напред назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Концерт за изречение


(откъс)

 

Шаконата

 

...да, Шаконата, защото.

 

След време, когато, следвайки ритъма на болестта, си припомняше всеки детайл, единственото, което не можеше да установи, беше именно това – защо точно Шаконата. Имаше някаква връзка между нея, Маджини и кървавостта ѝ, която и на него му беше твърде добре известна, но каква точно или не разбра, или той не беше пожелал да обясни. Маджини Шакона Маджини Шакона повтаряше като мантра още когато пространството за пръв път започна да се огъва и разстоянията и посоките се объркаха, но все не успяваше окончателно да направи връзката и най-вече да се досети – защо точно Шаконата. С цигулката нещата сякаш бяха по-ясни, въпреки двусмислеността, в която се оказа вплетена – каза ѝ го почти веднага, още докато се изкачваха с асансьора към апартамента, призна, че е трябвало да участва в този конкурс, същия (и тя се досети откъде ѝ е познато лицето му – беше разгледала предварително снимките на всички участници и той, разбира се, е бил там...), но в последния миг се отказал, защото проучил внимателно цигулката, чул я и решил, че не иска точно тази цигулка – не исках този Маджини, каза – имал си теория за инструмента, за цигулката въобще, но това не било всъщност теория, защото всеки, наистина способен да чува, и сам би разбрал без никакви теории, както тя, Вирджиния, която без предварително да подозира, се докоснала до тайната – затова бил толкова впечатлен и проследил всичките ѝ концерти, пътя ѝ проследил още от конкурса, когато свирела на старата си цигулка (тя също не била лоша впрочем, но някак прекалено еднозначна като повечето цигулки), до тази така откровена вечер, защото, още щом първия път я чул, видял как пипа струните, как ясно подрежда тоновете в себе си, усетил, че е предразположена, невероятно чувствителна е, улавя всяко изместване в звучността и отвъд нея, нямаше как да не го разбереш... – тя просто потвърдила това, което отдавна си знаел и което го карало да иска точно Маджини, щял със сигурност да има Маджини, ако трябва, и сам би могъл да я купи, но не точно този... този Маджини не бил неговият Маджини, прекалено съм претенциозен...

Защо? Този?

...и Вирджиния отвори вратата на апартамента, лъхна ги мирисът на цветя, проникнати едно в друго ухания на свежи и полузагнили в тинеста вода цветове, откъде си се сдобила с толкова много вази, защо са ти, попита, заговаряйки на „ти„ съвсем непосредствено, прекъсвайки разказа за Маджини, сякаш преминаването на прага изведнъж сне всички условности на света, а Вирджиния повдигна раменете си, със сигурност не знаеше, всичко винаги беше отрупано с тези цветя – върху масата, върху плота пред огледалото, около нощното шкафче, пред прозорците в хола, по земята в стаята... навярно камериерките са се грижели да бъдат добре натопени, съхранени, но всъщност нищо органично не би могло да се съхрани, нито да се проследи гниенето му... те все пак не са градинарки, нали той така каза...

но в този момент това вече въобще не я интересуваше, с миризмата отдавна е свикнала, иска само да знае защо?

защо не точно тази?

...и остави цигулката върху дивана до прозореца, погледна я със съмнение, може би не е случайно всичко... душичката... дори приклекна, отпусна се на колене пред нея, отвори съвсем без нужда калъфа, за да се увери неясно в какво... просто усети в собствената ѝ душичка как нахлува тревога и за един кратък миг сякаш го забрави – онзи мъж с кремавия костюм, в когото беше се взирала дълго и който явно знаеше нещо за нейната цигулка, което тя не знае и трябва да разбере – после го усети съвсем ясно отзад, зад гърба си, като дъх и изведнъж си помисли, да, той е бил, той е стоял там зад вратата на гримьорната и веднага отхвърли мисълта, нелепа ѝ се видя... преди да извърне главата си към него, усети ръката му върху рамото си...

...в спомена ѝ по-късно всичко се сля в усета за пълзящо из тялото ѝ желание без граници – и свежестта, и разложението на загниващите дръжки във вазите, превръщащи бистрата вода в блатна, и някаква далечна, едва доловима миризма на кръв, лепкава, същевременно неутрална, изтекла от леден цвят, изведнъж ранен, обагрен в червено, и излъчваща неочаквано, подмолно-блудкаво ухание... и Маджини, която той внимателно извади от калъфа, наведе се над нея, затова беше положил ръка на рамото ѝ, за да се надвеси към цигулката и да я вземе в ръце, може би за да ѝ покаже, може би да обясни –

защо не точно... този?...

Вирджиния, все още на колене, видя –

ръцете му бяха големи, но тънки, с прекомерно дълги пръсти, леко изпъкнали кокалчета и видимо, осезаемо нежни, много нежни, забеляза ги, сякаш ги докосна с очи веднага щом той обгърна първо корпуса, после издължения гриф на Маджини, два сантиметра по-дълъг от всяка друга цигулка, съвсем специален, принуждаващ пръстите да се вият около струните, да търсят в себе си котешка гъвкавост, да пропадат, ако не я постигнат, да се стремят към най-точната точка, от която обертоновете ще подредят звучността в съвършения ѝ обем... – като всеки цигулар и тя винаги първо забелязваше ръцете, дали са достатъчно фини, за да им се довери цигулката, гъвкавостта им се усещаше по-късно, едва при свирене, тези ръце обаче бяха особени, едновременно едри и някак прозрачни – прихванаха инструмента съвсем сигурно, погалиха корпуса му, там, където беше вписан Андреевият кръст, за да свидетелства, че точно той, Маджини, я е направил... стори ѝ се, че се сливат с него, че повече няма да го пуснат... Изпита нещо подобно на ревност, извърна се и понечи да посегне, за да си върне Маджини обратно, но той я постави под брадичката си, притисна я, извади от калъфа лъка и го прокара по струните му, бавно, по четирите, една по една, дълго и отчетливо, съсредоточено, с максимална прецизност в слуха,

Вирджиния потръпна, чу нещо съвършено различно – някакви честоти, които сякаш не съответстваха на естествения резонанс в тялото на инструмента и които ухото не би следвало да долавя, но се предаваха през столчето на цигулката съвсем осезаемо... да, точно това беше чувала през цялата вечер – изправи се изненадано и застина пред него, усети писък в ушите си, като че фьонът отнякъде се появи в стаята и прониза слепоочията ѝ – това сякаш не беше звукът на нейната Маджини, спектърът на обертоновете беше различен, друг, но всъщност същият, също така се побиваха в пространството като тези, които я бяха накарали да излезе извън себе си и тя да се превърне в друг, които преживя, но едва сега осъзнаваше в неговите ръце... – точни и все пак с някакво вибриращо отклонение и съвсем осезаеми... значи от инструмента идва наистина и се разкрива в мен... разкрива мен...

едното ухо се заслуша в другото ухо, двете се извърнаха едно към друго, чуха отклоненията и се събраха в едно...

Маджини се огледа в Маджини...

...ето... чу ли... само тя може да те предизвика така, да изтръгнеш такъв звук от него... искаш ли заедно да изсвирим Шаконата?

Шаконата?

 

 

Шаконата

 

...Вирджиния отиде до гардероба, където стоеше прибрана старата ѝ цигулка. Отвори вратата и посегна към малко поочукания калъф, съвсем обикновен, който лежеше върху рафта,

...сигурно е самотна... нито веднъж не съм свирила на нея, откакто имам Маджини,

изрече гласно, сякаш искаше той да чуе, после го взе и я отнесе на дивана – там отвори кутията и я извади, видя ѝ се някак малка, бледо охрава, обезкръвена... все пак е мила, пророни Вирджиния, сложи я пред гърдите си, сякаш е китара, обичаше да държи цигулката така прилепена в тялото си, но сега ѝ се стори, че нещо ѝ липсва, може би Андреевият кръст върху корпуса на инструмента, но той дори не се усеща, толкова нежно е инкрустиран, значи все пак се усеща... и докосна една струна с връхчето на пръста... усети вибрациите на тялото ѝ върху своето, тонът едва се плъзна към ушите и те някак го отблъснаха, после се заслуша в спомена за него, но вместо носталгия усети студенина, прилична по-скоро на безразличие и съвсем различна от онзи студен пламък, предизвикан тази вечер от Маджини, който я призова по-скоро към владеене на звука, отколкото към потъване в него и така я тласна отвъд... чу зад гърба си неговия глас отново да потвърждава това, което вече беше казал и което тя в момента, през връхчето на пръста си и през спомена на ухото усещаше – че не е лоша, чул я бил и оценил цигулката като много добра, рядко днес се правели такива, и все пак, въпреки това, била съвсем еднозначна, каквато следва да бъде или по-скоро започнала да бъде, след като времето изкривило смисъла на инструмента, сътворен от Маджини, който изтръгнал цигулката от виолата – този любовно-женски инструмент – и просто сътворил две в едно... съвсем двусмислено... тъй че, естествено, тази нейна цигулка не можела да се сравнява с Маджини, с неговата способност за превъплъщение, а в крайна сметка, за цигулката, това не е ли най-важното?, способността да е всичко, навсякъде... след него никой не е посмял да направил такъв...

все пак е мила, пророни Вирджиния като някаква последна съпротива и после без никаква сянка на съмнение си призна,

да, прав е, така е, въпреки че ми беше съвсем удобна, като част от мен самата... само без един остатък... голям остатък... колко ли голям остатък...

Вирджиния се огледа във Вирджиния.

...а сега как ще свирим двама едно...

и изведнъж си го представи съвсем ясно. Почувства го, сякаш минава през тялото ѝ, усети в гърдите си, към корема, как се опъват и се настройват струните и едно кристално „ла„ протича в тях, очаквайки всеки миг да се отклони, да се измести колкото трябва, както трябва, ако едно отсрещно „ла„ зазвучи и изиска идеалния унисон... Вирджиния направи крачка напред към мъжа и вдигна цигулката към гушката си, започвам първа, ще задам темата... но той я спря – Маджини все още беше в ръцете му и той го изнесе напред да ѝ го подаде, но разбира се, така трябва, аз вече не мога да свиря на другата... Вирджиния отново видя лъка насочен към себе си, но жестът не я изпълни с подозрение, чувстваше се съвсем на мястото си пред този мъж, който стоеше сега пред нея в светлия си костюм, със светлите си очи, и който така разбираше нейната цигулка, че самата Вирджиния сякаш издъно я усети, разбра случилото се и сега, ако би я поела в ръце, ако би я поднесла към окото си, то вероятно би могъл да пробие черната пелена и да проникне в онова непристъпно f, тъмно f... ще видя душичката ѝ...

не, нищо не я заплашваше, точно напротив...

прииска ѝ се лъкът да стигне до нея, да отметне крайчеца на опашката, завит отзад на гърба ѝ, и желанието беше толкова силно, че премести собствения лък в другата си ръка при цигулката и с едно движение разкопча шнолата, която опъваше косата ѝ в обезопасена за свиренето прическа, сякаш да му подскаже направи това, точно това... но той обърна лъка към себе си и ѝ го подаде откъм жабката му... –

...преди малко разбрах, че ревнуваш, права си да ревнуваш...

защото с удоволствие би свирил на него. Разбира се, би желал, би ѝ благодарил за този жест на доверие, за това особено, тройно сливане... но нали затова е тук, да чуе Шаконата в играта на превъплъщенията в нейните ръце... дай ми другата цигулка, ще се справя без проблем с нея, дори и да не е докрай способна да ми откликне, а на теб ще ти бъде вече съвсем скучно, след като стигна до душичката на Маджини...

знаеш какво да правиш... нали? трябва да се действа точно и човек да е устремен към абсолютна прецизност, към пълното удържане в точността, звукът е побит в тон, а това е вече съдба и звукът не звучи...

там е музиката...

Вече знаеше.

Протегна старата си цигулка, насочи лъка напред, още по-напред, като че искаше да докосне онова кърваво петно под лицето му, белегът инкрустиран върху гушата на всеки цигулар, да го притисне и да му причини болка... стори ѝ се, че той се усмихва, че я разбира... и двамата размениха цигулките, тя пое Маджини, прегърна тялото, нагласи го, усети своето петно на гушката си, където плътта ѝ най-силно се слива с цигулката, как набъбва възбудено от допира, видя като в огледало как той повтори нейното движение, съвсем същото, нагласи я с най-естествения жест на света, приканващо означаващ сливането му с нея...

или с него?

и тя вдигна лъка. Първо нейното „ла„ прозвуча и той съвсем леко докосна струната, пръстите му едва-едва завъртяха ключето и двете „ла„ се сляха в съвършен унисон, после разпукаха звука в квинта... и още една квинта...

ето, съвсем точно е... и двамата чуват...

Вирджиния го погледна в очите, очакваше знак, въпреки че тя ще започне да свири...

...стори ѝ се, че едновременно с потрепването на клепачите чу гласа му:

Шаконата.

Шаконата?

 

 

Шаконата

 

...и първият акорд прозвуча...

 

След време, когато, следвайки ритъма на болестта, непрестанно ѝ се струваше, че този ритъм повтаря вълните на Шаконата, Вирджиния си припомняше всеки детайл на свиренето, доколкото би могъл да бъде припомнен, а значи разчленен в думи, никнещи от ароматите на цветя, от мириса на блатна тиня, разнасян в дъждовните дни от каналите, от кръвта, която всеки месец изтичаше от нея, от кръвта, покапваща от случайно порязан пръст... все детайли, годни да сподели единствено със себе си, едновременно с непрестанно възобновяващото се усещане в тялото ѝ, в нервите ѝ, в кожата ѝ, защото какъв смисъл би имало от някаква споделеност с друг, с друга, дори и с доктора ѝ, който положи толкова грижи, за да я спаси, след като музиката не би могла отново да прозвучи във вените ѝ, да се възвръща, после пак да изтича...

в тези мигове на припомняне си казваше, за да опита наново и наново да разбере –

...онова, което усетих, което успях да разчленя в усета, беше, че нещо отвън ме изиска, просто ми заповяда да се напусна...

и там спираше, защото не би могла да разкаже в думи дори пред себе си

как първият акорд я извлече от нея самата, и тя със съвсем ясно съзнание, още тогава, нито за миг не се заблуди, че това засяга издъно тялото ѝ откъм неговата обратна страна, откъм изпразването му от самото него, напускането му, че е предизвикана към акт, секс, перверзия, обратна любовност, която е затаена някъде в дъното на музиката, и че ако реши, би могла да назове това „откровение„, изтичащо от душичката на Маджини, от фразата, която се разгръща в тема, от темата, която в неочакваните си превръщания и модулации пълзи и изпълва клетките ѝ, от същия три четвърти такт, който в едната Виена ѝ е непоносим в танцувалната си непосредственост, в другата побива звуците тъй дълбоко, че от коремчетата на гълъбите покапва кръв

...и после суграшица,

...и пак капка, и пак суграшица...

и в което непризнато откровение нейната душа е грабната толкова естествено и същевременно така системно, както пулсира ритъмът на Шаконата в напористо andante, както в остинатния глас се удържа и разпуква отвъд себе си ре минорът...

съвсем ясно тогава почувства как в това грабване естествената топлина намалява, тялото ѝ изстива за сметка на връхчетата на пръстите ѝ, наелектризирани в допира си до струните, и някакво болезнено парене се съсредоточава ниско долу в корема ѝ, предизвиквайки освен болка, и крайна сладост. Няма друг път освен пълното отдаване, с радост изрече Вирджиния, като да го пошепна в черните дъгички на цигулката, в които вече нямаше нужда да се взира с очи, защото беше вътре в тях, отнесена в тъмните резонаторни отвори и пропаднала там, където инструментът не спира да вибрира.

Почувства се напълно лишена от мисъл, от участие, и същевременно така изтеглена в музиката, която в действителност бликаше през нейните пръсти, но достигаше в ушите ѝ, в гърдите ѝ, влизаше във вътрешностите ѝ някъде отвън, че изпита страх, мигновен, внезапен, несигурност дали ще издържи на напора, дали ще се осмели да остане вътре където е отведена, въпреки насладата... мъчителна може да е насладата... и в болезнеността пръстите продължаваха да следват музиката, изричайки нота по нота, звук по звук темата...

... piano... mezzo forte... crescendo... и ето, сега влез...

espressivo...

...когато чу неговата цигулка, която пак беше нейната, да влиза след края на темата едновременно с нея в импровизацията, изпита за миг желание за съпротива, но не срещу него, не и срещу малко немощния звук, който единствено можеше да поддържа нейния, а срещу собствения захлас, който може би няма да ѝ позволи да следва в абсолютна едновременност хода на осмините, преливащи в шестнайсетини, политащи във вълните нагоре и после така рязко спускащи се в долните регистри на цигулките, където тонът на нейния Маджини се вплътнява и концентрира до онази кървавост, която после избуява в хроматизмите, следващи музиката нагоре, и нагоре, издърпващи я до едва удържаните кристални тонове в crescendo, poco crescendo, sempre crescendo... но съпротивата също така изведнъж я напусна, невъзможна е, защото всъщност точно захласът удържаше всичко, правеше го възможно, въпреки или точно поради ръцете на този мъж, все по-прозрачни в невероятната им гъвкавост, която тя усещаше върху кожата си, погледът, който я следваше, точността, с която се вливаше в изменчивите регистри на нейната цигулка, ритъмът, пулсиращ от него през нея в динамиката на настъпващите трийсет-и-вторини, нанизани изпод пръстите ѝ, изпод пръстите му в непрестанно догонване една в друга една през друга...

илюзия ли е...

като да мислеше, но въобще не мислеше Вирджиния, защото мислите докрай ѝ се отнемаха в миражната яснота на звука и преминаваха отвъд него, където лъха само леден студ от някаква прозрачна, безопорна структура и ослепяваща я белота, съсредоточавана като топка ту в гърдите ѝ, ту в корема, навярно точно в матката, където се побиваше и пулсираше като най-жива болка и жарко желание в интервалите на насладата, интервалите на мъчението... мъчително е... и искаше да се освободи, но е невъзможно, защото сладка е насладата, на която сетивата трудно издържат, и Вирджиния затвори очи, въпреки че и с отворени вече отдавна не различаваше дали е мрак или пък светлина

...тези арпежи в pianissimo, pianissimo... затихни до изчезване, потъни...

dolce... dolce...

... и сега помогни ми...

в един миг, когато тризвучията се разгънаха в безкрайна нишка, заплитаща звуците между двамата, със сигурност се изгуби, усети се безпомощна, сякаш всеки миг ще изпусне този копринен конец, изтеглен в лабиринта и свързващ нейните струни с онова, което я е поело, и тогава неизбежно ще се разпадне – дали тя, дали музиката, изтичаща през пръстите ѝ обратно към нея... стори ѝ се, че някъде отдалеч чува гласа му, откликващ на страха ѝ –

...празната струна...

и нишката секна, коприненият конец се изтегли нагоре в акорд, а Вирджиния в пауза, в дъх, потъна в безкрайна самотност, онази, беззвучната, жадуваща изчезване, завинаги да я няма, да умре, едно последно оттегляне...

и после звукът отново се появи...

изиска я

poco a poco crescendo помисли – само музикалните фрази, означаващи динамиката на тялото ѝ, следвано от лъка, бяха останали – той я усети и Вирджиния чу как тонът в отсрещната цигулка, съвсем неутрален, за да не пречи на нейния, започна едва-едва да се разпуква, да набъбва и ето сега и двамата ще засвирят върху сол струната, онази струна с най-особен тембър, единствено означавана в партитурите, защото се изисква,

sul G

душичката на цигулката ѝ се сля с нейната, гмурна се в мъчителната нега на тялото ѝ, все по-вертикално поемащо в посоката на лъка, следващо неговите вълнообразни движения...

sempre crescendo,

sempre crescendo,

fortissimo,

и пак трябваше да преминат цялата скала, всеки тон да бъде обходен в хроматизма на тоналността все по-надолу в полутоновете, до новото болезнено затихване, в което и тоналността ще се смени, ще си проправи пък към мажора, но не, все още са далече,

само очакването е насъщно,

помъчи се да отвори очи и да срещне погледа му – гледа я, следи всяко потрепване и сега трябва да я остави, да отстъпи, да я отстъпи на самата нея... звукът на неговата цигулка, която беше нейната, секна...

не, не съм изоставена, сладостно е...

в най-ниския тон Маджини се спря, пое дъх в интервала на насладата, потъна някъде... и тя пак затвори очи и остана в захласа, стори ѝ се, че повече не може да се движи, имаше нужда от една цяла нота, с корона, където да отпусне лъка, да почине, но музиката въобще не се спря, продължи отвън да я извлича от нея самата и тя просто се отдаде на онова безкрайно легато, свързване в най-отдалечените звуци, в които трийсет-и-вторините следваха хода си една след друга, вплитаха се и се връхлитаха, напиращи една в една...

и тогава Вирджиния усети изключителна болка,

видя как се преобръща,

Вирджиния се огледа във Вирджиния,

Виена във Виена,

Маджини в Маджини,

и всичко престана да е това, което е, до ноздрите ѝ достигна мирисът на цветя, свежи, полумъртви, мъртви, пое го, видя пред себе си мъжа, видя собствената си самота, вторачена в него и обхождаща с пръсти струните, и пожела да вплътни това излизане от себе си, да му даде посока, да проникне в него, в обратната страна, с другото в себе си...

Вирджиния направи крачка напред, наклони се леко, изнесе напред цигулката и влезе в мажора...

В припомнянето си спомняше най-ясно това. Може би защото не чуваше вече музиката, музиката в нея се спря, премина в нямо мълчание, съсредоточи се съвсем физически в пръстите ѝ, като орган прорасна в нея и темата проговори с друг глас, онзи, който беше чула вечерта на концерта, без да разбира какво точно е това, със зрими тонове, абсолютно точни, отвъдно студени, в които тя се превърна в придатък на цигулката, негов член, може би това грабване, в което беше отнесена, извървя собствения си път и сега най-после беше положена в другото място, в другата половина от себе си... в съзнанието ѝ се мярнаха собствените ѝ два профила, така както ги видя преди часове в гримьорната, съвсем различни, способни да се взрат един в друг или може би просто ги съзря в очите на мъжа пред себе си... или докрай се проникна в двойствената душичка на Маджини, в невъзможността ѝ да бъде „тя„, в невъзможността му да бъде „той„, когато музиката окончателно се вглъби и пробие границата на звучността...

ето сега, остави ме, мога сама, ти само слушай, чуй ме с тялото си...

и Вирджиния видя как той прие превъплъщението, отпусна надолу лъка и цигулката, притвори очи и пое беззвучните интервали, в които Маджини започна да обтяга звука отвъд самия него, от обратната му страна, да го изтегля през лъка и през пръстите на Вирджиния...

...сега свири сама, и започни съвсем нежно...

чу отвъд всякакви думи и Вирджиния съсредоточи неизразимото в ръцете си dolce, и пак dolce, но все по-напрегнато тонът отвътре се нагнети в едва начеващо crescendo, пръстите ѝ се подготвяха в осмините, шестнайсетините, запираха в отсечения удар на арпежите, после в diminuendo, което обаче е само привидно, защото не намалява, а концентрира силата... и изведнъж избликна:

sempre staccato... sempre staccato...

пръстите ѝ се изостриха, Вирджиния видя онези побити пирони върху козирките над балконите в обратната страна на Виена,

sempre staccato

и капка кръв,

...и после суграшица,

...и пак капка, и пак суграшица...

sempre staccato

sempre staccato

sempre staccato

стори и се, че влиза в тунел, където ще се изгуби, фунията отвъд звучността окончателно я пое и тонът, побит в ухото ѝ, се разпука в октава, заигра със себе си, обходи височините си, все по-дълбоко Маджини пронизваше

at forte,.

fortissimo...

и вече ръцете ѝ отмаляха. Стана цялата само ръце, които се впиваха в струните, после струните се впиваха в тях и болката беше разпадаща...

...тогава той отново вдигна цигулката, влезе в последното прозвучаване на темата, фиксира я, удвои тоновете и звучността в онзи унисон, в който всяко различие се омаловажава – ето, бъди мен...

бъди мен...

 

sempre forte e largamente...

 

в този миг вече нямаше тяло. Или то цялото беше станало на парчета, сега трябваше съвсем бавно, с негова помощ да го събере, да удържи последния тон, да признае...

какво да признае...

...двамата заедно смениха посоката на лъка, оставиха го до края, до последния милиметър да удържи тона...

Край,

помисли Вирджиния,

но всъщност това трябваше да бъде началото.

 

Вирджиния остави Маджини на земята до себе си. Направи крачка и взе от ръцете му другата цигулка, постави и нея върху килима.

...сега ще се любим ли?

очите му, съвсем светли, неотклонно бяха вторачени в нейните. Искаше да му каже, че последният акорд е винаги в тялото, но нямаше нужда, защото той знаеше, тя вече знаеше.

...а ще ми се довериш ли? няма да е както си свикнала...

Вирджиния кимна.

В припомнянето си спомняше, че ръцете ѝ бяха много студени, съвсем изстинали след изтеглянето на топлината им в струните, и че копчетата на блузката ѝ много трудно се разкопчаха, а едното се скъса и се търколи към лъка, полегнал до цигулката ѝ. После си спомняше тялото си, съвсем голо, изтегнато върху голямата спалня, и неговото, също съвсем голо, изправено край нейното. Миризмата на свежи, полумъртви и мъртви цветя също си спомняше.

А после той измъкна от джоба на светлото кремаво сако съвсем малко ножче, прилично на хирургическо, острото му връхче проблесна в очите на Вирджиния.

...обърни се по корем,

каза ѝ,

и тя го послуша. Изпитваше абсолютно и съвсем студено доверие.

Усети острието точно в онази точка, малко под гръбначния стълб, където, казват, е центърът на оргазма... колко хубаво, ако това е мигът за умиране... Когато поряза кожата ѝ, не изпита никаква болка. Усети само, че от мястото потича капка кръв, тънка вадичка, и че той ѝ помага с ръка, сякаш я направлява, или просто следва пътя ѝ, докато струйката стигна ануса ѝ и потъна вътре...

Вирджиния въздъхна, остави се на ръцете му, които я обърнаха, и после усети острието точно върху мястото, където в матката ѝ се беше съсредоточило цялото желание, изтръгнато в музиката. Прободе я там също така леко, безболезнено, безстрастно, и струйката потече, влезе в космите на венериния хълм, разклони се измежду тях, събра се в улея на срамните устни, раздели се в две съвсем тънки вадички, които обгърнаха клитора, заобиколиха го и отново се събраха, за да се влеят във вагината...

...двете вадички, тази от ануса и тази от вагината, някъде вътре се сляха и тялото на Вирджиния се разтърси, после изтече...

...усети съвсем нежния, блатен мирис на кръв...

 

 

Когато се съвзе, долови гласа му...

...ще направиш ли за мен същото? съвсем леко... имаш толкова точна ръка... фини пръсти...

 


напред горе назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!


© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух