Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

Над нацъфтелите чувства, над бликналите ливади

на водно конче препуска неуловимата младост:

майския въздух пори с тънки крилца от слюда –

цялата устрем и порив и възхитителна лудост.

Усещам, че ù завиждам и се улавям, че гледам

към есенните си грижи през пролетните победи.

Но младостта е строга – няма ни в нейната памет.

Днес никой не се възторгва от вчерашния ни пламък

и никой не ни прощава за безнебесната слабост,

която ни подравнява с височината на хляба.

Забравих, конче прекрасно, че лудостта е до време!

С дебела кора обрастват крилата ми вкоренени

и есента натежава, а въздухът ми е тесен

и колкото ми остава, не стига дори за песен.

Известно ми е отдавна, че иде такава орис,

но няма да те предам на страха си дебелокорест!

Скрий се в сърцето ми! Ето всичкото мое наследство – днес ти дарявам ключето от лекокрилото детство.

Връщай се, конче заветно, лети към моето рамо!

Направи място в небето за кончето на дъщеря ми!

Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

© Иван Есенски. Всички права запазени!