Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

Паяжината в детелината

е опънала пак снага.

Няма намек, че сте заминала –

ни къде, ни с кого, ни кога.

Беше диво, ревниво и глупаво.

Беше пепел и произвол.

Всичко сринахме,

                        изпочупихме

и затъпкахме с гняв и със сол.

Подминават ме още птиците

като някакъв Картаген.

Гърбом скупчили се, тревиците

не очакват добро от мен.

Беше!

Стихнал съм – както никога.

Вече драките не дерат

и е свила игли игликата.

И е време да ни простят.

И камбанката на звъниката,

занемяла в ония дни –

както някога,

                        както никога

за Вас влюбено да зазвъни.

А оченцето на незабравката –

там, където сте, – нека бди

както никога,

                        както някога,

но по-влюбено отпреди!

Сбогом, мигове от метличини! –

свърши вашата нежна власт.

Вие всъщност не ме обичахте.

Но защо Ви обичах аз?

Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

© Иван Есенски. Всички права запазени!