Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

                                    На Нико Стоянов

С вик в устата, с кал по колената,

с празни шепи бил напразно път,

ето ме в земята ми, в земята –

съща и насъщна моя плът:

ден – градина, векове – пустиня;

въглен – нощем, денем – дим зелен.

Клех я, че не случих на родина,

клех се, че и тя не случи с мен.

Не остана за какво да жаля

като гледам себе си назад –

сам си бях владетел и държава,

сам си бях и кум, и сват, и брат,

бях си и човечество, и всичко.

Пях и плаках, радвах се и пях –

без трохичка в празната торбичка,

с шепа прости думи преживях.

Три устата да прошъпне само –

след като на воля пошумя –

и да замълчи:

– Прости ми, мамо! –

пред земята, моята земя,

дето все с напръстници я мерят,

а изтръпват нейните врази,

щом от Вардар Панчо Владигеров

гребне шепа български сълзи.

Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

© Иван Есенски. Всички права запазени!