напред назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Земята на Бога


Пиша този текст в дните, когато за кой ли път земята на Бога отново кърви. Искаше ми се думите ми да бъдат само благи и светли, защото са за земята, за която Господ е казал: „в Иерусалим ще туря името Си.” То е там, безспорно. И може би точно поради тази причина, всеки милиметър на тази земя е спорен, оспорен в един земно-небесен спор, от който не спира да блика кръв.

Моля се да дойде време, когато процепите в земята да се затворят, пукнатините да бъдат напоени... това е толкова суха земя, сякаш постоянно проси своята влага... и дано тази влага някога престане да е кръв...

Моля се на моя Бог.

 

Към тази земя човек тръгва на среща със своя Бог. Ако си няма Бог, не знам какво би правил точно Там – може и да си въобрази някаква „културологична разходка”, или някакъв друг „бизнес” да има, но каквото и да си въобразява човек, там Бог ще го всмуче, там няма пространство за друго. Нагнетена земя, равна, пустинна и същевременно невероятно вертикална – земя, по която непрестанно се изкачваш към все по-високото и по-високото, докъдето ти стига собствения дъх и способност да се люшкаш между натрапващия се Автомат, и някаква непонятна, но с кожата усещана Свръхвисота. И колкото и да се подготвяте за това пътуване, винаги ще бъдете неподготвени. Със сигурност ще ви уведомят за температурите (високи са), за нуждата от вода, за белите ленени шапки и леки дрехи, които задължително да скриват раменете, за шаловете, с които жените трябва да покриват главите си поради светостта, за удобните сандали, за дългите поли... и непременно тъмните очила, в случай че „посетите” пустинята...

Не, не се самозалъгвайте – невъзможно е да бъдете подготвени за Там, колкото и „указания” да ви дават. Все пак става дума за Среща, в която почти нищо не зависи от вас.

 

Аз, признавам, тръгнах със страх. И не поради Автомата, а поради Бог.

 

Ходът по тази земя има своята логика, но така и не разбрах дали логиката следва Пътя или пътят следва Логиката. Предполагам, че тя е съвсем различна за евреина, християнина и мюсюлманина, но пък опитът да се следват едновременно три логики в какъвто и да било път, може да доведе единствено до систематическа грешка в ума и душата, или до някое „мъртво море”. А на мястото на Мъртво море, впрочем, са били Содом и Гомор, които Бог без милост е унищожил. За причините на унищожението богословите и до днес спорят, но безспорно е, че това море е най-соленото в света и наистина мъртво. Природен феномен, абсолютно антиприроден, и защото в тази земя всичко е апория и „трисмислено”, точно в тази мъртва точка се влива Йордан, най-святата река, за да няма и кътче на тази земя, дори и най-мъртвото, което да не е осветено.

Мъртво море ми се стори несъществено в пътя, излишно, доста кално, изпълнено с човешка гмеж, място, което сякаш може да бъде подминато, сравнено с всички останали чудеса... По-късно разбрах, че е важно: все пак това е най-ниската точка на тази земя, там направо си спуснат „под” нея, а след като пътят е отвесен, настойчиво изтеглящ нагоре, няма как да се прескочи най-низкото...

но това все пак е крайна точка, а иначе, всичко започва от...

Чудото:

Назарет, Капернаум, Ангели и Градини... – Земята ме посреща съвсем топло, уютно, някак подвеждащо. Казват, че тази област е била най-бедното място в Евангелски времена, и все пак там е Галилейското езеро, същото, по чиято повърхност Исус е вървял, върху чиято повърхност Петър не успял да се удържи... и този единствен естествен водоизточник днес прави земята райска и свежа, с цветята и вечната зеленина, с десетките манастири поръсени сякаш из нея, отчитащи чудо след чудо – православни, католически, православни, католически... човек бързо се обърква и съвсем престава да отчита кой точно е „сложил ръка” върху чудото, престава и да го мисли, душата съвсем естествено се съсредоточава в самите Чудеса, отпуска се в тях – и няма никакво съмнение как хиляди са нахранени с пет хляба и седем риби, как в Кана Галилейска водата се превръща във вино... възможно е всичко, възможно до действителност, напоено и така светло, че на Тавор в пълен мир със себе си мога да усетя струящата светлина, после без никакво смущение да дочуя онзи Ангелски глас, смутил Девата, който блика от извора в Назарет, пренася се в къщата на Светото семейство и благовести – Радвай се, Благодатна! – и в който глас Словото става Плът, по чудесен начин надхвърляйки всяка възможна представа за Чудеса... А Пътят е сякаш приказка, съвсем душевен и някак „тих”, въпреки клокочещия живот наоколо, пъстър и така естествен, че нищо не предполага колко все по-труден ще става и някак трънлив.

Дотук с приказката. Тя свършва на река Йордан, точно както е свършила и за Него. Ако има нещо, в което се усъмних, когато видях реката, то е в онова твърде очевидно „всичко тече”, което някога Хераклит, казват, че казал... Не, там виждаш друго – не всичко тече. Има води, които Стоят. Когато влязох в зелените води, защото те наистина са бистри, много топли и съвсем зелени, онова, което чувствах, говореше с глас: ето, какво повече може да искам, ето, всичко е изпълнено... пълно е с Бог... душата е пълна, разлива се като река... и в същото това време вълнението започна да става все по-сгъстено, плътно, да се свива на топка... стана прекомерно... В бялата роба, която трябваше да облека, за да се потопя, тялото се чувства особено – дълга почти до земята, когато е мокра се слепя с кожата... издува се във водата... Пристъпвам бавно, отдалечавам се от брега, да се потопя цялата... дъното е осеяно с камъни. Забранено е да се плува поради светостта – би било твърде нахално да се накърнява тази повърхност... Само че реката е дълбока – крачка, втора... и губя опора. Започвам естествено да движа ръцете, краката... усещам течението, не знам къде ме носи...

Отпускам се по гръб.

Над мен небето е синьо, търся с поглед – не виждам птици...

... и приказката свърши...

 

Оттук нататък земята започна да става странна и все по-раздрана. Прилича на малко парче плат, цялото в кръпки. На ден минаваме по няколко пъти граници. Ранена земя: израелски територии... палестински територии... и пак израелски... и пак... ред и Безредие. А иначе пейзажът е все един, пътищата криволичат в пустинни местности, криволичи като змия и реката Йордан, зеленото се сменя с жълто, още по-жълто, камък и пясък, непрестанно оразличавани в еднообразната им еднаквост... Гранично. Автоматите заемат своето място, неизвестно защо не им се съпротивлявам отвътре, навярно поради отвесността на тази плоска земя, която все по-силно усещам. Парадоксално естествени са, сякаш не би могло да ги няма като част от човешката драма. От това само ми става хладно отвътре, въпреки пустинното слънце, но все още не знам, че тази хладина, пораждаща тръпки, ще нараства, ще набъбва, по-късно ще разбера, че името й е друго – от себе си се изпразвам, от душата. Бог иска мястото си. Защото всъщност вървим към

Витлеем,

отново и пак към Началото, съвсем осъщественото, началото в Плът, и го правим с едно само отклонение, ясно в логиката на пътя – скалата на Изкушението, за да не забравим и другата Власт над човека, и за да не изпускаме от очите си Избора.

Винаги съм знаела, че това пътешествие не е безобидно, но на тази скала, възвисена над пустоща като несъразмерен декор, се изпълних с подозрение, че това пътешествие не е Невинно, а в манастира, кацнал върху зъбера, надвиснал над пропастта и с едно така горещо небе над мене, сякаш за пръв път усещам колко трудна е тази дума: Спасение.

Витлеем е мястото, където настъпва Пробивът. Прорязване отвътре, когато изведнъж съзрях и разбрах, че нищо в този Път не зависи от мен, нищо не е така, както съм си го мислила, представяла, предчувствала – нито отвътре, нито отвън. Усещането ме връхлетя изневиделица, точно там и съвсем неочаквано, навярно защото Витлеем е обгърнат с мистиките на детството, защото усетите за него плуват в песни за ясли, милувки на Майката и душевната топлота, вдъхвана от безмерната Божия милост да даде Себе си на човеците. Романтика, повита в бебешки пелени, желание за интимност... – илюзии на разстоянието, на Там, гледано оттук... Когато обаче застанах наистина Там, в средоточието, нищо от това не остана. Няма Бебе – има само Бог, и този Бог не е вътре, не е нещо, което е „твое”, някак невъзможно е да е „свой” – той е Отвън, и съвсем Друг.

Пещерата на Рождеството е бедна, сякаш по Божия промисъл е все тъй несрета. Над нея се извисява огромен православен храм, отляво е прилепена католическа църква, отдясно арменска – три кръста със зов към небето. На отсрещната страна на площада – джамия със също така изопнато все към същото небе минаре. Службата започва в ранни зори, когато това възжелано Небе е едва озарено и притихнало в песента на пробудилите се птици. За да влезеш в храма, неизбежно трябва да се преклониш. Физически. Вратата на огромната постройка е миниатюрна, несъобразена с човешкия ръст, процеп, който налага смирение. Превита на две влизам, някак трудно се изправям, за да премина през храма, после стръмна стълба с нисък свод ме отвежда все тъй приведена надолу в Пещерата, ниско долу, в земята, там е най-истинският Храм... и нямам никакво желание да се изправя.

Аз поне преживях литургията с тялото си – нищо друго не беше останало. Тъмно място, клаустрофобично, изпълнено до краен предел с тела, само най-ревностните са там, пространството бързо се изпълва и службата тече едновременно на две места – горе в църквата и долу... долу няма дори олтар, няма преграда, всичко се извършва непосредствено, досами... пред... свещеникът арабин, в чието пеене и жестове едва долавям познатите части на богослужението, хорът от твърди, плътни мъжки гласове и непознатият проникващо-мек език, който залива... всъщност почти всички пеят. Местните араби, с които мястото е пълно, пеят. И не пеят, а „служат”. Усещах само тялото си, отвъд всякакво чувство, като фуния, през която нещо минава, протича, изтича... – душа няма... единствено тръпка през плътта... ток... Удивително, телесно място, в което Словото става Плът, а човешката плът възжелава спасението си, отвъд всякаква мисъл... отвъд всякакви съображения на живота... отвъд всяка норма... отвъд въобразимото... Не душата иска да се спаси – тялото е това, което иска... Навярно и затова самата аз останах само тяло – изпразнено от всичко, за да се отвори мястото за Бог... една празнота, която не може да се удържи.

След всичко това вече знаех, че в пътя към Божия гроб все ще бъде така. Празно, със застинало вълнение. Очакване. Разгледах Витлеем с ориенталската му суетня, пазарите (градът е палестински и изцяло арабски, което означава и доста беден), с цветовете му, миризмите му, звуците... толкова много живот... сърцето пулсира... вървях и незнайно защо все си мислех за избитите от Ирод, но поради Исус, младенци (може би заради многото деца, които търчат и викат из уличките), някъде дълбоко в земята трябва да е кръвта им... и още по-незнайно защо се усмихвах в спомена за тълкуванията на тази божествена трагедия, на моралните и богословски „защо”...

...защото няма Бебе, има Бог... – и въпреки че не мога да знам, а и не мисля какво точно това означава, пътят към

Иерусалим

е отворен.

Въобразявала съм си го и въобще не съм можела да си го представя. Шум, цветове, миризми, смешение... Сетивата трудно издържат на стълпотворението на Авраамовите чада... всичко релефно-видимо, отграничено – еврейски квартал, мюсюлмански квартал, арменски квартал, християнски... и едновременно с това събрано на куп...

Пътят пак криволичи в своята странна логика, натрапва ми я, отвежда ме веднага към Стената на Плача – сякаш държи да предизвиква все ново и ново начало... Навсякъде входът е труден. Автоматите стават повече от поносимото, вие се дълга опашка, всеки трябва да е проверен, преди да пристъпи в молитвеното място... не, войнството не е Небесно, би ми се искало да е... не са Архангели и все пак някак неизбежно нахлуват образите на Страшния съд... Нагнетено е.

Чакаме близо час, докато влезем на площада – огромен, бял, нищо на него, само Стена разделена на две, в едната половина мъжете, в другата жените... Хора. Много хора. Звуци и гласове. Белота. Слизам долу в женската част, чувам молитвите... плача им... проследявам погледите им, съсредоточено обърнати не към небето, а към камъка на тази Стена... мъча се да си представя какво означава да нямаш Храм. Да ти е отнета Благодатта. Какво означава да обливаш със сълзи тази огромна Стена. Остатък. Какво означава...

Не, не знам. Не се чувствам уютно... не мога да знам... сърцето се свива, когато вдигам поглед и от другата страна на Стената виждам минарето на Омаровата джамия – там други се молят, и все на същия Бог. Оттам Мохамед се въздигнал. Все от същото средоточие на липсващия Храм – Ужасяваща точка на Липсата. Точка на пресечени пътища, вбити един в друг. Земни или небесни? Точка без Път.

Все пак и там се отправям – минавам обратно край дългата опашка, заобикалям я, нареждам се на втора, също тъй голяма, съвсем до първата... няколко крачки и ще се смесят... трябва просто да опиша един кръг, пак да ме проверят, за да попадна в същото място, съвсем малко встрани... в „друга” святост...

Търпеливо изчаквам...

...и влизам във великолепието – великолепието струи... Само че още по-неуютно ми е сред тези дълбоко забулени жени, виждам ги сведени, преклонени, черни сред феерии от орнаменти и цветове... те също се молят. На същия Бог? И всички чада са Авраамови...

В душата ми се нагнетява единствено чувство за Парадокс. На невъзможност. Прекомерно много Бог.

Възможно ли е Бог да е много?

Искам само да стигна хотела. Искам само да дойде нощта. Искам само да попадна в моята цел.

...объркана съм. Няма разходка в Светостта. Забранена е.

 

...стигаме там вечерта. Хотелът е току пред стените на стария град, от прозореца на стаята ми се вижда Купола на Храма Господен – осветен е. Гледам го дълго в някакво медитативно съзерцание, докато нищо друго не остава в очите ми, не вярвам, че пътят ме е довел най-после дотук, вълнението ме прониква за миг, разлива се... отчитам го като завръщане в себе си, така човешко е да се вълнуваш и бих искала да продължи, защото винаги съм „срещала” Бог във вълнението на душата, в напрежението на ума... След Витлеем вече подозирам, че тази Среща е наистина друга – някъде „под”, или „над”, отвъдна е и изпразнена от мене самата... и затова лъха хлад... Бог е отвъден на чувството... може би.

...късно вечерта тръгваме към Храма, там в полунощ на Гроба Господен се служи, а литургията е православна, което за нас е една „допълнителна” благодат, защото във всичките часове на деня градът кипи, човешкото стълпотворение е невероятно, пъстротата заслепяваща, Гробът претоварен с присъствия, в които човек трудно удържа Присъствието. През нощта е пусто. Време, в което почти никой не ходи Там – не се стремя да разбера защо. В уличките, толкова тесни, че небето отгоре го няма, се чувстваш като в лабиринт, стъпките кънтят, тъмнината е гъста между мъждукащи лампи, тишината предвещава... има пространство съвсем тихо и сама да приближа неописуемото...

...и то наистина няма как да се опише освен чрез външното, епидермалното, откъм черупката, вътре в която не знаеш какво точно се случва.

С очите не може да се осъзнае колко точно огромен е Храмът. Храмове в храмове... пространства... лабиринт на свещеното. На входа е първият допир, там докосвам онази чудотворна колона, от която преди векове на Великден изригнал Благодатният огън – отвътре прогорен камък, разцепен, виждам и пипам, усещам го топъл, ослушвам се в себе си, не намирам пространство за съмнение. Ако това е пълнота, то тя е съвсем празна, вакуум, без мисъл, без чувство, едва доловим трепет от струна, отвъд душевното... така прекрачвам вътре. Съвсем близо до входа, камъкът на Помазанието е първата спирка – там, от огромните кандила, горящи над него, безспирно се лее елей, монаси минават, залюляват ги, гъста течност изтича върху камъка, а благовонието влиза в тялото, отвътре да го пречисти, откъм дъха му... със сигурност всеки се пречиства и отвън, в допира на камъка, в „помазването” с елея... това е място за тъкани, човек се опитва да докосне нещо от себе си в него, да бъде докоснат от камъка, да се втрие някак в светостта – от най-външното, до най-вътрешното. Поклонниците носят неща, за да отнесат благовонието... Аз нямам нищо, не съм подготвена. Потривам ръката си. Крайчеца на роклята. Шала си. Отърквам кожената подвързия на миниатюрното Евангелие, което нося в чантата си...

И после вече само вървя.

Движението е в кръг, с непрестанни отклонения. Огромно и празно, които сме отишли там – веднага се разгубваме. Всеки сам, в собствената посока, в собствените отклонения между параклиси, малки църкви в църквата, икони, мощехранителници... когато се срещаме, се разминаваме като сенки. Някак също тъй залутани монаси вървят, кадят, после присядат в параклисите... и пак кадят... но може би въобще не са залутани, само движението им за мен не е ясно, за тях посоката е вярна... от тях прося свещи – там се „проси”, нищо не се продава, няма търговци в Храма – ако дадат, дадат... дават ми дори шишенце с елей... после откривам свещи, поставени на разни места... кръжа по периферията, чувам как тишината кънти в стъпки, в пламъците на свещи, в далечното пеене от църквата пред Гроба... Стигам до стъпалата, които водят към Голгота, дори и не помислям да ги изкача, ще чакам... има цяла нощ пред мен... и вече с кожата си съм узнала какво е Страх и Трепет. Може би след литургията ще се реша. Продължавам да вървя, понякога се спирам тук и там, дори успявам да помисля, че трябва да се моля... така съм си представяла преди да стигна там, молитвата ми обаче е изчезнала. И това е най-удивителната празнота. Не мога да се моля, молитвата ми е без думи, оголено съсредоточение... изчезнало е всичко, за което съм си мислела, че бих желала да се моля. Незначително е до безумие. Незначещо е там. Единствената дума, която сякаш е останала, е думата Спасение. И не Спасение, а –

спаси!

И усета, че съм малка и ужасно грешна, но не поради някакви непосилни злини, каквото и да съм направила, каквото и да правя, то само по себе си е незначително... и всъщност нищо не зависи от мен – в ръката Му съм... По никакъв начин не мога да „прилепя” мисълта си към молбата, към обещанието на нещо... Единственото, което успявам да направя, което излиза от мен, са имената на любимите хора. Името. Имена. Само тях успявам да произнасям някъде дълбоко в себе си, сякаш Той, Безименния, ще ги чуе, ще чуе, че са произнесени с любов, съвсем истинска – повече нищо не трябва... – и ще ги спаси за мен... и ще ме спаси за тях... друго не мога да направя, освен да положа любовта си в ръцете Му, любимите да положа в ръцете Му... значи все пак има нещо съществено... нещо, което значи в душата ми...

Имена.

Не смея дълго да се приближа в центъра – изчаквам. Съвсем бавно стеснявам кръга, който тялото ми описва, първо дълго гледам натам – към църквата в църквата, средоточието, което е Гроб. Успявам дори да преценя, че ще чакам не повече от петнайсет минути, за да вляза. Все още има време, все още пускат поклонниците, монасите бдят, всичко се движи отмерено, равномерно, разбирам, че ще имам вътре две-три мои минути... мигове отвъд времето. Когато започне литургията, Гробът ще се превърне в Олтар. Ще го затворят, трябва да направя онова усилие, което да ме отведе там. Това е единственият Олтар, в който някога ще вляза... миг... два... три... отвъд времето.

...Отвън прилича на скиния с купол под купола... всъщност не знам как точно изглежда „скинията”, само думата е изникнала, обиталище, в което е Бог... Подпряна е с метално скеле, черно и разкривено, сякаш да предпази вечността от завихреното наоколо й време, което всичко руши... върху него поклонниците лепят свещи, молят се там, отстрани... но в това място всъщност няма „встрани”. Ако имаш молитва, навсякъде можеш да спреш, да паднеш на колени... а моите молитви изчезнаха... и дори не мога да си въобразя какво има вътре. Само знам, че Гробът е празен, но тази празнота е удивителна, окончателно Удивителното, Свидетелството... и че съм там, за да срещна точно Нея... но как ли човек среща Празното...

Най-после се нареждам на опашката, виждам за миг как никой никого не вижда, някои си носят молитвеници и четат... езици се смесват... всеки е сам и все пак изпитвам известен уют, облекчение – вписана съм в някакъв общ ход, общност от богомолци, които заедно стъпват стъпка по стъпка, стъпка по стъпка... и всяка стъпка ме отвежда натам... На опашката разбирам, че мога да напиша на листче имена и да го дам на монасите, а те час през час ги четат... Имена? Ето, молитвата ми е сбъдната... Трескаво търся хартийка в чантата си, химикалка, започвам да пиша някак панически... Колко имена? – Няколко. – Колко няколко?... всъщност няма значение... това не е място за „списъци”... колко души обичам толкова, че да ги преведе любовта ми, чрез мене към Бог?

Букви. Най-съкровените ми средоточия. Името.

...и вече съм на метри пред монаха, който задава ритъма на движението. Взирам се в лицето му – не е благо, дори е тревожно, със сигурност строго. Осъзнавам – лицата на всички монаси тук, които бродеха в пространството, не бяха благи, а строги. А на този пред мен, прекомерно строго, почти сърдито, очите му блестят – навярно поради „службата” му да слага граница в самозабравата на богомолците... да й задава ритъм... там, вътре, човек навярно лесно да се самозабравя, а има само миг... и още един миг... и още миг... ако не съумее да измести поне един от тези мигове към вечността, никога няма да стигне времето...

...............

Когато ме попитат – какво точно е вътре, отговарям: не знам. Не, не помня. Първо самата аз се запитах – часове след това. Напрегнах се, виках паметта... открих само отделни късчета и никакъв спомен за цялото, за пространството... само случайно осветени детайли...

...голяма свещ, бял пламък...

...висока ваза с цветя, бяха Кринове. Или Лилии. Или може би Калии. Бели.

...ликът Му върху икона, но не знам каква е била, само лицето изниква...

...и едно второ лице, друг монах, който стои вътре, до втора врата, значи всичко е наистина едно в друго, едно в друго, едно в друго... до само едно... но май не беше врата, а завеса. Преграда. Олтар. И той пое от ръцете ми листчето с Имена, освободи ме от любимите... и останах сама.

...ръка, която посочва да вляза, бяла...

...и после най-вътре, най-вътре.

........

...в Празното коленете докосват камък, дланите докосват камък, челото докосва камък, устните докосват камък...

...един миг... и още един.. и още...

................

... излизаш.

Излязох.

Какво имаше там?

 

Има нещо удивително в „после”, в „след това”... времето равномерно и съвсем естествено си тече. Вписва те и се вписваш. Отварям телефона си, за да видя точно колко е часът, синята светлинка ме стряска... минути... секунди... Остава половин час до литургията, има време... има още толкова време... толкова малко е времето... и тръгвам към онази стълба, която ще ме отведе Горе, в най-горната църква... хоризонтален лабиринт... вертикален лабиринт... След Гроба – Разпятието.

Стъпала.

Защо след Гроба Голгота?

Стъпала.

Каква е тази „логика”, която последва пътят ми и защо така безотговорно наруших „хронологията”?

Стъпала...

Стъпала...

Чувствам се някак нередно, хаотично и краката ми леко треперят – стръмни са стъпалата, в колената усет за вкамененост...

последно Стъпало –

и ето, пред очите изниква Кръстът – Той е на Кръста, Исус е на Кръста...

...Исусе – промълвявам...

...и тогава се преобръща. Просветлява, мигновена някаква яснота... от името Му се възвръща – защото изрекох името Му. Като река започвам да навлизам обратно към себе си – връщам се... Точно там, където извира страданието, залива и дави, душата ми се завръща. Става топло. Усещам влага в очите си, светлините размазани, дълго не успявам да обгърна с очи мястото, в което стъпка по стъпка съм отведена, да очертая в себе си координатите му, виждам отделни сенки, хора, които са коленичили или приседнали някъде, или сведени, преклонени досами Кръста, чувам вопъл – и тази река отвътре ме тласка, завлича ме, прелива... нужен ми е спасителен бряг... започвам отново да крача. Краката ми несъмнено са натежали, като да нямат път, изгубили ориентир, трябва да видя пространството, да разбера къде съм, да намеря опора, спасителен брод към брега, наново да извървя път, да стигна до Кръста... – някак прекалено в центъра са ме извели стъпалата, не мога така изведнъж, като порязване е и поне очите ми да свикнат да виждат в пелената осеяна с искрите на пламъчета... – отправям се към края на този последен храм в Храма, отново бягам към периферията, да тръгна оттам, отдалеч, за да стигна... само че в края няма стена. Бряг няма. Храмът всъщност не свършва никъде, увиснал е горе и само висок парапет очертава границата като тънка бариера към нищото...

...най-високото е. Надвиснало е над всичко, на Ръба на света съм. Долу хората ходят, мънички са, далечни. Гледам право в олтара на голямата църква пред Гроба, виждам вътре свещениците, отмерените движения, малко по-далеч купола на Божия Гроб, в подножието му вече няма поклонници, навярно го подготвят за литургията... още по-напред в далечината – тъмнина, в нея едва доловими блясъци...

...там е Бог?...

...къде?...

Това се вижда отгоре, гледам вторачено напред, а зад мене – Исус в мъката Му..

Стоя така взряна, подпряна на парапета, прималяла, после затварям очи. Нямам нужда да се обръщам, виждам в себе си онова, което е останало зад клепачите ми, в него се взирам, с тила си усещам, Присъствието усещам... – чувствам, че не мога да преживея страданията Му. Не мога да си ги въобразя.

Чувствам.

Продължавам да стоя така, вкопчена в тънката Граница, от нея трябва да се оттласна... няма стена... Отпускам се в Името Му, което така спасително се промълвява. В душата е, щом я възвръща като река. Със сигурност и за това е страдал, за да мога да се имам извътре и в този момент не ми се вярва Той да иска да се мъча и аз. Сякаш би обезсмислило Неговите страдания. Някои са се опитвали да пристъпят в тях с усилено търсене, може би донякъде са ги преживявали. На други са били давани. Знам, но са прекомерни за мен – дори тук не мога да ги узная – узнах обаче Името му и какво То сътворява. Произнесох го и се възвърнах – в Трепет и с онази влажна сълза, без капка Страх. Той също трябва да е плакал, да е отронил сълза, поне в мига, когато е питал Отца Си, Небесно Безименния – просто са пропуснали да я отбележат – не може капката да е само кръвта, само потта. Или я е отронил за хората, които са Го съпроводили в пътя, без нищо да разбират, така... И тази сълза е някъде тук, съвсем близо до мен, отронена и за мен, неразбиращата, дълбоко в земята, като кръвта на онези младенци във Витлеем... нали нищо, нищо дори от материята на плътта не следва да се изгуби, сътворена е и тя... иначе защо са ни телата? Защо да ги възкреси? Без тяло не мога да плача, без тяло няма сълзи... Някъде липсващата сълза продължава да бъде. Когато се обърна към Него и отворя очи, ще отида, ще видя. И пак ще произнеса Името, което е не страх, а милост, и не само милост, а и Любов – тя плува в милостта.

Извръщам се бавно, отварям очи, откъсвам се от пропастта... тръгвам към Страданието, което спасява – в душата си съм. Чувствам. Разбрала съм едно съвсем дребно „защо”, за голямото няма отговор. Някак ме е срам, че точно тук, пред Разпятието, не изпитвам мъката от страданията Му, а по-скоро благодарност и Благодат, в мен съсредоточена утеха за това, че Го има и радост, че чувствам душата си. Вътрешността. Произнасям пак Името Му, Исусе, и знам, че е Бог, съвсем едно и също е, и не съвсем. Името: между Входа във Витлеем, и Изхода в Гроба, между двете надвиснали Празноти, между едното Отвъд и другото Отвъд, където е все пак Човекът, докрай Назован...

Там горе няма монах, който да ме изгони. Докосвам онова обрамчено с метал място, където е бил побит Кръстът, мястото, където е изтекла капката кръв, пот... сълзата?... с ръката, челото, докосвам го с устни, отдръпвам се бързо, всеки иска да го докосне... Стоя дълго, съвсем леко встрани, съвсем близо до Кръста, до Исус, усещам времето – било-е-е-и-ще-бъде... изтича между едното Отвъд и другото Отвъд, където всичко е назовано – и вярата ми, и надеждата, и любовта, и смъртта ми...

 

...и ето, отдолу вече иззвучава гласът, възвестяващ Входа. Слизам бавно, внимателно, отново пристъпвам към Гроба, който е вече Олтар.

Присъединявам се.

Паля свещ.

Вслушвам се в гласовете.

Следя отмерените движения.

Дама епископи, седем свещеници.

Вдъхвам тамян.

Всичко е вече познато.

Устните ми мълвят.

Не е тържествено.

Скрито е.

Реката се разлива, водите са утаени...

...притаяване...

...притварям отново очи...

... в тъмнината, проблясъци...

Духът слиза над Йордан...

 

Първа публикация: брой 40 (2009) на списание "Християнство и култура" с главен редактор проф. дфн Калин Янакиев.

 


напред горе назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух