напред назад Обратно към: [Петко Ю. Тодоров][СЛОВОТО]



В сянката на кипарисите


Нека ми разправят луди-млади. И сега е пак хубав божий свят и в скръбта на тиха есен, и в белия кожух на хладна зима, и увенчан в кравните венци на цветна пролет.

Пак в ранни тъмнини злата зорница трепва в небесни далнини, като звуци от величествен оргел разсипват ведно дружни чуруликания ранобудни птички, по злачни паши, по китни ливади забляват руди стада и в слога под ударни ръце преваля знойний ден да се скрий в свити кръгозори. А вече тиха нощ задрямва над бърда и долини, звездици се срояват в небесни висини кат блянове в млада душа, цветя се галят и в потайна доба заедно с момини гърди въздишат грановити клоне...

Сядали ли сте под сянката на високия строен кипарис, вслушвали сте се в тихата негова мълва без думи за радости и несрети, откъснати от сърце?... Жална приказка за стари времена –проливали ли сте сълзи над гроба?

– Тежко ти, ако си останал само с един гроб на този свят...

– Трижди тежко и горко на този сирак, който и гроб няма на този свят!

... Нали и аз бях млад? – Не дочаках майчина благословия, не дослушах напътни думи на стар баща, рано преди петли да пропеят, тръгнах на дълга пътя късмет да гоня... И бързах гурбетчия, сякаш мене първи бяха видели по този друм, като че с две ръце щях да хвана скъпи блянове там в небесни висини, дето се катереше върлия ми път.

По тези друмища от памтивека бродят пътници и ще се лутат из тях, докато свят светува... Стройни зелени кипариси извишаваха наокол: тук, връстник на мая, юноша бе склонил чело над първи блянове под сянката на кипариса, там под техните хладни сенки вехнеха росни китки, чест и слава на горди юнаци... Ала вървях и нищо не виждат тогава. – Нали бях млад? Дето осъмнах, не замръкнах, дето замръкнах, не осъмнах... Кой смееше в очи да ме погледне, кой ще помисли да ми мине път?... Гледах направо. Там над голия връх небото беше се склонило: ръка да вдигна, и облаците ще стигна...

По сборища и панаири гоних аз на враня коня тежки кярове, в бой и кръвнини замахвах, луд делия, победен меч и далеч по хора и седенки жадени изгори пяха мойта песен. Заслушвах се и сам в тая песен, срещах очи с мила песнопойка, ала бързах младост да не преваре и хвърлях като извехнал цвят и верни клетви, и скъпи думи, които глъхваха в трева и буренак след мене...

Ала забих най-сетне в тъмно загоре, где и птичка се бои да прилети. Далеч бяха остали и бащини широки двори, и млади години заглъхнали по тях. Като звездица в тъмнина премигна, усмихна се насреща ми пъстропола загорка, но докато я зарна, полетя, изгуби се, като потъна вдън-земя... И сепнах се, бели косми попъстриха роша ми коса. Избърнах очи: по моя път назад се смееха пак пъстри цветя приветно и мило, сякаш никога да не бях минал по този път. Нямаше сякаш един спомен, нямаше една сянка, под която да отдъхна, под която в умиление да пролея сълзи...

И наведох глава над първа несрета. А хубав беше наокол широкий божи свят, всичко цъфти, скърби, бленува още с неверни младини и небото приветливо нависнало над далечни ридове, сякаш ръка да вдигнеш, и ще го стигнеш...

Но потайния здрач на кипариса ми пали душата с невнятни си слова, кротки, несвестни като първи блянове...

– Отдавна, отдавна е изтаяло всичко в този гроб и може вече дори и кости да няма в него... – чувам отдалеч.

– Може. Но нали душа в него сам зарових и приживе се вцепених като кугла под сянката на кипариса?

– Тежко му, който е останал само с един гроб на този свят.

– Трижди по-тежко и горко на този сирак, който няма на кой гроб вощеница да запали, сълзи да пролей...

 


напред горе назад Обратно към: [Петко Ю. Тодоров][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух