напред назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Отказаното удоволствие


„А защо ти не пишеш? Пиши! Писането е за теб, ти си за себе си, тялото ти си е твое, вземи го.“
Елен Сиксу

 

 

Тялото ти си е твое. Тялото ти си е твое. Вземи го.

Пиши с тялото.

 

Ето сега. Веднага. Само първо да махна железния обков на коресета. После онези обръчи, върху които тъй красиво са надиплени драперии от пъстра коприна. Воалът от газ ме обгръща в призрачни вълни, трябва дълго да плувам из него и да махам с ръце като муха в паяжинена мрежа. И бисерната огърлица тежи на шията ми, отразила е сиянието на небето и отблясва в погледите със слънчеви искри – заслепява ме. Главата ми се свежда над нея, а кованата закопчалка се съпротивлява отзад на тила, защото ръцете са слепи и няма кой...

Трябва сама.

Всъщност, не е нужно, някой го е сторил преди мене.

 

Ще облека елегантен костюм от туид. Все пак не е прилично да пишеш гол. Подплатен е с тънък вълнен плат, светъл цвят, подходящ за цвета на туида. Полата с една баста, няколко копчета и изработени дупки, а отзад е гладка. Съвсем семпло – само задното парче на яката е дълго и се завързва като ешарп, а реверите са много широки, назъбени, в цвят екрю досуш баретката, която лежи върху фотьойла до бюрото ми, защото не е нужно да си с баретка, докато пишеш. Маншетите стягат ужасно. Ако не внимавам с движенията, всичко се мачка и става на бръчки. Искам да разтворя краката си и да се опра на тях – би било по-устойчиво, но полата е тясна и шевът припуква, мога единствено да ги прехвърля един връз друг или прилепнало да ги притисна, а токчетата...

Изглежда, трябва да се освободя и от това.

 

Всъщност, някой вече го е сторил преди мене.

Предложил ми е и мъжки дрехи, те са най-удобни, в тях тялото се чувства свободно във всичките си движения – мога да разтягам краката си нагоре-надолу, да скачам и да тичам след дилижанса, да вдигам ръце и да се навеждам без страх от нечий поглед, който ще се приплъзне нахално из-отдолу и ще смути езика ми... само един кожен колан тежи на кръста, но много по-малко от пояса на девствеността, който някога един рицар...

...заедно с розата, а аз я изсуших и я скрих между страниците на молитвеника си.

Само че панталонът отпред има копчета, шевът е груб и се впива в онази гънка-прорез на тялото ми и така го разделя на две, разсича го и езикът потича в хаотичния ред на шизофренен диалог, в който означаеми и означаващи се разбягват в обратни посоки – означаемото към повелята на Крайната точка, към Голямото Означаемо, което ясно напипвам като израстък в едната половина на коремната кухина и съвсем сигурно наболява – може би е апендикс, – а означаващите страхливо се скриват в другата половина, затаени в кухината на онази тръба, която дали не свързваше яйчниците и матката ми... Не знам. Единствено сигурно е, че съм объркала символния ред и че онзи груб шев на панталона ми пречи, удоволствието на Словото не ме постига, а как ще го вплътня без удоволствие...

Изглежда трябва да махна и тези дрехи. Само не виждам някой да ми е предложил други.

Все пак имам кожа. Тънка, накърнима, с невидими пори и космички, които настръхват от студ...

 

 

Ето сега...

Ние пишем с тялото, Аз пиша с тялото, Тялото... Тялото... Усещам го, някъде под кожата е. Сокът потича, топло и лепкаво, разлива се и бъбне – вените, нервите, тайните кухини на утробата...

...ето го Словото. Случила се е магия и тя се изписва. Магия на сливане, взаимопроникване, в което моята субектност се деконструира, омеква, става гъвкава, разтеглива и приемчива към обладаващата ме словесност. Словото е проникнало в мен, и с това ме е про-никновило до онази степен на прозрачност, в която аз да не го забелязвам като нещо отделно от мен, като бариера или стена, която трябва усилно да пробия, нито като инертна материя, която трябва да формирам като нещо противостоящо ми, т.е изгубило е всичките си характеристики на „обект“ чрез който се описват обекти. При това то не просто се е сляло с мисълта ми, защото това би му придало единствено измерението на „поток на съзнанието“ като стерилно изтичаща мисъл, то се е сляло с цялата мен, с чувствеността ми, с всички сетива, и именно поради тази причина ме е про-никновило. Сякаш наистина е напуснало измерението си на език и се е превърнало в „Слово“, в онзи мистически-религиозен смисъл, който религията придава на Словото, което станало Плът. Същевременно самото то – словото, – бидейки изчезналост в мен, ме е последвало, без да ме преследва и така сме се въвели взаимно в една свобода, в която неговата сила се е смирила в удоволствието на взаимното обладаване. Или може би още по-истински казано – словото, прониквайки, ме е обгърнало отвсякъде в свободно витание и разгръщане на потенциите на всичките ми сетива, гарантиращи умната чувственост, „телодушевната“ пълнота, а значи не само аз съм го приела в себе си, но и то ме е пропуснало аз да се проникна в него чрез един акт, в който едновременно сме обладани и обладаващи.

В този акт Словото никога не ме изоставя, но ме о-ставя. Искам да бъда оставена без да съм из-оставена. Парадоксално, то ме обладава, оставяйки ми пълната свобода на собственото ми действие, без никакво насилие, при което аз не съм дори субект, защото липсва погледът, който би могъл да ме конструира като обект. В този смисъл субектността ми се деконструира до въвлечеността й (ми) във въображаемото, непрекъснато и животрептящо, отвъд-Азово и може би точно поради това единствено истинско Аз, където думите съвпадат със себе си, бивайки едновременно означаващо и означаемо, слово и плът... именно плът и в този смисъл най-жива Истина, доколкото думата Истина тук вече няма метонимическо, а метафорическо значение, значението на откровение-проникновение. В този акт аз сякаш съм осъществила ефекта на Желанието върху Истината, спасявайки се от ефекта на Истината върху Желанието, от Истината отвъд метафората – онази Истина, която би нормирала желанието ми, отвеждайки ме в своя канон, при своята телеологически положена целност; Истината, която би заграбила моето желание като обект и би го фиксирала в своята цел отвъд еротически-естетическото витание на безцелната игра със и във Словото... Истината, която би пронизала моето желание, за да го принесе в жертва на самата себе си... Спасила съм се от тази Истина в моето Слово, превръщайки Словото в Плът или по-скоро в обратен ред съм превърнала плътта в слово и тази словесна плът няма нужда от дрехи.

В този акт Словото е моят съвършен любовник.

В този акт Словото със сигурност не е мой Баща, защото не баща ми е този, който ми е дал тяло. Моето удоволствието ми е дало моето тяло. В него аз съм присвоила себе си, въпреки всичко.

В този акт аз не мога да бъда майка, защото майчинството е външно на моето удоволствие. То е отново за Другия.

В този акт аз не искам нищо друго, освен своето тяло.

Дали защото искам, или защото имам Тяло?

Дали защото в този съвършен словесно-телесен-еротичен акт съм открила или съм изразила своето Тяло?

Не знам, но Тялото си е мое и аз го взимам.

 

 

 

„Писането е за теб, ти си за себе си, Тялото ти си е твое, вземи го...“

 

Като заклинание се повтаря тази дума, превърната в странна фигура, скулптурна тема на феминизма, чрез която сякаш се опипва възможната специфика, разделителната линия между мъжкото и женското писане – новото, неочакваното, „писане с тялото“: достатъчно метафоричен, неясен, небрежно-интуитивен израз, в чиято упорита употреба прозира затаена истина. Красива метафора, в която пулсира странно неизразима еротична носталгия по словесната плът(ност) или по-скоро копнеж по ейдоса на онова „телесно“ изваяние, което можеш да наречеш свое. Не свидетелства ли едно толкова силно настояване за някаква липса, недоизживяност, дори тревожност или може би „генетично“-културно кодиран опит на случена ограбеност, която ражда желание ограбеното сгъстено да се преживее, да се навакса във всичките му болезнено отнемани посоки и най-вече да му се намери словесния изказ като най-пълно освобождаване от натрапчивия, бих казала „архитипичен“ спомен за една дълго и неслучайно претърпявана травма? Защото именно литературата е онова изкуство, което се твори с „цялото“ на човешкостта, избликва от непрекъсваемите преливания във вертикалата и хоризонталата на човешкия опит, извлечено е от всички сетива и не само от тях, но и от „словесния разум“ и така представя в най-пълна форма „умната чувственост“, по която копнее още гръцката античност. Словото е тоталността на човешката субективност и струва ми се не е възможна истинска литература без интуитивно-преживяното знание на собствената самостойно-самодостатъчна телесност като вписана част в цялостната екзистенция на човека, и в този смисъл настояването върху „писане с тялото“ е колкото естествено, толкова и загадъчно, доколкото цялата литература, която е писана от мъже, но която никой не нарича по необяснявано-обясними причини „мъжка“, е заредена с фалическата мощ на мъжкото тяло, формирала е своята телесно-мъжка словесност, при това толкова постепенно, естествено вписана в цялата традиция на патриархалната култура, че се е превърнала в универсална, очевидна, единствено възможна, ненуждаеща се от проблематизиране. Така, вмисляйки настойчивата метафора „писане с тялото“, се изправяме пред един парадокс – никой не отрича способността на жената да пише толкова добре и по-добре от мъжа, никой не поставя под съмнение ума, интелекта, поне самата жена не призовава себе си да пише по-„умно“, въпреки че на пръв поглед именно дейността на интелекта е била исторически отречена за нея; (напротив, интелектуалния акт като логическо структуриране и целеполагане тя е научена да приема и удоволствено да преживява, у-свои-ла го е). Проблемът й е по-скоро в овладяването на собствено-присъщия й ерос, който поради вековната му изтласканост много трудно се втелеснява и о-словесява и именно поради това крещящата недостатъчност, онази постоянна и нуждаеща се от допълване „липса“ явява себе си в метафорите на телесността, в някакъв страх и трепетно желание на тялото да живее собствения живот и поради това особена жажда този живот да бъде постигнат, преживян и така да се яви скритият език на неговия изказ – една, бих казала сексуално-словесна недостатъчност, която Фройд легитимира в чисто фалическото настояване за отсъствие на каквато и да било собствено женска либидна сила. И все пак въпреки това настояване на Фройд, в което под наукообразна форма се концентрира цялата митологическа скроеност на патриархалната цивилизация, когато жената прописва, първоначално плахо, като компенсация на все по-нарастващо в съзнанието й подозрение, а после все по-мощно осъзнавайки го, в недрата на патриархалната култура се явява едно ново Тяло, едно Друго Тяло, непознато дотогава и поради това опасно подриващо патриархалността на езиковия изказ, доколкото свидетелства за раждане не просто на някаква нова идея, не на нова идеологическа парадигма, която би могла да бъде преформирана или изтласкана (като самия феминизъм например), а на живот, който със самото си съществуване поставя под съмнение абсолютната власт

на култово-фалическата традиция на износената цивилизация, формирана върху нездравата основа на вече случено ограбване. Не защото подозрението за този друг Ерос не е съществувало и не е намирало израза си и в произведения на фалическата патриархалност – напротив, той се е явявал в неизменно застрашителна форма, демонизиран и изтласкан в долницата на културното преживяване като зловещ израз на злото, като образите на вещиците, или вампирясалата жена, която в момента на своето неистово оргазмено удоволствие и сякаш именно поради него, обладавайки мъжа, забива стръвно зъбите си, пиейки кръв и внасяйки в тялото му заразата на сатанински-телесно безсмъртие. Подобни образи са директни, еднозначни алегории на греховността, но има и други, сладостно опипващи възможностите на подозряно-подозрителния Ерос и именно в тях, в уловено-флуидната им специфика може да се открие знаковия страх на патриархалната чувствителност и преднамерения отказ да ги допусне. Способността за вчувстване в този подозрителен Ерос, неговото внежване в собствено мъжки парадигмални преживявания често ни дава основанието да наричаме „женско писане“ и произведения, написани от мъже, които във фабулно-съдържателното си разглеждане не носят никакви идеи, напомнящи женскостта, но във флуидно-втечнената си словесност сякаш ваят образа на „женско писмо“. Най-усетливо се явява тази флуидна втечненост във фигурата на Прелъстителя, може би защото прелъстяването-изкушаване-съблазняване е форма, митологически вкоренена в съзнанието като женска, която, дори пренесена в мъжка вариантност, запазва своята интуитивна женственост. Прелъстяването е сякаш единственият жест, отправен в рамките на патриархалното митотворчество към собствената сексуалност на жената и поради това винаги отдалечен, обгърнат в неясния воал на недоизказаността, винаги самоунищожително отричащ се. Мъжът-прелъстител е повече жена, отколкото мъж, една наистина фалическа жена, но експлициращ с явяването си всички нюанси на флуидния ерос и заедно с фигурата на прелъстяваната приплъзващ се с изнежена мекота в лабиринтите на Другия Ерос.

Знаково произведение в този смисъл е „Дневник на прелъстителя“ на Сьорен Киркегор – този мъж-не-мъж, вмислил по най-прелестно чувствен начин симбиозата на еротическо и естетическо, неотделимата им връзка в акта на изразяване и разгърнал този акт в любовната история на прелъстителя Йоханес и нещастно-измамената поради своята не-доизмаменост Корделия, една история, която, разиграна в средоточието на еротическото, далеч надхвърля философско-естетическия си смисъл. Не знам защо, но тази естетска любов, разгърната в страниците на мъжкия дневник, винаги се преформира в съзнанието ми, самоизмисля се до неочаквани допълвания, без да търси доказателства в съдържанието на текста, сякаш самият словесен изказ абстрахира противоречащите на измислицата елементи като несъществени отблясъци на едно пуритански-патриархално изместване, зад което се крие нещо различно. Защото тази история е всичко друго, но не „класическа любовна история“ със своята естествено положена в края си цел. Тя е преднамерено безцелна, чисто прелъстяване, което трябва да приключи в момента, когато стигне до ръба на една изискуема от обратната й страна цел, без никога да се фиксира в нея, история на преднамерената нереализируемост, лишена от телеологията на класически-мъжкото любовно преживяване, приплъзваща се в принципно безмерното без желание да му придаде мяра, ваеща форма, чието съдържание е постоянното изплъзване и разбягване на всеки смисъл, който би се фиксирал в себе си; един текст по острието на бръснача, който нито за миг не пропада във фалически крах, удържа се в разпръскващото се витание на флуидно желание, разпалва го и остава там без-редно, или, ако цитирам Лакан, който казва, че „фалическият ред прави късо съединение на флуидното желание, като го фиксира в обект“, то в случая Йоханес-Корделия този ред елиминира целния си нагон и късото съединение липсва, преднамерено не се осъществява в пълен отказ да има „обект“. „Обектът“ е оставен в самия себе си, на него му се въздейства, но в границите на безцелната целесъобразност, а така независимо от манипулациите, словесно извършвани с него, той бива оставен във витанието на собствената му субекност, а Словото, сякаш за да улови тайните пътища на тази субектност, се е размекнало и заедно с Йоханес се приплъзва в драпериите на женствеността, подозирайки нейните ходове, с всяко следващо писмо разпадайки формите, очертани в предишното, и така следва онази неуловима в ритъм ритмика, която ще въведе Корделия в крайната фаза на неудържимо желание, за да открие тя сама, в себе си, една своя „цел“ – целта на безцелното удоволствие, заложено в нейното тяло. Това вече не може да бъде цел на Йоханес, но не само в рамките на естетически без-целната не-преднамереност, явена в идеята на Киркегор. За да я прелъсти, Йоханес е следвал изцяло интуицията на Ероса-Корделия, враснал се е в него, отгатнал го е, възпламенил го е, явил го е, следвайки целесъобразната му безцелност – нещо повече, в своя дневник той дори го е изписал – и сега неминуемо трябва да я изостави недокосната. Така историята встъпва в акта на отказаното удоволствие. Защо? Може би тук нишката на случването се самопродължава въпреки отказаното (не)продължение, отвъд Киркегор, отвъд неговото собствено казване. Защото Корделия се самозаблуждава, влизайки в традицията на познатите й форми на желание и поведение, че желае него, или че иска да му принадлежи, както и той да й принадлежи или по-скоро мъжът в Киркегор, този мъж-не-мъж, не може да подозре истината отвъд тази принадлежност – принадлежащото на жената; една истина въведена в желание, която поради недопустимостта си трябва да премине в друга форма – неизбежно убиваща, омаловажаваща, а защо не възвисяваща, но непременно в друго смислово поле. Защото Корделия вече е усетила неподозираните възможности на своето тяло, но копнежите, които Прелъстителят може да предизвика отдалеч като естетически фин разгул на духа, не могат да бъдат осъществени като телесна сила, те няма да бъдат позволени и Йоханес трябва да спре

случването, не защото иначе то ще изпадне във „фалически крах“, а защото вече има опасност, осъществявайки се, да не изпадне в него. И в плоскостта на така представеното еротическо-естетическо у Киркегор, в мекотата на приплъзващите се витания, във флуидната разпръснатост на случващото се, в смиреното „мъжко“ самообнежване, тя (докрай случената история), не би изпаднала в такъв крах дори и да се приплъзне отвъд острието на бръснача – то не би се врязало в нея. Така зад играта на чисто естетическото, в сферата на еротическото прозира един атавистичен страх пред възможното осъществяване на женското удоволствие, пред крайната му развихреност, която в необузданата си сила наистина ще „погълне“ фалоса – т.е. няма да му принадлежи, но ще го има за себе си в недопустимо преобръщане, при което ролите ще станат взаимозаменяеми и в този миг жената ще получи Тяло – самостойно и самодостатъчно в способността му да следва свое удоволствие, а със самото това Тялото ще се окаже независимо. Независимото Тяло на жената – свободно да чувства и да следва своите посоки, да се придвижва в пространството, да концентрира в себе си свое време – е непоносимо в рамките на патриархално устроената чувственост, а независимост Тялото получава единствено посредством ексцеса на удоволствието. Йоханес ще изостави Корделия в последната фаза на нагнетеното очакване, след която в логиката на мъжкото сладострастие той може да я има като обект – един обект, който търпи власт (нещо недопустимо от точката на естетическото) – но в една друга логика на подозрително предвкусване това има опасност вече да не се случи. Напротив, в стихията на еротическото, в същностното екзистиране на телесността, в удоволственото себенамиране женското тяло може да се само-о-власти до самодостатъчна цялост, да претърпи инидивидуация, която да присвои субектността и да конструира фалическия ерос в обект на своята игра. Така фабулата, привидно напусната в името на естетическата развръзка, но и в името на еротическата недопустимост, ще се отправи в обезопасяваща еротическото, религиозно-философска визия. Фалосът може да каже тежката си дума едва в лоното на брака, в сферата на етическото, където ще бъде напълно защитен от посегателството на женското удоволствие. Доведеният докрай естетизъм флуидно се разгръща до бариерата, която поставя телеологизма на патриархалното преживяване – един телеологизъм, неизбежно сриващ (възвисяващ) естетизма в нормата на етическото, а еротизма във фалическото, чиито канон е Бащата. Девойката ще бъде укротена в нормата на брака, ще бъде предадена в ръцете на жениха Едуард, за да се случат нейните предвидени от Йоханес думи: „Ако да обичаш – казва тя – не означава нищо повече от това, тогава то просто не е нищо особено“. Именно в брака фалосът ще упражни своята телеологическа мощ на необходимото възпроизводство, своето вложено в себе си удоволствие и правото си да се размине с женското удоволствие, което няма никакво отношение към собствения му телеологизъм. Защото природата е заложила един странен парадокс в сексуалното възпроизводство на човека, от-към чиито необходимости се е структурирала цялостната мрежа на човешките отношения – то се осъществява задължително посредством мъжкото удоволствие, но няма никакво отношение към удоволствието на женскостта. Тя може да ражда, и бидейки изнасилвана, сексуалността й тотално незачитана, в очите на фалическата чувственост жената дори не изпитва оргазъм, или ако изпитва, това е някакъв „условен“ оргазъм, доколкото няма нищо общо с телеологията на крайната цел и като такъв е не-значещ, не-„словесен“. Затова патриархалната култура ще изгражда упорити митове за майчинството, сакрализирайки го и обвивайки го в святи илюзии, но никога няма да се вгледа в женското удоволствие, в женския Ерос, освен в негативния план на застрашителна опасност или в сладострастно-омайния акт на недокосващото прелъстяване. Ще изгради и митовете за женската любов – винаги светла и чиста, самопожертвувателна

и някак отвъд-телесно „достатъчно“ удоволствена, за да позволи доброволна подчиненост на чужда й сексуалност и безвъпросност към своята собствена.

Още един герой на класическата патриархално-идеологизирана чувственост, и той многократно литературно експлоатиран, носи дори в още по-крайна степен белезите на атавистичния страх – Дон Жуан, белязан също с ужаса от безцелността като проводник на женския ерос – многопосочен, разлят, разпръснат, несъсредоточен, а с това непознаваемо отблъскващ в символния ред на Бащата. Безкрайната множественост на любовните връзки на Дон Жуан е превод откъм мъжкия страх на флуидността и на патриархалната интуиция за женския Ерос, както и ужасът, че в допуснатото не нормирано и докосващо прелъстяване жената ще открие своето Тяло, притежаващо собствена, не огледална сексуалност, а със самото това тя неизбежно излиза извън контрол и престава да бъде просто Тяло-то. Този превод носи белезите и чувството за надвиснала опасност, опасност от завличащ към нищото промискуитет, който ще лиши фалическия ерос от собствената му желана суверенност и власт; защото Дон Жуан се ражда във и от женския ерос (неслучайно Киркегор го използва като знак на музикално-еротическото), прелъстява жените, преминавайки отвъд незримата граница на фалическия телеологизъм, навлизайки в сладострастната зона на безцелната удоволственост, флуидно се разпръсква в подозрителна близост с неочаквано несъпротивляващия се ерос на многобройните жени и с това сякаш унищожава самата фалическа идея. Не-съпротивата на женскостта е опасен симптом във визията на фалическата патриархалност – жената парадигмално е определена да се съпротивлява, тя е длъжна да играе съпротива, дори когато изходът е предопределено-брачно ясен, което в крайна сметка означава самопризнание за нейната доброволна подчиненост пред насилническата власт на мъжкия ерос. Тя трябва да от-стъпва и в това отстъпление фалосът доказва своето господ-ство, етосната си победа, това че е желан, подчинявайки, а оттам и от-говорен за този, когото е подчинил. Дон Жуан обаче, люби жената и я изоставя, но не просто в краха на етическото прелюбодейство, което заслужава наказание от гледната точка именно на отговорността към подчинения, а в знанието за откритата стихия на страстта, той без-отговорно от-говаря на Другия Ерос и така превръща жената в желаеща собствената си телесност, а със самото това вече опасно индивидуализираща и субективираща своето тяло. В логиката на фалическата чувственост Дон Жуан сякаш пробужда мъжкия страх от някакво непонятно „лесбийство“, ужаса на фалоса-насилник, че жената тайно и несъзнателно желае кастрацията на мъжа в името на собственото удоволствие, защото в „донжуанизма“ женствеността се пробужда чрез женственост, фалосът играе отвъд ролята си и се оказва връзка не между мъжките тела (много мъже, които са притежавали една жена и така са се оказали инициаторно обединени), а сякаш е инициирал многобройни женски тела, които са си го „разменили“, свързал ги е в таен съюз на „лесбийска“ общност, преживяла непознаваемо удоволствие и така опасно откъсната от кръга на мъжката власт.

Дон Жуан е преследван от всички страни – от Бащата и Съпруга, и от пробудените женски Тела, които в друга културно-митологическа структурираност демонически биха го разкъсали, за да отмъстят за своето не продължено удоволствие, но наказанието ще дойде именно от Бащата, от крайното фалическо Означаващо, което трябва да защити реда от посегателството на Другото Тяло, на някакво друго Означаващо, което дали не би породило свой символен ред? Това чуждо Тяло, което патриархалната чувственост е вградила в себе си като свой обект на удоволствие – украсено, идеализирано в корсетни клетки и пояси на девствеността, обгърнато във фини материи и драперии, в които погледът да се плъзга и отпочива в огледалните проекции на своята единствено легитимна еротическа сила, обнежвано като най-скъпоценен обект на сладострастна стихия, разменяно, дарявано и поради това най-искрено пазено... това тяло е пазено от самото себе си, от собствената си способност за удоволствие, което в кривото огледало на фалическата чувственост се отразява като отхвърляне на собствения й образ, и поради това най-опасно във възможността си да пожелае себе си. Тази фалическа чувственост, застанала пред въпроса, който задава Фройд: „Какво иска жената?“, в смутено недоумение би отвърнала: „Нима не иска точно това, което искам аз?“

Идентификацията между „принципа на удоволствието“ и Крайното Означаващо – Фалоса – изглежда да е пълна. Отвъд него е нищото, безсловесност и смърт. Затова изглежда естествено точно това да иска жената – да запълни своята липса до андрогинна цялост и това запълване (с фалос, с бебе) да е единствената й „собствено“ нейна удоволствена стихия. И също тъй естествено тази нейна удоволственост е някак частична, зависима, отразена от изначалната стихия на легитимния поради визуализираната си наличност фалически Ерос. Фалосът е този, който посочва, той о-значава. Ако има друго, то е чиста отвъдност – не-зримост, енергия на безобектно-безсубектния хаос, без-словесност – поради това абсолютно недопустимо, просто не-съществуващо. Удоволствието е винаги мъжко, а ако жената го изпитва благодарение на необходимо-пожелаваната си от мъжа телесност, то или е откраднато, или в благотворителен жест й е дарено – тя е ощастливена. Само че и „ощастливяването“ трябва да става в нормата на заявения ред, иначе опасно може да се открие като индивидуалиращо субектно щастие, самостойна еротична енергия, а оттам като слово. Индивидуализирано-удоволственото тяло не може да не про-говори. То неизбежно започва да въвежда свой ред, поражда език, пре-формира наличното, защото самостойните жестове на телесността с нейните на пръв поглед „мимолетни“ енергии са онзи необходим субстрат на словесната плът-ност, без която словото единствено може да се самоподражава, да се самоплагиатства в безкрайни поредици на безсмислени себепроекции. Та нали в Божествения вариант на Творението Словото става материя, живот, Плът, и ако преведем Божествения акт в човешкото измерение на творчеството, т.е. в неговата обратно-задвижваща сила на въз-хода му, а не просто като подражание на Бога (защото Бог сниз-хожда от Дух към Плът), единствено живата плът в нейната еротическа екзистентност окръгля до от-кровената цялост – целостта на екзистенциалното от-кровение-от-кръвта, което може да породи словесната плът-ност. Затова и най-укротяваното у жената в цялата история на потискането й е не просто нейната „социална“ свобода, свободата на интелекта й, всичко това е вторично и неизбежно следствие от най-важното и първично укротяване – укротяването на Тялото от неговата способност за удоволствие. Целият митологически комплекс от условности, оковаващи нейното битие, включително модерните митове начело с психоанализата, са призвани да покажат и да докажат, а така всъщност да формират лишеността й от самостойна телесност – една телесност, която по естеството й се мисли като телесност-за-другото – за мъжа, за детето, за колективната цялост на родовостта. Така жената е превърната в жена без тяло, идея-жена, непожелаваща телесно себе си жена-жертва, допускаща и приемаща ероса на мъжа-Убиец, както обсесивно описва смисъла на сексуалния акт Жорж Батай: „Любовникът разрушава жената, която люби, в не по-малка степен, отколкото кръвопроливащият жертвоприносител разрушава погубвания човек или животно. Жената – в ръцете на този, който връхлита върху й – бива лишавана от своето битие.“ Не означава ли без-битийното и без-словесно? Не е ли отнемането на способността за желание и удоволствие отнемане на възможността за собствено-символен ред, „ощастливяване“ единствено с плахо-заграбеното, „от-чуждо-дареното-слово“, в което жената може да бъде единствено изгнаник? Едно изгнаничество, започнало с изгонване от собственото тяло и завършващо като самонасилие в словесния ред.

Затова накрая бих стигнала до една перифразира-продължение на Елен Сиксу:

„А защо ти не пишеш? Писането е за теб, ти си за себе си, Удоволствието е твое – вземи го.

 

А в удоволствието е Тялото. В еросното саморазкриване-себенамиране е скрит първичният извор на езика, неговият изконен жест. В удоволствието е Тялото, което трябва да бъде при-своено. Същото онова тяло, превърнато във възбуждащ образ, огледало, което не може да огледа самото себе си, тяло скрито в кринолини, заключено в пояса на собствените девствени желания или облечено в голотата, която отново е дреха за другия...

Изглежда само тази дреха остава да бъде свалена – нали преди това някой вече беше успял да изхвърли всичко: железния обков на корсета, воала от газ, в който тъй нежно съм плувала, копринените драперии, бисерната огърлица, панталона с онзи твърд шев, който ме сцепва наполовина...

...така е добре. Дори понякога, в ексцесното удоволствие на моето тяло или в екстаза на моето слово, чувствам как кожата става топла и мека, разтваря се и аз прониквам в себе си, при-своявам се и наистина вземам тялото си, а тогава, отвъд мрака на незавършените значения, чувам думите в тяхната плътност, която със сигурност вече е моя и дали не заради това отново заобичвам всичко:

и кринолина – (колко странно близка и преживяна е тази дума), и нежните драперии – (нали толкова дълго съм плувала в тях – сега защо да не ги изпиша?) – и панталона – (той вече не ме разцепва на половина, та нали без усилие се отдава в играта на моето слово), и цялата история на потиснатите ми желания...

...на намерените ми желания...

Защото – дали най-после не съм се заобичала?

 

Първа публикация в сборника "Теория през границите" Изд. Полис 2001

 


напред горе назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух