътре, да ги пита човек: като са решили, защо не си отидат в спалнята, където са креватите, ами право в трапезарията връхлетяха съвсем оплетени, видях ги през процепа, но те толкова бързаха, че нямаше време никакво присъствие да покажа, а тя го разкопча още от вратата и върху един стол, само си вдигна полата, а аз трябваше да си запуша ушите, защото той мълчи, а тя стене неописуемо –

Боже, казах си, сега вече господин Себастиян ще дойде, няма как, знам, че е долу, но не. След половин час си излязоха, а аз бях схваната от тишина и вцепенение...

Повече няма да разправям, вие това, дето го чухте, си го намерете в листата и после тълкувайте, но за себе си знам, госпожицата сигурно го е заслужила, въпреки че много я съжалявам, а преди години, когато се появи този господин и мина време, и все той оставаше, дори си помислих, че ето нЎ, и тя кротна, ще се омъжи и всичко ще е наред, бях започнала и да подпитвам от време на време, а тя само загадъчно ми се усмихваше, което аз разбрах като добър знак, дори когато ѝ говорех за разни сватби, ужасно много се развеселяваше и казваше –

...продължавай, лельо Йо, много е забавно.

Разказвах ѝ как, когато майка ѝ се омъжи, цялата къща се напълни с хора и точно тогава стана земетресение, не кой знае какво, но колкото за уплах – някой извика „горчиво“, той я хвана и щом я целуна, полилеят се разтресе, дрънчи и предизвиква ужас, всички писнаха и побягнаха, а той продължава – впил се в нея и не пуска... а госпожицата се смее и радва, сякаш все това ѝ е в акъла и на нея предстои, докато един ден разбрах истината.

Беше събота и пазарувах далеч от къщи, нещо специално търсех и кръстосвах центъра – изведнъж гледам позната фигура, висока и едра, отдалеч се вижда – господинът на госпожицата, помислих и приближих, защото дори исках да го поздравя, и тогава видях, до него върви жена и две дечица, а аз изохках вътрешно, но си викам – може познати да са, и тръгнах след тях, трябваха ми няколко минути да се уверя, че не съм сгрешила с първата мисъл, нещо се караха и веднага стана ясно, душата ми се сви тогава на мене, глупачката, госпожицата наум оплаках, той я лъже, а тя... как ли ще страда, когато ѝ кажа... взех трамвая и веднага тичам към нея, минута да не изгубя, а те седят в зимната градина с господин Себастиян, отворили някакви ноти и някаква книга и нещо сравняват, тя замислена и съсредоточена, като че ли кой знае какво има в знаците, а той се надвесил над нея, ръката му барабани върху плота на масата и нещо обяснява; повъртях се край тях, но нямах търпение, душата ми не трае и въпреки че не ми обръщаха внимание, проговорих:

...госпожице Алиса, искам да ти кажа нещо, ама не знам дали пред господин Себастиян...

...какво има, лельо Йо, казвай, аз нямам тайни...

И очите ѝ блеснаха, а той престана да барабани и също ме гледа –

...срещнах, без да искам, онзи господин, Йосиф, дето често идва тука и дето... –

а тя ме прекъсна и пита –

...и какво? –

...ами той не беше сам, казвам, и започва да ми трепери под лъжичката, не мога да продължа и тогава, да не повярвам на ушите си –

...сигурно не е бил сам, лельо Йо, днес е събота и е бил с жена си и децата си...

Блесна ми и седнах на един стол –

...ами сватбата? – сам езикът ми попита, защото работата си беше ясна, а госпожицата се развесели и вика –

...е, ако толкова се налага, някой и за сватба ще намеря –

а господин Себастиян се намръщи, пречела съм им и още повече, глупости съм говорела!

Глупости, ама това беше преди година и ето докъде се докараха – тя убита, той окован, а господин Себастиян в скръб полудява – трябва да са си го заслужили, защото не бяха свяст хора, размекнати и като госпожата без кости, в която още тогава нередното се изяви, и тия дупки, които господин Себастиян уж не ги вижда, как да не ги вижда, като гледа в тях!

Това ми се превъртя в главата онази сутрин, когато папката с листовете се натрапи пред погледа ми и аз изумях – винаги бях мислела, че само аз знам за тия работи на госпожицата, мислех, че защото съм прислужница и за нищо ме няма, затова така се разкрива и не ме забелязва, а то се оказа, че и господин Себастиян не просто знаел, при такъв шум може ли да си в къщата и да не узнаеш, но, така да се каже, участвал е със знанието си както аз с гледането, и така се изненадах, но и се зарадвах, защото сега всички трудности отпадаха, нямаше какво да чакам той да ме пита, пък аз да увъртам, и изведнъж всичко насъбрано сутринта – от шубрака, дето ме поръси със студените си капки, и заялата ключалка, писъка на пантата и онзи гнусен оживял спомен за дупката и госпожата – аз винаги съм го прогонвала, защото тогава ме взеха за луда – после тая магия с веществото на огледалото, което си беше променило естеството и служеше не за това, което е, и белята със стъклописа като капак отгоре – всичко изригна, не можех, Боже, да се спра и изтече... ... ...

 

 

...господин Себастиян...

...господин Себастиян...

...господин Себастиян, какво става?...

Не мога повече и не разбирам, а виждам, че вие знаете, тези листове тук го доказват, щом сте ги чели, значи не съм единствена, а преди малко ви гледах как се взирате в онова място на двора, и не ми разправяйте, че ще садите праскова, там има дупка, вие и това знаете и трябва да ми кажете какво става, защото преди години не проговорих, но сега ще викам, докато разбера;

вас тогава ви нямаше, вас все ви няма, когато трябва, а иначе всичко знаете, и не мислете, че съм глупава, винаги всичко съм виждала, как сутрин госпожата се измъкваше от леглото ви и тичаше боса нагоре, за да се вмъкне в своето неоправено и студено легло, докато Алиса спеше и не трябваше нищо да вижда – защо? – защо не се оженихте като хората, ами се криехте, а после и детето се криеше и едва-едва поотваряше клепачи, а се обръщаше на другата страна, уж че спи? Какъв страх ви гонеше, та никога не се показахте на слънце, а Алиса, като стана госпожица и разбра, продължихте пак като преди, всички хем така, хем инак, а то се виждаше и нямаше как, аз бях тука, не вие и не госпожицата, когато госпожата се степа пред очите ми и големия ужас пак аз го изживях, защото тогава ви разказах, а вие ме гледахте с невиждащи очи, както се опитвате да ме гледате сега, ама то няма да мине и ще ви питам, въпреки че са минали години –

господин Себастиян, госпожата имаше ли кости? –

те не се изпаряват току-тъй, вие сте я държали в ръцете си, милвали сте я, трябва да знаете и вече мисля, не е случайно, дето толкова скрито живеехте и все уж нищо не виждате, а сега – защо? – нали госпожицата ви е като дъщеря, поне тъй се държите, а иначе човек знае ли, защо си траете, като сте слушали през разните години разни неща, и мъже протриха стълбата, докато дойде този един – и какво? – какво прави сега дъщеря ви горе, ами нощем, ами денем, вие знаете, а мене тревога ме проряза и въпреки че никаква не ми е, като влязох тази сутрин, още в двора започнах да виждам, затова сега ще дойдете с мен – първо в зимната градина, да видите онзи шкаф с огледалата и да ми обясните магията, как така се сменят естествата и огледалата престават да са огледала, и цветята да видите как ненормално са тръгнали да растат, ако така продължават, ще пробият тавана и право при госпожицата ще се качат, а после и в антрето – там веществото направо се е оронило, което е все пак по-обяснимо, защото е видимо, и после ще се качим заедно горе да видим какво има, защото пак се повтарят разни неща, а освен това като прибавка и други невероятности се случват, ще дойдете с мен, господин Себастиян, и няма да ми се оправдавате с крака, аз го превързах и все ще можете да стъпите на него, иначе ще ви обвиня и направо ще помисля, че сте я убили...

какво проговорих, Боже! –

но казах го, без да знам и без да съм видяла, само на основание на дупката и другите неща го казах, затова ще ме последвате, сега, защото иначе ще ви попитам:

Защо вие не ме питате какво ме караше така да блъскам, та да строша ценността, дето се крепеше над вратата, ами чакате, мълчите като гузен, а всичко знаете... със сигурност го виждам в тези листове на масата – прочели ли сте ги? Аз си признавам, не всичките, но много съм виждала и не само тях, но и действителността съм я огледала; малко ли часове съм седяла пред прозорчето на тавана, след като зачетох и разбрах –

тук става нещо, нередно и непоносимо,

а вие се правите не знам на какво и се криете зад очилата, сякаш друг свят ви отнася, а не този, дето е над вас, само една стълба ви дели от него и всеки ден го катерите...

Къде е госпожицата, господин Себастиян? Никакъв шум не чувам отгоре и хайде да вървим, защото подозирам и няма да си тръгна току-тъй, без да проверя до края, ама и сама няма да го направя – знае ли човек, а аз вече съм се напарила от разни неща, дето се случват...

И тогава, представяте ли си, господин Себастиян ме прекъсна и не за да се съгласи или да отрече нещо, прекъсна това, което го бях насъбрала като вик, и просто ме изигра, сега вече знам, че го е направил нарочно, за да ме замае и да ме отклони от основното, което трябваше да свършим заедно, а аз, глупачката, се хванах в собственото си недоумение – дали е луд, или полудява, или всичко си е просто и на място, а аз греша, като виждам разни работи и надавам глас съвсем безполезно и безперспективно, защото може и да има нещо, но може и да няма нищо и тогава... срам – тъй се стреснах и осъзнах, като чух гласа му съвсем спокоен и неразбиращ в делничните си грижи...

...вземи метлата, Йо, и лопатата, и измети стъклата в антрето, защото някой друг може да се нареже, а аз не се справям с тези работи, още повече сега, когато кракът ми е превързан и съвсем не ставам за придвижване, измети, моля те, защото тук наистина друг не идва, но Алиса може да отвори, а никак не искам да видя нейната кръв как се пролива, и пролята не искам да я видя – просто не ме интересува каква е – и докато метеш, недей да говориш разни небивалици, не ги разбирам или, по-точно, много добре разбирам, защото знам причините, поради които блъскаше така страшно и направи белята, за която аз съвсем ти прощавам – не се сърдя, Йо, въпреки че Амалия много обичаше този стъклопис и той е направен от един художник, за когото ти не си чувала и няма смисъл да ти казвам името, но знам, че Амалия много би страдала, ако види парчетата надробени безразборно в цветовете си. Тя не понасяше разпадането на хармонията, особено по такъв брутален начин и затова, много те моля, събери ги внимателно, нищо не искам да остава, само моята кръв може да не чистиш сега, не е бърза работа, но не бива да се виждат стъкълцата, достатъчна ще е дупката, която зее отгоре над вратата, вместо цветните лъчи навътре и навън.

Върви, Йо, и не страдай от излишни угризения, още по-малко от съмнения, аз знам и ще ти обясня защо блъскаше така –

човек понякога се замайва и провижда разни работи, които трябва да отмине и почти винаги отминава, но случва се така, че полита и те му се навират в очите, карайки го да пита нелепо за съвсем прости неща – няма никаква нужда да обикалям с тебе огледалата из къщата, защото знам истината, и за цветята знам: Алиса се оплакваше отдавна, тъй като огледалата са много стари и ти самата ги помниш, откакто имаш спомени, и си се оглеждала в тях като малко момиченце, когато майка ти е чистила на Алисината баба, а ти си вървяла отзад, хваната за полата ѝ, спомни си, Йо, и като си спомниш, помисли – огледалата, дори и кристални като тези, се поддават на влияния и когато през тях преминат много години, веществото, което се нарича амалгама, най-обикновена амалгама въпреки кристалната им същност, започва да прави номера и трябва да се подмени – така реши Алиса и поръча на един човек да ги поправи, да им възвърне стария блясък и невероятната способност да отразяват, защото казваше, че сутрин, когато застане пред огледалото – онова голямото в нейната стая или в антрето, а и дори при мен понякога – и започне да реши косите си, а помисли си, Йо, какви коси има Алиса, черни и дълги до кръста като на Амалия, но за разлика от нея, която ги носеше на кок, за да се закачат фибите и напращели от напрежението да изтичат в най-неочаквани мигове, косите на Алиса винаги свободно плаваха и може би вълнението от това е било причина, но когато заставала пред огледалото, то вместо да я отрази, както е понятно и естествено, я всмуквало и всъщност тя изчезвала нанякъде, което е ужасно неприятно, защото никога не можеш да разбереш пред огледалото дали то те е всмукало навън, или ти си се всмукал навътре, едно отражение, доведено до кривина, изчезваща по дяволите някъде в небитието, и изправена пред това питане за посоката на собственото отражение, Алиса реши да разбере това чрез онзи човек, който поправя огледала и който трябва да е бил тук вчера или тази нощ, защото нали се досещаш, Йо, за да подмени онази проста амалгама, отразяващото вещество, той е трябвало да изчегърта всичко предишно и явно го е сторил, щом така си се уплашила и повярвала в някаква налудничавост, която пречи и на теб да бъдеш естествено и пълно отразена, а всичко си е просто и на място – проблемът не е твой, проблемът си е на Алиса, а твоят сега е да пометеш стъклата, за да не увеличаваш собствената си вина с още кръв, която би могла да се пролее от незнание и невнимание.

Отивай, Йо, защото всичко е въпрос на вещество и аз сипах на цветята едно, което се превръща в никнене, прониква в корените и ги отправя нагоре, нали знаеш, че химията има неограничени възможности и уж знаеш, а се чувстваш излъгана...

затова, Йо, върви да изметеш, а после ще направиш още нещо важно – Разпети петък е и всички чакаме Великден, довечера ти ще отидеш на църква, а аз няма да мога, защото кракът ме боли, и ще остана тук да оплаквам смъртта на Спасителя и докато съм сам и не съвсем подвижен, ще изпълня едно обещание, което дадох на Алиса – ще довърша всички фигурки, които Йосиф ѝ е подарил, защото преди време тя му показа едни останали от майка ѝ, въпреки че аз бях против, възмущавах се ужасно и всякак се мъчех да я спра, но не успях и Йосиф просто полудя, когато ги видя – започна да ги прави същите от пластмаса, а Алиса да ги трупа в своя скрин и точно тези фигурки съм обещал да достъкмя –

на царете мантиите, на просяците дрипите, ще боядисам някои места в естествените им цветове, защото Йосиф ги донесе недовършени не защото не можеше да ги довърши, а защото искаше и Алиса да участва, да направи нещо, но на нея или не ѝ беше по сърце, или нямаше много време и затова ме помоли аз да го на-правя, за да подредим всичко на Великден и да преживеем случилото се –

затова, Йо, ще се качиш по стълбите и ще влезеш в спалнята на Алиса, ще отвориш нейния скрин, не този на Амалия, за който впрочем няма ключ, и ще видиш, че там е всичко, което трябва да ми донесеш. Ще постелеш едно одеяло и внимателно ще слагаш фигурките, за да ги увиеш и да не ходиш няколко пъти догоре, защото ще ми трябва всичко –

Яслата с овцете,

Девата с Младенеца,

и да не забравиш едно блестящо топче, което е Витлеемската звезда, после Влъхвите и Пастирите, които я последвали,

Ирод и Младенците – те всички са голи и имат нужда от боядисване, а Ирод е без мантия и без царското си достойнство,

другият Ирод с неговата Саломе,

Йосиф – земният баща, но да не го сбъркаш с Йоан, него може да оставиш, защото Йосиф първи го направи и е съвсем готов, всичко друго се нуждае от довършване –

рибарите и Апостолите, те всички са двойни – като рибари и като Апостоли,

просяците и най-вече сакатият, който започва да ходи – и той има две форми,

Самарянката и Мария Магдалина,

другата Мария и сестра ѝ Марта,

въобще всички жени се нуждаят от стъкмяване, защото косите им са пуснати свободно също като на Алиса, а единствено Грешницата трябва да остане така и Мария Магдалина, която впрочем също е грешница, казват, но ти я донеси, за да ми служи за образец, когато търся нужната боя и сдиплям дрехите,

има още много, но ти спокойно ги насипи в одеялото, защото те не са така фини и трудно ще се повредят, а после бръкни в нощното шкафче до възглавницата на Алиса,

там са Иуда и Пилат, които са много сложно направени и затова тя ги отдели, даже мисля, че са в една специална кутия, за да не им се случи нещо.

Всичко това ще ми донесеш и после ще се качиш само още веднъж горе, но много внимателно, и ако свършиш всичко както трябва, днес няма да чистиш и утре също, а ако искаш, след Великден ще ти дадем отпуска, нали вече няколко пъти казваш, че имаш нужда от почивка, защото не е страшно, че годините се изписват на лицето, но краката понякога ужасно страдат, а аз сега почувствах колко е страшно да те болят и да не можеш да стъпиш както трябва на земята –

ще се качиш и ще влезеш в салона, там са двете големи фигури и са направени от най-фина материя, тънък порцелан със златни филиграни; тях не ги е правил Йосиф, те са от тези на Амалия и ти никога не си ги виждала, но аз знам, че Алиса ги е извадила тази нощ – върху пианото е Исус, а отсреща пред тоалетката е Изкусителят, те и двамата се виждат в огледалото, отразяват се, и внимавай, защото, ако онзи човек е поправил огледалата горе, те отразяват така фантастично, че може да ти се стори, че и Исус е върху тоалетката пред огледалото и дори да посегнеш да го вземеш оттам, а това е опасно, защото в огледалото перспективата се обръща и като посегнеш, няма да разбереш илюзията на движението си и можеш да бутнеш Изкусителя, а, предупреждавам те, Йо, и двете фигури са страшно ценни, истински произведения на изкуството, и целият живот на Йосиф е там, въпреки че не той ги е направил, но обезателно трябва да ги сътвори наново, дори от пластмаса, защото нищо по-хубаво не е виждал и не би ти простил, ако ги опропастиш, както аз ти простих за стъклописа, който впрочем е не по-малко ценен...

затова отново ще те моля, Йо, внимавай и бъди много отговорна, а аз няма да ги пипам, по тях нищо не може да се поправя, само искам да ги подредя в естествената им среда сред всичко, което още недовършено е скрито в скрина на Алиса, за да посрещнем Великден, както сме решили и както сме си обещали, а ако искаш, когато всичко свърши и на теб ще ти покажем –

хайде, Йо... ... ...

 

...така ме изигра, защото приказката му е лепкава и винаги когато го чуя да приказва, започвам да вярвам на думите му, а не на нещата и минава време, докато се осъзная и си кажа на ума –

защо се хващаш, нали имаш очи да гледаш, а вярваш на врели-некипели, но хубаво ги казва и дълго ги говори, като в мрежа ме оплете и аз се стреснах, уплаших се и мисля –

о, Боже, каква съм глупава, разказвам му за страховете си, а ето, всичко е естествено...

естествено ли?...

за листовете дума не продума, но аз къде да се сетя, единственото, което ми дойде наум и питах, беше за госпожицата – къде е, защото, ако е в леглото си и спи, то как ще ровя из сандъците ѝ, и няма ли да е по-добре, ако тя сама си пренесе ценностите долу – а той веднага отговори – отишла да купи праскова, защото крушата умирала и на нейно място решили да боднат праскова за плод, а и за хубост, излязла рано-рано за пазара, защото най-хубавите фиданки най-бързо се продавали...

Така ме омагьоса и аз се хванах за метлата, отидох пак в антрето и светнах лампата; навсякъде по пода бляскаха парченцата, разноцветни кристалчета като мъниста, заметох, но сърцето ме болеше, не ми се искаше да ги изхвърлям, такава шарена купчинка стана, а и трудно се събираха и бягаха насам-натам, тъкмо реша, че съм свършила, и някое просветне – нямаше край раздробеността им, докато реших, че стига толкова, дори нещичко да е останало, не може голяма поразия да произтече – изсипах ги с неудоволствие в кофата и друго нямаше какво да правя, освен да се отправя нагоре, за да донеса играчките, някакви пластмасови фигурки, които господин Себастиян решил да оцветява, сякаш няма по-важна работа – умът ми все не побираше как може възрастни хора така да се заиграват с неща и ценно време да губят, но капризите са си капризи и нямаше какво да им се бъркам – отворих вратата и само извиках на прага –

...отивам, господин Себастиян, и няма да затварям, защото с пълни ръце няма как после да вляза...

и наистина, аз, глупачката, сама се отправих нагоре...

 


напред горе назад Обратно към: [Passion или смъртта на Алиса][Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух