Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

Бях вода и първородна глина,

бях и хляб, и сол, и всичко бях.

Със смъртта успях да се размина,

ала с тъмнината не успях.

Тежка, юродива, безсловесна,

тя гаси огнища и искри.

Питам те, надеждице, къде са

родните ми братя и сестри?

Питам, че светликът ми догаря…

Но току преди самия край

в Дебнево разпалва ярко фара

моят брат – пазачът Николай.

Но застанал с глас като камбана

срещу спотаените беди,

моят брат Ивайло Балабанов

в българската крепост Хухла бди.

Не блестулки в ниското се стрелкат

и чертаят откъм Варна знак –

сребърната ми сестрица Елка

вече бърза с белия си влак.

И не вихър крачи през баира

и ломи клонаци и бодил –

храбрият ми брат Мюмюн Тахир е

пътя през страха преполовил.

До последна капчица мастило,

до самия край на вечността

милият ми брат Димитър Милов

яростно ще брани нежността.

С шепи от ливадите косени

носи – премалял от доброта –

мъдрият ми брат Воймир Асенов

детелини с четири листа.

Улея на времето поправил

и водата пуснал да звъни,

виждам как завърта брат ми Павел

хромела на бъдещите дни.

И самото Слово се възправя,

и в света – завинаги спасен –

светлината просто продължава

да живее.

И да бъде ден!

Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

© Иван Есенски. Всички права запазени!