напред назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]



Догвил: Убийството на Словото


По повод филма Страстите Христови

 

Празният Храм, който е типичен за Израел, който отговаря точно на изкушението на Златния Телец, е критичното място за всяко визуализиране, което означава радикално, че този Бог е наистина Съвършено Другият, несравним, до Когото прекият достъп е възможен единствено чрез Словото, което този Бог изрича, когато пожелае. Празният Храм, критично място, също както Словото е критично, както Празният Гроб е абсолютна критика на всички наши представи за Възкресението.
Жак Елюл

Догвил е странно Място. Всъщност като всяко друго, но с една съществена разлика в оптиката – видян е някъде отгоре, от-Отвъд, от-Там, откъдето може би се вижда точно тъй – по-точно в План, неподходящ за човешко зрение, което се оплита в реалността на собствените си творения, релефи, джунджурийки (зовящи себе си изкуство), машинарии, технологични идоли, рекламни знаци, джувки, дъвки... и разни други видими неща... В Догвил всички са еднакво бедни: просто защото са такива, каквито са, без допълнителни аксесоари и разни там невнятни антуражи, предназначени да укриват, преправят, завоалират... Видени от Там, хората Са. Дали си в замък или пък в колиба – няма никаква разлика, защото всичко е просто в Чертеж (ако колибата е кучешка, там пише Dog).

-----

Доколкото ми е известно, няма спор: Бог е Слово – Словото е Иисус, Логосът на битието, въплътил се Тайнствено, в непостижима Тайна и в Тайнство умрял и в Тайнство възкръснал... – в Догвил хората имат Църква и редовно я посещават.

-----

Има едни хора в Догвил, които толкова много вярват, че се саморазпъват на кръст, за да преживеят Христовите мъки. Някои от тях умират. Има и такива, които не са индивидуалисти. Те съвкупно се отправят към смърт, съвокуплени с Христовото име. Със сигурност с вяра.

Въпросът е: как вярата оправдава сама себе си? И безгранично ли, сама по себе си е оправдана?

-----

Друг пък в Догвил вярвал толкова много, че решил да насили и останалите да преживеят Христовите мъки (тъй, както на него му се удава, чрез движещи се картинки). Не с 33, а с 333 бича. Неутрално-божествено, отвъд дистанциите на изкуството. Различни форми, различни зъбци за изтръгване на човешкото. И защото толкова много вярвал, преди всеки снимачен ден му отслужвали Меса.

Има едни хора, дето твърдят, че има и Черни Меси. Човек знае ли? Носят се всякакви слухове.

-----

Ако вярващите бяха Добрите, а невярващите Лошите, светът щеше да бъде много просто устроен. Ясен до побъркване! Пък то... Кой може да каже кой и как вярва?

-----

Когато първата литературна творба била заснета, Валтер Бенямин възкликва, че е започнала всеобща ликвидация на изкуството.

Дали не е бил оптимист? Дали не е било още по-немислимо страшно?

-----

Някога, много отдавна, имало едни хора – във време, което само по себе си било близо до Бога – които дълго се терзаели и спорели дали е достойно да се изобразява Божият образ, за да не се превърне Той в идол. Отнасяло се и до Исус, защото самото Въплъщение е Тайна, Кръстът е Скандал, а Мъките – непредставими за Разума, та камо ли за очите, които винаги са изкусени от видимостта и склонни към съблазън... Дълбокото им основание било Смирението, без което съвършено невъзможно е да бъде удържана Вяра. Нарекли ги Иконоборци. Видимото е Идол. Идолът е видимото. Смирението е тихо. Без-образно. Дълбинно Слово, готово винаги да се откаже да бъде про-говорено. Защото то в себе си самото Е. Едно човешко Е, отвъд из-явата. Отказ от Обем.

Не-представимост.

-----

Тайната е не-представима. Да сочиш с пръст тайната, да я обличаш в образи, е грях. Тайнството е ритуално. Преклонение. Смирение. Ограничение.

-----

В Догвил със сигурност си имали проблем с хигиената на образа. Но не му обръщали внимание, въобще не го и забелязвали, защото били постигнали висоти в способността да се предпазват от бактерии, вируси и разни там гадинки, а Образите давали вид на чистоплътни. Толкова чистоплътни, че безопасно можели да бъдат произвеждани в неограничени количества, неограничени количества, неограничени количества...

-----

Иконоборците не победили, но оставили Следа:

Признавам си, не се чувствам уютно в католическите катедрали. Малко множко ми идва материята. Скулптирани тела. Не ме смиряват в Словото. Но знае ли човек? Кое е истина, кое не е? Различни начини на Богопознание, различни форми... Аз обичам думата Толерантност. Обичам и това, което се крие зад нея. Обичам и думата Интимност. Защото знам, че Истината е интимна. Трансцендентна до интимност.

Публично разголената интимност, отвъд дистанциите на не-докосването, е най-чиста проба Порнография. А когато иде реч за Бог, нещата силно загрубяват.

-----

"Дискретното слово, способно да изрази най-дълбокото и най-достойното за обожание":

-----

Познавам само два образа на Иисус (извън Иконата, която обаче не е изкуство), които не накърняват човешкото достойнство. (Божието достойнство човек не би могъл да накърни – колкото и да му се иска):

Центурионът Плъходава замахва леко с бича и удря Ха-Ноцри през рамото. Той тутакси рухва на земята, кръвта се изтегля от лицето му... "Разбрах те, не ме бий."

Може ли да съществува по-крехко нещо от Божието Тяло? Един удар по Него, едно замахване стига, за да се разцепи цялото Битие... та това е Тялото на света, Тялото на Светостта, в същността си не-представимото Тяло, освен в ядката на Словото, която Ядка не про-говаря...

Не проговаря! – дори Великият Инквизитор знае това: "Това ти ли си, ти ли си? – Не отговаряй, мълчи." Естествено, ще мълчи – Той само се Появява и Преминава. Ще бъде отново, този път – изгорен... Кой би дръзнал да покаже?

-----

Когато изкуството пожелае да представи Бог, единственият начин да го стори е преди това да се отрече от себе си. До крайност да се самоограничи. Да се превърне в аскеза.

-----

В Догвил думата Аскеза не била популярна. Част от хората въобще не знаели какво означава. Друга част я свързвали с тъмни времена, когато хората се самобичували. (По неизвестни причини.)

-----

– Как би могъл човекът да изрази своя Бог?

– Нарисувай една черта върху пясъчния бряг на реката. (Морето е прекалено величаво за тази картина.) Съзерцавай я дълго, докато една малка вълна я отнеме от очите ти.

(Изтокът понякога е наистина мъдър.)

-----

В Догвил си живеели убедени, че Нямат Нужда от Нищо. Проблемът с Дара бил окончателно разрешен. Въпрос на гордост било да си сигурен, че можеш Сам. Всичко Сам. А и реалното положение било точно такова, тъй че не било въпрос на самозалъгване. Хората успявали да реализират всичките си Фантазии и Мечти. Щракваш с пръст и Ето! Имали си например Дисниленд. В него децата им може ли да Видят и направо да Преживеят всичко, Точно Както е в Приказките (които впрочем ставали все по-излишни, защото не им останала Тайна.) Възрастните също не оставали по-назад. В историята им съществували например Важни Точки. Топоси на собствено човешката им съдба. И за да не хабят много време, и за да могат всички да ги Видят, и за да си покажат как най– по– са надминали всичките времена, построявали ги в другия край на земята: Взимали си един Топос и го местели на друг Топос. Рим, Венеция, Айфеловата кула и разни други важни неща. Защо да не бъдат издигнати в другия край на Земята? И Митове също си имали. (Прекрасни, впрочем, за екранизация!) И Литература си имали. И Артисти си имали. Щракаш с пръст – Ето!

Хората в Догвил се самоДарявали със себе си и припявали псалми за Свобода. Отдавна били забравили, че всичко, което е в повече, е от Сатаната. Думи като Тайна и Тайнство намирисвали зле, защото какво по-обидно за човешкия Разум и за човешкия Род въобще да му кажеш, че има Нещо абсолютно непосилно за него, че има Нещо, към което Разумът трябва да подхожда със Свян, а, не дай Боже, ако си позволиш да твърдиш, че нещо направо е Забранено! От кого? И защо?

Възцарена била Демокрация.

Иначе живеели съвсем насериозно. Толкова насериозно, че един от тях решил да им Представи най-Сериозното от Сериозните им неща, и то по начин, по който всеки от тях наистина да го Преживее. Този човек бил запленен във вярата си, при това Артист и осъзнал, че хората не достатъчно добре разбират смисъла на Дара, който някога им бил даден, и решил по най-истинския възможен начин да ги поучи, да обърне погледа им към Него, Който в много далечни времена пострадал заради тях и от тях. Онова, което трябвало да предизвика, разбира се, било шок. Други начини вече не били останали, защото, след като хората започнали да произвеждат образи в неограничени количества,

да произвеждат образи в неограничени количества,

да произвеждат образи в неограничени количества,

пресищането от тях било толкова голямо, че било нужен истински Удар! Бум! Прас! С една дума Шок.

Този мъж мислил дълго как да накара хората да разберат дълбочината на неговите Дълбоки мисли и вяра, и често се отдавал на мечтания относно това, как шоково разбудени от бледите си сънища, тези бедни хора ще изръкопляскат, защото най-после някой е успял да Реализира Най-Сериозното за тях, като живо го Илюстрира... Светът ще бъде променен – си мислел – и вече знаел най-важната реплика на Героя, която, изтръгната от най-окървавените гърди, които някой някога е виждал – направо ще сразява: "Аз днес създавам нов свят, Майко!". Съжалявал само, че последната играчка – Триизмерното кино – още не била осъществила своя бурен и окончателен ход. Ако би – всички можеха да бъдат наистина Там. Да се дърпат инстинктивно от пръските кръв, която обаче упорито ще ги застига.

Въпреки че ще излязат със съвсем бели костюми, което се дължи единствено на чистоплътната същност на образа.

Защото, за жалост, и триизмерната Илюстрация е само Илюстрация... Затова пък си приготвил достатъчно кофи кръв и неописуеми бичове. Все пак – зрението работи с материали за зрението... И успява да постигне неописуема

Зрелищност.

Намерил и едно мъжко тяло – достатъчно красиво и атлетично, за да удържи на Замисъла на творбата му. Към зрението трябва да се подхожда винаги внимателно, за него всичко трябва да е достоверно.

И започнали снимките.

Не, преди това била Месата.

Снимки – Меса.

Меса – Снимки.

И така нататък...

Заел се да отвори очите на хората.

-----

"И се отвориха очите на двамата." (Битие гл. 3/7)

-----

Някой беше казал, че "очевидността е Абсолютното зло".

И че Бог е в душата, която е невидима и безсмъртна.

И че Литургичният образ може да бъде единствено символичен, а също и знак за нещо недостижимо.

И ако кажа, че Синът е "Тялото на Духа" и че в жертвоприношението си това Тяло преминава през кръв, сълзи, въздишки и викове, то аз казвам, че във Вселената, в Творението има Рана, отворена е Рана, която с вечното си кървене изкупва мен и теб чрез най-смирения и тих акт на причестяването към Нея. И ако някой би ми казал, че ще ми покаже тази Рана, би трябвало да се изсмея и да откажа да я видя. Защото Страданието на Христа е енигматично. Няма друго такова Поругание. Няма друго такова Изтезание. Няма друго такова Омърсяване. Няма друга такава Смърт. Ако имаше, ако беше представимо, ако беше допустимо в човешкото разбиране (да не говорим за човешкото зрение) – човечеството много отдавна щеше да се е самоизкупило. Защото постоянно подлага себе си на поругание. На изтезание. На омърсяване. На смърт.

-----

Някъде четох, че някой казал, че Папата бил гледал филма и че се разплакал, и казал, че Точно Така е Било. (Това е по свидетелства на Очевидци.)

Аз пък си мисля, че Очевидците на Онова, което е Било, въобще не са видели Онова, което Е.

-----

Артистът добре познавал хората от Догвил. Всичко било брилянтно изчислено и Скандалът на Кръста предизвикал Скандал! ("Скандалът" в Догвил заемал първо място в класацията на методите, посредством които един Образ можел да завоюва мигновена победа и първо място в Класациите.)

Хората от Догвил се втурнали масово да гледат най-Сериозното от Сериозните им Неща и да Възприемат. Излизали от киносалоните с леко треперещи тела и бледи физиономии. Въобще не говорели. Отнето им било Словото. Убито. Думи нямали. Дъх нямали. За Духа – да не говорим!

Всички били Потресени.

Някои се Възхитили.

Някои се Обидили.

Някои се Обидили Особено – решили, че са Лошите във филма. Други им отвърнали, че "де се чука, де се пука" – и били прави, защото чукането било толкова силно, че всеки можел да си пука където си поиска.

И така, докато се Чукало и Пукало...

-----

... Появила се Грейс!

-----

Авторката на по-горните редове е от тези, които не приели Илюстрацията (за което се извинява на всички онези, които я приемат). Разминала се с болки по гърба и недотам накърнена душа, защото малко по-късно възвърнала Дар Словото, успяла да се дистанцира и разбрала какво й се е случило. Спасило я убеждението, че Изкуството е простор на Духа, най-ненасилническата територия, от която човек (вярно, по несъвършен начин!) може все пак да води някакъв диалог със своя Господ. Изпитала известно чувство на вина, че се е поддала на съблазънта да Гледа. Анализирала и решила, че след всичко прочетено дотогава за филма, е можела да се предпази, да спази хигиената на образите в себе си, но след като не успяла, посегнала да напише горните редове, защото я сполетяло чувство на отговорност.

Решила да завърши текста си с думите, които първо се подредили в съзнанието й, след като бледата й физиономия започнала да възвръща естествения си цвят. Тези думи, съвсем неволно възникнали, били препратка към един друг филм, който наскоро била гледала и който по великолепен и най-достоен начин говорел за Второто Пришествие и за Баланса между Възмездието и Милостта във Всемира.

"Ела, Грейс!" – помисли си авторката – и моля Те, този път послушай Баща Си!"

 

Употребата на името "Догвил", препратка към филма на Ларс фон Триер, в случая представлява единствено метафора на съвременния свят (б.а.).

 


напред горе назад Обратно към: [Емилия Дворянова][СЛОВОТО]

 

© Емилия Дворянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух